Яцек Дукай
Други песни (22)

Φ
Очите на Вдовеца

Москва, черно разсъмване. Сами сред врагове, с антоса на Магьосника в гърлото. От небето трябва да падне Хорър, но още не, още не под това слънце; може би никога. Дясната вихръкавица на Аурелиа окончателно се разпадна, отрязвайки й два пръста. Прекалено дълго вече е на Земята, това не е нейната сфера, не е нейната стихия, не биваше да напуска за толкова месеци родния край…

Но, но! (Още при самата мисъл пиросът разпалва вените.) Но днес ще убият кратистоса!

Ако го убият. Разчесвайки раните на пръстите, Аурелиа се вглеждаше в устремените към небето кули на княжеския кремъл, белите шапки от сняг контрастираха със засъхналите мазни сажди по стените.

— Ами ако ни отнеме няколко дни? — попита. — Не си взех совалката, нали каза, естлос, никакъв багаж. Няма да свърши работа и аматьорска настройка, нужен е най-малкото демиургос на ураноиза. Сега не мога и да я сваля. Следващия път сигурно ще ми отреже главата.

— Нали ти предложих да останеш с Яна и Хорър.

— Но тогава щеше да си още по-сигурен, че Господарката те е отписала.

— Нищо такова не твърдя.

— Разбира се. Извинявай. Кириос.

Сарказмът беше позволен.

Аурелиа обърна гръб на прозореца, на зимния град навън, и погледна стратегоса, който седеше приведен на дървен сандък до отворения капак над стълбите. Налагаше се да седи така, нямаше как да стои изправен, скосеният покрив беше твърде нисък. Аурелиа също се движеше внимателно, всяко случайно докосване на ефирните доспехи до дървената постройка можеше да има катастрофални последици; трябваше и да контролира настроенията си, емоциите и рефлексите си, защото те веднага се отразяваха върху скоростта и вида на морфочувствителната броня.

Стратегосът беше взел още само двама хорърни, но им разреши единствено къси кераунети, така наречените хердонки, които се произвеждаха в отвъдокеаносовите фактории на Густав с по три, четири, пет дула. Но те оставяха и това оръжие тук, на тавана, когато стратегосът ги пращаше в града, за да установят контакт с разни хора. Беше избрал тях, защото владееха московски.

— Ако й вярваше — заяви Аурелиа, — изобщо нямаше да си тук. Глупаво е да рискуваш така. Три дни в сянката на кремъла, в сърцето на антоса на Рог. Търсиш си белята, естлос.

— Трябва лично да се срещна с този Бабушкин.

— Да бе, и като го погледнеш, веднага ще различиш истината от лъжата.

Сарказмът беше позволен, беше си извоювала правото да иронизира и да се подбива през онази нощ, в онзи задушен час преди разсъмване преди половин година. Това обаче не означаваше, че може да се отнася с неуважение към стратегоса, особено пред чужди хора.

— Ще погледна и ще усетя човека. Успокой се най-сетне. Май идва някой.

И се наведе още по-надолу през отворения капак в пода.

Аурелиа премина много бавно от другата страна на отвора, зад вдигнатия капак и кимна и на хорърните да заемат позиция. Те приклекнаха в тъмните ъгли между ниския таван и кривите стени, вдигнаха предпазителите на тежките кераунети, сложиха пръст на изкусно изкованите спусъци. Те също се движеха, сякаш стъпили в мед или в замръзваща кал: подът скърцаше шумно на всяка крачка, старите дъски пукаха под краката, а семейство Бардьони, което живееше долу, имаше прекалено остър слух. Сградата имаше три етажа и теоретично принадлежеше изцяло на естлос Бербелек като част от зестрата на първата му жена. От години се управляваше от московска юридическа кантора, а стратегосът нямаше никакво намерение да разкрива, че е собственик, и да действа под истинското си име. Въпреки това естлос Бербелек имаше ключове за всички врати и добре познаваше околността, знаеше как да се качи на тавана по покривите на съседните къщи, знаеше също така, че главният вход е отворен и може свободно да се влиза и излиза; не знаеше само колко ужасяващо силно трещят дъските на таванския под.

Точно така трещяха и стълбите под краката на Гаруша Бабушкин от Книпороските Бабушкини. Плешивият дворцов писар подаде глава през отвора в таванския под и видя тъмните дупки на седемте дула. По-лошото беше, че погледна право в очите надвесващия се над него стратегос Бербелек и спонтанно се дръпна назад, но понеже стоеше на стълби доста стръмни, полетя надолу презглава с гръм и трясък, трошейки по пътя си две стъпала и положително не една кост в тялото си. Обаче не извика, трябва да му се признае.

Аурелиа, която не успя да сграбчи писаря за яката с вече безефирната си десница, скочи заедно с него и го помъкна обратно на тавана. Хорърните затвориха капака и сложиха резето. После всички замряха и нададоха ухо.

