Яцек Дукай
Други песни (18)

Ρ
Правилата на екзекуцията

Първата линия на бегемотите се огъна под огъня от пиросидерите от външните окопи. Над Житните ями се развяваше щандартът на Ашавила, стогодишен арес от азиатските степи — летящият от там картеч разкъсваше туловищата на бегемотите, смазвайки костите им и разкъсвайки черните сърца. Очите на всички — без Аурелиа — сълзяха обилно от пиросовия дим, стелещ се над подстъпите към Коленица; сиви кълба закриваха стените на крепостта.

На коленицкото минаре се беше настанил нимрод с далекобоен кераунет и докато „Облаколом“ не разруши джамията, московският ловец успя да свали стотина и повече вистулци, в това число трима ездачи на бегемоти. Тогава един от морфезооните излезе от контрол и избяга от престрелката на север, отвъд реката. Селяните от околността разказваха после за беснеещия из местността звяр, сякаш дошъл от ада, който прегазвал селца и гори. Аурелиа помоли стратегоса за разрешение да се включи в отряда, изпратен за укротяване или убийство на бегемота. Йероним Бербелек й отказа. Тя заяви на всеослушание, че все едно, няма да я спре да участва в битката. Той сви рамене, дори не вдигна очи от хердонския си оптикум. Ашавила тъкмо беше излязъл от окопите зад пожарищата на Житните ями и налетя към вратите на Коленица, пробивайки си път с оцелелите си двайсетина войници към върха на хълма, към крепостния ров; разкъсаният от картечния град от гвоздеи и камъни щандарт на ареса — парцал на сиво-зелени ивици — плющеше в утринния вятър, като ту изчезваше, ту пак се появяваше от прахоляка на битката и пиросовия дим.

Йероним Бербелек вдигна дясната си ръка.

— Сега! Напред!

Изсвириха двоен сигнал. Аурелиа си запуши ушите, тъпанчетата й се пукаха от пронизителния стон на тръбата: тръбачът беше точно под върха на хълма, където беше разположен оптикумът на стратегоса. Аурелиа и без бинокъл обхващаше с поглед от мястото си почти цялото поле, тоест онази негова част, която не беше закрита от града. Виждаше движенията на отрядите като местене на пешки по стратегическа карта, линиите на окопите и защитните ровове като успореден орнамент върху зеления барелеф (пролетта по традиция беше потопила Вистулия в сочна зеленина дори тук, на земите, изключени от съприкосновението със Святовидовия антос). Трети ден наблюдаваше битката от там, от гледната точка на стратегоса, и се чувстваше почти като стратегос. Ето и сега: знаеше откъде и накъде по сигнала ще нападне мазовийската кавалерия, още преди петдесетте конници да излязат на слънце от сянката на горичката на запад.

Разтегналите се в две редици бегемоти послушно отстъпиха встрани. (Имаха само четиринайсет от тези морфезоони, естлос Бербелек не успя да наеме повече от южните гарнизони, освен това един загина, а един избяга.) Кавалерията изскочи иззад линията на гърбатите чудовища, изкачи в галоп коленишкия склон, мина през напуснатите окопи и ето я вече в гърба на Ашавиловата групичка. Огънят от пиросидерите откъм крепостните стени се пренесе върху конниците, но повечето куршуми не улучваха и атаката не намали темпото си, не обърка посоката (нямаше право!) и се стовари върху отварящите се градски порти, преди да се затворят зад хората на степния арес.

Бегемотите също не останаха бездейни: след като пропуснаха конете, изобщо не се отдръпнаха, ами — тръбата призоваваше: Напред! Напред! — достопочтено се потътриха след тях; а зад бегемотите нахлу пехотата, вдигната от по-долните окопи. Щурмът заля хълма като тройна океаносова вълна, всяка следваща по-бавна, но и по-голяма от предишната. Аурелиа наблюдаваше всичко това, неволно прехапала устни и стиснала юмруци, опряна на насипа откъм северната част на хълма. Събраните там офицери и пратеници подвикваха на вистулски, московски, галски и гръцки и гърлено се смееха. Над яката на кожената курта на лунянката изскачаха отделни искри. Само стратегосът стоеше неподвижен и мълчалив при масивния оптикум.

И за втори път вдигна дясната си ръка.

— Сега! Като един!

Аурелиа успя да си запуши ушите. Песента на тръбата се носеше над бойното поле. Очакващите сигнала щурмови отряди изскочиха от окопите със стълби, въжета и куки и от всички страни се понесоха към крепостните стени на Коленица. Дори Аурелиа, все пак вече свикнала с морфата на Бербелек, беше изумена от съгласуваните действия на войниците. Те стигнаха до крепостния ров почти едновременно.

Стрелбата от кераунетите и пиросидерите от по-далечните окопи се засили, за да прикрива нападащите; защитниците на града отвърнаха отгоре подобаващо. Но дори тази канонада, гласът на тръбата и виковете на войниците не заглушиха рева на бегемотите. Обсадните зверове, под чиито стъпки земята се тресеше, стигнаха до рова; тук един от тях рухна и се търколи в калната вода. Останалите бегемоти тържествено настъпваха напред, въпреки раздраните си хълбоци и одраните до кост чела, без да обръщат внимание на потоците черна кръв, белязващи всяка тяхна крачка, въпреки непрекъснатия обстрел, който откъсваше от тях димящи в утринния хлад парчета тъмно месо. Ездачите на бегемотите се криеха на гърбовете им зад железни щитове и дърпаха юздите през сбруята от железни вериги.

Разбира се, кавалерията не можеше да превзема градове и да води улични боеве, задачата й беше само навреме да стигне до портите и да ги овладее. Щом пристигна първият бегемот, тя се оттегли по насипа и препусна по безопасния път между окопите. От изстрелите, които я сподириха в гръб, паднаха още няколко ездачи и животни.

В това време бегемотът трошеше портата на трески. Отгоре изляха върху гърба му врящо олио. Стъпкал останалото от металните прегради, той с рев се понесе навътре в града, мъкнейки подире си знаме огън и дим; така се загуби от погледите на обсаждащите.

Ето вече настъпваха следващите зверове, подире им тежката пехота с пилозъбите, секатовниците и вълчите човекоядни морфезоони на вериги, с двама армейски ареса в редиците. По техните щандарти от зъберите стреляха най-яростно, но пък благодарение на тези високо вдигнати знамена атакуващите вървяха бързо и уверено и като широк поток се вливаха през градските порти.

Ббаах! — всички на хълма подскочиха. За втори път се обади построеният през нощта в близката горичка катапулт, голяма тромава макина от дървесина и въжета, вдигана и спускана няколко пъти за час. Тя мяташе над Коленица приготвени от Антидектес Александриец огромни бурета с алкимически пиросови смеси, които в движение се разпадаха в небето над града и изливаха смрадлив дъжд над покривите и улиците. От три опита веднъж тази гадост се запалваше и тогава от лазура течеше истински ад. Една десета от града вече гореше; и повече ще пламне.

