Робин Хоб
Вълшебният кораб (33) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесета
Борба и съюз

Първият роб на борда й умря в ранния следобед.

Товаренето бе преминало бавно и тегаво. Силен източен вятър не бе спрял да тревожи водата, а на хоризонта неумолимо се бяха трупали облаци, обещаващи поредната зимна буря. Веригите роби бяха отвеждани с лодки до кораба и изтласквани нагоре по въжената стълба. Някои от клетниците бяха прекалено слаби, за да се катерят, други се страхуваха или не притежаваха нужната повратливост. Ала робът, който беше умрял, стори това по свое желание. Това се случи по средата на стълбата, по средата на бавното му изкачване. С висок смях той оповести:

— Избирам да си ида по бързия начин.

И робът просто се отпусна встрани. Тежестта на оковите му ускори падането и веднага го повлече към дъното. Дори и ако в някой от следващите мигове той бе размислил, пак не би могъл да се спаси.

В течната тъмнина далеч под корпуса й се разгърна змийска плетеница. Вивачия долови гърчещото се съревнование за участие в закуската. Соленината на клетнишката кръв за момент изпълни водите около нея. Още по-голям беше ужасът й, защото моряците не подозираха нищо.

— Долу има змии! — извика им тя, ала те й обърнаха толкова внимание, колкото обръщаха и на робските молби.

След тази случка побеснелият Торг нареди робите да бъдат вързани заедно и по време на прекачването. Това допълнително затруднение още повече забави изкачването, но помощникът нямаше против това разтегляне. Напротив, той изглеждаше особено удовлетворен и не пропускаше да напомня на изкачващите се, че следващият опитал ще трябва да отговаря пред всичките си другари. Повече никой не подири спасението на смъртта; Торг остана изключително доволен от досетливостта си.

Прекачването им на борда представляваше само прелюдия към същинската агония. Струпаните в трюма роби издишваха мизерия; тази миазма на мъка изпълни цялата й вътрешност. Клетниците не само бяха натъпкани, а и привързани един за друг — без съдействието на другарите си те не биха могли да помръднат. И товарните помещения тъмнееха от страха им; той се отделяше с урината им и се процеждаше в сълзите им. Много скоро Вивачия се почувства пропита с нещастие.

В котвеното помещение, хармонизиран с усещанията й и прибавящ свой специален оттенък към мъката, седеше Уинтроу. Уинтроу, който я бе изоставил, отново се намираше на борда й. В тъмното той лежеше върху дъските, с все още оковани крайници, с лице, върху което бе татуиран нейният лик. Той не ридаеше и не спеше. Просто се взираше в тъмнината и усещаше. Споделяше нейното осъзнаване на робската мизерия.

Уинтроу заместваше сърцето, което тя не притежаваше, за да пулсира с отчаянието на робите. Той чувстваше целия спектър на тяхното отчаяние — от дискомфорта на полуидиота, който дори не бе в състояние да осъзнае промяната, настъпила в живота му, до усещанията на възрастния скулптор, чиито ранни произведения все още красяха покоите на сатрапа. В най-долната част на трюма й, досами дъното, биваха пренасяни най-долнокачествените роби. Задраскани лица, нищо повече от жив баласт, оцелелите от който щяха да бъдат продадени в Калсид. В едно отделено помещение, където по-рано се бяха съхранявали топове коприна или бъчви вино, сега стояха занаятчиите. Те притежаваха лукса да седят върху посипани със слама дъски, а веригите им бяха достатъчно дълги, за да позволят на някои от тях да се изправят. От тези умели роби Кайл бе закупил далеч по-малко от възнамеряваното. Живият му товар бе изграден почти изцяло от работници със скромна специализация и изпаднали в затруднения калфи — хора, които някаква слабост или глупост бе тласнала към прекалено високи дългове и бе принудила да я изплатят със свободата си.

А в кубрика се долавяше различна мъка. Тя идваше от онези от моряците, които не бяха одобрявали намеренията на капитана още от самото начало. Други не се бяха впечатлили от това и невъзмутимо бяха се включили в преустройването на трюма — за тях веригите и скобите представляваха поредното средство за придържане на товара.

Самата Вивачия се бе стараела да не мисли за това. Ала през последните два дни отлаганото се бе превърнало в реалност, неподлежаща на отбягване. И робите бяха пристигнали на борда: мъже, жени и растящи деца. Всички те бяха татуирани. Някои от тях смогваха да носят веригите си умело, без да се разраняват допълнително. Други не спираха да напрягат сили срещу оковите. Но никой от тях не бе преживявал подобно пътуване: робите, напускащи Джамаилия, биваха изпращани в Калсид. Никой не се връщаше.

