Робин Хоб
Вълшебният кораб (22) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава деветнадесета
Показания

— Много ли боли?

— Ти познаваш болката?

— Не както човеците, но мога да разбера смущението, което…

— Тогава защо питаш? Всеки мой отговор не би притежавал истинско значение за теб.

Последва дълго мълчание. Вивачия повдигна гладките си ръце и ги скръсти. И се опита да потисне поредния прилив на мъка и отчаяние. Отношенията между нея и Уинтроу не се променяха. Дните подир отплаването от Крес само бяха увеличавали ненавистта му към нея. Това бе превърнало иначе приятни дни в мъчение.

Вятърът вееше от север и ги изтласкваше на югозапад, към по-топъл климат. А времето се задържаше ясно. Но на борда на кораба царуваше мрачност. Екипажът бе настроен срещу Уинтроу, което значеше и срещу нея. От разговорите между моряците тя беше научила основното за случилото се на сушата. И по своя ограничен начин тя го разбираше. Знаеше, че Уинтроу все още смята решението си за правилно. Знаеше още, благодарение на мъдростта на споделените си спомени, че дядо му би се съгласил с него. Но за момчето бе достатъчно да знае, че моряците го смятат за страхливец и че баща му подкрепя тяхното мнение — това бе достатъчно, за да го отчае. А Вивачия усещаше отчаянието му като свое.

Въпреки страданието си, той не се беше предал. В нейните очи това говореше много за душата му. Макар и ненавиждан от спътниците си на борда, натикан в живот, на който той не можеше да се наслади, Уинтроу продължаваше да работи усилено и да се учи. Той скачаше да се отзове на нарежданията със същата готовност като останалите. И всеки ден работеше не по-малко от тях. Вече бе усвоил задълженията на юнга и овладяваше уменията, изисквани от един моряк. Юношата използваше не само тялото, а и ума си, установявайки връзките между издадените по йерархията нареждания и извършваните в отговор действия. Част от тази му готовност се дължеше на зажаднелия за заетост ум, привикнал да се учи. Лишеният от книги и свитъци поглъщаше уроците на вятъра и вълните. За него усилената работа на борда се равняваше на работата в манастирските овощни градини: задължения, които човек трябва да извършва. Вивачия знаеше, че той е мотивиран и от друго. Уинтроу се стараеше да покаже на екипажа, че не се бои от наложителните рискове и не се бои от моряшката работа. Вестритовата кръв го караше да държи главата си изправена и да не обръща внимание на Торг и другарите му. Юношата нямаше намерение да се извинява за решението, взето от него в Крес. Той не смяташе, че е постъпил грешно, макар да не можеше да подмине обидата, нанасяна му от презрението на екипажа.

Ала това се бе случило преди инцидента.

Той седеше кръстато върху палубата, отпуснал ранената си ръка в скута. На Вивачия не се налагаше да извръща очи към него, за да знае, че той също се е загледал към далечния хоризонт. Островчетата, край които минаваха в момента, не представляваха интерес за него. В подобен ден Алтея би се облегнала на парапета, с попиващи всичко очи. Вчера беше валяло; множеството изворчета, кръстосващи парчетата суша, бяха надошли и струяха оживено. Някои се вливаха в солената вода пряко, други напускаха стръмнините под формата на сребристи водопади. Всичко това вливаше прясна вода, която за известно време се задържаше над солената. По тази причина цветът на вълните, през които напредваше корабът, беше променен. Тези островчета изобилстваха от крилат живот: позивите на морски, скални и сухоземни птици се сливаха в мащабен хор. Зимата може и да бе пристигнала, ала на тези острови тя пристигаше под формата на дъжд и обилна растителност. На запад Прокълнатият бряг стоеше обгърнат в типичните си зимни мъгли. Димящите води на множеството тукашни реки, идващи от този бряг, смекчаваха местния климат, а Пиратските острови обгръщаха в мъгла. Тези острови никога нямаше да усетят допира на снежинка, защото топлите води на Вътрешния проход не допускаха стръвния мраз.

Но макар тези острови да бяха зелени и мамещи погледа, Уинтроу мислеше единствено за едно далечно пристанище, разположено много на юг, и за манастира, намиращ се на един ден път от въпросното пристанище. Може би той би понасял пътуването по-леко, ако можеше да се успокоява дори с най-незначителната надежда за отбиване до този бряг. Ала пътят им нямаше да ги отведе там. Баща му не беше толкова глупав, та да му предостави смътна надежда за бягство. По време на пътуването те щяха да пускат котва в не едно пристанище, но Същин не беше сред тях.

Може би момчето можеше да усеща мислите й със същата лекота, с която това се бе удавало на Алтея, защото то неочаквано отпусна глава над свитите си колене. То не заплака. Вече не му бяха останали сълзи, пък и Торг би засипал с груби подигравки и най-малката проява на слабост. Така по никакъв начин не можеше да излезе онази мъка, която продължаваше да се трупа у него и да заплашва да го разкъса.

В един момент Уинтроу въздъхна и отвори очи. И се загледа в ръката си, отпусната с леко присвити пръсти.

От инцидента бяха изминали три дни. Обикновена глупава злополука, от онези, които неизменно спохождат служещите на борда. Някой бе отпуснал въже неочаквано за Уинтроу. Вивачия не смяташе, че това е било умишлено. Нямаше начин екипажът да е чак толкова настръхнал срещу него. Ставаше дума за обикновен нещастен случай.

Във всеки случай стрелналото се конопено въже бе отнесло със себе си ръката на Уинтроу, все още обвила пръсти около него, и рязко я беше блъснало в една макара. Вивачия и до днес изпитваше гняв, когато си припомнеше думите, които Торг бе изрекъл над свилото се на палубата момче, притиснало окървавена ръка към гърдите си.

— Така ти се пада, задето не внимаваш, пикльо. Имаш късмет, че си премаза само един пръст, а не цялата ръка. Ставай и се хващай на работа. Тук няма кой да ти бърше сополчетата.

И помощникът се бе отдалечил. На негово място бе изникнал гузният Майлд, за да превърже ранения пръст с почти чиста носна кърпа. Майлд, чиито ръце бяха пуснали въжето преждевременно. Майлд, чиито пукнати ребра все още бяха стегнато омотани.

— Извинявай — тихо каза Уинтроу. Мълчанието се беше проточило. — Не бива да разговарям с теб по такъв начин. Ти ми предлагаш по-голямо разбиране от всички останали на борда. Поне се опитваш да разбереш какво изпитвам. Нямаш никаква вина за моето нещастие. Просто ми се иска да се намирах другаде. Ако ти не беше жив кораб, баща ми не би ме принудил да бъда тук. Това обстоятелство ме кара да обвинявам теб, макар ти да нямаш вина за това, което си.

