Робин Хоб
Вълшебният кораб (8) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава пета
Бингтаун

Седемнадесет дни. Алтея погледна към илюминатора на каютата си и се загледа в уголемяващия се Бингтаун. Голите мачти на каравели и караки създаваха същинска гора край кейовете в залива. По-дребни съдове непрекъснато сновяха между закотвените кораби и брега. У дома.

Седемнадесет дни тя бе прекарала в тази каюта, като бе излизала само по необходимост и през смените, в които Кайл спеше. Първите няколко дни бяха преминали под знака на изгарящ гняв и моментни сълзи, пролени срещу несправедливостта. Тя дори по детински се бе зарекла да удържи наложеното й ограничение, за да може да се оплаче по-късно на баща си.

— Виж какво ме накара да сторя! — повтаряше си тя и се усмихваше. Този вик бе останал наследство от дните на детството й и съответните спорове с Кефрия. Полуумишленото строшаване на ваза или чиния, изпускането на кофа с вода, разкъсването на рокля: Виж какво ме накара да сторя! Кефрия бе крещяла тези думи към досадната си по-малка сестра със същата честота, с която Алтея бе пищяла към по-възрастната си потисница.

Това бе само началото на нейното отдръпване. Настроението й бе варирало между цупене и изгарящ гняв, като през цялото време тя бе обмисляла репликите, които щеше да отправи към дръзналия да изникне на прага й Кайл — дошъл да се убеди, че нареждането му се изпълнява, или за да се извини. Докато го чакаше, тя бе прочела за пореден път всичките си книги и свитъци и дори бе обмисляла сама да започне да крои роклята си. Само че нейните умения с игла и конец бяха по-подходящи за платната, а не за коприната на подобна одежда: платът бе прекалено скъп, за да се упражнява върху него. Затова тя се бе заела да кърпи собствените си дрехи. Но в един момент и тези й занимания бяха приключили и пред нея бе изникнало време на убийствена скука. Една вечер, раздразнена от отеснялата койка, тя бе хвърлила завивките си на пода и бе легнала там, отново зачетена в Делдъмовия „Търговски дневник“. С книга в ръка Алтея бе заспала. И бе засънувала.

Като по-малка тя често обичаше да подремва на някоя от палубите на Вивачия или да прекарва вечерите върху дъските на бащината си каюта, потънала в някоя книга. Дрямката винаги й донасяше ярки сънища и полуосъзнати образи. С течение на времето баща й й бе направил забележка за тези й дела и се беше погрижил тя да не скучае без работа. В моментите, когато си припомняше въпросните сънища, Алтея винаги ги бе приписвала на оживеното детско въображение. Но онази нощ на пода на собствената й каюта я споходи сън, ярък досущ като отдавнашните. Същата тази яркост не й позволяваше да припише съновидението на собствените си мисли.

Онази вечер тя сънува прабаба си Талея — жена, която Алтея никога не бе виждала. Но в съня й не беше така. Талея Вестрит крачеше по палубите и крещеше нареждания към моряците, които от своя страна се бореха с въжетата, платната и нацепените дъски насред страховита буря. В миг, внезапен като собствен спомен, Алтея разбра какво се случваше. Вълните бяха отнесли мачтата и помощник-капитана, принуждавайки самата Талея Вестрит да навлезе сред моряците си, за да внесе спокойствие с увереността си. Тук тя по нищо не приличаше на портрета си; нищо общо с жената, спокойно отпусната в креслото си и облечена в черна вълна с бели дантели, изобразена редом до съпруга си. Алтея бе знаела, че прабаба й е била тази, която е поръчала направата на Вивачия. Но в съня си тя видя не просто жената, свързала се с лихвари и корабостроители; тя се оказваше жена, която обича морето и корабите и дръзко бе определила посоката на потомците си, настоящи и бъдещи, с решението си да притежава жив кораб. Какво ли не би дала Алтея да се върне във времето, в което една жена би могла да притежава подобна отговорност!

Сънят бе кратък и отсечен, като образ, очертан под блясъка на мълния. И все пак, когато Алтея се бе събудила, все още притиснала буза и длани към дървения под, тя не бе изпитала никакво съмнение във видението. То бе съдържало прекалено много детайли. В съня й Вивачия бе плавала с ко̀си платна — или поне каквото бе останало от тях сред гнева на бурята. Алтея никога не бе виждала кораба с подобни платна, но веднага бе осъзнала предимствата от такова разположение. В рамките на съня тя бе споделила увереността на прабаба си в тази подредба.

Събуждането й се бе оказало объркващо. Известно време Алтея бе останала замаяна. И часове по-късно тя виждаше онази буря, щом затвореше очи. Спомените на прабаба й оставаха примесени с нейните: допълнителна карта, вмъкната в колодата. Това видение бе дошло от Вивачия; нямаше друго обяснение.

Същата нощ тя умишлено легна да спи върху пода, този път без одеяло и възглавница. Излъсканите дъски не бяха особено удобни, но Вивачия възнагради доверието й. В този си сън Алтея прекара цял следобед с дядо си, който прекосяваше един тесен канал в Уханните острови. През рамото му тя наблюдаваше отмерванията, които той правеше, видя и как той нарежда да бъде спусната лодка, за да издърпа кораба по-бързо през участък, проходим единствено при определен период от прилива. Този участък бе негова тайна, позволила на рода Вестрит да се сдобие с монопола върху специфична дървесна смола, която при втвърдяването си се превръщаше в благоуханни перли. След смъртта на дядо й никой мореплавател не бе прекосявал този канал, за да търгува с намиращите се отвъд селища. Подобно на всеки капитан, той бе отнесъл със себе си повече, отколкото би могъл да сподели с потомците си: карта на потока нямаше. Но в действителност това знание не бе изгубено, то само бе преляло в паметта на Вивачия. И със събуждането й отново щеше да изникне. А след това съновидение Алтея се чувстваше сигурна, че и сама би могла да преведе кораба.

