Робин Хоб
Вълшебният кораб (36) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и трета
Ден на разплата

Уинтроу бе запознат със съществуването на религии, проповядващи за места, населявани от всевластни демони, които измъчвали хората до края на вечността. Настъпилата буря определено бе превърнала кораба в подобен задгробен свят, чиито двуноги обитатели се мятаха отчаяно. Наставленията на Са не включваха вярата в такива места. Уинтроу вярваше, че хората сами си създават мъченията, без някаква намеса от страна на върховния бог, който се ограничаваше да ги наблюдава натъжено. И тази нощ той бе получил възможност да се убеди в правотата на това учение. Защото всички на борда бяха създания на Са.

Ала не виещият вятър или пронизващият дъжд проливаха кръв и отнемаха животи. Единствено човеците на борда правеха това, единствено едни на други. Това нямаше как да бъде дело на Са. Тази всеобща гибел далеч не подхождаше на божеството.

Още от мига, в който Са’Адар бе запратил фенера към Гантри, ситуацията се бе изтръгнала от ръцете на Уинтроу. Той не бе започнал това клане; той не беше виновен. Дори не помнеше да е вземал някакво решение. Помнеше единствено, че е последвал свещеника и му е помогнал да освободи останалите роби. Така бе трябвало да постъпи. А бе ли трябвало да предупреди баща си и екипажа? Не, Уинтроу нямаше да си задава този въпрос, нямаше да му позволи да съществува. Той нямаше вина за издъхващите. Никаква вина, не спираше да си повтаря той. Какво би могло да стори едно момче, за да спре този дълго клокочил в притаение поток на ненавист? Събитията го бяха понесли като отронил се лист сред буря.

Дали и Гантри би подкрепил това мислене?

Двамата със Са’Адар бяха освобождавали най-евтините роби, в най-долното ниво, когато бяха доловили крясъците. В припряността си да се присъединят към битката току-що освободените буквално бяха стъпкали Уинтроу. Са’Адар бе отнесъл фенера със себе си, оставяйки юношата сред пълен мрак. И сега момчето си проправяше път сред омерзения трюм, блъскайки се в телата на роби, които бяха прекалено слаби или прекалено уплашени, за да се присъединят към въстанието. Имаше и такива, които също крачеха насам-натам, подвикваха и се опитваха да разберат какво се случва. А Уинтроу продължаваше да се блъска из мрака, без да намира стълбицата, отвеждаща към палубата. Той познаваше всяко кътче на този кораб. Ала ето че Вивачия се бе превърнала в непрогледен лабиринт, изпълнен със смрад, смърт и ужасени люде. Над главата си юношата чуваше трополенето на стъпки, а също и крясъци. Гняв, страх и предсмъртна агония.

Към тази суматоха се присъедини нов писък, чието ехо отекна в целия съд и се превърна в източник на нов ужас сред товара.

— Вивачия — промълви Уинтроу. И повтори повика си, този път високо, с надеждата, че тя ще го чуе и ще знае, че той идва. Протегнатите му ръце най-сетне откриха стълбицата.

Почти веднага след излизането си той се натъкна на първия си труп. Майлд стоеше притиснат в един от люковете. Полумракът и дъждът криеха начина, по който младият моряк е бил убит, ала не оставяха съмнение в застиналостта му. Уинтроу коленичи край него. Наоколо долитаха звуците на битка, ала юношата не им обръщаше внимание, съсредоточен единствено в смъртта пред себе си. Гръдта на Майлд все още бе топла. Студеният дъжд и морските пръски вече бяха успели да охладят ръцете и лицето му, но тялото отдаваше топлината си по-бавно.

Край него продължаваха да умират роби и моряци. Смърт, която биваше изживявана от Вивачия. От отделилата се от него Вивачия.

Едновременно с това осъзнаване Уинтроу вече скачаше на крака и се отправяше към носа. На средната палуба лежаха останките от платнения навес, в който бяха започнали да спят някои от моряците — предпочитащи студа и дъжда пред смрадта на трюмовете. Сред тези останки сега се сражаваха хора: мястото за почивка се бе превърнало в полесражение, веригите от робските окови се бяха превърнали в оръжие.

— Спрете! — крещеше втурналият се Уинтроу. — Корабът няма да може да го понесе! Трябва да спрете!