— Зная — тихо отвърна Вивачия. Трудно й беше да определи кое е по-зле: мълчанието му или нещата, които й казваше. Всяка сутрин и всеки следобед той трябваше да прекарва с нея по един час; така бе наредил баща му. Вивачия не знаеше защо Кайл е настоял за тази принудителна близост. Да не би той да се надяваше, че по този начин между двамата ще възникне някаква чудодейна връзка? Надали той беше толкова глупав. Поне не до степен, в която да очаква, че би могъл да принуди момчето да се влюби в нея. Тя нямаше друг избор, освен да чувства специална връзка с него — това се обуславяше от същините и на двамата.

Вивачия си припомни онази лятна вечер, случила се сякаш преди толкова време — онази първа нощ, която той бе прекарал на борда й. Колко добре беше започнало всичко. Да можеше и да продължи по същия начин…

Нямаше смисъл от подобни мисли, също както нямаше смисъл да си припомня Алтея. И въпреки това на Вивачия й се искаше двете да бъдат заедно. Алтея не само й липсваше; нейното отсъствие пораждаше непрекъснати тревоги.

Вивачия въздъхна.

— Не тъжи — каза Уинтроу. А после, осъзнал колко глупаво са прозвучали думите му, юношата въздъхна на свой ред. — Изглежда за теб е толкова мъчително, колкото и за мен.

Тя можеше да отговори по прекалено подробен начин, затова избра да запази мълчание. Водата се разгръщаше пред носа й; равномерният вятър ги тласкаше напред. Застаналият на кормилото беше опитен моряк. Така и трябваше да бъде, той беше избран от капитан Вестрит и служеше на борда й близо две десетилетия. В подобна вечер тя би трябвало да изпитва доволство, отправена на юг сред зима. Ала тези обстоятелства само я караха да усеща мъката си още по-остро.

През изминалите дни момчето й бе наговорило определени неща, изречени в гняв, безсилие и мъка. Част от нея разпознаваше, че изреченото е израз на бяс срещу съдбата, а не срещу самата нея. И въпреки това Вивачия не можеше да се отърси от тях; те я прерязваха като кукички всеки път, когато тя си ги припомнеше. Вчера сутринта, след особено неприятна вахта Уинтроу грубо й бе казал, че Са не е вложил своето одухотворение в нея и че тя е само подобие на живот, създадено от човеците в служба на алчността им. Тези думи я бяха шокирали и ужасили, а най-лошото бе настъпило, когато Кайл се бе приближил до момчето и в пристъп на гняв го бе повалил върху палубата. След този случай дори по-добронамерените моряци бяха започнали да говорят зле за Уинтроу и да твърдят, че момчето щяло да им донесе някое проклятие с тази си злоба.

Кайл явно не бе осъзнавал, че тя ще усети болката на Уинтроу с цялата й острота. Нито се бе замислил, че с подобна постъпка няма да насърчи сина си да изпитва топли чувства към нея. Обратно, Кайл му бе възложил задачи, за които знаеше, че са особено противни на сина му. И Вивачия бе останала да размишлява над разяждащите думи. И да се чуди над истинността им.

Уинтроу я караше да размишлява. Да размишлява над неща, за които никой друг Вестрит, стъпвал на палубите й, не бе се досещал. През половината от досегашните си дни юношата бе разсъждавал над собствения си живот и съотношението му със съществуването на останалите. По-рано Вивачия бе знаела за Са, защото и тримата мореплаватели от рода Вестрит го бяха почитали, макар и символично. Но никой от предишните й капитани не се бе замислял за съществуването на божественото, нито се бе опитвал да съзре неговите прояви в света край себе си. Никой от тях не бе вярвал с такава увереност, че в сърцевината на всекиго се крият доброта и чест, нито се бе докосвал до идеята, че на всяко създание е отредена някаква уникална съдба, която то трябва да изпълни. Никой от тях не беше вярвал, че в света съществува някаква нужда, която само правилно изживяният живот е в състояние да удовлетвори. По тази причина никой от тях не се бе разочаровал тъй остро като Уинтроу в ежедневното си съжителство с другите.

— Мисля, че ще се наложи да ми отрежат пръста.

Той говореше колебливо и тихо, сякаш се боеше, че изричането на опасението ще му придаде неотменимост.

Вивачия не каза нищо. Това беше първият път от инцидента насам, в който Уинтроу споделяше с нея по такъв начин. Внезапно тя разпозна острия страх, който се бе крил зад грубите му думи.

Тя щеше да слуша и да го остави да сподели.

— Струва ми се, че той не е просто счупен, а че ставата е смазана.

Това бяха прости думи, но под тях се криеше страх. Уинтроу си пое дъх и се обърна към вероятността, която бе отричал.

— Струва ми се, че осъзнавах това още от момента, в който се случи. И все пак се надявах… Но тази сутрин цялата ми ръка се е подула. И освен това под бинта влажнее. — Гласът му стана по-тих. — Това е толкова глупаво. По-рано съм се грижил за чужди рани, не като лечител, но зная как да почиствам рана и да сменям превръзки. Но когато става дума за собствената ми ръка… От миналата вечер не съм се осмелявал да погледна.

Той замълча и преглътна мъчително.

— Не е ли странно? — с напрегнат глас продължи момчето. — Бях там, когато Са’Гарит отряза един крак. Това трябваше да бъде сторено. За всички ни беше очевидно. Но болният не спираше да повтаря: не, не, нека изчакаме още малко, може би ще се оправи. А час след час ние виждахме, че той се влошава. Накрая съпругата му го убеди и той ни позволи да извършим онова, което трябваше да бъде извършено. Тогава се чудех за причината, поради която той не спираше да отлага неизбежното, вместо просто да го изтърпи. Защо да се вкопчва в гниеща смес от плът и кост, само защото тя е била полезна част от тялото му?

Юношата замлъкна и отново се приведе над ръката си. Вивачия можеше да усети пулсациите на болката му, онова туп-туп-туптене, което пробождаше с всеки удар на сърцето.

— По-рано никога не се бях вглеждал в ръцете си; не се бях замислял за тях. Ръцете на жрец… човек непрекъснато чува този израз. През целия си живот съм имал съвършени ръце. Десет пръста, всичките умели… По-рано изработвах стъклописи. Знаеше ли това, Вивачия? Вглъбявах се в работата си и ръцете ми започваха да се движат сякаш сами. А сега…

Той отново притихна. Този път Вивачия се осмели да каже нещо.

— Много моряци губят от пръстите си. Или цели ръце. И въпреки това те…

— Аз не съм моряк. Аз съм жрец. Или поне трябваше да бъда, преди баща ми да ме обрече на това. Той ме унищожава. Той умишлено иска да ме унищожи. Той и хората му се присмиват на вярата ми. Когато се опитвам да се придържам към нея, те я използват срещу мен. Не мога да понеса онова, което той ми причинява. Което всички те ми причиняват. Те искат да унищожат…

— И въпреки това те си остават същите, дори и без крайници — неумолимо продължи Вивачия. — Ти не си един пръст, Уинтроу. Ти си човек. Ти подрязваш косата и ноктите си, но пак си оставаш Уинтроу. Щом си жрец, ти ще си останеш такъв, без значение с колко пръста. Ако трябва да изгубиш един от пръстите си, нека бъде така. Но не използвай това като оправдание да спреш да бъдеш себе си.

