Робин Хоб
Вълшебният кораб (15) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава дванадесета
Отломки и превозвачи на роби

Под водата. Не просто за един миг, не просто обгърнат от вълна, а провиснал с главата надолу под водата, с коси, трептящи с теченията, и с дробове, изпомпващи само солена вода. Аз съм удавен и мъртъв, помисли си той. Удавен и мъртъв, както преди. Пред него се разкриваше окъпаният от зеленикава светлина рибен свят. Той разтвори обятия, остави ръцете си да се поклащат под главата му и остана да се движи с вълните. Той изчакваше да умре.

Ала това бе измама. Както винаги, измама. Той искаше да заспи, да престане да съществува, само че това не бе му позволено. Дори и сега, под водата, с палуби, над които вече не трополяха нозе и не отекваха заповеди, а трюмовете му бяха изпълнени единствено с морска вода и тишина, покоят му убягваше. Имаше скука, но не и покой. Сребристите рибни пасажи го отбягваха. Те се насочваха към него като морски ята и рязко изменяха посока, във все същата формация, усетили нечистото магическо дърво, изграждащо скелета му. Той се движеше сам сред свят на приглушени звуци и неясни цветове. Без да диша. Без да спи.

Тогава се появиха змиите.

Те бяха привлечени към него, поне така му се струваше, едновременно отвратени и удивени от него. Те му се присмиваха, взираха се в него, щракаха със зъбести челюсти досами лицето и ръцете му. Той се опитваше да ги изблъска, но те се струпваха около него, търпяха сипещите се удари на юмруците му и показваха, че за тях силата му по нищо не се отличава от немощния плясък на рибешка опашка. Те го обсъждаха помежду си — подземно тръбене, което той почти разбираше. Именно това беше най-ужасяващото, че той почти ги разбираше. Те се вглеждаха дълбоко в очите му, те обгръщаха корпуса му в гъвкавите си обятия, стискаха го по начин, който беше едновременно заплашителен и напомнящ на… нещо. Нещо, което оставаше неизменно вклинено в крайчеца на спомените му — разбиране, което бе прекалено ужасяващо, за да бъде осъзнато. Те го стискаха и го издърпваха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко; а товарът, все още пленен в утробата му, го разкъсваше в напора си да се окаже свободен. През цялото това време те се бяха извивали гневно, може би в очакване, че гневът им ще го накара да разбере.

— Парагон?

Той се събуди с трепване; образите на съня отстъпиха пред съзнание, обгърнато в мрак. Той опита да отвори очи. Дори след всички тези години той не бе привикнал със слепотата си, а се опитваше да погледне, за да види кой го призовава. Смутено той раздвижи ръце и ги скръсти върху белязаната си гръд, за да прикрие срама й. Струваше му се, че е чувал този глас и преди.

— Да? — предпазливо отвърна той.

— Аз съм, Алтея.

— Баща ти много ще се сърди, ако разбере, че си идвала. Той ще ти се кара.

— Това беше много отдавна, Парагон. Тогава бях още малка. Идвала съм и друг път. Не си ли спомняш?

— Може би. Ти не идваше често. Онова, което си спомням най-ясно, е как баща ти крещи към нас, когато те намери тук. Той ме нарече проклета сбирщина отломки и най-лошият късмет, който човек може да си навлече.

Гласът й звучеше почти засрамено, когато тя отвърна:

— Аз също си спомням това ясно.

— Надали със същата яснота като мен. Но пък ти имаш още много спомени, от които да избираш. — С недоволен тон корабът додаде: — Когато си застинал на брега, не можеш да събереш много спомени.

— Сигурна съм, че преди си преживявал множество приключения.

— Вероятно. Би било хубаво, ако можех да си спомня някое от тях.

Той я чу да се приближава. Сега гласът й долиташе от друго място, явно тя бе седнала върху някоя от скалите.

— Преди ти ми говореше за нещата, които си спомняш. Всякакви истории ми разказваше, когато бях малка.

— Най-вероятно по-голямата част от тях са били лъжи. Не си спомням. А може би тогава съм си спомнял, но вече не помня. Струва ми се, че ставам по-смътен. Брашън смята, че може да е заради липсата на корабния дневник. Той казва, че вече не си спомням толкова неща от миналото си, колкото преди.

— Брашън? — В тона й изникна изненада.

— Един друг приятел — небрежно отвърна Парагон. Приятно му беше да я шокира с новината, че той си има още един приятел. Понякога го дразнеше очакването на посетителите му, че той трябва да им се радва по такъв начин. Това наистина беше така, но пък те не биваше да се държат толкова уверено и да загатват, че една отломка като него не може да се сприятелява с други.

След миг Алтея каза:

— Аз също го познавам. Той служеше на борда на татковия кораб.

— Сещам се… Вивачия. Как е тя? Съживи ли се вече?

— Да. В интерес на истината преди два дни.

— В такъв случай присъствието ти ме изненадва. Мислех, че би предпочела да стоиш при собствения си кораб.

Той вече бе научил за всичко ставащо от Брашън, но му доставяше някакво удоволствие да принуждава Алтея да разказва.

— Вероятно бих, стига да можех — неохотно призна девойката. — Тя много ми липсва. Точно сега много се нуждая от нея.

