Яцек Дукай
Други песни (5)

Ε
Дума, жест, поглед

Мария им беше забранила, но те, все едно, пишеха писма на приятелите в Бресла.

 

 

Алитеа:

Той май се бои от нас. Обаче що за град е това! Стаята ми е малка, не влиза слънце. Студено е. Обаче да знаеш какво става по улиците! И аз не знам що за хора са това, откъде идват тук. По море. Пристанището е огромно. И това море! Вчера отидох на стената, часове останах така да го гледам. Вълни, ти казвам! Морето има ли собствена морфа? Мислех си, че ще заспя. БЯХМЕ НА ЦИРК. Никога не бях чувала за такива страшилища. И какво ли не правеха! Татко познава разни важни хора, княза, министри и една естле, чужденка, голяма красавица. Може да иска пак да се ожени. Но няма да го питам. Понякога така ме гледа, че… Май ме е страх от него.

 

 

Авел:

Той е богат, не знаех, че чак толкова. Разказа ми някои неща за фирмата. Знам какво си мислиш, но нямам понятие какви са му плановете, има и други роднини все пак, в добро здраве е и не спомена за завещание. Не е от словоохотливите. Така че не очаквай да измъкнеш нови заеми (познавам те!).

За първата жена нито дума, разбира се. Нямам представа кои от тези страховити семейни легенди са истински. Не ми прилича на чак такъв звяр. (Когато най-сетне отидеш в Острог, ще ми разкажеш.) Във всеки случай тук вкъщи не държи кучета.

Впрочем живеем странно скромно. Това обаче може бързо да се промени. Свършва сезонът, за лятото аристокрацията напуска Воденбург, ние се местим в Иберия. Но току-виж склонил да отидем в Александрия, на лов в сърцето на Африка. Спокойно, ще ти донеса сувенир (само гледай да не умреш от завист).

Каквото и да разправят, Воденбург си е един голям търговски град, половин Европа минава през него, всякакви можеш да срещнеш. Още първата седмица се запознах с повече аристократи, отколкото през целия си живот в Бресла. Видях хора под най-различни морфи. (А-ха, проверих — дивите хердонци НАИСТИНА имат опашки — та колко вече ми дължиш?)

На двайсетина стадия северно от града Хорър си е устроил лагер, три стотици. Преди да напуснем Воденбург, ще гледам да се измъкна натам за по-дълго.

 

 

Господин Бербелек прочете писмата, след като внимателно разлепи на свещ печатите. Антон щеше да ги прати на заранта заедно с пощата на самия Йероним. Господин Бербелек ги видя на подноса в предната библиотека на партера. Спря, взе ги, повъртя ги из пръстите си. Да ги отвори ли, или не? Както винаги не можа да заспи, та слезе посред нощ долу да отговори на някои от натрупалите се писма. На път към кабинета забеляза орнаменталната калиграфия, украсяваща плика най-отгоре. Алитеа беше написала адреса със зелено мастило. Да отвори ли, или не? Той знаеше, че ще ги отвори.

Запали пирокийните лампи в кабинета и дръпна тежките завеси — партерът на сградата беше нисък, прозорците към улицата, макар и малки, стигаха почти до тавана; за през нощта ги затваряха с отвън с железни капаци, но те все прозираха тук-там. Заключи и вратата, запали тръпчива ароматна пръчица и седна пред секретера.

Писмата бяха седем — пет на Алитеа, две на Авел. Прочете всички. Хвана се да се усмихва и хихика, докато ги чете. Собственото му държане така го изуми, че почна да го коментира на глас: „Хе-хе, какъв смешен тип си, Йерониме Бербелек“, което пак му заприлича на тревожен знак за психическо разстройство.

Нагря печатите и затвори писмата.