Тя поспря, почти удовлетворена от смаяното му мълчание.

— Аз зная малко за твоя Са, Уинтроу. Но зная много за рода Вестрит. Каквото си роден да бъдеш, ти ще бъдеш, без значение моряк или свещеник. Бъди това, което трябва да бъдеш. Не им позволявай да ти причиняват неща. Сам си придавай форма. Стани това, което си: така рано или късно всички ще го осъзнаят, дори и онези, които не са склонни да го признаят. Ако желаеш да се оформяш според наставленията на Са, стори го без хленч.

— Корабе. — Той изрече думата тихо, но тя звучеше като благословия. И допря здравата си ръка до дъските й. След миг колебание отпусна и ранената, с дланта надолу, до нея. За пръв път от напускането на Алтея Вивачия почувства как някой от нейния род умишлено търси от нея сили. Тя се съмняваше, че момчето осъзнава какво прави; може би докато свеждаше глава и мълвеше, то смяташе, че се моли на Са. Но без значение към кого беше насочена тази молитва, Вивачия беше тази, която се отзова.

— Уинтроу — поде тя, когато юношата утихна. — Върви при баща си и му кажи. Поискай да бъде извършено тук, до мен. Ако възрази, кажи, че аз съм поискала така.

Тя се боеше, че той ще се поколебае. Вместо това той се надигна и мълчаливо се отправи към капитанската каюта, за да почука със здравата си ръка.

— Влез — отвърна Кайл.

Вивачия не можеше да вижда ставащото в самата нея, ала го усещаше по начин, за който човеците не й бяха предоставили дума. Затова тя можеше да усети туптенето на сърцето му. Можа да усети и слабото триумфално сепване на баща му, предизвикано от вида на безстрашно влезлия му син.

— Какво правиш тук? — грубо попита Кайл. — Ти си юнга, нищо повече. Недей да ми хленчиш.

Уинтроу мълчаливо го изчака да довърши и с безстрастен глас каза:

— Пръстът ми трябва да се отреже. Беше смазан и сега се е инфектирал. Вече виждам, че няма да оздравее. — Той бързо си пое дъх. — Бих искал да се отърва само с него, а не с цялата си ръка.

Кайл не отговори веднага; когато най-сетне го стори, в гласа му личеше колебание.

— Сигурен ли си? Помощникът ли ти каза? Той е нашият лекар.

— Не е нужно човек да бъде лекар. Виж сам. — С небрежност, за която Вивачия бе сигурна, че Уинтроу не изпитва, юношата започна да разгръща вкоравения бинт. Баща му тихо възкликна. — Вече е започнал да мирише — потвърди Уинтроу, все със същия глас. — Колкото по-рано се отреже, толкова по-добре.

Баща му се изправи, измествайки стола си.

— Ще повикам заместник-капитана. Седни, синко.

— Бих предпочел ти да го сториш, ако нямаш нищо против. На палубата, край носа. — Вивачия почти можа да усети оглеждането на момчето. — Няма смисъл да цапам каютата ти.

— Аз не зная как… Никога не съм…

— Аз ще ти покажа къде да отрежеш. С нищо не е по-различно от почистването на птица. Просто трябва да се отреже под ставата. На това ме научиха в манастира. Понякога се изненадвам колко общо има готвенето с медицината. Познанията за различните растения. Месото. Ножовете.

Вивачия осъзна, че това е някакво съревнование, макар да не осъзнаваше същината му. Може би и самият Уинтроу не осъзнаваше. Тя се опита да намери отговора. Ако Кайл откажеше да отреже инфектирания пръст от ръката на сина си, той губеше. Но какво губеше? Тя не беше сигурна, но подозираше, че става дума за нещо, свързано с контрола над живота на Уинтроу. Може би това бе отправено от юношата предизвикателство, с което той искаше от баща си да признае пред себе си същината на живота, на който Кайл бе обрекъл сина си. Освен това съществуваше глупавото предизвикателство да рискува тялото си — предизвикателството, което бе отхвърлил в Крес. Тогава другите го бяха нарекли страхливец, който се плаши от болката. Уинтроу искаше да им докаже, че не се е страхувал от това.

Тя се почувства горда от проявата му. Уинтроу наистина не приличаше на останалите членове на семейство Вестрит, които по-рано бяха плавали с нея.

— Ще повикам заместника — решително отвърна Кайл Вестрит.

— Той няма да свърши работа — тихо настоя Уинтроу.

Кайл не му обърна внимание. Той се приближи до вратата, отвори я и се приведе навън, за да призове Гантри.

— Аз съм капитан на този кораб — обърна се той към момчето подир вика си. — На този кораб аз определям това. Аз определям кой какво прави. Първият помощник се занимава с лечение, а не аз.

— Просто смятах, че баща ми би предпочел да го стори лично — отбеляза Уинтроу. — Но виждам, че ти не би могъл да го понесеш. Ще чакам помощника на носа.

— Не става дума за понасяне — изфуча Кайл. И в този момент Вивачия осъзна какво бе сторил Уинтроу. По някакъв начин той бе превърнал това от разговор между юнга и капитан в нещо между баща и син.

— Тогава ела да гледаш, татко. Да ми дадеш кураж — каза Уинтроу. Не като молба, а просто като твърдение.

Той не дочака отговор, а напусна каютата веднага. Пътьом се размина с Гантри, който получи строга заповед да вземе хирургическите си инструменти и да се яви на предната палуба.

Уинтроу спокойно се приближи до фигурата на носа.

— Те идват — тихо се обърна той към Вивачия. — Баща ми и първият помощник. Само се моля да не изпищя.

— Ти имаш волята — обеща му Вивачия. — Задръж ръката си притисната към палубата. Аз ще бъда с теб.

На това момчето не отговори. Лек полъх изпълни платната й и довя до нея миризмата на неговия страх. Уинтроу седна и се зае да отделя превръзката изцяло.

— Не — заяви той. — Няма как да бъде спасен. По-добре да се отърва от него, преди да е отровил тялото ми.

Вивачия почувства как той отделя болния пръст от възприятието си. В ума си Уинтроу вече бе изпълнил предстоящата операция.

— Те идват — тихо каза тя.

— Зная. — Юношата се засмя нервно, смразяващ звук. — Усетих ги. Чрез теб.

