Робин Хоб
Вълшебният кораб (34) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и първа
Змии и кораби

Татуировката беше груба, направена набързо и с едноцветно мастило. И все пак тя можеше да различи собствения си лик, татуиран върху лицето на юношата. Вивачия ужасено се взираше в него.

— Аз съм виновна за това — изрече тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.

— За последното си права — уморено се съгласи Уинтроу. — Но вината не е твоя.

Той й обърна гръб и тежко се отпусна върху палубата. Дали осъзнаваше колко са я наранили думите му? Вивачия се опита да се докосне до чувствата му, ала на мястото на снощната му болка имаше единствено застиналост.

Момчето отпусна глава на перилото, напълни гърдите си с морски въздух и бавно го издиша.

Кормчията се опита да я насочи към главния проток. С небрежна злост тя започна да се съпротивлява, като се клатушкаше. Нека Кайл Хейвън види до каква степен може да я подчини на волята си.

— Не зная какво да ти кажа — тихо призна Уинтроу. — Когато си мисля за теб, аз изпитвам срам. Срамувам се, че съм те предал с бягството си. А когато мисля за мен самия, изпитвам разочарование, защото почти успях да си върна живота. Не искам да те изоставям, но и не искам да оставам тук.

Юношата поклати глава и отново я облегна. Той беше мръсен и парцалив, а Торг все още не му беше свалил оковите.

— Понякога ми се струва, че живея два различни живота, всеки от тях изживяван от различна личност. — Сега той се бе загледал в платната й. — Край теб съм различен от онова, което съм, когато сме разделени. Когато сме заедно, аз… Аз губя нещо от себе си. Не зная как да го назова… Способността да бъда единствено себе си.

Тръпки на отвращение плъзнаха по Вивачия. Изреченото от него прекалено се доближаваше до нещата, които тя бе възнамерявала да му каже.

Тя бе вдигнала котва още сутринта, ала едва сега Торг й бе довел Уинтроу. За първи път тя можеше да види с очите си онова, което са му причинили. Най-стряскащ бе грубият й лик, вбоден с мастило върху бузата на момчето. Сега по нищо не личеше, че край нея стои синът на капитана. Или дори един обикновен моряк. Уинтроу по нищо не се отличаваше от роб.

Ала въпреки това той изглеждаше спокоен.

— Вече нямам какво да чувствам — отвърна юношата в отговор на мисълта й. — През теб изпитвам общото страдание на робите. Докосна ли се до него, започва да ми се струва, че ще полудея. Затова не го допускам до себе си и се старая да не изпитвам нищо.

— Да, техните емоции са прекалено силни — тихо се съгласи Вивачия. — Тяхното страдание е непоносимо. То ме залива и заплашва да заличи моята същина.

Няколко мига тя мълча, преди да продължи колебливо:

— Беше още по-лошо, когато теб те нямаше. Самото ти отсъствие ме караше да се чувствам лишена от всякаква опора и основа, от които да изграждам себе си. Мисля, че ти си котвата, която ми позволява да оставам онази, която съм. Сигурно това е причината всеки жив кораб да държи на борда си роднина.

Уинтроу не отговори, но тя се надяваше, че мълчанието му е това на слушащ.

— Аз само отнемам от теб — призна Вивачия. — Отнемам, без да ти давам нищо.

Момчето се раздвижи и с необичайно глух глас отвърна:

— Ти неведнъж ми даде сила.

— Но само за да не те изгубя — каза тя. — Давам ти сила, за да те задържа. За да мога да остана сигурна в същината си. — И Вивачия събра смелостта си. — Уинтроу, какво съм била аз, преди да стана жив кораб?

Той размести веригите си в опит да разтърка протритите си глезени, без да разбира важността на питането й.

— Предполагам, че си била дърво. Дори няколко дървета. Защо питаш?

— Защото в твое отсъствие аз започнах да се доближавам до други спомени. Аз можех да се движа, като облъхната от течен вятър. Можех да се движа сама. Бях… нещо, което не беше Вестрит. Нещо съвсем различно от нещата, които са ми известни. Беше плашещо. И в същото време…

Тя замълча, достигнала границата на идея, за която дори не й се искаше да превърне в ясна мисъл, още по-малко в слово.

— И в същото време ми харесваше. Струва ми се, че това се доближаваше до изживяването, което вие наричате кошмар… Ала живите кораби не могат да сънуват. И тъй като аз не спя, аз не можех да се отърся напълно от тези образи. Змиите в пристанището, Уинтроу. — Сега тя говореше бързо, в опит да му обясни всичко наведнъж. — Никой друг не знаеше, че са там. Сега всички виждат онази бялата, която ме следва. Но край брега имаше и други, много други, в калта под пристанището. Аз се опитах да кажа на Гантри за тях, а той ми каза да не съм им обръщала внимание. Но аз не можех, защото по някакъв начин те предизвикваха онези видения и… Уинтроу?

Той бе задрямал, напечен от слънцето. Никой не можеше да го вини с оглед на трудностите, които бе преживял.

И въпреки това постъпката му я наскърби. Тя изпитваше нужда да сподели всичко това с някого, за да запази разсъдъка си. Ала нямаше кой да се вслуша в нея. Дори и завръщането на Уинтроу не бе разрушило усещането за изолация. Вивачия подозираше, че по някакъв начин юношата не я допуска изцяло до себе си. И за това тя не можеше да го вини, но също така не можеше да скрие обидата си. Освен това тя изпитваше и гняв, който продължаваше да се трупа, без да успее да намери излаз. Родът Вестрит я бе превърнал в това, което тя представляваше сега; неговите представители бяха вложили в нея тези нужди. А въпреки това от съживяването си насам тя не бе прекарала дори едничък ден с искрена компания. Кайл очакваше от нея да плава оживено с утроба, натъпкана с мъка. Това не беше справедливо.

Тропотът на забързани крачки прекъсна мислите й.

— Уинтроу — с тревога в гласа го призова тя. — Баща ти идва насам.

 

 

— Защо не следваш протока? Не знаеш ли как се поддържа курс? — кресна Кайл.

Комфри го погледна косо.

— Явно не, сър — отвърна той с тон, който не подобаваше особено за разговор с капитана. — Щом се опитам да го коригирам, корабът се измества.

— Хич и не ми се оправдавай с кораба. Омръзна ми от некадърници, които само с това се оправдават.

