Яцек Дукай
Други песни (1)

Α
Ноктюрно

Мъглата се стелеше около файтона, в меките извивки на сиво-бялата завеса господин Бербелек се мъчеше да долови съдбата си. Мъгла, вода, дим, листа, завъртени от вятъра, сипещ се пясък и човешка тълпа — в тях се прозира най-добре.

Главата му натежаваше към кожената тапицерия. Той вдъхна дълбоко влажния въздух и се защити от морфата на нощта — дребен човечец със скъпо палто, с прекалено гладко лице и прекалено големи очи. Взе от седалката вестник, оставен от пътниците преди него. В мътната светлина от пирокийните лампи хердонският шрифт едва се разчиташе: буквите като руни, като части от някакви по-големи знаци, вдясно големи и дебели, наляво избледняваха. Коравата хартия се мачкаше и трошеше в ръцете с ръкавици. ЛУННАТА ВЕЩИЦА Е ВЛЮБЕНА. КОЙ Е ИЗБРАНИКЪТ? На другата страница — гравюра с морско чудовище и заглавие: ПЪРВИЯТ НИМРОД НА АФРИКАНСКАТА КОМПАНИЯ ЗАГИНАЛ В МОРЕТО. Политически коментар на ритера Дройг-от-Коле: Наистина ли беше толкова трудно да се предвиди съюзът на Йоан Чернобради с кратистос Седемпръсти? Сега Рим, Готландия, Франкония и Неургия ще трябва да пъшкат под съня на Магьосника. Браво на нашите дипломати, отлична работа! От текста направо се лееше сарказъм. В локвите върху черния паваж се отразяваше Луната в трета четвърт, безоблачното й небе разкриваше розовите морета, кратиста Илеа май е в добро настроение (може пък наистина да е влюбена?) или съзнателно разпростира короната си толкова мощно. Антосът на господин Бербелек рядко стигаше по-далече от една ръка разстояние и наистина само в мъглата, в дима можеше да се отгатне нещо от формата му — може би тъкмо бъдещето, късметът, който го чака, както гласи популярното поверие. Но нима господин Бербелек днес вечерта не беше попрекалил да изпитва волята и на министър Бруге, и на Шулима? Затова се вглеждаше той замислено в кълбящата се мъгла.

Чат, чат, чат, кочияшът не насилваше коня да бърза, нощта беше тиха и топла, внушаваше спокойствие и благоразумие. Господин Бербелек си спомняше горещия винен дъх на Шулима и уханието на египетския й парфюм. Тази пролет вече не господстваше аскетичната мода от Хердон (малка победа над кратистос Анаксегирос, поне в това) и в салоните се върнаха традиционните европейски химатии, лондонските кафтани, ризите без копчета, оголващи гърдите, за жените — кафторските рокли, софории и митани, арабските шалвари, корсетите, повдигащи бюста, предизвикателните накити за гръдните зърна. Ръцете на Шулима над лактите бяха обхванати от дълги спираловидни гривни във формата на змия и когато естле Амитаче протегна ръка за целувка на господин Бербелек (докосването на нейната кожа направо го изгори), той погледна право в смарагдовите очи на влечугото.

— Естле.

— Естлос.

Тя вече се усмихваше, добър знак, още от първия поглед беше наложил формата на доброжелателност и доверие. После тя му шепнеше зад синьото си ветрило иронични коментари за кръстосващите залата гости. За чичо си също. Естлос А. Р. Бруге, министър на търговията на Княжество Неургия, се бил впуснал наскоро в заплетен роман с готска кавалеристка, стотничка на Хорър, която очевидно била силен демиургос, защото след всяка среща с нея Бруге се връщал малко разхубавен и малко оглупял, както се присмиваше Шулима. Може пък наистина министърът да е бил вече обработен? Защото беше приел предложението на Бербелек практически без възражения, едно махване с ръка, гримаса, дори без да се замисли — така Търговската къща „Нюте, Икита те Бербелек“ се сдоби с фактически монопол върху вноса на кожи от Северен Хердон. Господин Бербелек празнуваше. Между два тоста, без много да му мисли, покани Шулима в лятното си имение в Иберия. Тя вдигна вежди, махна с ветрилото, зеленото змийско око проблесна.

— На драго сърце.

Но сега господин Бербелек брои ярките Луни в локвите и чаткането на копитата по градския паваж във влажната тишина и мисли така: ами ако беше точно обратното, ако нейният антос ме прояде коварно и именно нейната недостъпност изтръгна от устата ми тази покана? Дали пък с разказа за готската стотничка демиургосът не искаше да ми подскаже нещо…?