Ала никой не му обръщаше внимание. Върху дъските на палубите лежаха тела, някои застинали, други все още потрепващи. Младият свещеник прелиташе над тях. В момента той с нищо не можеше да им помогне. Можеше да помогне единствено на кораба, започнал да го зове.

Уинтроу се препъна в нещо, което несъмнено представляваше труп. Той отново се изправи, избегна посегналия да го сграбчи моряк и продължи да напредва към предната част на кораба. Най-сетне ръцете му откриха стълбицата на носовата палуба.

— Вивачия! — извика момчето. Сред бурята гласът му звучеше нищожен. Но въпреки това тя го чу. И продължи да го зове, този път в отговор: измъчвано от кошмари дете, умоляващо за своя родител.

Заедно със стъпването му на палубата корабът се вряза в огромна вълна. Този тласък накара Уинтроу да залитне назад. В последния момент юношата успя да се вкопчи за стълбата и да прогони нахлулата в дробовете му вода. При оттеглянето на вълната той отново се стрелна напред. Този път успя да достигне носа и да се вкопчи в перилата. Тъй като вече не споделяше усещанията на фигурата, погледът беше единственото възприятие, което го свърза с очертанията й.

— Вивачия!

Тя не отговори веднага. Юношата се вкопчи в перилото и отчаяно протегна мисълта си към нея. Нейното съзнание се отзова благодарно, с готовността на диреща ръка в студена нощ. Умът на Уинтроу се изпълни с изпитвания от нея ужас.

— Те убиха Комфри! Никой не стои на кормилото!

Струи солена вода заляха фигурата и момчето. Палубата от магическо дърво подскочи под краката му. Уинтроу отново трябваше да се бори, за да остане на борда. И в същото време трябваше да издържа страданието, което тя изпитваше. И по нов начин да изпита безпомощността на кораба, изпълнен със смърт и изоставен на капризите на бурята. Никой от моряците не бе останал на поста си: оцелелите от екипажа се бяха барикадирали в юта, където се отбраняваха. Останалите умираха върху палубата… На Уинтроу се струваше, че всеки угаснал живот отнема частица от Вивачия.

Едва сега той истински осмисляше мащабите на стихията, сред която плаваше, и крехкостта на кораба, поел сред нея.

— Какво да направя? — попита Уинтроу, надигащ се от поредното рухване на палубата.

— Върви на кормилото! — надвика вятъра тя. И изрева. — И им кажи да престанат да се убиват едни други, или, кълна се, всички те ще измрат!

Юношата обърна гръб на носа, напълни дробовете си и на свой ред извика към сражаващите се:

— Чухте какво каза тя! Тя ще убие всички ни, ако не престанете веднага! Нека онези от вас, които умеят, да се заемат с платната, иначе никой от нас няма да доживее утрото! А мен пуснете да ида до кормилото!

Към тях се понесе поредна вълна. Нейните води блъснаха Уинтроу в гръб и го понесоха със себе си. Той се озова обгърнат от течен напор, чийто устрем можеше да изблъска, ала не и да предостави опора. Може би вълната вече го бе изхвърлила извън борда? Нямаше как да се разбере.

Момчето отвори уста да изкрещи, но вместо това се нагълта със солена вода. В следващия миг вълната го блъсна в парапета на левия борд. Жрецът успя да се вкопчи в него и да се задържи, противно на желанията на водата. Край него прелетя роб, понесен от същата вълна. Клетникът не успя да се вкопчи по подобен начин, а само закачи стената, преди да изчезне отвъд нея.

Водата се оттече, оставила хлъзгава палуба подире си. Сражавалите се в средната част лежаха върху дъските и плюеха вода. В първия възможен момент Уинтроу се изправи и продължи към кърмата. Досущ като насекомо, озовало се в локва, помисли си той. И неговите собствени усилия отразяваха онзи инстинктивен стремеж на всички живи създания да продължат съществуването си.

Повечето от останалите на палубата не бяха моряци — това личеше по начина, по който те се бяха вкопчили във въжетата и перилата. Всяка връхлетяла вълна представляваше ужас за тях. Те явно бяха успели да намерят ключ за оковите си, защото някой от тях бяха с необременени крайници. Други все още не бяха свалили веригите си, издавайки плашеща привикналост.

