Яцек Дукай
Други песни (15)

Ξ
Друг

19 януариус. Наистина бих искал да я опиша.

— Работата е там — каза ритерът Омиксос Жарник, готвейки се да стреля по нападащия анайрес — ти да знаеш и ние да знаем ще бъдеш ли в състояние да се изправиш срещу аретосовия кратистос — да се изправиш, да издържиш морфата му и да го убиеш. Дръпни се.

Грохотът от кераунета разтресе равнината и голите скали на Луната. Летейки през толкова наситена с пирос атмосфера, нажеженият снаряд оставяше подире си права, ослепително червена огнена линия. Анайресът беше пронизан от острието на копие, дълго половин стадий — трррррахтт!, след което настъпи експлозия от ураноизен отпадък. Жарник раздруса триумфиращо тежкия кераунет с ефирно дуло и приклад във формата на сложно свита на кълбо желязна змия (прикладът трябваше да бъде в тон с доспехите на хипиреса). Омиксос наистина имаше право да се гордее — сполучливо попадение от такова разстояние не се случваше често.

При анайресите, с техните разпилени и вихрещи се в милиони орбити тела, трябваше да се улучи право в сърцето, в оста, в тайнствената линия на равновесие на звяра, което се оказваше още по-трудно поради това, че анайресът прикриваше истинския си вид и посоката на движение на тъмното ге във външните епицикли. Тези самородни чудовища от Обратната страна съумяваха да стигнат дори до две дузини пуса диаметър. Хипироите шеговито ги наричаха джинове. Господин Бербелек видя днес как такъв джин се изправя от засада, от неподвижния си сън, смесен с праха. Но в същата секунда, когато апоксите го изненадаха, във въздуха се издигна стълб от ефир и ге, убийствен вихър, веднага нарязващ кожата, мускулите и костите, стотица неуморни триони. Ффрррас! — и край на касапницата.

Друг въпрос, че Огнените ездачи в пълно бойно снаряжение много приличаха на анайресите. Омиксос можеше и да не казва на господин Бербелек да се дръпне — откакто те бяха с доспехите си, Йероним гледаше да бъде най-малкото на две крачки разстояние от най-близкия ритер. А те си ги облякоха веднага след като минаха Моста на апатията, още със Земята над главите и в короната на Господарката. По заповед на Омиксос три каляски излязоха извън пътя (то отдавна на него не се беше мяркал друг), кочияшите получиха половин час да се погрижат за апоксите, а господин Бербелек — да си изпъне краката; през това време хипироите слагаха доспехите. Обърнатата тъмница беше далече от Обратната страна, ще напуснат антоса на Илеа и ще минат през земята на анайресите, дълбоко навътре в дивата Луна.

Доспехите на Огнените ездачи бяха изковани от пуриничен ефир. По-голямата част от тях оставаше почти невидима в зеления полумрак на лунната нощ; в блясъка на Слънцето обаче издаваха формите си със серия от светлинки, ослепителни рефлекси, вълни сребристо сияние. Дори тогава изглеждаха като ажурна, лека като снежинка конструкция от сън, творба по-скоро на демиургос бижутер нежели на оръжейник, толкова деликатно ювелирно чудо, почти невъзможно наяве. Но впечатлението заблуждаваше.

Доспехите бяха изработени от ефир, което означаваше вечно движение по кръгови орбити — и точно това си облякоха ритерите с тренирана точност: епицикли на убийствени перпетуа-мобилиа. Сглобките на изкусно проектираните вечномакини обгръщаха торсовете на хипироите, шеметно въртящите се обръчи ураноиза се спускаха спираловидно като змии по цялото тяло чак до петите. Около плещите и тазовете, около лактите и коленете, около глезените и китките, около шията се въртяха малки и големи маховици тежък ефир, организиран в изкусни конфигурации по наклонени оси, заемащи различни положения в зависимост от движенията на ритера. Всичко това трябваше да действа в пълен синхрон, за да не може ефирът сам себе си да изхвърля от пресичащите се орбити — и така действаше: шедьовър на военната часовникова прецизност.

Когато Огнен ездач стоеше неподвижно на място, доспехите се въртяха съвсем леко — окологръдникът с всеки удар на сърцето, околораменниците с всеки половин, околошлемът на четвърт удар, тези около прасеца — на една дванайста от удара на сърцето (в питагорейска хармония). Но когато хипиресът се движеше, тичаше или удряше, или влизаше в бой, вечномакините забързваха, раз, два, четири, осем, шестнайсет, сто двайсет и осем, хиляда двайсет и четири пъти. Ускоряваха и множаха епициклите си, разпъвайки орбитите на границите на възможното, тоест чак до повърхността на почвата или до самото тяло на ритера. Ураноизните обръчи около плещите изведнъж се разширяваха до диаметър от десет пуса, набъбваха — вихри от черен лед, прозрачна сянка: ефир, натъпкан с мръсен ге.

Доспехите реагираха на най-малката промяна в морфата на хипиреса. Стигаше да вдигне ръка за удар — и околораменниците и перпетуа-мобилиа на плещите се развихряха и набъбваха, за частица от секундата асиметричното въртене увличаше ритера подире си, щракваха невидимите предавки и деликатните меканизми и ударът се стоварваше като огнен бич, хилядократно усилен в мощта си, изпразване на целия устрем, подсилен от доспехите. Гррръм! Така трошаха скали, разбиваха повърхността на спелниците и така разкъсваха на парчета анайресите.

Осмина ритери, водени от Омиксос, съставляваха свитата на господин Бербелек. На четирима Жарник нареди да тичат покрай, пред и зад каляските; тичаха в неуморния ритъм на перпетуа-мобилиа, тазовите и коленните им обръчи — дебели и черни от натрупания баласт ге. Останалите четирима пътуваха в коли, стиснали кераунети и дебнещи за анайреси.

Това не ги предпази от засадата на едно приспано чудовище. Бяха вече на Обратната страна, на сто стадия от Кулата на сянката. Земята вече я нямаше на небосклона, но над хоризонта все още се виждаше ивица от слънчевия диск и скалистата повърхност на Луната се скриваше в лабиринти от дълбоки и тънки сенки. Нормален път тук нямаше, препускаха покрай колона черни статуи — те хвърляха най-дълги сенки. Господин Бербелек беше в средната карета. Когато изведнъж първата зави и се преобърна настрани, кочияшът на втората рязко сви вдясно и полетя по широка дъга, възможно най-далече от мястото на произшествието; третата пък отби вляво. Господин Бербелек беше прав, държеше се за облегалката и резбованата на райски птици основа на гюрука. Успя да види разбягалите се моментално по спирала хипирои и ритера от преобърналата се каляска как в страшния вихър на доспехите си, целият в червения пламък на Гнева, се стоварва в друг вихър, още по-голям. Ефир се сблъска с ефир. По равнината огън премина ехото на суха гръмотевица, сякаш Зевс беше изплющял с бич. Омиксос Жарник, който беше в каретата на Йероним, викна на кочияша да обърне. Бяха завършили обкръжението. Омиксос скочи от засилилата се карета с кераунет в ръка.