За пръв път той признаваше за подобно нещо. Искаше й се това да се бе случило в някой друг момент, когато двамата щяха да могат да го обсъдят. Или просто да оценят усещането. Но двамата мъже вече стъпваха на палубата и Уинтроу инстинктивно скачаше на крака, за да ги посрещне. Раненият му пръст почиваше върху дланта на здравата ръка, предложен като жертвен дар.

Кайл посочи с брадичка към сина си.

— Момчето мисли, че пръстът трябва да се отреже. Ти как смяташ?

За момент сърцето на Уинтроу сякаш престана да бие. Той безмълвно протегна ръката си към първия помощник. Гантри се загледа и кисело сбърчи устни.

— Момчето е право.

Той се обърна към капитана, не към Уинтроу. На момчето стисна дясната китка, за да огледа пръста от всички страни. И изсумтя отвратено.

— С Торг ще трябва да си поговорим. И друг път съм виждал подобна ръка. Дори и ако отрежем пръста сега, момчето ще трябва да почива ден-два, защото ми се струва, че гнилотата вече се е разпростряла към самата ръка.

— Торг си знае работата — отвърна Кайл. — Никой не може да предвиди всичко.

Гантри мълчаливо изгледа капитана, преди да продължи с фактуален глас:

— Но той има жестока страна, която не пропуска да се прояви, когато му бъде поверен човек, когото той смята за по-добър от себе си. Точно това развали Брашън: той беше добър моряк, само не и когато Торг се заяждаше с него. Торг просто не знае кога да спре. — И Гантри продължи предпазливо. — Не става дума за фаворитизъм, не се притеснявайте за това. Не ме е грижа каква фамилия носи момчето. То е моряк на борда на кораба, а за един кораб е важно всички негови моряци да могат да работят. — Той отново замълча. — Ще си поговоря с Торг — повтори заместникът. Този път Кайл не каза нищо.

Следващите думи на Гантри бяха насочени към Уинтроу.

— Ти си готов, нали?

Това не беше въпрос, а по-скоро потвърждение, че момчето се е убедило в неизбежното.

— Да.

Гласът на Уинтроу бе станал дълбок. Той се отпусна на едно коляно, в привидно заричане във вярност, и притисна ранената си ръка върху палубата на Вивачия. Тя затвори очи и се съсредоточи върху този допир, върху разперените пръсти, долепили се към дъските от магическо дърво на предната палуба. Тя се радваше, че палубата е покрита с този материал. Това беше почти нечувана употреба на толкова скъпо дърво, но днес тя щеше да се погрижи инвестицията на Вестритови да се оправдае напълно. И в мислите си обгърна болната му ръка, прибавяйки своята воля към неговата — болката нямаше да накара тази десница да трепне.

Първият помощник бе коленичил край него и разгръщаше инструментите си. Ножове и сонди лежаха в платнени джобове, а иглите бяха забодени направо в плата. В някои от тях беше вдянат конец от рибешко черво. Последното отгръщане на плата разкри трионите, с едри и дребни зъбци. Уинтроу преглътна. Край тях Гантри приготвяше марля и ленени превръзки.

— Сигурно ще искаш бренди — грубо каза Гантри. Но сърцето му трепереше. Вивачия се радваше, че той не е безчувствен към ставащото.

— Не — тихо отвърна момчето.

— Той може да иска после — осмели се да каже Вивачия. Уинтроу не възрази.

— Ще отида да донеса — изсумтя Кайл.

— Не. — Вивачия и Уинтроу учлениха думата едновременно.

— Искам да останеш — продължи тя, по-тихо. Това беше нейно право. Но в случай, че Кайл не разбираше, тя разясни: — Когато вие посичате Уинтроу, аз кървя. Фигуративно казано — добави Вивачия. И си наложи да успокои гласа си. — Имам правото да искам ти да останеш тук, с мен, когато нещо толкова смущаващо се случва на моята палуба.

— Бихме могли да отведем момчето долу — мрачно предложи Кайл.

— Не — отново забрани тя. — Щом е наложително това осакатяване да бъде извършено, искам то да бъде сторено тук, пред мен. — Вивачия не сметна за нужно да му казва, че тя усеща всичко, случващо се на кораба. Щом Кайл не познаваше същината й, още по-добре. — Изпрати човек от екипажа.

Капитанът се извърна да последва погледа й и едва не се сепна. Слухът се бе разпространил бързо: всички моряци, които понастоящем не бяха заети, си бяха намерили оправдание да се приближат до предната палуба. Пребледнелият Майлд едва не подскочи, когато Кайл протегна пръст към него.

— Ти. Върви да донесеш бренди и чаша. Живо.

Момчето се стрелна да изпълни заповедта, трополящо с боси нозе по дъските. Никой друг не помръдна. Кайл отново им обърна гръб.

Уинтроу си пое дълбок дъх. Той не показваше да е забелязал събраните, а се обърна към Гантри.

— В кокалчето има едно място… точно тук — говореше момчето, като сочеше с лявата си ръка. — Там трябва да режеш. Ще трябва да вкараш вътре върха на ножа и да се ориентираш по усет. Върху кокалчето на собствената си ръка можеш да откриеш мястото, което имам предвид. Така после няма да остане стърчаща кост… След като отрежеш, издърпай кожата напред и я заший над… над мястото. — Уинтроу безмълвно прочисти гърло и с ясен глас додаде: — Предпазливостта е за предпочитане пред бързането. Чисто отрязване, а не касапско.

Между всяка фраза Уинтроу си поемаше дъх, за да се успокои. Гласът му не трепереше, не трепереше и лявата ръка, която внимателно сочеше над смазания показалец на десницата. Пръстът, който един ден би носил жреческия пръстен. Са, нека не изкрещя. Не допускай да припадна или да извърна очи. Щом трябва да сторя това, нека го сторя добре.

Потокът на мислите му бе силен, съединяващ него и Вивачия. Юношата си пое пореден дъх, дълбок и успокояващ, а Гантри си избра нож и го повдигна високо. Острието бе чисто, остро и лъскаво. Уинтроу бавно кимна. Зад гърба му отново се разнесе тропотът на боси крака и шепотът на Майлд: — Донесох бренди, сър — но това долетя глухо, слабо и безсмислено досущ като крясъците на морските птици. Вивачия осъзна, че Уинтроу прави нещо. С всеки следващ дъх мускулите на тялото му се отпускаха. Той се оттегляше вътре в себе си, смаляваше се все повече и повече, почти като умиращ. Тя реши, че юношата ще припадне, и се изпълни със съжаление.

Но в следващия миг той стори нещо, останало неразбрано за нея. Той напусна себе си. Не бе напуснал тялото си, ала по някакъв чудат начин се беше отделил от него. Почти се сля с нея и през нейните очи погледна към дребното момче, коленичило на палубата. Косата му се беше разрошила от пристягащата я опашка. Няколко кичура се поклащаха над челото му, други бяха прилепнали от пот. Но черните му очи бяха спокойни, а устните не криеха напрежение. Той просто наблюдаваше как блестящото острие се надвесва над ръката му.

