Яцек Дукай
Други песни (26)

Ω
Господин Бербелек

Господин Бербелек си слага ефирните доспехи. Нямаше достатъчно големи, наложи се лунните демиургоси на ураноиза да ги изковат и настроят специално по мярка за господин Бербелек. На гърба, над лопатките, на междуефирните кости са прикрепени пъпките на икаросите, той почти се прегъва под тежестта им. Между пъпките слугите прикрепват ризницата със Сколиоксифос, при всяко мръдване гардът се трие в бързодвижещия се фланец на бронята. После вихръкавиците, околошлемът, господин Бербелек с мърдане на веждата и устните оправя бялата маска на аеромата под него — две крачки по еластичния език, изплезен от широко отворената уста на пеперудата и той излиза на ръба на звездната бездна.

Пред него, под него, над него, докъдето стига погледът, на тъмния звездосклон кипи битка. Седми час клане в небесните сфери, от непрестанния грохот се тресе дори „Мамерута“, всички имат восък в ушите и общуват с жестове, цепеща черепа какофония се носи през ефира, сякаш трепери дори сферата на неподвижните звезди. „Мамерута“ държи остър курс през огъня на битката, горят раздраните й крила, скърца и стене въртящата се конструкция, на гладкия език равновесието едва се удържа. Астрологът на Лабиринта за последен път показва звездите на азимута, господин Бербелек вдига ръка, дулосите дърпат страничните пиромрежи, езикът започва да вибрира, гореща вълна от близката пиркавица разстройва оборотите на пеперудата, някой изпада от пастта й, паническият крясък се стопява в грохота на сражението… Господин Бербелек скача в бездната.

Пада стремглаво. Напряга морфочувствителните икаросови кости, ураноизните микромакини променят орбитите на връзките и крилата веднага започват да разцъфват, раз, два, четири, осем, шестнайсет, трийсет и два, плоскостите дантелена сянка се развиват зад него от изкусно свитите пъпки, с всяка секунда все по-бързо. След двайсет секунди той вече се е прострял на почти половин стадий; падането към центъра на света, към невидимата Земя, е забавено. Сега чрез деликатно напрягане на морфата ще насочва ъгъла на наклон на крилата, прихващайки ураноиза само от онези епицикли, които ще го понесат към избраната цел.

Целта — той не я изпуска от очи. Няколко минути по-рано оттук са минали два енеона на Йерохарис, очиствайки пътя на господин Бербелек, поне тази негова част, която са могли да изчистят; заедно с тях, под щандарта на внука на Господарката, тръгна на бой и Аурелиа Скра. Икаросите не са монолитно тъмни: ако човек се взре, може да различи фините орнаменти в крилата, симетричните бримки на вените на аеро-гесовата алкимия — различни за различните формации Огнени ездачи. Господин Бербелек се вглежда за ритерите на Йерохарис. Там са. Проверява положението на съзвездията, чертаещи пътя към изчисленото от астролозите сърце на Изкривяването. Там е. Напряга икаросите. Промяната в посоката на полета означава промяна във височината и интензивността на звука, с който космическият ефир се сблъсква с ефира на доспехите — най-добрите навигатори управляват със затворени очи, вслушвайки се само в музиката на небесните сфери.

Отляво над рамото на господин Бербелек е пламтящият Юпитер. Планетата, голяма колкото половината Луна, а от това разстояние колкото африканското Слънце, гори вече пети час. Улучена е от извънредно мощна пиркавица и на повърхността й са се взривили алкимични трансмутации, които постепенно обхващат с огнена корона целия Юпитер, от полюс до полюс. Астромеканиците на Господарката не са предвидили това; Юпитер е сложен възел от ефирно-хидорови и ефирно-гесови цефери, никой не е предполагал, че това нещо ще се запали. Сега след планетата се носи крива огнена опашка, дълга хиляди стадии. Очевидно астромеканиците на Лабиринта точно сега откриват какво са кометите. Зноят на Юпитер минава през ефира на бързи вълни, от които икаросите се сбръчкват и усукват. В тези сфери и бездруго има твърде малко архе аер, малкият аеромат духа сега в ноздрите на господин Бербелек лютива смес от бедни на Въздух цефери.

Сражението се води на стотици стадии площ, така че е невъзможно да се види как умират отделните воини и как се разпада всеки кораб; самите схватки не се виждат, само косвените резултати от тях. Когато през ефира удря пиркавица, цветовете на целия звездосклон за момент се обръщат наопаки и палеща белота поразява зениците. Веднага след това идва гръмотевицата и повеят сух пирос, който отнася хипироите от епициклите им и троши скелетите на икаросите. Астромеканиците водят обстрела покрай границите на аурите на кратистосите, отвън навътре към затвореното Цвете. Но понякога небесните меканици грешат в изчисленията си или адинатосите изкривяват в своята морфа траекторията на Огъня и звездна мълния минава през битката, поразявайки хората, които напират от другата страна. Точно преди да напусне „Мамерута“, господин Бербелек научи вестта, че по този начин е била улучена ладията на Святовид и цялата армада на кратистоса е станала плячка на адинатосите — господин Бербелек обръща за миг очи към съзвездието Бик, там трябва да се появят на мястото на Святовид съседните Сили, Кралят на бурите и К’Азура. Който си е въобразявал, че успешното затваряне на Цветето означава виктория, се е заблуждавал: ако аретесовият кратистос не загине, подобно дълбоко навлизане на човешките кратистоси в неговата морфа може да завърши с превръщането на Лунния флот във Втори аретесов флот.

