Робин Хоб
Вълшебният кораб (35) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и втора
Буря

— Да опитаме така — предложи Уинтроу. Той отмести оковата колкото се може по-нагоре по пищяла, откъсна ивица от кърпата и внимателно я намота около разранения глезен на девойката, преди отново да отпусне оковата. — По-добре ли е?

Тя не отговори. В мига, в който юношата отдръпна ръка, робинята отново започна да трие крака си във веригата.

— Не, недей — тихо каза Уинтроу и докосна глезена й. Девойката спря, но не каза нищо и не го погледна. Тя никога не му обръщаше внимание. След около още ден тя щеше да осакатее необратимо. А Уинтроу не разполагаше с никакви билки или масла, с които да я облекчи. Дори не разполагаше с истински превръзки. Можеше да разчита единствено на морска вода и на парцали.

Девойката непрекъснато протриваше сухожилията си. Тя изглеждаше неспособна да спре.

— Остави — мрачно го посъветва глас. — Тя е луда и не знае какво прави. И ще умре много преди да сме достигнали Калсид. С твоите грижи тя само ще страда по-дълго. Не й пречи, това е единственият й начин да намери спасение.

Уинтроу повдигна свещта и се огледа, но не можа да определи източника на гласа. В тази част на трюма той дори не можеше да крачи изправен. Намиращите се тук роби бяха почти неподвижни. А поклащането на Вивачия непрекъснато ги разместваше и караше кожата им да се трие в дъските.

Пленниците присвиваха очи срещу отблясъка на свещта, който им се струваше изгарящ. Уинтроу продължи по пътечката, като се стараеше да отбягва най-зацапаните участъци. Повечето от окованите не обръщаха внимание на присъствието им: те използваха цялата си сила, за да издържат. Но Уинтроу улови погледа на един роб, приклекнал сред оковите си.

— Мога ли да ти помогна? — попита го юношата.

— У теб ли са ключовете? — саркастично подметна един от близките клетници. А друг рязко се осведоми:

— Как така ти имаш право да се разхождаш насам-натам?

— За да мога да ви държа живи — отвърна Уинтроу. Страхливец. Той се боеше, че ако робите разберат, че той е син на капитана, ще се опитат да го убият. — Имам кофа с морска вода и кърпа, ако искаш да се измиеш.

— Дай парцала — грубо каза първият роб. Момчето потопи парчето плат и му го подаде. То очакваше, че окованият ще обърше лице и ръцете си. Мнозина от робите извличаха сила от това по-скоро символично умиване.

Но вместо това робът се извърна доколкото можеше, за да притисне влажната кърпа до рамото на съседа си.

— Вземи, примамко — шеговито каза той и внимателно попи подутото рамо на другия, който не отговори. — Онази вечер го ухапа плъх. Аз успях да го уловя и двамата си го поделихме. Но заради ухапването той не се чувства добре. — Очите му за момент уловиха погледа на Уинтроу. — Можеш ли да го изведеш? Щом ще умира във вериги, поне да умре на светло и на свеж въздух, на палубата.

— Точно сега е нощ — изтърси Уинтроу.

— Пак ще има чист въздух — отвърна след миг робът.

— Ще попитам — смутено каза Уинтроу, макар да се съмняваше, че наистина ще го стори. Моряците бяха започнали да странят от него. Той се хранеше и спеше отделно. Някои от тях го наблюдаваха със смесица от съжаление и отврата към сегашната му същина. Новите моряци, наети в Джамаилия, се отнасяха към него като към обикновен роб. Ако той се доближеше до тях, те ругаеха смрадта му и с обиди (а понякога и с ритници) го прогонваха. Не, колкото по-малко от вниманието на екипажа привличаше, толкова по-лесен бе животът му. Палубата се бе превърнала във външния свят. Тук, в трюма, беше неговият нов свят. Място на задушаващи миризми, на ръждавеещи от мръсотия вериги и тлеещи клетници. При изкачването си на палубата Уинтроу наистина попадаше в отделен мир, където хората се движеха свободно, крещяха и понякога се смееха, а стихиите можеха свободно да докосват лицата им. Всичко това удивляваше юношата. Него никой не принуждаваше да стои под палубата; той лесно можеше да се върне в рутината на корабната работа. Ала той не го стори. Веднъж докоснал се до този отвъден, този подземен свят, юношата не можеше да го забрави. Затова при всеки залез той пълнеше кофата си, събираше парцали и слизаше при робите, за да ги облекчи поне малко със солената си вода. Водата за пиене би била далеч по-приветствана, ала запасите от нея се пазеха зорко. Пък и солената вода бе по-добре от нищо. С нея Уинтроу промиваше рани, които самите клетници не можеха да достигнат. Те бяха прекалено много, за да може той ежедневно да се грижи за всички. Но правеше всичко по силите си, а сутрин се оттегляше изморен, за да спи през деня.

