Садара, Ассадра Ал-Кубра: рай, пустиня, незавършен рай. На борда на „Въставащ“, по време на двудневния полет до Ам-Шаса господин Бербелек почна да води дневник на джурджата. Пишеше на вистулски. По пладне на 10 квинтилис, когато въздушната свиня вече наближаваше източните склонове на Тибейските планини, Йероним записа: Ако Илеа Жестоката може да бъде запомнена с някаква заслуга, то това е точно създаването на Златните царства. Предния ден бяха прелетели над садарските възвишения, двеста-триста пуса над полетата със златна трева, тази „пшеница на бедните“, сянката на въздушната свиня минаваше по насажденията досущ като ръката на бог, който нежно гали лъскавата козина. От хоризонт до хоризонт, докъдето погледът стига, люлени от горещия вятър златни ниви. Отдавна вече никой не отглеждаше културата, това бяха само бурени, морфирани от текнитесите на флора на Илеа: да издържат дори в пустинята, да превърнат каменистото поле в цветни ливади.

Гауер Шебрек, който твърдеше, че е получил диплома за софистес от академеята в Кум, не пропусна да се похвали с познанията си:

— Още преди времената на Египет и фараоните тук е имало царства и големи градове, днес вече забравени и съсипани от пясъка и ветровете. Това е бил рай за земеделците и животновъдите: най-плодородните почви, най-благоприятният климат; първите градини на човека, може да се каже. Но формата на света се променила и цялата тази част на Африка е станала безплодна пустиня. Хората избягали на изток, към Нил, и така се образувала Първата империя. Кратиста Илеа посвети почти триста години за обръщането на този процес и придаде на тези земи животворна морфа. Може би ако имаше още триста, сега щяхме да виждаме истинското връщане на Рая.

Шулима иронично го посъветва:

— Емигрирай на Луната, за нейното морфиране тя имаше над петстотин години.

Гауер Шебрек сви рамене.

— Бих се решил може би, стига да беше възможно. Засега си чета преди лягане Елкинг.

Следобед на 10 квинтилис, Диес Меркурие беше, господин Бербелек отиде в каютата на естле Амитаче, за да обсъдят преди кацането в Ам-Шаса въпроса за наемането на мелеза и диваците; Амитаче твърдеше от самото начало, че е по-добре това да оставят на нея, нали някога вече го е правила. Наистина тя единствена от цялата група имаше някакъв опит в джурджата. Всъщност Йероним просто се надяваше в принудителната интимност на тясната каюта на аеростата да пресъздаде Формата от нощта на Изида.

Шулима обаче го лиши от всички илюзии: игнорираше намеците, не отвръщаше на усмивката с усмивка, не позволяваше и най-малкото разхлабване на морфата; на всичко отгоре по средата на разговора повика Зуейя и я задържа. Господин Бербелек трябваше да изпита гняв от това игнориране (да, гневът би бил добре дошъл), но излезе от Амитаче само в леко меланхолично настроение. Трябваше да го очаквам, си каза; богинята дава, богинята взема. Нали в края на краищата тръгнах на тая джурджа, вече не се налага да ме изкушава и подкупва.

На балкона на свинята завари Алитеа и естле Клаудия Верона, дъщерята на естлос Марк и естле Юстина Верониеви, които първи се бяха записали при Ихмет Зайдар; с тях беше дошъл и доведеният брат на естле Юстина, младият естлос Тобиас Ливий. Верониеви живееха в Александрия само от половин година, бяха дошли от Рим и морфата на кратистос Сикстус още им личеше; а Ливий, който само им ходеше на гости, си беше останал римлянин до мозъка на костите.

Алитеа и Клаудия седяха на ръба на борда, промушили крака през бримките на предпазната мрежа над бездната. Наведени напред, почти увиснали на мрежата, гледаха надолу покрай босите си крака, които непрестанно размахваха напред-назад в идеален общ ритъм. Пак така и двете бяха почти еднакво облечени с широки шалвари, бели широкополи шапки, бутнати на тила, и господин Бербелек още по-ясно видя разделящата ги разлика във формата. Алитеа беше вече половин египтянка, с тъмномедна кожа и дълги черни коси, стройни бедра и висока гръд, с тесен нос. Клаудия Верона се придържа по-здраво за родната си морфа: светла кожа, по-пълна фигура и широки рамене, по-кръгло лице. Но тя положително не ходеше през ден при най-скъпия текнитес на сома, за да се подложи на морфинг, усилващ антоса на Навуходоносор, като Алитеа, несъмнено по съвет на Шулима. Впрочем в очите на Йероним всичко това беше част от хитрия план на Шулима да свърже Алитеа с ареса Моншебе. Не виждаше мотива, но в този момент беше в състояние да си внуши и най-голямо коварство от страна на естле Амитаче. Така беше започнало и с Мария…

Той седна до Алитеа, от лявата й страна, и също провря крака през бримките на мрежата. Веднага усети как ботушите му се изхлузват — абсурдно усещане, защото те, точно по мярка воденбургски югри с високи кончови, просто не можеше да се изхлузят, въпреки това той почти се надвеси навън и чак на очите си повярва.

Африка се носеше под тях с голяма скорост, вятърът разбъркваше косите, дърпаше шапките на момичетата, свистеше във въжетата на аеростата, крачолите на шалварите и полите на Йеронимовата кируфа плющяха. Летяха само благодарение на пневматона и големите лопатести перки, въпреки съпротивляващите се неподвижни маси горещ въздух, нямаше никакъв вихър да ги тегли. Земята беше на едва сто пуса под товарните мачти на аеростата. Ако по пътя им се появеше някакъв хълм или много високо дърво, щяха да разчитат само на рефлекса на капитана. Но това беше плато, плоско като маса; продукт на морфинга на Илеа Жестоката, оживил и взривил тибейските вулкани и изравнил земята около планината в радиус от хиляди стадии. Дори в честотата на появяване на акациеви, каоблови и палмови горички и в разположението на потоците и рекичките имаше някаква неестествена регулярност, отпечатан в кероса стремеж към порядък — кратиста Илеа наистина ще да е методична и необикновено добре организирана особа.

Под свинята профучаха и няколко селца: куп кръгли къщи, обикновено сред дървета, с няколко тънки струйки дим, издигащи се право към ослепително лазурното небе. Туземците вдигаха черни лица и изпращаха с погледи вихрено носещия се аеростат. Алитеа и Клаудия им махаха, но онези долу едва ли ги виждаха, заслепени от слънцето.

„Въставащ“ подплаши няколко стада диви животни: антилопи, газели, дори малко стадо елефанти и подивели оглаци. По-често прелитаха над питомни стада с пастири негри, големи грамади добитък, стотици и хиляди. Ховоли, тапалопи, мамоли, акапаси, хумии, трисли — всичките морфа на Илеа и текнитесите й. Питомните изобщо не обръщаха внимание на прелитащия аеростат.

Господин Бербелек вдишваше дълбоко въздуха на златната савана, опиваше се от аромата на дивия антос. От седми век СУР, от Прокуждането на Илеа Златните царства нямаха кратистос с толкова голяма мощ, че да обхване всички с аурата си. В по-голямата си част бяха останали под влиянието на неосъзнати кратистоси, нерядко племенни шамани от покрайнините на царствата — в селца като тези, над които прелиташе „Въставащ“. Все пак това си беше дива Африка, откъсната от формите на цивилизацията. Тук хората пиеха кръв, съвкупяваха се с диви животни, изгаряха живи деца, унищожаваха цели градове, изпаднали в пристъп на необяснимо безумие, поддаваха се на морфата на безименни божества отпреди началото на времето; хора и не-хора, същества още по-далечни от съвършенството.

— Там! — извика Клаудия и посочи някъде пред носа на аеростата, на хоризонта, под разлялото се по половината небосклон слънце на фона на монументалните планини.

Оттам излизаха ярки отблясъци, иззад хоризонта се възземаше знойно сияеща звезда.

— Ам-Шаса — обяви Алитеа. — Пристигаме. Как мислите, наистина ли е от злато?

— Трябваше да слушате господин Шебрек, извора на мъдростта — рече Йероним, неволно повишавайки тон, за да надвика грохота на вятъра. — Това е илеум, глина, образувала се при смесването на праха, който изхвърлят тукашните вулкани. От нея правят много здрава керамика, подходяща за керемиди. Впрочем може би и за тухли, не знам, ще видим. На слънце наистина блести като златна.

— Нали ще останем поне за малко, а? Щом пътуваме през Златните царства…

— Няколко дни може, докато организираме всичко и изберем маршрут. В Садара има шест-седем такива града, може да се отбием и в Ам-Туур, ако тръгнем право на запад. Зависи кой маршрут ще се окаже най-обещаващ: трябва да поразпитаме, да съберем информация от местните ловци, да подкупим шамани… Може да успеем да навлезем по-навътре в Сколиодои.

— Един познат на баща ми — намеси се Клаудия — свалил отвъд Сухата летящ змей.

— Змей ли? — смръщи вежди Алитеа. — Тоест как, имал е крила? Как всъщност е летял?

— Дълъг колкото тази свиня. Той ми показа кожата му, виси на стената в хола му, свита на спирала. Трябвало е да я прикове, иначе се вдигала във въздуха, самостоятелно.

— Надявам се да мога да уловя нещо такова. Змей или дракон, или хидра; нали там може да има всичко? И да занеса вкъщи трофей.

— Не бой се, във Воденбург всякакъв какоморф ще направи впечатление — каза господин Бербелек.

— Воденбург ли? — Алитеа се обърна към баща си, видимо развълнувана. — След джурджата в Неургия ли се връщаме?

— Такъв беше планът. — Господин Бербелек внимателно подбираше думите. — Александрия, Иберия и Воденбург за зимата. А ти коя къща имаше предвид? Двореца на естле Лоте?

— Би могъл да купиш някакво имение. Знам, че имаш делова работа там, големи пари, всички говорят, с този естлос Ануджабар, защо да се връщаш във Воденбург, естлос Нюте сигурно… А? Защо не?

— Наистина ли искаш да живееш в Александрия?

— Авел също, питай го.

— Някаква конкретна причина?

Тя се нацупи.

— Воденбург е гаден.

Клаудия прихна.

Господин Бербелек покима тъжно.

— А всъщност каква?

Алитеа сви рамене. Той виждаше как различните настроения минават по лицето й като облаци по небето, кой от кой по-черни. Нацупена, свита, прехапала долната си устна, Алитеа се криеше в детински форми — та тя си беше дете.

Той нахлупи качулката на главата й, оправи косата.

— Ще помислим, ще помислим.

Тя тутакси грейна; какво да направи бащата — трябваше да се усмихне, искаше да се усмихне.

Прегърна я с дясната си ръка.

— Ако ми кажеш истината — продължи да се усмихва.

Тя моментално пак се нацупи. Клаудия се засмя вече с цяло гърло. Алитеа й се изплези.

Демонстративно обърна гръб на двамата, опря чело до грубото въже, провеси ръце през мрежата. Пак гледаше земята под краката си.

Йероним стана, изтупа си шалварите и кируфата.

— Ако Шулима остане, и ти ще останеш.

Господин Бербелек спря рязко. Хвана се за ликотовата мрежа и се наведе над дъщеря си.

— Какво каза?

Тя продължаваше да маха с боси крака над сребристо проблясващото езеро долу, над което ято птици тъкмо се вдигна подплашено, шумна буря червени, жълти и сини пера.

— Нищо.

* * *

— Какво, какво? Повтори.

— Ксевра. Не прави такава физиономия, язди се точно като кон или зебра. Впрочем морфирана е именно от зебра. Много популярна във вторите и първите кръгове. Предлагам да вземем трийсет.

Животното беше високо шест пуса до холката, с мощни масивни крака, малко по-дълга и извита шия от коня (но главата несъмнено конска) и дълга рунтава опашка. Късата козина образуваше на хълбоците многоцветни шарки, не белите и черните ивици, а някакви пеперуди, сложни орнаменти, жълти, кафяви, пурпурни, дори зелени. Каприз на текнитеса, предположи господин Бербелек; както Абраксас Гекун, който преди хиляди години успял най-сетне да отгледа ездитна зебра, но без видима рационална причина я привлякъл към форма с огненочервени очи — ей такъв бил Абраксас Велики.

— Всичко останало и багажите, ако не с талиги, ще бъде качено на камили и хумии, но ние за лова се нуждаем от ездитни животни — обяви Шулима, потупвайки с едната си ръка ксеврата по шията, а с другата отпъждайки тлъстите заржи. — Много добре издържат какоморфията.

— Щом така казваш, естле — кимна естлос Ап Рек.

За разлика от Йероним той беше отишъл на пазара в Ам-Шаса с египетски сандали и сега току спираше, за да изтрие краката си от поредния тор, в който беше стъпил. Но продължаваше да демонстрира стоическо спокойствие, както подобава на един стар дворянин.

Докато Зуейя плащаше, а Шулима уговаряше с белокосия негър последните подробности, господин Бербелек търсеше с очи из претъпканото тържище Алитеа и Клаудия, които преди малко се бяха отдалечили, придружени от двама дулоси на Верониеви. Зайдар, Зенон и Авел заедно с Тобиас Ливий пък изобщо не бяха отишли на пазара с останалите ловци, а бяха избрали да закусят у римския посланик, стар приятел на Ливиеви, както се беше оказало. Верониеви от своя страна бяха отишли да разгледат руините на лабиринта на Илеа, а Гауер Шебрек беше изчезнал още на разсъмване от странноприемницата.

Когато отвъд оградата, зад мястото на търговеца на роби избухна шумна врява, господин Бербелек веднага помисли за Алитеа — и беше прав. Хукна през тълпата, блъскайки и удряйки зяпачите по прасците с тръстиковата рикта, допълнително раздразнен от морфата на възбуда, която обхващаше тълпата.

Завари Алитеа и Клаудия, здрави и читави, да спорят на висок глас със седларя негър, на когото племенният морфинг беше разтеглил устата и ушите му до чудовищни размери; туй обаче ни най-малко не помагаше да бъде по-добре разбран. Той говореше на някакъв местен диалект, момичетата на гръцки, зяпачите подвикваха на пахлави и още дузина диалекти, а горкият Папагалий опитваше да преведе всичко това. Разбира се, всеки си помагаше с ръце, дано правотата му бъде по-лесно разбрана.

Господин Бербелек удари три пъти с риктата по едно от седлата, изложени на килимче, тряс, тряс, тряс!

— Тишина!

Естествено негрите не разбраха думата, но за всеки случай млъкнаха.

Господин Бербелек описа с риктата широк полукръг във въздуха. Зяпачите се дръпнаха две крачки. Той им обърна гръб.

— Какво става? — попита Алитеа.

Тя го гледаше уплашена. Едва след миг той усети, че все още държи риктата така, сякаш ще замахне и ще удари. Отпусна ръка.

— Какво става? — повтори.

— Искаха да ни оберат — каза припряно Клаудия.

— Кой?

— Избяга. Робите изтичаха след него.

— Надявам се, че поне парите са оставили.

Алитеа посочи портмонето. Плащането е работа на слугите и дулосите, аристокрацията не си цапа ръцете с мамона. Полезен обичай и за ситуации като тази: ако престъпникът налети на бой, да се бие с робите.

— Ви-видях естле Латек — намеси се Папагалий, отмервайки дълбок поклон към Йероним — и дойдох да по-попитам къде мога да намеря естле Амита-аче. Естле Латек ме по-помоли да превеждам на пазарлъка. И за-забелязах тогова мъж, стоеше ей там зад ко-колата и ни наблюдаваше. Посо-сочих го на търгове-еца, за да каже да-дали е не-егов човек. Но то-тогава онзи си нахлупи качулка-ката и се махна. Ви-викнах „Крадец!“ и той за-затича. Ро-робите хукнаха по-подире му.

Папагалий беше полудивият преводач на Шулима. Заекваше само когато говори на цивилизовани езици; втората, дивата половина на морфата му беше по-силна.

— Ако е разбрал какво си извикал, нищо чудно, че е избягал — измърмори господин Бербелек. — А той какво казва? — Посочи седларя. — Може би наистина е бил от неговите хора?