Моряците от екипажа й вече привикваха — някои по мъчителен начин — да не поглеждат към очите и лицата и да не се вслушват в гласовете, които умоляваха, ругаеха или се оплакваха. Та това беше товарът им. Стоката. Блеещи овце, изпълващи търбуха на кораба. Всеки от моряците намираше собствен начин да обяснява присъствието на татуираните човеци. И други думи, с които да ги описва. Шеговитостта на Комфри бе изчезнала още в първия ден на товаренето. Майлд се стремеше да открие някакво веселие, прибягваше до шеги, които не бяха забавни, а само хвърляха пясък връз разранената съвест. Гантри изпълняваше задълженията си мълчаливо, ала вече знаеше, че щом този курс приключи, той никога повече няма да стъпи на борда на робски кораб. Единствено Торг изглеждаше неподправено доволен. Нищожната му душица ликуваше за възможността за себепрослава. Той крачеше сред редиците окован товар и се наслаждаваше на тяхното пленничество, каращо го да се чувства свободен. В мислите си помощникът вече бе изградил списък с нуждаещите се от допълнително дисциплиниране роби. За нея Торг беше парче мърша, което ситуацията бе разместила, за да покаже разяждащите го червеи.

Тя и Уинтроу споделяха мъката си. И дълбоко в себе си, отвъд яснотата на мислите, Вивачия засилваше усещането, че нищо от тези неща не би се случило, ако нейните близки бяха постъпили отговорно към нея. Ако неин истински роднина стоеше на капитанския й пост, той би споделял онова, което тя чувства. Ефрън Вестрит никога не би я подложил на подобни страдания. Алтея дори не би могла да си го помисли. Ала Кайл Хейвън не можеше да я чуе. И запазваше невъзмутимо мълчание. Единствената емоция, която Уинтроу разпознаваше в баща си, бе леденият гняв, доближаващ се до ненавист, към собственото му потомство. Вивачия смяташе, че Кайл гледа на тях като на взаимно подхранващ се проблем: кораб, който отказва да се подчинява на нарежданията му заради едно хлапе, което отказва да се вслуша в баща си. И тя се опасяваше, че Кайл е решен да прекърши един от двамата. Или и двамата, стига да можеше.

Вивачия също продължаваше да мълчи. Миналата нощ Кайл не бе довел сина си при нея, а направо го бе захвърлил в старата му килия и бе наминал до носа, за да й разкаже за залавянето му. Със самодоволен глас, предназначен колкото за нея, толкова и за всички дежурни, той бе разказал как е открил сина си на робски търг и го купил за кораба. Щом отплавали, той щял да й доведе момчето, за да го повери на нейните грижи — защото баща му вече не искал да има нищо общо с него.

Неговият удължен монолог не успя да изтръгне някаква реакция от нея, макар че в един момент Кайл буквално започна да се дави от собствените си слюнки. Едно раздвижване на вятъра донесе до нея миризмата на уиски. Нов порок за Кайл Хейвън, да се качва пиян на борда.

Кайл гледаше на нея и на Уинтроу като на елементи от механизъм, които трябва да напаснат един към друг, за да започнат работа. Ако двамата бяха цигулка и лък, Кайл би ги удрял един в друг, очаквайки да чуе музика.

И тя продължаваше да мълчи.

— Купих ти проклетото безполезно хлапе! — говореше той. — Нали това искаше ти?! Е, той вече е твой, твой за целия остатък от безполезния си живот!

Кайл се обърна и започна да се отдалечава, но на втората крачка спря, за да добави:

— По-добре му се радвай. Това е последният път, в който се опитвам да ти угодя.

Едва в този миг тя най-сетне разпозна ревността в гласа му. Някога той бе копнял за нея — един кораб от най-редкия и най-скъпия тип. Капитанът на подобен съд ставаше част от най-елитните мореплаватели, които единствени търгуваха по Дъждовната река и оправдано си навличаха завистта на всички останали свои колеги. Още тогава Кайл бе познал същинската й стойност, бе копнял за нея и бе я ухажвал. А с елиминирането на Алтея той бе смятал, че е отстранил всичките си съперници. Ала нищо от това му внимание не се бе оказало достатъчно за нея. Тя му бе обърнала гръб, за да го замени с едно незряло хлапе, неспособно да оцени същинската й стойност. Кайл се оказваше в ролята на низвергнат влюбен, чиято мечта да я притежава се бе разпаднала. При строшаването си късчетата й се бяха превърнали в ненавист.

Какво пък, тази ненавист беше взаимна, студено си каза тя.

По-трудно й беше да опише онова, което тя изпитваше към Уинтроу. Може би то не се отличаваше от нещата, които Кайл изпитваше към нея.