Юношата докосна крака на притихналия. Кожата му бе гореща. Смъртта скоро щеше да го освободи.

— Би ли го навлажнил отново? — помоли робът.

Нещо в акцента му се стори познато на Уинтроу. Той се замисли над това, докато напояваше кърпата с остатъка от морската вода. Вече нямаше смисъл да се преструва, че кърпата и водата са чисти. Но те поне предоставяха влага.

Робът я взе и обърса лицето на спътника си. Сетне сгъна парчето плат и навлажни собствения си лик.

— Благодаря ти — рече той и подаде парцала обратно.

Уинтроу го взе, потръпващ заради достигналата го догадка:

— Ти си живял в Същин, нали? Край Келпитонския манастир?

В отговор мъжът се усмихна чудато, едновременно наранен и зарадван от думите.

— Да — тихо каза той. — Така е. — И с още по-тих глас се поправи: — Така беше. Преди да бъда изпратен в столицата.

— Аз също бях там! — Уинтроу шепнеше думите, макар те да притежаваха настойчивостта на възклик. — Живеех в манастира, щях да бъда жрец. Понякога работех в овощните градини.

Той навлажни парцала и го подаде отново.

— Да, овощните градини — замислено каза робът и попи ръцете на другаря си. — През пролетта, когато дърветата цъфнеха, те приличаха на фонтани от цвят. Бели и розови. И благославяха с уханието си.

— Там жужаха пчели, но изглеждаше, че самите дръвчета трептят. А по-късно, когато цветчетата се отронеха, те покриваха с пъстротата си градините…

— А самите дървета започваха да зеленеят сред първите листа — прошепна робът. — Са да ме пази — неочаквано простена той. — Да не би ти да си демон, дошъл да ме измъчва, или пък пратеник?

— Нито едно от двете — каза Уинтроу и се почувства засрамен. — Аз съм обикновено момче с кофа морска вода.

— И не си жрец на Са?

— Вече не съм.

— Пътят към жречеството понякога е дълъг, ала поелият по него никога не го напуска.

Гласът на роба бе придобил наставнически ритъм. Уинтроу разбра, че това е цитат от светите писания.

— Но аз силом бях отделен от моя път.

— Никой не може да бъде отделен от пътя си. Всички животи отвеждат към Са. Всички сме призовани към свещеничеството Му.

Едва няколко секунди по-късно Уинтроу осъзна, че е обгърнат от мрак. Свещта бе угаснала, но той не бе обърнал внимание, зает да обмисля думите на роба. Всички хора били призовани към свещеничество? Дори Торг? Дори Кайл Хейвън? Не всички се отзоваваха на този призив.

Събеседникът му бе проследил лъкатушенията на мисълта му, защото заговори в мига, в който Уинтроу достигна до горното заключение:

— Върви, жрецо. Помагай на страдащите доколкото можеш, моли се за нас. А когато получиш шанса да сториш нещо повече, Са ще ти даде храброст.

Влажната кърпа отново се озова в ръката на Уинтроу.

— Ти също си бил жрец — тихо каза момчето.

— И все още съм. Аз съм един от онези жреци, които не се поддават на лъжливите учения. Никой не се ражда роб. Са никога не би допуснал това. — Той помълча за момент. — Вярваш ли в това?

— Разбира се.

