Яцек Дукай
Други песни (2)

Β
Търговската къща

Този ден господин Бербелек не можа да се наспи. Господин Бербелек спеше лошо във Воденбург, но сега спа и малко: още в девет часа в спалнята нахлу естлос Нюте, избутвайки от прага Порте и Тереза, и от Бербелековото тяло тутакси започна да се изпарява цялата сънливост, както и кошмарите от мислите му.

— Ай, ай, ай! Йерониме, чудотворецо, салонни ми кратистосе, кланям ти се доземи!

— Дявол да те… Не дърпай пердетата!

— Няма да се питам как си го направил, но едно ще ти кажа, цена нямаш, следващият кораб на Ситин ще носи твоето име, хайде, покажи ми се да те прегърна!

— Абе, я се… И ти щеше да го уредиш, Бруге щеше да се съгласи с всичко, май е оглупял от любов, във всеки случай главата му е в облаците… Тереза! Кахва!

Благородният Кристоф Нюте, ерусалимски ритер и едър търговец на кожи, също не беше родом от Воденбург (беше второ поколение хердонец), което донякъде обясняваше неговата бъбривост. Той обаче живееше тук по-дълго от Бербелек и за последния беше голяма загадка как Кристоф беше успял да си остане все същият безцеремонен холерик, докато дори истински демиургоси на оптимизма и арогантността след няколко месеца под морфата на Грегор изпадаха във „воденбургска депресия“. Но Нюте изобщо беше отрицание на баналността: шест и половина пуса ръст, два литоса живо тегло, архитектонични плещи, коси като огнени езици — и брадата, и гривата — и този глас на пещерен човек, рев на подпийнал мечок, чашите звъняха дори когато шепнеше.

— Веднага направих нови поръчки и пратих по куриер на посредниците по-висока оферта за изкупуване, ще изтикаме Кройцек не само от Неургия, но и от балтийските княжества, вече го виждам — продължи господин Нюте. — Година-две, не могат вечно да я карат с цигански кредити, а когато навлезем на Север…

— Мушахин се подкрепя от кралската хазна — вметна Йероним, сърбайки горещата канелена кахва.

— Хе! Нали затуй те взех в компанията? Ти имаш приятели в източните дворове, първата ти беше от Москва, нали?

— Кристоф…

— Ох, моля да ме извините, че споменах, господин Мъченико. Кристе Боже, колко те бива да се наслаждаваш на траура! Помниш ли как се наложи да те измъкна от кучкарника на Льоке? Мислех, че…

— Излез.

— Добре, добре. За какво бях… А, Кройцек, Мушахин, братя Розарски. И ще остане само сибирското ханство.

— Тях няма да може, транспортните разходи…

Кристоф удари с грамадния си юмрук възглавницата.

— Ама аз нямам и намерение. Тъкмо обратното! Например кожите в Северен Хердон. Хоп през пролива. А когато Дядо Мраз преморфира този леден мост от Азия към Нова Лапония…

— Да бе, той го морфира от седемстотната. Слаб му е антосът, трябва да се премести от Убби към пролива Ибн Када.

— Ама защо това черногледство, естлос! Цели три добри новини от заранта, а той сякаш от гроб излиза!

— Да видиш какво е… Как човек се събужда по-изморен, отколкото е легнал.

— Какво пак сънува?

— Не помня, не съм сигурен, дори не знам как да го опиша. Помисли, какво може да е, Кристоф: затворен съм, но в безкрая, тичам към мястото, в което съм, а те ме режат до кокал колкото пъти се обърна, но всъщност не се обръщам аз…

— Стига, стига! Трябва да те раздвижа, ще ръждясаш тук. На бала също насила те пратих — и какво? Зле ли ти беше?

— Какво ново?

— Ай, ама ти не знаеш ли? Тор тръгва на война! Пак ще се бият за Уук. Представи си поръчките, само зимен контингент, а като вземеш и скока на цените…

— Паразит.

— Хи-хи. Впрочем след три часа пристига „Апостол Филип“, ранно птиче. Преждевременно и без загуби. Сега пак кажи, че не трябва да инвестираме в собствен флот.