На следващото утро Майлд се облегна край нея, крадешком наместващ късче киндин в устата си. Вивачия се навъси. Тя не обичаше, когато той използваше наркотика, не харесваше начина, по който киндинът правеше за нея по-трудно да го възприема. Но можеше да разбере причините, накарали го да прибегне към това изкуствено спокойствие.

Тя изчака юношата да прибере остатъка от парчето в ръкава си и тихо каза:

— Майлд, кажи на капитана, че искам да ми доведе Уинтроу. Веднага.

— Сар… — тихо изруга момчето. — Корабе, защо мен хвърляш на лъвовете? Не може ли просто да му кажа, че искаш да говориш с него?

— Не, защото не искам да разговарям с него. Нямам какво да му кажа. Просто искам Уинтроу да ми бъде доведен.

— Моля те — хленчеше Майлд. — Той вече се е навъсил, защото някои от задрасканите лица са болни. Торг казва, че те се преструват; те казват, че ако не бъдат преместени сред по-добри условия, всички ще умрат.

— Майлд.

Само една дума, но с интонация, която повтаряше искането.

— Да, госпожо.

Не й се наложи да чака дълго. Разфучалият се Кайл изникна на предната палуба.

— Какво искаш пък сега? — каза той.

Вивачия премисли мълчанието си.

— Уинтроу. Както вече си разбрал.

— По-късно. Когато вече сме вдигнали котва и малкото помиярче не може да избяга отново.

— Чу какво ти казах.

Той мълчаливо се оттегли.

Вивачия все още не можеше да определи чувствата си към Уинтроу. Тя се радваше на завръщането му. Ала не можеше да подмине себичността, съдържаща се в тази радост. И унизителното осъзнаване, че колкото и да я ненавиждаше той, тя винаги щеше да го приветства с готовност. Нима тя нямаше гордост? Още в мига, в който юношата бе стъпил отново на борда, тя бе подновила връзката си с него. Бе се вкопчила в него и във всичко онова, което го правеше Вестрит, за да заздрави собствената си идентичност. Почти мигновено тя се бе почувствала по-добре, по-уверена в себе си… по-запозната със себе си. Чрез него тя определяше себе си: нещо, по-рано оставало неосъзнато. Вивачия бе знаела, че е обвързана с него, ала по-рано бе отъждествявала това обвързване с обичта, която човеците толкова възхваляваха. Сега тази й увереност бе изчезнала. Дали не се криеше някаква злина в начина, по който тя се вкопчваше в него и извличаше от него собствената си същина? Може би точно този аспект на връзката им караше Уинтроу да се опитва да избяга, да не допуска Вивачия до себе си.

Това бе ужасяващо раздвоение: да изпитваш подобна нужда от някого и същевременно да се гневиш на тази нужда. Вивачия не искаше да съществува в подобна зависимост. Тя щеше да се обърне към него пряко, открито да поиска да знае дали той гледа на нея като на паразит и дали това е причината за бягството му — макар да се опасяваше, че ще получи потвърждение, че тя не му е дала нищо, а само отнема.

И все пак… Колкото и да се боеше от този въпрос, тя щеше да го зададе. Защото трябваше да знае. Дали тя притежаваше свой собствен живот, или в действителност представляваше проста сянка?

Вивачия реши да изчака още няколко минути, за да даде възможност на Хейвън да изпълни искането й. Ала никой не биваше изпратен да доведе Уинтроу.

Това беше немислимо.

По-рано тя бе забелязала, че товарът не е равномерно разпределен: моряците все още не бяха привикнали с подреждането на хора. Дисбалансът не беше значителен, но можеше да стане.

Вивачия въздъхна и неусетно се измести, накланяйки се към десния си борд. Съвсем леко. Ала в известни отношения Кайл беше добър капитан, а Гантри беше още по-умел. Някой от тях щеше да забележи наклона. И щеше да нареди товарът да бъде преподреден преди отплаване. Тогава Вивачия щеше да започне да се накланя наляво. И може би да започне да влачи котвата си.

С втренчен поглед тя се взираше в брега. И се поклащаше настойчиво. Сред трупащите се облаци белите кули на столицата бяха придобили мъртъв оттенък, като празни черупки.

Сега й оставаше единствено да чака.

 

 

Двете седяха в притъмнялата кухня. Някога Кефрия бе обожавала това помещение. Като малка тя бе обичала да идва тук заедно с майка си. По онова време Роника Вестрит често бе уреждала приеми и бе извличала специално удоволствие лично да приготвя гозбите, които впоследствие ще поднесе. В онези дни кухнята бе представлявала оживено място: братята на Кефрия си играеха под огромната маса, а самата тя седеше и наблюдаваше как майка й кълца уханните подправки, които ще прибави в месните рулца. Освен това малката Кефрия не бе се ограничавала единствено до наблюдател, а с възторг се бе включвала да помага — да бели сварените яйца или да почиства бадемите.

