Яцек Дукай
Други песни (6)

ε
Като Магьосника

Огнивата спряха да секат искри, кибритените клечки престанаха да се палят, с кераунетите и пиросидерите вече не можеше да се стреля — по тези признаци разбрахме, че е пристигнал Магьосника.

Първите самоубийства на войници се случиха още на следващата вечер. Течеше вторият месец от обсадата и аз командвах близо седемстотин души, като не броим шестте хиляди жители на Коленица, които си бяха останали по къщите. Самоубийствата сред тях никой не броеше.

По онова време ходех в морфата на велик стратегос, войските полагаха клетва за вярност още щом ме видеха, битките се печелеха, само да погледнех бойното поле, заповедите се изпълняваха още преди да съм ги доизговорил, усещах как керосът се огъва под краката ми, бях над седем пуса висок, в Коленица нямаше достатъчно дълга постеля за мене, бях на двайсет и четири години и никога не бях губил битки, армии, замъци, градове, страни, всичко беше пред мене, не съществуваше достатъчно голяма мечта. А после пристигна Магьосника.

Трябва да научиш защо изобщо бях заседнал в тази Коленица. Главнокомандващият на армията на Вистулия, маршал Славски, по указ на Казимир ІІІ беше заповядал контранастъпление край карпатската верига, готите пък трябваше да слязат от север и да изблъскат силите на Магьосника обратно към линията Москва. На картите това изглеждаше като класическа подкова: противникът или се оттегля сам, или ще му се наложи да воюва на два фронта, поражението на всеки от тях е еднакво трагично, или пък да рискува удар върху уж оголения център и ще попадне в стопроцентов капан, чиито челюсти тутакси ще щракнат и той ще остане в смъртоносен котел. За да осъществи обаче тази югоизточна офанзива, Славски се нуждаеше от многобройна войска, и то съставена от ветерани, и той я събра, но отслаби двукратно и трикратно частите във вътрешността на въпросната подкова. През мартиус имах три хиляди души, през априлис ми останаха по-малко от хиляда. Славски разсъждаваше логично: дори при такова отслабване на защитата стратегосите на Магьосника трябваше да са си изгубили ума, за да атакуват централните крепости на Вистулия. Предположението беше да отстъпят. Както знаеш, не отстъпиха.

Целия априлис се държахме без особени проблеми. Всеки ден се качвах на коленицкото минаре, оттам имаше прекрасна панорама към околността край замъка и полята чак до пустата. Няколко седмици пращах редовна разузнавателна конница, разположих постове из околните села в поречието на Вистула в радиус от триста стадия, поддържахме постоянна връзка с Краковия. Всъщност отговарях за фронтова линия, дълга почти хиляда стадия, от Брота до Черебуж, повечето гарнизони от Мазовия също ми се подчиниха. На теория, сиреч според стратегията на Славски, трябваше всеки ден да получавам от тях и от щаба донесения за движенията на московските войски и при първите доказателства за отстъпление да преместя в гърба им целия централен фронт; така че бях главнокомандващ на Армия Запад и нейното поражение ми беше записано в аналите. Обаче донесенията от самото начало постъпваха рядко и със закъснение, ако изобщо постъпваха, и трябваше да съкратя собствените си постове и наблюдателници, когато врагът привлече допълнителни сили, за една нощ подпалиха три села и това беше границата на разумния риск. Разузнавателните конници също се връщаха оредели. От разпитите на хванатите езици знаех, че към нас настъпва Трепей Слънчицето, внукът на Иван Джуджето, с около десетхилядна уралска орда. Разбира се, веднага изпратих специален човек в Краковия, защото тази информация доказваше, че все пак ония са избрали стратегията на фронталната атака; очаквах веднага да ми пратят подкрепления. Подкрепленията не дойдоха, бяхме отрязани, Трепей навлезе дълбоко и превзе всички мостове и бродове пред нас и зад нас. Наложи се да разчитаме на гълъбите. Но това вече си беше чиста лотария. Московците бяха довели хитро преморфирани ястреби, девет от десет изпратени птици прихващаха още в небето над Коленица, виждахме как ги разкъсват на парчета. Така или иначе, Славски ни заповяда „да задържим крепостта на всяка цена“, Коленица беше ключов пункт, нашественикът не можеше да си позволи да я остави в тила си непревзета — и именно затова беше поверена на Йероним Бербелек.