— Казва, че н-не е.

— Ясно, сега няма да признае, дори да е бил синът му. — Господин Бербелек се обърна към момичетата. — Какво всъщност искахте да купите? Вземайте бързо, ще ви даде на половин цена. Седла вече имаме.

— Тези бичове — показа Алитеа.

— Рукати — поправи я Клаудия.

— Тези рукати.

— Но те са за пастирите на добитък, не стават за джурджа.

— Какво, нямам ли право да си купя? — заинати се Алитеа. — Видях как плющят с тях, по-шумно от кераунет. Ще се науча.

Господин Бербелек само махна с ръка.

— Естле! Е-е-естле! — Папагалий се втурна към Шулима, която в този момент се появи, придружена от Зуейя. — У-уговорих сре-срещата, чакат ни! При во-во-водопоя. Да тръгваме! Е-естле!

За всеки случай оставиха Антон при седларя, докато дулосите на Вероний се върнат от гонитбата, най-вероятно неуспешна; останалите тръгнаха към южния вход на тържището. Излязоха на широкия, настлан с пясък Говежди друм. Градският водопой се намираше под Ам-Шаса, там, където слизащата от планините река забавяше ход и се разливаше широко по златните пасбища на Садара. За щастие, в момента по друма не прекарваха никакви стада, само десетина мамола се тътреха край него, лениво подканяни от негърче.

Колкото по-близо беше водопоят, толкова повече заржи се кълбяха във въздуха. Тези насекоми, морфирани преди незапомнени времена от конски мухи, незнайно от кого и с каква цел, бяха истински бич за Африка. Дори антосът на Илеа не беше успял да ги пропъди; а може би те просто се бяха върнали, след като се бяха пръснали по цялата земя. Господин Бербелек ги отпъждаше с ръце и с риктата; накрая просто завърза кируфата под брадичката, нахлупи плътно качулката й и стисна с лявата ръка белия плат, оставяйки само малка цепка за очите. Другите направиха същото, стига да им позволяваше облеклото. Жените се бранеха от заржите, размахвайки шапките си. Заржите бяха черни и тлъсти, три пъти по-едри от мухите. Според легендата се били пръкнали от яйца, снесени в разлагащия се труп на кратистос Верцингеторикс Глиноядеца, убит в Първата война на кратистосите. В този момент господин Бербелек беше в състояние да повярва на тази приказна некроморфия. Минаха край мършата на ховол, целия покрит със заржи, от вонята и глухото бръмчене на насекомите главата се пръскаше.

Племето се наричаше н’зуи и Формата му обхващаше дълги кльощави крайници, кожа черна и лъщяща, досущ намазан с мас въглен, и почти плешиви издължени черепи със странни вдлъбнатини над челото. При водопоя, зад завоя на друма, на малкото оцеляла трева клечаха под самотна ратакация петима воини н’зуи: един стар и четирима млади.

Надигнаха се, когато белите приближиха. Папагалий задърдори бързо на езика на племето. Старецът се оказа шаманът, а воинът с препаска от кожата на мантикора — вторият син на вожда, той щеше да води преговорите. Казваше се Н’Те, което означаваше Този, който отхапва. Дивакът се ухили широко на Папагалий.

— Пи-пита кой е во-водачът ви.

— Шулима вече е водила с тях… — започна господин Бербелек, но нямаше защо да довършва, формата се беше определила без негово участие, Папагалий, превеждайки въпроса, гледаше него, останалите също спонтанно се обърнаха към него и Този, който отхапва разбра това безпогрешно, като застана срещу Йероним.

Другите се дръпнаха на крачка. Господин Бербелек знаеше, че няма смисъл да се противи на морфата на ситуацията, впрочем тя най-вероятно беше последица от случката на тържището. Той все още държеше риктата, достатъчно беше да я вдигне.

Свали качулката и откри лицето си. Удари се с риктата по бедрото. Шаманът зави, ухапа си ръката и насочи окървавени пръсти към господин Бербелек. Н’Те се ухили още по-широко, оголвайки зъби. Посочи земята между него и господин Бербелек. Двамата приклекнаха, до тях Папагалий. Преговорите започнаха.

Господин Бербелек поиска сто и осемдесет воини като носачи, за подкарване на животните, следотърсачи и ловци, за работа из бивака и за бой, когато и където стане нужда, за срок от три до пет месеца. Н’Те поиска по една златна драхма за всеки воин за всеки месец. Бюджетът на джурджата беше готов да поеме тези разходи, но кой ти приема без пазарлъци още първото предложение. След четвърт час пазарене дори Папагалий стана излишен, господин Бербелек и негърът се разбираха, като вдигаха изправени показалци, драскаха черти по земята и кимаха или въртяха глави. Накрая се стигна до драхма и половина за всекиго за три месеца. Плюха на земята и размазаха плюнката с крак.

Господин Бербелек се изправи, изпъвайки гръб. Беше останал сам, дори Шулима се беше отдалечила. Папагалий уточняваше с Н’Те подробностите.

— Кой ще ги води? — попита Йероним. — Искам човек, който ще отговаря пряко за воините.

— Той.

— Кой?

Папагалий посочи Н’Те. Този, който отхапва кимна, сякаш разбираше какво говорят. Важно беше, че не беше се изправил, ами ги гледаше отдолу. Господин Бербелек вдигна риктата. Негърът плесна с ръце, веднъж, още веднъж. „Приемал съм и по-съмнителни клетви“, рече си Йероним. Обърна се към града.

Алитеа и Клаудия отдавна бяха изгубили интерес към преговорите. Пресекли друма, двете се забавляваха с рукатите, като безуспешно се мъчеха да произведат с бичовете ефектни звуци. Наблюдаваха ги, избухвайки в смях от време на време, Антон и двамата дулоси на Верониеви — докато Клаудия не удари по невнимание едного от тях. После се гониха с викове и смях, момичетата си загубиха шапките, изпоцапаха полите. Отзад над тях се бе покатерил по югоизточния склон на Седлото на Ебе златният град, потъващият в свечеряването Ам-Шаса, засега все още в лъчите на слънцето, което залязваше зад Тибейските планини: тераси над тераси, на тях скупчени без видим план едно- и двуетажни квадратни постройки, по това време с ослепително жълти стени и покриви. На върха на зикурата в храма Няд пламна огън, жрецът току-що беше изял сърцето на днешната жертва. Прозорците на стотиците къщи светваха един след друг. Децата на пастирите прибираха стадата от водопоя към оборите. Голи и полуголи негърки различни морфи, се връщаха от планинските извори и разнасяха из града кани и тикви с вода, гласовете им бълбукаха заедно с реката, нестроен шум от половин дузина непонятни диалекти. Алитеа изтича край Йероним, подгонила с руката в ръка кикотещия се Антон; веселбата продължаваше. Дори заржите сякаш намаляха. Слънцето се скри зад полегатия ръб на планината и сянката полека заливаше Ам-Шаса, досущ студена кръв от разкъсана артерия на богинята на Деня. Сърцето на господин Бербелек меланхолично се сви: прекалено красива и мирна беше тази картина, твърде много безгрижие и топли цветове. Точно такива мигове си спомня човек, когато съжалява за нещо безвъзвратно отминало.

* * *

На всеки голям лов е благоразумно да има лекар, още повече на джурджа, така че Ихмет беше наел от Александрия един от най-опитните, стар аксумеец негърска морфа, демиургос на тяло Мбула Нокътя. Говореше се, че той е над стогодишен, но имаше вид на бойко старче, което свидетелстваше за силата на Формата му. Още първия ден за удивление на всички се сприятели с момичетата. Докато летяха с аеростата, ги забавляваше, като разрязваше с пуриничен нож ръката си до рамото, крака, стъпалото и обясняваше вътрешния строеж на човека; те гримасничеха отвратено и уж извръщаха глави, но всъщност гледаха увлечено и се кикотеха, когато той в края бързо затваряше разрезите. Лекарят говореше на простонароден гръцки. Единствен той от всички участници мъже в експедицията беше по-нисък от господин Бербелек.

Именно той, Нокътя — не Зайдар, не Папагалий, не Шулима и не Ливий, а старият лекар — донесе информации, които предопределиха избора на маршрута.

— Марабрата, ето тук. — Той копна с изкривения си показалец черно-бялата карта. — По-нататък петстотин стадия край Сухата и на юг. Разбира се, извън Сколиодои, но се вижда над върховете на дърветата. Кълне се, че е град.

— Град в Кривите земи?

— Да.

— Кой го е построил?

Мбула сложи ръка на челото си, което в нисшите слоеве означаваше свиване на рамене.

— В Сколиодои още живеят хора? — изуми се естлос Ап Рек.

— Според определението, щом живеят там, значи не са хора — измърмори Гауер Шебрек.

Зайдар се наведе над картата.

— Марабрата… Катамуше… Абу-Ти… Познаваш ли тези земи?

— Позна-авам ги. Н-но никога не съм хо-ходил отвъд Марабрат-т-та.

— А някой ходил ли е?

— Н-не знам. Никой.

— Ами този твой либертин? — обърна се нимродът към лекаря. — Как се е появил там? Би ли дошъл с нас като водач? Злато на ръка и тъй нататък. А?

— Не. Никога. Половин година се песъчеше, плюеше кал, едвам си е възвърнал формата, още сере камъни и от него се сипе ръжда. Не.

— Хм, нищо не струват свидетелствата от очите и ушите за човек с душа на варварин — измърмори загадъчно господин Бербелек. Огледа верандата на странноприемницата. — Всички ли сме? Добре. Трети ден сме в Ам-Шаса, губим време. Решение? Марабрата? Така ли? Тогава да се стягаме. Ихмет, Марабрата. Папагалий, тичай при Н’Те: утре на съмване при водопоя. Пригответе багажа, платете, легнете рано. Нали, естле?

Юстина Верона си запали тутуница от трептящото пламъче на свещта.

— Бих искала да знам — каза и издуха тъмен облак дим — кой и кога те определи за стратегос на тази джурджа, естлос.

Господин Бербелек се приближи до нея, взе от пръстите й тутуницата и дръпна. Марк Вероний седеше до жена си. Йероним го гледаше в очите, докато изтръскваше пепелта на глинения под на верандата.

— Ти, естле — отговори, без да сваля поглед от възрастния мъж. — Точно в този момент.

— Това пък какво… — скочи възмутено Юстина.

Господин Бербелек я спря с едно движение на ръката. Тя седна. Той се наведе над нея; сега очите му бяха точно срещу очите на Марк, седнал зад гърба й.

— Искаш ли аз да ви водя? — попита тихо.

Тя опита да намери подкрепа у другите, но не можа дори да погледне към тях, лицето на господин Бербелек беше твърде близо. В него нямаше заплаха и нямаше подигравка, той не се усмихваше, гледаше Верониеви спокойно, почти приятелски. Тя не можа да каже „не“.

Кимна.

Той й върна тутуницата.

Докато се връщаше към масата с картите, забеляза Авел. Синът му стоеше на прага, скрит в сенките. „Наблюдава ме — рече си Йероним. — Това добре ли е, или зле? Нали Авел искаше точно това: да наследи морфата. И наистина ли зависимостта действа и в двете посоки? Всъщност за какъв дявол ми е тази чисто театрална власт? Изобщо не искам да ръководя джурджата. Но знаех, очаквах той да ме гледа… А то точно така се развива, самоизхранва се, незабелязано расте от най-банални неща: неволно движение на тялото, припряна дума, необмислена реакция, вдигната рикта, заповядал съм и те ме гледат в очакване на следващата заповед, така че се държа според формата на ситуацията. Папагалий, седларят, а щом те, то и Н’Те, а щом той, то и естле Юстина, а щом тя, то — то — точно това е твоят живот, стратегосе Йероним Бербелек.“

— Не правим нещата, които искаме да правим, а тези, които са в природата ни — измърмори на вистулски.

— Какво?

Зайдар вдигна очи от картите.

— Нищо, нищо. Пресметна ли вече дните?

По-късно, когато над Ам-Шаса изгря розовият полумесец и на верандата останаха само господин Бербелек, Тобиас Ливий и Мбула Нокътя, и тримата пушещи с глинени лули местния вариант на хердонската трева и попийващи така нареченото „горчиво злато“, спиртна напитка от ферментирали златни садарски треви, и гадничката местна бира тедж, Авел пак се появи. Йероним мълчаливо му подаде чаша. Авел седна до стената, запазвайки дистанция. Естлос Ливий забавляваше господин Бербелек с историйки, чути от римския посланик: за все по-честите джурджи в Царствата (току-що една беше напуснала Ам-Шаса по южния маршрут); за страшните трофеи, които ловците носят от Кривите земи и които тук, извън антосите на цивилизованите кратистоси, запазват доста повече от оригиналната си невъзможна Форма; за непреводимите разкази на дивите скитници от първия кръг, паникьосали цели племена; за софистеси от Египет, Вавилон, Сидон, Трит, Аксум, дори от Хердон и Обърнатите земи, прииждащи тук, за да изследват Формата на Сколиодои; за атмосферните феномени, изригващи от време на време от Кривите земи и стоварващи се върху южните краища на Царствата: огнени облаци по небето, мълнии, крачещи през пустинята върху хилядапусови лапи, дъждове, под които всичко живо се разкапва като разварено тесто… Господин Бербелек разпитваше Мбула за града на Сколиодои. Либертинът определено не се беше оказал от разговорливите, Нокътя можа да цитира само няколко фрази за „черни пирамиди“ и „каменни дървета на светлина“. Накрая Ливий заспа с глава, отпусната върху масата, победен от „горчивото злато“. Лекарят го замъкна на леглото му.

Авел спря баща си за малко.

— Ще ми позволиш ли поне веднъж…

— Какво?

— Иска ми се да командвам сам поне един лов. Да разбера дали съм способен…

Господин Бербелек поклати отрицателно глава.

— Ама защо? — възмути се Авел.

— Не така, не така — въздъхна Йероним. — Ако наистина беше способен, нямаше да питаш за разрешение.

— Е, глупави афоризми! Защо да се карам и да споря с тебе пред хората, след като мога просто да попитам?

— Но ако ти разреша да командваш — господин Бербелек проточи между зъбите си това „разреша“, сякаш беше нещо несмилаемо, — всъщност ти ли ще командваш, или аз? — Тупна сина си по рамото и се усмихна криво. — Наблюдаваш ли ме? Наблюдавай, наблюдавай. Мигар аз наистина исках разрешение? Нима мислиш, че естле Верона можеше да ми забрани каквото и да е?

* * *

Първата ксевра на господин Бербелек се казваше Облекчение (виолетови пламъци по хълбоците, шията в спирала сочна зеленина), втората, тази за смяна — Ситост (червени зигзаги, бяла гръд). Всички ездитни коне бяха маркирани с пироморфинг на развален гръцки. Облекчение се оказа много добре дресирана, усещаше и най-малкото напрежение в мускулите на бедрата, непрестанно си кривеше назад главата, за да следи с крайчеца на окото движенията на ездача. Търговецът от Ам-Шаса се закле, че ловците ще могат дори да стрелят от седлото. Нимродът Зайдар провери това още щом напуснаха града, отдалечавайки се достатъчно от кервана, за да не подплаши изстрелът от кераунета животните и хората.

В състава на кервана влизаха осем талиги, теглени от по четири двойки ховоли, три дузини хумии, на които да се натоварят по-тежките багажи, когато джурджата стигне до терени, където кола не може да мине. В края й, в Кривите страни, и бездруго всичко ще мъкнат носачите на н’зуи. Зайдар, Папагалий и Н’Те бяха изготвили маршрута така, че да заобиколят джунглите и пустините. Чак до Марабрата щяха да пътуват през савана, садарови баобабови гори, по края на скалистата хамада. Посоката беше запад, югозапад.