Нощ след нощ тя лягаше върху дъските, за да сънува. Дори и през деня тя бе оставала там, притиснала буза към палубата и замислена над бъдещето си. Това й позволи да се синхронизира в още по-голяма степен с Вивачия, да започне да усеща потръпването на дървеното тяло, напрегнато заради внезапна промяна в курса, и спокойните звуци, които дървото издаваше в моментите на попътен вятър. Виковете и кънтящите стъпки на моряците бяха почти толкова незначителни, колкото и чайките, които понякога кацаха да си починат върху палубата. В такива моменти на Алтея се струваше, че тя самата се превръща в кораба, а дребните човеци, които пълзят по мачтите, по нищо не се отличават от налепи, покрили корема на кит.

Екипажът представляваше незначителна част от нещата, свързани с кораба. Алтея не разполагаше със съответните човешки думи, за да опише разликите, които тя вече можеше да открива във вятъра и теченията. Тя бе открила усещането за удоволствие от наличието на добър кормчия и раздразнението от човек, който непрекъснато внася дребни и излишни промени в курса. Но това усещане бе нещо съвсем повърхностно в сравнение с нещата, които протичаха между кораба и водата. Тази идея, че животът на един кораб е по-важен от случващото се между него и капитана, бе нещо съвсем ново за Алтея. Само за няколко нощи цялото й разбиране за нещата, претърпявани от един мореплавателен съд, претърпя коренна промяна.

Вместо арест, дните, прекарани в забрана да напуска каютата си, се превърнаха в покъртително изживяване. Тя си спомняше как един ден бе отворила вратата си и бе установила, че вън е ярко утро (вместо очакваната от нея притихнала вечер). А готвачът бе дръзнал да я хване за рамото и да я разтърси, защото при едно от посещенията си в камбуза тя бе изпаднала в унес. По-късно същия ден настойчиво тропане по вратата й я бе подразнило. Посетителят се бе оказал не Кайл, а Брашън. Макар и със смутен вид, той се бе поинтересувал за състоянието й.

— Нищо ми няма — отвърна му Алтея и понечи да затвори вратата. Брашън не й позволи.

— Не изглеждаш така. Готвачът ми каза, че видимо си била изгубила няколко килограма. Склонен съм да се съглася. Не зная какво е ставало с капитан Кайл, Алтея, но здравето на екипажа все още е част от отговорностите ми.

Тя се вгледа в сбърченото чело и притеснените очи. Това посещение й губеше времето.

— Аз не съм част от екипажа — като отстрани се чу да казва тя. — Това се случи между нас с капитан Кайл. А здравето на една обикновена пътничка не е свързано с отговорностите ти. Върви си.

Алтея отново бутна вратата.

— Не и ако става дума за дъщерята на Ефрън Вестрит. Смея да го наричам не само мой капитан, но и мой приятел. Алтея, погледни се. Не си вчесвала косата си от дни. А неколцина от моряците казват, че те видели да се носиш като призрак по палубата, с поглед, празен като пространствата между звездите.

Той изглеждаше искрено притеснен. Може би имаше основания. И най-малкото нещо можеше да породи гнева на екипаж, оставал твърде дълго под командването на прекалено строг капитан. Омагьосана жена, бродеща по палубите, можеше да ги тласне към всичко. Само че това не зависеше от Алтея.

— Моряците с техните суеверия — навъси се тя, без да съумее да прибави желаната твърдост към гласа си. — Върви си, Брашън. Добре съм.

При поредния натиск върху вратата той позволи затварянето й. Алтея бе готова да се обзаложи, че Кайл не знае нищо за това посещение.

Тя отново се бе отпуснала върху пода и бе затворила очи, за да се слее с кораба. Бе усетила как Брашън остава още няколко мига край вратата, преди да се отдалечи с бърза крачка, за да се върне към задълженията си. По това време девойката вече бе престанала да мисли за него, вместо това съсредоточена върху водата, разсипана от носа под натиска на попътния вятър.

Дни по-късно Вивачия вкуси водите на дома, разпозна течението, което меко я понесе към Търговския залив, за да приветства спокойните му води. Когато Кайл спусна две лодки, които да отведат кораба, Алтея се надигна, за да погледне през прозореца.

— У дома — каза си тя. — При татко.

Вивачия й отговори с тръпка на нетърпение.

Девойката обърна гръб на илюминатора и се приведе над сандъка си. На дъното му се намираха пристанищните й дрехи, подобаващи одежди, с които тя да слезе от борда и да преодолее разстоянието до дома си. Този обичай бе следствие от отстъпка, която тя и баща й бяха направили пред майка й още преди години. Всеки път, когато капитан Вестрит слизаше след пътуване, той бе облечен в изящни сини панталони и куртка над натежала от дантели бяла риза. Така се полагаше на един от Търговците, който бе бележит капитан. Самата Алтея също не би имала против подобни дрехи, само че майка й бе настояла в пристанището и в града тя да носи рокли. Ако не друго, това одеяние би я отличило от градските слугини. Роника винаги се възползваше от тези моменти на настояване, за да добави, че с такава коса и кожа никой не би помислил, че тази девойка е дама и то не каква и да е, а дъщеря на Търговско семейство.

Но не майчините досадни напомняния я бяха накарали да отстъпи, а едно тихо наставление от страна на баща й.

— Не излагай кораба си. — Това бе всичко, казано от него. Друго не беше и нужно.

Затова, докато екипажът се канеше да спусне котва и подготвяше Вивачия за престоя й в пристанището, Алтея донесе топла вода от камбуза и се изкъпа, а после се преоблече: фуста, пола, блуза и жилетка с дантелен шал. Една нелепа панделка, също с дантели, пристегна косата й. Над всичко това се озова сламена шапка, дразнещо украсена с пера.

Едва по време на обличането си тя осъзна, че Брашън е бил прав. Дрехите висяха на нея като одеянията на чучело. От огледалото я гледаше лице с тъмни кръгове около очите, а бузите почти бяха хлътнали. Гълъбовият цвят на дрехите й само подчертаваше това. Дори ръцете й бяха изгубили плътността си — костите на китката и пръстите изпъкваха под кожата.

Гледката не я притесни. Това по нищо не се отличаваше от постенето в уединение, на което някои се отдаваха, когато искаха да се допитат до насоките на Са. Всъщност, разлика имаше — тя се бе докосвала до самия дух на живия кораб. И си бе струвало. Тя почти изпитваше благодарност към Кайл, задето й бе предоставил възможност да изпита това. Почти.