Бяхме добре подготвени за обсадата. Преди това бях събрал демиургоси на ге да ремонтират градските стени, натрупах запаси, увеличих дълбочината на кладенците. В Коленица от години живееше и полудив текнитес на сома, та чак до мартиус никой не се разболя. После започнаха престрелките, пиросидерите гърмяха денем и нощем, жертвите бяха неминуеми. Но съм сигурен, че Трепей пострада доста повече, имах добри войници, добри ареси, сръчни мерачи, стреляхме винаги по-точно и по-надалече, улучвахме пиросидерите и барутните погреби на московците. Веднъж опитаха пряк щурм, отблъснахме ги без особени загуби. Моралът беше на висота, в моята войска моралът винаги е бил добър. Под мое командване проведохме две нощни нападения, опожарихме част от лагера им. Беше само въпрос на време Славски да се присъедини с подкрепление или да затвори обкръжението от юг. Е, онези имаха демиургос метео, от седмици не беше валял дъжд, всичко беше изсъхнало. Разчитаха на пожар, но аз бях подготвил солидно гражданите, пораженията бяха минимални. Държахме се.

В началото на маюс подкрепленията наистина започнаха да пристигат — за Трепей. Гледах от минарето как организират лагер в равнината около Коленица, редове еднакви едноцветни шатри досами хоризонта. Нищо добро не произлизаше от броенето им, и без това най-силно плаши невидимият неприятел. Новите доведоха бегемоти и най-различни уралски какоморфи, черно семе от оборите на Магьосника — сигурен знак, че приближава и самият Иван Джуджето с главните сили. Гули, грозофили, множници, морфирани от животни в хора или още по-отвратително — от хора в зверове. Пускаха ги от синджирите привечер, те доближаваха стените, катереха се чак до зъбците, някои можеха да говорят и шепнеха на черните си езици от безлунен мрак, войниците си изпускаха нервите, стреляха безразборно, хабяха пироса. С грозофилите ни изненадваха, прехвърляха ги вече мъртви през стените с катапулти. Трепей държеше да пръсне из града всички зарази, които те носеха в коремните си мехури, опънати като тъпани от разкапващия се мор. Вече знаехме, че обсадата ще бъде дълга, щом искаха да ни превземат с какоморфи. Може би сред тях имаше и безумни текнитеси, които умишлено покриваха Коленица с болни антоси, корони на разпадането на Формата; съмнявам се обаче, голям риск е за една армия да водиш такива, лудите по принцип са неконтролируеми, най-напред загнива дисциплината. А може би просто нашият текнитес на тяло ни държеше здраво в аурата си. Във всеки случай епидемия не избухна.

Още от самото начало имах готови планове за бягство. Пробивам изненадващо, бърз клин и в галоп на запад. Но проблемът бяха цивилните, по този начин нямаше как да ги спася. Обаче моите стотници представиха чисто военни аргументи: тук обкръжена, войската просто се хаби, докато само боговете знаят какво става по широкия свят, дали Вистула в този момент не пада под бича на Джуджето, а Святовид под съня на Магьосника, кой знае, бихме могли да наклоним везните на своя страна, аз бих могъл.

В четвъртата седмица на маюс тръгна слух, че главните сили на Славски са претърпели поражение и крал Казимир е избягал от Краковия, а Святовид е търтил към западните гори. Това все още не можеше да се почувства, но хората толкова силно повярваха в слуха, че все едно дали беше истина, или измислица, духът започна да пада. Произнесох няколко пъти реч, помагаше, но за кратко време.

В началото на юниус вече и аз усетих, че настъпва промяна. Това не можеше да се скрие от хората, достатъчно беше да се хвърлят на земята шепа пръчки и половината винаги падаха в някакви геометрични фигури — квадрат, осмоъгълник, пентаграм, звезда, познаваш печатите на Магьосника. Шепа пръчки, шепа пясък, размътва водата, пуска дим… Той приближаваше, не помагаха публичните опровержения, ще да беше слязъл от Урал в началото на пролетта, сигурно е подминал вече Москва, върви на запад, право срещу нас.

В неговата корона поне не ме заплашваха бунтовете и истерията на ужасеното простолюдие, с всеки изминал ден дисциплината и послушанието растяха, коленичани бързо започнаха да падат ничком в краката ми, само дето ботушите ми не лижеха. В началото се възмущавах, но антосът на Магьосника попиваше и в мене, след седмица заповядах да нашибат някакъв заядлив търговец, който не ми се поклони до земята. Небето беше ясно и безоблачно, яркият лазур на вистулското лято, но всички знаехме, че това е подла измама на Материята.