Изправянето на ураноизното возило и поправката му щяха да траят доста време, а примамените от шумната гибел на своя побратим анайреси вече се събираха отвсякъде. Хипироите образуваха кръг около трите каляски и започнаха стрелба по нападащите твари, докато не улучеха или докато те не се приближаха на няколко десетки пуса — тогава ритерите на пироса се хвърляха отгоре им във внезапно избухнали ореоли от ослепителен огън и ги разпръсваха на ефирен прах.

— Работата е там — обясняваше Омиксос Жарник, — че Дамиен отказа, да, знаеше, че е твърде слаб, но предшественика му, първия, как се казваше, май Микаел, Господарката и него прие и изпрати в Тъмницата.

— И какво?

Хегемонът на „Уркайя“ спокойно зареждаше кераунета си. Доспехите отново се завъртяха затъпяващо лениво, господин Бербелек можеше да различи с невъоръжено око формите на ефирените макини, извиващи се по наклонени орбити около искрящото тяло на Омиксос: дантелени спирали, тънконоги паяци, вибриращите им паяжини, трептящи пеперуди, ленти без начало и без край, букети кристални топки, висулки остра като бръснач ураноиза, и пак ураноиза, оформена като дракони, лебеди, змии, скорпиони, мантикори, орли, водни кончета, мечове и секири, малки колкото палец и още по-малки, филигранни статуетки на легендарни рицари от древността.

— И остана там. Адинатосът го притегли, преморфира го, всмука го в короната си. А не беше никакъв кратистос, по-скоро някакъв невнимателен разузнавач, най-много текнитес, впрочем при адинатосите различават ли демиургоси и текнитеси, ха, че то може ли изобщо да се различи нещо или някой, софистесите на Господарката още спорят по въпроса. Внимавай.

Грохот. Омиксос свали следващия. Пак почна да пълни кераунета. Петпусовото му дуло беше изработено от ефир, което означаваше непрекъснато въртене около оста на изстрела — хипироите твърдяха, че благодарение на това куршумите им улучват далече по-добре, червените линии на пироса във въздуха са значително по-прави.

— Трябва да вземем кучета — измърмори Жарник. Обърна се към кочияшите и дулосите, които работеха по повредената каляска. — Колко още?

— Готово! — викнаха те в отговор. — Само да впрегнем конете!

— Какво чакате тогава, чумата да ви…!

Господин Бербелек беше виждал въпросните кучета. Преди да напуснат Лабиринта, когато чиновникът на Господарката заведе Йероним в жар-горичката на хипироите, за да му изберат ескорт до Обърнатата тъмница (още не се знаеше, че „Уркайя“ се е върнала от Ерц и Омиксос е приключил със звездната служба), господин Бербелек забеляза няколко двойки пирогари да тичат в червения полумрак между огнените дъбясени. Очищата им светеха не по-лошо от капки разтопен метал, но сивата им козина, спечена от гореща пепел, позволяваше с лекота да потъват във всяка сянка. Едната двойка спря, озъби се, при което от пастта изригна син пламък, заръмжа на Йероним. Той свирна през зъби. Отдръпнаха се. Кучета, кучета, нали и аз имах кучета, грижех се за тях, ловувах във вистулските гори с най-добрите породи, обичах кучета… Кучета! Надия! Гробът в гората и глухото шушнене на Святовидовата зеленина, отново всичко се връща, Надия и гласът й, лицето, уханието, думите, кучетата, кучетата, замалко да забравя. Господин Бербелек беше избягал от тази гора.

— Та виждаш ли, естлос, ветераните са единодушни в едно: адинатосите не може да се опишат. Дълго сме говорили за това, ти не мисли, че съм спрял да се притеснявам, притеснявам се; софистесите ни дадоха указания, когато тръгнахме на разузнаване отвъд сферата на Марс, да не вземем взаимно да се избием от невежество, тогава още оногова го нямаше в Тъмницата и никой не знаеше за какво всъщност иде реч. Впрочем то и сега не се знае, но — да, да, тръгваме, възсядай — но за тях може да се каже само това, че не можеш да ги опишеш. Естлос, ти май си бил стъпил на един от техните плацдарми на Земята? Колко навътре?

— Няколко десетки стадия. Но така е, само на малък отрязък от пътя до центъра. Само че там всичко се разпада, пълен хаос на Формата и ако така върви до центъра… няма какво да се описва.

— Може би затова ги наричаме аретеси? — засмя се Омиксос. — Не произлизат от земните сфери, няма как ни да ги представиш, ни да ги опишеш чрез човешката морфа.

— Но откъде сме сигурни, че това е атака, че ни мислят злото? Имало ли е някакви открити военни действия от тяхна страна?

— Че по какво ще отличиш тук войната от мира? Ще пратиш херолд с мисия за преговори, та да спазари цената на прехода? Извън аретесовата морфа той ще остане човек и тогава можеш да го питаш и да настояваш за отговор; но когато навлезе в антоса на адинатосите, още повече когато се приближи до тях на такова разстояние, че фактически да се разберат — кого ще питаш? Какъв ще се върне той? Няма да се върне. Не е възможно да се притежава човешка и адинатосова морфа едновременно. Ако ги разбираш, ако си в състояние да кажеш какви са, как мислят, защо са дошли тук, какво искат и това война ли е, или не, и знаят ли изобщо що е война — ако ти би разбрал всичко това, щях да бъда принуден веднага да те убия.

— Преувеличаваш.

— Щях да бъда принуден веднага да те убия. И тебе, и всекиго другиго, който би могъл да ни зарази с тяхната Форма. Не знаеше ли, стратегосе? По какво се познава, че границите на аурите на кратистосите се местят? По това, че постепенно започваш по-добре да разбираш основанията, обичаите и идеалите на победителя, че това е неговата власт и че самият той ти се струва по-… по-естествен. Защо Господарката трябваше да бяга от Земята, защо се съюзиха против нея? Тя беше Майка на всички хора.

— Значи, може косвено. Както се прави с диваците. Отглеждат се мелези, обяснява им се за морфата, разпъната помежду им.

— И ти искаш да правиш това? Наистина ли го искаш, естлос?

Господин Бербелек не отговори, защото си припомни съдбата на разбойника Хамис. Не бяха знаели, когато изпратиха Хамис навътре в Сколиодои (не знаеше Йероним, Шулима е знаела прекрасно), но той беше точно техният херолд, техният Папагалий за разговори с адинатосите. И той беше отишъл под Формата на аретесите, и се беше върнал, и разказа — но какво разбраха те?

Доста много антропоморфа беше останала в Хамис, за да разбере какво е видял в действителност — и доста много беше поел от аретесовата морфа, за да бъде в състояние да изрече каквото беше могъл да разбере.

— Все пак войната е винаги война — измърмори господин Бербелек. — Не са кацнали в Рим, в центъра на Европа, на Световния площад в Александрия, дори при вас на Луната. Избират най-дивите, изолираните земи.

— И какво трябва да означава това? Че не искат да ни навредят или че тъкмо готвят прикрита атака? — възмути се ритерът. — Кълна се в Шеол, господин Йерониме, самото им присъствие тук е война!