Комфри мълчаливо изви кормилото в опит да изправи курса. Вивачия реагира с тромавостта на съд със забравена котва. В този момент сред килватера изникна главата на змия. На Кайл се стори, че наглото чудовище гледа право към него.

Гневът на капитана бавно започваше да се разпалва. Прекалено много неща му се струпваха на главата. Той не беше слаб човек, можеше да преодолее всичко, което присмехулната съдба захвърлеше на пътя му — и с неблагоприятно време, и със сръткав товар. Дори лошият късмет не беше в състояние да накърни спокойствието му. Ала сега беше различно. Сега той си имаше работа с умишленото противене на онези, на които той се стараеше да помогне. И Кайл не знаеше колко дълго ще успее да се удържи, преди да избухне.

Са му беше свидетел, че той се е постарал да стори нещо с момчето. Какво повече можеше да иска от него синът му? Сополанкото щеше да получи цял кораб само срещу възмъжаването си. Не. Хлапакът трябваше да избяга и да се остави да го бележат като роб.

Затова Кайл бе вдигнал ръце от момчето. Просто го беше върнал на борда и го бе оставил кораба да се оправя с него. Нали точно на това бе настоявал корабът? Веднага щом те се бяха отдалечили достатъчно от пристанището, Кайл бе наредил сополанкото да бъде отведен на носа. Това трябваше да удовлетвори кораба. Къде ти! Вместо това съдът газеше бавно, накланяше се ту на едната страна, ту на другата, непрекъснато кривеше пътя си. С тази тромавост тя го позореше. Точно както собственият му син го беше опозорил.

А всичко можеше да бъде тъй просто. Да спре в Джамаилия, да натовари роби, да ги откара до Калсид и да ги продаде изгодно. С което да донесе удобство на семейството си и да прибави заслужена гордост към името си. Кайл изискваше отговорност от екипажа си и поддържаше кораба добре. В отговор съдът трябваше да плава по разкошен начин. А Уинтроу трябваше да бъде достоен син, който да поеме по стъпките на баща си, за да може някой ден сам да застане на кормилото на собствения си жив кораб. Вместо това четиринадесетгодишният Уинтроу носеше две робски татуировки върху лицето си, по-голямата от които бе следствие от импулсивния гняв на Кайл, подхранен от едно Торгово подмятане. Така му се искаше в онзи ден да бе избрал Гантри за свой придружител. Гантри веднага би го разубедил от подобна идея. А Торг с видима охота я бе подкрепил. Нещо, за което Кайл мълчаливо съжаляваше. Ако можеше да…

Някакво раздвижване отвъд щирборда привлече вниманието му. Това отново беше проклетата белезникава змия. Същата онази гадина, по-грозна и от жаба, която се гърчеше подире им. Чудовището не изглеждаше особено заплашително; Хейвън бе успял да прецени, че става дума за възрастно и затлъстяло създание. Ала това змийско присъствие не се нравеше на екипажа. И на кораба. А при замисленото си вторачване Кайл установи, че създанието не се нрави и на него самия. То далеч не приличаше на скот, а на събеседник, опитващ се да прочете мислите му.

Кайл напусна кормилото и с раздразнени стъпки се отправи към носа. Неспокойните му мисли го следваха.

Проклетият кораб вонеше — много по-силно от степента, за която бе заявявал Торг. Смрадта бе по-лоша и от тази на нужник, по-скоро приличаща на гробница. Три трупа вече бяха изхвърлени зад борда. Един от тях бе принадлежал на робиня, сама отнела живота си — тя бе късала парчета от дрипата си и се бе задавила с тях. Как можеше човек да постъпи по тъй глупав начин? Неколцина от моряците се бяха разчувствали от тази постъпка, макар че никой от екипажа не посмя да го изрази гласно.

Кайл отново погледна към десния борд. Проклетата змия напредваше заедно с него; на моменти тя подаваше глава, за да го погледне. Капитанът се извърна.

По някакъв начин това създание му напомняше за татуировката върху лицето на момчето. Знакът също бе тъй постоянен в присъствието си. Сега Кайл осъзнаваше, че е постъпил грешно. Искаше му се да не го е правил, но не можеше да промени нищо. И освен това знаеше, че никога не би получил прошка, затова не виждаше смисъл да се извинява — нито на момчето, нито на майка му. Те щяха да го ненавиждат до края на дните си. Без значение, че нанасянето й по никакъв начин не беше навредило на момчето. Татуировката не го беше осакатила, това си беше обикновен белег. Не един моряк избираше да си татуира името или знака на своя кораб. Не върху лицето си, но все пак… Кефрия щеше да припадне, когато го видеше. При всеки поглед към Уинтроу Кайл си представяше ужасеното лице на съпругата си. Вече дори завръщането у дома не беше очакван момент. С колкото и пари да се върнеше сега, жените щяха да виждат единствено татуировката върху лицето на Уинтроу.

Змийската глава за пореден път разкъса водата и се загледа в него.

В гнева си Кайл не усети кога е прекосил кораба. На предната палуба той завари сина си свит върху дъските.

Срамна беше мисълта, че това създание е най-големият му син. Неговият наследник. Това беше синът, на когото капитанът щеше да остави кораба си. Колко жалко, че Малта беше момиче. Тя би наследила баща си по далеч по-достоен начин.

Усилвалият се гняв бликна, но не за да замъгли мислите му, а да ги проясни. За всичко това беше виновен Уинтроу. Кайл го бе довел на борда, за да поддържа кораба в добро настроение, а вместо това хленчльото бе смогнал да му предаде чупливостта си. Но щом като корабът нямаше намерение да плава добре в присъствието на хлапето, не оставаха причини Кайл да се съобразява с жреческите му лиготии.

С две големи крачки той се озова край Уинтроу, сграбчи го за яката и го изправи.

— Заслужаваш да нахраня змиите с теб! — изкрещя той към сепнатото момче, останало да се поклаща в ръцете му.

Уинтроу сепнато повдигна поглед и се взря в очите му. И мълчаливо стисна челюсти.

Той повдигна ръка. Когато Уинтроу не трепна, Кайл я стовари върху лицето му с цялата сила, която можеше да събере. Пръстите му се извиха болезнено при рязкото съприкосновение с татуирания лик. Момчето отхвърча назад и с дрънчене се стовари върху палубата. Там то остана да лежи неподвижно, с отпуснатост, в която Кайл Хейвън виждаше нагъл присмех.