— Без загуби, защото излови в последния му рейс тоя персиец хекатомб. Чете ли вчерашния „Ездач“? Нещо е изяло клипера на компанията заедно с най-добрия им нимрод, и то къде — в Средиземно море! А ти ми говориш за океана!

— Именно затова сега ще напуснеш ложето си и ще дойдеш с мене в пристанището. Трябва да пипнем Ихмет на трапа, преди да е подписал договор с някой друг. Ти можеш да го навиеш, усещам, че ще си допаднете. В писмата изразяваше голямо уважение към тебе — наистина ли никога не сте се срещали? Така или иначе, сега имате случай да го направите, ще си размените кървавите разкази, ще го заведеш на баня, всичко за сметка на фирмата, бъди щедър, нека му се завърти главата, какво друго…

— Не ми се ще — измърмори Йероним.

Кристоф го удари по гърба толкова силно, че чашата с останалата кахва падна от ръката на господин Бербелек на леглото и от него — на килима.

— Вярвам в тебе!

— Фанатик.

Господин Бербелек се потътри към санитариума, където Тереза вече беше приготвила гореща вода за ваната. Парата замъгли цветния витраж, гледащ към вътрешния двор. Слънчевата светлина преборваше мократа сянка само по това време на деня, след час там вече щеше да цари каменен сумрак и тогава газовите пирокийни пламъци, отразявайки се в синьо-зелената мозайка, щяха да придадат на банята вид на морски аквариум. Тук Йероним често позаспиваше във ваната и именно тамошните сънища го омайваха най-ласкаво.

Изобщо господин Бербелек лесно и често задрямваше, само не и нощем, когато сънят идваше трудно и рядко. Още от дете, откакто се помнеше, всъщност доста преди Коленица, го преследваха черни кошмари, които така и не можеше ни да пресъздаде на заранта, ни дори да си спомни; помнеше само чувството на пълна безпомощност и объркване, на толкова силно безпокойство, че нямаше как да го облече в думи. Затова пък дните му във Воденбург преминаваха в някакъв ленив полусън, най-често той дори не ставаше от леглото, не се обличаше, нямаше защо. Прислужниците клатеха глави и одумваха полугласно, но той не обръщаше внимание. Гласовете, хората, светлината и мракът, шумовете и тишината, храната с такъв или друг вкус, смяната на сезоните навън — всичко му се сливаше в топла лепкава каша, която полека го заливаше като прилив, където потъваха всичките му сетива. Само силната ръка на естлос Нюте успяваше да изтегли Йероним на повърхността. Нюте винаги знаеше защо и за какво.

Пари, пари, пари. Изглеждаше като че ли, откакто е дошъл в столицата на Неургия, господин Бербелек не мисли за нищо друго, във всеки случай това е единствената ос за действията му. Защото, дори да се изтръгнеше от тази мрежа, то не беше към нещо по-различно, а към мрачно бездействие и безволие, към този тартар за старците и самоубийците, към който вратата беше най-широко отворена от Воденбург. Трябва обаче да признаем, че богатството е все пак някаква цел, някаква причина да се живее, низка макар, но истинска, а от нея се раждат следващите и така човечеството се регенерира. Например гордостта, личното достойнство — от естетиката на облеклото и формите на етикета. Белотата на ризата и тежестта на пръстена определят стойността на момента. Ето как мъртвите предмети могат да морфират самочувствието на човека — нима не сме най-отвратителната субстанция?

Така че, когато се присъедини към Кристоф, облечен за излизане, с напомадена коса, зелено жабо под брадичката, в черен британски кафтан, закопчан догоре, и югри, излъскани до блясък от домашния роб, беше малко по-различен естлос Бербелек от онзи, когото Кристоф бе заварил в топлия задух на спалнята; малко по-различно мислещ и съвсем различно държащ се. В каляската на естлос Нюте Йероним се качи енергично като самия Нюте. Пролетното слънце почти печеше, той хвърли на облегалката хумиевото си палто. Кристоф обаче си остана в широката си шуба с боброва яка — и когато хердонецът се ширеше в голямата си кола, господин Бербелек изглеждаше още по-мършав и незначителен до него.