Честността й изненада Парагон. Той бе привикнал да гледа на хората като на мъчители. Те можеха да се придвижват свободно и да умрат във всеки един момент, стига да поискат. За него беше трудно да приеме, че тя може да изпитва толкова дълбока мъка, каквато загатваше гласа й. За момент някъде в лабиринтите на паметта му тъгуващо за дома момче започна да ридае в койката си. Парагон побърза да се върне в настоящето.

— Разкажи ми повече — обърна се той към Алтея. В действителност корабът не проявяваше чак такъв интерес към неволите й, но този разговор щеше да му позволи поне за малко да забрави своите.

Съгласието й го изненада. Тя говори дълго и за всичко, от предателството на Кайл Хейвън до нейния неподобаващ начин на скърбене. Под съпровода на гласа й Парагон усещаше как топлината на деня се оттегля и бива заменяна от нощния хлад. В един момент младата жена се надигна от скалата си и приседна с гръб към корпуса му. Той подозираше, че тя го е сторила заради топлината, насъбрана през деня от костите му. Близостта на тялото й донесе по-силно разбиране на думи и чувства. Почти като между сродници. Дали тя осъзнаваше, че слива разбирането си с него? По-скоро не, грубо си каза той. Най-вероятно той й напомняше за Вивачия и затова тя реагираше по такъв начин. Това беше всичко. Не ставаше дума за нещо, специално предназначено за него.

Никога нищо не беше специално предназначено за него.

Парагон си наложи да запомни това. По тази причина той можа да остане спокоен, когато тя наруши проточилото се от известно време мълчание с въпроса:

— Нямам къде да нощувам тази нощ. Може ли да преспя на борда?

— Имай предвид, че миризмата няма да е особено приятна — предупреди я той. — Корпусът ми все още е достатъчно здрав. Но от водите на бурите не мога да се пазя, а пясъкът и пясъчните въшки се провират навсякъде.

— Моля те, Парагон. Свикнала съм да живея на кораб. Убедена съм, че ще мога да си намеря някое сухо ъгълче.

— Така да бъде — отстъпи той и се подсмихна. — Стига да нямаш нищо против да съжителстваш с Брашън. Той идва да спи тук всяка нощ.

— Така ли? — Тя звучеше сепнато.

— Той ми идва на гости почти при всяко завръщане. Винаги е все същото — първата нощ пристига, защото е късно, той е пиян и не иска да плаща нощувка само за няколко часа, а тук се чувства сигурен. Винаги говори как щял да започне да спестява заплатата си и да харчи само по малко, за да може да натрупа достатъчно и един ден да направи нещо от себе си. — Парагон замълча и се наслади на шокираното й мълчание. — Той никога не прави това, разбира се. Всяка нощ пристига със залитане и поолекнали джобове, докато не похарчи всичко. А когато парите му свършат, той изчезва да служи на който кораб го приеме. И така до следващото отплаване.

— Парагон — меко го поправи Алтея, — Брашън работеше за Вивачия от години. Струва ми се, че той винаги оставаше да спи на борда, когато спуснехме котва в пристанището.

— Да, но аз говоря за времето преди това. И за времето сега. — Неволно, той изрече следващата си мисъл гласно. — Времето се слива и заплита, когато си сляп и сам.

— Сигурно е така. — Тя отпусна глава върху корпуса му и въздъхна дълбоко. — Аз ще вървя да си намеря местенце, преди да се е стъмнило съвсем.

— Преди да се е стъмнило съвсем — бавно повтори Парагон. — Значи още не се е свечерило…

— Не е. Ти знаеш колко са дълги летните дни. Но вътре сигурно е съвсем мрачно, така че не се плаши, ако се спъна в нещо. — Тя помълча неловко и се изправи. Тъй като той лежеше сред пясъка, девойката лесно можеше да достигне ръката му. Алтея я помилва и стисна. — Лека нощ, Парагон. Благодаря ти, че ме приюти.

— Лека нощ — повтори той. — Брашън спи в капитанската каюта.

— Ще го имам предвид. Благодаря ти.

Тя неловко се покатери на борда. Парагон чу шумолене на плат. Дрехата й затрудняваше напредването сред наклонената палуба и към трюма. Като малка тя бе по-гъвкава. Едно лято бе идвала да го посещава почти всеки ден. Нейният дом се намираше някъде сред хълма над него; тя разказваше за гора, която обграждала дома й, и за спускане сред скалите. Онова лято Алтея го бе опознала добре и бе играла всякакви игри в него и около него — бе се преструвала, че той е неин кораб, а тя е капитан. Докато баща й не бе научил за това. Един ден той я бе проследил и когато бе открил, че тя действително разговаря с прокълнатия кораб, мъжът бе крещял и грубо бе отвел дъщеря си. Дълго време подир това тя не се бе появявала повече. Когато все пак започна да идва отново, посещенията й бяха кратки, рано сутрин или привечер. Но в течението на онова лято тя го бе опознала добре.