Първият ден беше ден на определяне на ритуалите. Сто и осемдесет негри се явиха край Ам-Шаса, всеки с кожена торба на гръб, триъгълен щит от ликотово дърво и биволска кожа и с три курои, криви къси копия от кост на хумий, подобни донякъде на харпун. Вързани заедно, с костните шипове навън, действаха като разкъсващ месата боздуган, курота; мятани поотделно, можеха да пронижат бягаща газела. Господин Бербелек не можа да сдържи ироничната си усмивка. Ето ти я и войската, неговата войска — алфата и омегата на всеки стратегос. Негрите чакаха, приклекнали на пета, в полумрака на зазоряването, едва сега над хоризонта изникна червената грива на Слънцето. Н’Те стана, посочи Йероним със своите курои и извика. Господин Бербелек се приближи и смъкна качулката на кируфата. Папагалий и останалите стояха встрани, зад колите и животните; но сега съдържанието на думите нямаше значение, не те бяха важни. Йероним се беше приближил откъм изток, та слънцето да е зад него. Изправи се на стремената, посочи с риктата н’зуи и напред, към хоризонта. „Тръгваме!“ Те станаха, без да чакат Н’Те да потвърди заповедта.

Естествено, това беше само началото. По пладне, когато спряха за „час вода“, един от воините, който връщаше хумии от реката, се спъна и бутна господин Бербелек, тъкмо разговарящ със Зайдар. Беше толкова явно, че Йероним и Ихмет дори успяха да си разменят развеселени погледи, преди господин Бербелек да се обърне и да фрасне негъра с риктата по гърба. Воинът се хвърли с крясък върху него — всъщност понечи, но Йероним не спря, обърна се лице в лице срещу надвишаващия го с цял пус н’зуи и вместо да удари, той отстъпи крачка, две, три, господин Бербелек вървеше към него с непроницаемо лице и рикта, сочеща земята. „Куче! — процеди (негърът, естествено, не разбираше този език). — Служи!“ На петата крачка започна да удря воина по гърдите, по лицето, по гърба, докато той се сви, приведе се, накрая падна на колене и тогава господин Бербелек го удари с размах по врата, стъпи с ботуша на тила му и притисна лицето му към земята. Когато най-сетне се отстрани, н’зуи, без да губи време да си поема дъх, зави прегракнало някаква песен литания и се закланя доземи на Йероним. Господин Бербелек се отдалечи, без да се обръща.

Същата нощ направиха първия си лагер. Господин Бербелек реши веднага да утвърди мерките в случай на заплаха, като определи една десета от воините за постови и събра шатрите в кръга пред колите. Всъщност като най-голяма заплаха се очертаваха нощните хищници, когато подушеха прясно месо, но Йероним вече се беше увлякъл в ролята на стратегос Бербелек, Формата или е правдива, или не е, няма полу-Форма, „уж-Форма“ — а къде се е чуло и видяло стратегос оптимист? По-лесно е да срещнеш страхлив арес.

На другия ден, когато напуснаха селцата, пасищата и нивите около Ам-Шаса, нимродът започна да учи неопитните ловци как да си служат с кераунета. Рано сутрин се отдалечаваха на доста стадии от кервана и стреляха по скали и дънери. Освен Алитеа, Авел, Клаудия и естлос Ап Река, и Гауер Шебрек си призна, че не умее да борави с пиросово оръжие (Ихмет твърдеше, че вавилонецът наистина не се справя с кераунета).

Естлос Ливий се смееше, че сега джурджите изглеждат точно така: съвместни екскурзии на аристократи, които през живота си не са помирисвали пирос. На втората нощ, когато, опиянени от „горчивото злато“, изпаднаха в бъбрива форма, Тобиас призна, че е прекарал пет години в римските отвъдморски легиони. И показа морфинга на рамото си. Господин Бербелек разбра колко много му струва на този двайсет и няколко годишен младеж да се прави, че не си дава сметка кой е Йероним. Във всеки случай да не му дава да разбере това. Господин Бербелек записа: Защо, когато срещах по европейските салони тези млади аристократи, толкова жадни за вкуса на истинската смъртна опасност, че биха го опитали дори от моя труп, впрочем те точно това и правеха, защо тогава морфата им се отразяваше от мене като празнотата на огледало в друго огледало — а сега аз я пия ненаситно, без срам се оглеждам в очите им? Откъде дойде тази промяна?

Нощите бяха много студени, толкова студени, колкото знойни бяха дните. Изправен сред саваната срещу изгряващото слънце, ти физически усещаше как по нея минава, заедно с видимата вълна светлина, невидимата вълна горещ въздух. Само за тези няколко минути скрежът от тревата изчезваше, променяха се цветовете на небето и земята и ти изведнъж се оказваше насред океанос от люлеещо се злато, с набожно сведена глава, защото в Африка е невъзможно да гледаш изгряващото слънце в лицето, това е земя на боговете на огъня и кръвта. Н’зуи си имаха талисмани, носеха в торбите грозноватите си идоли и понякога по изгрев ги вадеха, за да се напият със слънце, тогава лъчите му носят най-голяма сила; после ги прибираха обратно на тъмно, нежно потупвайки каменните изроди.

Голяма част от държанието им се дължеше непосредствено на дивата им морфа, все пак още полуживотинска; дори то да можеше някак да се опише с думи, цивилизованите хора с мъка биха го разбрали. Например воините на н’зуи не приемаха никакви заповеди от жени. Разбира се, Шулима се справи с това, но Алитеа и Клаудия още първия ден дойдоха при господин Бербелек и Папагалий да се оплачат.

Йероним само вдигна рамене.

— Със заповед не се постига уважение.

— Ама нека слагат водата там, където им показвам! — нервираше се Алитеа. — Не ми е потрябвало тяхното уважение, не са длъжни.

Господин Бербелек въздъхна и добави дърва в огъня.

— Скъпа, те са диваци. Виждала ли си някога дивачка воин? Или жена вожд? Нас цивилизацията ни е освободила от диктата на наследената морфа и ни е дала власт над хиле, светът се подчинява на волята ни, волята решава — те обаче са като зверовете. Можеш да ги дресираш, но сами не умеят да се преморфират, затова нито една тяхна жена не е в състояние да си наложи Форма, която й дава власт над мъжете; те наистина са „несъвършени мъже“. Техните демиургоси дори не осъзнават, че са демиургоси; убиват текнитесите или ги правят шамани; дори кратистосите на варварите нямат съзнание за собствената морфа, антосите им са аури на случайна дивота, подсилени отражения на местните деформации на кероса. Погледни ги. — Той посочи с горящата рикта към мястото извън кръга от коли, в сянката, в която играеха още по-тъмни сенки, откъдето се чуваха протяжни песни и тихи разговори на скърцащо-мляскащ език. Самите огнища на н’зуи, малки, разпалвани с изсушен тор, пламтящи в зелено и синьо, не се виждаха. — Където и да отидат, каквото и да видят, тяхното невежество си остава непоколебимо.

— Много благодаря — отвърна саркастично Алитеа. — А не можеш ли просто да им заповядаш?

— И веднага да дотърчите за следващата заповед? И така до безкрайност. Не, трябва да се оправяте сами. Имате Антон. Вземете пример от естле Амитаче.

— Именно. — Клаудия се обърна към шатрата на Шулима. — Нея я слушат. Как става това? А?

— Защото е-естле Амитаче не е же-жена.

Те зяпнаха Папагалий, смръщвайки вежди.

— Ще ни разкриеш ли как разбра това? — изкикоти се Алитеа.

— Щом не е жена, тогава какво е — мъж? Хермафродит? Ифрит? — засмя се и Клаудия.

— Тя е Ма’хле, дъщеря на богиня.

— Удобно наистина — измърмори след пауза Алитеа. — А тази богиня не би ли могла да има повече дъщери?

Господин Бербелек не се усмихна.

— Защо се подиграваш? Само в легендите боговете са деца на богове.

Алитеа махна с ръка. Беше изморен, Йероним казваше не това, което тя искаше да чуе. Господин Бербелек гледаше след отдалечаващите се момичета тъжно замислен. Може би бащинството изобщо не е в сериозното и напълно искрено отношение към децата, може би беше сбъркал формата…

Впрочем Алитеа наистина най-често беше с Шулима, с Шулима и с Клаудия. Първата седмица, когато джурджата пресичаше земите на племената н’йома и беречуте, които бяха непосредствени съседи на н’зуи и затова имаха дълга и кървава обща история, та Папагалий съветваше да се избягват каквито и да е срещи, дори и най-невинните, първата седмица никой не се отдалечаваше от кервана на повече от тези няколко стадия, на които и нимродът за неговите тренировки по стрелба. После започнаха да се впускат във все по-дълги екскурзии, нерядко отлъчвайки се още рано сутринта, та чак до вечерта. Керванът се тътреше в ховолско темпо, пейзажът се сменяше много бавно, стъклените очи на негрите, непрестанно вперени в белите, също не правеха пътешествието приятно, та на човек му се искаше да се откъсне поне за малко. Африка разтваряше широко ръце, огромното светло пространство зовеше. Яхваха ксеврите и препускаха към хоризонта. Бързо се образуваха групички: Шулима, Алитеа, Клаудия (обикновено с Антон и Зуейя); Верониеви и Зенон Лоте (също с един или двама слуги); естлос Ап Рек и Гауер Шебрек — понякога със Зайдар, но и нимродът често тръгваше сам или с естлос Ливий. Ливий пък най-вече не се отделяше от кервана, както и господин Бербелек; но докато Йероним така запълваше Формата на хегемон на джурджата, то какво задържаше Тобиас в кервана?

Колкото до Зайдар, неговата роля беше доста добре определена. С всеки изминат стадий далече от цивилизацията антосът на персиеца укрепваше. Естествено, първи усетиха това животните, ксеврите и хумиите: вирваха глави, цвилеха нервно и ровеха с копита още щом той се появеше в полезрението им. Личните му ксеври обаче го слушаха като верни кучета. На 23 квинтилис нимродът за първи път взе със себе си на лов за месо неколцина н’зуи; върнаха се надвечер и носеха парчета елефантско месо, разрязани с прецизността на касапин. Нимродът го повалил с един изстрел, куршумът пробил бронираната му глава. През нощта негрите отпразнуваха с танци край огъня всички етапи на лова. Междувременно Ихмет започна да се носи като южен манатит: бос, черни шалвари, кожен елек с джобове за патроните за кераунета, бяла труфа, денем така омотана около главата му, че се виждаха само сините очи и черната брада, която ставаше все по-гъста. През нощта обличаше дебел ленен джулбаб и шермов бурнус. Всъщност той само тогава можеше да бъде видян в кервана: след смрачаване преди разсъмване. Ходеше из лагера от сянка на сянка, безшумно, появяваше се изневиделица и потъваше в мрака без предупреждение. Момичетата твърдяха, че нарочно ги плаши, но господин Бербелек знаеше, че нимродът не го прави умишлено, съзнателно. Н’зуи му носеха куроите, да ги благослови. Зайдар облизваше костените им остриета, чувствено прокарвайки език по ръбчетата и неравностите. Една вечер по пълнолуние господин Бербелек видя нимрода да клечи до огнището от кравешки тор на негрите и да яде сурово месо, поглъщайки шумно големи хапки, а кръвта попиваше в брадата му. Ухиленият Н’Те му подаваше следващото парче.

25 квинтилис. Пресякохме Таитси през горния брод. Пръстите не държат перото, все по-трудно е да се пише. Всичко е по-близо до земята. Постепенно напускаме морфата на цивилизацията.

През нощта на двайсет и седми срещу двайсет и осми, между Диес Сатурни и Диес Солис, Ихмет Зайдар цъфна непоканен в шатрата на господин Бербелек, приклекна до главата му и го събуди, разтърсвайки го.

Йероним инстинктивно бръкна под възглавницата. Нимродът го стисна за китката.

— Спокойно, аз съм.

— Виждам — процеди господин Бербелек. — Пусни ме.

Ихмет поотпусна пръсти.

Господин Бербелек седна. Входът на шатрата беше затворен отвътре, отпред спеше Порте, а никъде в платното не се виждаше разрез, доколкото господин Бербелек можеше да прецени на лунната светлина. Реши да не пита как нимродът беше влязъл.

— Говори.

— Следят ни.

— Кой, колко, от какво разстояние, откога?

— Шестнайсет хумии и камили, пет зебри. Петнайсетина души. Често се разделят, главната група се държи на около половин ден зад нас, на юг-югоизток. Двама-трима разузнавачи на зебри идват по-близо, изучават следите, изпреварват ни и се връщат. Много добре прикриват своите следи, не рискувах да се приближа много. Това не са негри, поне не всички.

— Откога?

— Не знам, но има пет дни, би се наложило да ви оставя за седмица, за да проверя дали е още от Ам-Шаса.

— Разузнавачите тук ли се сменят, или в главния отряд?

— Най-добре ще бъде да ги хванем на два пъти. Те ще кажат за какво иде реч, ще знам какво да очакваме.

— Ловуват ли?

— Да.

— Нимроди, ареси?

— Няма или се крият. Но са добри следотърсачи, много добри.

— Знаеш ли къде са в момента?

— Разузнавачите ли? На петдесет стадия. — Ихмет посочи с ръка накъде. — Освен ако не са тръгнали на някой нощен оглед.

— Трима или двама?

— Двама.

— Добре. Иди да събудиш естлос Ливий и естле Амитаче.

— Естле Амитаче? Нея пък защо?

— Робинята й може да ни е полезна.

Нимродът стана.

— Ихмет.

— Да?

— Щеше ли да отговориш с въпрос на заповедта на един истински стратегос?

Зайдар неочаквано се разсмя.

— Щеше ли един истински нимрод да идва и да пита какво да прави с проследения звяр?

И излезе, отмятайки с размах платнището на входа, и така събуди стария Порте.

Напуснаха този лагер по пълнолуние с три часа тъмнина като резерва: Бербелек, Зайдар, Ливий, Зуейя. Взеха три ксеври за смяна. Преди това господин Бербелек предаде точни нареждания на Папагалий по Н’Те. Всички воини бяха събудени, изпратиха постове на няколко стадия напред в саваната; керванът да тръгне на зазоряване както обикновено, маршрутът е уточнен; никой да не се отдалечава извън полезрението. Докато господин Бербелек отсъства, командва Ма’хле.

Добрият кон може да мине петдесет стадия за има-няма двайсет минути. Ксеврите бяха по-добри на дългите дистанции, но и така до разсъмване оставаше доста време. Нямаше как да връхлетят на врага в галоп все пак.

На петнайсет стадиона от очакваното място на неговия лагер спряха и слязоха от конете. Зайдар съблече джулбаба и елека и без дума да каже, хукна в нощта; известно време го виждаха като слаба сянка под луната, после тъмната савана погълна нимрода. Останалите спънаха ксеврите и приседнаха на земята. И дума не можеше да става за огън, та трепереха от студ. Африка дишаше бавно и дълбоко насън, тревите се огъваха на няколко минути, приспивно шумолене се носеше над равнината, шшшшш, спи, спи. Сред тревите просветваха очите на мършояди. Всички мълчаха и чакаха връщането на нимрода. Господин Бербелек разиграваше наум най-мрачни сценарии, абсурдно-убедителни: Зайдар го е довел нарочно тук, не го излъга само за това, че там, в тъмното, някой дебне — него, естлос Йероним Бербелек, сега ще го пипнат без проблеми, толкова далече от кервана и воините, с един войник и един арес само, а те може и да са двайсет, ще го застрелят без предупреждение, защото повярва и се остави да го вкарат в засада, някога нямаше да се съмнява, никой не можеше да го лъже в очите, без да се издаде, а сега…

— Двама са, спят, зебрите са от другата страна, да тръгваме — изрече запъхтян нимродът, изплувал от мрака.

Станаха, измъкнаха дългите кераунети изпод седлата, всеки по два, Ихмет също. Провериха заряда, провериха чукчетата и наковалничките, метнаха оръжията през рамо и последваха нимрода, който наложи бързо темпо. От мрака в треперливата лунна сянка изплува хилава ратакациева горичка. Зайдар посочи на запад: зебрите. Господин Бербелек кимна към Ливий. Тобиас се понесе в противоположна посока, описвайки широка дъга.