Алтея изникна на палубата и замижа заради яркото слънце на пладнето. Спокойните води на залива отразяваха сиянието.

Девойката повдигна очи и се загледа към брега. Бингтаун се разгръщаше по протежение на залива досущ като пъстрите стоки, предлагани на пазара. Миризмата на суша връхлетя Алтея. Край данъчните докове цареше суматоха, както винаги. Всички пристигащи кораби трябваше да спрат първо там, за да предоставят на чиновниците на сатрапа възможност да опишат товара и изчислят дължимите плащания. Вивачия трябваше да чака реда си, макар и не дълго — изглеждаше, че Златната дюна почти е приключила с огледа.

Инстинктивно погледът й подири дома: тя можа да зърне единия ъгъл от белите стени на къщата; останалото оставаше скрито зад дърветата. Промените, изникнали по околните хълмове, за момент я накараха да се навъси, преди да бъдат забравени — градът и околността му не я засягаха. Но нетърпението да види болния си баща, за когото така се тревожеше, се смесваше със странно нежелание да напусне Вивачия. Капитанската лодка още не бе спусната; по традиция Алтея щеше да стигне до сушата в нея. Никак не я радваше мисълта, че отново ще види Кайл, още по-малко да седи в една лодка с него. Само че сега това не й се струваше толкова нетърпимо. Сега тя знаеше, че той никога не би могъл да я откъсне от Вивачия. Тя бе свързана с кораба; самият съд никога не би търпял да плава без нея. Кайл пак си оставаше дразнител, но заплахите му вече не притежаваха тежест. Щом Алтея разговаряше с баща си, Ефрън щеше да сподели мнението й. Разбира се, той щеше да й се разгневи за думите, засягащи причините, по които Кайл се бе оженил за другата му дъщеря. Самата девойка потръпна, припомнила си това си изказване. Баща й щеше да се гневи с право. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не би я отделил от кораба й.

Девойката се озова на носа, където се приведе напред, за да се вгледа в красящата го фигура. Резбованите очи все още оставаха затворени, но този факт нямаше значение: Алтея също се бе докоснала до сънищата на Вивачия.

— Внимавай да не се подхлъзнеш.

— Няма такава опасност — отвърна тя на Брашън, без да се обръща.

— Обичайно, да. Но както си пребледняла, имам основание да се опасявам, че може неочаквано да ти прилошее.

— Няма.

Тя продължаваше да не обръща глава към него. Искаше й се той да се махне.

Следващите му думи бяха произнесени с далеч по-формален тон.

— Има ли някакъв багаж, който да бъде пренесен на брега?

— Само сандъчето край вратата на каютата ми. — То съдържаше коприната и дребни подаръци за семейството й. Още преди дни Алтея го бе приготвила.

Брашън неспокойно прочисти гърло и не помръдна. Това я накара да се обърне раздразнено.

— Какво?

— Капитанът нареди да помогна в разчистването на каютата.

Брашън стоеше изпънат, насочил поглед над рамото й. За пръв път от месеци тя истински се вгледа в него. Какво ли бе му струвало да се превърне от помощник-капитан в обикновен моряк, само за да остане на борда на този кораб? Самата тя само веднъж бе станала жертва на Кайловата троснатост; чет нямаха моментите, в които той или новият старши помощник бяха му нареждали грубо. И въпреки това Брашън оставаше тук. Сега той бе получил нареждане, което той не одобряваше, но въпреки това правеше всичко по силите си, за да го изпълни с полагащата се дисциплина.

Тя промърмори, по-скоро на себе си:

— Не се съмнявам, че издаването на това нареждане му е доставило огромно удоволствие.

Другият не отговори. Единствено челюстта му трепна. Дори и в този момент той не би си позволил да обсъжда капитанска заповед. Безнадежден случай.

— Донеси само малкото сандъче, Брашън.

Той тежко си пое дъх.

— Госпожице Алтея, наредено ми е да се погрижа всички твои вещи да бъдат изнесени от каютата.

Девойката отмести очи от него. Внезапно я бе връхлетяла огромна умора от цялото това Кайлово перчене. Нека той си мисли, че ще бъде неговото; много скоро баща й щеше да промени нещата.

— В такъв случай изпълни нареждането си, Брашън. Разбирам, че спазваш йерархията.

Той изглеждаше смаян.

— Не искаш ли да го сториш лично?

Алтея се подсмихна.

— Виждала съм те как подреждаш товара. Сигурна съм, че ще се справиш добре.

Още миг той остана на мястото си, може би в очакване тя да оттегли думите си. Младата жена не му обръщаше внимание. След няколко мига той се обърна и тихо се отдалечи, а Алтея отново се загледа в носа на кораба. Девойката стисна парапета и се зарече на Вивачия, че никога няма да я изостави.

— Лодката ви чака, госпожице Алтея.

Тонът на моряка подсказваше, че изрича тези думи най-вероятно за трети път. Тя се изправи и неохотно се отърси от виденията си.

— Идвам — безучастно каза тя и пое след него.

В лодката тя седна с лице към Кайл, но колкото се може по-далече от него. Никой от моряците не я заговори. С изключение на необходимите нареждания, всички мълчаха. На няколко пъти Алтея улови гребците да я поглеждат неспокойно. Григ, неизменно дързък, си позволи да й намигне и да се усмихне широко. Тя опита да отвърне на жеста му, но в този момент й се струваше, че е забравила как да го стори. В мига на напускането на кораба я бе обхванала застиналост: самата й душа изчакваше следващите събития.

В няколкото пъти, през които тя среща погледа на Кайл, изражението му я обърка. При появата й той бе изглеждал почти ужасѐн. Второто поглеждане бе открило размисъл върху лицето му, а последният път, в който тя го улови да гледа към нея, се оказа най-смущаващ, защото Кайл й кимна и се усмихна топло и окуражаващо. Със същото изражение той поздравяваше дъщеря си Малта, когато тя напредваше в ученето.

С безизразно лице тя се обърна и се загледа във водите на залива.

При достигането на сушата Алтея трябваше да приеме помощ при прекачването — следствие от полата, шапката и шала. Григ съумя да я раздразни, като я задържа по-дълго от необходимото. Тя се отскубна от ръката му и го погледна. Очакваше да открие весело пламъче в очите му, но вместо това видя тревога, изострила се, когато в следващия момент Алтея отново се вкопчи в него заради неочаквана слабост.