Междувременно Бабушкин се помъчи да се скрие някъде по-далече на тавана. След първата крачка подът скръцна и всички се обърнаха към него — дулата на кераунетите в ръцете на хорърните в синхрон с главите им, Аурелиа гневно настръхнала в ярката ураноиза, стратегосът с ръка, свита в юмрук, над главата. Бабушкин спря с повдигнат крак, загуби равновесие. Аурелиа този път свари да го хване за бечата шуба. Така замряха за сума минути.

Тишина.

— Вие ли сте Гаруша Бабушкин, служител на министъра на Запада — най-сетне прошепна на гръцки естлос Бербелек, без да става от сандъка.

— Да — отговори Бабушкин.

Аурелиа пусна яката на шубата.

Стратегосът не позволи на писаря да погледне настрани.

— Лунно псе, безименно дете на Господарката, верен слуга, заклет от Нану Агилатила през пролетната еквиноция на осемдесет и шеста година във вода, мед, кръв и секира.

Бабушкин изненадващо тръсна глава, ухили се широко и направи крачка към стратегоса.

— Аз! — излая. — Аз!

Стратегос Бербелек протегна дългата си ръка, стисна врата на плешивия писар и го придърпа към себе си, почти превивайки го одве.

— А аз кой съм, знаете ли?

— Казаха ми.

— Какво ви казаха?

Бабушкин си облиза устните.

— Дошъл си да го убиеш. Йероним Коленицки. Господарката те е пратила да донесеш война. Естлос.

— Страх ли ви е от мене, Бабушкин?

Бабушкин понечи да се засмее, но не му стигна въздухът.

— Естествено — изграчи най-сетне. — Пусни ме, естлос.

— Обяснете ми едно нещо, Бабушкин. Как така страхливец като вас може да се крие сред най-висшите чиновници на Вдовеца, сред плъховете и доносниците му, а сега вече и в сърцето на антоса му, под носа на самия кратистос — и да остане верен на Илеа Жестоката?

— Не съм страхливец!

— Ох, Бабушкин, Бабушкин. Всеки ден им лижете задниците.

— Пусни!

— Седите си на това ваше бюро, сред купища бумаги, от сутрин до вечер преписвате колони цифри, роден сте под морфата на Рог, и през ум не ви минава да се възпротивите на началника, дребен писарушка, дори сънищата ви са симетрични, балансирани и патриотични, перверзиите еснафски, мечтите книжни и пороците статистически, чукате Бабушкина, когато на Магьосника му стане, биете Бабушкина, когато над Урал загърмят бури, плодите Бабушкинчета със зъркелите на Вдовеца, веднъж сте разказали антикратистов виц, още се тресете от страх — как такъв московски изрод изобщо се е решил на предателство?

Писарят се нахвърли на стратегоса, като риташе и размахваше ръце. Стратегосът го държеше в желязна хватка.

Обаче Бабушкин взе да кълне Бербелек — по московски, гръцки и уралски, все по-гръмогласно, та Аурелиа трябваше да му затисне устата. Той я ухапа по ръката и тутакси изрева нямо, защото пламъкът ожари езика и небцето му.

Естлос Бербелек и хипиресът размениха въпросителни погледи.

— Хм, може би все пак, може би въпреки всичко… — измърмори стратегосът.

— Корав е — потвърди Аурелиа.

— Сега да, ама пред Магьосника?

— Но той никога не го е виждал.

— Толкова години в кремъла… Хм…

— Корав е — повтори лунянката. — По уралски.

— Пусни го.

Пусна го.

Бабушкин дишаше тежко.

— Вий… Млъсници!

— Хайде, хайде. Кажете каквото знаете.

— Ничо няма да ви каша!

— Клел си се, Гаруша! Господарката те пита!

Министерският чиновник си пое дълбоко дъх, преглътна. Изпъчи се, оправи шубата от бечка.

— Тъй. Запофет. За Гошподалката. Неска в тесет шаса в Парутната зала, шетвълти еташ на Алсенала, под Кулата на кана. Плиема платеничи на шимати и шигити.

Стратегосът извади от джоба си часовник и погледна колко е часът.

— Охрана?

— Както опикнофено. И будашките на Жужето сетят в галнизоните пот клемъла.

— Донесе ли заразница?

— Не, пошледния пат половината Мошква ше лажболя.

— Къде…

— Тихо!

Аурелиа клекна над капака. Трп, трп, трррк! В момента, когато капакът взе да се повдига, тя го дръпна рязко и го отметна с трясък.

На стълбите стоеше старият Бардьони с клонеста тояга в ръка. Зяпнал шашнато с беззъбата си уста, мигаше панически, заслепен от Аурелиа.

— Естлос! — викна тя подканящо, без дори да поглежда стратегоса, околораменниците й вече набъбваха, ускорени за ужасяващ удар.

Естлос Бербелек се поколеба, но за кратко.

— Да върви — рече. — Няма да чакаме повече, и без това няма да успее навреме.

— Изчезвай! — кресна лунянката на стареца.

Той едва ли разбра думите й, но намеренията сто на сто. Изтърва тоягата и с неистови крясъци се смъкна надолу.