Междувременно Цветето е затворено толкова плътно, че короните на кратистосите се застъпват, проникват една в друга. Някои се изтеглят, за да не воюват помежду си. Курсът на „Мамерута“ е разчетен така, че господин Бербелек да влети в центъра на Аретесовия флот под антоса на Господарката.

Цветето вече е толкова плътно затворено, че господин Бербелек може с просто око да види флота на адинатосите и той вече не е само рошаво кълбо сенки на фона на звездите. Откакто Юпитер гори, пространството на битката е в грапаво ръждивочервено сияние, всеки обект има две форми: предюпитерова, в която трепти във всички нюанси на червеното, и задюпитерова, в която се разтопява в тъмно петно без очертани граници.

Господин Бербелек лети стремглаво към пастта на карминовия левиатан, лявото крило в пламъци, дясното в сянка.

Изкривеният флот във Формата на Илеа Колотропийска се явява като стадо геометрични китове, грамадни цели стадии, и ята звездни риби с кръгли челюсти от ускорена ураноиза. Китовете изхвърлят от мозаечните си хриле спирали пирос, които палят пикиращите към тях хипирои; хипироите пък разпарят магмените им търбуси, режейки по дължината на паралелните епицикли. Същият отломък от Изкривения флот, когато пресича антоса на Маузалема, се показва пред очите на екипажа на „Мамерута“ като кристална гора град, със структура, отговаряща на папиларните линии на Маузалема. Още по-рано беше ято космически ифрити. А още по-рано не се поддаваше на никакво разбираемо описание.

Двайсет, осемнайсет, седемнайсет стадия, фунията на звездорибята паст расте пред господин Бербелек. Разбира се, това е едва повърхността на Изкривяването, така изглежда това, което изобщо има вид. А господин Бербелек трябва да стигне до самата сърцевина. Тук Господарката е стигнала най-дълбоко, тук Огнените ездачи са ударили в най-широк клин. Убитите адинатоси (адинатоси ли са това, или ладиите им, убити ли са, или само изблъскани от агресивната морфа?) падат от юпитеровите епицикли в по-нисши сфери. Господин Бербелек лети край парчета изтерзана Материя, нито жива, нито нежива, ни човешка, ни нечовешка. От хипироите обаче няма да намери и трупове, убитите ритери на пироса веднага изгарят и се превръщат в облаци от пепел. Господин Бербелек се пита кои от неизброимите кратки като миг припламвания, пробождащи мрака на високото небе, бележат смъртта на някой Огнен ездач. След ритерите остават черни крила, тутакси подхващани от бързия ефир, и разстроени, разпадащи се доспехи.

Веднъж му се струва, че през грохота на битката и воя на прорязваната ураноиза чува вик на хипирес, и обръща глава натам — безкрил пламък във формата на човек полита към Изкривяването; тррррррррраск! — наблизо пиркавица прогаря черно-червеното небе, когато мракът се завръща, господин Бербелек вече не е сигурен какво точно е видял.

Седем, шест, пет стадия, тук хипироите на Йерохарис са разгонили ято триосни акули, сега по тези орбити висят облаци спирални зъби от всеелементни цефери. Господин Бербелек си пробива път през облаци свободно реещи се гигантски зъби с хрущене, от което косата му се изправя и очите сълзят под маската на аеромата. Всяко пробождане на икаросите усеща като леко подръпване на кожата на гърба, болката бързо става непоносима. Посяга над по-бавния вече околораменник и изтръгва от ризницата Сколиоксифос. След първия удар облакът от зъби се събира в светлозелена мъгла от капки, през която господин Бербелек прелита вече безпрепятствено; мъглата вони на гранясало масло.

Две, едно, пада в пастта на левиатана. Вдясно вижда забито в хранопровода черно крило с Йерохарисов орнамент, в туловището на адинатоса все още похърква сребърният окологръдник на изпепеления ритер.

Макар и заклещен в звездорибешкия тунел, господин Бербелек се носи все по-бързо. Тук вече Формата на Илеа отслабва. Хранопроводът на левиатана, вместо да се стеснява, се разширява. Господин Бербелек разперва крила. Подминава газов октопод в обръчи от изкривена ураноиза. Едва след малко осъзнава, че това е един от Огнените ездачи, който е отишъл твърде навътре.