— Още не съм свикнала с твърда земя под краката си — извини се тя и за втори път се отдръпна.

По нареждане на Кайл моряците от предишните лодки бяха поръчали кола — открита двуместна карета. Кльощавият кочияш им отстъпи седалката.

— Нямате ли багаж? — изграчи момчето.

Алтея поклати глава.

— Без багаж, кочияшо. Закарай ни до дома на Вестрит. Търговският кръг.

Голият до кръста колар кимна и й помогна да се качи. Когато и Кайл зае мястото си, момчето ловко скочи на гърба на кобилата си и я подкара. Подковите затрополиха по дъските на кея.

Девойката остана загледана право пред себе си, в калдъръмените улици. Тя нямаше никакво намерение да поддържа разговор: достатъчно й беше, че трябва да търпи Кайл до себе си. Шумотевицата на града — минувачи и коли, виковете на пазарящи се, миризмите на чайни и ресторанти — всичко това й се струваше някак далечно. Всеки път, когато тя и баща й бяха влизали в пристанището, майка им бе идвала да ги посрещне. Тримата бяха поемали към дома пеш; по време на тази разходка Роника неизменно ги бе уведомявала за случвалото се в тяхно отсъствие. Почти в традиция се бе превърнало спирането в някоя от чайните, където да похапнат топли кифлички и студен чай.

Алтея въздъхна.

— Алтея, добре ли си? — намеси се Кайл.

— Колкото бих могла да очаквам, благодаря — сковано отвърна тя.

Кайл се размърда неспокойно и безшумно прочисти гърло с видимото намерение да каже още нещо. За щастие полуголото момче вече спираше пред дома. Още преди Кайл да е помръднал, кочияшът вече бе скочил долу и протягаше ръка към Алтея, за да й помогне да слезе. Тя му се усмихна и получи сходен отговор.

Миг по-късно вратата на дома й се отвори и Кефрия изскочи навън, ридаейки:

— Кайл! Толкова се радвам, че се прибра. Тук всичко е нетърпимо!

Силдин и Малта изникнаха по петите на майка си, хвърлила се да прегръща съпруга си. Следваше ги и друго момче, което изглеждаше смътно познато. Най-вероятно някакъв братовчед.

— И аз се радвам да те видя, Кефрия — хапливо промърмори Алтея и се отправи към вратата.

Вътре бе сенчесто и прохладно. За момент девойката остана неподвижна, за да позволи на погледа си да привикне. Някаква непозната жена с купа ароматна вода и кърпа изникна насреща й и поде официално приветствие. Алтея махна с ръка.

— Благодаря ти, но не е нужно. Аз съм Алтея, живея тук. Къде е баща ми? В кабинета си ли?

Стори й се, че е зърнала проблясък съчувствие в очите на жената.

— От много дни той не е достатъчно добре, за да посещава тази стая, госпожице Алтея. Баща ви е в спалнята си; майка ви е при него.

Със звънък тропот върху плочките Алтея се затича по коридора. Не успя да достигне спалнята: майка й изникна на прага, притеснено намръщена.

— Какво става? — остро попита тя. И в следващия момент разпозна дъщеря си. — Най-сетне! Къде е Кайл?

— Отвън. Татко още ли е зле? Минаха месеци, по това време очаквах, че…

— Баща ти умира, Алтея.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди девойката да се опомни. Тогава тя забеляза угасналия поглед в очите на майка си. По лицето на Роника личаха бръчки, които не бяха го грозили по време на отплаването. И раменете й се бяха привели по начин, какъвто Алтея виждаше за пръв път.

Сърцето й все още оставаше сковано от думите, изречени от майка й току-що. Въпреки това Алтея разбираше, че те са били подтикнати от безнадеждност. С тази откровеност Роника се надяваше да й спести бавната мъка на осъзнаването.

Девойката направи крачка към нея, но опитът за прегръдка не се състоя: майка й отблъсна ръцете й. И Алтея спря веднага. Сълзливите прегръдки и плачът над раменете не бяха от нещата, които Роника Вестрит си позволяваше. Тя се превиваше под тежестта на мъката си, но не бе премазана от нея.

— Върви при баща си. Почти всеки час той пита за теб. Аз трябва да говоря с Кайл. Предстоят приготовления, а се боя, че не разполагаме с много от време. Хайде, отивай.

Тя бързо потупа дъщеря си по рамото и бързо закрачи по коридора.

Алтея погледна по посока на отдалечаващите се крачки, преди да отвори вратата на спалнята.

Тази стая не й беше позната. Като малка Алтея не бе имала право да влиза там. След всяко свое пътуване баща й се бе оттеглял в нея, за да прекара време с майка й. Алтея бе ненавиждала последващите утрини, в които не й бе позволено да ги безпокои. А когато бе пораснала достатъчно, за да разбере причината, поради която родителите й ценят усамотението си, тя бе започнала да отбягва помещението умишлено. Все пак си спомняше, че то е обширно и ярко, с големи прозорци, обзаведено с екзотични мебели и тъкани от многобройни пътувания. По белите стени бяха висели ветрила и маски, гоблени от мъниста и пейзажи от кована мед. Креватът бе от тиково дърво, украсен с дърворезба, а през зимата над матрака винаги бяха лежали пухени завивки. Лете вази с цветя бяха отдавали аромат, примесен с розовото ухание на хладни памучни чаршафи.

Отвъд вратата имаше сумрак. Миризмата на цветя отдавна бе прогонена от киселеещата миризма на болест, примесена с оттенъка на лекарства. Прозорците стояха затворени, със спуснати завеси, които да пропъждат светлината на деня.

Алтея плахо пристъпи в стаята. За пореден път очите й трябваше да привикват към нова атмосфера.

— Тате? — колебливо се обърна тя към леглото. Неподвижна издутина лежеше под завивките; отговор не последва.

Девойката се приближи до един от прозорците и отмести тежката завеса. Влезлият лъч следобедна светлина попадна върху изпосталяла жълта ръка, положена върху юргана. Тази ръка напомняше на сгърчените нокти на мъртва птица.