Аурелиа очакваше фонтани от пламъци — този път напразно. Ех, ако с това можеха да се заемат лунните меканици, ако имаше поне един триплет хипирои…! Тя си спомни за редиците катапулти върху маховиците на перпетуа-мобилиа от блестяща ураноиза, които се самозареждаха ежеминутно; за хвърляните от небето по враговете пиркавици, след които остават само черни кратери и горещо стъкло; за Ездачите на огъня, които за няколко мига биха сравнили този град със земята…

— Ще се предадат! Предават се! — въодушевяваше се зад гърба й капитан Полянски. Естлос Лудевиг Полянски беше изпратен от краля на Вистулия, за да „надзирава начинанията на стратегос Бербелек-от-Острог и да вземе в опека поверената на стратегоса войска“. В действителност не надзираваше нищо и не беше поел опека над никого: още от първата си среща с Бербелек го следваше послушно като куче, жадно за похвали. — Виждате ли какво става там? Влязохме ли? Развяха ли бялото знаме?

Той минаваше хаотично от вистулски на гръцки и Аурелиа разбираше всяко второ негово възклицание.

Стратегосът отдели око от окуляра, изправи се и се протегна.

— Отбой — рече на гръцки заради Олаф Опетнения и Хасер Обол, исмаилит. — Приберете отрядите от там. Върнете бегемотите. Пехотата остава при портите, осигуряваме входа и южната стена. Огън по четвърта и пета кула. Почивка, ранените, доклад; офицерите при мене по пладне.

— Ама… — възмути се естлос Полянски.

— Да не мислиш, че Крипер не е подготвил втора отбранителна линия вътре? Толкова ум поне е наследил от Слънчицето. Всеки ден, всеки час са нова надежда за подкрепления. Спряха, оттегли ги, но вълната се връща. Погледни. Газят се един друг. Вече не са толкова устремени. Искам рапорт как изглеждат от земята тези вътрешни укрепления. И вестоносец веднага щом съзрете „Облаколом“. Порте, кахва.

— Веднага, господарю.

Слязоха към шатрите. Тази на стратегоса нито беше по-голяма от останалите, нито беше в центъра на лагера, всъщност беше разположена в задната част. Газеха в кал, всяка нощ падаха обилни дъждове (това много помагаше на защитниците и нищо чудно да беше тяхно дело). Преди да влязат в шатрата на Бербелек, остъргваха югрите от буците глина и стъпкана трева, за тази цел в земята бяха вкопани дъсчици с остри ръбове. Само Аурелиа ходеше боса.

За седем души тази шатра беше определено възмалка; трябваше веднага да насядат. Само старият Порте остана прав, суетеше се около печицата. Оставиха платнището полуотворено. Отпред застана на стража висок хорърен в пълно въглеродно снаряжение, със секатовница през рамото.

За съжаление, това беше само един от едва десетимата войници на Хорър, останали в момента на разположение на Йероним Бербелек.

Хасер Обол, хилядник от византийския Хорър, проследи погледа на Аурелиа.

— Днес или утре — каза. — Така или иначе, вече плаваме към Данциг.

Войската на Обол беше предварително платена и теоретично от началото на годината се намираше под командването на Бербелек. Най-напред обаче трябваше да бъде дислоцирана на бойното поле. Дотогава със стратегоса беше само хегемонът Хасер с десетина хорърни, повече символично, отколкото като военна помощ. Неговата шатра беше до Бербелековата. Над конуса от тъмно платно се развяваше щандартът на Хорър: червен юмрук в черно зъбчато колело на бял фон. Намерението на стратегоса беше той да накара Крипер Чуждибрат да се замисли. Явно беше успяло, щом Чуждибрат бързо-бързо беше поискал подкрепления.

Естлос Бербелек седна в ъгъла, разкопча кируфата и кръстоса крака. Аурелиа се чудеше откъде е тази любов на стратегоса към африканските одежди. Слугата му подаде чаша гореща кахва. Бербелек, без да му мигне окото, пиеше парещата течност.

Еднооката Яна-от-Гнезно, заместница на Бербелек от времето, когато той беше един от полевите маршали на Вистулия, възбудено чертаеше по картите, разтворени върху сандъка, който тя най-напред си премести с ритник до нестабилната масичка. Яна се струваше на Аурелиа по-стара дори от Порте. Черна превръзка пресичаше косо разораното й от бръчки лице, закривайки лявата очна кухина, през посивелите коси, сплетени на дълга плитка. Беше се присъединила към стратегоса веднага след изтичането на договора й в армията на Казимир ІV, тоест миналото лято, след първите набези на Бербелек към предните гарнизони на Москва. Оттогава беше на издръжка на Луната. И което беше по-важно, си даваше сметка за това, за разлика от повечето хора на Йероним. Не правеше впечатление на особено засегната от този факт и все пак още от първата среща с Аурелиа се отнасяше подчертано неприязнено към нея. През тази половин година двете не бяха си разменили повече от няколко изречения. Аурелиа беше любопитна да узнае откъде е раната на Яна — и мигар не е могла да плати на някой текнитес на тяло, но не смееше да я попита. Може би пък наистина вистулката да изпадаше вече в старчески маразъм.

— Знам, че Слънчицето стои с половината от Трети уяд на линията Бужна — мърмореше Яна на себе си ли, или на естлос Бербелек, който току я поглеждаше над ръба на чашата с кахва. — По-близо са гарнизоните в Колно, Чертиче и Нижви, но те няма да мръднат от там, имат заповед да си седят на задниците и да пазят своите земи. Остават Трепей и Третия. Да предположим, че Чуждибрат им е пратил тревожен призив още когато пресякохме границата… Като сложим дъждовете… Четири дни.

— Но само кавалерията ли имаш предвид? — поиска да се увери Олаф.

— Да, конницата на Трепей може да цъфне още след четири дни. Втората кавалерийска полустотня с Йобало, която ти изпрати отвъд реката — обърна се тя към стратегоса, — унищожава все по-активното им разузнаване, групи от по дузина конници вече. Засега са само редовни патрули, но всеки момент някой може да изпрати тук още по-голяма. Пфуй, ако бях на мястото на Трепей, отдавна да съм пратила един, ей така, от родителска загриженост. Колко вече пленихме — десетима съгледвачи? И слепец би ги видял. Във всеки случай аз със сигурност.

— Йобало има заповед да отстъпи.

Естлос Бербелек сърбаше бавно кахвата.

— Йобало няма да си играе на иди ми — дойди ми. Познаваш кавалеристите. Впрочем може пък вече да няма шансове.

Чугунената печка излъчваше горещи вълни, Аурелиа подсъзнателно все обръщаше лице натам. Порте й се ухили широко, оголвайки жълти зъби. Запарваше едновременно кафе, пажуба, добавяйки към всяка напитка разни екзотични подправки, които НИБ редовно му доставяше в тенекиени кутии с герба на Търговската къща. Скоро шатрата се изпълни със смесица от остри миризми, чак хорърният надникна вътре.

Пажубата беше за капитан Полянски. Напоследък беше станала много модна в Средна Европа (което естлос Бербелек използва като пореден аргумент, за да докаже аретесовото влияние на Магьосника).