— Проклет да си! — ревна той и отново се хвърли към момчето, решен да го хвърли през борда и веднъж завинаги да се отърве от него. Това не само беше идеалното решение, а и единствената мъжествена постъпка, която му оставаше. Никой нямаше да го вини. Този недорасляк не само си беше жив срам, а и им бе донесъл лош късмет. Но Кайл щеше да се отърве от набожния лигльо и да предотврати ново излагане.

Край кораба изникнаха разтворени челюсти, разцепили мъртвешката белезникавост на змийската муцуна. Червеникавата паст изглеждаше ужасяващо, но още по-стряскащи бяха очите, в които проблясваше нетърпение. Чудовището се оказваше далеч по-едро от очакваното. Макар и надигнало се над водата, то с лекота поддържаше темпо с Вивачия и очакваше да получи закуската си.

 

 

Кърмителят, следван от плетеницата, се отправяше към едно от местата си за почивка, ала Молкин неочаквано се изви и промени посоката си. Той се понесе с онази бързина, подобаваща на преследването на плячка, ала Шривър не виждаше никаква плячка из околното Обилие.

— Следвайте — все пак протръби тя и сама пое след водача. Сесурея веднага се отзова на позива й. След няколко мига стана ясно, че той е единственият, сторил това. Останалите не се бяха отделили от кърмителя, заинтересувани единствено от интересите на храненето до насита и честата смяна на кожи.

Но точно сега Шривър нямаше намерение да обмисля измяната им — тя бе изцяло съсредоточена в усилията си да не изостава от Молкин.

Тя успя да го настигне единствено заради рязкото му спиране. Самата му поза представляваше удивление. Той стоеше с разтворени челюсти, с енергично потрепващи хриле.

— Какво има? — попита Шривър. И тогава сама долови чудатия вкус. Нещо, което самата тя не можеше да определи, ала породените от него усещания бяха обещаващи. Сесурея също се присъедини към тях; също сподели удивлението им.

— Какво е това? — попита той.

— Помнеща — почтително промълви Молкин. — Елате, трябва да я намерим.

Не му правеше впечатление, че само двама следовници от цялата плетеница са се отзовали. Той мислеше единствено за остатъчната миризма, заплашваща да изчезне преждевременно — преди да ги е отвела до източника си.

И Молкин се стрелна напред с бързина, която нито Шривър, нито Сесурея можеха да се надяват да надминат. Двамата се извиваха след него отчаяно, стараещи се да не изпускат проблясъка на златистите му петънца. Необичайното ухание се усилваше с напредването им.

Те отново настигнаха Молкин заради спирането му, този път на почтително разстояние от кърмител, който проблясваше сребристо сред Обилието. Неговото ухание пропиваше водата, пораждащо удовлетворение. Надежда изграждаше този букет, а също и радост, ала най-осезаемо бе обещанието за спомени. Спомени, които щяха да изпълнят всички с мъдрост и знания.

Ала Молкин не се доближаваше, за да помоли за тях.

— Нещо не е наред — тихо протръби той. В очите му се четеше размисъл. Проблясък пробяга по люспите му. — Помнещите приличат на нас. Тъй казват всички предания. Аз виждам само сребристия кърмител. И въпреки това сетивата ми казват, че Помнещата е близо. Не разбирам.

Тримата продължиха да гледат сребристия кърмител, който лениво напредваше над тях. Следваше го самотна и тежка бяла змия, задържаща се на върха на Обилието, подала глава в Недостига.

— Той разговаря — тихо изрече Молкин. — Моли се.

— За спомени — добави Сесурея. И нетърпеливо потрепна с грива.

— Не — замислено го поправи водачът, а в следващия момент се оказа връхлетян от невярващо разбиране. — Моли се за храна! Моли единствено за храна, която на кърмителя не е нужна.

Опашката му замахна рязко и ожесточено, стоварвайки се върху дъното.

— Това е примамка, измама! — изрева Молкин. — Този кърмител излъчва уханието на Помнеща, а не прилича на нас. Бе обещано, че Помнещите винаги ще се отзовават на онези, които ги молят за знание. А този кърмител не отговаря!

В гнева му се криеше дълбока болка. Гривата му бе настръхнала, отделяща задавящ облак отрова. Шривър се изви настрани.

— Молкин — тихо каза тя. — Молкин, какво трябва да сторим?

— Не зная — горчиво отвърна водачът. — Свещените предания не споменават за нищо подобно, частичните ми спомени не съдържат нищо за това. Не зная. Затова ще следвам, за да разбера. — Тук той продължи с по-тих глас. — Няма да ви виня, ако изберете да се върнете обратно при плетеницата. Може би моето водачество е било неправдиво. Може би моите спомени са били следствие от собствените ми отрови.

Гривата на Молкин се отпусна в разочарование. Без дори да се обръща към останалите двама, той пое подир сребристия кърмител и белия му следовник.

 

 

— Пусни го, Кайл! — изпищя Вивачия, ала в думите й нямаше повеля, а само страх. Тя рязко се приведе в опит да замахне към бялата змия. — А ти се махай, противна гадино! Махай се! Няма да го получиш, никога няма да го получиш!

Целият кораб се разклати в отговор на движенията й. Огромните дървени ръце напразно се размахваха в опит да достигнат змията.

— Махай се! — пищеше Вивачия. — Уинтроу! Кайл!

Кайл продължаваше да влачи сина си към борда и нетърпеливото чудовище. Вивачия отметна глава назад и изкрещя с цяло гърло:

— Гантри! В името на Са, Гантри, ела тук!

Из целия кораб избухна объркване. Моряците крещяха един към друг в опит да разберат причината за настаналата суматоха. Робите в трюма също бяха започнали да крещят нечленоразделно в отговор на опасността, която те можеха да усетят, но не и да предотвратят. Целият съд се оказа изпълнен със страх и мъка, чиято миазма връхлиташе всички. Може би под нейно влияние Кайл изпитваше противен вкус в устата си и тръпки на безнадеждност по кожата си.

— Престани! Престани! — изкрещя Кайл, без да е сигурен към кого се обръща. Той сграбчи окъсаната дреха на Уинтроу и го разтърси, ала не с момчето се бореше.

Гантри изникна на палубата, бос и гол до кръста, с объркано от бледнината на доскорошен сън лице.