Под краката на господин Бербелек удря поредната пиркавица, астрономическа мълния от чист Огън, прогорила туловището на един от левиатаните. Тук, пред очите на човека, Огънят се стопява в гъсто мляко, то завива като широка река през звездосклона и е засукано от зърното на каменна свиня, от чиито уши…

Господин Бербелек отсича главата на астроглигана. Лазурни пера се полепват по икаросите. Млякото запява с женски глас, истерично кикотейки се на всеки нов куплет. Блясъкът на Юпитер вече не е червен, а черен. Пред господин Бербелек се отваря ефирна мозайка от петстенни квадрати, ураноизен лабиринт, въртящ се по правите ъгли.

Господин Бербелек започва да брои. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, дивинайсе, днайсе, днайсе и едно, днайсе и две, днайсе и дри, днайсет и чедри, днайсе и пие, днайсе и непие, найсе две шеш, шешнайшебенц, бденц, бденц, бденц; не й добре.

Господин Бербелек плуда през потоци шчернилка, всяка шкарчка го носи в по-гъста шчернилка, пространството, изстранството и розстранството бързо се обеззвездяват, господин Барбелек се опитва да озвети източника на тази ослепителна тъмнина, в която като в тиня е потънал вече до кръста, до гърдите, краката му са затънайли здравата, не може да мръдне нито предния, нито задния, няма да мйъдне ни шкарчка по-нататък, хррруп! — пукнаха се костите на икаросите, скъсаха се палатната им, айфирът се гърчи, когато господин Блебелек стоне от болка.

Удря с млеча в шчернилката и това за монент помага, забавеният господин Бербелек тръгва отново към фунията на бялскравата бзездна, която нестанно блъва цвестя. Йебето е пълно с цвестя с различни красотни, звукни, арматни, бхри и техло. Затворно и отворно едновременно, мами господин Бербелек с несъществуващи посоки, би икскал да плува натшам и натшук, и натшуюк, нононо плюва вече само в единствената възможна посока: ето го новото дъно, новата шреда, новият шентър на света. Не е усетил кога е перепулувал гранниците на Формите — и сга пада.

Пада, пада, пада, махмахайки с ръки, ноги и ейфири. Зголиокзивос удрит по сулучайни нища в безматерията, годин Блебелек се рашкъшва на четри, вечи шлъжи текат от очшите му, не мжше да спре, пада, пада, пада, би могъл да жабий Зголиокзива в шебе ши, поне да ни паднаше в хняздото на кракракракратистоса, нононо и за това ням врем и само куто так папапада, вратят се в розума на годинбал Авелелелелек пошледни мишли:

— Бденц! Бденцва! Бденцче! Бденцнайсе! Бдавайсе! Бдавайсе и тли! Тшийсе и тши! Тшийсе и чтири! Читрийши! Читрийши фет! Читрийши шеш! Читрийши шедм! Читрийши ошм! Четиресет джевенч! Пестнидесет!

И се стовари, пестникът на господин Бербелек се стовари за пестнидесети път. Биеше се на сляпо, защото това беше първият му рефлекс, след като не мислеше и не осъзнаваше, и вече почти издъхваше: съпротивата. Съпротива, борба, унищожение, унижение на врага. И веднага мотивите се върнаха при него, мотивите, намеренията и основанията, всичко онова, което изисква време за размисъл, нещо преди и нещо след.

Така че той най-напред вдигна Сколиоксифос и после удари, вече не с гол пестник, останал без ефир и кожа, а с Меча на Деформата:

— Раз! Два! Три! Четири!

Върна се и пространството, върна се разликата между удряне и ударен, рязкото и отчетливо разделение на господин Бербелек и останалия свят. Господин Бербелек сечеше със Сколиоксифос всеощезърнестодлъбокоизкривундено…

Откъсна поглед — вече различаваше погледа от останалите сетива — и се озърна наоколо. Пред очите му, при всяко мигване, се появяваха Субстанции, които му бяха все по-добре познати — не се замисляше как е възможно и не му се стори подозрително това — в очите му дълбоката Сколиоза се кондензираше във Форми, които той вече можеше да посочи и назове: под, стени, прозорци, огън, вода, светлина, сянка, пепел, куршум, тръби, пирамида, пламък, коса, звезди, крило, решетка, перпетуум-мобиле, тояга, въже, верига, статуя, маса, свещник, амфора, трон, коприна, килим, кръв.

Кръвта течеше все по-силно, смесваше се с кръвта на господин Бербелек, той чуваше сега и нещо като хъркане, полуживотинско, полумеканично, повей от пламтящи мехове. В ритъма му се тресяха цялото помещение, плоскостта, площадката, на която стоеше той, и околните мозайки от светлини и сенки, и самият въздух, гъстият аер, залепващ по гърлото и в носа. Това е вече краят, рамото го болеше от размахването на тежкия Сколиоксифос, онзи спря да хърка, това е вече краят. Зад прозореца изгрява димящият Юпитер, виждам на звездосклона сенките от икаросите на хипироите, все по-близо, това е пак моментът, когато стоя в покоите на победения кратистос. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Той въздъхна дълбоко, замига. С чуканчето на лявата си ръка обърса заливащата очите кръв, обърна глава, вдигна очи. И с последния удар на кривото острие господин Бербелек разбра израза на лицето на умиращия адинатос.