— Всъщност аз вече трябва да ви напусна… — Полянски потърка озадачено носа си. — Рог би си направил от моето присъствие тук изводи, които…

— Да, да — прекъсна го Яна, — всички знаем: авантюрата на жадния за мъст стратегос, частната конница на Йероним Бербелек, в случай на поражение Казимир и Святовид си измиват ръцете.

— Че какво? — възмути се Полянски. — А може би той ще остане, за да свидетелства пред Трепей за Тор?

И посочи Олаф Опетнения.

Плъхът на кратистоса на Норд сви рамене.

— Тор от години води открита война с Магьосника. Няма какво да крие. На драго сърце ще посрещнем стратегос Бербелек на северния фронт.

— Да бе, води война! Рог никога не е тръгвал с войска към Норд, само по празниците се поступвате на границата и си пращате корсари по корабите.

— Я се успокойте! — кресна стратегосът. — Че ей сега всички ви ще изгоня! Не победихме, но не сме и загубили… още. През нощта ще командвам настъпление, ще подсилим бегемотите с пиросидерите и ще влезем навътре в града. Само дано Крипер не е спретнал там някакви чудеса. Кога ще докладва Бартош?

— Аз ще дойда с тебе, кириос — обади се Аурелиа. — Щом искаш лично да командваш атаката… ще дойда с тебе.

— Не знам дали идеята е добра, така да рискуваш, естлос — каза Олаф и внимателно сложи на коляното си чашата с те.

— Настъпление под плътната морфа на стратегос, в това още има шанс — заяви Бербелек. — Без допълнително подкрепление… не виждам надежда за бърз прелом.

Аурелиа клатеше глава. Димът на потискания гняв започна да дразни гърлото й.

— Целият Византийски хорър ще доплава тук най-късно след две седмици, а първата стотица може да цъфне всеки момент. Не разбирам, кириос. Това е глупаво. Магьосника няма да избяга, адинатосите няма да избягат. Почакай.

— Ако не превземем града в следващите три дни, ще трябва да отстъпим — каза стратегос Бербелек, след като остави празната чаша и бръкна в джоба на кируфата за тутуницерата. — Вземи и прочети учебниците по военно дело какво казват за обсадите. Съотношението на силите трябва да бъде най-малко три към едно в полза на обсаждащите, всъщност се препоръчва десет към едно. А при нас какво е? Едно към две или три. Имам осем добри пиросидери, дузина бегемоти, малко повече от сто кавалеристи и петстотин редовна пехота, още петстотин набързо приготвени доброволци, които на практика само лежат в окопите, гърмят с кераунети, изяждат запасите и провокират свади. А Крипер Чуждибрат си седи в Коленица с батальон хиляда и петстотин бойци от Трети уяд; там е вече почти седем години, прекрасно се е укрепил, беше готов, нали фронтовата линия беше на двайсет и повече стадия западно от Коленица. Истински успех е, че изобщо успяхме да го обкръжим в редовна обсада. Какво е тази моя атака? Лудост. Самоубийство. Краен риск. Е, може би, ако имах предател там вътре, тотална изненада и отворени порти… Но така? А на него му е достатъчно да чака подкрепления.

— Тогава защо…?

— Защото трябва да удържа тази победа. Знаеш ли какво ще пишат всички вестници в Европа, когато Йероним Бербелек отнеме Коленица от Магьосника?

— Значи, цялата тази битка е заради вестникарските заглавия…?

— За това, което те отразяват.

— Трябваше да почакаш Хорър, кириос — повтори тя.

— Не. Онзи вече знае, че съм тръгнал срещу него. Въпреки всичко сега можах да пресека фронта и да обсадя Коленица; още малко и щях да бъда принуден най-напред да спечеля редовна война, за да мога изобщо да припаря до стените на града. Има си подходящо време за всичко и точно сега се отвори такова време — сега мога да изградя Форма на победата, която ще ме понесе сама нататък като ефирен епицикъл. Година по-рано или година по-късно щеше да бъде твърде рано или твърде късно, щях да удрям глава в стената.

— Това си е особено умение, нещо като мореплаването — измърмори ейдолосът на Тор. — Да уловиш в платната вятъра на Историята, когато духа в твоята посока.

— А на кои умения прилича — заскърца Яна — умението, позволяващо винаги така да се обръщаш, че да не останеш издухан от Историята?

Разменил две думи със стражата, в шатрата влезе изкалян вестоносец с доклад за сражението. Козирува на стратегоса и почна да бълва поток от развален гръцки с цифри, имена и описания на позиции. Аурелиа махна с ръка и излезе пред шатрата. След малко при нея дойде Олаф Опетнения; все още държеше чашата с димящ те.

Аурелиа погледна под око нордлинга.

— И какво ще каже Тор?

— Тор няма да каже нищо. Тор само ще удари с юмрук по масата.

— И?

— Как мислиш, защо дойдох тук с вас?

— За да докладваш на Тор струва ли си да заложи на Йероним Бербелек. Ще превземе ли Коленица и как ще го направи, и какво би си помислил Тор.

— Това също.

Тя смръщи вежди. Какво се опитваше да й внуши? Ако това наистина беше някаква тайна на кратистоса, Олаф нямаше съзнателно да я насочва към нея. Нали знае, че ще предаде всичко на стратегоса? Значи, лъже. Но как в действителност звучи тази лъжа?

— Боят ли се вече от него?

— Ако наистина е способен да победи Магьосника… помисли. Илеа може и да не се върне, той обаче ще остане тук. И от чии земи ще пожелае да си вземе за свое владение?

Аурелиа гледаше плъха откровено недоверчиво.

— Вече се боят от него!

— Той иска да убие кратистоса, нали? В такъв случай, естествено, са се разтревожили.

— О, Майко! Не вярвам. И какво, ще го оставят на произвола на Магьосника?

— Не, защо, Вдовеца наистина е най-голямата заплаха, той и Изкривяването трябва да бъдат премахнати. Обаче после?

— Стратегосът ще трябва да се изправи срещу Мощта на адинатосите, не се знае дали изобщо ще се върне, ще се върне ли като Бербелек. Най-вероятно това е самоубийствена мисия.

— Ето, сама виждаш. А тук вече ще има огромна власт, огромна слава и знаменито име. Защо да зарязва всичко това — заради една почти сигурна смърт? Човекът не познава такава мотивация.

Аурелиа вече открито зяпаше Олаф, от полуотворената уста излизаха облаци гореща пара.

— От какво всъщност се опитваш да предпазиш стратегоса? Какво иска Тор от него?

Той сви рамене, сведе очи към вътрешността на чашата.

— Нищо, нищо, просто си помислих.

Без дума повече тя заряза ейдолоса на Тор пред шатрата на Бербелек.

Нейната шатра се намираше в другия край на лагера (по настояване на естлос Йероним). Вървеше бързо, гледайки в краката си, да не се подхлъзне в калта. А в кал тънеше всичко: оръжието, шатрите, животните, хората.

