Робин Хоб
Вълшебният кораб (31) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и осма
Превратности

Струваше му се нереално, когато те изникнаха да го отведат. Със самия възрастен надзирател Уинтроу би се справил лесно, ала останалите бяха огромни зрели мъже, натрупали мускули и значителен опит в работата си.

— Пуснете ме! — гневно крещеше Уинтроу. — Баща ми идва да ме отведе! Пуснете ме!

Впоследствие самият той бе признал това си поведение за глупаво. Наивно бе очакването му, че с голи думи би могъл да им попречи да използват силата си. Наивно. Думите на един роб не значеха нищо. Неговите гневни крясъци по нищо не се отличаваха за тях от ревовете на магаре.

С небрежно умение те извиваха ръцете му и го принуждаваха да крачи в желаната от тях посока. Уинтроу не бе успял да се отърси от изненадата и по времето, когато се озова пред татуировчика.

— Мирувай — нареди му един от хората, докато приковаваше китките му. Уинтроу се изви с надеждата, че ще успее да се измъкне. Напразно, съумя единствено да разрани кожата на ръцете си. Само след секунди крайниците му се оказаха обездвижени, а главата му лежеше върху нашийник от дебела кожа, прикрепен перпендикулярно на земята. Тази каишка бе стегната почти до задушаване. Стига да не се мяташе, юношата можеше да диша. А в тази принудена поза той не можеше да си поема дълбоко дъх.

Тези хора работеха със същото опитно безсърдечие като селските доктори, които кастрираха добитъка. Уинтроу се съмняваше, че някой от тях изобщо се е изморил.

— Сатрапов знак — обърна се един от тях към татуировчика. Специалистът кимна и намести къс киндин в устата си.

— Тази плът не е била създадена от мен. Аз не ще я пробивам да носи накити, не ще изменям с добавки лика си. Аз съм творение на Са, създадено такова, каквото е трябвало да бъде. Тази плът не принадлежи на мен, да я изменям.

Недостигът на дъх му позволи да изрецитира свещения текст под формата на шепот. Въпреки това Уинтроу изрече думите и остана да се надява.

Татуировчикът се изхрачи встрани. Капчици кръв багреха слюнката му. Явно той беше силно пристрастен, щом продължаваше да дъвче киндин дори и с тъй разранена уста.

— То таз плът не е и моя — със суха насмешка вметна мъжът. — Тя е на сатрапа. Неговия знак и със завързани очи мога да очертая. Ти много не шавай, така ще стане по-бързо и по-малко ще боли.

— Баща ми ще дойде, за да ме откупи — изрече Уинтроу на пресекулки.

— Много се е замотал баща ти. Не шавай.

Юношата нямаше време да се замисли дали застиналостта би представлявала съгласие с това богохулство. Първото пробождане на иглата прободе встрани от възнамерявалото място — в носа. Момчето изохка и трепна. В отговор татуировчикът го перна по главата.

— Не шавай бе! — тросна се той.

Уинтроу стисна очи и скръцна със зъби.

— Ох, как мразя като ми се сбърчат така! — гневно промърмори татуировчикът и продължи работата си. Десетина пробождания, бързо обърсване на кръвта и щипещият допир на боята. Зелено. И пак: бодове, бърсане, жилване. Уинтроу се бореше с усещането, че всяко следващо негово вдишване донася все по-малко дъх. Той се чувстваше отвратително: виеше му се свят, боеше се, че ще припадне, а освен това гореше от гняв към себе си, че изпитва срам от евентуалния си припадък. С какво загубата на съзнание щеше да го изложи? Та нали други му причиняваха неправда. И къде беше баща му, защо се бавеше? Нима не осъзнаваше какво би се случило със сина му?

— Не я закачай. Не я докосвай и не я разчесвай, иначе само ще боли повече — долетя далечен глас. — Готов е, махайте го и водете следващия.

Нечии ръце откачиха веригите и нашийника и отново го принудиха да закрачи нанякъде. Уинтроу вървеше замаян, препъвайки се. Дори и в това си състояние успя да установи, че е отведен в друг, подобен на предишния навес. Но това не можеше да се случва в действителност, казваше си той. Баща му не би допуснал Уинтроу да бъде татуиран и продаден.

Уинтроу бе отведен до ограждение, заделено за нови роби. И петимата, намиращи се вътре, носеха пресни зелени татуировки върху лицата си.

Тук оковите му бяха прикрепени към пода; мъжете го оставиха. В мига, в който ръцете му се оказаха свободни, юношата внимателно докосна татуировката. Възглавничките на пръстите му усетиха сълзенето на възмутената му плът. Розова течност бавно се стичаше по страната му и капеше по челюстта. Но той нямаше с какво да я обърше.

Той се обърна към останалите роби, осъзнал, че от сблъсъка с татуировчика насам не е промълвил и дума.

— Какво ще стане сега? — замаяно ги попита той.

Отвърна му едно високо момче, което си бъркаше в носа.

— Продават ни — саркастично обясни то. — И си оставаме роби до края на живота си. Освен ако не убиеш някого и не се измъкнеш.

Говорещият бе мрачно упорит, ала Уинтроу усети, че това са празни думи. Думите бяха единственият начин за съпротива. Останалите четирима бяха изоставили дори това. Те стояха прави, облегнати или седяха на земята, до един изчакващи следващия развой на събитията. Юношата познаваше това състояние. Жестоко ранените люде изпадаха в него. Те стояха мълчаливо, взираха се в една точка и понякога трепваха.

— Не мога да повярвам — прошепна Уинтроу. — Не мога да повярвам, че Торг не е казал на баща ми.