Стратегосът стана от сандъка. Отиде до прозореца, протегна се, изправи гръб — само на това място можеше да го направи.

Кимна на хорърните.

— Птицата!

Единият стовари на колегата своя кераунет и отстранявайки от пътя си окончателно объркания Бабушкин, изчезна зад купчината боклуци край стената. Появи се с карамбусова клетка в ръка. Отметна парцала, който я покриваше, и развърза карамбусовата мрежа; по-леките от въздуха влакна бавно се понесоха нагоре и се скупчиха под тавана в старите паяжини.

Аурелиа, която не можеше да спи в дългите зимни московски нощи, изследваше структурата на паяжините. Стратегосът й показваше характерните черти. Впрочем точно от формата на най-новите творения на паяците разбраха, че кратистос Максим Рог наистина вече е пристигнал в Москва и това не е само клюка; вистулската офанзива беше постигнала своята цел. Просто паяците плетяха мрежите си, следвайки модела на антосовия печат на магьосника — в пентаграми, мандали, уралски звезди, точни досущ астрологичните конструкции на небесата.

Пуснатият от оронейгесовата клетка ястребец разпери крила. Хорърният го подаде на стратегоса. Орнитоморфът беше тежък, естлос Бербелек се подпря с лакът на прозоречната каса. С другата ръка поглади главичката на ястребеца. Птицата впери черните си очи в стратегоса.

— Надолу, надолу, надолу — заповтаря Бербелек. — Вземи, вземи, вземи.

Ястребецът наклони глава наляво, надясно, наляво.

— Надолувземинадолувземинадолунадолу — закряка.

Стратегосът бутна прозореца — мразовитият въздух нахлу на тавана, от всички обаче се затресе именно потъналият в кафявия си кожух Бабушкин. А около тялото на Аурелиа започна да се кълби в ефирни епицикли топла пара, над главата й затрепка бяла мъглица.

Стратегосът протегна ръката си навън и подхвърли ястребеца над гърбавия комин. Огромният орнитоморф изкряка още нещо невнятно, след което отлетя, издигайки се с няколко маха на крилата над столицата, и се скри от очите на Аурелиа над лабиринта от бели покриви.

Аурелиа, Мъгливата дева, се обърна отново към Бабушкин.

— С него какво да правим?

Бабушкин й показа Обърнати рога.

Стратегосът завъртя глава.

— Да не ти влиза в кръвта — рече, наведен над лунянката. — Силата е в самата мощ, във възможността за избор, а не във вече направения избор. Можем да го премахнем — но защо? Освен това е верен слуга на Господарката. Нали, Бабушкин?

— Имам шена и деча.

— Това предложение ли е, или заплаха? Но не се страхувай, вече е решено, не можеш да ни навредиш. Хайде, изчезвай.

Писарят се извърна на стълбите, пристъпи от крак на крак, облиза си устните — пред очите им се пречупваше от една Форма в друга — и в края на краищата не мръдна от мястото си.

— Ше пойда с фас.

— Имаш жена и деца.

— Майната им.

Стратегосът се разсмя и вдигна ръце нагоре.

— Небето чу, земята чу. — Кимна на хорърните. — Блокирайте входа.

Те наместиха няколко сандъка върху капака, отгоре стовариха и ръждясал котел.

— Виждаш ли — измърмори Аурелиа на естлос Бербелек и посочи чиновника, — готов е да рискува живота си. Разчита новият режим да го направи поне министър за награда, дето е бил верен и предан. Толкова искрен егоизъм трябва да разсее и последните ти съмнения, естлос.

Бербелек запали тутуница. Опрял се на прозоречната рамка, тръскаше пепелта навън, върху заснежения покрив.

— Един стратегос знае — поде бавно, — че най-добрите планове са тези, които не изискват от изпълнителите им да постъпват против природата си, а съгласно нея; тем паче това го знае кратистосът. Най-трудно се забелязва лъжата, изтъкана от множество дребни истини, където фалшът е само в начина на композирането им, в разума на стратегоса. Винаги е по-добре да използваш за постигането на дадена цел предмет, създаден именно за това, а не такъв с противопоказно за случая предназначение. Нож, за да пререже, въже, за да завърже, Бабушкин, за да предаде.

— Не разбирам. Каква полза има Господарката да ти пробута агент, за когото знае, че е разобличен и насочван от Магьосника?

— Не шъм…

— Млъкни!

Бербелек изтръскваше пепелта навън, искриците прогаряха черни пътечки в снега. Над Москва проечаха храмови камбани. От север, иззад кремъла, литнаха ята врани, граки и гарвани. Стратегосът ги проследи през завесата сивкав дим.

— Каква полза би имала? Първо, почти нищо не би загубила, малко войска, един стратегос, просто би почакала няколко, няколко десетки години следващия кратистоубиец. Второ… Имай предвид, че това е единственият подходящ случай толкова лесно да се отърве от мене, после би й се наложило да приеме моите условия за съюз. Второ — може да спечели всичко, да получи непосредствена власт над света.

