Робин Хоб
Вълшебният кораб (37) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за живите кораби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ship of Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Автор: Робин Хоб

Заглавие: Вълшебният кораб

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Катрин Якимова

Художник: Джон Хоуи

ISBN: 978-954-2989-67-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3519

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и четвърта
Разплитания

Помощникът леко подръпна Алтея за ръкава, изтръгвайки я от дълбокия й сън.

— Капитанът иска да говори с теб — каза Граг Тенира. — Върви, той те чака на палубата.

И той се отдалечи, без да се обръща.

Само след миг босите крака на Алтея вече се спускаха върху дъските. Спалното помещение беше пусто, останалите моряци бяха получили разрешение да слязат на брега. И всички бяха се възползвали от тази възможност за веселие. Алтея, зажадняла по-скоро за уединение, отколкото за бира, беше останала да се наспи под предлога, че не разполага с излишни пари.

Офелия бе пуснала котва в малък пристанищен град на име Ринстин — едно от малкото законни поселища сред островите на Вътрешния проток. Градецът бе възникнал покрай близките калаени находища, но в последно време бе започнал да се превръща и в търговски център. Местните жители можеха да си позволят да закупят някои от Дъждовните стоки, предлагани от капитан Тенира. Той щеше да получи добри печалби и с разпродаването на бъчвите осолено месо, закупени в Джамаилия, а калаените стоки, които щеше да натовари тук, щяха да се продават добре в Бингтаун: личеше, че капитанът е умел търговец. Алтея бе прекарала малко време на борда на кораба му, но вече започваше да го уважава.

С излизането си на палубата тя осъзна, че цялата ситуация е необичайна. Защо капитанът бе останал да пази кораба си? И защо бе изпратил помощника си да я вика? Тя започваше да подозира, че Офелия е издала тайната й. А когато зърна капитана на носа, да пуши лулата си близо до фигурата, подозрението й преля в увереност. Недалеч се беше облегнал някакъв млад моряк — най-вероятно Граг, изчакващ да види разкриването й. Сърцето на Алтея се сви.

Тя се задържа в сенките още миг, за да приглади опашката си и да прогони сънливостта от лика си. Девойката се постара да приглади и дрехите си. Изхвърлянето й от борда на Жътвар бе преминало болезнено, ала това щеше да бъде далеч по-лошо. Тези хора познаваха близките й и щяха да им разкажат случилото се…

Така да бъде. Никакъв гняв, никакви сълзи, рече си тя. Само гордост и достойнство. Да можеше и стомахът й да се присъедини към тази решимост… Да можеше да е научила по-рано.

Сластният глас на Офелия достигна до нея, сякаш умишлено повишен.

— А ти, Томи Тенира, се превръщаш в кисел старчок, изгубил вкуса към приключенията.

— Офелия — предупреди я капитанът.

— И без чувство за хумор — продължи Офелия, този път към Граг. Лицето на помощника оставаше в сянка; той не отговори. Самата Алтея се усмихна кисело. Какво ли си мислеше Граг Тенира за някогашната си партньорка от бала?

Тя прогони усмивката от лицето си и се яви пред капитана безстрастно:

— Искали сте да ме видите, сър.

— Така е — бавно отвърна Тенира и свали лулицата си. — Знаеш защо, нали?

Алтея се постара да не трепва.

— Опасявам се, че зная, сър.

С тежка въздишка мъжът се облегна на перилото.

— Двамата с Граг обсъдихме твоя случай. Офелия също не пропусна да се включи, с особена енергичност. Искам да знаеш, че правя това, защото съм загрижен за интересите ти, млада госпожице. Събери си багажа. Граг ще те придружи до брега и ще ти даде малко пари. На улица Мидена има добър пансион. Той ще те настани там.

— Да, сър — примирено се съгласи Алтея. Поне той не й крещеше: запазвайки своето достойнство, капитанът й позволяваше да стори същото. За това тя му беше благодарна. Но предателството на Офелия тя не можеше да прости.

Тя погледна към засрамената фигура.

— Помолих те да не ме издаваш — тихо я укори Алтея. — Не мога да повярвам, че си ми причинила това.

— Изобщо не си честна, мила. Изобщо! — искрено възрази Офелия. — Предупредих те, че не би могла да очакваш от мен да премълча подобно нещо от своя капитан. И освен това ти казах, че ще се опитам да уредя да останеш на борда под истинското си име. Но как бих могла да изпълня това, без да му разкрия въпросното истинско име? — Фигурата се обърна към капитана. — А на теб, Томи, това ти доставя удоволствие. Засрами се! Кажи й всичко. Бедната девойка мисли, че ти възнамеряваш да я зарежеш тук.