— Какво става? — попита помощникът. И в следващия момент забеляза змията, издигнала глава редом с палубата. С реакция, почти доближаваща паника, заместникът изкрещя и грабна едно точило от палубата, повдигна го над главата си и го запрати към змията. Чудовището небрежно раздвижи врат, избягвайки снаряда, и бавно потъна под повърхността. Единствено неравността на вълните издаваше присъствието му.

Кайл изгуби целенасочеността, мотивирала го до този момент. Той погледна неразбиращо към сграбченото момче. Изоставен от прилива си на сила, капитанът пусна Уинтроу обратно на палубата.

Дишащият тежко Гантри се обърна към Кайл.

— Какво стана? — попита той. — Каква беше тази врява?

Вивачия все още не можеше да се успокои. Виковете на робите се сливаха с нейната истерия. Уинтроу продължаваше да лежи върху дъските.

Гантри се приближи до момчето, а после невярващо погледна Кайл.

— Вие ли сте сторили това? Защо? Момчето е изгубило съзнание.

Капитанът безмълвно се взираше в него. Гантри поклати глава и за момент свърна очи към небето.

— Успокой се! — обърна се помощникът към фигурата. — Аз ще се погрижа за него. Само се успокой, защото разстройваш всички. Майлд! Майлд, донеси ми медицинското сандъче. И кажи на Торг, че искам ключовете от тези противни вериги. Успокой се, милейди, всичко ще се оправи. Моля те. Змията вече си отиде, а аз съм тук и ще се погрижа за момчето. — Към един смаян моряк Гантри добави: — Евънс, върви да събудиш хората от моята вахта. Кажи им да слязат при робите и да ги успокоят. Да им кажат, че няма от какво да се боят.

— Аз я докоснах — обърна се Вивачия към Гантри. — Ударих я. И когато я ударих, тя ме позна. Ала аз не бях аз!

— Всичко ще се оправи — настойчиво повтори помощникът.

Корабът се разклати отново, защото Вивачия се наведе да умие ръце във водата.

Кайл си наложи да погледне към сина си. Уинтроу лежеше в несвяст.

Капитанът разтърка все още пламтящата си десница. Колко ли силно бе ударил момчето? Достатъчно силно, за да разклати някои зъби, може би дори да ги счупи. И бе възнамерявал да го хвърли на змията. Да й хвърли собствения си син. Удара Кайл си спомняше. Но не можеше да си спомни причината, накарала го да стори това.

— Той е добре — троснато се обърна Хейвън към заместника си. — Най-вероятно се преструва.

— Да, най-вероятно — саркастично отвърна Гантри. Той се канеше да рече и още нещо, ала след миг размисъл се отказа и смени темата. — Капитане, трябва да изработим някакво оръжие. Копие или нещо подобно. За да убием чудовището.

— Така има вероятност само да го раздразним — притесни се Кайл. — След всеки кораб, пренасящ роби, има змии. Но никога не съм чувал змиите да нападат самия съд. Мъртвите роби им стигат.

Гантри обърна към него погледа на човек, който се надява, че не е разбрал правилно.

— Ами ако нямаме мъртви роби? — натърти той. — Ако бъдем толкова грижливи, колкото вие казахте, че ще бъдем, и не изгубим половината от тях? Какво ще правим, ако змията огладнее? Освен това е очевадно, че близостта й тревожи кораба. Това не е ли достатъчно основание да се отървем от чудовището?

Със закъснение помощникът осъзна, че край тях са започнали да се събират моряци, заслушани в разговора им.

— Връщайте се на работа! — остро нареди Гантри. — А ако някой от вас няма задължения, нека да каже, аз ще му намеря нещо.

След като моряците се разпръснаха, той отново се зае с момчето.

— Мисля, че е просто зашеметен — промърмори заместникът. — Майлд! — кресна той.

Младият моряк вече пристигаше, понесъл ключове в едната си ръка и медицинското сандъче под другата.

Уинтроу започваше да идва на себе си, а Гантри му помогна да се изправи. Юношата приседна, опрял ръце зад гърба си, и замаяно се загледа в помощника, заел се да освобождава краката му.

— Непростимо! — гневно промърмори Гантри, втренчен в разранените глезени. — Майлд, извади му кофа морска вода. — Той се обърна към момчето. — Уинтроу, изплакни раните и ги превържи. Хубави белези ще ти останат.

Подир това помощник-капитанът сбърчи нос и додаде:

— И най-добре се изкъпи. Онези в трюма имат оправдание да смърдят, но не и ти.

С тези думи Гантри погледна към Кайл, който все още се навърташе наоколо, улови погледа му и си позволи да поклати глава неодобрително. Капитанът стисна челюсти, но не каза нищо.

А Гантри се изправи и се приближи до носа, до извърнатата към тях Вивачия. В нейните очи все още личеше ужас; тя бе стиснала ръце пред гърдите си.

— Търпях достатъчно — с тих глас каза той. — Какво точно искаш, за да престанеш с капризите?

Сепната от прямотата му, Вивачия едва не се отдръпна. Тя мълчеше.

— Слушам те — продължи Гантри. В гласа му започваше да се промъква раздразнение. — Ти изкара извън нерви и последния човек на борда. Какво в името на Са искаш, за да се успокоиш? Музика? Компания? Какво?

— Искам… — Вивачия замълча, изгубила мисълта си. — Аз я докоснах, Гантри. Докоснах я. И тя ме разпозна и каза, че аз не съм Вивачия и не принадлежа на рода Вестрит. Тя каза, че аз съм една от тях.

Кайл отвратено слушаше това бърборене. Мълвенето на една идиотка.

— Вивачия, змиите не говорят — навъси се Гантри. — Чудовището не е казвало нищо, просто те е изплашило. То изплаши и нас, но вече всичко свърши. Никой не е пострадал. Но при твоето мятане много лесно някой може да пострада и…

Тя не го слушаше, а стоеше навъсена. Но в един момент си припомни въпроса му.

— Искам да бъда каквато бях преди — отчаяно се примоли тя.

— Как така преди? — изсумтя Гантри. Кайл реши, че помощникът му не е успял. Нямаше смисъл да питат кораба: той винаги искаше неща, които никой не можеше да му даде. Корабът се държеше като типична разглезена жена, преувеличаваща до безкрайност собственото си значение. Опитите за удовлетворяване бяха предварително обречени на неуспех. Колкото повече Гантри се умилкваше на дървената повлекана, толкова повече тя щеше да ги измъчва. Това бе самата сърцевина на жените. Защо майсторите не бяха избрали да изобразят мъж на носа? Един мъж би притежавал разумност.