— Те ни носят храна и вода само веднъж дневно. Раздаващите дажбите и ти сте единствените, които се доближават до нас. Ако разполагах с нещо метално, бих могъл да престържа веригите. Трябва да бъде инструмент, чиято липса няма да се забележи. Нещо метално, което ти би могъл да вземеш незабелязано — със заговорнически шепот обясни мъжът.

— Дори и да успееш да се измъкнеш, какво би могъл да сториш сам срещу целия екипаж?

— Ако успея да разкъсам дългата верига, мнозина от нас ще бъдат свободни.

— И какво ще правите тогава? — уплашено попита Уинтроу.

— Не зная. Ще се доверя на Са. Той те доведе при мен, нали?

Усетил колебанието на момчето, окованият додаде:

— Не се тревожи за това. Не готви планове. Са ще постави възможност на пътя ти; тогава ти ще я разпознаеш и ще се възползваш от нея. От теб ще искам единствено да помолиш Кело да умре на палубата. Стига да се осмеляваш.

— Осмелявам се — отвърна Уинтроу. Той все още бе обгърнат от мрак, но му се струваше, че в него самия отново припламва блясък. Той щеше да се осмели и щеше да поиска това. Какво можеха да му сторят? Нищо по-лошо от онова, което му бяха причинили до този момент.

Той разбра, че е усетил завръщането на смелостта си.

Опипом Уинтроу повдигна кофата.

— Трябва да вървя — рече той. — Но ще се върна.

— Зная, че ще се върнеш — тихо каза събеседникът му.

 

 

— Искала си да ме видиш?

— Нещо не е наред. Наистина не е наред.

— Какво? — уморено попита Гантри. — Пак ли заради змиите? Са ми е свидетел, че се опитах да ги прогоня, Вивачия. Само че е безсмислено да ги замерям с камъни сутрин, щом привечер изхвърлям трупове зад борда. Не мога да ги прогоня. Ще трябва да престанеш да им обръщаш внимание.

— Те ми шептят — притеснено сподели фигурата.

— Змиите разговарят с теб?

— Не всичките. Но бялата го прави. — Тя го погледна с измъчени очи. — Без слово, без звук. Нашепва ми и ме подтиква към… немислими неща.

Гантри с мъка сдържа веселието си. Немислими неща, изречени без думи. Всъщност, настоящата ситуация определено не беше забавна. А на моменти му се струваше, че нищо в живота му не е било забавно.

— Не мога да направя нищо — каза той. — Опитвах…

— Зная. Ще трябва да се оправя сама. Така и ще направя. Но не заради тях те повиках. Тази нощ ме тревожи нещо друго.

— Какво? — търпеливо попита помощникът. Той бе почти сигурен, че тя е полудяла. Което отчасти беше и по негова вина. Имаше моменти, в които му се искаше да престане да обръща внимание на думите й: както би престанал да мисли за вайканията на робите. Но през останалото време смяташе, че е длъжен да изслушва брътвежите и безпочвените й опасения. Защото онова, което той за удобство наричаше лудост, в действителност представляваше нейната неспособност да загърби концентрираното страдание, оковано под палубите й. Страдание, в чието натоварване Гантри също бе участвал. Той бе наблюдавал монтирането на веригите, бе ръководил настаняването на живия товар, със собствените си ръце беше оковавал мъже и жени. Дори и сега той можеше да усети вонята на техния плен и приглушените им викове, долитащи изпод дъските, на които бе стъпил.

Може би самият Гантри беше побърканият: защото на колана му се поклащаше ключ, който помощникът продължаваше да не използва.

— Не зная какво е. Но става дума за нещо опасно.

Тя звучеше като трескаво дете, изпълващо мрака със страховити създания. Думите й съдържаха неизречена молба за спасение.

— Сигурно е заради бурята. Всички я усещаме, морето започва да се вълнува. Ала тя не бива да те тревожи, ти си прекрасен съд. Лошото време не би те притеснило — окуражи я той.

— Не е заради бурята. Бих я приветствала, за да отмие вонята. Не от нея се боя.

— Тогава не мога да ти помогна. — Той се поколеба и зададе обичайния въпрос. — Искаш ли да ти доведа Уинтроу?