И в следващия момент се зачуди на увереността, с която бе очаквал това. Как бе могъл да прояви подобна наивност, да остави съдбата си да зависи от един садистичен идиот? Защо просто не бе казал на надзирателя още през първия ден? И всъщност защо изобщо бе избягал от кораба? Нима там беше толкова лошо? На борда Уинтроу поне бе имал на какво да се надява, да очаква петнадесетия си рожден ден, който щеше да му донесе свободата. Сега свободата му бе отложена някъде в неопределеното бъдеще. И я нямаше Вивачия, която да го подкрепя.

Мисълта за нея породи остра самота. Той я бе предал и се бе озовал в робство. Да, това се случваше в действителност. Сега той беше роб. И щеше да остане роб до края на живота си.

Уинтроу се отпусна сред мръсната слама и обви коленете си с ръце. Струваше му се, че някъде в далечината се заражда буря.

 

 

Вивачия се поклащаше неутешимо в притихналото пристанище. Денят беше прекрасен. Слънцето блестеше по прословутите бели постройки на Джамаилия. Днес вятърът идваше от юг, смекчаващ зимния ден и миризмата на останалите закотвени робски кораби. Личеше, че пролетта е близо. Още по̀ на юг, из местата, където Ефрън я бе отвеждал, в този момент плодовите дръвчета щяха да преливат от розови и бели цветове. На юг се криеше топла красота. Ала Вивачия щеше да се отправи на север, към Калсид.

Трополенето из трюма й най-сетне бе притихнало; превръщането й в робски кораб бе приключено. Днес щяха да бъдат натоварени последните припаси, а утре живият й товар щеше да бъде прикован към утробата й. И тя щеше да отплава от Джамаилия сама. Без Уинтроу.

И веднага щом тя вдигнеше котва, някоя от ленивите пристанищни змии щеше да се разгърне и да я последва. А може би повече от една. От този момент нататък водните змии щяха да бъдат нейни постоянни спътници. Миналата нощ, насред покоя, една малка змия се бе надигнала и се бе плъзнала сред привързаните робски кораби. Близо до Вивачия змията бе повдигнала муцуна над повърхността и се бе втренчила в нея. Нещо в този поглед я бе вцепенило от ужас. Застиналата Вивачия дори не бе могла да повика вахтените. Ако в този момент Уинтроу се бе намирал на борда й, той щеше да усети тревогата й и да се отзове…

Не, тя нямаше повече да мисли за него. Щеше да се оправя сама. Мъката продължаваше да подкопава душата й, но Вивачия не обръщаше внимание. Та нали денят бе толкова прекрасен. Тя се заслуша във вълните, които обливаха корпуса й. Те звучаха тъй успокояващо.

— Корабе? Вивачия?

Тя бавно повдигна глава и се извърна назад. Гантри се бе облегнал на перилото край носа, приведен.

— Бих ли могъл да те помоля да престанеш? Целият екипаж се изнервя. Вече изгубихме двама, те не се върнаха от брега. Мисля, че е защото си ги изплашила.

Изплашила. И какво толкова плашещо имаше в самотата, изолацията и змии, които никой друг не виждаше?

— Ще повикам Финдоу да ти посвири. Днес аз получих разрешение да сляза на брега. И ти обещавам, че през цялото време ще търся Уинтроу. Обещавам ти.

Нима те мислеха, че това ще я направи щастлива? Че ако те намереха Уинтроу и го довлечаха обратно, несклонен, тя отново щеше да бъде покорна? Да, Кайл несъмнено вярваше в това. Точно по тази причина той бе насилил сина си да дойде на борда. За него съществуваше единствено принудата.

— Моля те, Вивачия — отчаяно говореше Гантри. — Би ли спряла да се поклащаш? Днес водата е гладка като стъкло. Ти си единственият кораб в цялото пристанище, който се движи.

Стана й жал за Гантри. Той беше добър човек и си разбираше от работата. Той нямаше вина за случващото се и не биваше да страда заради това.

Но нима самата Вивачия имаше вина?

Тя направи усилие да се съсредоточи. Гантри беше добър моряк и заслужаваше някакво обяснение.

— Аз губя себе си — поде тя, макар веднага да осъзна чудатия начин, по който прозвучаха думите й. — Не е толкова трудно, когато зная, че някой ще се върне. Но когато съм сама, за мен е трудно да оставам онова, което съм. Започвам да си мисля… не, това не са мисли. По-скоро прилича на сън, ала тези като мен не могат да спят. Става дума за нещо различно. А когато змиите ме докосват, става още по-лошо.

Гантри бе придобил още по-тревожен вид.

— Змиите — със съмнение повтори той.

— Гантри… — промълви Вивачия. — В пристанището има змии. Те лежат сред калта на дъното.

Помощникът въздъхна.

— Ти вече ми каза за това. Но никой друг не е виждал и следа от тях. Затова си мисля, че се лъжеш. — Морякът замълча, изчакващ отговор.

Фигурата му обърна гръб.

— Ако Уинтроу беше тук, той също щеше да ги почувства. Щеше да знае, че казвам истината.

— Може би — колебливо се съгласи Гантри. — Ала се боя, че него го няма. Зная, че ти страдаш заради това. И че в негово отсъствие се страхуваш. — Сега гласът му придоби нотките на предпазливо успокояване. — Възможно е на дъното да има змии. Но какво бихме могли да направим? А и те не ни закачат. Най-добре би било и ние да отвърнем със същото.

Тя отново извърна глава към него, ала този път Гантри отбягваше погледа й. Той какво си мислеше за нея, че змиите й се привиждат? Че в мъката си тя е започнала да полудява?