— Преди Кайл — бавно изрече Вивачия и се обърна към настоящия си капитан. — Искам Ефрън Вестрит отново да стои начело. И Алтея. И Брашън. — Тя затули лицето си и се извърна. — Искам отново да бъда сигурна коя съм.

В гласа й се долавяше детинско ридание.

— Не бих могъл да ти осигуря подобно нещо. Никой не би могъл. — Гантри поклати глава. — Корабе, ние правим всичко по силите си. Уинтроу е освободен. Аз не мога да го принудя да бъде щастлив. Не мога да принудя робите да бъдат щастливи. Аз правя всичко по силите си, но не съм вездесъщ.

Унизително. Той едва ли не я умоляваше.

А Вивачия бавно поклати глава.

— Аз не мога да продължавам така — ридаеше тя. — Аз усещам цялата им мъка. Усещам я.

— Дрънканици — процеди Кайл. Не, беше време да сложи край на тези глупости.

Той погълна отвращението към изблика си на гняв. Какво пък, това му избухване бе оправдано. Сякаш малко неща му се бяха струпали на главата.

Но сега той възнамеряваше да покаже на всички, че повече не е в състояние да търпи глупостите им.

— Гантри, стига си насърчавал хленченето й — рече той, пристъпвайки до помощника си. — Недей да насърчаваш детинщините й. — Кайл погледна към Вивачия и улови погледа й. — Корабе. От теб се очаква да плаваш. Това е всичко. Можеш да плаваш с желание или като отломка, но ще плаваш. Хич не ме е грижа дали си щастлива. Ако не ти харесва да пренасяш роби в трюма си, тогава плавай по-бързо, за да се отървеш от тях. Колкото по-бързо пристигнем в Калсид, толкова по-бързо ще се отървем от тях. А що се отнася до Уинтроу, той е непоправим. Нищо не би могло да му достави удоволствие. Той не иска да се държи като мой син, не иска да бъде моряк, а с постъпките си се превърна в роб. Така да бъде. Върху лицето му се намира твоят образ. Той ти принадлежи. Прави с него каквото си искаш. Ако щеш, хвърляй го зад борда.

Кайл замълча, за да си поеме дъх. Той усещаше, че всички погледи са насочени към него. А изражението, изникнало върху лицето на Гантри, никак не му харесваше. Помощникът го гледаше невярващо, с дълбока тревога.

— Поеми дежурството, Гантри — тросна се капитанът. — Вдигни всичките платна и се постарай хората да работят оживено. Искам това корито да плава бързо.

И Кайл се отправи към каютата си. От столицата той бе закупил ароматни треви, за да се отърве от вонята на роби — по съвета на един от опитните превозвачи. Сега той възнамеряваше да се възползва от тази препоръка, та поне за известно време да се дистанцира от смрадта. И от всичко останало.

 

 

На кораба бе настъпило почти пълно спокойствие. Почти, защото един съд, пренасящ роби, никога не познава спокойствието. От трюма неизменно долитаха викове. Окованите молеха за вода, за свеж въздух, за дневна светлина. Сред робите често избухваха сбивания. Удивително беше, че двама души, оковани един до друг, могат да си нанасят толкова увреждания. Теснотията, зловонието и оскъдните дажби определено не благоприятстваха дружески отношения.

В известно отношение същото важи за Вивачия и мен, разсъждаваше Уинтроу. Двамата бяха своеобразни роби, оковани един до друг. Нямаше пространство, в което да могат да се отделят, дори и в мислите и сънищата. Никакво приятелство не би могло да оцелее сред подобни условия. Особено когато вината се притискаше между тях. Уинтроу я бе изоставил. А нейната вина се бе съдържала в онази размяна при злощастното му завръщане.

— Аз съм виновна за това — бе изрекла тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.

— За последното си права — уморено бе потвърдил Уинтроу. — Но вината не е твоя.

По втрещения й вид той бе разбрал, че казаното от него я е наскърбило. Ала в онзи момент той се бе чувствал прекалено изтерзан и унил, за да смекчава болката с още напразни думи.

Часове бяха изминали от успокояването на суматохата. През цялото време Вивачия не бе продумала. Самият Уинтроу също седеше мълчаливо, облегнат на носа, и размишляваше над внезапната лудост, обхванала баща му. Дали тази проява щеше да се повтори? Заради тези размишления и заради преживяното той бе прекалено посърнал, за да разговаря. Не му бе известна причината за нейното мълчание, но то не го гнетеше, дори напротив.

В един момент тя избра да заговори. По банален начин.

— Какво ще правим?

Безполезен въпрос. Уинтроу разгърна влажната кърпа в търсене на все още хладно място и отново я притисна към подпухналото си лице. Горчивият отговор сам напусна устните му.

— Защо питаш мен? Аз вече нямам правото да избирам това. Вместо да питаш своя роб, нареди му.

— Аз не притежавам роби — с ледено достойнство отвърна Вивачия. Достойнство, към което всяка следваща дума прибавяше раздразнение. — Щом си решил да доставяш удоволствие на баща си, като се наричаш роб, представяй се за негова собственост, а не за моя.

Дълго трупаното му раздразнение най-сетне намери изблик.

— Истината е, че баща ми е толкова решен да ти угоди, че изобщо не се замисля за мен. Ако не бяха твоите странности, той никога не би ме принудил да служа на борда ти.

— Моите странности? А на какво се дължат те? Аз не съм избирала да бъда такава. Аз съм това, което твоето семейство ме е направило. Само преди секунди ти се оплакваше от отнетото ти право на избор. Е, аз никога не съм притежавала това право. Аз съм тази, която е поробена.

Уинтроу изсумтя презрително.

— Поробена? Къде е белегът върху лицето ти, къде са оковите около китките ти? За теб е лесно да използваш подобни думи. Аз трябва да нося тази татуировка до края на живота си. Аз съм роб — трябваше да признае той.

— Нима? По-рано ти казваше че си свещеник и че никой не може да ти отнеме същината. Ала това беше преди бягството ти. Подир завръщането си ти демонстрира нещо друго. Аз смятах, че ти притежаваш повече смелост, Уинтроу Вестрит. Повече решителност да определяш живота си.

Това й безочие беше влудяващо. Уинтроу се намести, за да извърне глава към нея.