От люковете плахо надничаха лица, които се обръщаха с питания и съвети към струпалите се на палубата. При появата на всяка вълна тези роби се оттегляха, без да обръщат внимание на водата, стичаща се в трюма. Поклащането на кораба разместваше трупове на моряци и роби. Уинтроу невярващо се взираше в тях. Нима те се бяха сражавали за свободата си, за да се удавят? Нима бяха убивали екипажа напразно?

До него достигна гласът на Са’Адар:

— Ето го и нашето момче. Уинтроу, ела тук! Негодниците са се затворили вътре. Има ли някакъв начин да ги накараме да излязат?

Той бе събрал група победоносни задраскани лица пред вратата на офицерските помещения. Въпреки бурята, те изглеждаха готови за още смърт.

— Всички ще се удавим, ако не достигна кормилото! — извика им Уинтроу. В следващите си думи той се постара да вложи мъжки авторитет. — Не убивайте повече, иначе морето ще избие всички ни! Позволете на оцелелите моряци да излязат и да се заемат със задълженията си. Корабът непрекъснато се пълни с вода!

Поредната вълна го накара да се вкопчи в кърмовата стълбица. Под ужасения му поглед водата й се вля през отворените люкове, досущ като наливана бира. Дори пяна имаше.

— И затворете капаците! — изрева Уинтроу. — Нека онези в трюма да започнат да изпомпват водата, иначе ще се удавят първи! — Той се огледа. — Освен това трябва да свием платната, за да не ни блъска толкова бурята!

— Да се качвам там? Забрави! — гръмко възрази един от робите. — Не съм свалил оковите, за да захвърля живота си по такъв начин!

— Тогава морето само ще ти го отнеме! — изкрещя му Уинтроу. Заради напрежението гласът му бе станал по момчешки писклив.

Неколцина от робите правеха неумели опити да затворят люковете, но повечето не помръдваха. Не им се искаше да се разделят с каквато опора бяха намерили.

— Скали! — изпищя Вивачия! — Уинтроу, върви на кормилото!

— Пуснете моряците. Обещайте им пощада, ако те ви спасят! — кресна юношата към Са’Адар и бързо се закатери.

Комфри бе умрял на кормилото, поразен в гръб. Убиецът дори не си бе направил труда да отмества тялото, все още облегнато на щурвала. Единствено тази тежест бе попречила на кораба да се мята с още по-голяма произволност.

— Прости ми — промълви Уинтроу, докато отделяше отпуснатото тяло от последния му пост. Подир това той се приближи до кормилото и рязко спря въртенето му. — Кажи ми какво да правя! — изкрещя той с най-силния глас, на който бе способен. Надяваше се, че гърдите му крият достатъчна сила.

— Дясно на борд! — отвърна му викът на Вивачия. Нейният глас го намери не само с помощта на вятъра, но и завибрира през ръцете му. Той осъзна, че кормилото е изработено от магическо дърво.

Може би тази му постъпка представляваше прегрешение пред Са, ала въпреки това Уинтроу подири единението си с кораба. И изостави опасенията, че с подобна постъпка рискува да изгуби себе си.

— Спокойно — прошепна й той. Връзката между двамата веднага се изостри в отговор на постъпката му. Сега Уинтроу изпитваше бурята чрез самия корпус на Вивачия. Нейното тяло се превърна в част от него.

Кормилото бе съобразено със силата на зрял мъж. Уинтроу бе наблюдавал процеса, а на няколко пъти лично бе заставал зад руля, но само в спокойно време. И винаги в присъствието на човек, готов да му се притече на помощ. Сега му се налагаше да набляга с цялата си тежест, за да го извърта. Всеки извоюван румб представляваше за него една малка победа, ала юношата подозираше, че действията му не са достатъчно бързи. Пред себе си той съзираше единствено мрак. Бурята ги обгръщаше с празнота. По нищо не личеше, че се намират сред скалист проток.

И единствено Уинтроу и корабът полагаха усилия да се спасят. Всички останали бяха прекалено заети да се избиват едни други.

— Трябва да ми помогнеш — каза той. Не беше нужно да крещи; знаеше, че тя ще почувства изреченото. — Ще трябва сама да се оглеждаш за вълни и скали и да споделяш с мен знанието си.

От кораба продължаваха да долитат крясъци. Някои от гласовете бяха приглушени — очевидно робите преговаряха с оцелелите от екипажа. По гнева в долитащите думи ставаше ясно, че скорошно разбиране надали щеше да бъде постигнато.