Как кратистосите се срещат и преговарят? Не се срещат.

Ако изведнъж Магьосника реши да посети своя съсед Святовид, то каквито и да са целите му, дори да се отправи сам, без войска и да изпрати авангард дузини херолди на мира — това е война, сблъсък на Форма с Форма.

Между чужд и чужд може да има само насилие.

Споразумение — само между същества с една и съща Форма.

Споразумение — това е победа на Формата на по-силния, след приемането на която по-слабият ще разбере ясно и отчетливо защо не е бил прав.

— Откъде всъщност идват те?

Омиксос нямаше как да се удари с желязната ръкавица по бедрото, затова изпусна черен дим.

— Отвъд сферата на неподвижните звезди. Но мигар там изобщо има някакви „къде“ и „откъде“? Това вече са празни забавления за софистеси.

— Но защо, с каква цел са долетели?

— Ох, естлос, ще ме умориш, що не вземеш сам да го попиташ? Сигурно ще ти обясни с думи прости, а ти ще ги кажеш на нас.

Господин Бербелек вдигна вежда.

— Извинявай — измърмори ритерът.

Ефирните каляски се носеха като просветващ керван край линията на сянката от черните статуи. Преди във всяка бяха впрегнати по четири апокса, сега разделиха осемте така: два, три, три. Статуите бяха на различни исторически и легендарни личности от миналото и митологията на Луната. (Освен от Алеята на героите, Обратната страна се пресичаше и от Алея на боговете, водеща към мавзолея на Йерокрис Красиви, и Алея на даймоните.) Но статуите се мяркаха прекалено бързо и господин Бербелек не успяваше да ги разгледа и разпознае. Впрочем сребристият блясък на ураноизните макини леко го заслепяваше и цялата тресяща се панорама на тъмната Луна — пък и тъкмо бяха напуснали окончателно сферата на слънчевата светлина — му се сливаше в една грапава сянка: кратер, спелник, кратер, черна пустиня, кратер, пирогнище, кратер. Това вече бяха земи на толкова голяма концентрация на пирос и по-скоро пиросът толкова преобладаваше над ефира, че ако не бяха алкимичните перпетуа-мобилиа на каретите, смилащи неуморно огнената атмосфера и облъхващи лицата на пътниците с пуриничен Въздух, те отдавна щяха да лежат върху решетките на колите, сгърчени в мъченически пози, задушени, с изгорени гръкляни и дробове, с кръв в устите и ноздрите. Хипироите може би не, но господин Бербелек със сигурност. Кондензацията на архе на Огъня предизвикваше спонтанни огнени бури, бушуващи върху линиите на орбитите на надлунната ураноиза. Астрометрията на тези невидими епицикли разгаряше на повърхността на Луната плоски стъклени пирогнища и предизвикваше колосални изпразвания на пиркавици. На няколко десетки хиляди години, когато астрологичната небесна меканика води до сблъсъци, до съвпадения и разминавания на ураноизните епицикли, привнесеният от оборотите й пирос се самозапалва в истински колосални по сила експлозии — оттам и това изобилие от кратери на повърхността на Луната и планетите, понякога гигантски като този, по чието дъно в момента пътуваха от часове; какви ли пламъци са били…! Астролозите, богати маниаци от типа на Антидектес, непрестанно наблюдават небето, прилежно отбелязвайки всяко избухване между звездите. От тяхната питагорейска хармония по метода на дедукцията може да се определят принципите на създаване на Космическия часовник, някои твърдят, че могат да предвидят бъдещите обороти на Земния часовник, ха, дори да видят Целта, тоест Бог.

Разбира се, сега, след като аурата на адинатоса бе нахлула в земните сфери, часовникът се беше развалил, небесната математика вече не резонираше с приятни за човешкото ухо звуци.

Господин Бербелек се премести на тресящата се седалка на каретата под ефирната лампа, въртяща се под асиметричен абажур, отвори дневника си и почна да записва. Пишеше бавно, размишлявайки същевременно, повдигаше стилуса всеки път, когато попадаха на серия по-големи неравности по пътя.

Онези най-древни философи, мъдреците преди Аристотел, за които тя говореше: Ксенофан, Анаксагор, Демокрит. Преди да тръгнем, проверих в библиотеката на академеята в Лабиринта. Вярно е, знаели са. Ксенофан твърди, че световете са безкрайно много; Демокрит също: безкрайността на световете, зараждащи се и гинещи, от безкрайно многото атоми, които се движат и градят Земята, Водата, Въздуха, Огъня. Анаксагор пък е говорил истини, оказали се по същество пророчески: че Луната е населена, нейните планини, долини, пустини и пещери. Но и софически истини: че първите животни са се родили от влагата, топлината и земята.

Всичко това отдавна е казано и записано, някога е било очевидно; защо тогава се учудвам? Но най-трудно е да приемеш унизителните очевидности, да сломиш собствената си гордост. Ако Илеа е успяла да наложи на Луната своята морфа, да я противопостави на Земята — Центъра на Вселената, то сега имаме два центъра, две йерархии на сферите на Материята и можем да пътуваме по повърхността на Луната, притегляни към нейните недра, а не към сферата ге на Земята… но защо само два центъра, защо не три, четири, пет? Да прокудим следващия кратистос на Венера! Поредния — на Юпитер! Защо тогава да не съществуват други Центрове, други Цели и други Теологии извън синята сфера на Земята? В безкрайните светове, зараждащи се и гинещи. Съществуват.

Бяхме унизени. Едно от многото най-различни съвършенства — но колко струва такова съвършенство, колко струва такъв Бог? Душата може би ни дава самосъзнание, но волята за живот идва от другаде: от горещия тимос, чувството за гордост от настоящата Форма или въображаемата, към която се стремим. Че не прекланяме глава; че ще се изправим от калта за хиляден път; че знам — от двете съвършенства нашето винаги е по-добро. Усещам как у мене се засилва този огън. Не беше нужно тя да ме трови със своя яд и нямам нужда от пирос в кръвта. Аз сам съблазних себе си. Знам към какво се стремя, какъв се избирам, какво ме привлича и къде е моето съвършенство, крайната пълна форма, от която не мога, не искам и няма да се отвърна. Кратистоубиец! За това съм роден, това е моята ентелехия. Вече живея с гордостта от тази морфа. Това не е високомерие. Зная си мястото. Кратистоубиец! Ще го направя.

* * *

Обърнатата тъмница се намираше на дъното на кратер с диаметър над седем стадия. Ефирна Изтезалня се въртеше безспир над склоновете на калдерата, отделяйки Тъмницата и адинатоса в нея от останалата част на Луната. На северния хребет на кратера се издигаше стражева кула; от нея над въртящата се Изтезалня спускаха с лебедки железен мост, по който софистесите, осъдените и кандидатите за кратистоубийци слизаха в аретесовата аура. В кулата от две години живееше Акер Нумизматик, вековен софистес на Лабиринта, един от многото допуснати от Господарката до тайната. Естествено, пазеше не той; петима Огнени ездачи бяха стражи.