Чумата бе сложила край на тези дни. Понякога Кефрия си мислеше, че смехът в този дом си е отишъл едновременно с братята й. Защото след тяхната кончина не бе имало приеми с подбрани гости. И майка й не беше сядала да приготвя някогашните сладкиши. И изобщо да прекарва толкова време в кухнята. В последно време Кефрия бе започнала да идва в готварницата и да помага — заради малкото прислуга. Но Роника не следваше примера й.

Или поне до тази вечер. Двете бяха пристигнали едновременно с първите сенки и в някаква пародия на отдавнашните дни се бяха заели да белят, режат, изсипват и разбъркват. Тези приготовления бяха придружени с обсъжданията на подходящите вина и чайове, наситеността на кафето, което предстоеше да сварят, и с коя покривка да застелят масата. И двете отбягваха да говорят за причината, наложила тези приготовления: посещението на семейство Фестрю. Макар че до изплащането на вноската оставаха няколко дни, нужното злато чакаше в сандъче край вратата.

В безмълвно разбиране двете жени споделяха тревогата си от факта, че писмото на Кефрия така и не беше получило отговор. Ала тазвечершното посещение надали бе свързано с рода Купрус. Надали между Купрус и Фестрю съществуваше някаква връзка.

Още в началото на девичеството си Кефрия бе узнала, че Търговците от Дъждовните земи пристигат два пъти в годината, за да приберат съответната вноска по изплащането на живия кораб. И освен това бе научила, че след събуждането на кораба тези вноски ще се увеличат — тъй изискваше обичаят. Тази промяна се правеше с очакването, че живите кораби ще бъдат използвани за пътуване по Реката, единствен път за сдобиване с вълшебните стоки на тамошните Търговци. Повечето собственици на подобни съдове бързо увеличаваха приходите си след събуждането на кораба им. Ала Вестритови не бяха постъпили по този начин. В някои моменти Кефрия си позволяваше да се съмнява в мъдростта на бащиното си решение. В моменти като настоящата вечер.

Когато храната бе приготвена и подредена, двете жени приседнаха край огнището. Кефрия направи чай и наля.

— Все още съм на мнение, че трябва да повикаме и Малта — каза тя. — Време й е да започне да се учи…

— Тя е научила много повече, отколкото подозираме — уморено каза майка й. — Не, Кефрия. Послушай ме този път. Нека двете с теб посрещнем гостенката и заедно решим какво да правим. Опасявам се, че решенията, които предстои да вземем тази нощ, ще предначертаят следващия път на рода ни. — Тя погледна дъщеря си в очите. — Не казвам това, за да те наскърбявам, ала не зная как да го кажа по-меко. Ние с теб сме последните жени от рода Вестрит. Малта изцяло се е метнала на баща си. Не казвам, че Кайл Хейвън е лош човек. Ала тази среща касае Търговците от Бингтаун. А родът Хейвън не е Търговски.

— Така да бъде — промърмори Кефрия. Някой ден, безстрастно си каза тя, ти ще си починала и аз повече няма да се озовавам между чука и наковалнята. Тогава ще мога да поверя всичко на Кайл и да се посветя на градините си. Да се тревожа единствено за розовите храсти и ирисите. Най-сетне да си почина.

Тя бе сигурна, че Кайл ще я остави на мира.

Кайл… Мисълта за съпруга й приличаше на звъна на напукана камбана. В сърцето си Кефрия помнеше чистия звън, който името му бе извиквало, ала вече не можеше да го чуе. В крайна сметка обичта се основаваше на различни неща, унило си помисли жената. И семейната любов, и брачната любов, дори обичта на дъщеря й към нея. Всичко това се основаваше на различни неща и на силата да ги контролираш. Отстъпваш ли тази сила, хората ще те обичат. Странно беше това й осъзнаване. Откакто се бе докоснала до него, тя бе престанала да се интересува от обичта на другите.

Кефрия отпи глътка чай и остана загледана в огъня. На моменти тя се раздвижваше, за да го подхрани. Все още й оставаха простичките удоволствия: топлината на накладен огън, чаша вкусен чай. И тя щеше да им се наслаждава.

В далечината отекна гонг. Майка й побърза да се надигне за един последен оглед. Кухнята отдавна бе притъмнена, ала свещите бяха оставени непокрити. Кефрия промени това, приглушавайки светлината им.

— Сложи още вода за чай — тихо каза старицата. — Каоулн обича чай.