По тази причина Уинтроу престана да мисли за тях.

— Всичко зависи от двама ни, милейди — тихо й каза той. — Само от нас. Да се постараем да останем живи. — И момчето стисна щурвала.

Може би усетеният от него прилив на сила представляваше нейния отговор, а може би бе израз на собствената му решителност. Във всеки случай Уинтроу стъпи уверено, опълчвайки се на мрачината на бурята. Вивачия мълчеше, ала думи не бяха и необходими: чрез нея той сам усещаше положението на кораба. Издутите платна затрудняваха повратливостта, ала срещу тях Уинтроу не можеше да стори нищо.

Капките дъжд запазваха честотата си, но вече не бяха толкова тежки. Първият намек на зората започваше да посивява небето. Но кормилото също се промени: то започна да реагира по-мудно.

— Течението ни понесе! — извика му Вивачия. — Пред нас има скали! Този канал ми е познат, не бива да навлизаме в него. Сама не бих могла да преодолея скалите!

До слуха му достигна дрънчене на верига и изтрополяването на тяло. Уинтроу хвърли бърз поглед към неколцината, които се приближаваха към него. Сред тях пристъпваха оковани.

Когато достигнаха Уинтроу, някой от робите блъсна вървящия най-отпред. Окованият тежко се стовари на колене.

— Той каза, че ще застане на кормилото и че ще ни преведе, ако го пощадим — прогърмя Са’Адар. С по-тих глас жрецът додаде: — Казва, че без негова помощ не бихме могли да преминем, защото само той познавал пътя през този проток.

Мъжът бавно се изправи на крака. Едва сега Уинтроу разпозна, че това е Торг, до този момент прикриван от мрака. Ризата на помощника бе разкъсана.

— Ти? — невярващо се засмя Торг. — Ти си ни причинил това? — Той поклати глава. — Не вярвам. Ти си достатъчно подъл, но не ти стиска. Може да стоиш пред кормилото и да се правиш, че корабът ти принадлежи, но не би могъл да го завземеш.

Без да се смущава от веригите и наобиколилите го сурови лица, той плю.

— На теб не ти стискаше да го вземеш дори и когато той ти беше поднесен на сребърна тепсия — избухна Торг. По начин, издаващ дълго стаяван гняв. — О, да, зная за предложенийцето на баща ти. Той искаше да те направи първи помощник, когато навършеше петнадесет. Без да му пука, че аз седем години се бъхтах за него. Не, нека дъртият Торг да върви по дяволите, нека Гантри да стане капитан, а едно бозайниче да стане негов помощник.

Той се засмя.

— Но Гантри е мъртъв. Поне така ни казаха те. Баща ти и той се е запътил натам. — Помощникът скръсти ръце. — Виждаш ли онзи остров край десния борд? Това е Кривият остров. Трябваше да го заобиколиш откъм другата страна. Сега ни очакват скали и течения. Така че ако искате на кормилото на тази кофа да застане истински мъж, съветвам ви да се отнасяте любезно към милия Торг. И да му предложите нещо повече от собствения му живот в отплата.

Помощникът бе започнал да се усмихва широко, убеден, че робите се нуждаят от него, което го поставя в позиция да отправя всякакви искания.

— И по-добре прибавете бързина към тази любезност, защото много скоро ще достигнем скалите.

Моряците сред групата — нови хора, наети от Джамаилия — страхливо поглеждаха напред.

— Какво да правим? — обърна се Са’Адар към Уинтроу. — Можем ли да му имаме доверие?

Ако не беше опасността, пропиваща момента, юношата би се изсмял. Те се обръщаха към него. Поставяха оцеляването на целия кораб върху неговите плещи.

Уинтроу погледна към просветляващото небе. Двама роби пълзяха сред платната в напразен опит да ги свият. Са да им е на помощ!

След това момчето се обърна към самодоволното лице на помощника. Дали Торг бе способен да вреже кораба в скалите, за да си отмъсти? Нима някой бе способен да стигне тъй далеч в отмъщението, че да захвърли собствения си живот?

Татуировките върху лицето на Уинтроу пламнаха.

— Не — каза момчето. — Аз не му вярвам. По-скоро бих го убил, отколкото да му отстъпя кормилото на моя кораб.

— Безполезните умират — процеди един от робите.