Този ден Акер се събуди целият в ледени тръпки, с подута глава от протяжния басов звук, от който вибрираха всички стъклени и метални предмети в кулата. Стоновете на адинатоса се носеха из Луната на бавна вълна, прониквайки във всяка материя и мачкайки разума. Акер стана и отиде до прозореца, като ругаеше. Понякога този звук се виждаше, правеше бръчки по гъстия пирос, край които изгаряха разтърсените архе на Огъня. Този път обаче софистесът видя само една далечна огнена буря; небето над кратера тъмница беше чисто.

Друга светлина привлече погледа на Нумизматик. Отляво над склона, по Пътя на героите се придвижваше ивица сребрист блясък. Той примижа: както обикновено, си беше забравил някъде оптиката. Позвъни за дулоса — така или иначе, в Тъмницата идват някакви гости.

На стари години Акер Нумизматик се беше измъкнал от лунния цикъл на спане и бодърстване и както често ставаше с вековните луняни, се върна към най-първичната морфа, към нощ и ден, измервани в часове; а с напредването на годините му часовете в този цикъл ставаха все по-малко. Той слезе на партера на кулата и завари там само един хипирес, ритера Хиратия; останалите още спяха. Хиратия тъкмо си обличаше доспехите, вече знаеше за гостите. Акер разпореди на прислугата да приготви стаи и студени закуски за посетителите. Обикновено това бяха софистеси или хегемони, които пристигаха, за да се запознаят с врага. Заминаваха си, преди Акер да успее два пъти да подремне и да се събуди. Впрочем понякога те му се сливаха в едно.

Той излезе на терасата под подемниците на моста. Веригите на макината подрънкваха от дълбоките монотонни стонове на адинатоса.

За първи път той беше забелязан на По-ниската страна, вече в границите на короната на Господарката — но от това не беше станал ни най-малко по-човешки. По данни от предварителните доклади, когато хората всъщност все още не знаеха за какво докладват, се разбра маршрутът му. Продължението на линията, начертана на картата, сочеше направо към Четвъртия лабиринт.

Това се случваше скоро след първия по-голям сблъсък с адинатосите, наречен по-късно Марсианската битка, макар че по това време Марс се намираше точно на противоположната страна на сферата си, в ниския епицикъл. Нищо чудно, че цялата случка беше интерпретирана като разузнаване за генералното нападение на адинатосите на Абазон. Йерохарис беше стоварил срещу разузнавачите на Изкривяването доста сили, цял енеон, тоест девет триплета хипирои. Все пак Господарката, по някаква само ней известна причина, беше забранила адинатосът да се напада в лице. Затова много набързо бяха събрани астромеканици, ковачи на ефир, текнитеси по звездна скулптура. След цяла седмица опити най-сетне затвориха адинатоса в ураноизната Изтезалня и с големи усилия го повлякоха към Обратната страна в Обърнатата тъмница.

От всяко живо създание, дори от най-глупавото и примитивното, би трябвало да се очакват човешки реакции поне на болка и осакатяване; никой не повтаря доброволно самоубийствени действия. Но в адинатоса нямаше и толкова човешко. Изтезалнята беше изплетена от пуриничен ефир, сгъстен в облак милион дребни остриета, циклична буря от бели игли, ножове и куки. Адинатосът непрестанно се блъскаше в нея, сякаш опитваше да Изкриви чистия ефир. Изтезалнята го режеше, разкъсваше, късаше. Тогава той се дръпваше, разбит на дълги ленти хаос, за да се събере по-късно досущ пролетна буря, също неумолимо и с монотонно нарастващо темпо, под звуците на тази дразнеща слуха какофония — и така до следващото блъскане; непрестанно, безкрайно: Хаос в Мъки.

Отпивайки от ледената кахва, софистесът оценяваше сегашните очертания на сянката, наклона на скалите и положението на облаците жълт дим. Понякога движенията на адинатоса се забелязваха само чрез сравнение показанията на часовниците, разположени около кратера, и анализите на деликатните промени в наклона на орбитата на Изтезалнята. Понякога изобщо не се забелязваха. Източник на перверзно удовлетворение за Акер беше, че няколко пъти му се удаде да предвиди поведението на адинатоса напук на показанията на статистическите таблици от наблюденията. Всеки пореден път различните софистеси и хипирои гледаха Нумизматик все по-подозрително. Той вътрешно се заливаше от смях, долавяйки погледите, които му хвърляха — кой ще забележи първата какоморфия у досадния старик? Не би се учудил, ако те правеха залози. Старите хора са най-податливи на външни деформации — слаба Форма, слабо тяло, тук дори най-добрият текнитес на сома няма да помогне, всичко се разпада, гние, дегенерира: мускули, зъби, коси, памет, личност. Нумизматик гледаше Тъмницата над ръба на студената чаша. Може би това нямаше да бъде най-добрият край на старостта, но поне небанален. В библиотеката на Лабиринта беше чел за диваците на Земята, които отнасяли немощните старци в пустошта и ги зарязвали, плячка на всякакъв род мършояди. Ако, разбира се, старците преди това не отивали там по собствена воля.

Той влезе обратно в кулата, преди да го заболи гърлото. Гостите вече бяха вътре. Завари Хиратия леко да се покланя на висок земянин с бели одежди, тъмнокос аристократ с остър поглед, който тъкмо притискаше към носа си тръбичка с някаква бяла субстанция. Човекът от Земята не обърна никакво внимание на Хиратия. Придружаващите го Огнени ездачи тръгнаха из кулата, обръщайки се към него на вратите; той игнорира и тях. Остана един с бърз околошлем на хегемон.

Той кимна на Акер.

Софистесът даде чашата на дулоса и се приближи към хегемона, демонстративно влачейки нозе.

— Естлос Йероним Бербелек, по желание на Господарката — рече хипиресът.

Не посочи по какъвто и да е начин земянина, но Формата беше очевидна.

— Още един? — попита Акер и изгледа оценяващо Бербелек.

Земянинът прихвана погледа и се усмихна криво.

— Може би най-напред да свършим работата и като се върна, да си разменим любезности. Натам ли?

Нумизматик пое въздух през зъби.

— Моментът не е подходящ. Днес ми се струва доста неспокоен…

Бербелек не прекъсна софистеса.

— Ето, чу ли? — добави след малко Акер, когато протяжният стон пак се разнесе из вътрешността на кулата.

Доспехите на хегемона и Хиратия зазвъняха.

— Моментът Е подходящ — натърти Бербелек.

Изненадващо се наведе над Нумизматик и леко го стисна за рамото.

— Не се бой — прошепна на ухото му. — Нищо няма да му направя.

И излезе на терасата.

Хипироите го последваха, пръв хегемонът. Акер понечи да тръгне, но се поколеба, свърна в страничния коридор, отвори метален шкаф и извади ефирен аеромат. С вибриращата макина под мишница се потътри навън под сянката на вдигнатия мост.