— Офелия настояваше да ти съобщим по такъв начин — неохотно рече капитанът. — Тя много те е харесала.

Тенира бавно затегли от лулата си, а Алтея напрегнато изчакваше.

— Граг ще ти даде достатъчно пари, за да се окъпеш, преоблечеш и прочие. Утре вечерта ти ще дойдеш на борда като Алтея Вестрит. И ние ще те отведем у дома.

— Но той пак изпуска най-хубавата част, мила — нетърпеливо го прекъсна Офелия. — Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да го убедя. С Граг беше лесно, разбира се. С него винаги е лесно, нали така, агънцето ми? — Тя не изчака отговора му. — За остатъка от пътуването ти ще бъдеш първи помощник, защото Граг ще бъде връхлетян от зъбобол. А Томи ще те помоли да го заместиш, защото знае, че си плавала с баща си.

Граг се приведе, за да види по-ясно лицето на Алтея. При вида на смайването й той избухна в смях. Сините му очи се стрелнаха към Офелия, споделяйки удовлетворението й.

— Наистина ли? — Алтея още не се осмеляваше да повярва. — Как бих могла да ви се отблагодаря?

Капитан Тенира извади лулицата от устата си.

— Можеш да ми благодариш, като се справиш адски добре, та никой не намери основание да ме укорява за решението ми. И да си мълчиш, че си постъпила на борда на кораба ми като момче, без аз да се усетя. — Той рязко се обърна към фигурата. — От теб също очаквам да си мълчиш за това, стара сплетнице. Никому да не си казала и думица за това. Включително и на останалите живи кораби.

— Томи, как можеш да се съмняваш в мен? — В престорено възмущение Офелия постави ръка над гърдите си, а после недвусмислено намигна на Алтея.

Граг прихна, с което си спечели вниманието на капитана.

— Какво се подсмихваш, пале? Ти също ще станеш за смях, ако това се разчуе.

— Не се смея, капитане — излъга Граг. — Просто се радвам на предстоящата си почивка през целия път до Бингтаун.

Погледът му се насочи към лицето на Алтея и се задържа там. Тя бе сигурна, че младежът се опитва да разпознае някогашното момиче сред дегизировката й. Девойката смутено сведе очи.

— Не се съмнявам — отвърна баща му. — Бъди готов да се излекуваш внезапно, ако реша, че все пак има нужда от теб. — С почти оправдателен глас той се обърна към Алтея. — Макар да не мисля, че това ще се наложи. Чувал съм, че ти не изоставаш и от най-ловките моряци. Ще имаш ли някакви затруднения с… С поредното си превъплъщаване?

Алтея замислено поклати глава.

— Бих могла да наема стая като млад моряк. Утре сутринта ще посетя града, за да купя дрехи за сестра си. С покупките ще се върна в стаята, ще се преоблека и ще се измъкна. Незабелязана, надявам се.

— Да се надяваме, че и в действителност нещата ще протекат тъй лесно.

— Наистина не зная как да ви благодаря, сър. На всички ви. — Щастливият поглед на Алтея бе насочен и към фигурата.

— Има едно нещо, което ще искам от теб — бавно каза капитанът.

Доловила нещо особено в тона му, Алтея веднага застана нащрек.

— Слушам ви.

— Офелия ми разказа за случилото се с твоя кораб. Ако ми позволиш, млада госпожице, ще те посъветвам да запазиш нещата между близките си. Разбира се, ще ти дам билет, ако го заслужиш. И бих се застъпил за теб. Дори бих те подкрепил пред Търговския съвет, ако се наложи. Но бих предпочел да не се налага. Всяко семейство само трябва да разрешава собствените си проблеми. Аз познавах баща ти. Двамата с него далеч не бяхме близки, но зная, че той би предпочел именно това.

— Стига да мога, ще постъпя така, сър — отвърна Алтея. — Аз самата предпочитам нещата да се разрешат по такъв начин. И все пак съм готова да преодолея всяко предизвикателство, за да си върна кораба.

— Знаех, че тя ще каже нещо подобно — обяви Граг. Двамата с Офелия се спогледаха победоносно.