Подир това Роника стори нещо неочаквано — тя се приближи до вътрешната врата и неочаквано я отвори, за да пристъпи в коридора и да се огледа. Като че бе очаквала да завари някого.

— Силдин пак ли не си е легнал? Той е започнал да се ококорва като същинско бухалче.

— Не, пусто беше — разсеяно отвърна майка й, затвори вратата и седна на масата. — Спомняш ли си приветствения ритуал?

— Разбира се. Не се тревожи, няма да те изложа.

— Ти никога не си ме излагала — със същия разсеян тон отвърна майка й.

Изреченото по странен начин развълнува сърцето на Кефрия.

Разнесе се очакваното почукване; старицата се отправи да отвори, следвана от дъщеря си. На прага стояха две закачулени фигури, едната от които бе украсила воала си с червени огнени кристали. Яни Купрус. За момент Кефрия застина, замаяна от отвращение. Кутийката… В този момент тя отново се чувстваше по детински безпомощна, очакваше от майка си да се намеси. Ала Роника също стоеше шокирана. И мълчеше.

Кефрия трябваше да си поеме дъх и да се надява, че ще се справи.

— Приветствам ви в дома си. Нека той стане и ваш.

Подир това двете домакини отстъпиха встрани, за да направят път за гостенките си. Новодошлите започнаха да свалят ръкавиците, качулките и воалите си. Виолетовите очи на едната жена почти не се виждаха заради образуванията, покриващи клепачите й. За Кефрия беше изключително трудно да посрещне погледа й и да се усмихне в приветствие, ала все пак тя успя.

Яни Купрус, носителката на искрящите бижута, притежаваше изненадващо чисто лице. Тя би могла да се разхожда по улиците на Бингтаун посред бял ден, без да привлече почти никакви погледи. Лека неравност следваше контурите на устните и клепачите. Очите й блестяха синкаво в полумрака, също като зъбите, косите и ноктите. Това не беше отблъскващо, дори й придаваше своеобразна привлекателност.

— Пътуването ви сигурно е било уморително. Бихте ли желали да се подкрепите? — като насън изрече Кефрия, продължаваща с ритуалната размяна на реплики. Майка й все така мълчеше.

— С радост — в един глас отвърнаха гостенките.

Всички жени се поклониха една на друга. И отново бе ред на Кефрия.

— Аз, Кефрия Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, ви приветствам в дома и на трапезата си. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

— Аз, Каоулн Фестрю, от Дъждовния Търговски род Фестрю, приемам гостоприемството ти. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода. — Жената поспря и посочи към спътничката си. — Под вашия покрив съм довела своя гостенка, която ще гостува и на вас. Приветствате ли Яни Купрус, наша родственица?

Тя гледаше към Кефрия.

— Не ми е известен формалният отговор на подобно искане — откровено призна тя. — Затова просто ще кажа, че всеки гост на нашата приятелка Каоулн е винаги добре дошъл в нашия дом. Но ще ми е нужен момент, за да поставя още прибори.

Кефрия отчаяно се надяваше, че предводителката на клана Купрус няма да се наскърби от проявената неформалност.

Яни се усмихна и погледна към Каоулн в търсене на привидно разрешение. Другата жена й се усмихна.

— Аз също се радвам да оставим формалностите настрана — каза Купрус. — Трябва да ви кажа, че неочакваното ми посещение е по-скоро моя идея, отколкото инициатива на Каоулн. Аз я помолих да го уреди и да ми позволи да я придружа, за да може да ме представи пред вас. Ако неочакваното ми пристигане е породило някакви затруднения, моля да приемете извиненията ми.

— Нищо подобно — тихо отвърна Кефрия. — Нека срещата ни протече в онази атмосфера, която се полага на приятели, съседи и роднини.

Нейните думи се отнасяха не само до двете гостенки, но и до майка й. Докато раздвижваше ръце в жест, придружаващ горните думи, младата жена побутна Роника — безмълвна молба към нея да сложи край на втрещеното си мълчание.

Нейната притихналост бе направила впечатление и на Каоулн, защото тя погледна старицата и каза:

— Тази вечер ти си особено мълчалива, стара приятелко. Удобно ли се чувстваш в присъствието на моята гостенка?

— Как би могло да бъде другояче — отвърна Роника. И с по-ясен глас продължи. — Тази вечер аз отстъпвам пред дъщеря си. Тя вече е встъпила в правото си на наследница, подобаващо е тя да ви приветства, тя да говори от името на Вестритови.

— Което тя стори красноречиво — каза Яни Купрус с неподправена топлота в гласа и им се усмихна. — Признавам, че в същите обстоятелства самата аз не бих проявила подобно самообладание. Смятах, че идването ми би било най-удачният начин да започнем, но сега ми се струва, че едно писмо би било по-подходящо.