— Не, не го безпокой. Нека остане там, където е — каза Вивачия. С глас, който предпочиташе подминаването на тази тема.

— Добре тогава. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, веднага кажи. — И той понечи да й обърне гръб.

— Гантри! Гантри, почакай.

Помощникът отново я погледна.

— Казах ти да си потърсиш друг кораб. Не си забравил, нали? Не си забравил, че ти казах да си вървиш.

— Спомням си — неохотно отвърна морякът. — Да, спомням си.

Той отново се извърна да си върви, при което се сепна от изникналия пред него силует. Гантри едва не извика. Чак в следващия миг той разпозна Уинтроу, защото парцалите на момчето се сливаха с тъмнината.

Самото момче бе пребледняло, което още повече подсилваше призрачното впечатление. Миризмата на робските помещения бе полепнала по него и заместникът неволно отстъпи. Той не обичаше да вижда Уинтроу, още по-малко нощем. Не обичаше, защото момчето се беше превърнало в жив символ на нещата, които Гантри бе избрал да подминава.

— Какво искаш? — троснато попита помощник-капитанът, стараещ се да прикрие уплаха си зад строгост.

— Един от робите умира. Бих искал да го доведа на палубата — просто отвърна юношата.

— И каква е ползата да го водиш тук, щом той така или иначе ще умре? — Струваше му се, че от суровостта има полза, затуй Гантри я задържа.

— А какво лошо има в това да го доведа? — тихо попита Уинтроу. — Вие така или иначе ще изнесете тялото му на палубата, за да го изхвърлите зад борда. Защо да не го изведем още жив, за да може да умре сред прохлада?

— Прохлада? Ти да не би да си хремав? Целият кораб се е вмирисал.

— За тебе може би е така. Ала за него въздухът на палубата би бил свеж.

— Не мога просто да извлека един роб и да го оставя на палубата. Няма на кого да възложа да го наблюдава.

— Аз ще остана с него — предложи Уинтроу. — Той не заплашва никого. Температурата му е толкова висока, че той просто ще лежи неподвижно, преди да умре.

— Треска? — остро попита Гантри. — Значи става дума за едно от задрасканите лица?

— Не, той е в предната част.

— Как се е разболял от треска? До този момент само сред задрасканите имаше треска.

Гневността в думите му обвиняваше Уинтроу.

— Другарят му смята, че е било заради ухапване от плъх. — Уинтроу се поколеба. — Би било добре да го отделим от останалите, за всеки случай.

Гантри изсумтя.

— Ти се опитваш да се възползваш от страховете ми.

Уинтроу го погледна в очите и попита открито:

— Можеш ли да ми посочиш една истинска причина да не изнесем клетника, та поне последните си моменти да изживее по-спокойно?

— Нямам излишни хора. Точно сега се задава буря. Искам всички дежурни да бъдат готови. А и скоро ще навлезем в един труден участък от този канал.

— Ако ми дадеш ключа, сам ще го изведа.

— Сам няма да можеш да извлечеш зрял човек.

— Ще накарам някой роб да ми помогне.

— Уинтроу… — нетърпеливо поде Гантри.

— Моля те — тихо се намеси Вивачия. — Моля те. Нека да го доведат.

Гантри сам не можеше да посочи причината за отказа си. Тази нищожна милост напълно се намираше по силите му, а въпреки това той се противеше. Защо?

Защото, ако подобно милосърдие към един умиращ бе правилната постъпка, то…

Той побърза да прогони началото на смущаващата верига размисли. Той беше първи помощник на този кораб, от него се искаше да следва насоките на капитана. Не на него се падаше да определя кое е правилно.

А дори и да обявеше гласно несъгласието си със случващото се на борда, каква тежест имаше мнението на едничък човек?

— Ти каза да се обърна към теб, ако се сетя за нещо, с което би могъл да ми помогнеш — напомни му Вивачия.

Гантри повдигна очи към заоблачаващото се небе. Ако Вивачия започнеше да се противи, тя щеше да удвои работата им по време на бурята. Точно сега той не искаше да си навлича гнева й.