Изглежда Алтея си спомняше нещо от него, защото напредваше целенасочено във вътрешността му, докато не достигна мястото в кърмата, където моряците бяха окачвали хамаците си. Бе странно, че присъствието й съживява подобни спомени. Например Креншоу: той бе имал червена коса и винаги се бе оплаквал от храната. Той бе умрял точно там; брадвата, сложила край на живота му, бе оставила белег в дъските, а кръвта му ги бе напоила…

Тя се притисна към една стена. Тази нощ щеше да й бъде студено. Корпусът му бе здрав, но влагата пак намираше начин да се просмуче във вътрешността. Той усещаше как тя се притиска към него, дребна и напрегната. Очите й най-вероятно бяха отворени, загледани в мрака.

Времето минаваше — може би беше изминала минута, може би по-голямата част от нощта: бе трудно да се каже. Във всеки случай след този неопределен период се появи Брашън. Парагон разпознаваше крачката му и начина, по който морякът си говореше сам, когато е пил. Тази нощ гласът му бе помръкнал от тревога и Парагон прецени, че парите на моряка са на свършване. Утре Брашън щеше да кори глупостта си, а подир това щеше да отиде и похарчи последните си монети. След което щеше да му се наложи отново да излиза в открито море.

Той почти щеше да липсва на Парагон. Интересно и вълнуващо беше да си имаш компания. Но освен това беше скучно и смущаващо. Брашън и Алтея го караха да си мисли за неща, които бе по-добре да остават в забрава.

— Парагон — поздрави Брашън при приближаването си. — Искам разрешение да се кача на борда.

— Имаш го. Освен това ще си имаш и компания: Алтея Вестрит е тук.

Последва тишина. Парагон почти можеше да усети вперения в него поглед.

— Мен ли търси? — завалено попита Брашън.

— Не. Мен. — Предоставянето на този отговор достави огромно удоволствие на Парагон. — Близките й са я прогонили и тя няма къде другаде да отиде, затова е дошла при мен.

Ново мълчание.

— Това не ме изненадва. Колкото по-бързо тя се откаже и се върне у дома, толкова по-добре за нея. Макар да ми се струва, че ще е нужно известно време, преди тя да осъзнае това. — Брашън се прозина великански. — Алтея знае ли, че аз също живея тук?

Предпазлив въпрос, който молеше за отрицание.

— Разбира се — веднага отвърна Парагон. — Казах й, че ти си заел капитанската каюта и че тя ще трябва да си намери друго място.

— Добре си сторил. Браво на теб… От мен лека нощ, едва се държа на крака.

— Лека нощ, Брашън, и приятни сънища.

Няколко мига по-късно Брашън се оттегляше в капитанската каюта. Малко след това Парагон почувства как Алтея се раздвижва. Тя се опитваше да го прави безшумно, само че нищо, случващо се на борда, не можеше да остане скрито за сетивата му. Пред вратата на помещението в юта тя поспря и съвсем тихо почука на вратата.

— Брашън? — предпазливо попита тя.

— Какво има? — веднага отвърна той. Брашън не спеше, дори не бе започнал да се унася. Дали бе изчаквал? Откъде би могъл да знае, че тя ще дойде при него?

Алтея бавно си пое дъх.

— Може ли да говоря с теб?

— Нима бих могъл да ти попреча? — тросна се той. Явно това беше познат отговор, защото Алтея не се впечатли. Тя отпусна ръка върху дръжката на вратата, но размисли и вместо това приведе глава близо до преградата.

— Имаш ли свещ или фенер?

— Не. За това ли искаше да говорим?

Тонът му ставаше по-остър.

— Не. Просто предпочитам да виждам събеседника си.

— Защо? Ти знаеш как изглеждам.

— Пиян си непоносим.

— При мен поне е докато съм пиян. А ти си непоносима през цялото време.

В гласа на Алтея вече се долавяше отчетливо раздразнение:

— Дори не зная защо изобщо се опитвам да разговарям с теб.

— Ставаме двама — тихо додаде Брашън, по-скоро за себе си. Парагон неочаквано се зачуди дали двамата осъзнаваха, че той усеща всяка тяхна дума и всяко движение. Дали те осъзнаваха присъствието му, или смятаха, че са сами? Във всеки случай Брашън създаваше впечатлението за предпазливост.

Алтея въздъхна тежко и опря чело върху вратата.

— Няма с кого друг да разговарям. А наистина имам нужда… Виж, може ли да вляза? Не искам да говоря през вратата.

— Не е заключено — неохотно отвърна мъжът. Той не се надигна от хамака.

Алтея бутна вратата и колебливо остана на прага за момент, преди да прекрачи вътре. Тя напредваше успоредно на стената, която й служеше и за опора срещу наклона на палубата.

— Къде си?

— Ей тук. В един хамак. Най-добре седни, преди да си паднала.

Това изчерпваше учтивостта му. Алтея се настани на пода, опря стъпала срещу наклона и се облегна на една стена.

— Брашън, целият ми живот се разпадна за два дена. Не зная какво да правя.

— Прибери се у дома — посъветва я той без състрадание. — Сама знаеш, че в един момент ще ти се наложи. Колкото по-дълго го отлагаш, толкова по-мъчително ще бъде завръщането. Стори го сега.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Ти би трябвало да ме разбереш. Нали ти не си се прибрал у дома.

Брашън се изсмя горчиво.