— Не съм луда, Гантри — тихо промълви тя. — За мен е изключително трудно да оставам сама. Но не съм луда. Дори може да виждам нещата по-ясно. Да ги виждам по своя собствен начин, а не… а не като един Вестрит.

Усилията й да обясни само го объркаха.

— Да. Разбира се.

— Гантри, ти си добър човек. Харесваш ми. — Тя почти успя да премълчи следващите думи. Но все пак не го стори. — На твое място бих си потърсила място на друг кораб.

Тя долавяше страха в избилата го пот.

— Кой друг кораб би могъл да се сравнява с теб? — бързо рече той. — Няма има нещо, което би ме накарало да те заменя?

Готовността в думите му бе неискрена.

— Има. Желанието да останеш жив — съвсем тихо рече тя. — Имам много лошо предчувствие за това пътуване. Много лошо. Особено ако се наложи да продължа сама.

— Не говори така! — тросна се Гантри, сякаш се обръщаше към някой непокорен моряк. Но веднага след това се усети. — Ти няма да си сама. Аз ще бъда с теб. Сега ще отида да повикам Финдоу, става ли?

Тя сви рамене. Бе опитала. Тя се извърна и се загледа в далечната кула на двореца.

След няколко мига Гантри я остави.

 

 

Алтея се опасяваше, че капитан Тенира ще я разпознае. На зимния бал преди три години тя бе танцувала със сина му. Ала бингтаунският Търговец с нищо не показа, че е открил прилика между моряка Ател и дъщерята на Ефрън Вестрит. Той само я огледа преценяващо и поклати глава.

— Ти ми изглеждаш свестен моряк, момче. Само че не са ми нужни хора. Екипажът ми е в пълен състав.

Думите му загатваха, че той смята въпроса за приключен.

Алтея продължаваше да се взира в земята. Преди два дни тя бе зърнала Офелия в пристанището. Видът на сребристия корпус и усмихнатата фигура я бяха покъртили по шокиращ начин.

Няколко въпроса из пристанищните кръчми й бяха предоставили цялата нужна информация. Живият кораб щеше да отплава към дома, към Бингтаун, до няколко дни. И Алтея бе решила, че по един или друг начин тя ще се озове на борда му. И бе останала да се навърта около кораба, дебнейки възможност да разговаря с капитана насаме. А планът й бе прост: в началото тя щеше да опита да си намери работа като юнга. Ако това не проработеше, щеше да се разкрие пред него и да го помоли да я вземе. Той надали щеше да й откаже. И все пак тя се бе нуждаела от цялата си храброст, за да го последва до тази кръчма и да го изчака да се навечеря, преди да се обърне към него.

— Сър, не е нужно да ме зачислявате към екипажа, готов съм да работя безплатно, само за пътуването.

Капитанът се обърна към нея и скръсти ръце.

— И защо? — с подозрение попита той.

Алтея се втренчи в участъка дъсчен под между босите си стъпала и прехапа устна. Подир това тя повдигна очи към капитана.

— Все още си пазя заплатата от Жътвар… или поне част от нея. Бих искал да я отнеса у дома, да я дам на майка си. — Алтея преглътна смутено. — Преди всичките пари да са отишли. Обещах й, че ще се върна с пари, капитане. С баща ми тя много се измъчи, той винаги се връщаше с празна кесия. А колкото повече стоя тук и търся кораб за Бингтаун, толкова по-малко пари ще занеса. — Тя отново се загледа в пода. — Дори и да не ми платите нищо, аз пак ще се върна с повече пари, отколкото ако продължа да чакам и си намеря платено място.

— Разбирам. — Капитан Тенира отмести чинията си и за момент изчисти зъбите си с език. — Това е похвално. Само че аз ще трябва да ти плащам дажби, нали така? Освен това работата на борда на жив кораб е по-различна. Тези съдове са особено чувствителни. А Офелия е особено своеволна дама.

Алтея отново прехапа устна, този път за да прикрие усмивката си. Офелия бе сред най-старите живи кораби, от първото поколение. Настроенията на тази грубовата старица варираха от нецензурно веселие до аристократична презрителност. Своеволна дама бе най-неутралното определение, което девойката бе чувала по неин адрес.

— За нейните моряци не е достатъчно да бъдат бързи и умни — обясняваше капитанът. — Тук е нужна стабилност. Не бива да се боиш от нея или да проявяваш суеверие. Не бива и да й позволяваш да те сплаши. Ти някога качвал ли си се на жив кораб, момче?

— Случвало се е — призна Алтея. — А преди да започна да плавам, понякога отивах до Северната стена и разговарях с тях. Аз ги харесвам, сър, не се боя от тях.

Тенира прочисти гърло и с различен глас продължи.

— Един Търговски кораб е съвсем различен от един ловен съд. Ние се движим много по-бързо и поддържаме далеч по-голяма чистота. И никакво колебание. Би ли се справил с това?

— Да, сър. Освен това аз обичам чистотата — кимаше Алтея.

— И помни, че не си ми нужен. Работата на борда на жив кораб е нещо, за което не един и двама биха били готови на всичко. Дори и да имах нужда от теб, във всеки един момент бих могъл да те заменя с далеч по-опитен човек.

— Зная това, сър. И оценявам жеста ви.

— Погрижи се да проличи. Аз изисквам много от хората си, Ател. Много е вероятно да съжаляваш за решението си далеч преди да сме достигнали Бингтаун.

— С ваше разрешение, капитане, това ми е известно. Чувал съм, че сте строг, но справедлив. — Тя отново повдигна очи към него. — За такъв човек не ме е страх да работя.

Вметнато точно на място. Капитанът почти се усмихна.