Те стояха на стълбите. По знак на земянина Хиратия побърза да пусне в движение тежкия механизъм — да спусне на зъбчатите колела перпетуа-мобилиа. Бербелек и хегемонът гледаха мълчаливо между опушените зъбери вътрешността на тъмницата, вътрешността на сребристия кръг на Изтезалнята. Бербелек започна да кашля.

Акер му подаде аеромата. Земянинът го повъртя из ръцете си. Нумизматик вече отваряше уста, когато Бербелек бързо нахлупи качулката и стегна връзките. Ураноизните вихри започнаха да духат горещ въздух право в лицето му.

Подвижният мост трополеше и скърцаше. Бербелек се омота плътно с въздългата си дреха и влезе по осемте стъпала между дебелите вериги. Мостът вече приближаваше. Акер си спомни за външните аеромати на кулата и се върна за момент в коридора, за да насочи горещия въздух към терасата. Когато пак излезе, мостът беше спуснат докрай (вече ги нямаше грохота и скърцането), а Бербелек с бързи крачки се спускаше по стръмния наклон към дъното на кратера. Мина край леко шумящата Изтезалня, над Първия часовник и прескочи на купчината шлака на склона на кратера; белите поли се развяха зад него, той се приземи с приклякване, върху дрехата останаха дълги петна чернилка. Без да се обръща, затича надолу по склона. Хипиресът отново пусна тежките меканизми, мостът започна да се вдига.

Стояха между зъберите на стената, Акер и Хиратия, вгледани в една точка. Бялата фигура стигна до дъното на калдерата и зави към черния облак от прах и пушек, който се кълбеше на северозапад от вдлъбнатината.

— Откъде пък сега тази прашна буря? — попита хегемонът. — Искам най-сетне да го видя!

— Но ти го виждаш, виждаш го! — закикоти се Нумизматик.

— Виждам само кълбо боклук във въздуха.

— Защото нас не ни хваща аурата на аретеса. Гледай, естлос.

Земянинът вече беше само на няколко десетки пуса от облака. Би трябвало вихърът най-напред да вдигне дрехата му, но с нея почна да става друго: загуби белия си цвят, черните ивици се разляха на петна във всички оттенъци на сивото, после се и обезформи — ръкавите, полите, свалената качулка, с всяка крачка на Бербелек започнаха да се наслагват едно върху друго, объркваха се и късаха, вихрушка пъстроцветни парцали, накрая дори вече не беше плат и сега земянинът крачеше облечен в същото кълбо прах-не-прах, воал прах във всички цветове на дъгата, като този, към който вървеше, а всъщност вече беше на границата му, вече го докосваше с ръка, глава, пета — и влезе, изчезна.

Хегемонът въздъхна шумно.

— Край с естлос.

Акер наклони глава.

— Сенките край него бяха добре подредени; да почакаме.

Хегемонът пръхна рой алени искри.

— Вярваш ли в такива работи? Може би и гадаеш по отражения на антос във вода и вятър? Софистес!

Нумизматик сложи изкривен от артрита показалец на устните си.

— Плутарх разказва как философът Анаксагор опитвал да излекува своя приятел, хегемона Перикъл от вярата в суеверия. Пратил на Перикъл овен, роден само с един рог. Ясновидецът Лампон, който бил в лагера, бързо разгадал вълшебното знамение и предрекъл на Перикъл победа и върховна власт. Раздразненият Анаксагор заповядал да разцепят черепа на еднорогия овен. После обяснил на всички присъстващи как тази аномалия е възникнала по естествени, анатомични причини. Бил прав, естествено, и обяснението му било прието, а ясновидецът Лампон се изложил.

Акер говореше много бавно, разтягайки дрезгаво думите и току плюеше през зъберите на стената, което още повече усилваше нетърпението на огнения ритер, ефирът на доспехите му премина на малко по-високи епицикли.

— Е, и?

— И скоро след това Перикъл станал върховен владетел — заяви Нумизматик.

— Никога не знам кога си измисляш — измърмори Хиратия.

От дъното на калдерата се разнесе нов стон, доспехите на хипиресите отговориха със своята музика.

Хегемонът направи знак с ръка срещу уроки.

— Непрекъснато ли стене така?

— Хм. Не смятам, че това е неговият глас.

— Какво?

— Разбира се, другите софистеси не са съгласни с мене. Но аз мисля, че звукът изобщо не принадлежи на неговата морфа. Както и полът впрочем — не знаем „той“ ли е, или „тя“; не принадлежат и говорът, ръцете, главата, кръвта, кожата, сигурно тялото изобщо, телесното е черта на земната морфа. Не съм сигурен също и че в морфата на адинатосите има място за смърт. Значи, и за живот, да. Не знам дали в аурата им може да се казва, че някой живее или е умрял. Със сигурност не се нуждае от храна и нищо не отделя. Не знам също дали изобщо може да говорим за количество: че е един или че са много. Нито едното, нито другото. Време, пространство — че е тук и тук, тогава и тогава — също, това са категории на човешкото, на земните сфери. Колкото по-дълго го изследвам, толкова по-силно изпадам в несигурност. Налага се да се откажа от очевидността на човешката Форма, ако искам да стигна до истината. Например петте първоелемента — Земя, Вода, Въздух, Огън, Ефир, са основа на Материята в земните сфери, но извън сферата на неподвижните звезди светът може да бъде изграден от съвсем различно нещо. Пращахме част от осъдените тук долу именно с цел да ни донесат образец от оригиналната Материя на адинатоса, ако могат.

— И донесоха ли?

— Може би щяхме да научим най-много от наблюденията на преходните състояния, на фронта, където Формите се сблъскват и който трябва да разлага кероса до кости, там, на Земята, на границата на плацдармите им, където земните Субстанции се променят към аретесови Форми, а не обратното. Когато сетивата забелязват нещо повече от пълен хаос.

— Когато отвъд Марс приближавахме флота им…

— Флот, казваш. И със сигурност помниш добре, че си видял флот.

— Амиии…

Нумизматик посочи с пръст дъното на кратера.

— Кажи какво виждаш.

— Адинатоса.

— Не. Кажи какво виждаш.

— Облак прах.

— Това прах ли е? Това облак ли е? Кажи какво виждаш.

— Нещо, което изглежда като облак прах.

— Мислиш си: облакът прах прилича на това долу. Но по-преди — върни се и кажи какво виждаш.

— Не знам!

— Как може да не знаеш какво виждаш! Ослепя ли?

— Не мога да го назова!

— Защо?

— Знам какво имаш предвид. Никога досега не съм виждал, затова мога само да сравнявам. С нещо, което асоциирам. Облак прах.

— Но да го наречеш можеш. Как наричаш това, което никога досега не си виждал и не можеш да го опишеш?

— Аретес. Щом не мога да го опиша…

— Виждал ли си някога такъв камък? Откъде знаеш, че е камък?

— Има формата на камък.

— Аха! А това долу?

— Разбрах те. Няма форма.

— Какво е имало преди Формата?

— Хаос.

— Значи, какво е единственото название на всичко, което ни е истински чуждо?

— Хаос.

— Какво виждаш?

— Хаос.

— Какво виждаш?

— Хаос.

— Какво виждаш?