— Сигурна ли си? Нищо подобно, опитах. Те просто ме изхвърлиха отново, защото бях чакал прекалено дълго. Тъкмо можеш да бъдеш сигурна, че съветът ми е добър. Прибери се у дома, докато още имаш възможност; докато малко пълзене и смирение ще ти осигурят покрив над главата и паница с храна. Чакаш ли прекалено дълго, те ще привикнат към живота без семейната черна овца и няма да те приберат, както и да им се молиш впоследствие.

Дълго време Алтея мълча, преди най-сетне да попита:

— Това ли е станало с теб?

— О, не, аз просто си измислям, за да ни е весело — остро отвърна Брашън.

— Съжалявам за това, което е трябвало да преживееш — отвърна тя след ново мълчание. — Само че аз не мога да се върна. Не и докато Кайл още е в града. А след като замине, евентуалното ми посещение до дома ще бъде само за да си прибера нещата.

Брашън се намести в хамака си.

— Дрехите и дрънкулките? Скъпоценните съкровища от детството ти? Любимата възглавничка?

— И бижутата си. Ако ми се наложи, винаги бих могла да ги продам.

Брашън се отпусна тежко.

— Защо ще си правиш труда? Само ще откриеш, че не можеш да разнасяш всички тези боклуци със себе си. А що се отнася до бижутата, защо просто не си представиш, че вече си ги взела, разпродала си ги мъчително, парите вече ги няма и сега ти предстои да заживееш собствен живот? Това ще ти спести време; тъкмо и родовите скъпоценности ще останат в семейството ти. Стига Кайл да не е сложил ръка върху тях.

Мълчанието, последвало тези му горчиви думи, бе по-мрачно и от тъмнината, в която Парагон се взираше.

Отговорът на Алтея съдържаше решителност:

— Зная, че си прав. Трябва да действам, а не просто да чакам нещо да се случи. Трябва да си намеря работа. А единствената работа, за която зная нещо, е мореплаването. То е и единственият начин да се върна обратно на борда на Вивачия. Само че никой няма да ме наеме с такива дрехи…

Другият изсумтя презрително.

— Приеми го, Алтея. Никой няма да те наеме, без значение как си облечена. Прекалено много неща са в твой ущърб. Ти си жена, ти си дъщеря на Ефрън Вестрит, а Кайл Хейвън не би поддържал особено добри отношения с евентуалния ти работодател.

— Защо роднинската ми връзка с Ефрън Вестрит да е черна точка? — тихо попита Алтея. — Баща ми беше добър човек.

— Така е. Той действително беше велик човек. — За момент тонът на Брашън омекна. — Но ти би трябвало да си научила, че не е лесно да престанеш да бъдеш дъщерята на Търговец. Или негов син. Погледнати отвън, Търговците в Бингтаун приличат на единен, неразделен съюз. На цялост. Но ние с теб сме част от него и познаваме вътрешните му взаимоотношения. И ето как стоят нещата в действителност. Ти си член на семейство Вестрит. Тъй. Има семейства, които търгуват с теб и извличат печалба, други семейства, които се конкурират с теб, и трети семейства, който са съюзени с онези, които се конкурират с теб… не точно врагове, не и в най-резкия смисъл на думата. Но когато ти тръгнеш да си търсиш работа, ще се сблъскаш с нещо, което се случи и с мен. Брашън Трел, казваш? Ти си синът на Келф Трел, нали, момче? Защо не работиш за семейството си? Отделил си се? В такъв случай аз не искам да си навличам недоволството на баща ти, като те наема. Всъщност, никой няма да ти каже това открито. Те просто ще те погледнат и ще ти кажат да дойдеш след четири дни. Само че в уречения срок тях няма да ги има. А онези, които не се спогаждат със семейството ти, те също няма да искат да те наемат, защото им доставя удоволствие да те гледат как се гърчиш.

Брашъновите думи бяха ставали все по-тихи и по-бавни. Парагон реши, че морякът се унася. Най-вероятно бе забравил присъствието на посетителката си. Брашън често обичаше да изрежда несправедливостите, извършени насреща му. Той не щадеше и себе си с обвинения.

— Тогава как си оцелял? — със страх попита Алтея.

— Отидох на място, където името ми не беше от значение. Първият кораб, на който постъпих, беше калсидски. Тях не ги интересуваше кой съм, стига да работех усилено срещу малка заплата. Най-жестоките негодници, с които съм служил. Никаква милост към едно хлапе. Напуснах кораба още в първото пристанище, което стигнахме. Отплавах същия ден на друг кораб. Не кой знае колко по-добър, но все пак по-добър. Тогава…

Гласът на Брашън затихна. За момент Парагон реши, че морякът е заспал. Алтея се раздвижи, за да си намери по-удобно място върху наклонените дъски.