— Върви да се представиш на помощника. Той се казва Граг Тенира. Кажи му, че съм те наел и съм ти възложил да остъргваш ръжда от котвената верига.

— Слушам, сър — отвърна Алтея с добре отмерена гримаса. Остъргването на ръжда представляваше безконечна задача. Но тази задача щеше да бъде изпълнявана на борда на жив кораб, което я правеше далеч по-добра от всичко, което младата жена бе вършила на борда на Жътвар. — Благодаря ви, сър.

— Хайде, върви — благоразположено каза капитанът, приведе се да вземе халбата си и я повдигна към едно от прислужващите хлапета.

Когато се озова отвън, Алтея въздъхна облекчено. Покрай възторга си тя не обръщаше внимание на хладния вятър. Тенира не я беше разпознал, а това означаваше, че няма да я разпознае и занапред. На един юнга не се налагаше да се среща с капитана. А след като самият капитан не я беше разпознал, то и Граг Тенира нямаше да я познае. Ател юнгата по нищо не приличаше на Алтея от бала.

Тя беше успяла, беше си осигурила пътуването до Бингтаун. И ако нещата, които бе чувала за капитан Тенира бяха истина, в края на пътуването тя щеше да получи известно възнаграждение. Той ценеше трудолюбието.

Офелия отплаваше утре. От Алтея се искаше единствено да отнесе багажа си на борда и да си намери място, където да опъне хамака си. А утре по същото време щеше да е поела към дома.

И отново щеше да се намира сред жив кораб.

Към този факт сърцето й се отнасяше със смесени чувства. Офелия не беше Вивачия. Връзка между Алтея и кораба нямаше да съществува. Но пък Офелия нямаше да бъде някакво мъртво парче, тласкано от стихиите. Хубаво беше да стъпи на борда на жив съд. И с огромна радост щеше да напусне този противен, мазен градец.

Тя се отправи към долнопробната пивница, където беше отседнала. Тази вечер щеше да се качи на борда на Офелия, а утре сутринта щеше да е отплавала. Нямаше да й остане време да намери Брашън и да се сбогува с него. Нямаше време и да го търси. Нищо чудно той вече да беше отплавал. Пък и какъв смисъл имаше да го дири? Той бе поел по своя път, също като нея. А и тя не се чувстваше истински свързана с него. Дори не знаеше защо си мисли за него в този момент. Двамата нямаше повече какво да си кажат. Пък и една евентуална тяхна среща само би породила напрегнат разговор.

 

 

Кантората на пристанищния агент бе тясна и задушна — в огнището бе накладен прекалено силен огън. Особено потискаща беше тази стая в сравнение със свежия зимен ден.

Брашън намести яката си и отново отпусна ръце в скута.

— Аз набирам хора за кораба Пролетна вечер. Ето какво доверие ми оказва капитанът. И това е доверие, към което аз се отнасям изключително сериозно. Ако му изпратя някой ленивец или пияница, на риск са изложени време, пари и животи. По тази причина съм много предпазлив.

Агентът, оплешивяващ дребосък, поспря да натъпче лулата си. Мълчанието му изглеждаше подканящо, затова Брашън се постара да измисли отговор.

— Голяма отговорност е — рискува той.

Другият изпусна облак жълтеникав дим. Неговата острота се вряза в гърлото и очите на Брашън, който от своя страна се постара да си придаде невъзмутим вид. Той бе влязъл тук единствено заради позицията на заместник, обявена отвън. Пролетна вечер беше малък товарен съд, следвал крайбрежния маршрут между Кандило и Бингтаун. Товарът, поет или оставен в съответното пристанище, определяше следващата спирка. За Брашън това звучеше подозрително, досущ като поведението на прекупвач, който купува и продава откраднати от пиратите стоки. А в подобна работа Брашън определено не искаше да се замесва. В действителност той нямаше желание да се занимава с каквато и да било работа, ала и парите, и киндинът му бяха на свършване. Така че той не разполагаше с избор.

Посредникът говореше отново; Брашън се постара да изглежда заинтересован.

— … и го изгубихме. Жалко, защото той беше с нас години наред. Ала вие и сам знаете — той отново дръпна от лулата и изпусна дима през носа. — Времето никого не чака. Същото важи и за товара. Пролетна вечер трябва да продължи пътя си и се нуждае от нов помощник. Вие изглеждате запознат с маршрутите, които обсъждахме. Може би няма да сме в състояние да ви платим онова, което смятате, че ви се полага.

— Колко сте готови да ми плащате? — прямо попита Брашън. И се усмихна, за да смекчи остротата на думите си. Тя бе обусловена от рязкото завръщане на главоболието му; ако дребосъкът още веднъж издишаше зловонието си в лицето му, морякът просто щеше да повърне.

Агентът не отговори веднага.

— Това зависи, разбира се. Вие имате препоръка от Жътвар, но не и същински доказателства за способностите си. Ще трябва да помисля.

Това означаваше, че той се надява на кандидат, служил на повече кораби.

— Разбирам. И кога ще знаете със сигурност?

Още един зле оформен въпрос. Брашън усети това още при самото изричане на думите, ала не бе могъл да се сдържи. Той се усмихна отново, с надеждата, че мимиката не е излязла прекалено жална.

— Най-вероятно утре сутринта.

Когато мъжът дръпна за пореден път, Брашън се приведе и престорено оправи подгъва на панталона си. Той се изправи едва след издишването, макар че наглият жълтеникав облак се бе задържал. Това го накара да се задави, което той прикри в прочистване на гърлото.