Смяташе, че на Земята ще я изненада например студът, буйната — древна в реликтите на телеологията си — флора и фауна, всички тези видими и невидими забележителности от хилядолетната история на човека и десетките хиляди години история на живота — от което Луната беше лишена; че ще я изненадат богатството и мощта на ниските първоелементи, че ще й се наложи да се сражава с непрекъснатия напор на хидора; накрая, че ще я изненадат земяните, хора с толкова разнородни морфи. И наистина я изненадаха — всъщност след тези две години не можа да свикне с нещо друго: с хаоса. С панаира, бъркотията, дисхармонията, вездесъщото безредие, небрежността, нехайството, странното непостоянство и недълговечност. Тя се чувстваше лично засегната от всичко това.

И сега, докато вървеше през лагера на вистулските войски, едва сдържаше гримасата на презрение и отвращение. И това ми било образец на войнишка дисциплина! Морфата на могъщ стратегос! Как ли би изглеждала тогава земната армия, оставена на самотек, в морфата на демокрация или друго извращение на властта? Обратната страна на тази мисъл изглеждаше така: на какви ли чудеса би била способна армия, сама подвластна на Хармонията, лунна армия — ако плюс това бъде подчинена на Формата на стратегос Бербелек? Нямаше сила, която да попречи на Аурелиа да участва в Ефирната битка!

Срещнатите войници учтиво й отдаваха чест; дори медиците от лазарета се покланяха. (В лазарета тъкмо внасяха ранените и умиращите от сутрешната атака.) Всички познаваха Аурелиа Скра като демиургос на Огъня и приближена на стратегоса, а екзотичният й вид и деморфираните вежди бяха достатъчни да й осигурят тук, във Вистулия, името на маг.

Само Антидектес Александриец знаеше истината.

— Я ела за малко! — повика я старият софистес от своята кола.

Тя зави неохотно.

— Какво има?

Той махна с ръка над главата й, към коленицкия хълм.

— Нова рецепта. Ъглови цефери, призмена нумерология. Виж как се пренася пожарът въпреки дъждовете. До утре целият град ще изгори.

Тя се обърна към Коленица. По неравната линия на стените на фона на бледия лазур пълзяха тлъстите червеи на дима и пепелта, които още силният вятър бързо разгаряше и разнасяше.

— Досега успяваха да гасят — измърмори тя. — Носи се слух, че имат вътре някакъв демиургос на облаци.

— Не е там работата. Все по-открито се говори за подкрепленията на Трепей, да не мислиш, че не съм чул? Имам хора — кимна към своите дулоси и прислужници, двама от тях бяха вистулски цигани, — които разбират тукашния език. Нека дойде един сух ден. Знаеш ли колко отдалече се виждат в небето пушеците от горящия град?

— И почна да се боиш, а? — Аурелиа плю, калта в краката й тихо засъска. — Хорър всеки момент ще пристигне.

— А ако не пристигне?

— През нощта стратегосът ще поведе генералния щурм.

— Прекрасно! С моя късмет още в първата минута ще отнеса някой рикошет. И кой тогава ще ми осигури безопасен полет до — знаеш къде — кой?

— Да не би пък аз? — възмути се лунянката.

— Не почиташ клетвата на господаря си?

Антидектес чак замаха с мършавите си ръце. Беше по-висок от Аурелиа и както беше на стъпалата на шатрата си, се извисяваше над нея с два пуса. Момичето трябваше да вири глава. Само да махне още веднъж, каза си, и ще му опуша лапите.

Споразумението между Бербелек и Антидектес от самото начало не й харесваше. Стратегосът имаше нужда от египтянина главно за да убеди плъховете на колебаещите се кратистоси, че именно Магьосника стои зад Изкривяването и адинатосите в небесните сфери. Аурелиа продължаваше да се съмнява дали софистесът говори това напълно убедено, или му е платено да лъже — в такъв случай прекрасно беше приел формата на лъжата. Така или иначе, цената беше закарването на Луната и свободен достъп до библиотеките в Четвъртия лабиринт. Естлос Бербелек му беше дал дума. Разбира се, мъртвият естлос Бербелек няма да я спази — но все пак на Антидектес оставаше Аурелиа Скра, лунянката, която все някак ще трябва да се върне в родината си…

— Слушай — поде тя, поела си дълбоко дъх, за да угаси вътрешния огън, — стратегосът е жив и ще бъде жив, а ако ти почнеш да разпространяваш такива пораженчески…

Спря, защото забеляза, че софистесът вече не я слуша. Зяпаше в някаква точка над главата й — не Коленица, нещо още по-високо, над града и вляво от него. Тя се обърна.

От северозапад, над тъмнозеления масив на гората летеше копие от тъмночервен камък. Аурелиа присви очи. Успоредно над камъка се простираше черното вретено на аеростата, сребърни мълнии играеха около него като трънен орнамент. Над носовия купол на минарето се пъчеше еднорък ангел, белите бинтове на крилата му се развяваха от вятъра, утринното слънце проблясваше в кристалната коса в ръката му. Спускайки се, „Облаколом“ описваше широка дъга, за да не попадне в обсега на пиросидерите от Коленица.

Аурелиа се озъби на Антидектес в нещо като гореща усмивка. Нямаше нужда да говори, войниците бяха видели кораба и оживено викаха. Вистулците наизлизаха от шатрите, навириха глави към небето. Дори тръбата се обади. Аурелиа не познаваше този сигнал. Коленицките картечари спряха за момент обстрела, и без това символичен.

Оронейгесовият аеростат се спусна в полето зад главния лагер на вистулските войски. Увисна на трийсетина пуса над повърхността. Вятърът го люшкаше и той се мъчеше да запази стабилност. Екипажът хвърляше котвените вериги. Войниците се разтърчаха да вбият в земята железни колове. Аурелиа ги последва; видя, че натам тичат и хора от шатрите на стратегоса и хегемона Хасер Обол.

В това време по въжетата, спуснати от вертикалната кула на „Облаколом“, заслизаха дузини мъже и жени във въглеродните доспехи на Хорър.

* * *

Да й строша врата, да й откъсна главата, както бих направил с отровна змия. Нимродът въртеше из главата си нимродски мисли. Ще убия Змията, ще я убия. Над главата му прелетя пъстра птица, градината на резиденцията на Йероним Бербелек припомни на Зайдар с приятните си за ухото звуци какофоничните мелодии на истински дивата природа. Ихмет ненавиждаше парковете, градините, градските езера и подвижните менажерии. Вратите на имението и стражите се скриха зад завоя на алеята. Той оголи зъби. Да захапя и да хапя, хапя, хапя! Слънцето се изкачи високо над Александрия, той примижа с дясното око; лявото беше в безопасност в сянката. Неволно ускори крачки. Знаеше, че тя е тук, братовчедът на Анеис Панатакис му беше съобщил.