— Ти за какво…

— Кой би се противопоставил на един съюз между Урал и Луната?

— Ти полудя. Естлос.

— Ъхъ.

— Те се ненавиждат. Господарката и Магьосника.

— Не вярвай в неща като омраза и любов между кратистоси. Има само различни пътища към могъщество: такива и такива, с тези и срещу онези, и обратно. Помисли: кой би се противопоставил на подобен съюз? Това е най-силният възможен аргумент.

— Но как… Не разбирам.

— Предполагам, че нейният първоначален план е бил точно такъв. Затова е пращала Лакатойя при Магьосника. Имало е дълги преговори, той дори е приел Шулима в свитата си, сега знам, че Ихмет Зайдар, Манат да го награди, в който и ад или рай е попаднал, е видял тогава в Херсонес реални неща. Може би съюзът е почнал даже да действа, в малки мащаби, в Африка, опитали са се заедно да спрат Сколиодои с методите на питагорейската нумерология, но без резултат. Нещо трябва да се е случило и Илеа е решила лично да завземе Египет, пратила Шулима; дъщерята за трона на Александър. Ние не разбирахме защо Рог изведнъж нахлу на запад, цялата тази война, обсадата на Коленица, а това е било само част от доволно по-тежка борба. И тези негови съюзи с Йоан Чернобради, по-тесните връзки с Вавилон, така се е застраховал. Но Господарката изобщо не е искала война с Урал, струва ми се, че не беше доволна от моята стратегия, изненадах я и не можа да откаже. А сега й се отваря възможност да се върне към първоначалния си план. Знае, че ще нападна, знае къде и кога, знае, че само аз мога да го направя, лично, със собствените си ръце. Достатъчно е да прати кратко предупреждение на Максим: ето го жадния за мъст стратегос, който се изплъзна от контрол. Ще паднем направо в капана, там вече ще ни чакат многохилядни орди, докарани от най-дълбоките уралски леговища. Илеа ще спаси живота на Магьосника. Разбираш ли какво е за кратистоса такъв дълг? Все едно да й се е заклел във вярност. И кой после ще се възпротиви на съюза между Урал и Луната?

— Щом вярваш в това, естлос, защо изобщо дойде в Москва?

— Трябва ли да повторя? Най-добрите планове, плановете на кратистосите и стратегосите, не изискват от нас нищо освен това, което и без това не бихме направили по собствена воля.

— Май аз по-топре да си въйвя…

— Късно е. Вече са тук. Я някой да ми премести тука оная масичка.

Стратегос Бербелек хвърли фаса и се покатери на прозореца, излезе на леко наклонения покрив. Керемидите затропаха под югрите му, посипа се сняг, тухленочервените поли на хумиевия кожух се развяха от студения вятър. Под барикадата от сандъци се чу силно тропане, Бардьони се опитваха да влязат на тавана, той дори не се обърна натам.

Аурелиа изскочи след него, вятърът изтръгна от епициклите на доспехите й ленти лепкава пара. Тя погледна в посоката, в която и стратегосът.

„Уркайя“, изплувала от кълбящите се облаци, увиснали ниско в мръсно сивото зимно небе, се спускаше към стратегоса по плавна дъга. С частично отворените си ефирни крила приличаше повече на костелива харпия — харпия, обгърната от лазурносин пламък, дълга повече от стадий. Крилата се прибираха при спускането към дългата шия на звездния скорпион, към отворените хриле до яката на ураноизната броня. Защото колкото повече „Подзвездна“ забавяше и се снишаваше над града, толкова повече разчиташе на спиралната си опашка, която се въртеше толкова бързо, че човешкото око я виждаше размита в облак ярко сияние.

Синьото сияние падаше върху покритите със сняг покриви, улици, дървета и не особено далечните кули на кремъла. Десетина прозореца се отвориха, но любопитните московци тутакси се прибраха, ослепени от блясъка. Двамата хорърни се изкатериха на покрива, мъкнейки три тежки чувала и Бабушкин. „Уркайя“ беше вече толкова близо, че вихрушката от бясно въртящата се скорпионска опашка вдигаше облаци сняг, оголвайки тъмните стени и покриви — така се показа недодяланата, болезнено праволинейна и аскетична архитектура на Москва на Вдовеца. Потресеният чиновник почна да се свлича, изкрещя, замаха с ръце; Аурелия за втори път го хвана за яката на шубата.

— Ама къте вшъшношт…

— Как къде! — засмя се добродушно стратегосът, закопча хердонското си палто и си сложи ръкавиците от кожа на василиск. — Към кремъла, към кремъла, да убием Магьосника!

Лунната ладия намали съвсем и накрая спря, увисвайки във въздуха на трийсет пуса над потъналия в боклуци заден двор на сградата, боклуците се вдигаха високо във въздуха, засмукани от снежния циклон. Скорпионът отвори паст, от нея блесна гореща светлина. Аурелиа — единствено тя — видя там, в дъното на коридора от светлина, чичо си Омиксос Жарник, сред ритери, редици от хипирои във въртящи се доспехи, с ефирни кераунети и щандарти на Луната от червено пироплатно с горящите символи на Лабиринта.