Господин Бербелек също си пишеше с роднините и познатите във Вистулия; е, някои писма предпочиташе да не е получил, да забрави напълно определени лица. Орланда пишеше всеки месец дълги бъбриви послания, сигнали за прогресиращото й полудяване. Току-що беше получил късо — късо-късо, но както винаги съдържателно писмо от своя подчинена от времето на големите войни и триумфи, Яна-от-Гнезно, хегемон във вистулската армия. Саркастичният й хумор винаги му оправяше настроението.

Е, не можаха да пикаят на гроба ти. Поне да се знаеше ние ли сключихме такъв мир, или просто фронтът е замразен. Обаче не, Казимир и Токач, новият полеви маршал, само повтарят „да удържим позициите“ и „да не провокираме други инциденти“. И като резултат — четиринайсета година седим на линията Вистула и само гледаме как Москва колонизира източните княжества, а Магьосника пуска корени в тази земя и в тези хора. Вчера чухме клюката за дезертьори от гарнизона в крепостта Лужица. Сега именно оттам минава по-голямата част от търговията с дунавско зърно. Щом такава тъпа фуражка като мене успява да разчете вибрациите на антосите, за Святовид трябва да е от ясно по-ясно. Пет, десет години — как смяташ? За щастие, сигурно няма да дочакам.

Е, а ти как си? Свали ли някоя франконска принцеса? Разправям на хората, че си живееш царски. Благодаря за кожуха. Баламосвам ги, че ми е от един нордлински любовник, но май никой не е толкова наивен, че да ми повярва. За последен път се видях в огледало, когато си изчовърквах окото след Легницкото клане. Не смятам, че белите коси са ме направили още по-красива.

В лявото чекмедже на секретера той държеше връзка документи, изпратени от Нюте, отгоре лежеше дълго послание на оризова хартия от съдружника им от другия край на света Иидзьо Икита, към чиято четвърта страница беше закарфичена бележка от Кристоф: Хайде, заминавай за пустата Александрия!

Писмото на княза дзайбацу беше отпреди месец и половина, тоест тогава беше стигнало до Воденбург, а беше написано още поне пет месеца преди изпращането. Кристоф беше сметнал момента за подходящ да го покаже на Йероним като поредния аргумент в продължаващата повече от десет дни — с начало срещата на ливадите — кампания по убеждаване на Бербелек. Ритерът го навиваше да тръгне за Александрия, а господин Бербелек се измъкваше с бегли и необвързващи отговори.

— Да не би да имаш нещо по-добро за правене? — досаждаше Кристоф. — А? Някакви планове, за които аз нищо не знам, някаква нова кариера, нова форма на живот, каквото и да е?

Нямаше нищо.

Кристоф се беше запалил толкова за тази идея, защото изобщо се палеше лесно, макар че неведнъж бяха говорили за необходимостта да се отиде в Александрия. Йероним припомняше колко му се ходи на Павел, но и двамата знаеха, че младият зет на ритера не влиза в сметката, и Нюте ликвидираше темата с едно махване на ръка. След което почваше пак:

— Първо: рано или късно, трябва да се разберем с Африканската и да подпишем договор. (Седалището на Африканската компания беше в Александрия.) Второ: ако успеем да се отървем от посредниците при доставките на южни подправки, ще започнем да печелим добри пари от обратното карго. Трето: поръчките на Хипатия. Четвърто: не казвам веднага да се ожениш за нея, но сам знаеш, горещите нощи в Златната аура до бедрото на племенницата на търговския министър… хм, това е голям капитал. Пето: вземи и прочети какво пише Иидзьо. Трябва да бъдем в течение на нещата. Голяма работа, три-четири месеца. Господи Кристе, поемам всички разходи!

Икита-сан пишеше на класически гръцки, който под перото му никак не блестеше с големи чувства и възвишеност. Господин Бербелек не го познаваше лично. А Кристоф се беше срещнал с Иидзьо преди повече от двайсет години отвъд Западния океанос.