— Хаос, хаос.

Басовият стон утихна за момент и после заеча отново.

Дулосите донесоха на терасата подноси със сладкиши, плодове и вино. Хегемонът свали околошлема и го остави на зъбците между машата и каната.

— Не разбирам как може да съществува напълно аморфна Субстанция.

— Не може. Той има форма, своя Форма. Просто ние не сме в състояние да я разпознаем. Погледни небето. Ако родителите ти не ти бяха разказали, щеше ли да знаеш, че онази група звезди е Орион?

Хегемонът пи и си наля още вино.

— Хм. Ако не сме в състояние да забележим Формата им… Откъде знаем дали те забелязват нашата?

— Не знаем. Но — и Нумизматик пак вдигна показалец, усмихна се криво — пришълците са те.

Мрачният стон падна с още половин хармония. Зазвъняха купите, каните и чашите.

— И все пак — измърмори Хиратия — долавям в гласа му тъга, мъка, гняв, печал.

— Това не е неговият глас. Така ти се струва.

— Клавдий също го чува — не отстъпваше тя. — Следващия път ще донесе лира, това може да се изсвири, има мелодия, ще я изсвири и ще се убедиш.

— Тукидит Трети, История на готските войни. През онази нощ Замос и Илоксас, по прозвище Евексис, решили да изненадат готите и да нападнат лагера им. Свалили тежките доспехи и си омазали лицата с кал, прокраднали се с хората си през мочурищата. Никой не ги забелязал. Вече виждали огньовете на неприятелите и чували гласовете им. Чули и песните, които варварите пеели нощем, за да не заспят. Замос и Илоксас, естествено, не разбирали тези диви балади и все пак сърцата им се разтреперили в студената нощ, и воините заплакали безгласно в мрака. На зазоряване, когато Замос дал знак, се нахвърлили върху смаяните готи. Хрониките не съобщават дали някой от варварите е оцелял.

— Ето го!

Хиратия се хвърли към макината, заспуска с грохот и скърцане дългия мост.

На връщане той вървеше по-бавно. Беше гол, под опънатата кожа ясно се очертаваха ребрата. Спираше, свиваше се одве, плюеше и кашляше. От аеромата нямаше и следа. Косите му бяха разчорлени, кръв по ръцете. В лявата ръка стискаше кама с острие като пламък.

Скочи от стълбите на терасата и дълго време остана така, вдишвайки дълбоко и шумно топлия аер. При това гледаше диво ту хегемона, ту Хиратия, ту Акер. Стискаше толкова силно дръжката на камата, че цялата му ръка трепереше.

Софистесът огледа внимателно тялото на Бербелек. Пигментно петно на лявото бедро, допълнителна кост над дясната ключица и малък пламък, трептящ на челото — но само това.

Хегемонът направи крачка към земянина, искри на възбуда хвърчаха, съскайки, изпод ефирните доспехи.

— Видя ли го, естлос? — настъпи. — Как изглежда? Трябва да можеш да кажеш нещо! Забеляза ли те изобщо? Естлос!

Бербелек замаха с ръце, с тази с камата също. Всички се отдръпнаха на крачка. Но той успя да закачи с гърба на ръката си околораменника на Хиратия, от раздраната ръка хлуйна кръв. Бербелек сякаш изобщо не усети. Вторачи се в хегемона, смръщи вежди, замига. Отвори уста, но не можа да издаде нито звук.

Акер Нумизматик бавно отиде при него, сложи изкривената си от артрита ръка на рамото на високия мъж.

— Спокойно — прошепна. — Полека. Всичко ще се върне. Ще си спомниш. Думите са в тебе, паметта е в тебе, естлос Йероним Бербелек е в тебе, ще се върне. Ела.

Естлос Бербелек ядно се дръпна. Целият се затресе, вибрациите стигнаха върха на резонанса. Бербелек помръдна няколко пъти устни и кресна:

— Сто деветдесет и четири! Сто деветдесет и пет!! Сто деветдесет и шест! Какво сте ме зяпнали? Някой да ме превърже, в Шеол да гори! Имате ли тук демиургос на сома? Или поне медик! Омиксос, в жилището, ей сега ще рухна. Налей ми от това вино. Кога се връща Вещицата в Лабиринта, вдругиден? Каква е работата с тези часовници? Старче, ти кой си, как се казваш?

— Акер Нумизматик, господине, софистес от Лабиринта, на вашите услуги.

— Дойде времето за любезности. Естлос Йероним Бербелек, стратегос на Луната. Трябва да повърна, май глътнах нещо там, усещам как ми се движи в стомаха. Още вино. Акер, да ми разкажеш всичко, което сте научили за него, всичко, каквото се досещате. А сега се дръпни. Богове, какви лайна.

* * *

— Господарке.

— Стани.

Става.

Земята, зелен лампион, виси точно над Лабиринта, над огнеплета и под спиралната вечномакина, точно срещу господин Бербелек; стана, вдигна глава, вдигна очи и сега мига полусляп. Това го нервира, криви се в яростна гримаса, върти се в ивицата светлина, досущ забодено към матовия полумрак насекомо.

— Спокойно. Покажи ми се. Така. Виждам, че няма и следа. Ти си точно този, когото търсехме, Йерониме.

— Знаеш цената ми.

— Не се бой.

Господин Бербелек се смее саркастично.

— Да седнем. Винаги съм обичала езера, предпочитам ги пред потоците. Неподвижното е повече себе си от онова, което се движи. Искаш ли да се разхладиш? Това е пуриничен хидор, пийни.

— Пих вече.

— Съпротивляваш се, това е добре. Знаеш, че това е първото нещо, което привлече вниманието й.

— На Шулима ли?

— Да. Легендата за стратегоса, който сломил морфата на най-могъщия земен кратистос. Ако някой такъв не устои под Формата на аретеса, ако не той нанесе удар на кратистоса на адинатосите — кой друг?

— Ти. Друг кратистос.

— Ах.

— Но вашият живот е прекалено ценен, нали?

— Аз, значи. Разбира се, ще се изправя срещу него. Но ти знаеш каква ще бъде моята борба: Форма против Форма. В това няма кой да ме замести. Обаче някой трябва да се доближи и да унищожи Материята.

— Не знаем дали те изобщо умират.

— Но със сигурност съществуват, щом съществуват; и не съществуват, щом не съществуват.

— И не знаем дали тук имат само един кратистос.

— В това впрочем също можем да бъдем сигурни. Моите астролози наблюдават движението на планетите. Нали аретесовият антос разваля и Формата на ефира и епициклите на небесните тела се променят. По този начин астролозите следят придвижването на флота им през звездосклона. И има само едно огнище на разстройство на небесната хармония.

— Може да са двама или трима.

— Двама кратистоси на едно и също място? По дефиниция не биха били кратистоси. Така или иначе, ще трябва да убиеш Най-могъщия.

— Може вторият да е кацнал на Земята.

— Това беше първият въпрос, с който изпратих там Лакатойя. Да провери обхвата, силата и закрепването в кероса на плацдармите на аретесите на Земята. Сигурно са кацнали там с доста сили, не изключвам демиургоси и текнитеси, но кратистос няма. Просто — просто се настаняват.