Последните сто пуса изминаха пълзейки, почти скрити в тревата. Приклекнал зад първата ратакация и поел си дъх, господин Бербелек с шест кратки жеста изложи плана, прост като всички най-добри планове. Нимродът даде на Йероним и Зуейя кераунетите си и извади дълъг ловджийски нож. Той ще се приближи от изток, Бербелек и робинята ще покрият терена под прав ъгъл от север, за да запазят отворено поле за обстрел. Йероним тупна Ихмет по врата. Разделиха се.

Разузнавачите спяха в коренището на една крива ратакация, навела се ниско над малка полянка, короната й почти докосваше земята. Аресът и господин Бербелек, приготвили се за стрелба от петдесет пуса в гъстия храсталак, виждаха в сянката на това дърво само тъмни силуети на издатини — тела или не, налагаше се да вярват на нимрода. Чакаха жеста на Зайдар. През няколко минути дългото дихание на Африка разлюляваше клоните, студена въздишка от дълбините на неопознатата земя, тхххх, и пак тишина, и вдишване, и издишване, вдишване, издишване, изобщо не видяха нимрода, докато не се изправи над спящите разузнавачи и не махна с ръка: „Хайде!“.

Приближиха се. Увити във вълнени одеяла, на земята лежаха двама мъже, на двайсет и трийсет години, и двамата египетска морфа, по-скоро южна — Нубия? Аксум? Господин Бербелек свали одеялата с дулото на кераунета. Мръсни дрипави дрехи и в същото време златен пръстен на показалеца на възрастния.

— Завържи ги! — нареди на Зуейя и тръгна за Ливий.

Отведе на полянката пленените зебри и прати Тобиас за ксеврите.

В това време по-младият разбойник, явно по-слабо ударен от нимрода, а може би и с по-корава глава, дойде в съзнание. Господин Бербелек кимна на Зайдар. Персиецът плю, облиза с език острието на ножа и почна да реже пръстите на пленника, един след друг; пленникът закрещя, чак зебрите се подплашиха — първо левия показалец, пръстите падаха от дланта като презрели плодове. След петия дойде в съзнание и възрастният разбойник, плешив като охлюв аксумеец. Облещи очи към Йероним и Зуейя, клекнали с кераунети на коленете, към седналия на гърдите на другаря му Зайдар, който след всяко рязане прилежно облизваше кръвта от ножа.

— После си ти — каза господин Бербелек на гръцки и повтори на латински и пахлави.

Аксумеецът тутакси почна да говори, разваленият гръцки потече накъсано; нимродът спря. Младият, останал само с два пръста, плачеше и виеше.

Какво се оказа: около джурджите постепенно се беше развил цял поминък, легален и нелегален. Крайгранични банди като тази, живеещи от плячкосване и нападения в този край на цивилизацията, между царства и антоси на кратистоси, бяха надушили златния шанс. Разбира се, и дума не ставаше за пряко нападение; впрочем много по-изгодно би било да се нападне търговски керван, той поне караше някакви богатства; имаше си начини за изнудване на пари от северните аристократи. Чакаха малка група да се отдели за по-дълъг лов и нападаха, като отвличаха по-важните ловци. За да не сбъркат, наблюдаваха участниците в джурджите още в градовете на Златните царства: кой е високопоставен, кой плаща, на кого се кланят. Най-добре е да се отвлекат роднините му; най-голяма цена имаха децата. Аристократите плащаха стотици таланти. Размяната се извършваше в пустинни части на Садара или дълбоко в джунглата, в дивите антоси.

Господин Бербелек си спомни мнимия крадец на тържището в Ам-Шаса. Ами да, трябваше да се досети.

В това време се върна Ливий с ксеврите.

— Не ми се вярва — поклати глава. — Александрия щеше да гъмжи от приказки. А никой дори не намекна за такова нещо.

— Това не е град, в който човек доброволно си признава слабостите — отбеляза господин Бербелек.

Тобиас се изправи над разбойника.

— Но нали повечето джурджи се водят от нимроди, как сте могли да очаквате, че няма да ви проследят?

— Не ни проследиха. Нито веднъж. Три пъти вече.

Йероним погледна Ихмет, вдигна вежда. Персиецът сложи ръка на челото си.

Преметнаха завързаните похитители върху зебрите и тръгнаха бавно да се връщат към бивака на джурджата. Слънцето още не беше почнало да се измъква изпод земята. Господин Бербелек яздеше до зебрата на по-стария разбойник (наричаше се Хамис) и в тишината на африканската нощ слушаше припряната му изповед: каквото само Хамис можеше да издаде, каквото ставаше за предателство: че са петнайсет, водачът им се казва Ходжрик Кахвар, дезертьор от мемфиската армия. В Египет, Аксум, Хуратия, Ефремовите шейханати и Златните царства е обявена награда за главите на петима от тях. В групата няма нито един нимрод или арес, но пък има демиургос на водата, който им отваря извори в пустините. Всички са с кераунети. До лагера им се стига така и така; сменят се тогава и тогава, ако има стража, тя е там и там. Ще ме пощадите ли, естлос?

Разузнавачите се сменяха вдругиден, така че нямаше време за губене. Господин Бербелек предаде пленниците на Н’Те. Нареди на Папагалий да обяви, че след час ще тръгне военна експедиция, добър шанс за спечелване на трофеи, слава и застъпничеството на боговете. Петдесет куражлии? Разбира се, вдигна се гора от курои. Подбираше Този, който отхапва. Колкото до ловците, с Йероним, естествено, тръгват Ихмет, Тобиас, Зуейя и Папагалий, но и за това имаше много желаещи, почти всички — най-сетне първото истинско приключение! Щели са да ги нападнат разбойници! Ще има да разказват… Дори старият Ап Рек изпадна във форма на юношеска екзалтация. Господин Бербелек беше по отказите. Авел го попита само веднъж, но той отказа и на него. Алитеа и Клаудия, чули също късото „не“, демонстративно се нацупиха. Докато товареха припаси на хумиите, Йероним даде последни наставления на Шулима. Тя слушаше мълчаливо. Накрая му подаде ръка. Той целуна вътрешността на китката й, горещата кожа над пулсиращите вени.

Керванът и отрядът на Бербелек тръгнаха в противоположни посоки и скоро вече не се виждаха един друг. Дузина животни и половин стотица воини негри, една цяла дълга змия, вървяха право към слънцето, което изгряваше над саваната, в тунела от знойна светлина, отварящ се на хоризонта. Н’зуи запяха ритмично с тичането, Ихмет веднага излезе начело на отряда и скоро се стопи в слънцето. Господин Бербелек остана в ариергарда, на опашката на змията от воини и животни.

След половин час до него изникна Авел, ксеврата му беше вир-вода. На погледа на баща си отвърна с широка усмивка.

— Мислиш си, че можеш да ми забраниш каквото и да е?

Господин Бербелек го перна с риктата през гърдите. Авел падна от ксеврата.

Господин Бербелек спря Облекчение; почака момчето пак да яхне ксеврата.

— А сега ще се подчиняваш на заповедите ми.

— Да, естлос.

Към слънцето, към слънцето, към слънцето, жегата става все по-тежка и сухият въздух раздира гърлото, което се стисва все повече с всеки нов дъх; когато трябва нещо да се каже, дори една дума, най-напред трябва да се преглътне, но слюнка няма, така че посягаш към манерката. Качулките ниско спуснати, шапките нахлупени, труфите здраво омотани — откъдето и да е, сенчицата е благословена. Сянка, хлад, влага — скоро в мислите са само те, разумът се изплъзва от властта на волята. Не спряха по пладне, няма да спрат, докато не стигнат целта. Н’зуи тичаха все така живо, белите се справяха по-зле. Тобиас почна да се полива с вода — върналият се за пореден път от разузнаването си Зайдар обруга аристократа на три езика. Когато след пладне стигнаха до кална речица, само нимродът, господин Бербелек и аресът не спряха, както и негрите, водещи хумиите.

* * *

Когато слънцето приклякаше, Зайдар донесе вестта, че скалното образувание, посочено от Хамис — наклонена призма сред равнината — е веднага зад хоризонта. Трябваше да почакат да се стъмни, за да може нимродът да се приближи и да се ориентира в точните позиции на бандата. Н’Те определи кой да се грижи за животните и кой да стои на стража. Господин Бербелек посъветва всички да се облекчат. И никакъв огън, естествено, никакви лули и тутуници. Самият той се отдалечи от воините, седна на напечен камък и почна да пише под лъчите на залязващото слънце: Ако всичко се нареди както едно време, ако морфата съвпадне с морфата, това ще бъде ли доказателство за нещо? А ако претърпя поражение — то за какво ще бъде доказателство? Наистина ли толкова добре може да се имитира чуждата Форма? Аз също съм син на стратегоса Йероним Бербелек като Авел; и двамата искаме едно и също нещо. Един от нас ще се върне победител от тази джурджа. Слънцето залезе, вече не можеше да пише. Върна се при хората. Ливий го почерпи с разводнено вино, Папагалий му подхвърли арфага. В портокаловата светлина от луната всички изглеждаха по-млади и по-слаби, с по-гладка кожа. Йероним наблюдаваше Авел, който си шепнеше със Зуейя. Ами ако Авел загине? Може да загине, независимо че има предимство, всяка битка е потенциално клане и за двете страни. А не мога да му забраня, да се излага на смъртна опасност е негово право и задължение, време му е, именно сега, в младостта. Йероним изсмука арфагата в мълчание.

Както винаги, никой не забеляза завръщането на нимрода.

— Никакви стражи. Всички под западния склон, тринайсет. Едно огнище. Повечето животни спънати, няколкостотин пуса южно от тук. Кераунетите на стойки, със сигурност заредени. Точно почваха да се хранят.

Господин Бербелек повика Папагалий и Н’Те.

— Три отряда: Север, Юг и Резервен. Ние ще се приближим направо на изстрел разстояние. Север и Юг заобикалят в дъга към скалата. Чакайте гръм. Тогава атака от две страни. Резервата в тила. Ако някой се откъсне, сваляме го с кераунетите. После вие, и при животните. Не убивайте. Цялата плячка е ваша. Разбра ли?

— Д-да.

— Тогава напред!

И пак се прокрадваха превити към земята, разтваряйки с ръце високите треви, с тежките кераунети на гръб, всеки с два. Златната савана се простираше почти до скалата, ще трябва да се стреля в положение прав. Господин Бербелек видя в мрака първия отблясък от огнището на разбойниците още след сто крачки, но трябваше да се приближат доста повече, за да разчитат на някаква точност при изстрелите, дори в наслагващите се антоси на нимрода и ареса. Поне благодарение на тези два антоса всички се придвижваха безшумно, никой не се спъна, не кихна, не изпусна оръжието; а такива неща се случват често. Макар че със сигурност не и на воините н’зуи.

Господин Бербелек вече можеше да различи мъжете и жените (бяха две) сред силуетите, скупчили се край малкия огън при скалата. Заповяда спиране. Сега трябваше да се изчака четвърт час, за да е сигурно, че Север и Юг са заели позициите си. Йероним разположи стрелците. Той в средата, от лявата му страна Авел и Зайдар, от дясната Зуейя и Ливий. Разпредели целите, за да избегне хабенето на няколко куршума по една цел. През това време резервният отряд се подреди в широка подкова зад тях — Биволски рога.

Господин Бербелек вдигна ръка. Разбойниците ядяха, смеейки се и бъбрейки, един отиде настрани да се облекчи. Стрелците чакаха в редица; н’зуи приклекнали в тревата, почти вкаменени. Над саваната — тишина. Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет; добре. Вдигна кераунета към окото си, натисна спусъка. Гръм — и веднага след него още четири. Вдигна веднага втория кераунет, дори не погледна улучил ли е своята цел. Бойният вик на н’зуи — протяжен зверски рев, какъвто никой човек, цивилизована морфа, не е в състояние да издаде — раздираше нощта. Дъжд от курои се изсипа върху бандитите от две страни, откъм северния и южния ръб на канарата. Никой не се надигна, никой не хукна да бяга. Негрите изникнаха край огъня сякаш изпод земята — вдигнати щитове, острията на куроите над тях. Господин Бербелек посочи с ръка скалата. Вдигна първия кераунет и затича след галопиращия резервен отряд.

Както бе заповядано, не убиха ранените. Живи бяха четирима злодеи, един негърска морфа, един мелез, двама египтяни. Н’зуи смъкваха от победените каквото можеше — оръжие, дрехи, накити, от мъртвите и живите поравно. Господин Бербелек заповяда да се пренесат четиримата кървящи голи мъже до канарата. Те стенеха и проклинаха. В корема на негъра стърчеше куроят, от раната излизаха вътрешностите, а тя се отваряше все повече с всяко негово вдишване и издишване.

Н’зуи напалиха огън, докараха животните, започна голямото празнуване с песни, танци и бой за плячката. По заповед на Йероним Н’Те изпрати четирима стражи в саваната.

Белите се скупчиха край канарата.

— Какво ще ги правим? — Авел погледна стенещия негър. — Този няма да изкара до разсъмване. Ако бяхме взели Мбула…

— Трябваше веднага да ги убием — процеди нимродът.

— За някои от тях има големи награди — каза господин Бербелек. — Труповете няма да се запазят тези няколко месеца, но живите можем да върнем.

Зуейя се засмя дрезгаво.

— Предишните им жертви или семействата на жертвите ще платят дори повече, най-малкото за главатаря им.

— Да, но как ще ги идентифицираме сега? — въздъхна Тобиас. — Мислиш ли, че ще признаят? А като разберат какво става, всеки ще почне да твърди, че е този, как беше, а, Кахвар.

Господин Бербелек даде знак на Папагалий.

— Обясни му — кимна към черния разбойник, — че ако ни представи приятелите си, ще му съкратим мъките. Но ако ни излъже, много лесно можем да ги продължим.

След което се оказа, че Ходжрик Кахвар е сред живите — единият египтянин, с простреляното ляво рамо. Имаше награда и за мелеза, Гучо Лястовицата.

Зуейя клекна до негъра, сложи пръсти на шията му. Той спря да стене, припадна и умря.

Оказа се също така, че Ходжрик отлично знае гръцки (което трябваше да се очаква от египетски гвардеец). Веднага след като изкорменият му другар простена имената им, Ходжрик взе да кълне и обижда жертвите, които си беше набелязал.

— Я ти по-добре се наслаждавай на щастието си без много приказки — посъветва го господин Бербелек. — Имаш още няколко месеца живот.

— Да не мислите, че няма да избягам? — пенеше се Ходжрик, оголил кривите си зъби и мъчейки се да се освободи от въжетата. — Че няма да им избягам на слепите псета на Хипатия? Три пъти съм бягал, ще избягам и четвърти! Лешояди такива, чумни заржи! Какви сте вие, че… Лайна ще ядете, само да кажа! Ще продам жените ви, ще изям децата ви, ще ви паля на части! Никъде няма да ми избягате, няма къде да се скриете от мене! Знам имената ви! Бербелек! Авел! Лоте! Амитаче! Вероний! Латек! Рек! Познавам ви! Няма да намерите покой! След година-две Ходжрик Кахвар е на прага ви! Лайна, лайна, ви казвам! Кои сте вие! Аз помня! За четвърти път! Дори да трябва да си отхапя ръката!

Господин Бербелек се върна и му преряза гърлото.

— Той ме убеди — рече в отговор на изумените им погледи и внимателно избърса закривеното острие на халдейската кама.

* * *

До руините на Марабрата им оставаха две седмици път, а междувременно Африка предлагаше щедро изобилие от жив дивеч, по-лесно е да се отстреля куду, отколкото някой неправдоподобен какоморф. Три дни след инцидента с похитителите Алитеа взе първия си трофей, млада тапалопа. Беше сама, без Зайдар или Зуейя, изстрелът не беше точен, наложи се воин н’зуи да я доубие с куроя. (Господин Бербелек пращаше бойци с всеки ловец, напуснал лагера или кервана.) Като цяло гледката никак не беше естетична: много кръв, лоша рана, тапалопата се влачи в конвулсии към бодливите храсталаци, задният й крак е почти откъснат, негърът удря с назъбената мачуга, заржите се събират над лепкавата от кръв и лимфа мърша, задушлива миризма…

Вечерта изядоха тапалопата. Алитеа не отказа да хапне, но не изглеждаше горда от първия си ловен успех. Господин Бербелек реши да помоли Ихмет няколко дни да взема със себе си на лов Алитеа, в горещия антос на нимрода момичето бързо ще преодолее отвращението си от кръвта и мерзостта на убийството, ще забрави присъщите на цивилизованите люде представи за смъртта.