Тогава от нипонските колонии в Западен Хердон беше потеглила експедиция — спонсорирана частично от самия император Аико — с цел да изследва географията и керографията на провлака Еузумена, най-тясната земна връзка между Северен и Южен Хердон. Беше планирано там да се морфира междуокеаносов канал, подобен на Александрийския, свързващ Средиземно с Еритрейско море; господин Бербелек помнеше, че всички европейски вестници бяха писали за това „прерязване на Гърлото“^[1]. В експедицията участваше и младият тогава Иидзьо Икита като представител на дзайбацу, заинтересуван от инвестицията.

Предприятието беше завършило с провал, защото експедицията се беше набутала право в разбеснялата се Форма на едного от местните кратистоси, бягащ на юг под натиска на разцъфващия досущ като леден железен цвят антос на Анаксегирос. Трябваше незабавно да се върнат на земя с гладък керос, докато съвсем не са се забравили. Най-близката такава беше Хердон-Арагония. Най-пострадалите бяха взети на кораб с капитан бащата на Кристоф Нюте. Самият Кристоф беше там втори офицер. Грижеше се за Иидзьо, получил заразяване на кръвта и деформация на костите. Тогава се бяха сприятелили, морфите им се бяха смесили. Когато няколко години по-късно Кристоф създаваше Търговска къща „Нюте“, Икита без колебание финансира предприятието и не загуби. Като активен съдружник продължаваше да споделя с Нюте разни поверителни информации, доставяни от безбройните шпиони на дзайбацу Икита, осми по сила в Божествената империя.

„Там тече река, след преминаването на която човек вече не е човек“, така се говори, такива истории ни разправяха. Слухове за появата на нови кратистоси се носят всяка пролет, сякаш се пръкват от завихрянията на кероса заедно с ежегодното възраждане на природата. Не им обърнахме внимание, както на стотици подобни преди това. После обаче почнаха да стигат до нас информации за нарастващия интерес към въпросните земи от страна на разни европейски и азиатски сили, натам тръгваха с неясни цели пратеници на крале и кратистоси, върнали се, не върнали се, тръгваха следващите. В този момент дори няма значение какви са истинският източник и причината на въпросните слухове; самият интерес от страна на конкурентите си струва изследването. Така се ражда и животът, от случайно съвпадение на желанията; от нищото се ражда нещо.

Случайно съвпадение на желанията. Господин Бербелек обмисляше пътищата на съдбата. Сгъна посланието на Икита, запуши — димът ще помогне. Път първи: ще замина за Александрия. Дали Шулима наистина е плъх на Магьосника? Там, в антоса на Навуходоносор, ще имам поне повече шанс. Ами ако не е? Още по-добре. Път втори: няма да замина за Александрия. Дали Шулима наистина е плъх на Магьосника? Ако е, по-добре да съм по-далече от нея, да не й се навирам в очите; прав й път; после и аз ще напусна Воденбург, но няма да ида в Иберия, другаде някъде ще се скрия. Ами ако не е? Къде ме води моето желание?

Я да се погледна през очите на Авел: какво би направил на мое място Йероним Бербелек? Би избягал? Би се скрил и би се молил треперещ опасността да отмине? Или истинският Йероним Бербелек би се изправил насреща й с открито чело?

Крайно време е да почна да се правя именно на него.

Той отбутна пепелника. Зад него, мушната в ъгъла на секретера, лежеше поканата за вечеря у княза, написана на официален дворцов пергамент. Естле Амитаче положително ще бъде там. Той провери датата — днес. Господин Бербелек ще отиде.

* * *

В същия момент, в който се влюби, Авел Латек искрено възненавидя обекта на своята еуфория.

Тя се казваше Румиа и беше внучка на княза на Неургия. Видя я и целият пламна. Видя я и разбра, че не е достоен да я погледне. Че се е родил и ще умре като неин роб. Коленичи, защото не би могъл да не коленичи.