— В такъв случай ще дойда тогава — с привидно спокоен глас каза морякът. Ала смущението започваше да гризе същината му. Предстоеше му още един ден без храна, още една нощ на открито. С всеки изминал ден, прекаран по такъв начин, шансовете му да си намери работа на борда на сносен кораб намаляваха. Никой агент не би подбрал гладен, немит и небръснат кандидат за подобна длъжност.

— Точно така — разсеяно каза посредникът. Той вече се бе обърнал към документите върху бюрото си, забравил за посетителя. — И елате с багажа си; ако решим да ви вземем, ще започнете веднага. Приятен ден.

Брашън бавно се надигна.

— Ама че глупости. Вие не казвате дали искате да ме наемете, нито колко сте готови да ми плащате, но очаквате от мен да се ослушвам и да бъда готов да напусна веднага. Не мисля така.

Държиш се като пълен глупак, крещеше по-разумната част от него. Млъкни, просто млъкни! Ала думите вече бяха изречени. И Брашън само щеше да влоши положението си още повече, ако веднага се отречеше от тях. Оставаше му единствено да продължи в същата посока.

С вида на човек, който вече обмисля следващия си ангажимент (какво пък, Брашън нямаше да остане по-назад от някакъв си чиновник!), той се обърна към вратата.

— Приятен ден и на вас, сър. Съжалявам, че не успяхме да се спогодим.

Посредникът бе придобил едновременно наскърбен и притеснен вид.

— Почакайте! — с едва ли не гневен глас възкликна той. — Почакайте за момент.

Брашън спря на прага и се извърна, въпросително повдигнал вежда.

— Нека не избързваме. — Агентът колебливо местеше поглед из помещението. — Ето какво. Днес по някое време ще говоря с капитана на Жътвар. Ако той потвърди казаното от вас, ще получавате същата заплата като там. Това е справедливо.

— Не, не е. — В тази ситуация Брашън имаше още по-големи основания да разгърне дързостта си. Освен това той не искаше посредникът да разговаря с хора от Жътвар. — Там аз бях трети помощник. На Пролетна вечер бих изпълнявал задълженията на заместник-капитан. Той носи отговорност за всичко, което се обърка. Пролетна вечер може да е по-малък кораб, ала задълженията са по-големи. Екипажът на един търговски съд трябва да работи по-усилено и по-отзивчиво от моряците на борда на ловен кораб. Освен това съм готов да се обзаложа, че Пролетна вечер донася много по-големи печалби от Жътвар. Ако ще плавам като помощник-капитан, то ще бъде срещу същите пари като моя предшественик.

— Но той имаше години опит на този пост! — с писклив глас възрази посредникът.

— А аз имам години опит като помощник на борда на Вивачия, далеч по-голям и освен това жив съд. Платете ми колкото сте плащали и на моя предшественик. Ако сте изкарвали пари с него, гарантирам ви, че ще изкарвате толкова и с мен.

Другият се облегна в креслото си.

— Вие притежавате арогантността на добър помощник — неохотно призна той. — Така да бъде. Явете се утре сутринта. Ще получавате исканата от вас заплата. Но ви предупреждавам, че ако се представите зле, капитанът ще ви свали на първото пристанище, без значение кое е то.

— Имам друго предложение, за да ви демонстрирам честността си — каза Брашън. — Ще се кача на кораба още сега. Щом като той отплава другиден, искам да имам колкото се може повече време да се убедя, че последните приготовления ще протекат безпогрешно. И екипажът ще може да започне да свиква с мен. Тъкмо капитанът ще получи възможност да прецени работата ми. Ако тя не му се понрави, корабът вдига котва без мен. Как ви се струва това?

Този момент бе подходящ за подобна отстъпка; тя позволяваше на посредника да запази част от гордостта си. Няколко мига дребосъкът мълча, замислено присвил очи, а след това кимна.

— Разумно. Знаете ли къде е закотвен съдът?

Брашън се усмихна широко насреща му.

— Нима ви приличам на човек, който би се явил да търси работа на съд, който не е виждал? Да, зная. Ако впоследствие си промените мнението, ще можете да ме намерите на борда му. Но се съмнявам, че това ще се случи.

— В такъв случай ви желая приятен ден.

— Лек ден и на вас.

Брашън напусна кантората и закрачи с енергичната походка на човек с цел. За негово облекчение моряшката му торба все още се намираше в купчината слама зад конюшнята. Евентуалното й задигане би го поставило в много неудобно положение.

За всеки случай той я отвори, за да провери съдържанието. Вътре нямаше кой знае какви ценности, но все пак…

Киндинът беше налице. Запасите бяха намалели драстично, ала щяха да му стигнат на първо време. Така или иначе Брашън никога не дъвчеше киндин по време на плаване. През годините на служба на Вивачия той не бе употребявал и през свободното си време на брега.

Споменът за Вивачия породи тъпа болка. С изгубването на тамошното си място той бе изгубил много неща. Ако Ефрън Вестрит не се беше разболял, всичко щеше да се е развило по съвсем друг начин. Самият Брашън все още би плавал на стария си пост. И Алтея също.

Нова неприятна мисъл. Къде ли беше тя сега? Брашън бе постъпил глупаво в упоритостта си. Не бе имал основателна причина да си тръгва тъй рязко онази вечер. Тя бе казала, че двамата не се познават, ала и двамата знаеха, че това не е така.

Алтея го познаваше достатъчно добре, за да не иска да има нищо общо с него.

Той спря на улицата, свали торбата си и отчупи късче от последната пръчка киндин. Малко късче, колкото да изглежда оживен на гладен стомах. Странно е как две нощи почти празен стомах са способни да направят сухарите и осоленото говеждо привлекателни. За момент киндинът ужили лигавицата, сетне Брашън го измести с език и бавно вдиша сред горчивината, изпълваща устата му. Светът придоби по-голяма острота.