— Това ми било благородно забавление! — гримасничеше Алитеа и бършеше устата си от маста. — Просто стрелях и убих.

— Чакай да се изправиш пред лъв или мантикора.

— И какво тогава?

— Ако не улучиш, си мъртва.

— На всичкото отгоре и опасно.

— Затова се нарича благородно забавление. Малкият човек не разбира удоволствието да се изложиш на смъртен риск, да се пребориш със страховете и слабостта си, да провериш докъде се простират уменията ти. Но аристократите — да, точно затова са аристократи.

Алитеа продължаваше да се цупи. С крайчеца на ленената си кърпа бършеше от гърдите си покапалата мас.

— Но това е толкова… отвратително! Пфуй!

— Няма значение какво е; важното е как гледаш на него. Всичко най-възвишено предизвиква отвращение у онези, които пълзят в прахта и гледат от калта: раждането, смъртта, любовта, победата. Когато човек идва на този свят — нали си виждала отвращението от мръсната физиология? Когато го напуска — няма цветенца и песни на птички, дивни ухания и зора в небето, не си отива той усмихнат. Когато телата се съединяват — отстрани виждаш само телата и всичко телесно. И когато побеждаваш — винаги има и победен, противен, когото вече не можеш да гледаш.

— Ами не мога, да. Какво да направя, като е отвратително?

— Това е сега; да не мислиш, че какоморфите умират по-красиво?

Натъкнаха се на първите какоморфи в Сколиодои седмица и повече преди да стигнат до Сухата река. Отдавна вече забелязваха повече или по-малко явни признаци за деформация на флората. Всъщност пръв видя Гауер Шебрек. Вавилонският софистес явно не си падаше по лова, доста по-силно го влечаха фауната и флората на Африка в естествено състояние, сиреч живи и недеформирани от човека. Той потегляше към саваната с книги и скицник в дисагите. Когато се връщаше вечерта, те бяха пълни с най-различни образци от листа, цветове, плодове, а скицникът с рисунки на всичко, което не се побира в дисагите. Ръката му с шест пръста си служеше с въглена удивително прецизно. Край огъня, разпалван в кръга между колите, тези рисунки често минаваха от ръка на ръка, всички им се възхищаваха и ги обсъждаха. Шебрек не беше от авторите, които се срамуват от творбите си, впрочем изобщо отказваше да бъде смятан за творец. Алитеа и Клаудия си изпросиха да ги нарисува, а той ги скицираше всяка вечер. Зенон пък, в рамките на вежливия флирт, ги купуваше от вавилонеца на символична цена.

Гауер Шебрек искаше да напише книга по наблюденията си от джурджата — Несъвършена ботаника в светлината на африканското Изкривяване. Господин Бербелек не беше много сигурен какво да мисли за него. Ако Шебрек наистина беше шпионин на Седемпръстия, както твърдеше Панатакис, щеше да се прикрива точно така — максимално да раздува легендата си и с повод и без повод да разглаголства за мнимите си научни увлечения.

— Главните природоведски теории, които се опитват да опишат и подредят света на всичко живо, са две: така наречените съвършена и несъвършена зоология и ботаника. Естествено, и двете се базират на Аристотеловите твърдения за неизменността на видовете и на дефинициите на Стагирита. Перфекционистите предполагат, че стремежът към ентелехия, външност, максимално изпълняваща предназначението на дадена Субстанция, се отнася и към природата като такава. Следователно, доколкото видовете като реализация на завършени Форми сами по себе си са неизменни, се променят броят и родът на вече съществуващите видове, от по-малко до все по-съвършените. Работите на текнитесите на фауна и флора подкрепят тези твърдения, защото видовете наистина биват морфирани винаги към по-голяма пригодност, а не към безцелен хаос, нали човекът е по-съвършен от всичко, което привлича към себе си. Погледнете тези колбасови дървета. Някога са се размножавали, опрашвани от прилепи. Сега тази функция е поета от ифритите, обаче морфирани за съвсем различно нещо; но понеже по-голямото съвършенство е било възможно да се постигне, Формата е била запълнена. Или погледнете алоето. В антоса на Илеа се е преморфирало не само в лечебни и приятни за окото разновидности — вижте цветовете им, не са ли прекрасни! — а и доста вкусни. Естествената телеология на Космоса изключва стремежа към хаос. Но какво казват имперфекционистите? Щом всички Форми, всички видове са предварително определени и текнитесите само преместват Субстанцията от вид към вид, от Форма към Форма, по-близка до антоса им, значи, потенциално, все още неактуализирани, трябва да съществуват и видове, близки до хаоса и пустата хиле. Донякъде това следва от самото Доказателство за самозараждането из трактата на Теофраст За причините в растителния свят: щом в началото е имало само хаос на мъртва материя, а сега животът безспорно съществува, значи, трябва да се случват актове на самозараждане: живото се ражда спонтанно от мъртвото. Тоест каквото и да изморфира дори най-безумният текнитес, то вече съществува потенциално. Пита се дали може да се актуализира точно такава „изкривена“ телеология, насочена някъде встрани от съвършенството или направо срещу него? Софистесите от двете групи се позовават на класическите трудове, от самия Аристотел и Теофраст до Флорен, Провега, Борелий и Улрик Физика. Може би обаче това е един от онези въпроси, по които Стагиритът и неговите интерпретатори не са били прави. Така че природата трябва внимателно да се изследва и изучава. Всяка животинска и растителна Форма да се припише към genus proximum и да се определи нейната differentia specifica, и да се ориентира по оста на съвършенството и целта. Ако се потвърдят съобщенията на ловците и разказите на диваците за деморфите на Сколиодои, това би било доказателство, трудно за опровергаване от перфекционистите.

Така че, нищо чудно — именно Шебрек, който прилежно записваше всички забелязани аберации на природата, пръв намери следи на Крива морфа. В началото дребни неща: цвета на листата и кората на маслените дървета, дивите храсталаци на кафеените дървета, цветята, отпъждащи насекомите, вместо да ги притеглят. После откри група млади финикови палми, високи по сто пуса, на които растяха не гроздове златисти фурми, а черни черепи на горили. Няколко н’зуи се покатериха и ги хвърлиха на Шебрек. Приликата с маймунски глави беше не само външна. Като се разчупеха плодовете, отвътре излизаше мозък, потънал в лепкава кафява каша. Вавилонецът бръкна с шестия си пръст, помириса, близна с крайчеца на езика си.

— Сладко е.

Когато пресичаха старата баобабова гора, Гауер трудно намираше подобни феномени — Субстанцията, постигнала отдавна ентелехия, не си сменя морфата толкова лесно, но после навлязоха в последната равнина, отделяща ги от Марабрата, и тук близостта на Кривите страни се прояви вече доста явно, не само във флората, но и във фауната.

На осми секстилис хванаха първия какоморф. Повали го естлос Лоте. Зенон дори не знаеше какво е отстрелял, докато не отиде при трупа на животното. Н’зуи обърна лъвицата по гръб. Но това не беше лъвица, на врата на звяра имаше жълта месеста буца — гнездо оси; те веднага се разлетяха и атакуваха негъра и ксеврата. Негърът не успя да избяга и после трябваше да го лекува Мбула Нокътя. Шебрек си прибра трупа, след като пропъди осите с пушек. Отначало искаше да го вземе в Александрия (скелета, кожата и въпросното гнездо; н’зуи много добре препарираха животни), но и той като Зенон реши, че предстои да срещнат още по-добри екземпляри.

И наистина, още следващата сутрин Зайдар, докато претърсваше развалините на Марабрата, отстреля двуглав гампард. Какоморфът му бягаше извънредно тромаво. Оказа се самка; след като разрязаха корема й, оттам изпаднаха плодове с три глави. Н’зуи интерпретираха това като щастлив знак. След устройването на лагера си участниците набиха на пръчки труповете на неродените гампарди и ги разположиха по четирите ъгъла — изток, запад, север, юг; един изядоха. Мбула ги предупреди за евентуално отравяне с Изкривяване, но никой не заболя.

Марабрата беше името на това древно царство, съществувало хиляди години, преди Садара да се превърне в пустиня и да настъпи голямата миграция на изток, към Нил и Вавилон. От царството бяха останали само няколко легенди, базирани на още по-стари легенди, и развалините.

Джурджата стигна до тях на 11 секстилис. Тук приключваше и по-лекият етап от експедицията. Теглените от ховоли коли щяха да изминат още няколко десетки стадия по коритото на Сухата река, но после щеше да се наложи да завият на юг, да влязат в джунглата, където в най-добрия случай имаше пътечки колкото един хумий ширина. Господин Бербелек трябваше да вземе решение тук ли да остави колите и част от оборудването, или чак в Сухата. Избра развалините — те поне даваха някаква защита, от някои сгради се беше запазила повече от една стена.

Направиха лагера между две огромни статуи на хора котки, паднали на земята. Скулптурите имаха странно изнервящи пропорции — Йероним не можеше да реши дали са символи на забравена религия, или реалистични образи на някаква първична, прачовешка Форма. Спомни си думите на александрийския препаратор, безумието на Емпедокъл.

Не беше ясно къде свършват руините, земята ги беше погълнала, трева и рядка горичка растяха отгоре. След установяването на лагера господин Бербелек тръгна да ги пообиколи. Разтваряше с риктата високи стръкове, диви цветя и бодливи храсти. От зеленината надничаха потрошени каменни блокове с големината на елефант. Съдейки по основите, тук беше рухнала кула с триъгълен фундамент; онзи триъгълник там, вкопан в земята, пък беше от осемъгълен кладенец. Формата на Марабрата явно се основаваше на числото три. Господин Бербелек измери с риктата дължината и ширината на каменните блокове — наистина, едно към три.

Тревата зашумя. Той се обърна.

Гауер Шебрек с накривена капела и скицник под мишница беше се качил на купчина камъни, обрасли с ниски храсти. Той се поклони мълчаливо на Йероним, приседна, отвори скицника и почна да рисува. Господин Бербелек проследи погледа му. Явно вавилонецът скицираше онези там два големи симетрични стълба от порта, водила към също толкова монументално здание, от което нямаше и следа, на мястото му се бяха настанили клонести акации, вече почернели от старост, мощни баобаби и хевои — портата всъщност беше вход към гора, потъваща в дебели сенки. В Африка вечерта и сутринта траят извънредно кратко. Ей сега всичко ще се обърне срещу светлината и портата ще се затръшне. Слънцето вече се стопяваше в хоризонта зад руините.

Господин Бербелек също се изкачи на купчината камъни, приседна до софистеса и надникна през рамото му. Шебрек обаче не рисуваше развалините, а потънал в джунглата дворец крепост, вратите бяха затворени, колоните им покриваха позлатени барелефи на фантасмагорични същества, над вратите пламтеше висок огън. Господин Бербелек се взря по-внимателно. Наистина, сенките върху колоните образуваха подозрително правилни рисунки.

— Идвал ли си някога тук?

Шебрек завъртя отрицателно глава.

— Чел ли си нещо за Марабрата? — не мирясваше Йероним. — На какъв език е впрочем това название?

— Няма нищо за четене — отвърна вавилонецът, продължавайки да рисува. — Нищо не е написано. Може аз да напиша. Още не съм решил на коя от легендите да вярвам. Кой е живял тук? Кой е управлявал царството? Какви са били тези хора?

— Може би още не хора, а нещо по-ранно — измърмори господин Бербелек. — Дали са имали кратистос, дали градът е основан именно в тристранния антос на владетеля им? — Той посочи с риктата тристенния кладенец, трираменното кръстовище на павирани улици. — Кой знае дали хиляди години преди Аристотел някой праегипетски мъдрец не се е досетил за природата на действителността и не е научил своя народ как да манипулира своята и чуждата Форма, да скулптира кероса — а после всичко е било забравено, познанието е изчезнало заедно с древната цивилизация…

Шебрек погледна господин Бербелек и изду бузи.

— Може би нейните създания все пак са оцелели, може би това, което вземаме за естествен ред на нещата и космическа теология на живота, са само дело на марабратските текнитеси на флора и фауна? Растенията, животните. Ние.

Светлината се оттегляше между развалините, досущ море по време на рязък отлив. Господин Бербелек почти чуваше нахлуващите на нейно място черни вълни на нощта. Дървета, храсти, трева, камъни, златната савана на север, гората на юг, всичко потъва. Променя се и цветът на звуците, музиката на деня е една, тази на нощта съвсем друга. Над руините подхвръкна шарена птица, раззина човка, дрезгавият й крясък разцепи мрака. И пак само тишина; лагерът е твърде далече, за да стигнат до тук шумът от суетнята около огъня, песните на н’зуи, пръхтенето и цвиленето на животните. Няма вятър, та и растенията са се смълчали. Тишината е форма на развалините, също един вид застиналост. Все по-тъмно е, вавилонецът спря да рисува. Свали си капелата. На небето над древния град се показаха звездите и кривата сабя на полумесеца. В светлината от тях господин Бербелек се взря в птицата, която се дереше, кацнала на три скали от тях. Вместо нокти имаше маймунски пръсти, от опашката израстваше китка златна трева, хамелеонските й очи се въртяха на всички страни, независимо едно от друго. В един момент птицата погледна господин Бербелек, зениците й застинаха. Йероним размаха риктата. Какоморфът излетя с крясък над руините.

— Стигнахме границата.

— По-добре почни да рисуваш сънищата си, естлос.

* * *

13 секстилис. Стигнахме Костенурковата река. На южния бряг почва царството на Кривата форма. Течението е буйно, реката дълбока. Правим салове. Какоморфията вече завладява хората, нощес двама воини н’зуи са се сраснали с гърбовете си, гръбнаците им са като спирали. Н’Те изпълнява племенни ритуали. Решавам да преместя главния лагер няколко десетки стадия на север, обратно навътре в джунглата. Н’зуи ще изсекат проход, тук ще оставим само пост при сала. Още преди съмване Зайдар се изкатери на върха на едно деформирано балсамово дърво; каза, че виждал светлина в далечината, във вътрешността на Сколиодои. Може да е градът. Шулима иска да отиде да види с очите си. Естествено, аз също; как бих могъл да откажа? Правим сал.

Господин Бербелек пръв стъпи на земята на Кривите земи. Не се обърна назад към сала, гребците н’зуи, развълнуваната Костенуркова река, Шулима, Зуейя, Зайдар и Шебрек, които скачаха от сала право на стръмния бряг; оправи раницата, манерката и кераунета на рамото, разгърна с риктата храстите и навлезе в сколиотичната джунгла. По нощното наблюдение на нимрода изчислиха посоката и разстоянието: вероятният град на какоморфите се падаше на около осемдесет стадия южно от Костенурковата.

Реката се наричаше така, защото някога е била пълна с блатни костенурки; сега това, което изпълзяваше от нея на брега, бяха асиметрични форми от кал, обли камъчета и зелени мускули от прогнили водорасли. Някои имаха дори коруби — от черен лед, топящ се на слънцето — и по няколко лапи. В ъгловатите глави се въртяха мозъци от чакъл.