Вечерята беше сервирана в Залата на прадедите. Тук, във воденбургския дворец, където Грегор Мрачни беше живял столетия, неговата Форма беше оставила най-дълбок отпечатък и беше най-трудно да й се съпротивляваш. Никой не се усмихваше. Разговорите утихваха още във външния вестибюл. Алитеа колебливо измърмори няколко пъти още нещо, после и тя само оглеждаше унило наоколо. Пирокийната инсталация бе оплела двореца с гъста мрежа метални жили, отвсякъде ги обграждаха съзвездия ярки светлини — но въпреки това преобладаваше усещането за тъмнина, влажен мрак, лигава чернилка, стичаща се по стълбищата, стените, лампериите, древните зидове, по килимите, пътеките, гоблените, среброто и златото. Пламъците не трепереха от горещина, трепереха от студ; тръпки пронизваха и гостите. В Залата на протокола във висока камина пращеше голям огън, но неговите отблясъци не стигаха по-далече от няколко крачки, поне така се струваше на Авел. Баща им ги беше предупредил и те бяха с топли дрехи. Тук задължителна беше сдържаната елегантност, хердонската простота. Вечерята се даваше в чест на новоназначения посланик на Колония. Господин Бербелек редовно получаваше покани за подобни приеми, понеже беше единственият жител на Воденбург — освен владетелите му и няколко професори от местната академея, за когото гостите на княза бяха имали възможността да чуят по-рано; освен това той принадлежеше към аристокрацията и не създаваше проблеми, изразявайки собствено мнение; по принцип се съгласяваше с високопоставените събеседници. Беше удивително предвидим, мечтата на всеки церемониалмайстор: човек, изцяло дефиниран от чужди Форми. Мигновено долавяше всички нарушения на дворцовия етикет. Вратите още само се открехваха — и той вече се обръщаше натам, коленете му се сгъваха, главата се навеждаше. Не ставаше дума за това, че коленичеше пръв — не, той коленичеше точно тогава, когато трябваше. Авел закъсня, беше още прав, когато влязоха князът, княгинята, двете им дъщери, внукът и внучката. За миг улови погледа й. На Румиа, знаеше, че се казва Румиа. Тя му се усмихна с ъгълчето на устните си, хем въпросително, хем насърчаващо. Най-сетне коленичи. Стиснатите юмруци натиснаха студения под, кръвта шумеше в слепоочията. Какво унижение само!

Вечерята беше сервирана в Залата на прадедите под бдителните очи на предшествениците на княза, които гледаха хранещите се отвсякъде, от тавана, от стените, цяла галерия портрети, рисувани от най-големите демиургоси на четката и платното. Авел стрелкаше с очи картините недоверчиво. Богато облечените мъже и жени с прекрасни строги лица сякаш се навеждаха от рамките си и гледаха именно него. Преброи портретите: седемдесет и два. Колко ли е стара историята на рода на Неург? Колко ли поколения аристократи се тулят в сянката зад бледоликата Румиа?

Достатъчно беше да послуша излиянията на посланика на Колония, естлос Карл Ройк, над пуйката в гъбен сос.

— Толкова са подивели, че, мхмм, са загубили всякакво чувство за йерархичност, няма обществени структури, само една, мхмм, голяма орда, в която всички гласове имат еднаква тежест и всички решават общо, един, един и един, аморфна маса. Нито крале, нито роби, няма низина, няма връх, мхмм, всичко са забравили.

— Забравили? — обади се Авел от другия край на масата и тутакси съжали, че си е отворил устата, защото, вярно, благодарение на това Румиа го погледна, но го погледнаха и другите и изведнъж се наложи да се бори с всички сили, за да каже поне още една дума под тежестта на ледените им воденбургски погледи. — Забравили или никога не им е била дадена тази Форма? Може би наистина Анаксегирос е пръв там.