Отново нарамил торбата, той се отправи към кейовете.

Хубаво беше отново да има място в света. Пък и Пролетна вечер се очертаваше като интересен съд. Вивачия често бе прекосявала Вътрешния проход, но не бе спирала. Капитан Вестрит бе търгувал предимно на юг от Джамаилия, склонност, благодарение на която Брашън бе разгледал десетки екзотични пристанища в тази част на света. Сега му предстоеше да се запознае отново с Пиратските острови. Интересно дали някой от тамошните го помнеше?

 

 

Пладнето бе дошло и отминало, поне доколкото Уинтроу можеше да прецени — по усещанията на стомаха си. Той отново докосна лице и погледна пръстите си. Покриваше ги лепкав слой.

Как ли изглеждаше татуировката му? Същия зелен знак той можеше да види върху лицата на останалите затворени с него, ала не можеше да си го представи върху собствения си лик. Останалите бяха роби, за Уинтроу не беше изненада да ги види татуирани. Ала самият той не беше роб. Случилото се по-рано днес беше грешка. Баща му трябваше да дойде и да го спаси.

Тази му представа се спука като сапунен мехур и той сам прозря нелогичността на мислите си. Вчера лицата на тези хора не бяха белязани, досущ като неговото. Те също бяха роби едва от тази сутрин.

И пак му беше трудно да мисли за себе си като за роб. Всичко това бе недоразумение.

От известно време той дочуваше глъчка, мърморенето на тълпа, чиито членове се надвикват. Ала никой не идваше при тях. Само един пазач летаргично се разхождаше.

Уинтроу прочисти гърло. Никой не се обърна към него. Въпреки това юношата каза:

— Защо няма купувачи? В другите килии имаше купувачи, които подбираха.

Изцапаното момче отговори с уморен глас:

— Явно си бил при задрасканите лица. Те биват продавани почти на безценица. Опитните роби биват изкупувани от компании, които впоследствие ги отдават под наем. Изкупуват ги на търг. Новите роби…

Той неочаквано замлъкна, сам затруднен да говори. Следващите му думи бяха малко по-глухи.

— Новите роби също ги предлагат на търг. Смята се, че това е последна проява на милост. Понякога твои приятели или близки те купуват и ти връщат свободата. Някога това ми се струваше много забавно. Аз и приятелите ми идвахме на тези търгове и наддавахме за новите роби, за да вдигнем цената. Обичахме да гледаме как братята и бащите се потят. — Младежът отново прочисти гърло и се извърна към ъгъла. — Никога не си бях помислял, че един ден самият аз ще се озова на подиума.

— Може би твоите приятели ще те откупят — тихо каза Уинтроу.

— А може би да взема да ти строша зъбите, та да млъкнеш? — изръмжа момчето. Уинтроу разбра, че никакви близки или приятели няма да наддават за този му другар по съдба. А по отчаяния вид на останалите роби личеше, че и те не могат да подхранват подобни надежди. Сред тях имаше жена на средна възраст. Нейното лице изглеждаше весело, но бе изгубило основанията за тази мимика. Тя седеше сред сламата и леко се поклащаше. Двама свенливи младежи, някъде в средата на двадесетте, облечени в груби селски дрехи, седяха един до друг, с празни погледи. Имаше и още една жена, на неопределена възраст, излъчваща цинично примирение. Тя бе прегърнала коленете си, а очите й стояха вечно присвити. Около устата й личаха язви.

Едва в края на зимния ден дойде и техният ред. Дошлите да ги отведат бяха непознати на Уинтроу. Те носеха къси тояги и тежка верига, към която намиращите се в ограждението бяха привързани.

— Насам — каза единият от надзирателите. Другият дори не си направи труда да говори, а мълчаливо побутна Уинтроу с тоягата, за да ускори крачките му.

Уинтроу се измъчваше между нежеланието да бъде изложен за продан като скот и втръсналата му от изминалите дни несигурност. Поне сега предстоеше да се случи нещо, дори и намиращо се извън неговия контрол.

Затова той мълчаливо стискаше веригата си и се тътреше подир останалите. И се оглеждаше, макар че нямаше какво да види. Повечето от огражденията, край които минаваха, бяха празни.

С напредването им шумът на тълпата ставаше все по-силен, достигайки връхната си точка с навлизането в отворено пространство, обградено от навеси. В средата му бе разположена платформа, до която отвеждаха стъпала. Досущ като място за екзекуции. Посетителите бяха обградили сцената, смееха се, отпиваха и разговаряха. И купуваха други човеци. До Уинтроу достигна уханието на бира и тлъсто месо — сред тълпата се разхождаха продавачи. Зад платформата имаше редица татуировчици, до един заети.

Оживен пазарен ден. Мнозина от присъстващите тук несъмнено бяха се надигнали с очакване. Един ден, през който да се срещнат с приятели, да сключат обичайните сделки. И да наминат към пазара на роби.

Те не бяха изведени на платформата веднага, а бяха оставени да изчакват в подножието на стълбите — на сцената все още имаше неразпродадени роби. Неколцина сериозни купувачи си проправиха път напред, за да започнат огледа си веднага. Част от тях подвикваха въпроси, касаещи възрастта, качеството на зъбите и предишния опит на робите. Тези питания надзирателите повтаряха към съответните роби — изглежда татуировката им отнемаше правото да общуват пряко със свободни люде.

Един от евентуалните купувачи прояви интерес към възрастта на Уинтроу.

— Четиринадесет — тихо отвърна юношата.

Купувачът изсумтя.