Хорърните бутнаха вътре Бабушкин, хвърлиха подире му багажа и оръжието, после скочиха и те, стратегосът след тях и най-накрая лунянката. Скорпионът вече се издигаше и въртеше още с отворена паст, Москва прелиташе под Аурелиа като едно размазано петно.

Омиксос й подаде родовия кераунет. Тя пое уверено тежкото оръжие. Чичо й — лицето му почти не се виждаше зад раздутия околошлем — я потупа по рамото, ефирът се удари в ефир и заскърца.

— На бой!

* * *

— Сега! Сега, сега, сега!

Скорпионът удря с опашка стените на Арсенала. Кремълът се тресе из основи. Кулата „Тимур“, ударена първа, когато от нея започва стрелба по „Уркайя“, пада под тежестта си с грохот от срутващите се камъни и в лавина от хилядите литоси развалини. Извън това още никой не стреля, мълчат дори пиросидерите и картечниците от кремълските казарми на булашките на Иван Джуджето — още нямаше и минута, роговете от Часовниковата кула още не бяха заечали тревожно.

Скорпионът разпаря южната стена на Арсенала с меканично ритмични удари, раз, раз и раз. На нивото на четвъртия етаж се образува отвор колкото главата на скорпиона. „Уркайя“ се вмъква в него.

По време на битката лунната ладия излъчва такъв пулсиращ блясък, такава горещина лъха от пирефирната й броня, че натрупаният наоколо сняг се топи със съскане и се стича на кристални потоци по зданието, водата се превръща в сребриста мъгла. Корпусът на „Подзвездна“ потъва окончателно в нея, само нечовешки ярък блясък искри от горещия облак.

От този блясък в Арсенала скачат пламтящите Огнени ездачи с Аурелиа в първата дузина; Йерохарис е пратил на тази мисия общо двайсет и седем пироритери, пълен енеон. Изскачат вече развихрени, пришпорвани стремително от тежките ураноизни епицикли, обгръщащи бедрата, колената, рамената им.

Аурелиа е в триплета, командван от чичо й, трети ритер в него е братовчедът на Скра, Тимотей Фаетон. Омиксос сочи наляво. Тримата тичат към западните врати на залата с двайсетпусови скокове, всяко стъпване отваря в пода звездоподобни рани. Мрамор лети из въздуха, отломки рикошират от бързия ефир, веднъж, дваж, триж, накрая осакатяват дебелите стени, съсипвайки фреските и жалейните дарове.

Друг триплет веднага пробива на долния етаж: клекнали, хипироите въртят юмруци в пода, от ужасяващо виещите вихръкавици се вдига сив прах на смилан камък.

Три други триплета, засилили се, изобщо не спират и влетяват през прозореца в отсрещната стена; излезли навън, развихрят гигантските епицикли на околораменните си ураноизи и падайки, разпарят северната стена.

Триплетът, пратен към източните порти, изпреварва четирима стражници в униформи на барласки войници. В полет ритерите разкъсват канещите се да стрелят московци, смляната от ефира плът с костите и барласките кожи хвърчи на всички страни. Триплетът оставя зад себе си облак мокро червено.

През това време Омиксос стига до вратите. Хич и не спира да отвори — с ритник разпаря тежките крила. Хипироите скачат вътре, всмуквайки в епициклите на доспехите си торнада трески, които впрочем веднага пламват.

По стените има още повече картини и старинни оръжия. Жарник сочи: към стълбите. Там се появяват неколцина войници. Тимотей грабва с лявата си ръка бронзова статуя на Тамерлан в човешки ръст — маховата ураноиза обхваща Фаетон с дебели кръгове — и я запраща по войниците. Статуята ги смазва о стената, избива отвор в нея.

Тичат към стълбите. Колкото по-дълги скоковете, толкова по-малко значение има надолу и нагоре. С устрем, получен от ураноизните въртения, се оттласкват от стените, мебелите, постаментите, перилата, колоните, разбивайки с вихробуща дърво, желязо и камък. Всичко това придружено с непрекъснато стържене и свистене на летящите отломки; след преминаването на ритерите във въздуха увисва гъста завеса от смлените материали, остра миризма на изгоряло.

На третия етаж в коридорите вече се изсипват отряди булашки. Гърмят кераунети. Развихрените до максимум доспехи на хипироите отбиват куршумите по въртенето на епициклите си. Булашките крещят, десетниците надуват свирки, пиросът експлодира, Арсеналът се тресе под ударите на скорпиона и Ездачите, пада мазилка. Зад прозореца в отсрещната стена на коридора — размазано петно: падащ хипирес, с развята подире си червена огнена грива.