— Такааа.

В това езерце живеят малки пирорибки с ярко блещукащи люспи. Господин Бербелек наблюдава хармоничните им движения, танца на малкия пасаж. Формата на вълната подводни огънчета и бързината й отговарят на казаното от Господарката. Когато тя млъква задълго, пирорибките замират в безцелен дрейф и пасажът се разпада на дузини отделни поточета огън.

— Кога ще нападнем?

— Когато бъда сигурна в победата.

— По-силен ли е?

— Възможно е. Но проблемът е в това, че както и да маневрирам, колкото и хипирои да пратя и колкото и велик стратегос да ни води — в Космоса, на небето сама няма да мога да обкръжа адинатосите така, че да не могат някак да се измъкнат изпод моята морфа. Те трябва да бъдат обсадени поне от четири страни.

— Ако аз…

— Ако избягат от човешкия антос, нищо не можеш да направиш. Може би единственият ти шанс е да нанесеш удар именно под Формата на живот и смърт, на крехко тяло и скъпоценна кръв.

— Значи, какво?

— Такава беше втората цел на Шулима: да провери предпазливо готови ли са другите кратистоси да участват в настъплението срещу адинатосите. Ясно ти е колко трудна и рискована мисия е това. Ще се отнесат сериозно към Шулима само ако знаят кой я праща, коя е; но щом разберат, ще я убият, преди да си отвори устата.

— Смятам, че не е постигнала големи успехи.

— Трябва да разбереш природата на ситуацията. Това е гордиев възел, който никой Александър не може да разсече. Кратистосът, напуснал Земята, след завръщането си ще трябва да се бори отначало за всеки пус керос, завладян от короните на съседите веднага след изчезването на неговата. Кралете и народите в неговите земи ще станат жертва на съседните владетели и цивилизации. Няма защо да се мисли дори за някакви пактове, клетви, примирия — такъв е естественият ход на нещата. Виж как водата тече надолу и запълва празните ниши; така и силата запълва всеки недостатък на сила, тоест слабостта. Никой кратистос няма да тръгне доброволно в Прокуждане само защото звездите точно в този момент леко са изменили пътя си по небето.

— Но ако тя им беше казала каква е реалната ситуация… Казвала ли е на някого?

— Забраних й засега да разкрива коя е. И каква според тебе е реалната ситуация, драги ми Йерониме?

— Формата на човека може да бъде унищожена. И няма да има вече хора, а една голяма какоморфия.

— И това би ги накарало да се замислят?

— Не се смей! Ти си се замислила.

— За този вик ще ми платиш с кръв. Ох. Дали съм се замислила? Нали нахлуха в моята корона. Защитавам се. Значи, съм се замислила.

Кръвта се разтича в кристално прозрачния хидор, тежък месест червен облак, сякаш някакъв жив организъм яде отвътре Водата. Червените пипала на чудовището гонят жар-рибките и понеже Господарката мълчи, червеното петно настига и поглъща някои от тях.

— На първо време имаш Краля на бурите — казва господин Бербелек, след като вече не диша така тежко.

— На първо време.

— И може би Урвалд от Земята на Гаудат.

— Може би.

— Шулима положително е установила някакви контакти. Знам, че е разговаряла с Магьосника.

— Май продължаваш да не мислиш като стратегос. Да предположим, че по някакво чудо събера тези няколко кратистоси и заедно ще затъпчем адинатосите в кероса. Какво ще видят останалите кратистоси?

— Лунната вещица начело на могъщ съюз. Да, права си, Седмата война на кратистосите.

— Нали ти казах: гордиев възел.

— Какво чакаме тогава?

— Удобен случай. Изключителен случай, изненадващо за всички стечение на обстоятелства. Когато живееш хиляди години, започваш да очакваш изненади; накрая всеки шанс ще дойде доброволно при тебе и спокойно ще положи глава на коленете ти. Трябва да се чака търпеливо.

— Говориш за десетки години.

— Да.

— Може би стотици.

— Да.

— Май се досещам за третата цел на Шулима: да продължи да търси, да търси мои следовници.

— Йерониме, Йерониме.

— Вие сте толкова непоносимо търпеливи, готвите оръжието, без да знаете дали изобщо ще го използвате, това или пето, десето, стотно, само и само да имате някакво подръка, когато настъпи моментът; дотогава ще го острите и лъскате, та да не ръждяса. Ами ако аз не искам да чакам? Тук ли ще ме държиш затворен? А? Ще ме излъжеш и ще ти повярвам. Можеш да имаш стратегос, можеш да имаш и послушно псе, но не и двете в една Форма. На какво разчиташ? О, тя е твое дете, да, Жестока майко, твое копие, по-слабо, но вярно. Познавам ви. Опознах ви.

Нейната кожа е изненадващо хладна на допир; това е нормалната температура на човешкото тяло, но на Луната изненадва като парещ лед.

— Отметни глава. Погледни нагоре, нима сърцето ти не се свива от болка само като виждаш? О, но ти знаеше, че ще трябва да платиш за всеки миг на гордост.

Вбесеният октопод на кръвта напада пирорибите, червеното чудовище размътва езерцето, тази вода вече не е чиста, кръвта на стратегоса приема в завихрения антос формата на пророчество — но чий все пак е този антос, кому предрича, защо е тази жертва…?

— А сега тръгвай, върви вече, изгуби се в Лабиринта.

Тръгва.

* * *

Понеже ритуалът е най-силната форма, вътрешният двор беше във формата на триъгълник. Зверовете излизаха от север, танцьорите чакаха до южната стена. Натритите им с горещи масла тела лъщяха в светлината на вечномакината, която привеждаше в движение тази част на Лабиринта. Господин Бербелек спря за момент на втората тераса, под червените аерози на градината, която точно тогава плавно преминаваше над двора. Публиката свиреше и пляскаше, когато танцьорите прескачаха зверовете и се подреждаха в нови фигури, преди зверовете да успеят отново да се засилят. Свиреше музика. Господин Бербелек чешеше нервно белега на шията си; допирът на кируфата, макар и ушита от най-фина земна коприна и нарочно незакопчана, дразнеше горещата кожа. Уловил погледа му, един продавач на жарбълки се дръпна встрани. Господин Бербелек вървеше в облак леден гняв; бездомните кучета, за които още дори не беше помислил да ги отпъди с ритник, се разбягваха със скимтене, сякаш ритнати.