— А аз познавах прабаба ти — добави Офелия. — Ти много приличаш на нея, не само на външен вид, но и по дух. Тя би искала ти да наследиш кораба й. Виж, тя беше жена, която знаеше как се плава. Спомням си деня, в който тя за първи път вкара Вивачия в пристанището. Той дори е отбелязан в един от дневниците ми. Тогава вятърът беше…

— Не сега — смъмри я Тенира. Той бе вперил настоятелен поглед в Алтея. — Имам си причини да препоръчвам дискретност. Причини, включващи моя собствен интерес. Не бих искал да попадна в позицията на човек, който се съюзява с едни Търговци срещу други.

Забелязал неразбиращия поглед на девойката, той поклати глава.

— Забравих, че ти не си запозната с последните събития от Бингтаун. Там нещата се изострят. Сега не е моментът за вътрешни дрязги.

— Зная. Достатъчно проблеми си имаме с новодошлите — тихо се съгласи младата жена.

— Де да беше само това — разпалено каза капитанът. — Боя се, че лошото тепърва предстои. Тези новини научих пряко от столицата. Знаеш ли какво е направил недораслият ни сатрап сега? Наел е калсидски кораби, които да обхождат Вътрешния проток. Разбрах, че той им е дал правото да спират в Бингтаун, за да попълват запасите си от провизии и прясна вода. Безплатно. Сатрапът казал, че това е най-малкото, което жителите на Бингтаун биха могли да направят в замяна на отърваването от пиратите. Корабът със заповедта напусна Джамаилия два дена преди нас. Тя позволява на бирниците на сатрапа да следят дали калсидските наемници получават съответното уважение.

— Ние никога не сме допускали калсидски бойни кораби да спират в нашето пристанище, само товарни съдове — тихо отбеляза Алтея.

— Именно, момичето ми. И съм сигурен, че и занапред ще искаме това да остане така. Ще бъде интересно чия страна ще заемат новодошлите. Боя се, че по-голямата част от подкрепата ще бъде насочена към сатрапа и неговите калсидски псета, вместо…

— Томи, да оставим политиката за после — прекъсна го Офелия. — През целия път до Бингтаун ще имаш възможност да й разказваш за това. Сега Ател трябва да се превърне в Алтея. Хайде, момиче, върви да си събереш багажа. Граг ще те придружи до пансиона. — И фигурата намигна лукаво. — А ти да се държиш прилично, Граг, защото Алтея не скрива нищо от мен. Вървете. И не я насилвай да бърза.

Алтея се изчерви от двусмислиците на фигурата, а младежът не изглеждаше особено засегнат, явно привикнал.

— Благодаря ви, сър — успя да промълви тя към капитана. — Искам да знаете, че наистина оценявам постъпката ви.

Подир това девойката побърза да се оттегли, за да скрие лицето си сред сенките.

Граг я чакаше край люка. Нарамила торбата си (за която младежът се оказа достатъчно предвидлив, за да не поиска да я носи вместо нея), тя го последва на брега. Двамата поеха мълчаливо — Алтея не намираше думи, а заместник-капитанът също изглеждаше склонен да мълчи. Нощта беше мека, осветена от множеството пивници.

Пред вратата на пансиона Граг спря.

— Пристигнахме — каза той и се поколеба. Явно искаше да каже още нещо.

— Искаш ли да те почерпя? — предложи Алтея, възнамеряваща да го успокои. Предложението си тя придружи с жест към отсрещната кръчма.

В сините очи на младежа личеше изумление.

— Не мисля, че бих се чувствал удобно — призна той. — Пък и баща ми би ме одрал жив, ако научи, че съм завел дама на подобно място. Все пак ти благодаря — додаде той. И все така не си отиваше.

Алтея леко наведе глава, да скрие усмивката си.

— В такъв случай ти желая приятна вечер.

— Да. Приятна вечер. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Утре се очаква да се натъкна на теб случайно, както се изрази Офелия. — Младежът се загледа в ботушите си. — Но не искам да обхождам целия град и да те търся. Какво ще кажеш да определим някое място?

— Добра идея — тихо отвърна Алтея. — Какво предлагаш?

Граг посочи:

— Надолу по улицата има едно подходящо място. „При Елдой“. Там правят много хубави супи, а хлябът е винаги пресен. Бихме могли да се срещнем там. Да се нахраним и да ми разкажеш какво се е случило с теб след напускането на Бингтаун. — Той отново я погледна в очите. — След последния ни танц.