— А ти, мхмм, млади човече, никога ли не си чувал за „дивите кратистоси“ в Хердон, но и в Африка, в Земята на Гаудат на Антиподите? Редът е заложен в природата на света. А, мхмм, именно хаосът и смесването в една монолитна маса му противоречи и всъщност е болестно. Само в най-дивата пустош, отвъд Мегоросите, в горите на нощта, под адските дървета, под, мхмм, забележително, забележително, само там човек може толкова дълбоко да дегенерира.

— А щом така напълно забрави своята Форма — обади се княгинката, — значи, престава да бъде човек, нали, Яксо?

Преди да отговори, Якса, придворната софистес, избърса тесните си устни с кърпа и положи приборите симетрично от двете страни на чинията.

— Този ред е всеобщ — отговори, поглеждайки Авел — и се отнася и до хората, и до животните и растенията, до всичко, що е живо и желае да живее. Например две които и да е кучета. В каквито и обстоятелства да се срещнат, ще почнат да се лаят едно друго и да се борят, докато едното не се подчини на другото и не признае неговото превъзходство и своята подчиненост. А нима хората са произлезли от животните веднага като крале и кратистоси, слуги и роби? Не. Но всеки път, когато се срещат двама непознати, се стига до сблъсък на волите им, до опити за подчиняване, в повече или по-малко деликатна форма. Сега, когато живеем в цивилизацията, това невинаги се забелязва от пръв поглед. Но в началото, в дивия живот, единоборствата са били брутални и безпрепятствени. Подчини се или ще умреш! Колко си в състояние да рискуваш за свободата си, за независимостта на Формата? Защото в края на краищата винаги трябва да се играе с най-висок залог. Смърт или живот под чужда воля? И едни са се огъвали, поставяйки по-високо спокойния живот в сигурност, от тях произлизат робите, селяните, послушковците; но други, техният брой е по-малък, не могат да понесат никакво унижение, по-скоро ще се пречупят, нежели да се прегънат, Формата им е прекалено твърда — и от тях произлиза аристокрацията.

— Знам, знам, но… — запъна се Авел.

— Но — млясна звучно естле Амитаче. — Но ние, с високата кръв, можем помежду си да споделим истинските си страхове. Естлос Латек е прав да се усъмни в тезата на естлос Ройк. Щом тези древни хердонци някога са живели в здрави структури, щом са имали цивилизация, а сега не могат да посочат дори вожд на ордата… значи, и нашето бъдеще е несигурно. Нито една Форма не е дадена веднъж завинаги. На тези, които се раждат горе и не са длъжни да се борят за мястото си тук, им е най-трудно да рискуват всичко, когато се появи някой, който няма да преклони глава и ще ги предизвика; той няма да има какво да губи, а те могат да загубят всички богатства на света. По-лесно и просто, по-безопасно е да му дадат малка част от тези богатства. И още една, и още една. Спомнете си съдбата на рода на Александър.

— Която е предупреждение за всички нас — измърмори князът и погледна остро Румиа.

Авел забеляза този поглед и се наведе над чинията, едва сдържайки усмивката си.

— Мхмм, именно, мхмм, това ги сполетя, мхмм, подивяване, подивяване.

— Ах, скъпи посланико — естле Амитаче протегна ръка към него над масата, пръстите й леко докоснаха рамото му, — ние знаем, че това е истина. Още повече тя трябва публично да бъде опровергавана. Какъв смисъл да насърчаваме амбициозните мечтатели? Както каза естлос Латек, тази Форма никога не им е била дадена.

— Истински Одисеев ум — обобщи князът и вдигна тост за Шулима.

