Робин Хоб
Вълшебният кораб (39) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за живите кораби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ship of Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Автор: Робин Хоб

Заглавие: Вълшебният кораб

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Катрин Якимова

Художник: Джон Хоуи

ISBN: 978-954-2989-67-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3519

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и шеста
Помнеща

— Грешал съм. Тя не е Помнеща. Елате, да вървим.

— Не разбирам. Защо? — умоляваше Шривър. Върху рамото й личеше цепнатина от зъбите на бялата змия. Да, със зъбите я бе нападнала бялата, сякаш има насреща си акула, а не друга змия. Гъста зелена сукървица вече затваряше раната, ала този процес бе придружен от остро щипене.

Тя полагаше усилия да не изостава от водача; подире им Сесурея споделяше нейното объркване.

— Аз също не разбирам. — Гривата на Молкин бе прилепнала заради бързината му. Зад тях бялата змия продължаваше да се тъпче и да тръби безмозъчно. Миризмата на кръв все още ги обгръщаше, бледа като стари спомени. — Още помня миризмата й. Не се съмнявам, че това е тя. Ала онова… онова нещо няма как да бъде Помнеща.

Сесурея рязко раздвижи опашка, за да се изравни с тях.

— Какво беше прихванала бялата? — попита той с отвращение.

— Нищо — с тих глас отвърна Молкин. — Нищо. Просто тя бе извървяла по-голям участък от пътя, върху който се намираме всички ние. Боя се, че скоро и с нас ще се случи същото.

— Не разбирам — повтори Шривър. Ала у нея бе започнала да се заражда една отвратителна студенина, която щеше да й донесе разбиране, стига да бъдеше подхранена от размисъл.

С глас, лишен от всякакво чувство, Молкин обясни:

— Тя бе забравила. Това е всичко.

— Забравила? Какво е забравила? — попита Сесурея.

— Всичко — отвърна Молкин. Гривата му посърна, люспите му посивяха. — Всичко друго освен храненето и смяната на кожите. Всичко, което е било значимо. Както ние ще забравим на свой ред, ако не си върнем спомените.

Той се извърна рязко, за да обгърне и двамата сред извивките си. Шривър и Сесурея не се възпротивиха, а извлякоха спокойствие. Допирът до него изостряше спомените им. Тримата се отпуснаха сред мекото дъно, все така свити.

— Вие сте моята плетеница — привързано произнесе той. Жегната от мъка, Шривър осъзна, че това е истина. Те бяха всичко, останало от плетеницата на Молкин.

Змиите се отпуснаха в прегръдката на своя водач. Скоро само главите им останаха да се виждат над водата. Хрилете им потрепваха едновременно. С бавен и успокояващ тон Молкин започна да изрича свещените предания.

— Подир първото раждане ние сме били Господари. Разраствали сме се, трупали сме знание и опит. И всичко узнато сме поделяли взаимно, за да може мъдростта ни да натежава още повече. Ала никое тяло не трае вечно. Настъпило време за сливане, същините били разменени и слети. Старите си тела ние сме оставили завинаги, знаейки, че трябва да ги заменим с други, като нови създания. И ние сме сторили това. Изникнали сме дребни, подновени. Ала не сме помнели. Само някои от нас. Само някои пазели спомените. И когато времето настъпело, Помнещите щели да ни призоват с уханието си. Те щели да ни призоват и да ни възвърнат спомените. За да изникнем отново като Господари, сред Обилието и Недостига, за да трупаме още повече мъдрост и опит, които отново да слеем.

Той замълча.

— Вече не си спомням колко пъти този момент е отминавал — призна Молкин. — Цикъл подир цикъл ние сме оцелявали. Ала последният кръговрат беше най-дълъг. Нима все повече от нас не забравят, че ние трябва да бъдем Господари? Боя се, че ние загниваме, плетенице. Нима неотдавна аз не си спомнях повече? Ами вие?

Неговите питания тормозеха сърцето на Шривър. Тя сплете гривата си с неговата, осмелявайки се да поеме отровите, за да изостри собствените си възприятия.

— Някога аз помнех много повече — призна тя. — Понякога ми се струва, че помня единствено, че трябва да следваме теб. Защото ти носиш истинските спомени.

Тих беше отговорът му:

— Ако скоро не се натъкнем на Помнещи, дори и аз може да забравя това.

— В такъв случай не преставай да помниш, че трябва да продължаваме диренето си.

Край