— Нима ти знаеш какво е смелост? Какво би могла да знаеш за човешкото? Нима може да има нещо по-унизително от това друг да взема решенията вместо теб, да те обявява за вещ, която принадлежи нему? Да нямаш правото да определяш бъдещето си? Как би могъл някой да запази достойнство и желанието си да живее? И ти си седнала да ми говориш за смелост…

— Какво бих могла да зная? — Тя го изгледа по ужасяващ начин. — Та нима някога съм познавала нещо различно от това да бъда нечия собственост? — Очите на Вивачия пламнаха. — И смееш да ми говориш подобни неща!

За момент Уинтроу остана безмълвен, сетне се опита да възрази.

— Не е същото! За мен е много по-трудно. Аз бях роден човек…

— Мълчи! — ожесточено просъска тя. — Образът, който носиш върху лицето си, не е мое дело. А твоят род три поколения наред белязваше душата ми. Да, точно така, душата ми! Как смее тази вещ да твърди, че притежава душа!

Някакво необичайно изражение изникна върху лицето й и прекрати следващите й излияния. За продължителността на това изражение на Уинтроу се струваше, че вижда насреща си непозната.

— Ние спорим — с тихо удивление каза фигурата. И кимна на себе си, почти доволна. — Щом мога да споря с теб, значи ние с теб не сме едно.

— Разбира се, че не сме. — За момент Уинтроу остана объркан от изтъкването на очевидното. Сетне неразбирането бе изтласкано от завръщащия се гняв. — Аз не съм идентичен на теб, а и ти не си идентична на мен. Ние сме отделни същества, с отделни желания и нужди. Ако не си осъзнавала това преди, време е да го осъзнаеш. Трябва да започнеш да бъдеш себе си, Вивачия, да откриеш собствените си амбиции, желания и мисли. Някога замисляла ли си се за нещата, които желаеш истински? Извън желанието да бъдеш близо до мен?

Със стряскаща рязкост тя се отдели от него. Погледът й се извърна, ала това бе само външната проява. Дъхът на Уинтроу секна за момент, като при съприкосновение с ледена вода. И тръпките, съпроводили отделянето, също бяха ледени. Поне в този момент той седеше на палубата, в противен случай краката му не биха издържали. Юношата трябваше да обвие ръце около себе си, защото му се струваше, че вятърът е усилил студенината си.

— Не осъзнавах какви усилия съм полагал, за да се държа отделен от теб — удивено призна Уинтроу.

— Нима? — меко попита тя. Гневът й бе изчезнал. Поне така изглеждаше, защото момчето вече не усещаше чувствата й.

Уинтроу се надигна и се обърна към фигурата. Той установи, че се опитва да отгатне чувствата й в момента. Вивачия продължаваше да гледа встрани.

— И за двама ни е по-добре да бъдем разделени — заяви тя.

— Но нали всеки жив кораб трябва да има спътник от своя род — колебливо каза Уинтроу.

— Това не изглеждаше да те притеснява по време на бягството ти. Нека не те притеснява и сега — остро изтъкна фигурата.

— Не исках да те наскърбя — рече Уинтроу. Неговият гняв беше изчезнал. Може би той бе изпитвал нейните чувства? — Вивачия, аз така или иначе съм тук, без значение дали го искам. При това положение няма причина да…

— Причина има. И тя е, че ти винаги се стараеше да не ме допускаш до себе си. Ти самият го призна. Има и още една причина: може би наистина е време да узная коя съм в действителност.

— Не разбирам.

— Защото ти не ме слушаше по-рано днес, когато се опитах да ти кажа нещо важно.

Нейният глас не звучеше наскърбен. Не, той съдържаше спокойствие, което неочаквано му напомни за онзи тон на Берандол, с който наставникът се опитваше да му обясни нещо очевидно.

— Така е — призна той. — Сега съм готов да те изслушам, стига да искаш.

— Сега е твърде късно — остро каза тя. Но в следващия миг се поправи. — Вече не искам да говоря за това. Предпочитам сама да узная. Мисля, че е време да го сторя, вместо да разчитам на някой Вестрит.

Сега беше негов ред да се чувства изоставен и изолиран.

— Но какво ще правя аз?

Този път Вивачия се извърна към него. В зелените й очи личеше мекота.

— Един роб би задал подобен въпрос и би изчаквал заръки. Един жрец сам би открил отговора. — Устните й трепнаха в зачатъка на усмивка. — Нима си забравил кой си самият ти?

Това питане не целеше отговор. Вивачия отново се извърна и се загледа в хоризонта, приключила разговора.

Уинтроу я остави. Той взе кофата, оставена му от Майлд, и я спусна отвъд борда. Въжето й трепна в ръцете му. С усилие юношата я изтегли обратно, взе кърпата и се отправи под палубите.

 

 

Тя изпитваше отчаяние. Изобщо не беше сигурна, че ще успее да се справи. Ами ако изгубеше разсъдъка си?

Вивачия се взираше отвъд скалите, изпъстрили протока, отвъд към хоризонта. И насочваше възприятията си, вкусващи и вода, и вятър. Тя веднага усети змиите. Те не се изчерпваха единствено с бялата твар, която продължаваше да я следва: имаше и други, останали назад. Тя решително ги прогони от мислите си. Искаше й се да можеше да стори същото с мъката на робите и със смущението на екипажа… Ала човеците се намираха прекалено близо до нея; на твърде много места се докосваха до дъските от магическо дърво. Неволно тя усещаше Уинтроу, започнал да обхожда робите, за да попива ръцете и лицата им с навлажнената кърпа. Дело и на жрец, и на един Вестрит. Вивачия изпитваше гордост от постъпката на момчето. Ала то не беше свързано с нея; тя нямаше основание за тези чувства. С всеки следващ миг тя осъзнаваше това. Човеците и техните емоции я изпълваха, ала това не беше нейната същина. Тя ги приемаше в опит да ги обгърне и отдели, за да разграничи себе си от тях. Неуспешно. Или това беше нещо невъзможно, или от нейната същина не беше останало много.

В един момент фигурата отметна глава и стисна зъби. Какво пък. След като съм обикновен кораб, то ще бъда горд кораб. Тя подири стремителността на морското течение и се насочи към него. С недоловими движения, трудно осезаеми и за нея самата, Вивачия намести дъските си за по-голяма скорост. И веднага почувства удоволствието на стоящия на кормилото Гантри. Нему тя можеше да се довери.

Вивачия затвори очи срещу връхлитащия вятър и призова виденията. Какво искам? — питаше ги тя.