— Не, почакайте… — извика Уинтроу, ала вече бе прекалено късно. С небрежното движение на земеделец, размахал вила, робът повдигна едрия моряк над главата си и го хвърли през борда. И това беше краят на Торг. Помощникът бе изчезнал, без дори да има време да изкрещи. С една своя дума Уинтроу бе решил съдбата му.

Останалите моряци бяха рухнали на колене и му се молеха да ги пощади. При тази гледка Уинтроу изпита отвращение. Ала то не беше насочено към тях.

— Освободете ги и ги пратете да свиват платната — нареди той на Са’Адар. И се обърна към моряците. — Приберете колкото се може повече платна. И ми кажете, ако видите скали.

Това беше глупаво нареждане, безполезно нареждане. Двама моряци не бяха достатъчни за кораб с подобна големина.

Са’Адар се зае да им сваля оковите, а Уинтроу попита:

— Къде е баща ми? Той жив ли е?

Неразбиращите погледи на робите го накараха да си припомни, че те не знаеха. Вероятно баща му бе забранил на хората си да обсъждат случилото се със сина му.

— Къде е капитан Хейвън? — поправи се момчето.

— Долу е. Главата и ребрата му са пострадали — обади се един от моряците.

Уинтроу се поколеба, но все пак реши, че нуждите на кораба имат предимство.

— Доведете го тук — обърна се той към Са’Адар. — Внимателно. В безсъзнание той не ни е от полза.

Освен това безполезните умират, припомни си той. Заплахата на надзирателите се превръща в кредото на заплашваните. За да спаси екипажа, Уинтроу трябваше да демонстрира ползата от моряците.

— И освободете всички останали оцелели моряци. Нека те също помагат.

— Тези двамата са последните — сви рамене един от робите.

Само двама от целия екипаж. И баща му.

Юношата погледна към роба, който беше хвърлил Торг.

— Ти изхвърли моряк, който можеше да ни помогне. Сега ще заемеш мястото му. Качи се в наблюдателното гнездо на върха на мачтата. И ми съобщавай какво виждаш. — Уинтроу се огледа. Гледката на стоящите безучастно роби го разгневи. — А вие се погрижете да затворите плътно люковете. Нека онези в трюма да започнат да изпомпват. Усещам, че корабът е натежал.

С по-тих, но и по-твърд глас юношата додаде:

— Разчистете телата и отломките от палубата.

Робът отмести поглед от върха на мачтата, за да се вторачи в Уинтроу?

— Чак там? Не мога да се покатеря толкова високо.

Течението бе сграбчило кораба досущ като звяр. За момчето ставаше все по-трудно да удържа кормилото.

— Размърдай се, ако искаш да останеш жив — грубо каза той. — Сега не е време за страхове. Корабът е единственото, което има значение в този момент. Трябва да го спасим, ако искаме да спасим себе си.

— За първи път звучиш като мой син.

Лицето на Кайл Хейвън бе покрито със засъхнала кръв. Той пристъпваше предпазливо, като внимаваше да не засяга ранените си ребра. Кожата му бе пребледняла.

Капитанът погледна към сина си, стиснал щурвала, към белязаните роби, разпръскващи се да изпълнят нарежданията, към следите от бунта. И бавно поклати глава.

— Това ли бе нужно да се случи, за да си припомниш, че си мъж?

— Аз никога не съм забравял — сухо отвърна Уинтроу. — Ти просто отказваше да го разбереш, защото не се държах като теб. Не бях едър, силен и груб, а бях себе си.

— Ти никога не избра да посрещнеш предизвикателствата. Не се интересуваше от онова, което ти предлагах. — Кайл отново поклати глава. — И двамата с кораба сте глезени деца.

Уинтроу стисна кормилото.

— Сега не е моментът за това. Вивачия не може да се насочва сама. Тя ми помага, но се нуждая и от твоите очи. От твоето знание. — Той не можеше да скрие горчивината си. — Помогни ми, татко.

— Той наистина ли е твой баща? — с отвращение попита Са’Адар. — Поробил е собствения си син?

Никой не му отговори. След миг жрецът се отдръпна от тях.

— И какво ще правиш с кораба? — остро каза Кайл. — Дори и да успееш да го преведеш през протока, няма да имаш достатъчно хора. Водите отвъд са опасни дори и за опитните екипажи. — Той изсумтя. — Ще изгубиш кораба още преди да си получил възможност да го опознаеш.