Алтея прекоси стаята и се настани на стола край леглото — мястото, от което майка й несъмнено не се бе отделяла през цялото това време. Тя обожаваше баща си, но не можа да не изпита отврата, когато сплете пръсти с тези на отпуснатата ръка. Мускулите и мазолите бяха напуснали десницата.

Тя се приведе напред, към лицето му.

— Тате?

Той бе починал. Поне това бе първата й мисъл при вида на лицето му. Последвалото хрипливо вдишване я накара да осъзнае грешката си.

— Алтея.

Гласът се давеше от храчки. Лепнещите от немиене клепачи се повдигнаха. Нямаше и следа от някогашния остър тъмноок взор: тези очи бяха кървясали, хлътнали и пожълтели. И се нуждаеха от миг, за да се съсредоточат върху нея. През това време Алтея се стараеше да скрие ужаса от лицето си.

— Върнах се, тате — с пресилена радост каза тя. Сякаш това щеше да промени нещо.

Ръката му немощно се раздвижи в нейната. Очите се затвориха отново.

— Аз умирам — гневно и отчаяно изхриптя Ефрън.

— Глупости, тате, ти ще се оправиш, ще…

— Мълчи. — Думата бе прошепната, но пак си оставаше заповед, дошла от капитана и бащата. — Само едно нещо е от значение. Отнесете ме до Вивачия. Трябва да умра на палубата й. Трябва.

— Зная — каза тя. Болката, започнала да стяга сърцето й, неочаквано притихна. В момента нямаше време за това. — Ще се погрижа.

— Незабавно — предупреди баща й. Шепотът му звучеше клокочещо. Нова вълна отчаяние заплаши да повали Алтея, но девойката се овладя.

— Няма да те разочаровам — обеща тя. Ръката му отново трепна и освободи нейната. — Ще се заема веднага.

Тя се надигна от стола. Баща й се закашля и успя да изрече:

— Алтея!

Девойката спря. Още няколко мига Ефрън се бори да си поеме дъх, преди да изхрипти:

— Кефрия и децата й… Те не приличат на теб. Те не са като теб. — Той отново вдиша трескаво. — Аз трябваше да се погрижа за тях. Трябваше…

Баща й искаше да каже и още нещо, но не намираше сили.

— Разбира се. Ти се грижеше добре за всички ни. Не се тревожи за това сега. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Едва по средата на коридора тя осъзна думите си. Какво бе имала предвид тя с това обещание? Че ще се погрижи той да умре на борда на живия кораб, който бе ръководил толкова години! Странно понятие за наред.

С непоклатима увереност тя знаеше, че когато настъпи и нейното време да умре, стига да можеше да се раздели с живота на борда на Вивачия, за нея също всичко щеше да бъде наред.

Тя прокара длан над лицето си. Струваше й се, че се е събудила току-що. Бузите й бяха влажни. Така и не бе усетила плача си. Не, сега не беше моментът за това. Нямаше време да чувства и ридае.

Пред къщата тя едва не се сблъска със струпаните там хора. За момент премигна, заслепена от слънцето, преди да осъзнае, че това са майка й, Кайл, Кефрия и децата. Всички те мълчаливо се взираха в нея.

За момент тя също се вторачи, преди да каже:

— Отивам да приготвя кораба. След един час донесете татко.

Кайл се навъси и понечи да каже нещо, ала бе изпреварен от кимването на майка й:

— Стори го.

Дори тези две думи бяха мъчителни за Роника. Трудно бе да се говори през сковано от мъка гърло.

— Побързай — успя да добави майка й. Алтея кимна и се отдалечи. Тя бе решила да стигне до пристанището пеш: за времето, необходимо на някой вестоносец да стигне до града и да поръча кола, девойката почти щеше да е пристигнала.

— Поне изпратете някоя слугиня с нея! — долетя гневното възклицание на Кайл. А майка й отвърна, по-тихо:

— Не. Остави я. Вече няма време за церемонии. Елате да ми помогнете да приготвим носилката.

Близо до пристанището роклята й вече бе подгизнала от пот. Това я накара да прокълне съдбата, обрекла я да бъде жена и носи подобни дрехи. В следващия миг тя отправяше благодарност към Са, защото в данъчните докове тъкмо се освобождаваше място, което Вивачия заемаше. Алтея зачака нетърпеливо. Още докато корабът биваше привързван, тя сграбчи полите си и скочи на палубата.

Гантри, заместникът на Кайл, стоеше на предната палуба с ръце на кръста. Вихрената Алтеина поява го сепна. Личеше, че неотдавна той е участвал в някакво сбиване: едната половина на лицето му бе подпухнала, започнала да почервенява. Тази мисъл бе само мимолетно отбелязана от съзнанието й: задача на първия помощник беше да поддържа реда сред екипажа, а краят на всеки курс винаги бе съпроводен от известни търкания. Толкова близо до свободата дисциплината винаги се изкушаваше.

Само че смръщването му бе насочено към нея.

— Госпожице Алтея. Какво правите тук?

Той звучеше разгневен.

Във всеки един друг момент тя би отделила от времето си да се наскърби. Но в този случай се ограничи да отвърне:

— Баща ми умира. Дойдох да подготвя кораба.

Това обяснение не намали враждебния му вид, но прибави покорство към тона му.

— Какво желаете да бъде сторено?

Тя притисна ръка към слепоочието си. Какви приготовления бяха предшествали смъртта на дядо й? Това се бе случило преди много време, но пък от нея се очакваше да знае тези неща. Алтея бавно си пое дъх, за да се успокои, а после неочаквано коленичи и отпусна длан върху дъските на палубата. Вивачия. Много скоро тя щеше да оживее.

— Трябва да издигнем навес върху палубата. Ето там. Покрийте го с платнище. И нека бъде разположен на прохладно място.

— Защо да не го отнесем в каютата му? — осведоми се Гантри.

— Защото не се прави така — отвърна Алтея. — Той трябва да лежи направо върху палубата. И трябва да има достатъчно място, за да могат всички роднини да присъстват. Пригответе пейки за бдящите.

— Предстои ми да разтоварвам кораб — тросна се офицерът. — Някои от стоките имат ограничена трайност и трябва да бъдат свалени на сушата колкото се може по-скоро. Как очаквате екипажът ми да стори всичко това, като същевременно ви издига шатра? И как изобщо хората ми да работят при такива условия?