Преди да излезе, погледна към термометъра: седемнайсет деления по александрийската скала, макар че от морето духаше силен хладен вятър и парцаливи облаци с цвят на пясък бързаха по лазурното небе. Обикновено пушеците от мината на Вьорнер забулваха северния хоризонт, но днес вятърът се беше справил и с тях, небето беше като глазура. Те потеглиха в обратната посока, надолу към пристанището и Йероним непрекъснато виждаше въздушните свини, чиито длъгнести корпуси се подмятаха ту встрани, ту нагоре. Той ги преброи: седем. Тъкмо пристигна една с цветовете на султаната Малта, кошовете й още се движеха. Той обърна поглед към пристанищната кула. Наистина, там вече беше издигнато знамето на очаквания „Апостол Филип“. Самото пристанище още не се виждаше, улиците на Воденбург бяха изключително криви, проектирани така за защита от британските пирати, нападали тази част на Европа чак до 850 година СУР. Северните градове, които се бяха подчинили и плащаха на бритите данък, бяха избегнали разрушенията, чиито следи все още личаха във Воденбург, дори само в нащърбената крепостна стена на крайбрежието. Нейната тъмносива грамада се извисяваше над пристанищния квартал на града; сега там се намираха стражевите кули на морските текнитеси и пристаните на свинете. От черните очни ями на кулите стърчаха овалните муцуни на стогодишните пиросидери.

Преди да навлезе в пристанищните алеи, каляската трябваше да се промъкне през още по-тесните улички на стария търговски квартал и в него заседна задълго. Потънаха в тълпата от хора, гъстата каша от викове, смехове и шумни разговори на четири езика нахлу в ушите им, а в ноздрите — миризми, всичките остри, от най-ординерни до най-екзотични от персийските и индийските магазини, отворените „лавки на глупците“. Както обикновено в такава блъсканица и бъркотия всяко нещо изглеждаше по-малко себе си и малко повече нещо друго, сиреч просто нищо, слово, спомен, мисъл, господин Бербелек разсеяно се потупваше с ръкохватката на бастуна по брадичката.

— Този Ихмет…

— Е?

— Има ли семейство? Къде живее?

— Да го вържем със земя? Хм, този град има много достойнства, но едва ли някой би го нарекъл привлекателен.

— По-скоро си мисля за къща край Картаген, имението до моята вила идния месец ще се продава, получих писмо, та би могло…

— Те много ценят такива ангажименти. Хм.

Не трябва да забравяме, че ритерът Нюте дълбоко в душата си беше ксенофоб. Господин Бербелек помнеше това добре, самият той беше чужд за Кристоф, нещо повече, в Неургия чужди бяха и двамата. Ксенофобията на Кристоф беше доста специфичен вид, защото изобщо не водеше до омраза, неприязън или дори страх. Просто Кристоф подхождаше към всекиго, който не беше хердонец и кристиянин, като към див варварин, от когото може да се очакват само най-ужасни неща и който с нищо не може да го учуди, а каквато и да е проява на човечност приветстваше като голяма победа на своята морфа. Зад това се криеха огромни залежи от непреднамерено презрение, въпреки че външно то се изразяваше само с искрена сърдечност. „Говориш гръцки? Ах, колко се радвам! Заповядай у нас на вечеря! Ако, разбира се, ядеш месо и пиеш алкохол.“ И все пак беше просто невъзможно да не се обича Кристоф.

Господин Бербелек извади кехлибарена тутуницера и почерпи ритера. Запалиха и двамата, кочияшът им даде огънче.

— Познаваш естле Шулима Амитаче.

— Мда. — Нюте освободи бавно дробовете си от лепкавия дим. — Каква е тази смес?

— Наша.

— Наистина? Виж ти. Та какво за Амитаче?

Господин Бербелек се разсмя, дръпвайки дълбоко.

— Май съм попаднал в короната й. Или тя в моята. Чудя се…

— Всички жени са демиургоси на желанието.

— Мдааа.