Значи все пак той не беше забравил. Алтея отвърна на усмивката му.

Граг имаше приятно лице, открито и честно. Това впечатление се изостряше, когато той се намираше край баща си или Офелия. Тяхното поведение я караше да копнее за времето, в което бе смятала подобни неща за даденост. Когато тя отвърна на усмивката му, младият мъж отклони поглед.

— В такъв случай ще се срещнем там утре следобед — съгласи се тя.

— Разбрахме се, значи. До утре.

И с бързи крачки той се отдалечи, намествайки шапката си. Алтея го наблюдаваше усмихнато: младежът крачеше с моряшки устрем. Тя си припомни, че той бе танцувал добре.

 

 

— Знаеш ли какво? — с пиянски глас рече Тарлок. — Аз те познавам. Сигурен съм, че те познавам.

— Не е изненадващо. Аз съм заместник-капитан на борда на твоя кораб — отвърна Брашън и се извъртя встрани от него. Но Тарлок не обърна внимание.

— Не, нямах това предвид. Аз те познавам от по-рано. От много по-рано. — Той предпазливо се настани до Брашън, съумявайки да разлее само малко от халбата си.

Брашън продължаваше да не му обръща внимание и да отпива от бирата си. На тази маса той бе седял сам, преди дъртият моряк да се натрапи и наруши умишленото му уединение. Това бе първото пристанище подир отплаването от Кандило; Брашън бе приветствал възможността да се усамоти и да помисли.

Работата му се бе вписала в очакванията. Ръководенето на плитководния кораб не го беше затруднило особено. Повечето от моряците бяха служили от известно време и вече познаваха задълженията си. На няколко пъти му се бе наложило да подкрепи нарежданията си с пестници, особено в началото, ала това също бе нещо очаквано. Моряците винаги изпитваха новия помощник, без значение дали става дума за новопостъпил човек, или за някой издигнал се техен другар. Това беше напълно в реда на нещата: уменията и познанията не бяха достатъчни за един помощник-капитан; той трябваше да умее да ги подкрепя и с юмруците си. Брашън умееше. Не това го притесняваше. Смущаваха го задълженията, възлагани му извън плаване.

В началото корабът следваше джамаилското крайбрежие, по северното протежение на все по-нащърбената суша. Но впоследствие бе започнал да обхожда различните острови, като нерядко се случваше да навлиза в пиратски територии. И за това градче можеше да се каже, че принадлежи към тях: мочурище, приютило кей, няколко склада и няколко кръчми с увехнали курви. Нямаше никаква причина за съществуването на това пристанище, не и според Брашън.

И въпреки това на помощника се бе наложило да прекара целия следобед с меч на пояса и тояга в ръката, за да пази капитана си по време на среща, провеждаща се в един от въпросните складове. Между ботушите на неговия капитан, настанил се от едната страна на масата, почиваше пълно с монети сандъче. От другата й страна се намираха трима от най-подозрителните морски типове, които Брашън бе имал възможността да зърне през цялата си кариера. Тези тримата донасяха различни стоки, чиито цени биваха договаряни. Разнообразието и състоянието на мострите недвусмислено издаваха техния произход — факт, породил у Брашън известно отвращение. Особено когато капитан Фини се допита до мнението му за стойността на окървавени, но богато илюстрирани ръкописи.

— Колко биха стрували? — поинтересува се той.

— Не си струва да се умира за тях — сухо отвърна Брашън, прогонващ неприятен спомен. Фини се засмя и сам се нагърби да изрече предполагаема цена, която помощникът му потвърди. След кратко събеседване тримата отсреща приеха.

От тези неотдавнашни преговори Брашън се чувстваше осквернен и сега се стараеше да разсее мислите за тях чрез усамотение. Още от самото начало той бе подозирал, че Пролетна вечер ще търгува с подобни стоки, ала не беше очаквал, че ще му се налага да се пазари за стоки, потъмнели от чужда кръв.

— Ето какво — продължаваше Тарлок. — Сега ще ти кажа едно име. Ако ти е познато, просто ще ми смигнеш, нищо повече. И туй.

— А защо просто не млъкнеш и не ме оставиш на мира, преди да съм ти насинил и двете очи? — натърти Брашън.

— Хайде сега, така ли се говори на другар? — оплака се другият. Той беше прекалено пиян, за да обръща внимание на заплахи, но не достатъчно почерпен, за да припадне. Но последното подлежеше на промяна.