— Уверявам те, че идването ти не ни затруднява по никакъв начин — отвърна Кефрия, заета да поставя още прибори и чевръсто да придърпва допълнителен стол. — Заповядайте, трапезата ни ви очаква. Направила съм и кафе, ако някой го предпочита пред чая и виното.

Тя бе споходена от внезапното желание да опознае Яни Купрус колкото се може по-добре, преди да е узнала причината за посещението й. Трябваше да напредва бавно. Съвсем бавно. За да разбере тази мистерия, трябваше да пристъпи към нея бавно.

— Трапезата ти е наистина прекрасна — отбеляза Яни Купрус, докато се настаняваше. На Кефрия не убягна, че тя се настани първа, не остана скрито от нея и почтителното отношение на Каоулн. Кефрия се радваше, че е избрала от най-скъпите маслини, че майка й бе настояла за прясна бадемова паста, че само най-доброто от приготвеното се намираше на масата. Подобно изкусително пиршество тя не беше виждала от месеци. Колкото и затруднено да беше паричното им положение, Кефрия не бе допуснала то да се отрази на тазвечершния пир.

Известно време разговорът се задържа на безопасни теми, което позволи на Роника постепенно да се окопити и да възвърне обичайното си очарование. Тя пое контрол върху разговора и се постара да го задържи в безобидни посоки. Комплименти за храната, виното и кафето придружаваха общите приказки. Но Кефрия забеляза, че всеки път, когато Яни заговореше, а това беше често, нейните истории неизменно служеха да изтъкнат влиянието и заможността на нейния род. Това не беше израз на перчене; те не съдържаха намерение да засенчат Вестритови или тяхната трапеза. Тя просто се опитваше да сподели информация за рода си. Нейният съпруг все още бе жив, освен това Яни имаше трима живи синове и две живи дъщери — огромно семейство по стандартите на Дъждовните земи. Новият прилив на богатства, породен от огнените кристали, им предоставял повече свободно време, през което да се сдобиват с нови съкровища и знания. Нима това не била най-голямата полза от богатството: възможността да отделиш по-голяма част от времето си за истински значимите неща?

Кефрия стигна до заключението, че заложената в този разговор ритуалност наподобява ухажването на птица — мисъл, за пореден път вледенила сърцето й. Тя още размишляваше над това, когато Яни Купрус неочаквано се усмихна към нея и каза:

— Неотдавна писмото ти пристигна, мила. Но трябва да призная, че не го разбрах. Това беше една от причините да помоля Каоулн да уреди това посещение.

— Предположих — тихо каза Кефрия и хвърли бърз поглед към майка си. Роника кимна едва забележимо. Нейното възобновено спокойствие върна част от увереността на младата домакиня. — Намирах се в изключително неудобна позиция. Стори ми се най-добре да бъда откровена и да напиша за случилото се. Уверявам те, че ако открием кутията, веднага ще я върнем.

Това далеч не беше най-красноречивият начин, по който би могла да обясни. Кефрия прехапа устна.

— Точно това ме обърка — продължи Яни, леко наклонила глава. — Подобна импулсивна постъпка можеше да бъде дело единствено на Рейн, най-малкия ми син. Аз го повиках при себе си и го разпитах. Той се червеше и заекваше, защото преди това не беше проявявал интерес към ухажването, но все пак призна за кутийката. И за шала с огнения кристал. — Тя поклати глава с майчинска загриженост. — Аз го укорих, ала се боя, че той е непримирим. Проявява голям интерес към Малта. Разбира се, той не обсъди с мен съня, който двамата са споделили. Това би било… неделикатно за един джентълмен. Но Рейн ме увери, че тя одобрила ухажването му.

Купрус отново им се усмихна.

— Затова трябва да приема, че кутията е била намерена и използвана от младата дама.

— Нещо, което всички трябва да приемем — неочаквано каза Роника, изпреварвайки дъщеря си. Двете домакини се спогледаха по недвусмислен начин.

— Разбирам — въздъхна Купрус. — Вие не споделяте ентусиазма на своята девойка.

Устата на Кефрия бе пресъхнала. Дори отпитото вино не отстрани сухотата, а успя единствено да я задави. Майка й и този път й отне думата.