„Хипотамия“ влезе във вътрешното пристанище на Александрия на седми мартиус с два дни закъснение заради силните пролетни бури (Оронея пак обръщаше ветрове срещу ветрове, сблъскваше облаци с облаци, Кралят на бурите си поемаше дълбоко дъх). Зайдар нае виктика от пристанището и най-напред се отправи към складовете на факторията на Анеис Панатакис. През последните години те се бяха разраснали до размери, сравними с размерите на складовете на Африканската компания. Магазии на Панатакис имаше по всички крайбрежия, сега през неговите ръце минаваше лъвската част от търговския обмен между Хердон и Северна Африка, както и Западна Азия. Старият Анеис все така ръководеше делото от своята канторка без прозорци в задната част на най-стария склад. Но заради ранния час и факта, че беше някакъв кристиянски празник (а Панатакис се беше оказал кристиянин), Ихмет не го намери там. Затова остави в кантората писмата от Бербелек до него и всички останали александрийски адресати, без естле Амитаче и естле Алитеа Латек. Хората на Панатакис щяха най-бързо да ги доставят. След това даде на виктикаря адреса на Бербелековата резиденция.

Докато пътуваше насам — първо с „Брута“, после с „Хипотамия“ на Африканската компания, има време да обмисли всичко. Противно на очакванията, много рядко се случва човек наистина да се замисли над формата на живота си, гледа на него като на нещо цялостно — като на статуя: има глава и крака, но означава нещо едва когато е възприеман цялостно — и го оценява хладнокръвно, съзнателно избира как да изглежда животът му завършено. Може би това в крайна сметка отличава аристократите от простолюдието и дулосите? Право казва Провега: „Робът по това прилича на животното, че не е господар на Формата си; аристократът по това прилича на боговете, че сам я определя, той и никой друг“. Имаше ли право Ихмет Зайдар да се нарече аристократ? Той не си правеше илюзии за това: никога дори не беше правил опит да победи природата си на нимрод, вървеше през живота от една ловна възбуда към друга; някак непълен и осакатен, когато нямаше дивеч, върху който да се съсредоточи и спрямо който да ориентира дните и нощите си. Винаги обаче — такъв се виждаше, загледан в пенливите вълни на Средиземно море — винаги дивеча избираше той, не друг, и негов беше Ловът. Докато не пропадна в морфата на Йероним Бербелек. И вече не беше сигурен в нито един свой избор, инстинкт и държание. Статуята губеше симетрията и равновесието си, накланяше се опасно на една страна. Той виждаше промяната дори само в сравняването на спомена за своите намерения. Преди три години, когато престана да плава на океаноските параходи, пътеката на бъдещия му живот беше права и ясна. Имаше достатъчно пари, можеше да прекара тези последни няколко десетилетия на какъвто искаше лов, където искаше. И всъщност никога не взе конкретно решение да се откаже от този план и вместо него да се постави на разположение на естлос Бербелек, на заповедите му. Впрочем това изглежда точно така при почти всички хора. От ден на ден, от месец на месец, от година на година, от Форма до Форма, натрапвани след смесване на външни Форми, чужди… Но може би ще дойде такъв момент на стари години или дори на смъртното ложе, когато, поглеждайки назад, ще видим завършения вид на нашия живот, и тази фигура чак тогава ще ни изненада: ама че грозотия, ама че цапаница, смесица от хаос и случайности, без смисъл, без цел, без значение, без красота.

Ихмет не се заблуждаваше, че сам може да постигне някаква необикновена хармония и калокагатия. Но понеже вече беше по-близо до края, нежели в началото, можеше да назове досегашния образ и поне да се старае да спазва някаква последователност. Последователност — ето първото изискване на всеки лов и първата черта на всеки нимрод. Не агресия, не диващина, не насилие — те повече подобават на един арес. А нимродът трябва да не напуска веднъж избрания път на лова често години наред. Дивечът, определен веднъж за жертва, не може да се зареже насред преследването; това е немислимо. В този смисъл той наистина е роб на своята природа. Може да се каже, че е най-верен на жертвите си. Не предаде естле Амитаче нито за миг, от първата им среща във воденбургския цирк. Дали стратегосът беше имал нещо общо с това? Зайдар искрено се съмняваше. Кръвта кипеше във вените му, това беше гласът на кръвта. Ще я убие, ще убие Змията.

Имението на естлос Йероним Бербелек се намираше на двайсетина стадия източно от южния край на Пелусийския мост, в самия край на квартала с дворците на александрийските аристократи Парсеиди. Парсеидите се простираха край бреговете на Мареотското езеро почти на една трета от дължината им. По-нататък на юг вече започваше Горна Александрия, исмаилитските, негърските, циганските, пергамските, индийските и джунгуоските квартали. Имението и домът на Бербелек се криеха от тяхната врява и миризми в гъстата зеленина на краймареотските паркове. Тук цените на терените бяха много високи, а понеже решаваща за престижа беше големината на градината, по-голямата част от дома на стратегоса беше построена върху оронейгесови основи, сиреч във въздуха, над лазурните води на езерото. Зайдар беше ходил там вече два пъти. При първото му посещение сградата още не беше достроена, градината не доморфирана, а високата ограда не довършена. Но оттогава беше изминала година и вилата беше сред най-изисканите. Самият Бербелек беше успял да поживее в нея някъде общо около месец. Със сигурност обаче не без значение за сегашния й вид имаше фактът, че в нея живееше постоянно естле Шулима Амитаче.

Зайдар завари Парсеидите изключително добре пазени. Почти като във военно време по улиците се разхождаха конни (зебри и еднорози) патрули, а край вратите и по дължината на стените, живия плет и оградите Хипатия беше поставила собствени постове; на граничните кръстовища стояха Крокодилите на Навуходоносор. От моста нимродът забеляза също военни лодки да кръжат по източните заливи на езерото. Но мамелюците на Бербелек го познаха и това беше достатъчно за гвардейците на Хипатия. Той предупреди пазачите за скорошното идване на пристанищните дулоси с багажите му, плати на виктикаря и прекрачи прага на имението.

Вилата беше ниска, едноетажна, покривите й отначало се криеха в зеленината. Чак когато Ихмет зави два пъти и излезе пред оборите, видя фронтона на сградата, по-скоро по-ниската й, наземната част, „долната челюст“ и мраморната котва на брега на Мареот. От тази основа към езерото се надвесваха дъги от напечен от слънцето камък, скритите под тях стълбища водеха към обширни коридори и салони, разположени върху блокове червен оронейгес над водите на залива, обрасъл с тръстика и цъфтящи хелофити. Някои от тези салони, както си спомни Зайдар, имаха подове от дебело воденбургско стъкло, в други пък нарочно бяха оставени тесни процепи и овални отвори, а „мазетата“ на вилата стигаха досами топлите вълни и цялата тази въздушно-наземно-водна архитектура…

— Ти се върна!

— Здравей, здравей, наша черна Артемидо!

Двамата се прегърнаха. Зуейя отстъпи крачка назад, за да разгледа Ихмет по-добре.

— Още миришеш на море. И тая брада — би могъл най-сетне да се обръснеш!

— Няма да се позная в огледалото.

— О-хо! А тези блеснали очи — някой нов лов, а — я кажи — какво отстреля?

— Е де, нима господарката ти позволява така да нападаш гостите? На стария човек може да му се пръсне сърцето. Чакай сега аз да те огледам. С всяка година по-млада и по-страшна. А какво си направила с косата си?