Някъде имаше огромна болка, но Уинтроу и Вивачия наблюдаваха как първият помощник влага тежестта си зад острието, за да пробие с ножа плътта на момчето. Бликна яркочервена кръв. Чиста кръв, отбеляза съзнанието на Уинтроу. Цветът е добър, гъст и тъмночервен. Но той не изрече нито дума, а преглъщането на заместника прозвуча оглушително като мъчителния дъх, който Кайл си пое, когато ножът потъна в кокалчето на момчето. Гантри работеше умело; остротата потъна между костиците. Когато металът разряза, Уинтроу не само чу, но и изпита звука. Той бе придружен от белезникава болка, стрелнала се по костите на ръката, необратимо изгубили целостта си, и към гръбнака. Не обръщай внимание, с непоклатима твърдост си заповяда той. И с усилие на волята, каквото Вивачия усещаше за първи път, той задържа мускулите на ръката си отпуснати. Не си позволи да трепне или да се отдръпне. Единствено си позволи да стиска китката на дясната си ръка, в опит да удуши разливащата се по нея болка. Кръвта се лееше свободно, наливаща локва между палеца и средния пръст. Дъските на Вивачия я усещаха като гореща. Магическото дърво бързо попи. Тя приветства тази близост със солено-меден вкус.

Заместникът изпълни напътствията на Уинтроу. С тихо изхрущяване и последната костица отстъпи; на метала оставаше единствено да разкъса и кожата. Пръстът остана да лежи върху палубата, нещо отделно, просто парче месо. Юношата внимателно се пресегна и го премести настрана. С два пръста на лявата си ръка той защипа кожата над образувалата се празнота и я издърпа напред.

— Сега заший раната — със спокоен глас се обърна той към помощника. Между пръстите му кръвта продължаваше да капе. — Не прекалено стегнато; колкото кожата да се задържа, без конецът да се врязва с нея. Използвай най-малката игла и най-тънкия конец.

Бащата на Уинтроу прочисти гърло и се извърна. Със сковани крачки той се приближи до перилата и се загледа в преминаващите острови, внезапно станали страшно интересни. Уинтроу не показа, че е забелязал, но Гантри хвърли един поглед към капитана си. Подир това мъжът стисна устни, преглътна мъчително и взе иглата. Момчето продължаваше да стиска кожата си, за да позволи на първия помощник да направи шевовете и да пристегне конеца. Накрая то отпусна окървавената си лява ръка и остави мястото да бъде превързано. През цялото време с нищо, нито със звук, нито с жест, не бе издало изпитваната болка. Сякаш ставаше дума за зашиване на платно, помисли си Вивачия. Не. В определен смисъл юношата усещаше болката. Тялото му я усещаше; по гърба му се бе стичала пот, напоявала ризата. Уинтроу бе усещал тази болка, но бе отделил ума си от нея. Тя се бе свела до настойчив сигнал на тялото му, указващ, че нещо не е наред. Точно както гладът и жаждата са сигнали. Сигнали, които човек може да загърби, когато се налага.

Вече разбирам. Всъщност тя не разбираше изцяло, но бе развълнувана от онова, което той споделяше с нея. Когато Гантри приключи с превръзката, Уинтроу раздвижи крака, но прояви достатъчно мъдрост, за да не се надигне. Нямаше смисъл да изкушава съдбата точно сега. Той беше постигнал прекалено много, за да развали всичко с едно припадане. Вместо това момчето посегна към чашата с алкохол, която Майлд му бе налял с треперещи ръце. Изпи я на три бавни глътки, без да отмята глава, но с онази настойчивост, с която пие най-зажаднелият. Когато той подаде чашата обратно, върху нея личаха кървави отпечатъци.

Уинтроу бавно съсредоточи съзнанието си обратно. Той стисна зъби срещу вълната на болка, която все още се изливаше сред ръката му. За момент пред очите му изникнаха черни петна. С няколко премигвания момчето ги прогони и се съсредоточи върху двата кървави отпечатъка, оставени от него върху борда на Вивачия. Кръвта бе попила дълбоко в магическото дърво. И Вивачия, и той знаеха, че никакво търкане не ще заличи тези два белега.

Момчето бавно повдигна погледа си и се огледа. Край него Гантри обърсваше ножа си. Той посрещна погледа му, навъсен, но леко усмихнат. И му кимна съвсем незабележимо. Лицето на Майлд все още бе пребледняло, с изблещени очи. Кайл все така се взираше отвъд перилата.

— Аз не съм страхливец.

Уинтроу не говореше силно, но гласът му се чуваше ясно. Баща му бавно се извърна към предизвикателните думи.

— Аз не съм страхливец — по-високо повтори юношата. — Не съм едър. Не твърдя, че съм силен. Но не съм нито слабак, нито страхливец. Мога да понасям болката, когато се налага.

Чудат блясък бе изникнал в очите на Кайл. Устните му трепнаха в наченките на усмивка.

— Ти си Хейвън — със сдържана гордост обяви той.

Уинтроу го погледна в очите. Той не изпитваше желание да наранява или да се опълчва, ала отговорът му беше недвусмислен.

— Аз съм Вестрит.

И юношата погледна към кървавите отпечатъци върху борда на Вивачия. И към отсечения показалец, който още лежеше над дъските.

— Ти ме направи Вестрит. — Уинтроу се усмихна, без веселие. — Баба каза, че кръвта ми щяла да проличи. Ето. — Той се приведе и повдигна отрязания си пръст. След като го разгледа за миг, юношата го протегна към баща си. — Този пръст никога няма да носи знака на свещенослужител — продължи момчето. На някои гласът му би се сторил замаян, но Вивачия осъзнаваше, че думите са натежали от мъка. — Ще го приемеш ли? Като знак на своята победа?

Лицето на капитан Кайл почервеня от кръвта на гнева. Вивачия подозираше, че в този момент той почти изпитва омраза към своята плът и кръв. А Уинтроу пристъпи към него с непознат блясък в очите. В него настъпваше някаква промяна. Разгръщаше се сила, която започваше да го изпълва. Юношата спокойно гледаше баща си в очите, без да изпитва гняв. Дори болка отсъстваше от гласа му. Той храбро пристъпваше напред, достатъчно близо, за да бъде ударен. Или прегърнат.

Ала Кайл Хейвън не направи нито едно от двете. Неговата неподвижност представляваше отричане — не само на всичко, което момчето вършеше, а и на самата му същина. В този момент Уинтроу разбра, че никога не би могъл да накара баща си да се гордее с него, защото самият му баща не желае това. Кайл бе искал единствено да придобие власт над него. И сега осъзнаваше, че никога няма да успее.

— Не го искаш? Така да бъде.