— Остава ми единствено да направя всичко по силите си — тихо отвърна Уинтроу. — Не съм искал това да се случи. Но вярвам, че Са ще ми помогне.

— Са! — изфуча Кайл. Все пак додаде: — Дръж кораба в средата на канала. Не, още няколко румба надясно. Къде е Торг? Кажи му да се качи в наблюдателницата.

За момент Уинтроу се замисли, съчетаващ бащиното си мнение с онова, което усещаше с помощта на Вивачия. И каза:

— Торг е мъртъв. Робите го хвърлиха зад борда, защото го смятаха за безполезен. — С брадичка той посочи към мъжа, който се катереше по мачтата. — Той ще го замести.

Тези му думи бяха последвани от смаяно мълчание.

— И всичко това е било… — процеди баща му, снижил глас. — Сторил си всичко това, само за да вземеш кораба сега, вместо след няколко години?

Този въпрос показваше непреодолимото разстояние, зейнало между двамата.

— Нищо от случилото се няма общо с това — отвърна Уинтроу.

Глупаво обяснение. Ала и думите на цял един живот красноречие не биха могли да накарат баща му да го разбере. Корабът беше единственото, което обединяваше двамата.

— Да се съсредоточим над непосредствения момент — продължи момчето. — Прекосяването на протока е единственото нещо, за което сме единодушни.

Накрая баща му пристъпи до него и отпусна една ръка върху кормилото. Подир това той се обърна към един от моряците върху въжетата.

— Калт! Остави това и върви да се качиш в гнездото. — И Кайл погледна напред. — Започва се — предупреди той, когато корабът рязко тръгна напред.

 

 

— Вие сте ме продали — сухо каза Малта. — Продали сте ме на едно чудовище, за да изплатите кораба си. Не ви интересува, че аз ще бъда завлечена в някакво блато, за да отглеждам бебета и струпеи, докато вие богатеете от новите си договори. Не си мисли, че не ми е известно как стоят нещата. Когато някоя девойка сключи брак с мъж от Дъждовните земи, нейното семейство започва да печели отлично.

Двете жени бяха събудили Малта рано, за да я подготвят. Те се намираха в кухнята, макар че още не беше настъпило време за закуска.

— Малта, изобщо не е така — каза майка й с типичния си умоляващ глас.

Поне баба й не си правеше труда да се преструва: старицата приключи със суетенето си около чайника и се приведе да накладе огъня.

— Ти самата си тази, която се е продала — с измамно мек глас рече тя. — Срещу един шал, един огнен кристал и една кутийка. И не се опитвай да твърдиш, че не си знаела какво правиш. Ти знаеш много повече, отколкото показваш.

Известно време Малта мълча.

— Всички тези неща са у мен, в стаята ми — сопна се накрая тя. — Бих могла да ги върна.

Макар че никак не й се искаше да се разделя с бижуто. Но пък тази раздяла определено бе за предпочитане пред брака с някакъв пъпчив Дъждовен жабок. Тя си припомни съня и потръпна. В действителност лицето зад воала щеше да крие множество циреи. Това не беше справедливо, да й изпраща лъжлив сън, в който се представя като красавец, след като в действителност изглежда като жабок!

— Вече е малко късно за това — отсече майка й. — Ако не ни беше излъгала, щяхме да можем да оправим положението. Не, всъщност не е така. Ти вече си била приела шал със скъпоценност и в замяна си му дала чашата, от която си пила.

Кефрия замълча за момент, за да даде възможност на гласа си да се успокои.

— Малта, никой не се опитва да те принуди да сключиш брак. Ние се съгласихме единствено младежът да има право да те посещава. Ти няма да оставаш насаме с него. Баба ти, аз, Рейч или бавачката винаги ще присъстваме. Нямаш основания да се страхуваш. — И тук тонът й отново захладня. — Ала няма да допусна да се отнасяш неуважително към него. Няма да закъсняваш и да се държиш грубо с него. Ще го посрещаш с почитта, която се полага на всеки гост на нашия дом. А това означава никакви приказки за пъпки, жабоци и бебета.

Малта се надигна от масата, за да си отреже филия от вчерашния хляб.