— Седемдесет и седем плитчици. Домашният дулос ми ги плете. Тази форма я донесоха хуратите. Тазгодишна е. Не ти ли харесва?

— Я се обърни.

— Опитах се да навия естле Амитаче. Естле Латек я склони този нейният…

Тя се строполи с прекършен врат. За по-сигурно нимродът я ритна леко по слепоочието, черепът се пукна като кокосов орех, соковете изтекоха.

Още веднъж се огледа — никой не се виждаше, нищо не помръдваше в прозорците на двореца, никой не пресичаше двора. От оборите се чуват приглушени гласове, цвилене на обезпокоени коне (подушиха кръвта?), но вратите са затворени. Подхвана трупа под мишниците и го завлече в близките храсти. Върна се, засипа с пясък червеното петно. Огледа обущата и крачолите си — чисти, за трети път обходи с поглед наоколо. Никого, нищо, никой.

В надвисналия над брега на езерото централен вестибюл срещна сенешала на дома. Той повика слуга да заведе Зайдар при естле Амитаче. Тръгнаха по широките светли коридори, изпълнени с мирисите и звуците от езерото. Дребните късчета от подовата и стенната мозайка проблясваха ослепително; прозорците бяха широко отворени, през тях нахлуваха на златни вълни африканският въздух, жега и ангелско сияние. Ихмет се подмладяваше с всяка крачка. По-лек, по-бърз, по-силен, по-малко смъртен.

Завариха естле Шулима Амитаче в надводния перистил, чиито четири все по-дълги тераси слизаха до самата вода; на най-високата излизаха над дузина врати на задните дворцови зали. Хидорови дървета, морфирани от папрати, смокини и палми, заобикаляха перистила, част от тях бяха вече толкова високи, че сенките им напълно скриваха мрамора. Между дърветата се мяркаха ибиси и фламинго.

Естле Амитаче седеше до маса от хевоево дърво на втората тераса вдясно. Беше се навела и пишеше нещо, видимо увлечена, нимродът видя само загорелия й гръб и разпуснатата златна коса. На коленете й, върху белия лен на дългата рокля, бе положила глава млада лъвица. Шулима я галеше механично с лявата си ръка.

— Естле… — обади се слугата.

Нимродът вби тилната му кост в мозъка.

Хвърли се към лунянката. Не носеше никакво оръжие — не знаеше къде и в каква ситуация ще завари Шулима — но пък и откога се нуждаеше от оръжие? Ухапа се по езика, за да усети вкуса на кръвта. Лов! Светът се покоряваше на неговото въжделение.

Лъвицата скочи на крака, озъби се. Той се прехвърли на втората тераса. Хищницата се хвърли към него с глухо ръмжене. Нимродът приклекна, нанесе удар нагоре и косо с ръка, сгъната като клин. Тя влезе като в глина, тялото не оказа и най-малко съпротивление на Ловеца. Изтръгна кълбото горещи черва. Блъсна звяра на мраморния под, сграбчи го за кожата на гърба, трааахх, пяна на пастта, три-четири-пет, разби главата. Лъвицата потрепери няколко пъти в предсмъртен гърч, опашката биеше мокрия под на терасата.

Нимродът се обърна към жената. Тя беше станала, подпираше се на масата, вперила широко отворени зелени очи в окървавения нимрод, в нечовешки диво разкривеното му лице. Не бягаше, не понечи да се защити някак, ръцете й бяха спокойно отпуснати край тялото. Само гърдите се вдигаха и отпускаха в ритъма на паническо дишане — разбира се, че беше ужасена.

Той тръгна към нея.

— Не! — изкрещя тя.

Нека си вика, дори…

Зад гърба му — боси стъпки по камъка — все по-близо. Отскочи. Ударът преряза въздуха.

Назад! Кой? А, познава го, Ихмет никога не забравя лицата, това е естлос Давид Моншебе от Тива, годеникът на естле Алитеа Латек, аресът. Арес! О, Манат!

Сбиха се на прага на терасата — секунда-две, не повече. Нимродът ритна ареса в глезена и му счупи крака, оголената кост щръкна на бели игли. Аресът докопа главата на Зайдар, одра половината му лице. Юмрукът на нимрода докосна дясното рамо на младежа и ръката изхвръкна от ставата. Аресът бръкна с отворена десница в гръдния кош на персиеца, гръдната кост и ребрата се натрошиха на хиляди парчета, разкъсвайки дробовете на Зайдар, пробождайки сърцето. Сякаш отвръщайки на този удар, нимродът закачи с левия си палец шията на Моншебе, изтръгна гръкляна, артерията, сухожилията и мускулите.

Строполиха се на студения мрамор.

Нимродът не усещаше този студ, не усещаше тялото си; болката също идваше после — ще успее ли изобщо да дойде? Кръвта слепваше клепачите му, с лявото око не виждаше нищо, светът си отиваше от него в светлата зора, слънцето и зеленината, и водата, лазурното небе и лицето на навелата се над него естле Амитаче.

— Той не трябваше да бъде тук, не трябваше да бъде тук, о, Майко, не издържам това пак, Йероним не можа ли да те прати по-рано?!

Никой не ме е изпращал. Какво. Ти трябва. Но не. Разочарована. Няма никакъв. Тя чакаше. И все пак. Боли.

* * *

Огънят не прилича на никоя друга стихия, Огънят се различава от цялата останала Материя по природата си. Единствено той създава сам себе си: от пламъка пламък, от искрата — пожар. Единствено той се ражда от употребата на сила. Единствено той може изобщо да бъде създаден; другите стихии няма как, но Огънят — да, има много начини за това. Останалата Материя съществува сама по себе си, независимо, Огънят винаги се нуждае от някаква основа, гориво, носител. Общо казано — пише Теофраст от Лесбос, — винаги всичко, което гори, е сякаш в процес на възникване, като движението, затова дори когато възниква, в същото време заниква, ако няма гориво, и само умира. Ако Движението беше стихия, в Материята щеше да бъде с образа на Огън.

Аурелиа чувства, че всъщност Движението Е стихия — и тя му се покорява, затваря се в неговата морфа. Окологръдникът, околораменниците, околошлемът, вихръкавиците — поредните части от доспехите като органи на жив часовник, сега въртенията на колелцата му ще съвпаднат с ритъма на сърцето й, сега ще се обединят в една обща хармония.

Разгорещена, развихрена, излъчваща меканична енергия, тя излезе пред шатрата. Обстрелът, предшестващ атаката, не спираше, пиросидерите гърмяха една през друга, а кераунетовата стрелба изобщо не преставаше. Аурелиа подгъна колене, околокрачните и околораменните епицикли подхванаха големи маси кал, за миг тя се почувства като Голѐм, като джин, иганази, но веднага промени морфата, ажурните предавки на бронята щракнаха, а устремът, добавен от вечнодвижението й, двайсеткратно удължи скока на Аурелиа, изпращайки я като огнена комета над половината лагер чак на гористия склон срещу разрушените порти на Коленица.