 

 

— Ти излъга моя капитан, момче.

Офелия имаше дрезгавия и плътен глас на куртизанка, изрекъл последната дума едновременно с кос поглед. Подобно на повечето кораби от някогашното време, нейната фигура представляваше продължение на носа на кораба, вместо да бъде поставена под бушприта. А погледът, който тя запрати над заобленото си рамо, предупреждаваше, че тя няма да търпи лъжи.

Алтея не се осмели да отговори на това обвинение. Тя седеше кръстато върху малко дървено мостче, построено специално за улеснение на фигурата — за да може последната да разговаря по-лесно с моряците.

В ръцете си младата жена държеше голяма чашка за зарове. И самите зарове бяха едри, собственост на кораба. Когато Офелия бе разбрала, че на борда ще има допълнителен човек, тя незабавно бе поискала от новия юнга да прекарва част от смените си край нея. Офелия обожаваше да играе на зарове, но не по-малък бе интересът й към клюките. Поне така смяташе Алтея. Освен това девойката подозираше, че корабът обича да послъгва, но бе решила да си затваря очите.

Последица от обичта на Офелия към хазартните игри беше фактът, че много от моряците й бяха длъжници, някои от които от години. Дори новопристигналата Алтея бързо бе започнала да задлъжнява.

Младата жена отвори кутийката и се навъси.

— Три чайки и две риби — обяви тя и наклони кутията към погледа на фигурата. — Ти отново печелиш.

— Така е — съгласи се Офелия и се подсмихна. — Ще повишим ли залога?

— Аз вече ти дължа повече, отколкото притежавам — изтъкна Алтея.

— Именно. Освен ако не повишим залога, нямам шанс да получа парите си. Какво ще кажеш за това: да играем за твоята малка тайна?

— Нима има смисъл? Мисля, че тя вече ти е известна.

Алтея се надяваше, че Офелия е отгатнала единствено пола й. Дори и след подобно изобличаване тя оставаше в сравнителна безопасност. Насилието на борда на жив кораб не беше нещо нечувано, ала беше рядко — емоциите, придружаващи насилието, бяха прекалено смущаващи за съда. Повечето от живите кораби ненавиждаха проявите на сила, макар да се говореше, че Шоу бил злобничък и веднъж поискал един моряк, разлял боя върху палубата му, да бъде бит с камшик. Ала Офелия, въпреки всичките й недостатъци, си оставаше истинска дама. И имаше добро сърце. Алтея се съмняваше, че на борда на подобен съд би я заплашило изнасилване, ала грубиянският интерес на един ухажващ моряк нямаше да се отличава особено. Както се беше случило с Брашън.

В следващия миг й се прииска да не си го беше припомняла. В последно време мисълта за него бе започнала да изниква в неочаквани моменти. Вероятно тя трябваше да го потърси в Кандило и да се сбогува с него. Да, това беше липсващият елемент — окончателното приключване на случая. И, подозираше тя, частично раздразнение заради факта, че последната дума бе принадлежала на него.

— Тук си права. Най-малко част от нея ми е известна. — И Офелия се засмя с приятен глас. Устните й бяха начервени, а изникналите зъби се белееха.

Снижила мигли и глас, фигурата продължи:

— В момента аз съм единствената, която я знае. И съм убедена, че ти искаш това да остане така.

— Така и ще остане — отвърна Алтея и шумно разклати кутията. — Дама като теб никога не би издала нечия тайна.

— Така ли? — Офелия се подсмихна. — И според теб аз не съм длъжна да разкрия пред своя капитан, че едно от лицата, намиращи се на борда му, не е онова, за което се представя?

Алтея се поколеба. Ако капитан Тенира решеше да я затвори, остатъкът от пътуването щеше да се превърне в неприятно мъчение.

— И какво предлагаш? — запита накрая девойката.

— Три хвърляния. За всяко хвърляне, спечелено от мен, ще получавам правото да ти задам един въпрос, на който ти ще отговориш искрено.

— Твоят залог е по-малък от моя — поклати глава Алтея.

— Можеш да ми зададеш въпрос.

— Пак не е достатъчно.

— Тогава какво искаш?

Младата жена замислено дрънна със заровете.

Календарът би определил днешния ден като зимен, ала времето бе приятно топло — ефект на горещите блата, разположени западно от тях. Цялото местно крайбрежие бе изградено от езера, тресавища, островчета и променящи се пясъчни ивици. Горещата вода, смесваща се със солената, представляваше същински кошмар за обикновените кораби, защото благоприятстваше развитието на морски червеи и всякакви други твари. Ала корпусът на Офелия не притежаваше основания да се притеснява от тях. Моментите сериста миризма бяха единственият признак, че корабът прекосява необичайни води.

Топлият вятър подръпваше нишките, отскубнали се от опашката на Алтея, и приятно отпускаше уморените й мускули. Тенира бе изтъкнал, че разполага с достатъчно хора, ала въпреки това Алтея рядко получаваше възможност да бездейства. И все пак той беше справедлив човек, а Офелия беше красив кораб, в чиято компания бе приятно да се плава. И Алтея неочаквано осъзна удовлетворението, което дните от началото на пътуването са й донесли.

— Зная какво искам — тихо каза тя. — Но не мисля, че ти би могла да ми го дадеш.

— Някой казвал ли ти е, че разсъждаваш гръмко? Мисля, че те харесвам почти толкова, колкото ти харесваш мен. — Офелия говореше с привързаност. — Искаш да помоля капитана да те задържи, нали?

— Не е само това. Искам той да знае какво съм, но въпреки това да бъде склонен да ми позволи да работя за него.

— Ех — престорено въздъхна Офелия. — Това е височък залог. И нещо, което не мога да гарантирам. Мога само да обещая, че ще опитам. — И тя намигна на Алтея. — Разклащай заровете, момиче.

Офелия спечели първия тур.

— Чакам въпроса ти — каза Алтея.

— Още не. Първо ще искам да зная с колко въпроса разполагам.

И следващите две хвърляния бяха спечелени от фигурата. Алтея все така не можеше да проумее начина, по който съперницата й мамеше: огромните ръце не биха могли да мамят.

— Тъй — рече Офелия, докато протягаше кутията към Алтея, за да може другата да се увери в показанията на заровете. — Три въпроса. Да видим — проточи тя и се замисли за момент. — Как е истинското ти име?

Девойката въздъхна.

— Алтея Вестрит.