Мъглата изтъня, той виждаше ръбестите силуети на къщите, надничащи във фиакъра със спуснат гюрук. Бербелек никога не беше намирал класическата воденбургска архитектура за особено красива, всички тези масивни сгради, стиснати в криви редици, улиците като каньони на каменен лабиринт, покривите с настръхнали гаргойли и водоливници, прозорците като бойници, вратите като двери на крипти, тъмните дворове зад потъналите в сенки порти, вечно мокрия паваж, по който надолу към пристанището и морето текат потоци градска мръсотия… Центърът и повечето жилищни квартали на столицата бяха построени по времето на кратистос Грегор Мрачни, когато той властваше в княжеския дворец. Тогава керосът на Воденбург се огъваше и топеше наистина като восъчен в огъня на короната на кратистоса, след като той си тръгна, самият дворец беше застинал във формата на зловещи градини от камък и стомана. Бербелек беше поканен там скоро след като се пренесе във Воденбург и собственият му слънчев и радостен дом после му се стори в пълен контраст с двореца. Обаче хората се променят по-бързо от неодушевената материя. Три поколения воденбургчани след Грегор Черни се бяха научили да се смеят и забавляват и той дори беше чул за тези шест години няколко анекдота. Истинско щастие беше, че Шулима не е оттам. Той отвори „Залезния конник“ на предпоследната страница. Днешната карикатура — взря се — представяше канцлера Льоке на четири крака, с блажена физиономия да изблизва нощното гърне на Магьосника. Е, хубавите работи бавно стават, чувството за хумор явно също не пада от небето.

Пресякоха площада пред храма. На стълбището на Дома на Ищар забеляза няколко проститутки послушнички, белите им бедра лъщяха в светлината на фенерите. Фиакърът зави и тръгна по-бързо надолу по стръмната улица, чат-чат-чат. Бербелек бръкна във вътрешния джоб на кафтана, извади тутуницерата и кибрит. Такаааа. Дръпна дълбоко, отпусна глава върху кожената облегалка и се загледа в небето. Въпреки следобедния дъжд то беше безоблачно, звездите примигваха закачливо, Луната направо заслепяваше. Далече напред над пристанището, където висяха на железните си вериги въздушни свини, дебелите им силуети засланяха звездосклона. Тутуницата искреше, господин Бербелек духна и искрите литнаха в нощта. Да предположим, че Кристоф удържи оборота на миналогодишното равнище. Но след като поеха правителствените поръчки… сто и двайсет, сто и четиресет гроша чиста печалба. От тях петнайсет процента… Да кажем, двайсет хиляди. Ще мога да платя дълговете на татко и да осигуря рентата на Орланда, Мария и децата. Няма да е лошо да си купя и някой добър текнитес за тяло. Признай си, Йероним Бербелек-от-Острог: старееш като всеки друг.

Монотонното поклащане на фиакъра и ритмичното чаткане на копитата все пак действаха приспивно, почти хипнотично — когато той спря, Йероним се стресна, досущ събуден от най-сладкия сън призори.

— Пристигнахме, естлос — обяви кочияшът.

Господин Бербелек тръгна да слиза и забърка из джобовете си за дребни.

Портата към двора беше затворена, естествено, но над малката врата светеше пирокийна лампа. Той потропа три пъти със сребърната глава на бастуна. Фиакърът бавно изтрополи нагоре по пустата улица към предхрамовия площад. Още едно дръпване от черната тутуница в хладния полумрак на разсъмването, в този най-дълъг час, когато боговете сладко се протягат, а керосът на Вселената е малко по-мек, малко по-близко до Материята…

— А, ето те и тебе! Вече мислех, че тази нощ няма да се върнеш. Как беше балът? Хайде, дай палтото. И ръкавиците. Пак ли валя?

Господин Бербелек игнорира досадното мърморене на стария прислужник и както си беше по палто, мина в предната библиотека. На празния пулт записа върху малък лист от телешка кожа кратка информация за успешните преговори с Министерството на търговията. Сгъна листа два пъти по еврейски обичай, разтопи над свещта зелен восък и запечата листа. Оставаше пръстенът с герба на Острог и:

— Порте! Нека Антон занесе това веднага в кантората на естлос Нюте.

Но си остана пред пулта. Този дим от свещта — вдигна ръка — не, нямаше течение — сабя ли беше, меч ли? — в листата на вятъра, в хорската тълпа, в мъглата, водата и дима, в този тъмен дим — чак се наведе, примигвайки — закривено острие, да.