— Ако морето продължи да се вълнува, скоро вълните ще започнат да заливат палубата.

— Не мисля, че за него би имало значение — каза Уинтроу.

Помощникът изруга.

— Сар! Не мога да ти дам ключовете, нито да допусна да изведеш здрав роб. Да вървим. Щом корабът иска това от мен, ще го направя лично. По-бързо да приключваме. — И Гантри повиши глас. — Комфри! Смени ме за момент, аз слизам долу. Знаеш как да ме повикаш, ако се наложи!

— Слушам, сър!

— Хайде, води — сприхаво подкани Гантри. — Ако в предната част е избухнала треска, най-добре да огледам лично.

 

 

Уинтроу вървеше мълчаливо. Веднъж предал молбата си, той не виждаше смисъл в допълнителни разговори; освен това той остро усещаше различията, установили се между двамата. Съществуваше огромна пропаст между доверения Гантри, дясна ръка на капитана, и роба Уинтроу, негов изпаднал в немилост син. На крачещия сред робите юноша се струваше, че води подире си непознат.

Гантри му бе връчил фенер. Тази светлина разкриваше далеч повече детайли от свещите, с които Уинтроу бе привикнал. Отблясъкът на лампата разширяваше видимата мизерия, изтъкваше по-ясно степента на смрад и деградация. Ясната гледка сякаш усилваше остротата на самата миризма.

Привикналият Уинтроу вдишваше през устата и плитко. Зад него Гантри се закашляше често, а веднъж дори и се задави. Юношата не се извърна към него.

Очевидно беше, че помощник-капитанът не е слизал тук в последно време. Не му и беше нужно: той си имаше подчинени, на които да възложи това. А самият Кайл Хейвън надали бе стъпвал в трюма от Джамаилия насам.

В близост до умиращия двамата трябваше да се наведат. Тук робите бяха струпани тъй близо, че човек нямаше как да не ги настъпи. Те трепваха неспокойно в светлината на фенера и тихо си мърмореха.

— Ето го — ненужно оповести Уинтроу, когато двамата достигнаха умиращия. А на окования в съседство жрец обясни: — Това е помощник-капитан Гантри. Той ми позволи да отведа другаря ти на палубата.

Окованият свещеник се раздвижи и примижа.

— Нека благословията на Са те закриля — поздрави той. — Аз съм Са’Адар.

Гантри не отвърна по никакъв начин на представилия се жрец. Той изглеждаше смутен от мисълта, че бива запознаван с роб.

— Треска — обяви заместникът, след като коленичи да докосне умиращия. — Да го изведем, преди да се е разпространила.

Гантри се приведе над една от масивните скоби, прикрепени към Вивачия. Тук бе прокарана главната верига. Влагата на морския въздух и робската мръсотия не се бяха отразили благоприятно на ключалката — морякът дълго се бори с нея, преди ключът да се превърти.

— Отдели го от останалите — нареди той на Уинтроу. — После ги вържи обратно, за да можем да го отнесем на палубата. И по-бързо. Не ми харесва как Вивачия се носи по вълните.

Уинтроу веднага разбра, че Гантри не иска да докосва замърсената верига, минаваща край глезените на навързаните по дължината й. Самият юноша вече не се притесняваше от засъхнали екскременти и кръв: той запълзя сред редицата роби, достигна умиращия и го освободи.

— Почакай за момент — помоли свещеникът и се приведе, за да докосне челото на другаря си. — Бъди благословен от Са, ти, който послужи за инструмент на неговия промисъл.

И с мълниеносно движение Са’Адар сграбчи фенера. Прицелът му бе подхранен от ожесточеност, безгрешен. Уинтроу ясно видя ужаса в очите на Гантри — миг преди тежката метална лампа да се стовари върху слепоочието му. Стъклото се пръсна, а помощникът се свлече на земята. Фенерът издрънча край него и се затъркаля, леейки светилно олио подире си. Пламъкът не беше угаснал.

— Вземи фенера! — извика свещеникът към Уинтроу и изтръгна веригата от ръцете му. — Бързо, преди да е избухнал пожар.