С небрежност, която нямаше как да бъде престорена, Уинтроу се приближи към носа на кораба. За момент той се престори, че разглежда пръста. Нокътят бе нацепен и потъмнял от работа; костта бе смазана; месото бе започнало да се разлага. В следващия момент юношата замахна и хвърли парчето плът в морето. Парче, което никога не бе представлявало част от него.

Той остана там, без да се подпира, загледан право напред, редом с Вивачия. Загледан в бъдеще, което му се струваше прекалено далечно, за да бъде измерено. Уинтроу незабелязано се олюля. Никой не помръдваше. Дори капитанът мълчеше, вперил пронизващ поглед в сина си. Мускулите на шията му се бяха издули.

Гантри наруши мълчанието.

— Майлд, заведи го до хамака му и го сложи да си легне. На всяка камбана върви да го наглеждаш. Повикай ме, ако той развие треска.

Помощникът нави платното с инструментите си, отвори сандъче и започна да рови сред намиращите се вътре бутилки. Без да повдига поглед, той додаде тихо:

— Останалите вървете да си изпълнявате задълженията, преди аз да съм ви намерил работа.

Тази заплаха се оказа достатъчна, за да ги разпръсне. Той бе изрекъл думи, изцяло вписващи се в задълженията му на първи помощник. Ала никому не убягна, че по незабележим начин Гантри бе застанал между капитана и сина му — със същото умение, което би използвал за всеки друг моряк, привлякъл върху себе си капитанското внимание. Само по себе си това не беше нещо необичайно за него; до този момент Гантри бе постъпвал така няколко пъти, скоро след като Кайл за първи път бе поел Вивачия. Но до този момент той не се бе намесвал в отношенията между капитана и неговия син. Настоящата му постъпка представляваше знак, че той приема Уинтроу за истински член на екипажа, а не гледа на него като на лигав капитански син, довлечен на борда, за да бъде дисциплиниран.

Изчакващият Майлд се стараеше да остава колкото се може по-незабележим. Капитан Хейвън мълчаливо се обърна и се отправи към кърмата. За момент Майлд проследи с поглед отдалечаването му, преди бързо да отмести очи. Сякаш беше срамно, че капитанът се оттегля в каютата си.

— Още нещо, Майлд — продължи Гантри с тон, който отказваше да забележи проточилото се подир предишните му думи мълчание. — Помогни на Уинтроу да си премести багажа в бака. Той ще спи с останалите от екипажа. Когато приключите, дай му една лъжица от това лекарство и ми донеси бутилката обратно. Това е лауданум — додаде той за Уинтроу. — Нека поспи, това ще ускори възстановяването.

Гантри подаде на младия моряк голяма непрозрачна бутилка, надигна се и прибра останалите си запаси под мишница. Той не каза нищо повече, а се отдалечи.

— Тъй вярно — отвърна Майлд и плахо се приближи до Уинтроу. Когато другото момче не реагира, той се осмели да подръпне ръкава му. — Чу какво каза помощник-капитанът — смутено каза той.

— Бих предпочел да остана тук — занесено каза Уинтроу. Вивачия осъзна, че изтърпяването на болката е било срещу цена. Той бе успял да попречи на тялото си да реагира, ала това го бе довело до пълно изтощение.

— Зная — рече Майлд с глас, който се доближаваше до добронамереност. — Но това беше заповед.

Уинтроу въздъхна тежко и се обърна.

— Зная.

И с покорството на уморения последва другото момче.

Малко след това Вивачия усети, че Гантри застава пред кормилото. Той правеше това в онези моменти, когато беше смутен и се нуждаеше от възможност да размисли. Той не беше лош помощник. Брашън би бил по-добър, ала той вече не плаваше с нея. Гантри държеше кормилото здраво, с успокояваща увереност, без това да преминава в недоверие към нея.

Тя замислено сведе поглед към ръката си и разтвори юмрук. Пръстът лежеше върху дланта й. Никой не я беше видял да го улавя. Тя сама не би могла да обясни какво я бе мотивирало да стори това… Може би усещането, че този отрязък е бил част от Уинтроу, а Вивачия нямаше намерение да губи и частица от него. Именно частица; пръстът изглеждаше толкова дребен в сравнение с нейните огромни пръсти. Тънък и сегментиран къс кост, обвит от плът и кожа и в единия край окончаващ с назъбен нокът. Дори смазан и окървавен, пръстът я удивляваше с деликатността и детайлността си. Тя го сравни със своята собствена ръка. Нейният дърводелец бе извършил умела работа, подчертавайки стави, нокти и дори сухожилия. Ала възглавничките на нейните пръсти не се отличаваха с фини ивици, а горната им страна не беше покрита с фини косъмчета. Вивачия бе принудена да признае, че тя притежава само частично сходство с едно истинско създание от плът и кръв.

Дълго време тя разглежда своята придобивка. Накрая Вивачия хвърли бърз поглед към кърмата и го приближи към устните си. Тя не би могла да го изхвърли, нямаше и място, където да го съхранява — с изключение на едно. Тя постави пръста в устата си и го глътна. С тази си постъпка тя получи възможността да вкуси кръвта, която по-рано бе усетила върху палубата си; вкусът съответстваше на по-рано доловените аромати — солен, металически и по един странен начин доближаващ се до самото море. Тя го погълна, за да го превърне в част от себе си. Какво ли щеше да стане в дървеното й гърло с този отрязък? В следващия миг тя почувства абсорбирането му. Точно както дъските бяха притеглили кръвта в себе си.

До този момент тя не бе вкусвала месо. Никога не бе познавала глад или жажда. И въпреки това поглъщането на отделената плът задоволи един копнеж, по-рано оставал неназован.

— Сега ние сме едно — прошепна тя на себе си.

Уинтроу се въртеше неспокойно върху койката си. Лауданумът бе смекчил, но не и изцяло отстранил болезненото пулсиране на ръката му. Гореща сухота беше го изпълнила, стегнала лицето и ръката му.

— Да бъдеш едно със Са — дрезгаво прошепна той. Най-въздигнатата цел на всеки жрец. — Аз ще бъда едно със Са — с по-решителен глас се зарече юношата. — Това е моята орис.

Вивачия не можеше да се насили да му противоречи.

 

 

Валеше. Валеше от онзи неспирен и ожесточен дъжд, който бе типичен за бингтаунската зима. Капките се стичаха по резбованите кичури и от брадата капеха връз голата му гръд. Парагон скръсти ръце и разтърси глава, прогонвайки едри капки. Студени капки. Студът беше предимно нещо, което си спомняше от усещанията, останали от човеците. Но дървото не изпитва студ, каза си той. Не ми е студено.

Не. Не ставаше дума за температура, а за дразнещото усещане на обливащи го от небето струи. Той обърса челото си с ръка и рязко раздвижи пръсти.

— Нали каза, че бил мъртъв — неочаквано изрече дрезгав контраалтов глас. Това беше още един проблем с дъжда; неговото шумолене не допускаше останалите звуци, важни звуци, като стъпките върху влажен пясък.