След вечерята, когато всички се пръснаха по ъглите на голямата зала, за да си говорят на ухо (князът и посланикът първи се сбогуваха), Алитеа бързо изчезна някъде заедно с Якса, а баща й скоро след това се оттегли, хванал под ръка естле Амитаче, Авел остана сам. Не знаеше какво да прави. Лакеите и стражите в черно-червени униформи стояха като статуи край стените и до вратата и уж никого не гледаха, но Авел усещаше погледа им, също толкова неприязнен, колкото на предците на Румиа, увековечени на портретите. Отдалечавайки се колкото е възможно повече от тях, той най-сетне спря до прозорците към предния двор на палата. Мрак обгръщаше града, мрак, гъсто инкрустиран със светлините на хиляди прозорци и улични фенери. Някога княжеският дворец бил доста извън предградията на Воденбург, но през вековете градът бе допълзял чак под Хълма на Неург и обкръжил княжеските имоти — самия дворец, лабиринта стопански постройки, конюшните и сайванта за каретите, прочутите Градини. От мястото си до прозореца Авел не ги виждаше, не ги видя и когато пристигнаха пред парадния вход. Наистина ли тежкият като надгробен камък антос на Грегор Черни беше морфирал там земята, стоманата, растенията и животните в едно огромно, полуживо-полумъртво архитектонично чудовище? Той притисна буза до стъклото, но на гледката пречеше западното крило на двореца.

Едва когато усети уханието и дъха й, видя, че се е приближила. Отскочи. Тя го гледаше, наклонила глава, с ръце под гърдите, които бяха изцяло закрити от гъсто завързания корсет на тъмносинята рокля. Косите, знакът на Неург, също толкова огненочервени като при брат й, майка й, леля й, бабата и дядото, обрамчваха лицето й с пламтяща аура, той почти виждаше разливащите се от нея вълни на деформация на кероса. Тя е едно разглезено момиче, каза си, не може да е по-голяма от мене, Юпитер го взел, аз също съм с благородна кръв, защо пък да се, не, няма да й се поклоня, няма да сведа глава, няма да се правя на идиот. Усмивка, двусмислени думи, открит поглед — това е пътят.

Тя бавно му протегна ръка.

Той коленичи. Замижал, също протегна своята, тя се тресеше, все така със затворени очи, целуна добре поддържаните пръсти. Сърцето му препускаше твърде бързо, за да може да брои ударите, не би успял впрочем да преброи дори до три, пламнал, плувнал в пот, задъхан, с отворена уста.

Румиа пристъпи още половин крачка. Направо го вбиваше в пода. Уханието на цветя от парфюма й запушваше ноздрите му. Още миг и ще изгуби съзнание. Само как не се разплака от отчаяние. Искаше му се да й извие врата, жадуваше да изпие дъха между устните й, светлината от очите й, ах, още само веднъж да погледне в очите й, за цяла вечност в тях.

Каза ли нещо тя? Авел не чуваше от хрипливото си дишане.

Разтрепери се, когато положи длан на главата му. Галеше го по косата.

Наведе се над него, той усети това, макар да не гледаше.

— Стани.

Трябваше да стане, ще стане, няма да се излага, тя иска да стане.

Стана.

— Сега вече знаеш ли какъв е редът в света?

Той кимна.

Тя внезапно се разсмя, тупна го с юмруче по рамото; той усети почти физически промяната на Формата — издиша въздуха, отдръпна се на крачка, най-сетне отвори очи.

Румиа се усмихваше кокетно, това разглезено момиче, негова връстница.

— Искаш ли да разгледаш Градините?

В отговор той се ухили тарикатски.

Господин Бербелек ги видя да излизат от страничната врата, сина си с внучката на княза, и ги посочи с поглед на Шулима. Тя поклати глава.

— Като пеперуди към пламък.

Тъкмо разговаряха за политика и той се постара да насочи диалога към съюза на Йоан Чернобради със Седемпръсти, рано или късно, Магьосника задължително щеше да изскочи от него. Когато това стана, тя за кратко го изненада с нескриваната отрова в думите си; изненадата обаче бързо отстъпи място на хладното съображение — тя трябваше да се прикрива точно така.