Господин Бербелек определи продължителността на експедицията: ако не стигнат целта за три дни, се връщат, независимо от обстоятелствата. Осемдесет стадия през джунглата си е предизвикателство дори при равен керос. Почти всички участници в джурджата изразиха желание да влязат в земята на тайнствената морфа — само Верониеви и Ап Рек не се заинтересуваха; но понеже Н’Те категорично отказа да прати свои бойци отвъд реката, експедицията трябваше да се ограничи само с разузнаване, в което да участват неколцина. Като се намери сигурен и безопасен път, ще помислят за масово навлизане. Наистина господин Бербелек можеше да принуди н’зуи, но предпочете да не опитва; какъвто и успех да постигнеше, рано или късно, щеше да го плати със загуба на част от отряда. Не си струваше усилието, негрите и без това намаляваха, както предрече естле Амитаче. Още в Марабрата какоморфата повлия на ховолите и хумиите — не искаха да ядат, копитата им пускаха корени във влажната трева, та нощем трябваше да ги качват на скалите. През нощта рогата на ховолите се бяха извили в най-причудливи форми, Папагалий разправяше как н’зуи се мъчат да разчетат в тях някакви послания от боговете си; нали самите негри бяха свикнали да морфират рогата на своите животни, та да отговарят на Формата на племето или рода. Дългата козина на хумиите пък почна да пуска пурпурни пъпки. Докато пътуваха към Костенурковата река, от тях разцъфтяха асиметрични цветя. Нощем върху тях се струпваха фосфоресциращи насекоми, издишвани от хъркащите негри. Един се задави и умря, докато спеше; Мбула Нокътя го разряза и извади белите му дробове — искряха толкова ослепително, че останалите трябваше да замижат. Гауер Шебрек купи за две драхми дробовете на умрелия от Този, който отхапва. Какоморфията засега не влияеше на белите, тяхната Форма беше по-силна, но пък и повечето от тях бяха аристократи. Господин Бербелек се боеше за Порте и Антон и за младите: Алитеа, Клаудия, Авел. Всъщност главно заради тях нареди лагерът да се махне от брега на Костенурковата. Нека си половуват в северната джунгла, там също гъмжи от всякакви какоморфи — току-що Ливий беше съсякъл дървена маймуна с крака на дракон; макар че от кераунета наистина няма голяма полза в тези гъсталаци. Зайдар раздаваше на желаещите копия, мечове и ножове. Това е джурджата: лице в лице със зверовете, мускулите потръпват, по острието има кръв — тяхната или твоята. Доколкото изобщо зверовете имат кръв; от маймуната летяха само трески. На гърба си тя имаше малка хралупа и в нея фигурка от обсидиан, бодливо яйце. Тобиас го прибра в дисагите си. През нощта то изчезна, някой ще да го беше откраднал.

Господин Бербелек вървеше през Изкривената джунгла с отмерена спокойна крачка, гледаше си в краката, заобикаляше стърчащите коренища и възлите на лианите, стараеше се да ходи по гола земя и камъни — нещо почти невъзможно в джунглата обаче. Нимродът бързо го изпревари: ще води той, единственият, който никога няма да загуби ориентация. Е, Шебрек беше взел компас. Скоро джунглата плътно се сключи над тях и напълно закри небето: преплетени, сраснали, впити една в друга корони на дървета и нещото, заело местата на дърветата. Изтезаваният керос бе приел какви ли не форми. Вече нямаше нито растения, нито животни, които Йероним да познае и назове. Преминавайки Костенурковата река, бяха преминали и границата на езика. Вече трябва да търсят приближаване в съединението, преобръщането и деформирането на познатото. Например: не дърво, а вдървен мускул, излизащ от земята на височина шейсет пуса; изпружен към небето крайник на погребан под джунглата исполин. Или друго: не лиана, а извит пламък (пари при докосване). Друга лиана — напрегната жила, в която пулсира тъмен гел. И трета — плитка човешки коси, дълга цял стадий. Или: птица с шест крила. (Зайдар я простреля, птицата падна, тутакси възкръсна и се зарови под дънера на крокодилово дърво.) И още: вкоренени камъни, снасящи яйца. Шебрек едва смогваше и вече не затваряше скицника нито за миг.

Засега някак не срещаха какоморфни хищници. Зайдар вървеше напред, Зуейя затваряше колоната. Само да не изскочи нещо направо от джунглата, да не се стовари отгоре, да не изскочи на просеката, да не сграбчи изпод земята за крака… Не, не, никакво мислене за това! Жертвата се разпознава като роба: уж с нищо не се различава, но само да я погледнеш и вече знаеш: този ще загуби, а този ще се предаде.

Шулима вървеше зад Йероним, изравнявайки се с него, когато джунглата позволяваше.

— Е, постигна своето: заедно навътре в Сколиодои.

Тя леко се усмихна.

— А ти не го ли постигна?

— Нали искаше да поискам.

— Горкичкият ми. Какво направих с тебе. А колко развлечения те чакаха във Воденбург и Вал дю Плоа.

Той се разсмя толкова силно, че нимродът се обърна назад към тях. Но господин Бербелек чувстваше, че заедно със смеха изхвърля от себе си в мрачната джунгла някаква нечистотия от душата си, отровна жлъч, изплюва стари струпеи, гнила кръв. Без да спира, той притегли Шулима и я целуна. И сега ли се възпротиви? Работата беше там, че по-късно не можа да си спомни, но пък и не го интересуваше — Формата беше негова. Отдръпна се и спонтанно махна от гръдта й пясъчен комар, който вече пробиваше загорялата кожа и се докопваше до кръвта й.

Всички носеха шалвари със стеснени крачоли на глезените и високи югри или гамаши. Само след няколко минути по гърдите и гърбовете потичаше пот. Тя привличаше насекомите на Сколиодои, досущ както медът — пчелите; впрочем това може и да бяха някакви какоморфирани пчели. Размазваха ги още щом кацнеха. Понякога умираха от едно плясване, но се случваше и да удрят по няколко пъти. Охлюви с пеперудени крила, водни кончета с железни тела, паяци с ледени кости. Шулима свали от врата на Йероним черна гъсеница с членове, пълни с аер — рееше се във въздуха, ту свивайки се в кръг, ту изправяйки се. Може би наистина трябваше да се увият с ленен химатий, дебела риза, курта — но беше толкова горещо, задушно и влажно…

Колкото по̀ на юг навлизаха, толкова по-голяма ставаше смесицата от стихии. Скоро всички кашляха, плюейки влезлия в устата пясък: стъкловидни частички се издигаха във въздуха, проблясвайки в полумрака — твърда мъгла, нараняваща кожата. Въздухът миришеше и имаше вкус на стара пепел от изгоряло. Видимостта се влошаваше. Вода течеше по дънерите на деморфираните дървета, пръскаше от лианите, бликаше на високи фонтани от скрити извори и заливаше камъни и клони, и малки животни; течеше и по пътеките на големи колкото кучета капки: сплескани кълба мътна течност, търкалящи се тук и там из тъмния гъсталак, заобикалящи препятствията по пътя си, пълзейки по склоновете. Господин Бербелек проби едно с риктата. То засъска и се разля на мръсна локва. Беше Вода, хидор, но не във Форма на Вода. Колкото до Огъня, скоро пресякоха поредната тайнствена граница в Сколиодои и нататък козината на повечето срещнати животни се състоеше от милион малки пламъчета, кожа от огън, брони от лава искряха в мрака с даймоничен блясък. Тези какоморфи виждаха лесно, особено когато достолепно се носеха над главите им през мъглата от аер, хидор и ге, изпълняваща ролята на въздух тук. От време на време някой внезапно излиташе, скачаше или хукваше и хоп — докопваше жертвата си. Една такава жертва се взриви като мина, върху ловците се изсипа трупен дъжд, а ивицата въздух между какоморфните дървета заискри в зелено.

Скоро видимостта падна до двайсет пуса, въздухът беше за гризане, краката потъваха в тресавища, джунглата бучеше, трещеше, гърмеше, виеше, стенеше, съскаше, хихикаше и шепнеше непонятни слова. Всичко се смесваше с всичко, заличаваха се граници, светът се превърна в една гигантска какоморфия.

— Почивка! — извика господин Бербелек.

Седнаха на поваления дънер на медна риба. Под короната на газовата палма над тях висеше огнен бегемот, от муцуната му падаха прозрачни камъни; трябваше да се преместят на дънера, защото, след като паднеха, те избухваха в изгарящ кожата сняг.

Гауер Шебрек изригна в ругатни, разбрал, че не може да отдели стилуса от ръката си, беше се сраснал с костта, така че софистесът вече имаше седем пръста на дясната си ръка.

— Кой още?

Шулима мина покрай дънера. Гауер имаше някакви проблеми и с ушите, от тях течеше лепкава гъста течност. Ребрата на Зуейя бяха изскочили над кожата, същински гребен от черно стъкло. Зайдар не можеше да си свали раницата, ремъците се бяха преплели с мускулите на раменете му. В брадата му бяха порасли червени цветенца. Като ги видя, той понечи да изругае, но не можа — беше останал без глас. Закашля се и от устата му излетяха бели перца, облак тежък пух. Облакът се понесе нагоре, десет, дванайсет, трийсет пуса; там високо дъхът на нимрода изгоря върху корема на бегемота. Бегемотът се прозина — аахрк — фонтани сняг. Амитаче пък се наведе над Бербелек, обърна го, нареди му да си вдигне ръцете. Той очакваше най-лошото, но тя не откри никакво отклонение. Мълчаливо поклати глава. Накрая се съблече и тя — също засега удържаше Формата си.

— Колко делаче стигнахме? — попита господин Бербелек нимрода.

Ихмет показа с пръсти: петнайсет.

— Петнайсет стадидия? Не е зле.

— Не знам, не знам — вдигна глава Шулима. — Според мене вече се сътъмва.

— Цял тен сме връвяли? Невъзможоно.

Бръкнаха в раниците да похапнат. Сушените плодове и сухарите се бяха запазили, но останалата храна, повече или по-малко, беше променила вида и консистенцията си, показвайки дори някакви признаци на живот: пушеното месо трепереше при докосване, питките бяха пуснали бодливи кълнове. Но поне водата в манерките си беше останала вода.

— Све едоно, ще трябва да прещонуваме тук — въздъхна господин Бербелек. — Утре ще дивим.

Дежуреха един по един, пръв Йероним. От тежкия и мръсен въздух му сълзяха очите. Не искаше да ги търка, нали и ръцете му бяха мръсни, затова видимият свят окончателно се разми, пред господин Бербелек плуваха само аморфни петна с тъмни цветове, които ставаха все по-тъмни, докато накрая нощта заля Сколиодои и вече светлина идваше само от огнените растения и животни.

Йероним събуди Шулима, беше неин ред, и каза:

— Тези светнили, дето ги е видял либретинът на Нокътя, нищо не онзавачат, сама виждаш.

Амитаче стана, изтръска от себе си пръстта, водата, огъня, всичко живо и всичко мъртво, което я беше налазило, докато спеше.

— Вярвам, че фъществува. Ако не град, нещо дгуро, ще по-блезко.

— Но защо?

Тя седна на рибата.

— Дай рактата.

Измъкна от камъка черна висулка и я запали о пропълзялата край тях змия. Надвеси мръсния пламък над пергалона и показа обозначената с червено територия на Сколиодои, прекара показалец край Костенурковата река.

— Колко делаче сме стигнали? Едва сме прекесили границата. А както виждаш, с всеки сдатий деморфацията е все по-силна, керосът постепенно се изкривавя, зачопвайки от реката, по-точно от едичинните кокаморфи преди нея. Виж и сметни. Щом това така расте — а ние сме още само тука, а там е уж гардът, също не толкова делаче, каво тугава има там, в сърцето, в центъра, в ядрото на Сколиодои?

— Столицата на Кривите земи? Люшката на побъркания крастистос?

— Наистина ли сматяш, че там е останал който и да жиф? Аз вече дори не питам за пиричината; питам какъв е максимумът на тофа Изкривяване? Как изглежда? Какъв е този свят?

— Това са най-малко чретстотин стадидия от Кощенурковата.

— Да.

Заспивайки, господин Бербелек се мъчеше да си спомни кога точно, в кой момент Шулима за първи път беше споменала Сколиодои и джурджата, с какви думи и как точно гласеше поканата й. Има нужда от стратегоса Йероним Бербелек, така твърди, ако ще да го възкреси — но за какво й е той? За превземането на Сколиодои?

Той заспа. Сънува както винаги плена в безкрайността, болката от разделянето, стремежа към нещо, което беше в ръцете му — макар че нямаше ръце, разбира се, изгубването сред неизказаното. Този път обаче запомни какво не е могъл да изрази; то остана наяве с него.

Сутринта не можаха да събудят Шебрек. Вавилонецът беше дежурил предпоследен; когато го беше заместила Зуейя, все още беше в своята Форма, ще да го е докопало малко преди разсъмване. Беше пуснал корени в земята. Не беше възможно да се изкопае, трябваше да го отсекат. Чак тогава се съвзе — с крясък. Бъбреше несвързано нещо, не го разбраха. От ушите му течаха потоци лепкави сълзи. Можеше да ходи само заднешком, наложи се някой да го води, за да не се прекатури или подскочи прекалено високо — беше олекнал и по-силно бутане направо го издигаше във въздуха. Накараха го да изяде двойна порция, плодовете трябваше да му добавят тегло. Повърна вряща лава, изгори гърдите и корема му. Кожата най-напред почервеня, после започна да свети. С овъгления си пръст се чешеше по изгорените места — черни букви в огъня и пак невнятното мърморене.

Като плюеше фонтани от пера, Ихмет Зайдар посочи на север. Господин Бербелек махна натам с бастуна.

15 секстилис сутринта. Това няма смилъс. Връщаме се.

В лагера в джунглата отсам Костенурковата река вавилонецът си възвърна Формата за няма и ден. Останаха белези по дланите му, гърба, гърдите, но тях ще ги оправи текнитесът на сомата. Но той ходи при лекаря на експедицията не заради тях.

— Мбула, ще можеш ли да изготвиш отрова, която да се задейства и да убие десет дни след приемането, и противоотрова също? Обаче тук и сега. Ще можеш ли?

Планът на Шебрек беше следният: да отрови Ходжриковите злодеи и да ги прати в града на какоморфите. Нека се върнат и разкажат — само това ще ги спаси. Пет дни натам и още толкова обратно — времето трябва да им стигне. Трябваше да има някаква полза от тия бандити, щом ги оставихме живи и ги храним и поим, нека поработят на ползу софии. Пленниците им бяха четирима: двама съгледвачи и двама ранени от основния отряд, за единия от които беше определена награда, въпросния Ластовичка. Вторият беше ранен лошо в бедрото, самият Мбула щеше да се занимава с него месеци наред, след като нямаше текнитес. Значи, оставаха Хамис и другарят му Абе Хаджан.

— Добре, но откъде да сме сигурни, че няма просто да постоят няколко дни отвъд реката, после да се върнат и да ни надрънкат някакви врели-некипели? — съмняваше се Зенон.

Господин Бербелек и Шулима се спогледаха.

— Точно от това изобщо не бих се притеснявала. Повярвай ми, ще познаем дали лъжат, ходили ли са, или не.

Отровата на Нокътя беше във вид на черно вонящо мазило. Демиургосът бръкна в него с пръсти и насила ги напъха в устата, ушите, анусите и чрез пъповете във вътрешностите на двамата бандити. Те се въртяха, плюха, ругаха. Шебрек им обясни условието и показа противоотровата, даде им начертана на ощавена кожа карта и запаси от храна. Н’зуи ги съпроводиха до Костенурковата река и ги прекараха на отвъдния бряг.

Настъпи най-спокойната от цялата джурджа седмица за Йероним. Тук джунглата беше отчасти естествена африканска, какоморфия във флората се срещаше рядко и никога пълна; повече какоморфи имаше само във фауната, особено сред птиците, които все пак свободно прелитаха от Сколиодои отвъд реката. Възхитени от изключително ефектните екземпляри, момичетата решиха да си хванат няколко и живи да ги пренесат до Александрия, където ще ги държат в клетка — никой няма да има такива в цял Египет. Господин Бербелек беше забелязал, че в антоса на Навуходоносор нищо не се задържа във формата си, колкото е по-диво, толкова по-бързо се морфира към кратистоса. Но момичетата не отстъпваха: дори затворените какорнеони отчасти да се морфират, все ще остане някакво чудо. Н’зуи оплетоха големи мрежи от лиани. Клаудия и Алитеа изчезваха по цели дни в джунглата заедно с четиресет-петдесет воини, понякога дори навиваха нимрода да им помага. Зайдар обикаляше джунглата преди и след смрачаване, почти не спеше или може би непрекъснато спеше, потънал в някакъв ловджийски транс, винаги по следа, външно съсредоточен върху нещо друго, а не върху това, което гледаше с немигащите си очи. В негово присъствие Верониеви убиха огромен какоморф от аер и хидор, призрачен звяр, разтегнат между дърветата на няколко десетки пуса, въздушен октопод, който всмукваше, поглъщаше, смилаше в полет птици, насекоми, прилепи. За съжаление, октоподът се разтвори няколко дни след смъртта си, но Шебрек свари да го нарисува с Верониеви, стъпили гордо върху туловището му.