— От какво се притесняваш? Добре правиш, сдушавай се с тях, с Бруге, с роднините му, точно така, точно така. За още по-мощна НИБ!

— Идва от Византион — познаваш ли някого, който да я знае от там?

— Ще поразпитам. Ама защо? Да не вярваш в тези клюки?

— Какви клюки?

— Че е млада не защото е млада и хубава не защото е хубава…

— Е, обичайните врели-некипели, това е от завист.

— Факт. Щом е роднина на Бруге…

— Глинен министър.

Кочияшът изплющя с камшика, конете подскочиха, каляската излезе от тълпата. Напуснаха сенките и излязоха на слънчевите булеварди и широките пристанищни тераси, където керосът тутакси се втвърди, освободен от натиска на тълпите, и господин Бербелек оформи мислите си в подчинен му ред, разбърканият разговор приключи.

Складовете на Търговската къща „Нюте, Икита те Бербелек“ се помещаваха в дълга дървена магазия, чиито високи врати се отваряха направо към каменното крайбрежие. Воденбург имаше дълбоко пристанище в затворен защитен залив (дело на отдавна забравен кратистос) и обикновено корабите хвърляха котва борд до борд, плътно закривайки хоризонта; така беше и днес. Кипяха товарно-разтоварни работи, на самия кей на НИБ се суетяха стотина роби и наемни работници.

Кристоф и Йероним спряха откъм гърба на складовете. Естлос Нюте слезе и извади от джобчето си часовник.

— Най-много половин час.

Качиха се по вътрешното стълбище в кантората, която се помещаваше в пристройка на третия етаж. На вратата се разминаха с Н’Юма.

— Пришпори хората от „Карл“ да грабват веслата, да грабват веслата, веднага да ми отворят място за „Филип“.

Едноокият негър кимна. Миналата година Н’Юма се беше откупил от ритера, но не беше се освободил от робския манталитет, такава морфа се отпечатва най-дълбоко.

Господин Бербелек имаше тук своя канцелария, бяха му дали ъгловата стая, но за тези години той беше влизал там всичко на всичко два пъти. Не виждаше защо да поддържа фикцията, беше толкова търговец, колкото Кристоф — дипломат. Ако изобщо стъпваше в складовете, се приключваше с посещение в кабинета на Нюте, откъдето впрочем гледката беше най-хубава: широкият трикрилен прозорец гледаше право към пристанището и залива, та можеше да наблюдава от височината на мачтите цялата суетня като в мравуняк. Ако не валеше дъжд или не беше непоносимо мразовито, Нюте държеше прозореца отворен и морският вятър необезпокоявано нахлуваше вътре, соленият въздух беше преминал доста пъти през всичко в стаята, беше се просмукал в стените и килима.

Господин Бербелек си допушваше и наблюдаваше птичите движения на товарния кран, който пълнеше океанския клипер на друга компания със сандъци, обковани с желязо, следеше с поглед „Карл Пети“, бавно напускащ кея, отбелязваше и ритмичната работа на гребците в буксирните лодки, голите бицепси на Н’Юма, покрити с някакъв племенен морфинг — негърът, застанал върху куп стар такелаж, изригваше ругатни и подкани към носачите, които почистваха кея, за тях той беше повелител и господар, от един само негов див поглед потъваха в земята… Чайките пищяха меланхолично, робиня донесе горещ те; той благодари, без да се отделя от прозореца. Зад гърба му Кристоф спореше за някакъв просрочен данък с чиновника персиец, ругатните и оскърбленията преминаваха от окски на гръцки и пахлави и обратно. Йероним хвърли угарката през прозореца. Подпрял се с гръб на рамката, засърба горещия те, солта пареше езика.