Така запита той, пред целия екипаж. В тона му се долавяше предизвикателство.

Алтея неразбиращо се взираше в него. Какво го бе прихванало, за да спори с нея точно в този момент? Нима той не разбираше значимостта на случващото се? Най-вероятно не. Той беше човек на Кайл; нямаше никаква представа за същината на живите кораби.

В следващия момент тя чу гласа си да изрича със същата суровост, с която баща й се бе обръщал към Брашън в трудни моменти.

— Намерете начин да се оправите — каза тя и отметна глава, преди да хвърли поглед към палубата. Моряците бяха преустановили работата си, заслушани. В някои лица тя видя разбиране и съчувствие, върху други личеше единствено увлечението, с което човек наблюдава сблъсъка на чужди воли.

Към следващите си думи тя прибави известна хапливост:

— Ако чувстваш, че няма да се справиш, възложи работата на Брашън. Той няма да се затрудни. — Алтея започна да му обръща гръб, сетне спря. — Всъщност това е най-доброто решение. Нека Брашън да се заеме с издигането на навеса за капитан Вестрит. Така подобава, защото той е негов заместник. А ти се погрижи за разтоварването.

— На борда може да има само един капитан — отбеляза Гантри. Тези думи той бе произнесъл загледан встрани. Въпреки това тя избра да отговори.

— Именно, моряко. И когато капитан Вестрит е на борда, той е този капитан. Съмнявам се, че ще намериш много хора, които биха оспорили това. — Девойката погледна към корабния дърводелец. Каквато и неприязън да изпитваше към него, тя не можеше да отрече непоколебимата му лоялност към баща й. Затова тя му каза: — Погрижи се Брашън да получи цялата необходима помощ. И работи бързо, баща ми скоро ще пристигне. Това е последният път, в който той стъпва на борда; бих искала да види Вивачия в отлично състояние и с работещ екипаж.

Тази простичка молба се оказа напълно достатъчна. Неочаквано осъзнаване изникна върху лицето му, а погледът, с който дърводелецът се обърна към другарите си, разпространи тази реализация. Това наистина се случваше и бе неотложно. Мъжът, на когото бяха служили, някои от тях в продължение на повече от две десетилетия, пристигаше на борда да умре. Той често се бе хвалил, че това е най-подбраният екипаж в цял Бингтаун. И определено най-добре платеният.

— Ще намеря Брашън — увери я дърводелецът и се отдалечи с целенасочена походка.

Гантри си пое дъх с видимото намерение да го повика обратно. Но след миг пауза той започна да издава заповеди, свързани с разтоварването. При това леко се извърна, за да не вижда Алтея. Тази му постъпка на загърбване породи нов приплам на гняв — преди девойката да си припомни, че в момента не може да се занимава с дребнавостта му. Нейният баща умираше.

Вместо това тя отиде при майстора на платна, за да му поръча да приготви материал за навеса. При връщането си на палубата девойката завари Брашън да разговаря с дърводелеца. Бившият помощник-капитан посочваше различни места сред въжетата: очевидно двамата обсъждаха прикрепването на покривалото.

Когато Брашън се обърна към нея, тя забеляза подутината над лявото му око. Противникът на Гантри ставаше ясен. Каквото и да бе предизвикало неразбирателството, то бе разрешено по обичайния начин.

Сега не й оставаше друго, освен да наблюдава и изчаква. Тя бе поверила командването на Брашън и той се бе заел. От баща си бе научила едно: възложиш ли нещо някому, не се намесваш в работата му. Освен това не й се искаше да слуша мърморенето на Гантри как тя им пречела. Тъй като нямаше къде другаде да иде, Алтея се оттегли в каютата си.

Помещението бе опразнено; единствено картината, изобразяваща Вивачия, все още стоеше на стената. Видът на пустите лавици я прониза с неочаквано силна болка. Всичките й принадлежности бяха прилежно подредени в няколко отворени товарни сандъка. На пода лежаха дъски, пирони и чук. Ето от каква задача нареждането й бе откъснало Брашън.

Девойката приседна на леглото си и се загледа в сандъците. Някакво трудолюбиво създание у нея искаше да приседне на пода и да довърши опаковането. Борбеността я подтикваше да започне да изважда нещата си и да ги върне обратно. Известно време тя остана да се олюлява между тези две противоположности, без да прави нищо.

Скръбта я връхлетя неочаквано и задушаващо. Риданията отказваха да се отронят; буцата в гърлото не допускаше дори дъх. Нуждата да заплаче буквално я давеше. С мъка тя отвори уста. Най-сетне успяла да изпълни гърдите си с въздух, Алтея можа единствено да изхлипа. Сълзите рукнаха по лицето й, а тя нямаше носна кърпичка, можеше да се избърше само с ръкава или с полата си… и що за безсърдечно създание можеше да мисли за носни кърпи в подобен момент? Тя зарови глава в шепи и престана с опитите да удържа сълзите.

 

 

Всички те се движеха заедно като кокошки. И мърмореха едни към други по същия начин. А Уинтроу бе принуден да ги следва. Той не знаеше какво друго да стори. Вече пет дни бяха изминали от пристигането му в Бингтаун, без момчето да разбере причината, поради която са го повикали. Дядо му умираше, това му беше известно. Но той нямаше представа какво се очаква от него.

Умиращ, старецът бе дори още по-плашещ. Като малък Уинтроу се бе смущавал от жизнеността, излъчвана от дядо му. А сега чернотата на наближаващата смърт се изцеждаше от него, за да напои с мрака си стаята. По време на пътуването към дома Уинтроу се бе зарекъл да опознае дядо си поне малко в последните му дни. Но след пристигането се бе оказало, че вече е прекалено късно. Целия остатък от прословутата си сила капитан Ефрън Вестрит използваше, за да остава вкопчен в живота. С мъка той бе удържал душата си зад стиснати зъби, но не заради пристигналия да го посети внук. Не. Старецът очакваше единствено завръщането на кораба си.

Пък и Уинтроу така и не бе прекарал много време с дядо си. Почти веднага подир пристигането майка му го беше отвела при болника. Все още замаян от пътуването по море и прекосяването на града с карета, Уинтроу едва бе смогнал да осмисли, че тази ниска и тъмнокоса жена е майка му. Стаята, в която тя го отведе, беше сумрачна, прикрила се от светлината и топлината на деня. Вътре Уинтроу откри дребна старица да седи край леглото. А помещението бе непроветрено.