Тук за бой се готвеше стотня хорърни; по-надолу, под склона, демиургосите на зоона, без да бързат, подреждаха в боен строй сънените бегемоти. Аурелиа се приземи в полуклек, потъвайки цял пус в меката пръст — фонтани кал изригнаха на всички страни, разнесоха се ругатните на окаляните воини. Тя се изправи. В здрача на ранното смрачаване ефирните доспехи се явиха като сребристорозов облак, ореол от небесно сияние, трептящ около жената. Само долу, около стъпалата, прасците и коленете й, където вихрите бухваха черни от загребаната ге и хидора, земяните виждаха истинската природа на доспехите, по-скоро движението им, природата на движението, хармонията на шестия първоелемент, мощта на стремителността. Ефирно-калните окологлезенници разсичаха поравно глина, трева и камъни.

Настъпи естествена суматоха. Хорърните се отдръпнаха и насочиха към Аурелиа кераунети и секатовници.

Към нея пристъпи висок брадат мъж със знак на стотник върху въглеродния нагръдник.

— Ти коя си?

Аурелиа изведнъж изпита желание да им каже истината — за Луната, за Господарката, за това, че всъщност служат на Стратегоса и Лабиринта, но тук точно навреме се появи хегемонът Обол и изкушението изчезна.

— Стратегосът те вика — викна на Аурелиа.

Не видя изражението на лицето й, замъглено от бързия околошлем. Тя кимна.

Естлос Бербелек беше вече на коня си, висок хумий албинос. От седлото му гледаше Коленица с бинокъл. Аурелиа забеляза, че беше само с лека броня, шлемът висеше на седлото.

До него на як петнист жребец седеше херолд с дръжката на развят щандарт в ръка (беше подпрял долния край на стремето). Въпреки надеждите на Аурелиа това не беше щандартът на Луната, а на Острог: Червен скакалец.

— Знам, че те изкушава.

Тя склони глава.

— Кириос.

— Но изглежда, ще трябва още повече да те разочаровам. Те знаят, че Хорър е тук, но не знаят колко са. Виж — вече четвърт час не стрелят.

Тя изруга.

Той се разсмя.

— Значи, какво правим? Пак ли ще си прибереш доспехите в совалката?

— Дай заповед за атака.

Бербелек свали бинокъла от очите си, намигна й хулигански, изправи се на седлото — и наистина вдигна ръка.

Тръбата засвири.

В този момент долетя на коня си Яна-от-Гнезно, подире й капитан Полянски и стотникът на вистулската пехота.

— Северната стена — изрече тя задъхано. — Двайсетина московци опитаха да избягат през северната стена, искаха да се предадат. Чумата да ме тръшне! Мислиш ли, че с Крипер се е случило нещо?

Тууумп! — поредният котел с Антидектесовата микстура полетя към града. Фонтан от пламъци се изля върху вече горящите покриви. Аурелиа огледа панорамата на Коленица и полята около нея. Само движението я интересуваше — неподвижното не съществуваше. Плъзна невиждащ поглед по гъсто застроения град, по нащърбените му стени — от там вече никой не стреляше, не се забелязваше никаква активност.

Чу се трикратно изсвирване на стотника на Хорър. Бяха готови. Стратегосът пришпори белия хумий, херолдът заби пети в хълбоците на петнистия кон, Яна тържествено изруга. Сред рева на бегемотите, непрекъснатата канонада от пиросидерите и кераунетите, цвиленето на конете сред хрущенето на въглеродните доспехи на хорърните — така започна последният щурм.

Тя погледна наляво и надясно: равни редици хорърни, като на учение. Еднакво облечени, с еднакви движения, дори еднакви на ръст — по-високи са само десетниците им. Раз-два, раз-два, една морфа, нечовешки равна крачка — дори лунянката я побиха тръпки. Не, това не беше редова атака на крепостни стени, удар в пробит отвор, такъв строй тук не би имал смисъл; тук ставаше дума единствено и само за сплашване защитниците на града.

Традициите на Хорър идваха направо от законите и обичаите на Лакедемон. „Направо“ ще рече непрекъснато приемственост: почти две хиляди години. По-скоро обаче вместо за традиции би следвало да се говори за определен модел на живот: чрез непрестанна смяна на Материята, от която се състоеше, Хорър запазваше векове наред една и съща форма — Формата на непобедена армия от наемници. В действителност тя неведнъж беше побеждавана (при неблагоприятни условия или безнадеждно съотношение на силите), но морфата беше останала. Едни войници умираха, наемаха се нови, от най-различни религии и националности, с най-различни езици, от антосите на най-различни кратистоси — но Хорър, неговите текнитеси на сома и психе, стратегоси и ареси, неговите хегемони и леонидаси методично и неотвратимо месеха всички воини в един вид. Подробностите на този вид с времето се променяха, защото се сменяха текне и методът за водене на война, но сърцевината си оставаше същата. В Хорър всеки започваше от най-ниското стъпало и дори най-висшите му Командири се подчиняваха на една и съща Форма. Тя съдържаше между другото абсолютно послушание, задължителна лакедемонска диета и упражнения, както и спазване на поетите задължения. Историята беше отбелязала случаи на отстъпления на отделни воини, но никога на Хорър като цяло. Те му оставаха верни по силата на лакедемонския патриотизъм, но по отношение на Формата, не на страната.

Хорър използваше както краткосрочни, така и дългосрочни договори. След края на Войната на кратистосите Рим, временно лишен от протекцията на кратистос, сключи така наречения Вечен договор, по силата на който Хорър оттогава трябваше да стане допълнение и противовес на политически обвързаните Легиони; беше такъв и до днес. Договорите сключваха отделните Колони на Хорър — единайсет европейски, седем африкански, седем азиатски; никога съвместно, за да не може отделното поражение да доведе до унищожаване на цялата формация. Колоните невинаги действаха на свой терен: половината Хорър Аксумейски от десетки години се разполагаше на Британските острови. Договорите невинаги съдържаха клауза, позволяваща им при определени условия (например безконфликтен период) да преминат на служба при суверен, който предлага по-високо възнаграждение. А дори да съдържаха, това често беше свързано с предизвестие от няколко месеца до няколко години.

Стратегос Бербелек беше наел целия Хорър, който в момента беше на разположение. Постепенно, в най-близките тринайсет години, на неговите заповеди ще се сберат десетки хиляди отбрани воини. Само че той не разполагаше с тези тринайсет години. И броеше, вкиснат, всеки изминал ден.

Коленица трябваше да падне днес.

Пресякоха последната окопна линия, бегемотите охраняваха пътя към портите. Ако това беше някакво коварство на Крипер Чуждибрат, точно сега трябваше да се обадят пиросидерите на града. Нищо. Продължиха напред. Аурелиа се придвижваше с дълги скокове до белия хумий (зад нея шумяха пламъци, червени щандарти). Не сваляше очи от стратегоса. Той се усмихваше криво под мустак.

В Коленица забиха храмови камбани. Първо една, после към нея се присъединиха втора и трета; скоро биеха може би всички, явно ще да е било планирано предварително.