Лагерът на Иван Джуджето се разрастваше около града, досущ цирей около открита рана. Нощем огньове, музика, празнуваха. Спряха да ни обстрелват и това беше най-тревожно. Мислех за поредната експедиция за език, дано науча какви са им плановете, изобщо какво става. Последният гълъб стигна до нас преди шест седмици, бяхме отрязани, извън полезрението от минарето нямаше свят.

После огнивата престанаха да дават пламък, кибритът престана да пали, пиросът вече не избухваше. Нощните стражи напускаха поста си и скачаха от зъберите, право в обятията на гулите и грозофилите. Слънчицето, сиреч Джуджето, беше оттеглил войските си чак на границата на пустата, сега вече обсадата беше съвсем друга. На свечеряване пред вратите на крепостта се изправи глашатай. „Предайте се и отворете, ще ви оставя живи. Все едно, ще ми се подчините, живи или мъртви. Той дойде. Чака. Отворете портите. Един е редът в света и един неговият властелин. Ето сянката му. Отворете портите. В Коленица пристигна кратистос Максим Рог!“ Наредих на арбалетчиците да свалят глашатая и да стрелят по всеки следващ, независимо от герба му.

Максим Рог, Магьосника, Уралския колос, Вечния вдовец, кратистоса, сюзерен на Москва, черната легенда на Европа, героя на стотици романтични драми, червея на историята, непобедения страх с хиляди имена — видях го за първи път заранта на четвърти квинтилис. От минарето, с далекоглед. Яздеше самотен по средата на ничията земя между линията на окопите на армията на Иван Джуджето и градските стени на Коленица, обикаляше града. На някакъв рогат зооморф с черна като въглен козина и висок извит гръб, наследство от камила или хумий, и истинските пропорции на картината стигнаха до мене чак след няколко минути: върху толкова едро ездитно животно човекът, когото виждах, сам трябваше да има най-малко осем пуса на ръст. А той изглеждаше по-скоро як широкоплещест атлет, нежели костелив слабак. Беше горещо, носеше само бяла риза и панталони. Не виждах лицето му, само гривата черни коси и наболата черна брада. Веднъж обърна глава към мен, бях сигурен, че ме е видял, невъзможно, но аз бях сигурен, за малко да изтърва далекогледа. Трябва да разбереш това, още тогава му беше достатъчно само да ме погледне. На слизане от кулата броях стъпалата като минути, оставащи до екзекуция. Знаех, че ще победи. Знаех, че нямаме шансове. Трябваше да отворим портите. Това беше Магьосника.

Войниците също го бяха видели; той искаше точно това, вече течеше чиста битка за налагане на волята; Форма срещу Форма. Произнесох поредната реч: „Няма да позволя да се сее паника, опитите за бягство ще се наказват със смърт. Няма да проникнат тук, ако самите ние не ги пуснем. Ще чакаме! Подкрепленията идват“.

Магьосника обикаляше града като вълк около огън, ден след ден и нощ след нощ, самотен силует в пустото поле, постоянен като черна звезда, гномон на поражението. С всеки изминал час пропадахме все по-дълбоко в неговия антос. Не знам дали короната му е такава, или за нас бе избрал тъкмо тази морфа, във всеки случай това, към което отиваше керосът на Коленица, е окончателната Форма… Влечаха ни нищото, бездната, неподвижността, мъртвилото, тишината и съвършеният порядък на смъртта. Имал ли си някога такова чувство — колко неестествено, странно и ужасяващо е това, че изобщо си жив, че дишаш, движиш се, говориш, храниш се, отделяш, що за абсурди, що за перверзии, отвращението на топлото тяло, слюнката, кръвта, жлъчката, всичко това се върти в меките органи, във вътрешността, а не може да е така, по кой закон, сложи ръка на гърдите си, какво е това, какво бие там, о, богове, това не може да се издържи, ужас и отвращение, изтръгни, унищожи, спри, върни се в земята.

Той ни преживяше.

Излизах на пустите улици, може би вече само аз имах толкова сили, че да се изкача на кулата, да проверя зидовете, да обходя постовете, то и нямаше какво да се проверява, тези, които все още не ги бяха напуснали, стояха там не по задължение или страх от мене, а защото точно това не изискваше нищо от тях, никакво движение, решение, импулс на волята; те почти вече не живееха. Често не успявах да различа мъртвите от спящите, не ядяха, не пиеха, заспиваха всред урината и изпражненията си. Когато една вечер се върнах в казармата, заварих моя заместник и трима стотници заспали в приемната; после помирисах чашите им — не спяха, бяха пили с виното бадемова отрова.