Омиксос скача срещу войниците — пода, статуя, сандък, тавана — и на петия скок се стоварва върху тях, разперил ръце, надутите му доспехи докосват стените на коридора, в ореол от огън: сссшшшшшшш! — и късове горящо месо политат към лампериите, мозайките и платната на майсторите.

Аурелиа и Тимотей навлизат в помещенията вдясно и вляво. След втората съборена стена Аурелиа попада в жилищната част на кремъла, в баня, голи жени с писъци се надигат сред парата. Дори не успяват да видят засилилата се лунянка зад завесата от прах, дим, огън и ефир — наклонените орбити на маховата ураноиза ги закачат, когато хипиресът преминава в съседното помещение. Няколко отрязани крайници, пукната на две глава, разпорен корем — не вижда и не чува Аурелиа какво оставя след себе си. От пробитите кранове и тръби удря ледена вода.

Аурелиа е вече в прохода между Арсенала и Кулата на хана. Иззад затворените железни врати през тесни отвори върху ритера се изсипва град от куршуми. С желязото може да има проблеми. Аурелиа изтръгва решетката на прозореца вдясно, изскача навън, забива вихръкавица в покритата с лед стена (ледът мигом се превръща в пара). Вихробущата мелят древния зид, пуриничен ефир срещу нечиста ге — и нисшият първоелемент се подчинява на висшия. Огненият ритер изтичва към кулата, оставяйки подире си широка лента изгоряло върху отвесната стена.

Стоварва се вътре заедно с прозореца, с рамката и решетката, и отломки от зида. От огъня на хипиреса пламват килимите и гоблените. Войниците се извръщат към нея, набързо подреждайки се някак в тясното пространство в три редици, няколко десетки дула зейват срещу лунянката. Тя, приклекнала на стената зад малък рубиев бюст на Магьосника, се ухапва дълбоко по езика и изригва пламък. Пиросът от орбитата на околошлема описва все по-широки кръгове, червените спирали стигат до войниците и ги омотават. Последен залп — защото всички вече горят, отчаяни крясъци изпълват пасажа, хората се търкалят по пода, тичат слепешката, един изскача през пролома от прозореца, пада, след него се точи огнена плитка.

Аурелиа не им обръща внимание. Обръща се и скача навътре в кулата, това е нейната задача.

На третия етаж — двама. Хукват, тя ги разсича в движение.

На втория етаж — никой.

На първия етаж — неколцина чиновници. Подпалва бюрата заедно с тях.

На партера — войници, които бягат през отворените главни порти. Позволява им това. После затваря с резето и събаря част от тавана, окончателно блокирайки достъпа до кремъла. Същото прави и със задната порта.

Проверява подземията. Намира две ужасени аристократки с няколко дулоси, скрити зад потънали в паяжини етажерки. След секунда размисъл ги оставя живи, но погребани в подземието след срутването на стълбите.

Лунянката се връща в Арсенала.

Хипироите явно са завладели всички горни етажи, проходите са затворени. На партера още се бият, там са се промъкнали на помощ тежковъоръжени булашки и уралски бойни морфезоони, пуснати от веригите. С тях има двама ареси.

— Дадохме жертви — казва ритерът Жарник. — Доспехите не издържат на картечниците, внимавай и за торолази, плюят някаква киселинна отрова.

Поглеждат през прозореца на кадифения антишамбър на третия етаж на Арсенала. Иззад златния купол на Храма на Земеяда идва лазурно сияние, над кремъла се носи ритмичен грохот, от който звънят стъклата на прозорците. Прозорецът, от който гледат, се пръсва след третия гърмеж. Това е „Уркайя“, разрушава казармите на булашките.

— Тимотей?

Омиксос сочи с пламтящия си показалец надолу.

По хлъзгавите от кръвта стъпала, през дима и сивия прах слиза стратегос Йероним Бербелек; виждат първо керемиденочервените поли на хердонското му палто.

— Къде е тази Зала на роговете?

Ритерът Жарник намалява оборотите на доспехите си и скланя глава пред стратегоса.

— Моля, последвайте ме, естлос.

Докато върви, Бербелек подравнява маншетите на ръкавите на палтото и ризата. Закопчава се догоре, до шията, изтупва пепелта от плещите си. Сега Формата ще бъде най-важна. Аурелиа го наблюдава през успокоения околошлем. Естлос прехваща погледа й.

— Трябваше да наредя на Бабушкин да ми излъска югрите, щеше да направи нещо полезно — праща крива усмивка на Аурелиа.

Тя не отвръща на усмивката.

— Нямаше предателство — казва. — Вманиачен си на тема лъжа, кириос.

— Имаше, имаше. За щастие, не аз бях предаденият.

Те излизат в зала с под от хиексово дърво, пълна със старинни доспехи и щандарти. Дървото е на много места нарязано и потрошено, доспехите разбити, щандартите изгорели или горят. През избитите стъкла на прозорците нахлува леден вятър.

В залата има шест двукрили врати; всички са отворени или откъснати от касите с изключение на северната средна врата, от бронз и ликотово дърво, от горе до долу в сложни барелефи. Над тях са окачени рога на безименен какоморф.