Бегемотите стигнаха насипа пред портите, двойната редица гигантски туловища осигуряваше на пехотата безопасен подход към стените. Вистулските войници от завзетия плацдарм току зад портите занадничаха сред зъбците и каквото беше останало от стените и почнаха да дават на галопиращия към града стратегос някакви знаци, викаха нещо. Естествено, в целия този шум нямаше как да бъдат чути и разбрани.

В този момент Аурелиа вдигна поглед и забеляза раздвижване зад зъбците на четвъртата кула, югоизточната.

Посочи натам на Бербелек, с огън и жест.

— Предават се!

Коленица развя бяло знаме.

Вистулската армия вдигна радостна врява. Стратегосът вдигна дясната си ръка и тръбачът изсвири „Готови!“, а стотникът на хорърните изсвистя продължително. Но това също можеше да бъде уловка. Продължиха да вървят.

Йероним Бербелек влезе в Коленица, предвождан от двата най-едри бегемота, които, разрушили докрай южната порта на крепостта и стената край нея, веднага почнаха да тъпчат високите улични барикади.

Зад прозорците и по покривите на сградите наоколо като нищо можеха да се крият московци с кераунети. Стратегосът слезе от коня, не се скри зад вистулците, всеки спокойно можеше да го улучи, както беше на белия хумий, с блестящ нагръдник, гологлав и с открито лице. Под родовия си щандарт можеше да бъде видян и разпознат отдалече.

Никой не стреля.

От оцелялата след бегемотите странична барикада дотърча Сеоц Ногач, старият стотник на галската пехота.

— Няма ги, естлос! Изтеглиха се преди двайсетина минути, всички. Ей там бяха картечниците — нищо, помъкнаха ги с тях. Погледни, естлос!

Отляво, от най-близката пресечка изскочи кон в пълно бойно снаряжение, за седлото му беше вързан бял чаршаф. Подкованите копита чаткаха шумно по паважа. Конят изцвили, завъртя се на място и запрепуска обратно, подире му белият чаршаф се развя като саван.

Стратегосът скочи от хумия. Кимна към Обол и Яна.

— Пехотата да претърсва квартал след квартал. Първо стените и кулите — ще води Сеоц. Хорър след мене. Спирате обстрела. И някой да спре тия дяволски звънари. Да вървим!

По улиците нямаше жива душа. Облаци дим от горящите квартали (северозападния, западния) досущ привидения се носеха по небето във внезапно настъпилото безветрие; и те се движеха горе-долу в тази посока, под пелена от пепел, към заревото на пожарите. Аурелиа се измъкна на половин крачка пред стратегоса. В тази пустош и мъртвило, в тежките вечерни сенки, във вонята на земния град тя привиждаше десетки неясни заплахи, заплахи очевидни и само предчувствани, за себе си и за него. Това вече не беше война, а нещо друго, нещо повече, така не се постъпва на война.

Припомни си една от любимите приказки на баща си: „Не е достатъчно аз да победя. Враговете ми трябва да загубят“.

Стратегос Бербелек вървеше бавно (зад него черните редици на Хорър, настръхнали с двойните си и тройни дула и кривите остриета) и се оглеждаше наоколо, като спираше на всяко кръстовище. Далекогледът в лявата ръка потупваше по високите кончови на кавалерийските югри. Йероним любопитно надничаше напред в пресечките, покрай които минаваха. Добре ще да беше ги запомнил. Усмихваше се иронично.

Пазарният площад. Поне площад, към който се събират улици. По средата два кладенеца с ниски стени. Но преди всичко — хора. За първи път срещаха живи защитници на Коленица.

Впрочем това не бяха коленичани, а войници от Урал и Москва: двайсетина въоръжени, приседнали на кладенците или изправени край тях. Повече войници имаше назад, в двете малки улички — двамина на коне, всички с оръжие в ръка. Аурелиа търсеше да види щандарта на Ашавила. Ситуацията беше най-малкото странна, всички изглеждаха така, сякаш чакат нещо. Нима наистина чакаха идването на Бербелек? По-късно тя щеше много пъти да се пита: какво ли е било ставало там? Какво ли се е било случило в Коленица, преди Бербелек да влезе в града с войска, та завариха именно такава ситуация, каквато завариха, този безмълвен застинал театър при кладенеца и готовите за бягство войници, струпали се в северните улици? Какво са си били казали, какво са помислили, какво са правили — преди да падне завесата пред тишината, пълна с ужас?

Но това беше по-късно — а сега Аурелиа изскочи пред стратегоса, без да се колебае, защити го с огнен вихър. Хорърните се разделиха на две и нахлуха на площада към стените на сградите, навлязоха вътре през врати и избити прозорци, чуха се първите изстрели и викове на ранени и убивани, трясъкът на чупени мебели, въглеродните воини навлизаха все по-навътре, завземаха поредните къщи, поредните етажи…

Стратегосът нищо не чакаше, вървеше към кладенците. Скупчилите се там московци — седем мъже и две жени — скочиха на крака, все така безмълвно и без какъвто и да е обяснителен жест, с щуращи се очи, безизразни физиономии, некоординирани движения, плешив уралец посегна към кераунет, подпрян на кладенеца…

Аурелиа се засили на бедрените си епицикли, стовари се върху него в облак алена жар, дрехата на уралеца мигом пламна, още преди тя да разпори мъжа с дясната вихръкавица покрай гръбнака, а вдигнатата орбита на ураноизата на левия околораменник му отряза главата.

Ония се разбягаха на всички страни, спъвайки се в своите и чуждите крака.

— Ей, ти! — изрева Бербелек.

Тя се обърна.

Посочи й едного от бягащите мъже, висок брюнет с доспехи, украсени с пера на феникс; той бягаше заднешком, без да сваля очи от Бербелек, по-скоро ходом, отколкото тичешком, с малки крачки — и сега замря на място.

— Ти! — изрева втори път Бербелек и дори Аурелиа се изплаши.

Тя отиде бавно при стратегоса, бронята успокоена, пламъците студени. Застана вдясно зад него.

— Крипер! — процеди Бербелек и посочи с дясната си ръка в ръкавица покрития с пепел паваж в краката си.

Чуждибрат пристъпи напред, ляв крак, десен крак, раз-два — стратегосът не сваляше очи от него, не свали и ръката — все по-близо, устните му трепереха, искаше да не гледа лицето на Бербелек, но не можеше и само стискаше юмруци, и все по-силно се тресеше, след последната крачка почти се олюля, сякаш последните остатъци сили го бяха напуснали, и рухна на колене пред Бербелек, с протяжен животински стон обгърна краката му, притисна глава към тях ниско, все по-ниско, все по-надолу, докато накрая зацелува, зализа, олигави калните обуща на Бербелек, а Бербелек го гледаше отвисоко, странно замислен. Аурелиа не разбираше какво означава неговата лека гримаса, ироничното нацупване на устните, усмивката, не е усмивка, какво чувства той, когато потупва така Крипер Чуждибрат по главата и мърмори успокоително:

— Добре, добре, хайде, свърши вече, знам, Крипер, знам, но няма да трае дълго, няма да боли, сега, сега…

Тази нощ за първи път не валя дъжд и Крипер Чуждибрат горя чак до разсъмване.