— Повече от дванадесет не бих му дал. Навий му ръкава, да му видим ръката. — След като надзирателят се подчини, онзи продължи. — Има малко мускули. Какво умееш да правиш, момче? Да помагаш в кухнята? Да се грижиш за птици?

Уинтроу се поколеба. Как можеше да опише себе си? Той бе чувал, че робите с добри умения се продават добре.

— Обучавах се за жрец. Работил съм в овощни градини. Мога да изработвам стъклописи. Зная да чета, да пиша и да смятам. И съм работил на борда на кораб — неохотно добави той.

— Много е самонадеян — озъби се купувачът и се извърна, поклащайки глава към един от спътниците. — Трудно би било да се обучи, защото си мисли, че знае достатъчно.

Уинтроу се замисли за подходящ отговор, ала размислите му бяха прекъснати от рязко подръпване на веригата. Останалите от синджира вече бяха започнали да се изкачват по стълбите. За следващите няколко мига той можеше да мисли единствено за стръмните стъпала и сковаващите краката му букаи. След това той зае мястото си върху осветената от факли сцена.

— Нови роби, още пресни, без лоши навици — на тях ще трябва да ги приучите сами! — поде аукционерът. Тук-таме тълпата се позасмя. — Сами виждате какво се предлага. Огледайте добре и решете с кого ще започнете наддаването. Виждате двама яки работници; добродушна бабичка, която е идеална да наглежда дребосъците; жена, която вече е поизстискана, но далеч не изцедена; и накрая две млади момчета, които само чакат да бъдат обучени. Кой иска да започне наддаването? Не се срамувайте, просто извикайте предложението си и за кого се отнася то.

И аукционерът подканящо закима към морето от лица.

— Мейвърн! Възрастната жена! Три сребърни!

Уинтроу бързо откри провикналата се жена. Най-вероятно тя бе дъщеря на старицата, а може би нейна по-млада приятелка. Самата старица скри лицето си зад длани — може би се срамуваше, а може би се боеше да се надява. Във всеки случай този незначителен жест изразяваше изключителна мъка.

В следващия момент юношата зърна нещо, накарало мъката му да изчезне. Сред главите на тълпата той различи онази на баща си, издигаща се над повечето лица. Тя приличаше на маяк, сочещ към дома.

Баща му обсъждаше нещо с човек зад себе си.

— Татко! — провикна се Уинтроу. Главата на Кайл Хейвън смаяно се извърна към платформата. До него стоеше Торг, който повдигна ръка към устата си в престорено удивление: прекрасно изпълнена роля.

Един от надзирателите сръга Уинтроу в ребрата.

— Мълчи и си чакай реда — нареди мъжът.

Юношата не усети удара. И думите почти не чу. Той се бе втренчил изцяло в бащиното лице, извърнато към него. То изглеждаше тъй дребно и далечно сред обграждащите го ликове. А заради настъпващия мрак Уинтроу не можеше да разчете израза му.

Той сведе поглед към дъските на платформата и започна да се моли. Нито умът, нито устните му оформяха думи към Са; това беше безмълвна молба.

Баща му се обърна към Торг, за да се посъветва с него. Интересно дали по това време на деня на баща му бяха останали пари. Най-вероятно, защото иначе щеше да е отвел закупеното на кораба. Уинтроу опита да се усмихне, но не можеше да си припомни как. Какво ли чувстваше баща му в този момент? Гняв, облекчение, срам, съжаление? Нямаше значение. Баща му не можеше да го види и да не го купи. Не можеше. Какво би казала майка му?

Но какво би могла да каже тя, ако не научи? Кайл просто можеше да й каже, че синът й е изчезнал в столицата.

Камшикът на аукционера удари масичката.

— Продадено! — изрева той. — Тя е ваша срещу десет сребърни монети, госпожо. Кой иска да започне следващото наддаване? Погледнете само какви роби. Вижте какви мускули имат тези работници. До засяването остават само няколко месеца, земеделци! Никога не е рано човек да се подготви.

— Татко, моля те! — изкрещя Уинтроу. И потрепна заради следващия удар.

Кайл Хейвън бавно повдигна ръка.

— Пет къса за момчето.

Това обидно ниско откриване накара тълпата да избухне в смях. За пет медни къса се купуваше чиния супа, а не роб.

Аукционерът драматично притисна ръка към гърдите си.

— Пет къса? — в престорена възмута попита той. — Какво си сторил, момче, та така си ядосал баща си? Какво пък, пет къса ми предлагат, с пет къса започваме наддаването. Някой друг интересува ли се от това тъй скъпо момче?

— Това ли е момчето, което умеело да чете, пише и смята?

Уинтроу замълча, но един от надзирателите услужливо отвърна:

— Да. Щяло да става свещеник. И каза, че можело да прави стъклописи.

Последните думи изглежда събудиха съмненията на обадилия се глас (подобно умение не изглеждаше вероятно за един хлапак), който не се обади повече.

— Цяла медна монета! — смеешком предложи някой.

— Две!

— Изправи се — подкани го надзирателят, съпроводил думите си с практическа помощ.

— Три — мрачно каза баща му.

— Четири!

Последното предложение дойде от смеещ се младеж, застанал в края на тълпата. Той и другарите му наблюдаваха Уинтроу и баща му. Сърцето на юношата се сви. Ако Кайл се досетеше за шегата им, не беше ясно как ще реагира.

— Две сребърни — обяви женски глас. Очевидно тя смяташе, че с едно бързо увеличаване ще сложи край на наддаването. По-късно Уинтроу щеше да узнае, че и такава цена все още се смята за ниска, дори и за нов роб, но е далеч по-допустима.