Квинтилис премина в секстилис, вече нямах какво да облека, всичките ми дрехи ставаха все по-големи, подгъвах крачолите, затягах колана, режех ръкавите, от някакъв труп откраднах обуща. Другите имаха същия проблем, и то още по-рано от мене; но повечето изобщо не се стесняваха, ходеха голи, отдавна вече не слагаха доспехи. Опитвах се да удържа дисциплината поне сред офицерите. Никакви заплахи не помагаха. Свикнах да се разхождам нощем, не можех да заспя в това огромно легло, ходех, за да подслушвам, да шпионирам настроенията, за какво разговарят войниците и коленичани. Но вече нямаше какво да се подслушва, свободният разговор беше станал нещо също толкова рядко, колкото и смехът. Мълчанието беше станало Форма на Коленица.

Не можех да разбера защо не ни атакуват, щяха да преодолеят стените още при първата атака, нямаше кой да ги отбранява. Нима не знаеха това, нима Магьосника не го знаеше? Вместо това — дни, седмици, месеци в короната му, градът и хората, той ли ни убиваше, не, ние сами ли се убивахме, не, просто подобието на смърт преобладаваше над подобието на живот. Дърветата, тревата, животните — също; дегенерираха, побеляваха, агонизираха. Само един кратистос би успял да задържи Формата си в такава аура.

Честно казано, не помня много ясно онези времена, паметта ми е угаснала. Разбира се, че не беше важно да не се предадем, не гледай какво пишат в книгите. В онези дни вече нищо не беше важно. Вероятно ако някой ги беше въодушевил, ако беше викнал да отворят портите… Но никой вече не беше способен. Броях ударите на сърцето си, за да се убедя, че все още съществува някакъв „аз“, някой си Йероним Бербелек, какъвто и да е. По-късно научих, че последните дни съм бил единственият жив човек в Коленица, поне единственият в съзнание — представи си колко съм бил в съзнание, след като не помня нищо от онези дни. Само едно: зловещо грамадното слънце в яркосиньото небе.

Е, да, и последният спомен, когато той влезе в града. Сега смятам, че наистина е търсел мене. Нали ме познаваше, тоест бяха му казали кой е главнокомандващият. Защото това — разбери добре — е единствената победа на кратистосите: не чрез унищожение, изтощаване, бягство на врага, а чрез доброволното му подчинение. Доколкото изобщо каквото и наше действие на този свят може да се нарече доброволно. Това е техният триумф.

Той влезе сам, това съвпада с легендата, той винаги влиза пръв, присвоява. Не съм сигурен дали аз усетих това и му се изпречих, или той ме намери на тази улица. Пладне, жега, никъде сянка. Видях го да излиза от завоя, беше без коня си, с нагайка в лявата ръка, удряше се ритмично с нея по бедрото. Крачка по крачка, бавно, разходката на виктора, и всяко място, през което минаваше, всяка къща по пътя му, всяко нещо, което погледнеше — наистина ми се струваше, че виждам пресичащата кероса гънка на морфата — всяко нещо оттогава все повече се уподобяваше на Магьосника. Завари ме на земята и докато се приближаваше към мене, аз се опитвах да се изправя на краката си. Отдавна вече не бях слагал нищо в уста, това беше немислимо, най-добре щеше да ми бъде така, на четири крака, знаех, че трябва да остана на четири крака, на колене, с глава в праха, да му целуна нозете, когато приближи, така следваше да направя, това беше естественото, всичко отиваше натам — опитай да разбереш, макар че това са само думи — когато вдигнах поглед, той закриваше половината небе, той беше гигант, надраснал човешкия род, не можем да стигнем до ръката му, до гърдите, той е над всичко, ние сме под всичко, ние сме земя, прах, пръст, кал, на колене, на колене — опитай се да разбереш — не беше нужно да говори, извисяваше се над мене, нагайката по бедрото, шляп-шляп, аз бъбрех нещо, сигурно съм стенел умолително, със слюнка по брадата, главата надолу, но все пак се надигам, крака, ръката, подпирам се и се треса, той стои, чака, усещах миризмата му, нещо като миризмата на бадеми от устите на самоубийците, а може би миризмата на короната му — опитай се да разбереш, самият аз нищо не разбирам — изправих се, вдигнах очи, полусляп, погледнах в неговите сини ириси, загоряла кожа, усмихваше се под мустак, какво ли означаваше тази усмивка, до днес ми се присънва, усмивката на триумфиращ кратистос. Разбираш ли? Само да продумаше и бих си изтръгнал сърцето, за да го задоволя.

Плюх в лицето му.