Господин Бербелек ловуваше малко, само когато и Шулима. А може би Шулима ходеше на лов, когато и той. По това време беше трудно да се разбере точно, едната Форма беше отражение на другата, но коя на коя? Дори когато вземаха Зуейя, беше достатъчно той да кимне и робинята се махаше от очите им, сега и той й беше господар. Кимваше, теглеше Шулима или тя го теглеше, в зеленината, в червенината, в сенките и полумрака, в горещия гъсталак и ето ръцете вече по тялото, езикът по кожата, диво във формата на диво, джунглата в сърцето, нокти — хищни, не изящни, бивни — не зъби, месо, не тяло, звяр, не човек, глад, не влечение. Да, да, точно такова влечение си беше запланувал, това му беше обещала — без думи, без мисли, още във Воденбург, в това беше повярвал и това получаваше: тези зелени очи, които гледаха само него, тези дълги пръсти, които стискаха само неговото рамо, тези златни коси под неговата ръка, тази александрийска гръд под неговите устни, тази усмихната и неусмихната уста, която стене непристойни думички под морфата на Йероним Бербелек. В какоморфната джунгла, на границата на Сколиодои. Ако там и тогава естле Амитаче беше заченала, каква ли сила щеше да се материализира в лоното й?

Веднъж Ихмет Зайдар застреля извънредно ефектен какоморф: хуманоидно тяло, гигантски крила на нощна пеперуда, ореол от черен пламък около каменния лоб, опашка от ясна светлина, влачеща се на пъстра дъга през джунглата половин стадий след звяра. Чак когато Зайдар му отсече главата и н’зуи дотътриха трупа в лагера, някой разпозна парцалите от дрехите и железния амулет на крака на какоморфа. Това беше Абе Хаджан. Господин Бербелек изпрати нимрода по следите на бандита да намери втория, ако и той се е върнал при Костенурковата река — защото той пък може и да няма крила, за да прехвръкне реката, а постът при сала не беше съобщил нищо за някакви опити на бандитите да се върнат. Зайдар се появи на разсъмване, теглеше на дълго въже морфирания Хамис. Той не можеше да се изправи, ходеше, подпирайки се с ръце. От челото му растеше огромен извит рог от кристал, пулсиращ с пурпурен блясък, явно много тежък, защото какантропът изобщо не вдигаше глава, най-много да я завърти наляво, разкривайки обраслия си с мъх лик и блуждаещите огньове в пълните с кал очни ями. Страдаше от непрекъсната диария, изхвърляйки фосфоресциращи раковини, по тази следа го беше намерил нимродът. От раковините започнаха да се излюпват малки гнойни ифрити; те литваха във въздуха и кръжаха около Хамис като ято заржи. Той ги отпъждаше с рога, тръскайки глава. Мбула Нокътя втри в тялото му противоотровата, но какантропът дори не забеляза. Все пак вавилонският софистес не се предаде. Привърза Хамис към едно дърво и почна да го разпитва, като го удряше с тояга, за да поддържа вниманието му. Колко далече стигнахте? Видя ли града? Кой живее в него? Как изглеждат те? Какво казаха? Какво искат? Видя ли града? Господин Бербелек слушаше с интерес разпита; доста по-трудно е да се лъже, когато се задават въпроси, отколкото когато се отговаря на тях. Тук вавилонецът издаваше истинските си намерения. След малко Шебрек захвърли тоягата и отиде за бич. Заудря разбойника, като повтаряше упорито: Говори! Говори! Н’зуи наблюдаваха мълчаливо. Хамис тръскаше глава, удряше с рога по дънера, огньовете се въртяха в черните очни ями, гнойните ифрити танцуваха край него в тесни спирали. От кървящата уста почна да излиза какологичен брътвеж: Град, град да, и живят, и жилят, в жежогон, като ходил и бил, и горили, цял, и в глуп, и в глуп, не ажбиа, гори, нико не жив, и каво на правит, гори, на троп, на труп, стоп, хруп-хруй, крой, бой, гори, гори, ти мине!

28 секстилис. Взех решение за връщане в Марабрата. Ще отидем по-далече на запад, там, където Костенурковата пресича откритите савани и Сколиодои се отваря чак до хоризонта. Хубаво ще бъде също така за известно време да се върнем на плосък керос, хората понасят тежко това Изкривяване, Алитеа се оплака, че има кошмари. Не питам какви.

* * *

— Семеен лов — измърмори Авел, яхвайки ксеврата. — Да, не бих имал нищо против такава традиция.

Алитеа върза под брадичката си панделките на капелата. Слънцето още не беше изгряло, върху златната трева още искреше скреж, когато чернокосата девойка излезе от шатрата в закопчана догоре дебела курта, яхна ездитното животно, нахлупи ниско шапката и надяна кожени ръкавици. Двойка следотърсачи н’зуи бяха потеглили още през нощта, без да чакат заповедта на господин Бербелек. Йероним смуши Облекчение с пети. Зад ездачите подтичваха дузина негри, накрая — две хумии, натоварени догоре: ловът може да продължи повече от един ден, да им се наложи да пренощуват някъде в саваната.

Лагерът спеше, навлязоха в тъмната равнина при пълна тишина, всяко пръхтене на животните се разнасяше гръмко като изстрел от кераунет; разбира се, никой не говореше, формата на лова е мълчание. Беше новолуние, единствено звездите сочеха къде е север, къде юг, къде са изток и запад, запад, накъдето бяха тръгнали ловците, силуетите на черните следотърсачи в най-гъст мрак, този черен мрак преди зазоряване, толкова гъст, че часовниците спират и мислите потъват в действителността; като нищо да заспят, ако не беше хапливият мраз.

Господин Бербелек яздеше, загърнат в също черна кируфа, с ниско нахлупена качулка. От време на време забавяше, друг път пришпорваше Облекчение. Изпреварвайки децата си, можеше спокойно да ги огледа. И двамата яздеха изправени, подсъзнателно усвоили увереността от Формата на нимрода; стремената им бяха вдигнати високо по хердонски обичай, краката сгънати, поводите в лявата ръка, дясната свободна, за да може всеки момент да посегне към кераунета — само преди ден Авел свали ей така, след мигновено прицелване, хищен какоморф, който се беше нахвърлил на пасящите ховоли. Кераунетите (по два на всяко седло, отляво, с приклада към главата на ксеврата) бяха винаги заредени и със запънат ударник, всички ги чистеха съвестно по два пъти дневно, дори Алитеа. Зенон Лоте я беше водил няколко пъти на лов и май беше успял да я зарази с ловджийската треска, поне й беше дал възможност да я почувства. Така или иначе, тя твърдеше, че днес непременно ще убие първия си какоморф. Колкото до Авел, след Зайдар той имаше най-много убити какоморфи в сметката си. Негови бяха някои от най-екзотичните екземпляри, прибрани в колите на джурджата, по-точно останките им (когато почваше да гние, месото на какоморфите издаваше отвратителна воня).

Когато в този момент господин Бербелек изпревари сина си, догонвайки следотърсачите, видя на гърдите на Авел изскочилия отгоре върху дрехата амулет, който Н’Те му беше направил от костта на единия какоморф. Той лъщеше студено в светлината от звездите: тръбичка от сух лед, вътре в която непрекъснато ври бялата кръв на звяра, без да се излива от нито една страна. Авел твърдеше, че е достатъчно да се вдиша миризмата на тази кръв (показваше, залепвайки носа си до тръбичката, запушваше едната ноздра и отмяташе назад глава) и цялата умора от тялото се изпарява, а мисълта придобива кристална яснота.

Въпросните следотърсачи н’зуи, макар че в отсъствието на нимрода наистина ги използваха да намират и подплашват дивеча, сега имаха за задача само да доведат ловците до мястото, което Зайдар беше описал.

До разсъмване оставаше половин час, когато навлязоха — пръв господин Бербелек — под корените на аер смоковниците, събрани в тази гора на половин стадий от северния бряг на Костенурковата река, която течеше през саваната в широко плитко русло. Сколиозните смоковници висяха на десет-петнайсет пуса над земята, а корените им я докосваха, като балдахини под дънерите. Когато над саваната задухаше по-силен вятър, цялата гора се преместваше насам-натам на няколко стадия, всеки път тънките коренчета се мъчеха отново да влязат в земята. Сигурно по този начин аер смоковниците бяха дошли по тези места от Кривите земи.

Ловците и животните се скриха под корените на какоморфните дървета, Йероним, Авел и Алитеа — под най-южното. Седнаха на рохкавата студена земя, приготвиха кераунетите, господин Бербелек избърса стъклата на бинокъла, Авел отвори бутилка „горчиво злато“ и почерпи баща си и сестра си, Алитеа бутна капелата си на гърба… После вече само замряха мълчаливо, нищо друго не им оставаше да правят, нито да говорят. Чакаха изгрева на слънцето.

Поне това мълчание да беше принудено, изкуствено, някак не на място; но не, то принадлежеше към Формата на момента и това беше добра Форма. Господин Бербелек запомни деликатния шепот на листата на аер смоковницата над главата си, скърцането на корените й, от време на време силната пръдня на хумия, миризмата на земята, вкуса на студена влага, когато откъсна и захапа златно стъбло, монументалния мрак на африканското небе — и близкото присъствие на спокойно чакащите свои деца, присъствието им като още един цвят, звук, мирис, макар и не цвят, нито звук и нито мирис, и все пак непосредствено чувствено усещане: Авел, Алитеа — тук и тук, под крилата на моя антос.

На линията на хоризонта вляво от господин Бербелек избухна червена светлина. Отначало водоравна кървава линия, после тръгна розово, все по-високо в звездосклона, гасейки съзвездията едно след друго, накрая хоризонтална вълна огън, от която цялата савана се разтресе и залюля, разцепвайки се с трясък на две: на светлина и сянка. Изведнъж всичко наоколо потъна в сенки; ловците под аер смоковницата се озоваха в най-дълбоката. Тревожен шум огласи равнината, излезе вятър, дърветата затрепериха. От гроба си се надигаше бог. Една крачка, втора, трета, главата високо вдигната. Изчезна и последната звезда, небето стана тъмносиньо, ярка светлина прободе очите на всичко живо, що има очи. Над Африка изгря денят.

Господин Бербелек с бинокъла се наведе между корените. Авел протегна към сестра си ръка с бутилката „горчиво злато“. Тя завъртя глава. Свали ръкавиците, разкопча куртата.

Господин Бербелек свали бинокъла от очите си и взе кераунета. Това беше сигнал; синът и дъщерята взеха своите и клекнаха до баща си.

Те се появиха на южния хоризонт, отчетливо изпъквайки в ярколилаво на фона му. Ще да летяха доста бързо, няма и минута и вече си личаха отделните силуети. Господин Бербелек с поглед преброи пет.

— Вторият отдясно, най-големият — каза.

Всички се прицелиха само в него; не беше сигурно дали три, дори шест куршума ще го свалят.

Когато стигнаха над Костенурковата и се приготвиха да кацнат на северния й бряг, в едно уютно пясъчно място — както нимродът беше съобщил, че ще направят, това беше водопоят им — господин Бербелек долепи кераунета до бузата си и натисна спусъка. Гръм. Втори, трети. Вече посягаше към резервния кераунет. Жертвата се замята ниско над земята, останалите четири какоморфа панически се стрелнаха към небето и литнаха обратно на юг. Гръм, гръм, гръм. Алитеа се разкашля от пиросовия дим. Авел й подаде бутилката; сега я взе. Н’зуи с кански крясъци се понесоха към реката, навирили щитове и курои. Господин Бербелек тръгна бавно след тях, Авел и Алитеа бързо го изпревариха.

Негрите се въртяха около блъскащото се в плитчината чудовище, бодяха го с куроите, удряха с куроти, отскачаха и пак се връщаха, но то не искаше да умре. Беше почти петдесет пуса дълго, сигурно тежеше над сто литоса. Глава на жена, туловище на чакал, крила на прилеп, крака (над десет) на крокодил, маймуна, паяк, гампард, опашка — не опашка, огромна китка папрат, на гърба верига кварцови скали, на хълбоците сиви термитници, в косите лиани; всичко това, умножено по десет и отровно виолетово. Какоморфът биеше по водата толкова яростно, че скоро всички бяха мокри. Закачи с крило един воин, запращайки го на двайсет пуса във въздуха. Отвори колосалната си червена паст и застена, ееееуууииии, еееуууииииии, беше непоносимо да се слуша, когато за момент се обърна с гръб, господин Бербелек скочи и го намушка с халдейската кама в една от задните лапи. Чудовището положително нищо не усети. Въпреки това след няколко десетки секунди видимо отпадна, крилата паднаха във водата, то спря да се мята, накрая отпусна глава и замря. Н’зуи виеха и ритмично удряха с куроите по щитовете.

Господин Бербелек се изкачи на брега, съблече мократа кируфа. Слънцето се облегна на гърба му, той въздъхна и се протегна.

— Бих хапнал нещо.

Докараха животните, забиха колчета в земята и направиха примитивна шатра. Ловците седнаха на персийски килим. Алитеа, съблякла куртата и разпуснала коси, се изтегна на хълбок и така, по елински, си похапваше медени питки и захаросани слибълки. Господин Бербелек и Авел наблюдаваха н’зуи, които опитваха всякак да изтеглят на брега гигантския труп. Няколко кучешки какоморфа — крила на скакалец, прибрани до калните хълбоци — наблюдаваха всичко това от отсрещния бряг, седнали на задниците си и изплезили бели като сняг езици. Господин Бербелек отвори бутилка вино. Алитеа тихо си затананика нещо, двусрична мърморинка, като почукваше в ритъма с чашата по купата с плодове. Авел се присъедини, цъкайки с език. Йероним извади лулата си, натъпка я, запали. Легна възнак, опря глава в едно от колчетата, чибукът легна на гърдите му, топлейки сърцето. Сколиотична пеперуда влетя в струйката дим, затрепка панически с трите си крилца и падна мъртва на килима. Господин Бербелек хвана насекомото с два пръста, вдигна го, премрежи очи. През тези крилца светлината причудливо…

— Какво е това? Ей, татко, къде сложи бинокъла?

Авел стана, сложи на очите си подадения му оптически прибор, обърна се на запад.

В началото всички решиха, че се връща някой от побратимите на убития какоморф, но фигурата в небето беше жълта, не виолетова, и имаше остри прави ръбове. Десет, петнайсет стадия? Без познания за реалната големина на създанието беше трудно да се определи разстоянието до него. Странно, то сякаш беше неподвижно, стоеше на едно и също място в небето, досущ завинтено към лазура.

Заредиха кераунетите и повикаха шестима от воините н’зуи, яхнаха ксеврите и тръгнаха край Костенурковата река, по течението й и по лъчите на слънцето. Бинокълът се върна при господин Бербелек, така че именно той, когато след няколко минути спряха за пореден път, съзря дългата и права опашка на какоморфа, стигаща до земята. Но няколко стадия по-нататък вече с просто око можеше да се види, че това не е никакъв какоморф, изобщо не е живо същество — а гигантско хвърчило, полюшващо се на въже, чийто край изчезваше зад хълма с гъста палмова горичка. Същевременно той видя и силуети на хора и животни сред палмите. Слънцето беше зад гърба на ездачите, та самите те бяха незабележими.