Решил да смени тактиката, Брашън отново се обърна към натрапника и този път се усмихна.

— Какво пък. Не си спомням двамата с теб да сме служили преди, но нали сега работим на един и същи кораб. Това е достатъчен повод да пийнем! Момче, донеси ни ром, но от хубавия, силния. Задръж си пикливата бира, с която ни поиш.

Лицето на Тарлок просия.

— Това е вече друго нещо — одобри той и побърза да допие бирата си, та да може веднага да отдаде дължимото внимание на рома. Подир това морякът обърса уста и доволно се усмихна, разкрил остатък от зъби. — Още като дойде на борда ми се стори познат. Защото беше минало много време. Да видим… Десет години трябва да има. Ти тогава работеше на борда на… как беше… Вятърен?

Брашън отпи от халбата си и се престори, че размишлява.

— Преди десет години? Грешиш, друже, тогава аз бях още хлапак.

— Точно тъй. Затова в началото не бях сигурен. Тогава още нямаше брада.

— Не съм имал — потвърди Брашън. Точно в този момент момчето донесе бутилката ром и две чаши. Със стиснати зъби помощникът плати, сетне си наложи да се усмихне на събеседника си и да избута една от новите чаши (пренебрежително малки). Вместо това той наля в празната халба: действие, спечелило си одобрението на Тарлок.

На себе си Брашън наля съвсем малко.

— За новите и старите другари — рече той.

Отпил голяма глътка, Тарлок въздъхна удовлетворено и се облегна назад. И прокара ръка по четинестото си лице, изтръгвайки стържещ звук.

Вятърно чедо — рече той и отново се ухили. — Прав съм, нали?

— За кое? — лениво попита Брашън и отпи нова глътка, присвил очи. Другият също повдигна чаша.

— Хайде сега — изхриптя Тарлок. — Ти беше на борда на Вятърно чедо, когато го завзехме. Беше още хлапе, мяташе се като коте, докато те отделяхме от въжетата. Нямаше дори нож, но пак не спря да се мяташ до последно.

Вятърно чедо. Не си спомням подобно нещо. — И Брашън вложи в гласа си нотки на предупреждение. — Не ми казвай, че си бил пират?

Другият беше или прекалено пиян, или прекалено глупав, за да отрича. Напротив, той се засмя гръмко и отново обърса уста с китката си.

— Та кой не е бил? Огледай се. Да не мислиш, че тук има човек, който да не се е занимавал с това? — Той се приведе, неочаквано снижил глас. — Ти също не се поколеба да подпишеш искането за откуп, когато ти опряха нож в ребрата. — След тези думи Тарлок се отдръпна. — Само че тогава името ти не беше Брашън Трел от Бингтаун.

Пияният замислено се почеса по носа.

— Мъчих се да се сетя, но не успях — завалено продължи той, подпирайки брадичка. — Сещам се обаче как ти викахме. — И дебелият пръст отново се раздвижи незабележимо. — Порчето. Защото беше дребен и бърз.

Очите на Тарлок се затвориха; поредният му дъх излезе под формата на хъркане.

Брашън тихо се надигна. Корабът вече трябваше почти да е приключил с товаренето; лесно щеше да бъде да ускори отплаването му. Тарлок щеше да се събуди и да открие, че е проспал отплаването на кораба си. Той далеч нямаше да бъде първият моряк, на когото се случва подобно нещо.

Помощникът погледна към спящия. Изминалите години не го бяха щадили. Самият Брашън никога не би го познал, ако морякът не се беше обадил.

Той взе бутилката, сетне (в прилив на щедрост) я остави край свитата ръка на спящия. Ако Тарлок се събудеше преждевременно, ромът щеше да му предостави известно забавяне. А ако се събудеше прекалено късно, поне щеше да има с какво да се утешава. Брашън нямаше нищо лично против него, с изключение на факта, че морякът му напомняше за време, което би предпочел да забрави.

Порчето. Той напусна кръчмата и навлезе в хладната утринна мъгла. Вече не съм Порчето. И за да се убеди, Брашън извади късче киндин от джоба си и отхапа. Острата горчивина съумя да насълзи очите му. Това беше най-качественият киндин, който бе вкусвал през живота си, даден му като прощален подарък от пиратите, чиито стоки бяха закупили по-рано днес.

Не, той вече не беше Порчето, сухо реши помощникът, отправил се обратно към кораба. Клетото Порче никога не бе вкусвало подобен киндин.