Предотвратяването на пожара действително бе най-наложителното нещо. Но навсякъде около Уинтроу робите бяха започнали да се оживяват. Сред дрънчене веригата биваше освобождавана от нови и нови роби.

Той настигна фенера, изправи го и го повдигна далеч от опасния разлив. Едно от парчетата стъкло поряза крака му и го накара да изохка болезнено — възклицание, преминало в ужас при вида на един от освободените роби, започнал да удушава зашеметения Гантри.

— Не! — изкрещя той, ала робът вече стоварваше главата на първия помощник в скобата. Начинът, по който черепът на Гантри отскочи, показа на Уинтроу, че викът му е закъснял. Заместникът на капитана бе мъртъв.

А наоколо нови и нови пленници се изправяха на крака.

— Браво, момче — обърна се един от робите към втрещения Уинтроу и се зае да сваля ключа от колана на пресния труп. Всичко това се случваше толкова бързо; Уинтроу бе част от него, но не можеше да определи начина, по който се вписваше. Той не искаше да носи отговорност за смъртта на Гантри.

— Той не беше лош човек! — неочаквано извика Уинтроу. — Не трябваше да го убивате.

— Мълчи! — каза Са’Адар. — Ще привлечеш внимание преждевременно. — Той хвърли бърз поглед към тялото на Гантри. — Не може да е бил добър човек, щом е търпял случващото се на борда на този кораб. За отстраняването на жестокостта е нужно да се прибягва до жестокост — тихо додаде той.

Това не беше част от ученията на Са, които бяха известни на Уинтроу.

— Мисли — подкани го свещеникът. — Ти щеше ли да пристегнеш отново веригите ни? Ти, който сам носиш татуировка върху лика си?

За облекчение на Уинтроу тези питания се оказаха реторични — защото той не намираше отговор. Ако с пристягането на веригите щеше да спаси живота на Гантри, щеше ли да го стори? Ако с тази постъпка би обрекъл на робство всички тези хора, щеше ли да го стори? На тези питания той не можеше да си отговори. Загледан в застиналото лице на помощника, той реши, че и самият Гантри не би могъл.

Жрецът бе започнал да обхожда останалите вериги, за да ги отключва. Вълнението на освободените роби се сливаше с нарастващия устрем на бурята.

— Претърси джобовете на негодника, той може да носи ключа и за тези окови — дрезгаво прошепна някой, ала Уинтроу не помръдна. Той не можеше да помръдне. И смаяно наблюдаваше как двама роби сами се заеха да претърсват помощник-капитана. Друг ключ не бе намерен, ала ножът му и останалите дребни принадлежности бързо преминаха у живи собственици. Трети роб заплю трупа. А Уинтроу продължаваше да стои с фенер в ръка.

Свещеникът бе започнал да дава тихи наставления на хората около себе си.

— Все още се намираме далеч от свободата, ала ще успеем да си я отвоюваме, стига да постъпваме мъдро. Нека не вдигаме шум. Трябва да освободим колкото се може повече от другарите си, преди онези на палубата да се усетят. По численост ние ги превъзхождаме, само че веригите и слабостта ни ще ни пречат. Бурята обаче може да ни помогне. Има вероятност тя да ги задържи достатъчно заети, за да не забележат, преди да е станало твърде късно. — Той погледна към Уинтроу и му се усмихна. — Ела, момче, и донеси фенера. Все още не сме приключили с делото, възложено ни от Са.

Към останалите съзаклятници той рече:

— Ще трябва да ви оставим на тъмно, докато освободим останалите. Бъдете търпеливи, храбри и се молете. И помнете, че ако се раздвижите прекалено рано, обричате всички ни. И всичките усилия на този млад храбрец ще са отишли напразно. Да вървим, момче. Трябва да освободим всички останали, за да изненадаме екипажа. Това е единственият ни шанс.

Уинтроу тръгна напред. А по дъските над главата му вече се стоварваха първите капки на пороя. Отдавна назрявалите бури се разгръщаха.

 

 

— Бурята въобще не ме интересува. Искам кораба.

— Тъй вярно, сър. — По поетия дъх на Соркор личеше, че заместникът възнамерява да каже и още нещо, ала той премълча.