— Пърчовият му син — кълнеше Шулима, — Шеолово изчадие! Помисли само как щеше да изглежда Европа, ако не беше този вонящ цирей. Не мога да разбера защо не се обединят срещу него, та най-сетне да го изгонят! Не, вечните им игрички, еднодневни съюзи, хартийки и хартийки, разбира се, никой няма да се срещне с друг лице в лице, няма да му стисне ръка, няма да се наслади на искреността на другия. За кратистосите е ясно, те никога не могат да се срещнат, но кралете, високите аристократи, властелините на Материята? Имат силата, биха могли да го направят. Да, но не, идиотите копират кратистосите, нищо не се променя: с посредници и посредници на посредниците — и после всички се чудят защо Магьосника пак побеждава и е оплел още едного в мрежите си.

Кралят кратистос Седемпръсти, владетел на Вавилон и подчинените му територии, оставаше като че ли единственият истински искрен съюзник на Магьосника, за разлика от онези, които на пълчища му се заклеваха във вярност, понеже не можеха да сторят другояче. Седемпръсти беше до него още по времето на Войните на кратистосите, бе слял своята Форма с неговата при прокуждането на кратиста Илеа. Съюзът между Седемпръсти и Чернобради означаваше стягане на политическото менгеме между Мала Азия и Македония и всъщност безвъзвратно лишаваше независимите държави в Западна Европа от пряката помощ на Изтока.

— Лице в лице… — измърмори господин Бербелек. — Тогава още по-бързо биха му се поддали.

— Ох, прощавай, че отворих раната ти, естлос — каза тя и го стисна за ръката; ако не беше този жест, щеше да е сигурен, че се подиграва, сега само смръщи вежди объркан. Тя остави чашата си на подаден от лакея поднос и пак хвана Йероним под ръка. — Моля да ме извиниш, ако… Разбира се, добре знаех кой си, когато за пръв път те видях на приема у Льоке; ти не ме видя, естлос. Пиеше в ъгъла цяла вечер, но някак рутинно, излезе оттам трезвен. Жалкият край на героите, си казах тогава. По-добре да не срещаш тогова, за когото четеш в историческите хроники, винаги ще се разочароваш. Но сега знам повече. Ти никога не си бил сломен, естлос, ти си несломим. Само си се върнал вътре в крепостта, предавайки външната защита. — Тя отново го стисна. — Бих искала да те видя как отново вдигаш знамето.

Вече бяха излезли на източната тераса. Край парапета й стояха мрачни стражи с бели лампиони във високо вдигнатите ръце.

Господин Бербелек се стремеше да наблюдава Шулима с крайчеца на окото си, без да се обръща с лице към нея; сенките от лампионите го заблуждаваха — какво означава полуусмивката й: ирония, състрадание, презрение? Едно време след такава задъхана лирика от женски уста щеше да си помисли: иска да я съблазнят, моли дори. Сега обаче само си спомняше едновремешните сравнения.

Естествено, такава беше Формата й: вечерен дворцов флирт. Може би наистина идеята да оживи стария герой беше подгряла амбициите на естле Амитаче, какво по-голямо удовлетворение за една жена от това, да събуди мъжа в един мъж, може би тя наистина…

Той се опомни.

— Имам познати във Византион — рече сухо. — Успяхме да си обменим писма относно тебе, естле.

Тя не отпусна ръката си. Обърна се леко и се взря в нощната панорама на Воденбург и морето. Той не сваляше очи от лицето й. Усмивката изчезна, но това беше всичко: Шулима не се издаде. Дали пък не сгреши, като я блъфира? Моментът беше подходящ.

Чакаше я да каже нещо, така или иначе, да хвърли в лицето му контраобвинение, да се засмее, да заплаче, нагло да отрече, каквото и да е. Но не, нищо. Той освободи полека ръката си и се отдръпна. Извади тутуница. Лакеят му подаде огън. Господин Бербелек вдъхна дълбоко дима. Шулима си стоеше все така, загледана в нощен Воденбург, потропвайки с ноктите си в бели ръкавици по грапавия камък на парапета.