— Хубаво, в такъв случай изобщо няма да му говоря — рече тя. Какво можеха да сторят те? Как щяха да я принудят да се държи мило с него и изобщо да разговаря? Тя нямаше намерение да се преструва, че го харесва. Много скоро той щеше да открие, че тя го намира за отвратителен, и щеше да си отиде. Интересно дали щяха да й позволят да задържи шала, ако мъжът откажеше да сключи брак с нея? Настоящият момент не беше особено подходящ за подобни въпроси. Виж, кутийката с радост щеше да му върне. Тя бе придобила неприятен сив цвят, като мъртва пепел. Приятната миризма не се беше махнала, но това само по себе си не беше достатъчно основание.

— Малта, това не са хора, към които да се отнасяме с подобно лекомислие — изтъкна майка й.

В последно време Кефрия изглеждаше много изнурена и изнервена. Върху лицето й бяха изникнали нови бръчки, а косата й определено не получаваше предишното внимание. Много скоро тя щеше да е придобила лимонената физиономия на баба й.

Старицата тъкмо се мръщеше.

— Освен това въпросът не е в статуса на хората, с които си имаме работа. Има много начини за отклоняването на нежелан ухажор. Грубостта никога не е била сред тях, не и в нашето семейство.

— Кога ще се върне татко? — рязко попита Малта. — И има ли още от прасковения конфитюр?

— Не го очакваме преди края на пролетта — уморено отвърна майка й. — Защо?

— Защото не мисля, че той би ме накарал да сторя подобно нещо: да се преструвам, че харесвам мъж, с когото дори не бих искала да общувам… В този дом няма ли нещо свястно за ядене?

— Намажи си порязаницата с масло. И никой не иска от теб да се преструваш, че го харесваш! — избухна баба й. — Ти не си проститутка, а той не е платил да се усмихваш насреща му. Просто казвам, че очакваме от теб да се отнасяш с него учтиво. Убедена съм, че той ще бъде истински джентълмен. Каоулн даде думата си, а на нея аз имам пълно доверие.

В по-тих глас възрастната жена добави:

— Пък и съм сигурна, че момъкът бързо ще види, че не си подходяща за него.

Начинът, по който тя каза това, беше особено обиден. Сякаш Малта не би могла да бъде достойна за него, не би си заслужавала времето му.

— Ще опитам — неохотно склони девойката и тръсна филията пред себе си. Поне щеше да има какво да разказва на Дело. Приятелката й никога не пропускаше да вметне за младежите, които посещаваха дома й. Всички те бяха приятели на Керуин, разбира се. Но Дело ги познаваше по имена; те се шегуваха с нея и понякога й носеха дребни подаръци. Веднъж, когато Малта и Дело бяха отишли на пазара за подправки, следвани от Рейч, един от приятелите на Керуин бе разпознал Дело и й се беше поклонил ниско, с развявано от вятъра наметало. Младежът бе предложил да ги почерпи с ароматен чай, ала Рейч бе изтъкнала, че момичетата трябва да се прибират. Тази й постъпка бе накарала Малта да изглежда като дете. Поне веднъж й се искаше да разкаже на Дело, че и в нейния дом е пристигнал млад мъж, и то дошъл специално заради нея. Разбира се, тревогите си за брадавиците тя нямаше да споделя. Не, щеше да превърне ухажора в мистериозен и опасен… Девойката леко се усмихна и се загледа в празнотата. Вече си представяше изражението, което щеше да си наложи, докато разказва на приятелката си…

Майка й стовари гърненце с мед на масата пред нея.

— Благодаря — разсеяно каза Малта и започна да маже филията си.

Може би Керуин щеше да започне да ревнува…

 

 

— Ще ме оставите ли жив? — тихо попита Кайл Хейвън.

Зората беше започнала да багри небето. Капитанът бе задал въпроса си с равен глас, ала в думите му се бяха прокраднали острота и страх. Уинтроу долови и умора. Дългата нощ почти бе приключила и опасният участък бе останал зад тях. Въпреки това за прекосяването му бяха отишли общите усилия на Кайл и Уинтроу, цялата бдителност на Вивачия и взирането до болка на моряка от гнездото.

Уинтроу трябваше да признае, че баща му е упорит. Макар и ранен, той бе помогнал за превеждането на кораба. А сега питаше сина си за следващата си съдба. Сигурно това бе мъчително.