— Тръгваме след него — продължи Кенит. Той стоеше на средната палуба, загледан във водата, вкопчен за парапета с две ръце, като някакъв си сухоземен плужек. Далеч пред тях сребристият корпус на живия кораб разсичаше вълните. И ги подканяше подире си. — Имам добро предчувствие. Смятам, че този ще падне в ръцете ни.

Носът на Мариета се вряза в поредната вълна; пръските заляха палубата. Допирът на ледената вода бе приятен за трескавото тяло, ала заплаши да наруши равновесието му. Въпреки това Кенит успя да се задържи и да не изгуби стабилността на единствения си крак. При напускането на вълната корабът полетя надолу, пораждайки ново предизвикателство за осакателия си капитан. Патерицата му изтрополи върху дъските и се плъзна далеч, изтласкана от облизващите борда вълни. Самият капитан с мъка се задържа изправен, и то само като се вкопчи до болка в перилата.

— Соркор, овладей кораба! — ревна той, за да прикрие срама си.

Кенит се съмняваше, че заместникът му го е чул. Соркор отдавна се бе отдалечил, крещейки нареждания.

— Нека да те отведа до каютата ти — изрече зад гърба му курвата. Капитанът бе възнамерявал да й нареди именно това. Но сега вече не можеше да го стори, защото щеше да изглежда, че се съгласява с препоръката й. Сега трябваше да чака причина, която да наложи завръщането му. Проклета пачавра! Здравият му крак започваше да се изморява, а раненият висеше безполезно, наливащ се с болка.

— Върви да ми донесеш патерицата — нареди той. Беше му приятно да гледа как тя се втурва по мократа палуба. И в същото време не можа да не забележи привикването й. В движенията й не се забелязваше никаква сухоземна тромавост. При подобна проява от страна на един мъж Кенит би отбелязал, че от него би излязъл добър моряк.

С типичната за морското време рязкост дъждът ги връхлетя.

От небето се изливаха струи, припрени в настървението си да се слеят с морето, а вятърът непрекъснато менеше посоката си. Все пак не можеше да му се отрече и едно постоянство: той непрекъснато се усилваше. Сред рева на бурята крясъците на Соркор долитаха откъслечно.

Тази внезапна буря се превръщаше в непредвидено обстоятелство за плана им. В Буксира винаги имаше течение, което в определени моменти от прилива ставаше мъчително, ала сега вятърът присъединяваше напора си към неговия устрем. Живият кораб се стрелна пред тях. Кенит очакваше, че екипажът на този съд ще започне да свива платната: Соркор вече бе разпратил пиратите по мачтите. Сами по себе си водите бяха достатъчно ожесточени; не биваше и вятърът да получава възможност да ги тласне към загуба на контрол.

Кривият остров вече се виждаше пред тях. Несъмнено живият кораб щеше да го заобиколи откъм източната страна — през безопасния проток. А Мариета щеше да завие на запад, където бързината на течението щеше да й позволи да изникне от другата страна първа. Това прекосяване щеше да бъде трудно. И — Кенит нямаше намерение да лъже себе си — успехът далеч не беше гарантиран. Но пък той не смяташе, че тъй или иначе му остава още много живот. И предпочиташе да умре на палубата, дори и тя да принадлежи на обикновен кораб.

Лично Соркор бе застанал на кормилото; това се отразяваше в начина, по който Мариета възторжено преодоляваше всяка предизвикала я вълна. От своя страна Кенит продължаваше да се взира сред пороя, за да открие целта им. В продължение на три поредни вълни капитанът така и не я видя. След това той зърна живия кораб почти едновременно с мига, в който дочу писъка на фигурата му.

Търговският съд понасяше бурята зле — забравените му платна го тласкаха срещу всяка вълна. Под ужасения Кенитов поглед живият кораб бе скрит от огромна водна стена, но за щастие изникна отново. По притъмнелите му палуби се стрелваха много хора, но никой от тях не правеше опит да стори нещо срещу бурята.