— Боя се, че нашата Малта е хитруша, която не се съобразява с никого. — Роника говореше с непринуден глас, а лицето й изразяваше състрадание. — Не, Яни, не към твоя син е насочено негодуванието ни, а към детинското поведение на Малта. Когато тя стане достатъчно голяма, за да бъде подобаващо да има ухажори, неговият интерес ще бъде приветстван от нас. И ако Рейн си спечели благоволението й, на техния съюз ние бихме гледали с гордост. Но в момента Малта е още дете. Тя започва да изглежда като девойка, ала умът й е все още незрял. И, за съжаление, запазва незрялото непослушание. Тя съвсем наскоро навърши тринадесет. Още дори не е била представена в обществото. Синът ти трябва да я е видял в робата й на Търговка, по време на свиканото от теб събрание. Уверена съм, че ако той я бе зърнал в обичайното й облекло, в момичешките роклички, Рейн не би допуснал подобна… грешка.

Настъпи тишина. Яни местеше поглед между двете домакини.

— Разбирам — рече тя със смутен вид. — Това обяснява отсъствието на младата дама.

Роника се усмихна и отпи глътка вино:

— Тя отдавна спи, като повечето деца на нейната възраст.

— Аз се озовавам в неудобна позиция — бавно каза Яни Купрус.

— Опасявам се, че нашата е още по-неподобаваща — намеси се Кефрия. — Искам да бъда напълно честна. И аз, и майка ми останахме шокирани от споменаването на шала и огнения кристал. Уверявам те, че този подарък не ни е известен. А ако кутийката е била отваряна… Не, със сигурност е била, иначе синът ти не би сънувал… Малта е виновна и за това. — Тя въздъхна тежко. — Моля те да приемеш най-искрените ми извинения за непростимото й поведение. Не вярвах, че тя е способна на такива лъжи.

— Синът ми със сигурност ще се разстрои — отвърна Яни. — Боя се, че той е прекалено наивен. Рейн е почти на двадесет, а никога преди не е проявявал интерес към ухажването на съпруга. В този случай той е прибързал. — Тя поклати глава. — Това променя много неща.

Купрус се спогледа с Каоулн, която от своя страна се усмихна смутено и обясни:

— Нашето семейство отстъпи на рода Купрус договора за живия кораб Вивачия. Всички права и дългове бяха предадени.

Кефрия потръпна, премазана от тежестта на последвалата тишина.

— Моят син ръководеше това споразумение с рода Фестрю — без нужда обясни Яни. — Тази вечер аз дойдох от негово име. Ала виждам, че намеренията ми не съответстват на същинската ситуация.

Други обяснения не бяха нужни. Дългът бе преотстъпен, за да бъде опростен като сватбен подарък. Изключително скъп сватбен подарък, типичен Дъждовен жест, в мащаб, какъвто Кефрия не можеше да си представи. Задълженията за един жив кораб, анулирани в замяна на брак? Немислимо.

— Хубав сън трябва да е бил — сухо промърмори Роника.

Това беше неуместно подмятане, почти грубиянско в загатванията си. По-късно Кефрия щеше да се чуди дали майка й е изрекла този коментар умишлено, за да разтроши сгъстилото се напрежение. Какъвто и да бе случаят, подмятането постигна успех: и четирите жени бяха връхлетени от неочакван смях, насочен към слабостта на мъжете, и атмосферата се бе разведрила. Те се бяха превърнали в майки, заплетени в тромавите ухажвания на потомците си.

— Струва ми се — поде Яни Купрус, когато си възвърна сериозността, — че проблемът ни далеч не е толкова голям, та времето да не може да го разреши. Какво пък, синът ми ще трябва да почака още малко. — С майчинска търпимост тя се усмихна към Роника и Кефрия. — Ще поговоря с него. Ще му кажа, че ухажването не може да започне, докато Малта не е била представена като жена.

Тя замълча, пресмятаща.

— Ако въвеждането й в обществото се проведе през пролетта, сватбата ще може да се състои през лятото.

— Сватба? Та тя едва ще е навършила четиринадесет! — възкликна Кефрия.

— Да, тя ще бъде млада — потвърди Каоулн. — Ще може да се адаптира бързо. За една жена от Бингтаун това е предимство. — Тя се усмихна, при което образуванията по лицето й трепнаха противно. — Мен ме омъжиха на петнадесет.

Кефрия бавно си пое дъх. Тя не бе сигурна за формата, под която поетият въздух ще изхвърчи от дробовете й: може би под формата на крясък, а може би под формата на обикновено прогонване. Под масата Роника стисна ръката й и я накара да се успокои.

— Все още е прекалено рано да мислим за брак — прямо каза майка й. — Вече ви обясних склонността на Малта към детински шеги и пакости. Боя се, че това може да е поредната от тях. Че тя изобщо не е обмисляла ухажването на сина ти със сериозността, която тя заслужава. — Роника бавно оглеждаше гостенките. — Няма нужда да прибързваме.