— Ще сторя всичко по силите си, за да останеш жив. Това мога да ти обещая. — Уинтроу погледна към Са’Адар, който все още стоеше облегнат на кърмата. Каква ли тежест щяха да имат думите на юношата в последващите решения? — Виждам, че ти не ми вярваш. Ала твоята смърт би ме наскърбила. Аз тъжа за всички, погинали на борда.

Кайл се взираше право напред.

— Един румб надясно — каза той.

Синът му измени курса. Над тях се разнасяха виковете на покатерилите се сред платната: те спореха помежду си за нужните действия и за начина, по който те трябва да бъдат извършени. Баща му беше прав. Нямаше как да продължат да плават само с двама моряци на борда.

— Помогни ми, корабе — почти беззвучно изрече той. — Помогни ми да разбера какво да правя.

Нейният уморен отговор не излъчваше увереност, но съдържаше доверие.

— Зад нас има друг кораб, който ни настига бързо — каза Са’Адар, загледан през сивкавата пелена на дъжда. — Той плава под Гарвановия стяг! Са наистина се грижи за нас!

Жрецът не криеше радостта си. Той свали парцаливата си риза и започна да я размахва към другия съд.

 

 

— На кормилото стои някакво момче! — извика Соркор. Бурята бе утихнала, дори дъждът се успокояваше, но помощникът продължаваше да крещи. — А по палубите им има тела. Мисля, че на борда е избухнал бунт.

— Още по-добре… за нас — високо отвърна Кенит. Викът му костваше голямо усилие. Той се чувстваше толкова уморен… — Пригответе се за абордаж. Ще се прекачим веднага щом навлязат в широкото.

— Платната им са пълна каша, но момчето се справя добре. Почакайте! — невярващо възкликна Соркор. — Капитане, те ни дават знак. Искат да се изравним с тях.

— В такъв случай нека отвърнем на молбата им. Бъди готов да поведеш хората си… Не. Чакай. Аз ще ги поведа лично. Ганкис, ела да поемеш руля. Ета, къде ми е патерицата?

Истина беше — корабът го чакаше, късметът му бе проработил. Кенит бе вярвал в него, не се бе отказвал, и ето че красивият жив кораб го очакваше.

При изравняването си с другия съд пиратският капитан получи възможност да го огледа добре. Никога през живота си не беше виждал нещо по-красиво. Средната палуба бе покрита с тела и заплетено платнище, а платната бяха набрани като полата на курва, ала сребристият корпус все така проблясваше, а изящните очертания бяха наслада за окото.

Кенит залитна, навреме подхванат от Ета. Застаналият на кормилото Ганкис го погледна особено, отчасти със състрадание, отчасти със страх.

— Не зная къде е паднала. Ела, ще те заведа до перилата. — Жената изсумтя от усилие. Когато подскачащият Кенит най-сетне достигна тази опора, тя продължи тихо: — Мили, трябва да си починеш. Нека Соркор се погрижи за кораба.

— Не — изстреля Кенит. Толкова му беше трудно да се задържа прав, а тя го караше да хаби силите си в безсмислени спорове. — Този кораб е мой. Аз ще бъда сред първите, които ще стъпят на палубата му, пък дори и с един крак. Късметът ми го донесе.

— Моля те, любими — задавено увещаваше Ета. — Ако можеше да се видиш в този момент…

Озовалият се край тях Соркор тихо изруга.

— Аз ще поведа хората — обърна се към него Кенит. Заместникът му не възрази. Оставаше само да накара и проклетата жена да млъкне.

— Да, сър — отвърна Соркор.

— Не говориш сериозно! — извика му Ета. — Погледни го. Той едва се задържа прав. Никога нямаше да му позволя да остане на палубата, ако знаех…

— Оставете го — тихо отвърна помощникът. Той носеше патерицата, ала не я подаде на Кенит, а внимателно я остави на палубата.

— Ще ви приготвя боцмански стол, капитане. Ще ви заведа на живия ви кораб.

Ета понечи да възрази, но Соркор я сряза.

— Аз му обещах — грубо каза той. — Погледни го, жено. Остави ме да изпълня даденото обещание. — С тих глас заместникът добави: — Мисля, че малко други неща бихме могли да сторим за него.

Тя нямаше намерение да се отказва, ала някакво осъзнаване я накара да притихне. За момент тя затаи дъх.

— Добре, но аз също ще дойда с него — тихо каза тя, обърната към Соркор.

— И двамата ще отидем — потвърди заместникът.