— Кой е там? — рязко попита Парагон. Гласът му звучеше гневно. В общуването с човеците гневът беше за предпочитане за показване пред страха. Страхът само ги одързостяваше.

Никой не отговори. А и той сам не бе очаквал отговор. Те знаеха, че той е сляп. Най-вероятно щяха да се прокрадват около него, останали скрити от сетивата му — до момента, в който първият запратен камък не го удареше. Парагон се съсредоточи в долавянето на дебнещи стъпки. Но когато вторият глас заговори, звукът му долиташе недалеч от мястото на първия. Корабът веднага го разпозна по джамаилския акцент. Мингсли.

— Така мислех. Последния път, когато бях тук, той нито помръдна, нито каза нещо. Давад ми… Моят посредник ми каза, че корабът бил жив, но аз се съмнявах. Това изцяло променя нещата. — Той прочисти гърло. — Лъдчънсови не бяха склонни да сключват сделка, вече разбирам защо. Аз смятах, че става дума за мъртво дърво. Съответно, предложението ми беше далеч по-ниско. Ще им направя ново предложение.

— Аз размислих.

Гласът на жената прозвуча глухо. Тя прикриваше някаква емоция, но каква, Парагон не можеше да определи. Отвращение? Страх?

— Не мисля, че бих искала да имам нещо общо с това — продължи тя.

— Но по-рано ти проявяваше голям интерес — възрази Мингсли. — Недей да ставаш гнуслива. Какво като фигурата е жива? Това само увеличава възможностите ни.

— Чудното дърво наистина ме интересува — колебливо призна жената. — Веднъж ми донесоха малко парче, което да обработвам. Клиентът искаше да му издялам птица. А аз му казах, както рекох и на теб, че работата, която извършвам, бива определяна от материала, а не от моите собствени прищевки или тези на поръчителя. Клиентът все пак настоя да опитам. Ала когато аз взех парчето, то излъчваше… зло. Ако е възможно да напоиш дървото с емоция, онова бе изпълнено с чиста злонамереност. Дори не можех да го докосвам, какво оставаше да го обработвам. И му казах да си върви.

Мингсли прихна, изглежда намерил думите й за забавни.

— Забелязал съм — заговори той с тон, който привидно нямаше нищо общо с техния разговор, — че изострената чувствителност на артистичните души най-лесно се успокоява от приятното звънтене на подреждани монети. Сигурен съм, че ще успеем да заобиколим резервите ти. И освен това мога да ти обещая, че парите, които ще получиш, ще бъдат удивителни. Погледни какво ти донася работата ти сега, с обикновено дърво. А ако започнеш да продаваш артикули от магическо, ние бихме могли да искаме за тях… Буквално каквато цена си искаме. Защото ще предлагаме нещо, до което клиентите никога не са имали възможност да се докоснат. Двамата с теб си приличаме; ние притежаваме поглед отвън, който ни позволява да откриваме възможностите, неоползотворени от местните хора.

— Приличаме си? Аз не съм сигурна, че изобщо бихме могли да намерим общ език.

В гласа на жената отсъстваше всякакво желание за компромис, ала Мингсли не можеше да усети този нюанс.

— Погледни го — вместо това възхваляваше той. — Виж каква прекрасна влакнеста структура. Сребрист цвят. Никъде сред дъските не се вижда и един чвор. Нито един! С материал като този ти би могла да правиш всичко. Дори и ако отделим фигурата и ти я възстановиш, за да я продадем отделно, пак ще ни е останало достатъчно дърво, за да започнем цяла индустрия. Нямам предвид само дрънкулки и талисмани, а нещо по-мащабно. Столове, рамки за легла и маси, все изящно украсени. А! И люлки. Представи си колко въздигнато би било, да приспиваш първородния си син в люлка, изцяло изработена от магическо дърво. И дори — той говореше с нарастващ ентусиазъм — ти би могла да изрязваш женски лица в люлките. Ще открием как да ги съживяваме. Така ще разполагаме с люлка, която самичка ще пее приспивни песни на децата.

— Представата е достатъчна, за да ми смрази кръвта — каза жената.

— Страх те е от това дърво? — Мингсли избухна в презрителен смях. — Не се поддавай на бингтаунските суеверия.

— От дървото не ме е страх — сопнато отвърна тя. — Боя се от хора като теб. Хора, които се хвърлят с главата напред, необмислили. Помисли. Бингтаунските Търговци са най-изобретателните и опитни предприемачи, които тази част на света някога е виждала. Трябва да има причина, поради която те не търгуват с това дърво. Ти си видял с очите си, че фигурата е жива. Но не се замисляш за начина или причината! А просто си решил да изработваш маси и столове от същия материал. И не само това; ти стоиш пред едно живо същество и безочливо изреждаш намеренията си да насечеш тялото му, за да направиш от него мебели.

Мингсли издаде неопределен звук.

— Ние не разполагаме с истински доказателства, че това нещо е живо — меко рече той. — То се раздвижи и проговори. Веднъж. Марионетките и играчките също го правят. А папагалите говорят. Трябва ли и тях да смятаме за човеци? — Сега той говореше с насмешка.

— Виждам, че си склонен да говориш какви ли не глупости, за да ме накараш да изпълня желанието ти. Аз съм слизала при северната стена на пристанището, където пускат котва живите кораби. Съдовете, които видях там, са несъмнено живи. И всеки от тях е отделна личност. Мингсли, себе си ти можеш да излъжеш и да приемеш за истина всичко, което си решиш. Но не очаквай от мен да приема твоите оправдания и полуистини за причина, поради която да работя за теб. Аз бях заинтригувана, когато ти ми каза, че тук имало мъртъв жив кораб, чийто материал би могъл да се използва. Но и тези ти думи са били лъжа. Излишно е повече да стоя на дъжда. Това не е правилно и аз няма да го направя.

Парагон я чу да се отдалечава, чу Мингсли да подвиква след нея.

— Глупачка. Обръщаш гръб на повече пари, отколкото би могла да си представиш.

Нейните стъпки спряха. Парагон наостри слух. Дали тя щеше да се върне?

Върна се единствено гласът й, ненапрегнат и въпреки това долетял ясно.

— По някакъв начин — отбеляза тя студено — ти си успял да замениш представите си за правилно и грешно с представи за доход и загуба. Но аз не съм.

Подир това Парагон я чу отново да се отдалечава. Тя крачеше като разгневен мъж. А дъждът се усили; ударът на капките би бил болезнен за човешката кожа. Сред този порой Мингсли изсумтя.

— Артисти — промърмори той. — Но тя ще се върне.

След кратко мълчание Мингсли продължи:

— Корабе. Хей, корабе. Наистина ли си жив?

Парагон предпочете да не отговаря.