Пред вратата с кераунети на рамо и адски виещи доспехи пазят четирима Огнени ездачи.

— Двама влязоха и още не са се върнали — рече ритерът Аблазос. — Той остана вътре, пред другата врата съборихме северните галерии, не може да избяга.

— Затворена ли е?

— Сама се затваря. Скрити меканизми в зида. Кириос?

— Само да не ме застреляте случайно — подхвърля стратегосът и си оправя гънките на палтото. — Не се чудете, ако онези двамата налетят върху вас: за това време сигурно са успели искрено да го обикнат. Аурелиа, отвори.

— Ще дойда с тебе, кириос.

— Не.

— Кълна се. Сам няма да влезеш.

Стратегосът се вглежда в нея известно време, тоест за два удара на невидимата „Уркайя“, защото се сипе мазилка и зидовете се тресат.

— Оставаш на вратата. Няма да мърдаш, дори да ми вади сърцето. Дай дума на ритер.

— Кириос…

— Дай дума.

Аурелиа стисва челюсти, около главата й избухват пламъци.

— Не мога. Няма да дам. Не.

Стратегосът кима.

— Добре. Можеш да влезеш.

Лунянката вдига чукчето на кераунета, проверява пироса върху наковалничката. Чичо Жарник вдига ръка. Аурелиа шепне молитва към Господарката. Пламва, пиросът във вените й гори.

Ритва бронзовата врата.

Влизат.

Трупове. По западната стена висят десетки най-различни екзотични рога, на източната стена има галерия кристални прозорци към панорамата на Москва, двете стени са дълги по няколко десетки пуса. Повечето рога са паднали, лежат на купчини, размесени с труповете на мъже и жени в скъпи одежди. Трупове, трупове. Кристалът от красивите прозорци покрива мозаечния под в срещуположния край на залата, из кристала броди висок черноко… кириос, кириос, кириос, не гледай кратистоса!

Аурелиа вдига към рамото си спиралния приклад на кераунета и стреля в слепоочието на Магьосника. Веднага сваля и пак зарежда оръжието.

Йероним Бербелек клати глава. Отива към оногова, закрива целта й.

Няколко изречения с гласа на кратистоса на непознат за лунянката език — стратегосът отговаря. Известно време двамата разговарят по московски. Аурелиа не сваля очи от затвора на кераунета. Не разговаряй с него! Убий го! Не разговаряй! Това е кратистос! Удряй в движение! Не мисли! Не разговаряй с него! Аурелиа не сваля очи от затвора на кераунета. Къде се дянаха онези двама хипирои? Дали не им е заповядал да си прережат гърлата?

През това време несъзнателно се е дръпнала към стената и рогата над нея пламват. Тя не ги поглежда. Стъпки, хрущене на мачкан кристал, шумолене на платове, спокойни гласове на двама мъже. Тя стисва зъби, слуша през монотонния съсък на пламъка, през шума на полудялата кръв.

Преминаха на гръцки.

— … но това бяха твои псета, ти си ги отгледал, морфата е твоя.

— Да. Напоследък дори мислих за това. Когато се ожени за нея — кратистос и смъртна — не можеше да не знаеш.

— Ах, все пак едно нещо не разбираш: това беше любов. От нейна страна, естествено, но също и от моя.

— Миранда Аюда Каржанка.

— Днес вече само историците.

— Аз съм чел много. Драми, поеми, стихотворения — приказки за простосмъртните. В най-старите източници не се споменава никакво покушение.

— Повече от хиляда години, да, преди повече от хиляда години. С това покушение, хм — как мислиш, кучевъде?

— Нямаше никакво покушение.

— Покушение нямаше, но има Вдовец. Колкото по-силно я обичах, толкова по-малко Миранда оставаше в Миранда. Вече не можеше да издържа нито ден далече от мене. И понеже тя не би била в състояние да ме убие… Може ли да се ненавижда толкова красив плъх? Но може ли да се обича толкова красив плъх? Как го правиш, кучевъде?

— Вечерната дева положително би била в състояние да ме убие.

— А, Шулима, тя. Да. Имаш късмет. Но твоята първа…

— Това беше нещастен случай. Кучетата.

— Винаги са нещастни случаи. Ти обаче познаваш тази ужасна болка след смъртта й, тази страшна омраза, отчаянието, което е омраза. Познаваш я, познаваш.

— Не мразя хората.

— Това е по-благородно, отколкото да ги презираш. Необходими са послушание и страх, и йерархия на силната власт, ред на подчинение, в който никога няма да настъпи смесване между силни и слаби, господари и роби, любов и покорство. Знаеш го.

— Магьосника е един.

— Може да не вярваш, но тази морфа вече чакаше мене. Тук, по тези земи, у тези хора, в тяхната история, езици, религии — чакала ме е, беше готова, необходима, целесъобразна. Тук именно през нея минава пътят към божественото съвършенство. Вдовеца бе причина да се осъществи тази потенция, която е по-стара от него, правилно прочете кероса. Погледни. Дъга през зимата.