— Ти говориш от перспективата на бингтаунска Търговка — отвърна Яни. — Вие живеете дълго и добивате много деца. Ние не разполагаме с този лукс. Моят син е почти на двадесет. Той най-сетне е открил жена, която желае да направи своя спътничка, а вие ни казвате, че трябва да чакаме. Колко? Повече от година? Това не е приемливо. — И Купрус се облегна назад.

— Аз няма да принуждавам детето си — каза Кефрия.

Яни Купрус се усмихна покровителствено.

— Моят син не смята, че в случая има каквато и да било принуда. А аз вярвам на сина си. — Говорейки, тя гледаше ту майката, ту дъщерята. — Да говорим като жени. Ако Малта наистина беше детето, което я изкарвате, споделеният сън щеше да му разкрие това.

Тъй като отговор не последва, тя продължи със заплашително тих глас:

— Предложението, което получихте, е повече от удовлетворително. На по-голяма зестра не бихте могли да се надявате.

— Предложението е наистина смайващо — веднага отвърна Роника. — Да, нека говорим по женски. Всички ние знаем, че женското сърце не може да бъде купено. От вас ние искаме единствено да изчакате Малта да поотрасне, за да сме сигурни в решението й.

— Тя е отворила кутията и е участвала в споделено съновидение, следователно е способна да взема решения, в които е сигурна. Особено щом е била готова да се възпротиви на собствените си близки — каза Яни Купрус. Нейният глас започваше да губи кадифената си мекота.

— Не бива постъпките на едно неразумно дете да бъдат погрешно вземани за решенията на жена. Трябва да изчакате — решително каза Роника.

Яни Купрус се изправи.

— Кръв или злато изплащат дълга — изрече тя. — Времето за поредната вноска наближава, Роника Вестрит. Вашето семейство вече е закъсняло веднъж. Условията на спогодбата ни позволяват да определим начина, по който задължението да ни бъде изплатено.

Роника се надигна на свой ред, за да отвърне като равна.

— Ковчежето със златото стои край вратата. Там е вноската, която дължим. — Тя бавно поклати глава. — Никога няма да се разделя със свой потомък, освен с онзи, който го стори доброволно. Казвам ти го открито, Яни Купрус. Позорно е и за двете ни, че подобни неща трябва да бъдат изричани гласно.

— Искаш да кажеш, че отказваш да се придържаш към условията на споразумението? — остро попита Яни.

— Моля ви! — с нарастващ страх в гласа се обади Каоулн. — Моля ви — повтори тя, когато останалите се обърнаха към нея. — Нека си припомним кои сме. И да си спомним, че разполагаме с време. То не е нито тъй оскъдно, както се опасяват едни, нито е тъй богато, както се иска на други, но е достатъчно. Нека не забравяме, че говорим за два млади живота. За две млади сърца.

Приглушеният блясък на виолетовите й очи обхождаше останалите лица.

— Нека се спрем на компромис — продължи тя. — Компромис, който ще спести мъка на всички ни. Този път Яни Купрус трябва да приеме златото. Защото същината и количеството на настоящата вноска бяха определени по време на предишното ми идване тук, в тази кухня, и тази наша уговорка притежава същата непоклатимост като условията на някогашния договор. Мисля, че никой не би оспорил това?

Кефрия бе затаила дъх и не помръдваше. Никой не гледаше към нея. Яни Купрус бе първата, която потвърди. Нейното кимване бе рязко, суховато. Съгласието, демонстрирано от Роника, по-скоро приличаше на примирено клюмване.

Каоулн видимо си отдъхна.

— А ето в какво ще трябва да отстъпите вие. Искам да знаеш, Роника, че аз говоря като жена, която е познавала сина на Яни от съвсем малък. Рейн е достоен и свестен млад мъж. Не бива да се боиш, че той би се възползвал от Малта, без значение дали тя е момиче, или жена. По тази причина вярвам, че трябва да му позволиш да започне ухажването си. С придружител, разбира се. И с условието, че няма да има повече подаръци, защото те биха могли да завъртят главата й с алчност вместо с обич. Просто позволи на Рейн да идва да я вижда. Ако тя наистина е дете, той скоро ще осъзнае това и сам ще се засрами заради грешката си. Ала ако е жена, нека Рейн получи шанс да спечели сърцето й. Нима това е прекалено много — той да бъде нейният първи ухажор?

Роника погледна към дъщеря си — жест, отстранил много от горчилката, която Кефрия бе трупала към майка си.

— Струва ми се, че предложението ти е разумно. Но двамата не бива да остават сами. И действително той не бива да й прави скъпи подаръци — въздъхна Кефрия. — Малта сама предизвика всичко това. Нека то бъде първият й урок като жена: че с интереса на никой мъж не бива да се постъпва лекомислено.

Останалите жени кимнаха.