Когато най-сетне се размърда, го свари неподготвен. Преди да съсредоточи погледа си, тя вече беше досами него, лице в лице, дихание в дихание — навеждаше се към Йероним през дима.

— Ще дойдеш ли с мене в Александрия? — попита го тихо.

Той издържа на погледа й; дали това не беше чаканата грешка? („Значи, там ще я убиеш.“)

— Да — отвърна.

Тя бързо го целуна по бузата.

— Благодаря.

И се отдалечи, почуквайки енергично с токчетата.

Той си допуши бавно.

* * *

Алитеа заспа още в колата. Порте я занесе в леглото. Авел обаче все още беше превъзбуден. Дори когато господин Бербелек най-сетне го принуди да седне в едно от креслата в библиотеката, юношата продължи да се върти, да щрака с пръсти, да кръстосва крака и пак да ги изправя или пък да ги качва на ръкохватката, свирукаше под нос, а в паузите между всичко това се удряше с юмрук по бедрото — сигурно сам не си даваше сметка какво прави. Йероним се забавляваше известно време, докато не се замисли за причината на това настроение и не си спомни отворените тайно писма. Отвърна очи и преглътна, слюнката му загорча.

Тереза донесе черен те, той благодари и подаде на сина си парещата купа.

— Сигурно осъзнаваш, че те знаят стотици такива игрички — измърмори, без да гледа Авел.

— Кои те?

— Те. Дворцовите сирени.

— Като естле Амитаче? — нападна Авел.

— Да — отговори невъзмутимо господин Бербелек и седна в креслото, разположено по диагонал.

Веднъж вече бяха разговаряли тук така. Чрез повторението на мястото, времето и жестовете се върнаха към тогавашната Форма, нощта се съедини с другата нощ, изказаното с неизказаното. Беше ли се променило нещо между тях оттогава? Е, Авел вече не му говореше в трето лице.

— Да, естле Амитаче, естле Неург — каза господин Бербелек, сърбайки солената течност. — Защо аристократите сключват бракове помежду си? Защото между кучето и господаря му равенството е невъзможно: кучето е притежавано, господарят — притежател. Естествено, животното може да се дресира така, че да обикне искрено господаря си.

Авел почервеня. Дълго въртя купата между пръстите си, забил поглед в нея.

— Знам — измърмори най-накрая, — но нали и аз съм с благородна кръв.

— Затова тя реши да се забавлява с тебе. Един роб нямаше да й достави удовлетворение. Предполагам, че бързо си се поддал, повече няма да си й интересен. В Бресла никога не си се срещал с висока аристокрация, така ли е?

— Да. — Авел остави най-сетне купата и погледна баща си. — Но нали ти имаш голям опит, живял си сред тях, бил си един от тях, прав ли съм?

Господин Бербелек поклати няколко пъти глава, игнорирайки предизвикателния тон на Авел.

— След известно време преставаш да вярваш в правдивостта на другите хора. Ако в твое присъствие се държат като безволеви предмети, са предмети. А с предмети не се разговаря, предметите не даряваш с чувства, най-много да ги колекционираш. Търсиш компанията на подобни на тебе; с радост посрещаш всекиго, който ти се противопоставя и за най-малкото нещо. В такива кратки минути не си самотен. Румиа поне още се надява, не й се сърди.

— Той затова ли те е пощадил? Защото си се възпротивил?

— Кой? А, той.

— Затова ли?

Господин Бербелек погледна часовника. Наближаваше два. На излизане Тереза беше затръшнала вратата на библиотеката и затворила нощта навън. Всички спят, мрак е обгърнал метрополията, тук вътре само пирокийните лампи под матовите абажури ни пазят от него, моментът е подходящ. Господин Бербелек — в лявата ръка купата с недопития те, дясната ръка на сърцето — се навежда към сина си и започва да разказва.