— Когато се върнах в Бингтаун, вече бях натрупал опит. Само че отново се повтори старата песен. Момчето на Трел, синът на Трел… Аз смятах, че съм успял да постигна нещо. Дори отидох при баща си и се опитах да загладя нещата. Но той, задникът, не остана впечатлен от постиженията ми… Затова аз започнах да обхождам всички кораби в пристанището. Всички. Пак се започна старата песен. Никой не искаше да наеме сина на Келф Трел. И така докато не достигнах Вивачия. На борда й бях спуснал кърпата си ниско над веждите и се взирах в палубата, за да не ме познаят. Попитах за честна работа за честен моряк. И баща ти каза, че ще ме изпробва. Каза, че имал нужда от честен моряк. Имаше нещо в начина, по който го каза… бях сигурен, че той не ме е разпознал; бях сигурен, че той ще ме прогони, ако му кажа името си. И въпреки това му го казах. Не исках да лъжа такъв човек. Аз съм Брашън Трел, синът на Келф Трел, рекох. А той отвърна: Това няма да удължи или скъси вахтата ти и с минута, моряко. И наистина беше така.

— Калсидците не наемат жени — глухо каза Алтея. Дали тя бе слушала разказа на Брашън, или мълчанието й в действителност бе прикривало собствените й мисли?

— Така е. Те смятат, че жените на борда привличат змии. Заради кръвта на месечното течение. Много моряци вярват в това, не само онези от Калсид.

— Ама че глупост — отвратено възкликна тя.

— Много от моряците са глупаци. Виж нас. — Брашън се засмя на шегата си, само че остана да се смее сам.

— В Бингтаун се срещат жени на такава служба. Все някой ще ме наеме.

— Може би, но не за онова, което очакваш — грубо каза той. — Наистина има жени на такава служба, но повечето от онези, които виждаш на пристанището, работят на семейните си кораби, където бащите и братята им са готови да ги защитят във всеки един момент. Цаниш ли се сама на борда на някой кораб, по-добре си избери отрано някой от екипажа. Ако имаш късмет, избраникът ти ще се окаже достатъчно ревнив, за да те пази от другите. Ако ли не, той ще е натрупал добра печалба от допълнителната си дейност като сводник още преди първото пристанище. А ти не би могла да се надяваш на помощ от страна на капитана и помощниците му — в повечето такива случаи те си затварят очите, за да не дразнят излишно екипажа. И това е при положение, че самите те не се поинтересуват от услугите ти. — Той помълча и добави сопнато. — На теб самата това ти е добре известно. Не е възможно да си отраснала сред моряци и да не го знаеш. Защо изобщо включваш този вариант?

Обгърна я гняв. Тя искаше да изкрещи, че не вярва в това. Или да попита защо мъжете трябва да бъдат подобни прасета. Но тя го вярваше. И знаеше, че Брашън не би могъл да отговори на въпроса й, също като нея самата. Мракът между тях се изпълни с мълчание. В един момент дори гневът й попи в тази празнота.

— Тогава какво да направя? — промълви тя. На Парагон се струваше, че тя е изрекла тези думи по-скоро на себе си, но въпреки това морякът отговори.

— Открий начин да се преродиш като момче. За предпочитане извън рода Вестрит. — Той се намести в хамака и бавно си пое дъх, издишан под формата на прохъркване.

Алтея въздъхна откъм ъгъла си. Тя отпусна глава върху дървената преграда и притихна.

 

 

Робският кораб се очертаваше като тъмен силует на фона на нощното небе. Силует, който не осъзнаваше, че е преследван. По мачтите му личаха множество платна, само че Кенит не съзираше катерещи се сред тях моряци, които да издадат припряност. Нощта бе идеална, с лек и равномерен ветрец над морето, който бе усмирил вълните.

— Ще го настигнем призори — тихо се обърна той към Соркор.

— Тъй вярно — прошепна помощникът. Неговият глас съдържаше далеч по-голямо вълнение.

През рамо заместник-капитанът нареди на щурмана:

— Стой близо до брега. Притискай се към него. Не искам корабът да се очертава насред водата, ако техните наблюдатели погледнат насам. — Подир това Соркор се обърна към един от юнгите. — Върви долу и се увери, че всички са разбрали. Никаква шумотевица; никой да не трепва без заповед. И никакви светлини. Хайде, бягай. И тихо.

— Следват го две змии — отбеляза Кенит.

— Заради мъртвите роби, които биват изхвърляни зад борда — жлъчно каза Соркор. — И онези, които са прекалено болни, за да си заслужават грижите. Те също политат към водата.

— Ами ако змиите решат да ни нападнат по време на битка? — попита Кенит. — Тогава какво?

— Няма — увери го заместникът му. — Змиите се учат бързо. Те ще ни оставят да се избиваме едни други, защото знаят, че всички мъртъвци ще останат за тях, без самите те да са рискували и едничка люспа.

— А след битката?

Соркор се усмихна жестоко.

— Ако ние спечелим, змиите ще са се натъпкали до такава степен с екипажа на робския кораб, че няма да могат да ни последват. А ако изгубим — Помощникът сви рамене. — Тогава ще ни е все едно.

Кенит кисело се облегна на парапета. По-рано същия ден те бяха забелязали Златен звън, огромен и тлъст жив кораб с почти тумбест вид. Пиратите бяха разполагали с предимството на изненадата: Кенит бе накарал хората си да издигнат и последното късче платно. И въпреки това живият кораб се бе стрелнал като движен от собствен вятър. Соркор бе стоял до капитана си, мълчалив свидетел на удивлението му, преминало в остър гняв. Когато Златен звън бе заобиколил Заобления остров, за да улови тамошното благоприятно течение и да се стопи отвъд хоризонта, Соркор бе дръзнал да отбележи:

— Мъртвото дърво няма шанс срещу магическо. Самите вълни правят път на живия корпус.