— Това е лунната ладия, разрушава ти бестиария.

— Прекрасно. Преди векове имах намерение да се оженя за Господарката, но си представих кой би могъл да се роди от такава връзка и си останах с моята власт. Нямам понятие кой е докарал в света Изкривяването, но това не съм аз. Какво казват кратистосите от бившите й земи за това нейно завръщане?

— Не се връща.

— Връща се, връща се. Чувах, че Навуходоносор ще помаже твоята дъщеря, кучевъде, възпитаничката на Лакатойя. Връща се. Погледни. Пак се измъ…

Дишането им, хрущящият под стъпките им кристал, шумът от внезапните им движения — Аурелиа вдигна поглед.

Йероним Бербелек изважда камата с острие като пламък от гърдите на кратисто… на човека, който беше кратистос. Вади, поглежда я замислено и пак я забива — един, два, три пъти, четири пъти — кърваво петно се разлива върху бялата риза на мъжа. Този път Йероним Бербелек хвърля камата, отстъпва крачка назад. Прекарва машинално лявата си ръка по идеално гладката материя на палтото си.

Максим Рог отстъпва назад несигурно, спъва се в натрошения по пода кристал. Ръката му попада върху сложения до прозореца стол, сяда — но всъщност рухва безволно на него. Ризата му е вече цялата червена.

Йероним Бербелек стои над него с камата до тялото, от закривеното острие падат карминови капки, кап, кап, кап. Йероним Бербелек стои и чака, не сваля очи от бавно дишащия Рог.

Максим обръща поглед към Аурелиа.

— Гърлото ми пресъхна — казва и сочи близката маса.

Аурелиа оставя кераунета, отива до масата, подава на Рог чаша вино. До края на живота си ще се чуди защо го е направила.

Максим взема чашата, но не успява да я вдигне към устата си. Ръката му пада на ръкохватката.

Усмихва се на естлос Бербелек.

Аурелиа едва след доста време разбира, че Рог е мъртъв.

— Кириос… — промълвя, но стратегосът не реагира.

Аурелиа се връща за кераунета. От рогата огънят се прехвърля върху дрехите на убитите, цялата купчина трупове гори, сладникавата миризма притъпява разсъдъка. Тя изведнъж се усеща страшно изморена. Огънят по нея угасва, доспехите забавят въртенето си.

На вратата се обръща и поглежда назад. Започнало е да вали и първите снежинки кацат по лицето, ръката, по окървавената риза на Рог. Сега, след смъртта — колко дребно, слабо, сгърчено изглежда тялото му, мръсната Материя, освободена от оковите на Формата; в черните коси е имало цели побелели кичури, хиляди бръчки са браздили лицето, сини вени се надигат под кожата.

Аурелиа излиза от Залата на роговете. Събралите се хипирои стават, забавят доспехите, вдигат кераунетите за салют. В първия момент тя не разбира, докато не проследява погледите им. Йероним Бербелек е излязъл тихо след нея, те виждат окървавената кама в ръката му в лъскава ръкавица от кожата на василиск.

Аурелиа следва стратегоса, докато вървят бавно през опустошените горящи зали на Арсенала. Боевете догарят, вече не се чуват и ударите на скорпионовата опашка на „Уркайя“, от които земята се тресеше. Понеже стратегосът мълчи, хегемонът Жарник сам изпраща триплетите на поредни задачи.

Когато чуват вик от вътрешния двор на кремъла, спират, завиват към галериите на Стария княжески палат. Часовникът едва е ударил десет и четвърт, но вече се смрачава. Това е краят, планът на стратегоса е изпълнен. От северозапад в облачното небе постепенно навлиза черният кръг на Оронейя, колосалният диск на въздушната страна на Краля на бурите. Всички гледат като хипнотизирани. Изглежда, че Оронейя се придвижва много бавно, но пред очите им кварталите един след друг потъват в мрак, тъмнина пълзи по скованата в лед река. Оронейя продължава да се снижава, дългите няколко стадия завеси на вихрорастите почти докосват зикуратите и минаретата. Минута? Две? Четвърт час? Във въздуха танцуват снежинки. Наистина ли вече се смрачава?

Върху потъналата в сиви сенки Москва се стоварват от въздуха въглеродните легиони на Хорър, отряди от бронзови ангели. Камбаните бият, светват хиляди прозорци. Никой още нищо не знае, но всички усещат. Върху костеливите кули на кремъла се развяват щандартите на Острог. Максим Рог е мъртъв, няма го вече Магьосника — след неговата Форма е пусто, ужасяваща свобода свива сърцата.

Първи се обаждат московските псета: вой на черна печал се понася над заснежения град. Господин Бербелек вдига за миг очи от камата, която почиства. Воят се усилва. Господин Бербелек полира халдейското острие. Раз, два, раз, два, раз, два, три. Кой ще успее да назове усмивката, трепкаща по устните на господин Бербелек?