На третата тераса имаше друг вид танци, макар и на същата музика. Той поспря и там, не знаеше тези стъпки, не знаеше този ритъм. Лунните обичаи бяха запазили нещо от естествената първичност и жестокост отпреди времето на цивилизацията и кратистосите, чиито следи никога не може да се изчистят докрай от Формата на човека. В сянката под дърветата продавачи разливаха в ефирни чаши и бокали горящо вино. Тук, на меката трева и топлата земя, танцуваха боси под звуците на флейти, барабани и китари. Тържество някакво, сватба, рожден ден, молитва към Господарката, празник на урожая? Не можеше да познае, беше чужд тук. Светлокоса лунянка с неприлично къса пола, почти до половината на прасеца, се приближи, танцувайки, до господин Бербелек, поклони му се леко със съзаклятническа усмивка и го задърпа сред танцуващите. Това беше толкова изненадващо и чуждо на актуалната му морфа, че инстинктивно вдигна ръка да я удари; едва се овладя. Жената му показа стъпките, поведе го в музиката, донякъде дори му наложи своята Форма, та той отвърна със суха усмивка на нейната. Смесиха се с другите танцьори. Тя го наблюдаваше с възбуждаща настойчивост — с широко отворени немигащи очи и загадъчна усмивка. След малко той вече престана да брои стъпките и да си тактува ритъма наум. Около зърното на лявата й гръд се въртеше ефирна халкичка, която при допира с бялата коприна на кируфата издаваше протяжно свистене и изкарваше от плата рой невидими искри, а това допълнително дразнеше кожата на господин Бербелек.

После отидоха при пепелните дървета, той пи от пламтящото вино. В бавно въртящото се дъно на чашата се смесваха течност и огън, не съвсем различими, Йероним също не беше съвсем сигурен какво минава през гърлото му. Не беше потен, но по цялото му тяло преминаха тръпки. Светлокосата лунянка се сгуши в него, целуна го по бузата, преди той да успее да извърне глава, поднесе към устата си ръката му и го ухапа по китката, тутакси засмуквайки мястото. Той я събори на земята, обля я с огън. Тя се усмихваше, облизваше устни.

— Белязала те е, влязла ти е в кръвта, винаги ви разпознавам, ще умреш за нея!

Ритна я, плю и се отдалечи, без да се обръща.

Тя викаше нещо след него, но той не разбираше думите, изкълчени от лунния акцент.

На четвъртата тераса нямаше много хора, там започваха лабиринтите на жилищните беседки. Музиката остана някъде далече, той се освободи от формата й. Почна да ругае шепнешком по вистулски. Спря чак когато притисна разранената китка към устните си — друго беше намерението му, но и той пи от горещата кръв, солената гъста маса лепнеше по езика му. Вече е късно, няма да успее да изсмуче отровата на Илеа. Вървеше, загледан в небето, подреждаше в ума си заплетените съзвездия на вечномакините спрямо Земята и опитваше да изчисли къде би била в момента Абазонската спирала, кварталът в Четвъртия лабиринт, където е горичката на Омиксос Жарник — нали там се беше настанил за посещението си при Илеа Потния. А може би и за вечни времена, до края на живота си. Пленен! Лунен стратегос, ха! Господин Бербелек плю кръв.

Танците на небесните перпетуа-мобилиа окончателно му завъртяха главата, та седна в първата отворена беседка. В нейните стени, обрасли с пиросови лиани, имаше отвори за каменни блокове с изрязани върху плоските им горнища шахматни дъски; фигурите чакаха по своите места. Това беше Лабиринтът на шахматистите. Едва седнал, господин Бербелек видя в отвора над блока да се появява мършава детска ръка. Йероним се поколеба, но бръкна в джоба и подхвърли на момчето (а може би момичето?) най-дребния илейски жетон.

В шахмата може да се играе по два начина: с противник или с неговите фигури. С противника се играе лице в лице, човек срещу човек, воля срещу воля, в този случай разположението на фигурите само отразява степента на подчиненост между двете форми. Интелигентността и опитът в играта не са без значение, разбира се, но ролята им остава второстепенна, не те решават изхода.

Но може да се играе и срещу фигурите, срещу абстрактен стратегически проблем, представен на шахматната дъска — няма значение от кого, може би от никого, от света, с чиито превратности се бориш слепешката, без да питаш за Причината и Целта. И в играта по този втори начин значение има само разумът; по този начин робът може да надвие кратистоса.

Из лабиринта с шахматните беседки търчеше момче и разнасяше направените ходове до разделените една от друга шахматни дъски. Партиите най-вероятно бяха съставени според разположението на заетите беседки и моментната подредба на свързаните с тях вечномакини на Лабиринта. Играчите положително се сменяха. Притиснал амулета до носа си, господин Бербелек спечели леко първите две партии, в третата се хвърли да мачка, затваряйки врага между два бойни слона, в четвъртата пък белите се предадоха още в началото, а петата беше най-трудна, и двамата играеха извънредно предпазливо, подсигурявайки многократно всяка фигура и строейки многоетажни клопки, господин Бербелек потъна в играта, забрави палещите си рани, страшната Господарка и нечовешката Форма, Изкривяваща света, сега пак виждаше само чистия и прозрачен стратегически проблем, предизвикателство за ума, и вълшебната красота на мисловните конструкции, той обожаваше тази красота и такава красота твореше, ясни и блестящи изваяния в ума, логически меканизми на неизбежната победа; победи и сега; колкото до шестата партия, тя беше поредната безмилостна сеч.

Момчето вече за седми път протягаше ръка (интересно, все същото дете ли беше?), но господин Бербелек не намери повече жетони в джоба си. Пак притисна до носа си белия амулет. Опря гръб на стената, цялата в нажежени лиани, отметна глава. Земята засвети направо в очите му. Луната тъкмо минаваше над Азия, парцаливи сиви облаци закриваха Джун Гуо. Момчето се върна, без да е канено, хвърли върху шахматната дъска сгънат лист хартия: Призив от майстор Геминес, персонален реванш, покана за Непознатия. Господин Бербелек се разкикоти безгласно и пъхна бележката в джоба.

Може да се играе по два начина и добре, че навреме си припомни: стратегосът е нещо повече от вожд с победна Форма на ред, храброст и подчинение. Всъщност стратегосът разиграва битките винаги в усамотение, в ума си, сам със себе си, именно там или печели победата, или претърпява поражение. Всеки проблем, когато е отделен от чуждата морфа и е съставен наново в мисълта, може да бъде разрешен и преодолян — както която и да е шахматна атака на онези невидими играчи. Няма значение с кого играе, би могъл да играе и с Господарката и пак да победи.

Той докосна един по един белезите си, сякаш извършваше очистващ ритуал, молитвен жест, пречупен кристиянски кръст. В последно време всички източват кръвта му, сякаш е жертвено агне. Неописуемият с човешки слова аромат на амулета изгаряше мозъка на господин Бербелек. Очите му се напълниха със сълзи, замига, зелено петно се разля на черното небе. Е, кажи ми, Йерониме, откъде у тебе тази печал, откъде този гняв, защо се гневиш? Мигар си разчитал на нещо? Не се дръж като дете. Никой няма да ти подари нищо доброволно. Разбира се, че не можеш да вярваш нито на Илеа, нито на Вечерната дева. Всички са врагове, разликата е само в това, че едни врагове се унищожават, а други се използват за унищожаване на първите. Постави си цели и състави план. Нещо, което ще се задейства еднакво добре при всякаква Форма. Можеш да го направиш. Неведнъж си го правил. За това си създаден, то е в природата ти. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет; добре. Ето как изглежда кръстословицата. Ей сега…

Кой е твоят най-голям враг?