— Върви по дяволите — бе просъскал Кенит.

— Най-вероятно тъй ще бъде, сър — невъзмутимо бе отвърнал Соркор. Вероятно той отдавна се бе оглеждал за дирите на робски кораб.

А може би срещата с този съд бе дело на адски късмет. Той представляваше типичен калсидски робски кораб, с дълбок и широк корпус, за да побира колкото се може повече плът за продан. До този момент Кенит никога не беше виждал Соркор тъй отдаден на преследване; тъй изчерпателен. Самите ветрове изглежда се бяха обърнали в негова полза. Още преди зазоряване той започна да подготвя Мариета за битка. Балистите вече бяха заредени с тежки вериги, които да оплетат вражеските въжета, а също и абордажни куки. Последното бе нова идея на Соркор, към която Кенит се отнасяше със скептицизъм.

— Ще поведете ли екипажа, сър? — попита го помощникът. Дежурните на борда на робския кораб вече вдигаха тревога.

— Възнамерявам да оставя тази чест на теб — сухо отвърна Кенит и остана облегнат на перилата. Също като преследването, той щеше да остави и сражението изцяло в ръцете на Соркор.

А заместникът му не изглеждаше смутен от тази липса на ентусиазъм. Той скочи и енергично започна да издава нареждания към моряците на палубата. Бързината, с която те се отзоваха, издаваше нетърпението им. Много скоро допълнителните платна вече се издуваха от нощния вятър. Кенит също бе доволен от попътния вятър, макар и по друга причина — тъй миризмата на робския кораб не идваше към тях.

Капитанът наблюдаваше преследването почти безучастно. В отчаяното си намерение да избяга робският кораб вдигаше още платна; множество моряци чернееха като мравки по въжетата. Соркор веднага нареди на хората си да стрелят с балистата. Кенит смяташе, че в случая помощникът му прибързва. Две масивни топки, свързани с бодлива и остра верига, прелетяха във въздуха и се врязаха в платната и въжетата на вражеския кораб. Тежестите разкъсваха, омотаваха и повличаха със себе си. Шестима моряци полетяха заедно с веригата, за да приключат полета си върху палубата или сред вълните. Писъците им още не бяха заглъхнали, а Соркор вече изстрелваше втора верига с тежести. Този изстрел причини по-малко щети, но ефектът вече бе постигнат: стреснатият екипаж на робския кораб бе прекалено зает да се оглежда за нови снаряди, вместо да се грижи ефективно за платната. Падналите въжета и платна също затрудняваха работата и запълваха палубата. Върху палубите на робския кораб бе настъпила пълна паника по времето, когато Соркор нареди да бъдат изстреляни абордажните куки.

Със същото безучастие Кенит наблюдаваше как безпомощната жертва бива обвързвана. Сред лъчите на зазоряването Соркор и хората му започнаха да прескачат между съдовете, като надаваха нетърпеливи викове. Самият Кенит повдигна ръкав пред лицето си, за да не вдишва от смрадта на робския кораб. Той, заедно с минимален екипаж, остана на борда на Мариета. Онези, които бяха останали с него, видимо копнееха да вземат участие в нападението, но пък някой трябваше да остане и да се готви да отблъсне контранападение или да пререже абордажните въжета, ако нещата се объркат.

И Кенит остана зрител на клането. Робският кораб не бе очаквал нападение от пирати — товари като техните рядко представляваха интерес за морските разбойници. Повечето пирати, включително и Кенит, предпочитаха ценни, дълготрайни стоки, по възможност непретенциозни към условията на пренасяне. Окованите роби в трюма представляваха единствения товар, който този кораб пренасяше. Дори и ако пиратите бяха възнамерявали да се нагърбят с тежкото пътуване до Калсид, за да ги предадат, пренасянето на подобен товар изискваше бдително око и здрав стомах. Този добитък трябваше да бъде пазен, хранен и поне отчасти почистван. Кенит предполагаше, че самият кораб би имал известна стойност, макар че настоящата воня бе отвратителна.

Моряците на робския кораб разполагаха единствено с онези оръжия, с които да поддържат дисциплината сред товара си. Те дори бяха изгубили представа как да се бият с въоръжен и здрав противник; изглежда, смяташе Кенит, това бе следствие от привикването им да бият и удрят единствено оковани люде.

По-рано той се бе опитал да убеди Соркор, че екипажът и корабът могат да бъдат продадени за откуп, дори и без товар. Но Соркор категорично се бе обявил против тази идея.

— Убиваме екипажа, освобождаваме товара и продаваме кораба. Но не обратно на други търговци на роби — важно заяви той.