— Не е разумно да ме игнорираш. Само въпрос на време е, преди ти да станеш моя собственост. В твой интерес е да ми кажеш онова, което искам да зная. Ти отделна част от кораба ли си, или наистина си едно с него?

Парагон стоеше неподвижно сред пороя.

— Ще умреш ли, ако те отделя от корпуса? — тихо попита Мингсли. — Защото това възнамерявам да сторя.

Парагон не знаеше отговора на този въпрос. Затова той отвърна:

— Защо не се приближиш и не опиташ?

След няколко мига мъжът се махна.

Парагон изчакваше, сред острите капки. Когато най-сетне гласът й долетя, той не се сепна, а бавно извърна глава, за да чува по-ясно.

— Корабе? Корабе, може ли да се приближа?

— Казвам се Парагон.

— Парагон, може ли да се приближа?

Той се замисли.

— Няма ли да ми кажеш името си? — рече накрая той.

Последва кратко колебание.

— Казвам се Янтар.

— Но това не е истинското ти име.

— Имала съм няколко имена — отговори след няколко мига жената. — Това название е най-подходящо за настоящото място и време.

Нищо не би й попречило просто да го излъже и да му каже, че това е името й, размишляваше Парагон. Но тя не бе го направила. Той протегна ръка по посока на звука.

— Янтар — рече той. Жестът му показваше, че я приема. Но освен това представляваше и предизвикателство. Ръката му бе много по-голяма от човешка. Когато той обвиеше пръсти около нейната ръка, с лекота би могъл да я изтръгне от рамото й. Стига да поиска.

Той се вслушваше в дъха й, в стръвния порой, обсипващ плажа. Жената рязко пристъпи към него; след втората крачка тя съедини лявата си ръка, обгърната от ръкавица, с неговата. Корабът обви огромните си пръсти около нейните.

— Парагон — тихо каза тя.

— Защо се върна?

Жената нервно се засмя.

— Както сам каза Мингсли, аз съм заинтригувана от теб. — Когато не последва отговор, тя продължи — У мен любопитството винаги е надделявало над мъдростта. И същевременно цялата ми мъдрост е произтекла от любопитството. По тази причина аз не се научих да му обръщам гръб.

— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за себе си? Както виждаш, аз съм сляп.

— Да. — В гласа й имаше съжаление и състрадание. — Мингсли те нарече грозен. Ала онзи, който е оформил челото и челюстта ти, устните и носа ти, е бил истински майстор. Иска ми се да можех да видя очите ти. Що за човек би опустошил подобна изкусност?

Нейните думи го възторгнаха, но освен това и го побутнаха към нещо, което той не можеше да си припомни. Затова той отвърна сприхаво:

— Какви комплименти! Сигурно те целят да отвлекат вниманието ми от факта, че ти не отвърна на молбата ми?

И Парагон пусна ръката й.

— Не. Нищо подобно. Аз съм… Янтар. Изработвам украшения от дърво. Гребени, орнаменти, пръстени. Понякога и по-големи неща, купи, бокали… дори столове и люлки. Но те са по-скоро изключения. Талантът ми се проявява най-силно при дребните неща. Може ли да докосна лицето ти?

Парагон кимна механично, преди да е успял да обмисли искането й.

— Защо? — попита той със закъснение.

Корабът почувства приближаването й. Меката топлина на тялото й се примеси с хладината на дъжда. Той почувства как пръстите й съвсем леко докосват крайчеца на брадата му. Допирът бе почти неуловим, а въпреки това той потръпна. Подобна реакция беше прекалено човешка. Ако в този момент той можеше да се отдръпне, би го сторил.

— Не мога да те достигна. Би ли… ще ме повдигнеш ли?

Огромното доверие, което тя му оказваше с тази си молба, го накара да забрави, че първият му въпрос е останал без отговор.

— Бих могъл да те смажа в ръката си — напомни й той.

— Но няма да го направиш — уверено каза жената. — Моля те.

Настойчивостта на гласа й го сепна.

— И защо мислиш така? Убивал съм и преди. Цели екипажи! Целият Бингтаун знае това. Коя си ти, че да не се боиш от мен?

В отговор тя допря оголената си влажна длан до ръката му. И се вля сред структурата му; нейната топлина го прониза по начина, по който допирът на женска ръка до мъжко бедро разпалва цялото му тяло. Но това сливане протичаше в две посоки, осъзна Парагон: той се намираше сред нейната плът в същата степен, в която тя бе вляла съзнанието си сред неговите дъски. Това му предоставяше възможност да сподели усещанията й. Дъждът бе накарал косата й да лепне тежко; лепнеха и дрехите, подгизнали от жлъчни струи. Кожата й бе студена, ала тялото беше горещо. Въздишката в гърдите й той разбираше по същия начин като вятъра, издувал платната му; циркулиращата кръв почти приличаше на морска вода, обливаща корпуса му.

— Ти си нещо много повече от дърво! — гласно възкликна тя. Заради осъзнаването в гласа й Парагон се почувства предаден. Тя надничаше вътре в него, виждаше прекалено много и знаеше прекалено много. Събуждаше всички онези неща, които той бе отделил от себе си. Той не бе възнамерявал да я блъсне толкова силно, но тя проплака, когато падна върху каменистия и влажен пясък. И шумно си пое дъх сред продължаващия порой.

— Ранена ли си? — сприхаво попита той след известно време, когато започна да се успокоява.

— Не — тихо отвърна тя. И изпревари извинението му. — Прости ми. Въпреки всичко, аз очаквах ти да бъдеш дърво. Имам дарба да обработвам дървото. Достатъчно е да го докосна, за да опозная структурата му, същините му… Смятах, че ако те докосна, ще мога да разбера как са изглеждали очите ти. При допира си бях очаквала, че ще открия единствено дърво. Не трябваше да бъда толкова… прости ми, моля те.

— Всичко е наред — бавно отвърна Парагон. — Не исках да те блъскам толкова рязко. Не исках да паднеш.

— Вината си е моя. И ти с право ме изтласка. Аз… — Жената замълча. Сред нейната неподвижност отново властваха единствено звуците на дъжда. А шуменето на вълните долиташе по-силно, под влияние на прилива. — Може ли да опитаме отново? — неочаквано каза тя.

— Щом искаш — смутено отвърна Парагон. Беше му трудно да разбере тази жена. Тя тъй бързо му се беше доверила; сега със същата бързина пристъпваше към приятелство. Той не бе свикнал с подобни неща, още по-малко развиващи се с подобна бързина. Това го ужасяваше. Ала по-ужасяваща беше мисълта, че жената би могла да си отиде и никога повече да не се върне. Той се вгледа в себе си в търсене на доверие.

— Искаш ли да влезеш вътре, на сухо? — покани я той. — Страшно съм наклонен, освен това вътре не е по-топло, но поне дъждът няма да те вали.

— Благодаря ти — тихо каза жената. — С удоволствие ще приема поканата ти. С голямо удоволствие.