Естлос Бербелек мислено се връщаше към началото на кариерата си като търговец. Лутеция Паризиорум, лятото след карпатската офанзива на Магьосника, Йероним Бербелек приеман в салоните. Толкова се беше смалил, че дори мислеше в трето лице. „Поклон от Йероним“, „Йероним забавлява компанията“, „Сега Йероним впечатлява“, „Сега Йероним ще се оттегли да почива“, „А сега Йероним ще си пререже гърлото“. Антосът на Магьосника го изпълваше като парлива смрад. Забравяше да се храни. Остри предмети, пропасти, подивели коне, под които би могъл да се хвърли — бяха като пламъка за нощната пеперуда. Разбира се, почти непрекъснато спеше. А когато все пак се будеше, беше в някакво странно време, със странни желания. Е, добре, че имаше някакви желания. Такъв го беше сграбчил в ноктите си естлос Кристоф Нюте. Голям кръст на гърдите, дивашка брада, никакъв такт и обноски: вносител на кожи от Хердон с огромни планове и пазар под неформален персийски монопол. „Ех, да можеше да се добереш до тях, нали познаваш всички, а когото не познаваш, той пък познава тебе. Само помисли, естлос, какви пари ни чакат!“ Злато! Богатство! Тази вечер, на чаша сладко вино, под цветните светлини от джунгуоските фойерверки на безлунното небе, в облака от морфи на франконската аристокрация, в самото сърце на антоса на Лео Виале, кратистоса на Високомерието и Надменността — беше решил да пожелае богатството. Беше решил да иска да иска, да реши да реши — Юпитер го взел, трябва да събудя тая воля в себе си! Ето, удивителната вече е начало. Следва промяната в наратива: „Господин Бербелек решава да стане богаташ“, „Господин Бербелек ще бъде богаташ“. Дали пък смрадта на Магьосника не беше намаляла? За всеки случай оттогава Йероним не се отделяше от ритера, сигурен, че импулсивният хердонец ще го завлече на всеки прием с каквато и да е покана и няма да го стави да спи прекалено дълго. Постепенно надигнаха глава и други желания. Най-новата идея беше естле Амитаче — нима не беше тя достойна за пожелаване? Всичко вървеше добре: в този момент господин Бербелек вече не беше сигурен дали само иска да я желае, или всъщност вече я желае. Най-трудно е да морфираш сам себе си и най-лесно е да пропуснеш момента на промяна на собствения керос.

— Кристоф, акостира.

„Апостол Филип“ беше свалил платната на втория буй и се насочваше към кея, намалявайки скорост, екипажът вече чакаше с канджи и въжета.

Нюте отиде до прозореца, наведе се и извика:

— Н’Юма! Капитанът, щурманът и нимродът при мене!

А Йероним дръпна за ръка към вратата на салона.

— Поръчах обяд от Скела.

Като се изключи Бербелековият кабинет, салонът май беше най-рядко посещаваното помещение в седалището на НИБ. Площта на магазията, шест хиляди квадратни пуса, бе позволила на ритера най-различни глезотии: той бе разположил в пристройката дори две спални (официално „за гости на компанията“) и стая за шахмат. Гостната беше дълго тясно помещение с прозорци към пристанищните зидове и кейовете на въздушните свини. Беше обзаведена в келтски стил, с ламперия от тъмно дърво, масивни мебели от дъб, хиекс и прошнина с прави ъгли и остри ръбове бяха разположени нагъсто край стените и в ъглите, само в центъра имаше висока маса, край която сега се суетяха двама дулоси от „При Скела“. Беше сервирано за петима души.

Господин Бербелек седна на масата, оправи местата на приборите, наля си вино и ето че вече трябваше да стане, за да посрещне гостите. Двама от тях бяха силни морски текнитеси и май мъчно контролираха аурите си, което Бербелек веднага забеляза по държанието на виното в чашата си и топлината по бузите, когато кръвта нахлу в главата му и зачерви лицето. Червени бяха и Кристоф, и робите на Скела — не и гостите, естествено.

Бързи стисвания на китките, искрени усмивки — дулосите побързаха да донесат вода за изплакване на ръцете, а Нюте незабавно вдигна тост за успешното пътуване от Хердон до тук. Седна на челото на масата, от лявата му страна господин Бербелек, отдясно — Ото Прюнц, капитанът на „Филип“, до него Хайнемерле Трепт, младата океаноска щурманка; естествено, Ихмет Зайдар, първият нимрод на „Нюте, Икита те Бербелек“, бе настанен до Йероним. Размениха си любезности над димящата супа. Двамата текнитеси седяха един до друг от едната страна на масата и течностите застрашително потекоха към ръбовете на съдовете.