Господин Бербелек нареди да спрат, слезе от животното, настани Облекчение в тревата. Авел и Алитеа също спешиха своите и ги придърпаха да легнат. Бинокълът минаваше от ръка на ръка. Нови бандити? Това не изглеждаше вероятно, особено тук, на границата на Сколиодои; пък и за какво им е това хвърчило? Най-вероятно просто друга джурджа. Дали да пратят н’зуи на разузнаване? И онези си имаха негри, най-много чернокожи се суетяха сред палмите. Господин Бербелек обаче видя и бели, облечени в еднакви тъмни панталони и кафтани, с високи и закопчани догоре дори в тази жега яки.

Даде бинокъла на Авел.

— Върнете се два стадия, наблюдавайте. Ако не се появя, бързайте при Зайдар и естле Амитаче, съберете всички н’зуи.

Авел и Алитеа се спогледаха.

— Ами ако…

Господин Бербелек вдигна ръка. Повече нищо не беше казано.

Облече черната кируфа, без да я закопчава, но качулката нахлупи. Дръпна Облекчение за юздата, вдигна я и скочи на седлото. Тръгна ходом; не се обърна назад, за да види дали са изпълнили заръката му.

Не откъсваше поглед от бивака под палмите. Когато забеляза внезапно оживление, спря ксеврата. Чакаше. Сега теоретично биха могли да го застрелят, но знаеше, че няма да го направят, защото предполагат, че щом стои сам насред полето като херолд, когото пращат от армия до армия, някъде зад него наистина има някаква войска, сила, най-малкото равна на тяхната; такава беше формата на поведение на господин Бербелек. Та чакаше спокойно, потупвайки Облекчение по зелената шия.

Десет, петнайсет минути, толкова минаха, и откъм палмите тръгна облечен в черно мъж на червеногрив сивчо. Черно до черно — когато се срещнаха под издигналото се в зенита си слънце, сенките се слепиха с меко плясване. Мъжът беше риж, имаше гъста брада и широк нос. Като за участник в джурджа беше определено блед, сякаш през цялото време се е крил в шатра или във фургон. Средна възраст, изправен гръб, амулет с кръст на гърдите — кристиянин. Съдейки по морфата, роден в Хердон. Не е аристократ, но определено от висшите слоеве.

Той спря отляво на ксеврата.

Господин Бербелек свали качулката.

— Естлос Йероним Бербелек — каза и вдигна ръка за поздрав, пръстенът на Скакалеца проблесна на слънцето.

Хердонецът се поклони от седлото.

— Теофил Агусто, Йерусалим Бели, софистес от Кралската академея в Нов Рим.

Господин Бербелек посочи към небето зад софистеса.

— Решихме, че това там е какоморф — каза, благоразумно употребявайки множествено число. — Тъкмо бяхме свалили един. Това някаква примамка ли е?

Агусто погледна натам, сякаш за пръв път чуваше за хвърчилото.

— Не. Джурджа ли водиш, естлос? Ние не ловуваме. Е, ако не се налага, разбира се.

— Тогава?

— Аа. Искаме да надникнем колкото може по-навътре в Изкривяването.

Господин Бербелек отново погледна нагоре към хвърчилото.

— Човек ли сте закрепили към него?

— Да, един дулос, надарен с особено остро зрение.

— И по какъв начин ви предава какво е видял?

— Ще разкаже всичко, като го свалим. Освен това горе рисува карта.

— Картата може да оцелее.

— Подготвили сме всичко както трябва, естлос. Хвърчилото е конструирано от аервета, може да си ги виждал, кръжат тука на цели горички из равнината…

— Да.

— Така че не му трябва вятър, за да се държи във въздуха. Въпросът е да не духне внезапно вятър, докато пускаме и прибираме хвърчилото. Но с нас има два демиургоса на времето.

— Нямаше ли да е по-просто да използвате въздушна свиня?

— Крал Густав ни обеща да финансира застраховките и покупката на аеростат, ако тази експедиция даде конкретни резултати. Кацнахме на Брега на зъбите преди два месеца и се придвижваме на изток край Костенурковата река. Ако имаш някаква информация за земите на юг от реката и природата на какоморфията им, ще ти бъдем извънредно признателни, естлос, ако я споделиш с нас.

— Защо сами не отидете там?

Софистесът замига изумено.

— Благоволяваш да се шегуваш, естлос?

— Наистина ли?

— Това е болна страна. Не бих се осмелил да направя и две крачки навътре в Изкривяването. Ние дори не нощуваме близо до реката, всяка вечер се връщаме на север при колите.

Господин Бербелек направи неясен жест с лявата ръка, пое и издиша въздух.

— Ако си достатъчно силен… Тук впрочем е безопасно, открит терен, можеш бързо да вземеш много стадии, а и Изкривяването няма чак такава опора в природата, както по-навътре на изток, в джунглата. Но дори в джунглата можеш спокойно да навлезеш десет стадия.

Софистесът помълча известно време.

— Ти си влязъл, естлос — прошепна най-сетне, без да гледа господин Бербелек.

— И аз, и останалите.

— Знаеш ли изобщо какво е това?

— А вие знаете ли?

— Не. Но се опасяваме, че е най-лошото. Крал Густав ни изпрати, защото самият кратистос Анаксегирос е разтревожен.

— И какво е най-лошото?

Теофил Агусто погледна право в очите господин Бербелек.

— Каква е причината светът да е такъв, какъвто е? Какво прави камъните камъни, водата вода, коня кон, човека човек? Формата, Формата, която организира Материята до конкретни Субстанции. Ако не беше морфата, щеше да има само еднородно блато безформена хиле, безкрайно тресавище на безкрайна вселена. Но къде е записана потенцията на дадена Субстанция, преди да стане Субстанция? Какво трябва да промени текнитесът на тяло, когато променя Формата на плешив във Форма на къдрокос брюнет, само веднъж обхващайки въпросния човек с антоса си? В какво се съдържат тези сили, които формират Формата? Наричаме това предполагаемо равнище на реалността керос, восък, защото всяка морфа се отпечатва в него като печат, но нито една завинаги и нито една не е в състояние да промени природата на самия керос. Какво обаче би станало, ако керосът бъде унищожен? Можеш ли да си представиш това, естлос? Това не би било дори краят на света; краят на света също има своя Форма. Това изобщо няма как да си го представим, защото това е смъртта на Формата като такава. Сега разбираш ли какво рискуваш, когато навлизаш в Сколиодои? Не здравето си, не живота, не тялото и не душата. Всичко това можеш да загубиш и пак да си останеш естлос Бербелек: болен, мъртъв, безтелесен, бездушен. Но ако се разпадне твоят керос… Тогава няма да може да се каже в съответствие с истината никакво твърдение за Йероним Бербелек, дори това, че Йероним Бербелек вече го няма.

* * *

Тази сутрин Авел се събуди с предчувствието за чудо, изпълващо спомените за нощните му сънища. Гореща енергия течеше във вените му, не кръв, а ручейчета малки мълнии, които гъделичкаха отвътре мускулите и кожата. Днес ще води лова, днес ще тръгне на лов, днес ще се реши!

Той се обръсна припряно над потока (точно по време на джурджата по лицето му се появи първата брада, а понеже нито един текнитес на тяло не му беше морфирал досега кожата да бъде вечно гладка, се наложи бързо да овладее неприсъщото на аристократите изкуство да оперира с остър бръснач върху собственото си гърло). Върна се в шатрата си и обу кожени шалвари и високи югри, уви главата си с труфа. Закачи на колана си и готския ханджар, пое си дълбоко дъх и излезе пред шатрата.

— Папагалий!

Знаеше, че няма кой да го спре: Зайдар не се беше върнал от лова с Марк, Юстина и Клаудия Вероний, баща му беше изчезнал за няколко дни с Шулима, Ливий си отспиваше след нощното ходене отвъд Костенурковата. Естлос Ап Рек и Гауер Шебрек най-много да помрънкат и да размахат предупредително с пръст.

— Дузина бойци, три хумии, запаси за пет дни, хайде, по-бързо! — развика се на Папагалий още щом той дотича откъм колите.

Колкото може по-бързо да изляза от лагера, пресмяташе Авел; после вече ще бъда единственият бял, а без Н’Те лесно ще ги накарам да ме слушат. Да взема ли преводач? Не, по договор той остава в лагера; после може да имат претенции, че заради мене…

— Ти пък накъде си тръгнал?

Алитеа!

— О, я ме остави, проблеми ли ще ми създаваш? Ще ме обадиш ли на татко?

Но сестра му, още мокра след сутрешната баня, само с една лека памучна кърпа около бедрата и навивайки на палеца къдравите си кичури, гледаше Авел мълчаливо с иронична усмивка, лявата вежда леко вдигната — и той вече беше наясно, че няма да сломи тази й Форма.

— Уф, добре — въздъхна. — Обаче имаш само петнайсет минути, пришпори Антон. Обличаш се и яхаш ксеврата.

Тя го млясна по бузата и изтърча към шатрата си.

Той погледа след нея — как тичаше, белият плат залепваше за мокрите й крака, спъна се в някакъв камък, размаха ръце, за да си върне равновесието, развика се на слугата и се скри в шатрата си — и за секунда го зашемети картина от близкото бъдеще: Алитеа с разширени от страх очи, Алитеа, на която не мога да помогна, Алитеа, разкъсана от какоморф, жертва на моето безсилие, връщам в лагера осакатеното й тяло и го полагам пред баща ни. Горещата кръв го оглуши, трябваше да тръсне глава като зашеметен бик. Не, не, това няма да се случи. Впрочем и без това връщане няма, тя няма да ме послуша.

И защо мисля такива неща? Все едно се моля да ни сполети тази беда!

Потеглиха навреме, не се наложи да чака сестра си. Мина без драматичен сблъсък на волите, за какъвто вътрешно се беше приготвил. Вдигна ръка, посочи накъде да тръгнат — и тръгнаха мълчаливо. Никой не се зачуди, никой не попита за нищо; просто поредният лов. Това, разбира се, беше най-голямата победа, триумф на наложената воля — толкова безапелационен, че дори остана незабелязан — и въпреки това Авел усещаше някакво неудовлетворение.

Веднага завиха към Костенурковата, към брода в нея. След час бяха вече в саваната на Сколиодои, стъблата на Изкривената трева стигаха над гърдите на ксеврите, н’зуи почти се скриваха в тях.

Авел предвидливо беше взел бамбукова рикта — сега бодна с нея най-близкия негър и посочи на юг, вдигайки лявата си ръка с изправени четири пръста. Н’зуи си размениха няколко кресливи вика и четирима разузнавачи бързо търтиха напред, към вътрешността на Кривите земи — след миг вече ги виждаха само като кратки вълни на повърхността на морето от трева.

Алитеа си оправи шапката. Присви очи, погледна небето.

— Тези облаци откъм Сколиодои… Мислиш ли, че пак ще вали дъжд?

Преди седмица над северната савана се беше изсипал сколиозен дъжд — сваляше косите от черепите, изплакваше очите от очните ями, заличаваше правите ъгли от дървените и каменните предмети, бялото от всичко, в което имаше бяло — Алитеа и Клаудия не свариха да приберат навреме клетките с какорнеоните и една трета от трофейните чудо птици издъхнаха. Авел беше любопитен как е понесъл дъжда Изкривения Хамис. Баща им го беше предал на хердонските софистеси — като се разбра, че какантропът не си възвръща човешката Форма, нямаше смисъл да го държат повече. Въпреки всичко Авел намираше това решение за некоректно в известен смисъл — „но това е наш пленник!“ — но не можеше да определи спрямо кого е некоректно.

— Виждала ли си Зенон? Вчера му услужих с моето копие на картите; днес още по тъмно се помъкна нанякъде.

Алитеа сви рамене. Наведе се над врата на ксеврата, пъхна дясната си шепа с печени меденки под муцуната на животното.

— Че защо да знам къде се мотае?

— Хе-хе, не ми се прави на невинно момиченце! — засмя са Авел. — Хубавичък арес оттатък Африка, хайде де…

— Свиня.

— Кучка.

— Заржояд нещастен.

— Въртиопашка.

Тя го наплю; той бутна с риктата шапката от главата й, тя я хвана в последния момент.

— Аз ги подслушах — каза след пауза.

— Кого?

— Ее, татко и Шулима. Когато такова… в деня на Юпитер. Нали помниш, танцуваха на барабаните на н’зуи. Тогава чух разговора им в нейната шатра. Ама минаха на окски и не всичко разбрах… Но изглеждаше, като да иска да го наеме. Той питаше за цената. Тя се смееше, но работата беше сериозна, знам.

— Да го наеме? За какво?

— Като стратегос.

Авел я погледна удивен.

— Нещо си се объркала. На каква армия?

— Чух, ти казвам. — Алитеа стисна устни. — И той питаше за това. А тя: „Най-голямата“. И се смееше. Но беше сериозно, знам, познавам я.

— Объркала си се — повтори той. — Какво значи „най-голямата“? Закачали са се, а ти…

Ръмжене и размазано червено петно, дори не силует, само впечатление за цвят и скок, Авел не успя дори да се обърне — то изскочи от златните треви, от камъните, отпусната пружина, напред и нагоре, точно към Алитеа — ррраггхрр! Ксеврата на момичето изцвили и подскочи, опитвайки се да се обърне към нападателя с гръб — не успя, но поне събори Алитеа от седлото и какоморфът се стовари върху празния гръб на животното. Замря за част от секундата, Авел се вторачи в него — какво е това? Що за Форма? Къде е главата, къде туловището, от какво е направено? Онзи оставаше неподвижен в опита си да се вкопчи по-здраво в ксеврата: беше ли с лапи, или току-що си ги създаде, беше ли с нокти, или сега му израснаха, червени куки от вроговена тъкан, рррракхр! — и в хълбока на мятащата се безпомощно и по-скоро ужасено ксевра, под ребрата, навътре, бодливата червенина смазва костите, вътрешностите, гръбнака на ездитното животно, то пада на земята пречупено надве, наоколо пръскат фонтани кръв и парчета месо. Авел бе улучен от някакъв твърд хрущял, това го отрезви. Но къде е Алитеа? Не я виждаше. Кресна на н’зуи, без думи, просто боен вик, празна форма на агресия. Извади някак кераунета и стреля почти напосоки, краят на дългото дуло беше на не повече от половин пус от червеното кълбо. Грохотът привлече вниманието на какоморфа. Пак моментна неподвижност, после — тшшшттррр, от вътрешността на гладкото туловище се изстрелват червени сталагмити: струпеи гребени, струпеи зъби, струпеи игли, струпеи рогове, струпеи остриета. Ей сега ще скочи отгоре ми, каза си Авел, ще ме убие. Тръсна глава, сграбчи ханджара. Няма да ме убие! Слава на естлос Авел Бербелек! Сина на Йероним! Курои се забиваха в чудовището и изхвърчаха обратно, раните зарастваха, червеното туловище оставаше гладко почти като едва докосната повърхност на езеро. Знам какъв е този какоморф, каза си Авел, знам: Кръв. Кръв във Формата на хищник. Какоморфът изрева повторно и се хвърли върху Авел, две дузини остри израстъци, насочени срещу един-едничък човек. Авел смушка ксеврата си с пети, стисна главата на стоманената кобра. Успя да види Алитеа как се изправя зад какоморфа и как черната струна на нейната руката се усуква два пъти около червеното туловище, разрязва повърхността на Кръвта — и вдигна ханджара, закривеното острие блесна на слънцето — преди огромен струпей рог да прониже тялото му като тъп кол болка, разкъсвайки вътрешностите, разцепвайки таза, преди огромната ръмжаща Кръв да рухне върху Авел, тонове течна гнилоч — все пак заби ханджара, още, още, докато ръката слуша волята, докато има светлина в очите, докато диша гръдта, докато още чува този рев — ррррррраааааааггррррррр!

Естлос Авел Латек падна в Сколиодои, в Кривите земи отвъд Костенурковата река, на 17 септембер 1194 година СУР. На шестнайсет години, втори двубой. Почит!

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Други песни (10)

Метаданни

Данни

Други песни

Информация

История

Сваляне / Връзки

ΙДжурджата

Яцек Дукай
Други песни (10)

Ι
Джурджата