Възрастната жена се надигна в отговор на появата му, за да го прегърне. И сграбчи ръката му почти веднага след като майка му бе отдръпнала своя захват.

— Ефрън — тихо бе изрекла тя. — Ефрън, Уинтроу пристигна.

Някаква издутина в леглото се бе раздвижила и бе изрекла нещо, напомнящо отговор. Уинтроу бе стоял неподвижно, окован от пръстите на баба си. Все пак със закъснение бе смогнал да измърмори:

— Здравей, дядо. Дойдох да те посетя.

Може би старецът изобщо не бе чул, защото думите на внука му останаха без отговор. След още няколко мига болният хрипливо бе попитал:

— Корабът?

— Още не се е върнал — нежно бе отвърнала баба му.

Тримата — той, баба му и майка му — бяха постояли още малко. И когато възрастният човек не бе помръднал отново и не бе казал нищо повече, Роника бе изрекла:

— Мисля, че той иска да си почине, Уинтроу. Ще изпратя да те повикат, когато се почувства по-добре.

Това време така и не бе дошло. Сега баща му се бе прибрал, но личеше, че той се интересува единствено от вестта за наближаващата смърт на Ефрън Вестрит. Кайл забеляза по-големия си син, разбира се, и му кимна над рамото на съпругата си. Но тогава Кефрия започна да излива потока си от лоши новини и оплаквания. И Уинтроу остана да стои настрана, като някой непознат, докато Малта и по-малкият Силдин прегръщаха баща си. Най-сетне в оплакванията на Кефрия бе настъпила пауза, която да позволи на Уинтроу да пристъпи напред, да се поклони и да протегне ръка към баща си.

— Ето го и моя жрец — поздрави баща му. Тонът на тези думи не съдържаше очевиден присмех. И все пак последвалата реплика не изненада Уинтроу. — Сестра ти е станала по-висока от теб. И защо носиш роба като жена?

— Кайл! — смъмри го Кефрия. Но съпругът й вече обръщаше гръб на Уинтроу, без да дочака отговор.

И докато леля му се отправяше към пристанището, Уинтроу последва близките си обратно в къщата. Възрастните вече обсъждаха най-добрия начин да пренесат Ефрън до кораба и последващите приготовления. Малта и Силдин напразно пристъпваха подире им и се опитваха да зададат някакъв въпрос, непрекъснато смълчавани от предупрежденията на баба си. Уинтроу крачеше последен, нито възрастен, нито дете, изолиран от участие в тази проява на чувства.

По пътя за насам той бе осъзнал, че няма представа какво да очаква. А пристигането, вместо да отстрани това му объркване, само го бе усилило. Първият му ден тук бе преминал предимно в разговори с майка му — и предимно изчерпвали се във възклицания за отслабналата му фигура. И носталгични реминисценции, които неизменно започваха с думите: Ти надали си спомняш това, но веднъж…

Малта, която някога не се отделяше от него, сега изпитваше открита омраза към него, задето той бе дръзнал да се прибере и да отнема от вниманието на майка им. Нейните обръщания към него представляваха редуване на превъзхождащо презрение с остроти под формата на реплики, привидно насочени към Силдин или слугите. Не помагаше и фактът, че едва на дванадесет тя действително бе по-висока от него и вече започваше да прилича на жена: нейната зрелост проличаваше в много по-голяма степен от неговото възмъжаване. Никой не би отгатнал, че той е по-големият от двамата. А Силдин, още пеленаче по времето, когато Уинтроу бе напуснал дома си, се отнасяше с пълно пренебрежение към по-големия си брат като към някакъв далечен роднина, който ще си замине скоро и с когото не си струва човек да си губи времето. Впрочем и самият Уинтроу също се надяваше на последното. Той знаеше, че е недостойно да очаква смъртта на дядо си, която щеше да означава край на принудителното посещение, но освен това знаеше, че не би могъл да отрече тази мисъл — това би бил друг вид лъжа.

Роднините спряха пред стаята на умиращия. Тук те снижиха гласове по начин, подобаващ за обсъждането на тайни. Уинтроу не разбираше това: премълчаването на смъртта нямаше да я отклони. А и надали възрастният човек копнееше да продължава да живее по подобен начин.

Той се насили да се вслуша в разговора.

— Мисля, че би било най-добре да не споменаваме за нищо от това — казваше в този момент баба му към баща му. Тя бе отпуснала ръка върху дръжката на вратата, но още не влизаше. Почти изглеждаше, че Роника се опитва да попречи на зет си да влезе в стаята.

По смръщения лоб на баща му личеше, че Кайл Хейвън не споделя мнението на своята тъща. Но съпругата му го държеше за ръката, гледаше към него умолително и не спираше да кима.

— Това само би го разстроило — намеси се Кефрия.

— И не би постигнало нищо — продължи баба му в пълно единомислие с дъщеря си. — Бяха ми нужни седмици, за да го убедя. Той се съгласи неохотно. Всяко оплакване само би подновило обсъждането. А уморен и измъчен той е изненадващо упорит.

Тя замълча. Двете жени се вгледаха в баща му, изискващи подчинение. Известно време той остана неподвижен, преди да отстъпи:

— Няма да повдигам темата веднага. Нека най-напред го отнесем до кораба. Това е най-важното.

— Именно — съгласи се бабата и най-сетне отвори вратата. Възрастните влязоха. Когато Малта и Силдин се опитаха да ги последват, Роника рязко препречи пътя им.

— Деца, вие тичайте при бавачката да ви преоблече. Преди това, Малта, ти върви при готвачката и й кажи да приготви кошница с храна. Нека се погрижи и за допълнителни припаси.

За момент Роника мълчаливо се вгледа в Уинтроу в кратко колебание, преди да кимне рязко:

— Уинтроу, ти също ще трябва да се преоблечеш. Всички ще останем на борда на кораба до…

Внезапно тя замлъкна и пребледня. Някаква мисъл изникна върху лицето й.