Именно Ихмет беше единственият, когото господин Бербелек изобщо не познаваше. Ото, кристиянин и земляк на Нюте, плаваше за НИБ от самото начало, първо на собствен клипер, сега вече като капитан на „Апостол“, първия океаникос на компанията. Хайнемерле беше наета веднага след като беше станала член на императорската гилдия на навигаторите. Като жена позицията й беше по-слаба от тази на останалия екипаж и създаваше по-голям риск от конфликт на компетенциите в по-дългите рейсове, та договорът й беше за по-ниска сума, но способностите на Трепт говореха сами за себе си и тя работеше определено добре със стария Прюнц.

Обаче смуглоликият Зайдар… неговите връзки с фирмата бяха най-слаби. През последните години, когато морските чудовища бяха станали по-агресивни, цените на услугите на нимродите с опит в охраната на корабите доста се повишиха, пък и те не бяха чак толкова много. Естлос Нюте прибягваше до най-различни изкушения: еднопосочен договор, общи договори, прикачване към конвои… Така беше привлякъл и Зайдар. Персиецът беше приключил дългогодишната си работа с Кастига и беше почнал да приема само индивидуални поръчки, което за някои беше неудобно; Кристоф обаче ползваше услугите му винаги когато беше възможно, именно него беше наел като охрана на първия изцяло собствен океаникос на „Нюте, Икита те Бербелек“. Почна дори да го титулува „първи нимрод на компанията“ с известната надежда да замаже реалността с думи. Ихмет винаги отговаряше с любезни и необвързващи писма.

— Вчера прочетох за смъртта на първия нимрод на Африканската — поде господин Бербелек на пахлави. — Вашето пътуване, надявам се, е минало без неприятни инциденти?

— Ако не броим сирените на Локолоидите. Нямаше и убийства.

— О, никога не сме се съмнявали в тебе. Особено естлос Нюте — той те цени много високо.

Ихмет Зайдар кимна. Неопитните текнитеси, неспособни да се контролират, или тъкмо прекалено опитните, прекалено дълго практикуващите уменията си, чиято работа изискваше многоседмични периоди на непрекъснато развитие на антосите като морските текнитеси впрочем, месеци наред водещи корабите в тясната прегръдка на своите аури, или военните текнитеси, стратегосите, аресите — всички те често биваха неспособни да контролират въпросните аури, не умееха да ги свият, нивелират и оставяха тежък печат в кероса независимо от обстоятелствата, денем и нощем, наяве и насън, в усамотение и сред тълпата. Страничен ефект от дългото присъствие именно на такъв нимрод на кораба бяха смъртните случаи сред екипажа. Спречкванията, сблъсъците, професионалното съперничество, всичко, което в други случаи би завършило най-много с някой избит зъб, в короната на нимрода водеше до счупени глави, срязани гърла и удавници зад борда. Зайдар обаче се радваше на много добра репутация.

— Забелязал съм — отговори той и насипа доста подправки в супата си. — Но се боя, че ще ми се наложи да го разочаровам.

— Ама ти още не си чул предложението.

— Но ще получа, нали?

Ихмет погледна въпросително зачервения Йероним.

Господин Бербелек отвърна на погледа му. Очите на персиеца бяха ясносини, с лазура на пролетно небе, потънали в мрежа дълбоки бръчки на загорялата кожа — бръчки от слънцето и вятъра, Зайдар инак не изглеждаше на повече от трийсетина годишен. В действителност отдавна беше минал шейсетте, ако не и седемдесетте, само че морфата яко удържаше Материята. Тялото е само одежда за разума, както бяха писали философите. Одеждите на неговото тяло също заблуждаваха — Ихмет се носеше по хердонска мода, прости кройки, бяло, черно и сиво, тесни панталони и ръкави, ризата завързана до под брадичката. Само черната му брада беше подстригана по исмаилитски.