Тя призна това съвсем тихо, защото знаеше, че корабът пак ще я чуе.

— Не думай! — с клюкарски възторг просия Офелия. — Ти си Вестрит! Момиче от Търговски род избягва и оставя собствения си жив кораб. Как си могла? Имаш ли представа какво си причинила на Вивачия? Едва-що събудена, ти си я изоставила… Не, това е тъй безсърдечно… Хайде, говори, не ме карай да умирам от нетърпение.

— Изборът не беше мой — въздъхна младата жена. — Корабът ми беше отнет.

С това тихо признание всички потискани чувства я връхлетяха отново: болката заради бащината смърт, яростта срещу неправдата, омразата й към Кайл. Без да се замисля, тя притисна длан към огромната ръка, която Офелия състрадателно бе протегнала към нея. Допирът породи същински изблик на мисли и чувства. Алтея не бе осъзнавала колко й е липсвала способността просто да сподели всичко това с някого. Думите не спираха да се изливат от нея. А фигурата слушаше и придобиваше ту възмутен, ту състрадателен вид.

— Милата ми. Това е толкова трагично! Но защо не си дошла при нас? Защо си им позволила да ви разделят?

— При кого? — замаяно промълви Алтея.

— При нас, при живите кораби. Цялото пристанище жужеше, когато ти изчезна и Хейвън пое Вивачия. Немалко от нас се разстроиха от този развой. Ние винаги бяхме смятали, че ти ще наследиш баща си начело на Вивачия. Самата тя също беше много разстроена. Непрекъснато мълчеше. Тогава на борда й дойде онова момче… Уинтроу… и ние се зарадвахме. Ала дори и след пристигането му Вивачия не изглеждаше истински удовлетворена. Нещо напълно разбираемо, щом излиза, че Уинтроу е бил заведен на борда й насила. Но пак не разбирам защо не си дошла при нас.

— Никога не ми е минавало през ума — призна другата. — Струваше ми се, че това е семеен проблем. Освен това… какво биха могли да сторят живите кораби?

— Този ти въпрос ни подценява почти по обиден начин, мила. Много неща бихме сторили, включително крайната заплаха вкупом да откажем да плаваме, докато Вивачия не бъде придружена от близък, който истински желае това.

Алтея мълчеше смаяно.

— И наистина бихте сторили това за нас? — успя да попита тя.

— В името на всички ни, мила. Ти може би си прекалено млада, за да си спомняш живия кораб на име Парагон. Той също бе малтретиран по подобен начин и в крайна сметка полудя. — Офелия затвори очи и поклати глава. — Тогава ние не сторихме нищо. И заради липсата на намеса от наша страна, той пострада непоправимо. Днес никой жив кораб не прекосява крайбрежните води на Бингтаун, без да го види: прикован към сушата, изоставен на лудостта си… Корабите разговарят помежду си, Алтея. Да, ние клюкарстваме не по-зле от моряците, а е всеизвестно, че моряците са ненадминати клюкари. До тази спогодба ние достигнахме отдавна. И ако предупреждението ни не беше подействало, наистина щяхме да откажем да плаваме. Ние не сме чак толкова многобройни, та да си позволим да загърбваме страданията на своите сестри и братя.

— Не знаех — тихо каза Алтея.

— Може би аз се разговорих прекалено. Ти разбираш, че ако за този ни пакт се разчуе, съществува вероятност той да бъде разтълкуван погрешно. В същината си ние не сме непокорни, нито бихме прибягнали до подобна постъпка без нужда. Но и не бихме допуснали един от нас да страда.

Провлаченият изговор бе изчезнал от гласа й; сега Алтея разговаряше с бингтаунски матриарх.

— Вече прекалено късно ли е да моля за помощ?

— Все още се намираме далеч от дома. Но аз ще говоря с всички живи кораби, с които се разминем. Ти не се опитвай да се намесваш. Не можем да сторим много, преди самата Вивачия също да се върне. Много се надявам да бъда там, когато това стане. За нищо на света не бих пропуснала това зрелище. Когато тя се върне, ние ще я попитаме за случилото се. Ако тя споделя твоето страдание, за което съм сигурна, тогава ще пристъпим към действие. В бингтаунското пристанище винаги има няколко живи кораба. Ние ще говорим със семействата си, а завръщащите се кораби също ще убедят своите близки. Ние ще накараме родовете си да окажат натиск върху твоето семейство. Крайната заплаха, разбира се, ще бъде отказът ни да плаваме. Надявам се, че няма да се стигне до това. Но ако се наложи, ще го сторим.

Алтея мълчеше.

— Над какво размишляваш? — попита я Офелия.

— Че изгубих почти година далеч от кораба си. За това време научих много неща и станах по-опитен моряк. Ала завинаги съм изгубила онези първи месеци от нейния живот. Ти беше права, Офелия. Аз съм безсърдечна. А може би съм просто глупава и страхлива. Не проумявам как съм могла да я оставя сама да се оправя с Кайл.

— Всички ние допускаме грешки, мила — меко я увери Офелия. — Иска ми се всички те да можеха да се оправят лесно като тази. Бъди уверена, че ние ще ти върнем кораба.

— Не зная как да ти благодаря.

Струваше й се, че някакъв обръч е освободил гръдта й — или че някакво бреме се е свлякло от раменете й. До този момент Алтея не се бе замисляла, че е възможно живите кораби да изпитват подобна свързаност. Тя бе познавала единствено собствената си връзка с Вивачия. Не й бе хрумвало, че самите кораби се сприятеляват едни с други. И че двете с Вивачия ще разполагат със съюзници в тяхно лице.

Офелия се изкикоти по обичайния начин.

— Все още не си ми отговорила на следващия въпрос.

Алтея поклати глава и се усмихна:

— В разговора ни ти ми зададе повече от три въпроса.

— Нищо подобно! — важно отвърна фигурата. — Аз те попитах единствено за името ти. Ти сама си каза останалото; момиче.

— Може би… Не, почакай. Ти ме попита защо не съм се обърнала към вас за помощ.

— Това не беше въпрос, а възклицание. Но дори и да го сметнем за питане, пак ми остава още един въпрос.

Девойката имаше основание да се чувства щедра.

— Задавай го тогава.

Офелия се усмихна, а очите й пламнаха пакостливо. За секунда тя прехапа връхчето на езика си.

— Кой е тъмноокият мъж, който се явява в… интересните ти сънища?