Кенит започваше да съжалява, че е позволил на помощника си да се смята за негов равен. Соркор ставаше прекалено настоятелен и дори не осъзнаваше в каква степен подобно поведение изнервя неговия капитан. Кенит присви очи, размишляващ. Екипажът изглеждаше изключително доволен от идеалистичните тиради на Соркор. Самият той се съмняваше, че останалите моряци споделят въздигнатите му идеи за отстраняване на робството. По-скоро те се наслаждаваха на идеята за необуздано клане. Точно в момента двама от хората му повдигаха жив човек и го захвърляха през борда, право в изчакващата паст на една змия. Кенит бавно кимна. Именно това животинско клане желаеха те. Изглежда той бе проявявал прекалена строгост в стремежа си да държи хората си изкъсо — нещо, наложително при присъствието на тъй доходоносните живи заложници за откуп. Капитанът си отбеляза това. Ето че от всекиго можеше да научи нещо, включително и от Соркор. Всички кучета понякога трябва да бъдат пускани да потичат. В никакъв случай екипажът не биваше да придобива впечатлението, че Соркор е единственият, който може да им предложи подобни облаги.

Той бързо се отегчи от клането. Екипажът на робския кораб не можеше да се мери с неговите хора. В отбраната му не съществуваше никаква организация: просто група хора, които се опитваха да не умрат, ала се проваляха в усилията си. Пълчището, пресрещнало нападателите, бързо се бе стопило до откъслечни групички, обградени от немилостив враг. Краят бе предвидим; отсъстваше каквото и да било напрежение. И Кенит се извърна. Тази монотонност по-скоро го отегчаваше, отколкото да го отвращава. Писъците, бликващата кръв, напразната съпротива и безсмислените молби: всичко това той бе виждал и преди. Далеч по-интригуващо беше да наблюдава двете змии.

Интересно дали те бяха следвали робския кораб от известно време; може би дори го имаха за своего рода другар, предоставящ им лесна плячка. Змиите се бяха оттеглили при нападението на Мариета, най-вероятно сепнати от раздвижването. Но когато звуците от битката и крясъците на умиращите се разнесоха, чудовищата бързо се върнаха обратно. Те обикаляха около двата кораба като кучета край трапеза и се надпреварваха за най-вкусните залъци. До този момент Кенит не бе имал възможност да наблюдава змии толкова дълго и от толкова близо. Тези двете изглеждаха напълно безстрашни. По-голямата имаше алено-оранжево тяло. Когато тя надигаше глава от водата и разтвореше паст, редица шипове настръхваха около шията и главата, досущ като лъвска грива. Шиповете потрепваха сами и напомняха на Кенит за пипалцата на актиния или медуза. Кенит бе сигурен, че тези израстъци съдържат някаква отрова. Когато по-малката, тюркоазена змия се обвиваше около по-едрата, тя отбягваше да докосва тази част.

По-малката змия компенсираше размера си с агресивност. Тя дръзваше да се приближава много по-близо до борда и да се изправя досами перилата, отваряйки паст, в която се криеха редици остри зъби. Веднъж тя издиша облак отровна слюнка, обгърнал двама противници, които рухнаха на палубата и преустановиха сражението си, за да започнат да се борят за глътка въздух. Скоро и двамата застинаха, а ядосаната змия се стовари обратно в морето, разгневена, че плячката й е останала на борда. Кенит реши, че тази змия е по-млада и още неопитна.

По-голямата змия изглеждаше по-замислена. Тя се задоволяваше да се задържа редом с робския кораб и да очаква хора, понесли трупове, да се приближат до перилата. Тогава тя разтваряше паст, за да улови хвърленото, без значение живо или мятащо се. Налапаното тяло не биваше сдъвквано — зъбите изглеждаха по-подходящи за разкъсване. А тези хапки не се нуждаеха от подобна обработка. Змията просто отмяташе глава назад и разгръщаше челюсти далеч по-широко, отколкото Кенит бе смятал за възможно. Тогава тялото изчезваше с все ботушите; а капитанът можеше да проследи напредъка му по свиването и разпускането на люспестото гърло. Едновременно вледеняваща и удивителна гледка.

Хората му споделяха неговото удивление: когато битката приключи и оставаха единствено тела и пленници за разчистване, те отнесоха въпросните змийски хапки до кърмовата палуба и започнаха да се редуват да хранят чудовищата. Някои от вързаните пленници ридаеха и крещяха, само че молбите им оставаха заглушени от одобрителния рев на екипажа. Много скоро това се превърна в игра, целта в която беше хапката да бъде подхвърлена по такъв начин, че и двете змии да се надпреварват за нея. Моряците, останали на борда на Мариета, се чувстваха онеправдани заради невъзможността си да вземат участие в това развлечение — макар да продължаваха да изпълняват задълженията си, те често поглеждаха към другарите си на другия кораб. Междувременно змиите бяха започнали да се насищат; те вече не бяха толкова агресивни и бяха склонни да се редуват послушно.

Последните пленници политаха зад борда, когато робите започнаха да изникват на палубата. Те крачеха несигурно, кашляха и присвиваха очи на утринната светлина. Морският вятър заплашваше да отвее дрипите от костеливите им тела.

С отварянето на нови люкове вонята от трюма побърза да избяга. Кенит настръхна при вида на излизащите от тях люде. Заразата винаги го бе отвращавала; той побърза да изпрати човек при Соркор и да му каже, че е време корабите да се разделят. Капитанът искаше да остави разстояние между Мариета и гниещата черупка.

Пратеникът се завтече веднага, нетърпелив да огледа пленения кораб. От своя страна Кенит напусна кърмата и слезе в каютата си, където запали ароматни свещи, та да се отърве от смрадта.

След няма и минута Соркор вече чукаше на вратата му.