— Да не си подписал вече договор с друг?

Персиецът отрече с глава, преглъщайки горещата супа.

Йероним само въздъхна и се наведе над своята чиния.

Дълго време мълчаха, заслушани в разговора на висок глас между естлос Нюте, капитан Прюнц и Трепт. Хайнемерле възбудено разказваше за чудесата в южнохердонските пристанища и за диваците от екваториалните острови, животинските наркотици и екзотичните морфезоони. В паузата между блюдата донесоха на ритера уточнения манифест на „Филип“ и Кристоф почна наново да изчислява очакваните печалби.

— На север също, в ония грамадански пусти — продължаваше Хайнемерле, — дето се простират от Океанос до Океанос, във всеки случай до Мегарите, до шестия лист, а Анаксегирос все още не е враснал там достатъчно дълбоко, за да изблъска дивите кратистоси, съвсем на север или например в Хердон-Арагон, когато чакахме да ни натоварят, разговарях с колонистите, митове ли са, или истина, е трудно да се прецени, може би вече се стопяват в короната на Анаксегирос, тези градове от жив камък, реките от светлина, кристалните риби, хилядолетните змии, по-мъдри от хората, и цветята на любовта и омразата, и дърветата, от които се раждат даймоните на горите — кажи де, Ихмет, нали видя със собствените си очи.

— Не ме бива да разказвам.

— На кораба, като изпадаше в меланхолия, разказваше доста дълги истории…

— Защото бяха чужди истории — усмихна се под мустак Зайдар.

— Не разбирам — нервира се Трепт, — какво значи това — че са лъжи? Че лъжи те бива да разказваш?

— Не е там работата — обади се тихо господин Бербелек, чупейки си от хляба. — Историите, които преповтаряме, може да не бъдат истински, и това ни освобождава. Но да се говори за собствените преживявания…

— Е, какво? — прекъсна го тя. — Какво всъщност се мъчиш да кажеш? Че искреност има само в лъжата? Тия зенонки ги остави за децата.

Господин Бербелек сви рамене.

— Аз пък обичам да споделям истории — измърмори Хайнемерле. — Какъв е смисълът да обикаляш света, ако не разкажеш на някого какво си видял?

Преди десерта Нюте подписа чековете с личните премии, независими от гарантираните по договор 4 процента печалба за капитана и два за щурмана. Трепт благодари искрено, Зайдар дори не погледна своя.

Йероним го докосна по рамото.

— Спокойна старост?

Ихмет направи жест, защитаващ от Ал-Уза.

— Дано не се наложи. Но всъщност си прав, естлос — почвам вече да пресмятам изгубеното време. Седмиците в морето… капки кръв в пясъчния часовник на живота, усещам всяка от тях, падат като камъни, човек настръхва.

— Съжаляваш ли?

Персиецът погледна замислено Йероним.

— Едва ли. Не.

— И сега какво — семейството?

— Отдавна са ме забравили.

— Тогава?

Зайдар погледна към Трепт, която се занасяше с Кристоф.

— Жаден съм за света, като нея. Още малко, още малко.

Господин Бербелек опита безобразно сладкия сироп.

— Ммм. Докато имаш апетит, а?

Персиецът се наведе към него.

— То е заразно, естлос.

— Мисля, че…

— Наистина можеш да се заразиш. Вземи си млада любовница. Направи й син. Премести се в короната на друг кратистос. В южните земи. Повече слънце, повече ясно небе. В морфата на младостта.

Господин Бербелек се засмя гърлено.

— Работя по въпроса! — Взе си орехов пастет; Зайдар отказа с жест. — Колкото до ясното небе… Вила край Картаген. Вал дю Плои, прекрасно място, много гладък керос. Би ли те интересувало?

— Вече имам малко земя в Лангедок. Но нали току-що казах — все още не се каня да си грея костите в градина.

— Хммм — не работи, не си почива — Йероним изду бузи, — че какво тогава ще прави всъщност?

Ихмет избърса пръсти в подадената му от дулоса на Скела кърпа. Отвори чека, погледна сумата, подсмръкна.

— Ще практикува щастие.