Уинтроу бе виждал този израз на осъзнаване и преди. Много пъти той бе придружавал целителите; и в много от тези пъти техните билки, тоници и докосвания се бяха оказвали безсилни да спрат напора на смъртта. В тези моменти грижата им се насочваше към скърбящите.

Ръцете на баба му рязко се повдигнаха към яката на дрехата й, за да се вкопчат в нея. Устните й трепнаха като в спазъм.

Момчето почувства истинско състрадание към възрастната жена и посегна да я прегърне. Но тя се отдръпна и го потупа успокояващо, макар и по начин, който почти се равняваше на отблъскване.

— Нищо ми няма, мили. Не ми обръщай внимание. Върви да се приготвиш, за да тръгнем заедно.

С тези думи тя затвори вратата в лицето му. Известно време Уинтроу остана загледан в преградата. А при обръщането си откри, че Малта и Силдин са се вторачили в него.

В първия момент той им отвърна с безизразен поглед. Сетне, тласнат от някакво отчаяние, което и сам не разбираше, юношата направи опит да възвърне връзката с най-близките си роднини.

— И ето че дядо ни умира — промълви той.

— Той цяло лято е седнал да умира. — С едно презрително тръсване на глава Малта успя едновременно да изрази мнението си и да се обърне. — Ела, Силдин. Ще помоля бавачката да ти приготви нещата.

Без да обръща никакво внимание на Уинтроу, тя отведе братчето си.

За момент юношата си каза, че не бива да се чувства наранен. Родителите му не възнамеряваха да го обиждат с отпращането му, а сестра му просто се чувстваше притеснена. В последвалия момент той разпозна лъжата и прие чувствата си, за да ги разбере. Майка му и баба му бяха прекалено заети. Баща му и сестра му умишлено се бяха опитали да го наранят, а Уинтроу бе им позволил да успеят в това начинание. Но тези случили се неща и изпитваните чувства не бяха недостатъци, към чието отстраняване да се стреми. Той не можеше да отрече чувствата си, не трябваше и да се опитва да ги промени.

— Приемай и се развивай — напомни си той. Болката започна да отслабва. С тази мисъл той отиде да се преоблече.

 

 

Брашън невярващо се взря в Алтея. Това бе последното, което му трябваше днес. Поне от изпитвания гняв имаше полза: гневът задържаше паниката настрана.

Той затвори вратата и коленичи на пода до нея. Бе влязъл в каютата, когато девойката по никакъв начин не бе отвърнала на почукванията му, прераснали в тропане с юмрук. Затова Брашън рязко бе блъснал вратата, очаквайки да бъде посрещнат със злоба. Вместо това той бе заварил девойката да лежи на пода, просната като някоя от припадащите героини от уличните театри. Само дето вместо да лежи с ръце под главата си, Алтея бе вкопчила пръсти в дъските.

Тя дишаше. Брашън се поколеба, преди леко да разтърси рамото й.

— Госпожице — меко поде той. Но не успя да сдържи раздразнението си. — Събуди се, Алтея!

Девойката тихо простена, но не помръдна. Брашън отново се загледа замислено. Той трябваше да извика корабния хирург, но не му се искаше да създава поводи за суматоха. Пък и тя не би искала да бъде видяна в подобно състояние. Поне това важеше за старата Алтея. Това просване върху дъските въобще не беше типично за нея. Както не беше типично да прекара остатъка от пътуването до дома послушно в каютата си. Бледата й кожа и изпосталялото лице също не му харесваха.

Той се огледа, повдигна девойката и я постави върху оголения матрак на леглото.

— Алтея?

Този път клепачите й трепнаха и се отвориха.

— Когато вятърът издува платната ти, ти разсичаш вълните като нажежен нож през масло — със занесена усмивка му каза тя. Погледът й също бе занесен, изменен. Неочакваната чувственост на думите й едва не накара Брашън да се усмихне на свой ред.

— Припаднала ли беше? — прямо попита той.

Унесът рязко избяга от погледа й.

— Не… Не точно. Просто не можех да се задържа…

Девойката замълча и се надигна от кревата. Първата й стъпка бе несигурна, но въпреки това тя подмина протегнатата в подкрепа ръка и сама се опря на стената. Алтея се загледа в дъските й.

— Приготвихте ли мястото? — дрезгаво каза младата жена.

Брашън кимна. Тя повтори жеста му.

— Споделям скръбта ти, Алтея. Той беше много важен за мен.

— Той още не е мъртъв — сопна се девойката, прокара ръце през лицето си и нагоре през косата. Очевидно решила, че това е достатъчна грижа за вида й, тя напусна каютата. След миг Брашън я последва. Това вече бе типично за Алтея. За нея бе недопустима мисълта, че съществуват и други хора. Тя се бе отнесла към признанието за мъката му като към нещо, казано само по обичай. Интересно дали тя някога се бе замисляла какво означаваше смъртта на баща й за него или за екипажа. В Бингтаун трудно можеше да се намери по-открит и честен човек от капитан Вестрит. Дали Алтея имаше представа колко рядко се случваше някой капитан да изпитва истинска грижа за екипажа си? Не. Нямаше как. Тя никога не бе служила на борда на съд, където за дажби се раздаваха червясали сухари и почти отровно осолено свинско. Тя не бе виждала как помощник-капитанът пребива до смърт моряк, който не е изпълнил нареждането му достатъчно бързо. Самият Вестрит никога не търпеше размотаване, но от такъв работник той просто би се отървал още в следващото пристанище. И освен това си бе направил труда да подбере хората си. На кораба му не служеха произволно наети люде, а моряци, които Вестрит сам бе обучил и познаваше.

Тези моряци също бяха познавали своя капитан и бяха вярвали в него. Брашън знаеше за случаи, в които негови другари са отказвали предложения за по-високи длъжности само за да останат на борда на Вивачия. По бингтаунските стандарти някои от екипажа на Ефрън Вестрит бяха прекалено възрастни, за да плават, но той продължаваше да ги държи край себе си заради богатия им опит, който те да предадат на млади и силни другари. На тях капитан Вестрит бе поверил кораба си, а те му бяха поверили бъднините си. Много скоро Вивачия щеше да стане нейна. Дано Са благоволеше да й даде разумността и морала да следва примера на баща си. Мнозина от по-възрастните моряци нямаха друг дом освен Вивачия.

Макар и млад, Брашън също бе един от тях.