— Две сребърни! — ентусиазирано повтори аукционерът. — Сега вече, скъпи приятели и съседи, започваме да вземаме този млад човек сериозно. Той умее да чете, пише и смята. И освен това твърди, че умее да изработва стъклопис, но ние няма да обръщаме голямо внимание на това му твърдение. И все пак става дума за полезно момче, което тепърва ще расте допълнително. Някой предложи ли три сребърни?

Някой действително го стори, и това не беше бащата на Уинтроу или тарикатът. Наддаването достигна до пет сребърни, преди купувачите да започнат да клатят глави и да насочат вниманието си към останалите роби. Хлапаците в края на тълпата продължиха да наддават, докато намръщеният Торг не се приближи към тях. Уинтроу ясно видя как помощникът им подава монети. Ето значи каква бе същинската цел на това им забавление.

В същото време баща му предложи седем сребърни и пет медни монети. Уинтроу бе отделен от синджира и завлечен за веригите си, досущ като добиче. В подножието на стълбището той бе предаден на Торг: баща му дори не си беше направил труда да го посрещне.

Нападнат от нови лоши предчувствия, юношата повдигна ръце към Торг, за да бъде освободен от веригите, ала помощникът се направи, че не е разбрал. Вместо това той се зае да оглежда Уинтроу, точно както би постъпил всеки нов собственик на роб.

— Стъклопис, а? — навъси се той, спечелвайки си смеха на надзирателите и околните зяпачи. Подир това морякът стисна веригата, съединяваща китките на Уинтроу, и го повлече след себе си. Юношата бе принуден да се препъва подире му заради окованите си глезени.

— Свали ми веригите — каза момчето веднага щом двамата се отдалечиха.

— Та да избягаш отново? Няма да стане — отвърна Торг, ухилен.

— Ти не си казал на баща ми, че съм тук. Изчакал си, за да бъда белязан и да му се наложи да ме откупува.

— Нямам представа за какво говориш — великодушно отвърна морякът. Личеше, че той е в добро настроение. — На твое място бих се радвал, че баща ми е решил да остане достатъчно дълго, видял ме е и ме е откупил. Ние вдигаме котва утре сутринта, за твое сведение. Трюмът ни е вече пълен, баща ти просто искаше да закупи още неколцина изгодни. Вместо това си спечели теб.

Уинтроу не отвърна нищо. Дали трябваше да каже на баща си за постъпката на Торг? Дали това нямаше да прозвучи като хленчене? Може би Кайл изобщо нямаше да му повярва.

Той се взираше в околните лица, търсейки да зърне баща си. Какво ли изражение щеше да носи лицето му? Гняв? Облекчение? Самият Уинтроу изпитваше смесица от благодарност и безпокойство.

В един момент Уинтроу действително забеляза лицето на баща си, ала то се намираше далеч от тях и дори не беше извърнато в тяхната посока. Кайл наддаваше за двамата полски работници, без да се интересува от окования си син.

— Баща ми е там — изтъкна Уинтроу и спря. — Искам да говоря с него, преди да се върна на кораба.

— А пък аз не мисля, че той иска да говори с теб — весело отвърна Торг. — Съмнявам се, че той все още смята, че от теб би излязъл добър първи помощник. Мисля, че той възнамерява да повери тази длъжност на мен, когато предаде капитанството на Гантри.

Той изрече това с голямо задоволство, очакващо смайване.

Уинтроу спря.

— Искам да говоря с баща си.

— Не — лаконично отвърна другият. По-едрото му тяло лесно преодоля съпротивлението на Уинтроу. — За мен е все едно дали ще вървиш, или ще се влачиш — увери го морякът. Той се оглеждаше, търсеше нещо. И неочаквано се отправи в нова посока.

Двамата спряха пред един татуировчик. Майсторът тъкмо освобождаваше замаяна жена от нашийника, а нетърпеливият й стопанин вече я дърпаше подире си.

Татуировчикът погледна Торг и кимна; очевидно го познаваше.

— Знакът на Кайл Хейвън, нали? — попита той, демонстриращ, че е запомнил.

— Този е специален — отвърна Торг.

Уинтроу се разтърси от облекчение. Вероятно при татуировчиците човек можеше да се сдобие и с някакъв документ, указващ свободата. Не че баща му щеше да се радва за тези разходи…

Може би съществуваше някакъв метод за отстраняването на пресните татуировки, някакво избелване. Подобен процес несъмнено би бил болезнен, ала беше за предпочитане пред носенето на робски знак до края на живота. Колкото по-бързо Уинтроу оставеше тази случка зад себе си, толкова по-добре. Той вече бе решил, че когато баща му реши да разговаря с него, ще му даде искрено обещание да остане на борда на кораба и да служи до навършването на петнадесетата си година. Може би беше време да приеме ролята, която волята на Са му бе отредила. Може би това трябваше да бъде неговата възможност да се помири с баща си. В крайна сметка жречеството не бе обвързано с някакво конкретно място, а със самото поведение. Уинтроу щеше да открие начин да продължи да учи на борда на Вивачия. Завръщането при нея бе още една полза. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По един или друг начин той щеше да се извини за бягството си, щеше…

Торг го сграбчи за косата и наведе главата му над нашийника, който татуировчикът пристегна. Паникьосаният Уинтроу започна да се мята, успявайки единствено да се задави. Каишката бе стегната прекалено силно, той щеше да припадне — макар че се опитваше да остане неподвижен и просто да диша: дори и в това положение той не можеше да си поеме въздух. Не му беше останал и дъх, с който да изрече това.

Гласът на Торг долетя глухо:

— Бележи го със знака на тази обица. Той ще принадлежи на кораба. Бас държа, че за първи път в град Джамаилия жив кораб си купува собствен роб.