— Влез — остро го покани Кенит.

Едрият помощник прекрачи прага, с почервенели ръце и блеснали очи.

— Пълна победа — задъхано съобщи той. — Пълна. Корабът е наш, сър. Също както над триста и петдесет мъже, жени и деца, освободени от пленническите трюмове.

— Някакъв друг товар, който да си струва? — сухо попита капитанът, когато другият поспря, за да си поеме дъх.

Соркор се усмихна широко.

— Капитанът им се оказва ценител на скъпия гардероб, сър. Само че той беше доста тлъст, а и с чудати предпочитания към цветовете.

— В такъв случай ти би могъл да се възползваш от гардероба му. — Хладината в Кенитовия тон сепна Соркор. — Ако си приключил с приключението си, най-добре би било да оставим малък екипаж на борда на пленения кораб, който да отведе плячката до някое пристанище. Тази черупка е единственото, с което разполагаме от цяла нощ труд. Колко хора си изгубил?

— Двама, сър, и трима леко насечени.

Въпросът не се бе харесал на Соркор. Той наивно бе очаквал, че Кенит ще се присъедини към възторга му.

— Интересно още колцина ще изгубим заради заразата. Само от смрадта на човек му се сгърчват червата. А да не говорим какви болести я придружават.

— Хората, които спасихме, нямат никаква вина за това, капитане — сковано изтъкна Соркор.

— Нямам намерение да виня тях. Отговорна е нашата глупост. И така. Вече разполагаме с кораб, който бихме могли да продадем, но само след като сме се отървали от пътниците му и го почистим. — Той се усмихна предпазливо, задавайки най-важния въпрос. — Какво предлагаш да правим с онези клетници? Къде да ги свалим?

— Не можем просто да ги оставим на най-близкия бряг, сър. Това би било убийство. Половината от тях са болни, останалите са слаби. А ние не разполагаме с инструменти, които да им оставим. Нито с провизии, като изключим сухарите.

— Убийство — прекъсна го Кенит. — Ето една концепция, която ни е непозната. Макар че напоследък не съм хранил морски змии.

— Те си получиха заслуженото! — Соркор започваше да се дразни. — Дори нещо по-добро от онова, което заслужаваха, защото умряха бързо! — Той стовари юмрук върху дланта си, облещил очи.

Кенит тихо въздъхна.

— Соркор, аз не отричам това. Просто се опитвам да ти напомня, че двамата с теб сме пирати. Кръвожадни злосторници, които обхождат Вътрешния проход в търсене на кораби, които да нападнат и ограбят. Правим това в името на печалбите. Ние не сме болногледачки на роби, половината от които вероятно заслужават настоящото си състояние. Също като онези, които ти хвърли на змиите. Ние не сме закрилници на онеправданите. Пирати, Соркор. Ние сме пирати.

— С вас имахме сделка — упорито напомни Соркор. — За всеки жив кораб по един робски. И вие се съгласихте.

— Да. Така беше. Надявах се, че след като си се сблъскал с една подобна победа, ти ще осъзнаеш колко е безсмислено. Виж сега, Соркор. Да кажем, че положим неоправданите усилия и отведем това корито до Заграба. Мислиш ли, че тамошните жители ще ни приветстват и ще се зарадват, че оставяме триста и петдесет полумъртви от глад, парцаливи и болни отрепки, които да плъзнат край домовете им под формата на просяци, курви и крадци? Мислиш ли, че тези роби, които спасихме, ще ти благодарят, задето си ги изоставил?

— Те са благодарни, сър, до един — заяви заместникът. — По мое време аз бих бил адски благодарен да бъда оставен на някой бряг, дори и без залък хляб и каквато и да било дрипа, стига да съм свободен човек и да мога да дишам свеж въздух.

— Добре, така да бъде. — Кенит въздъхна шумно. — Щом сме започнали… Избери пристанище, Соркор, и ние ще ги отведем там. Ще искам само едно. По време на пътуването здравите от тях да започнат да почистват кораба. Бих искал да потеглим колкото се може по-скоро, докато онези змии са още сити. — Капитанът небрежно отмести поглед от Соркор. Той нямаше намерение да го остави да се къпе сред благодарността на освободените пленници. — Ти ще си ми нужен на борда на Мариета. Нека Рафо да поеме командването на другия кораб. Зачисли му хора.

— Слушам, сър — отвърна Соркор и с тежка крачка напусна каютата. Нищо не бе останало от възторжения човек, нахлул преди малко.

Той тихо затвори вратата след себе си.

Известно време капитанът остана загледан в нея, замислен. Със сегашната си постъпка той бе подложил на натиск лоялността на своя помощник. Развитие, накарало Кенит да поклати глава. Може би той сам си беше виновен. Той бе взел обикновен необразован моряк, подбран заради загатвания потенциал, и го бе издигнал до заместник-капитан. И му бе показал как да контролира хората. Мисленето, по необходимост, бе свързано с отговорността. Само че Соркор започваше да мисли прекалено много. Скоро на Кенит щеше да се наложи да решава кое от двете е по-ценно за него: неговият първи помощник или контролът над кораба и екипажа. Той въздъхна тихо. В този занаят инструментите се захабяваха тъй бързо.