Капитанът простена. Той се намираше толкова близо до пленяването на мечтания жив кораб, само за да види как съдът ще потъне заради некадърността на екипажа си.

— Соркор! — изрева Кенит, отказал се от причакването отвъд острова. Съмняваше се, че моряците от другия кораб изобщо ще успеят да го заобиколят. — Соркор! Настигни кораба и приготви най-добрите ни хора за абордаж.

Бурята отнесе думите му настрани. Капитанът започна да си проправя път към кърмата, сграбчен за перилото. Всеки подскок пораждаше впечатлението, че чуканът му се потапя във врящо олио. Вече започваха да го обливат и студени тръпки. И вълните бяха започнали да се издигат. Солената вода не спираше да го заплашва. Само въпрос на време беше да се случи неизбежното: един от приливите блъсна здравия му крак. Кенит отчаяно остана вкопчен, изчакващ вълната да се изцеди… В следващия момент Ета вече го издърпваше към безопасност, макар и със сграбчване, което не обръщаше внимание на ранения му крак. Сетне тя преметна едната му ръка през раменете си и го повлече.

— Нека да те заведа вътре! — умоляваше тя.

— Не. Помогни ми да достигна кормилото. Искам Соркор лично да поведе абордажа.

— Не можеш да завземеш кораба в такова време.

— Заведи ме до кърмата.

— Кенит, ти изобщо не трябва да стоиш на палубата. Отново имаш треска. Моля те…

Гневът му избликна веднага.

— Нима вече си ме отписала изцяло? Живият кораб се намира под носа ми, само въпрос на време да бъде заловен, а ти очакваш от мен да лежа в каютата си като някой инвалид? Проклета кокошка! Или ми помогни да ида до кормилото, или се пръждосвай.

Дори и с нейна помощ остатъкът от пътя до щурвала представляваше кошмар. По стълбицата Ета го извлече като чувал с картофи. Силата й бе подхранена от гняв; когато чуканът се удари в едно от стъпалата (и Кенит едва не припадна от болка), тя не се извини. Към края на това пътуване жената го влачеше подире си като чаршаф, привързан около раменете й. На кормилото невярващият Соркор прекара длан през лицето си и се вторачи в своя капитан.

— Аз ще поема кормилото. Живият кораб няма да успее да прекоси протока. Ще го нападнем преди острова. Нека хората ти бъдат готови да поемат контрол веднага след завземането му.

Далеч пред тях живият кораб се поклащаше сред вълните, произволно. Пореден трепет на вятъра донесе до тях отчаяните писъци на фигурата му.

Корабът се насочваше към западната част на канала.

Соркор поклати глава и каза:

— При тези условия няма как да го настигнем. — Той трябваше да крещи, за да надвика бурята. — Дори и да имахме излишен екипаж, пак не бихме могли да го превземем в тази буря. Откажете се, сър. Ще има и други живи кораби. Оставете този да посрещне ориста си.

— Аз съм неговата орис! — изрева Кенит в отговор. Предишният му гняв допълнително се разпалваше: целият свят и всички в него се противяха на волята му. — Аз ще поема кормилото. Познавам този проток, прекосявал съм го преди. Ти се погрижи да вдигнем още платна, за да се изравним с кораба. Когато го настигнем, ще се опитам да го тласна към плитчините. Не успея ли, ще се откажа.

До тях отново достигна женският писък, проточен и покъртителен в безнадеждността си.

— Дано някой я спаси — потръпна Ета и погледна към двамата. Дъждът бе прилепил косата към темето й и захвърляше струите си към лицето й като сълзи. — Аз съм достатъчно силна, за да поема кормилото. Ако Кенит стои до мен и ме напътства, двамата ще успеем да преведем Мариета.

— Разбрано — отвърна Соркор с готовност, накарала Кенит да проумее, че това е била същинската причина за колебанията на заместника. Помощник-капитанът не смяташе, че предводителят би могъл да се задържи сам край руля.

Кенит неохотно трябваше да признае, че тези притеснения най-вероятно са основателни.

— Именно — рече капитанът, преструвайки се, че това е било намерението му още от самото начало. Соркор се отдръпна. С известна неловкост Ета стисна кормилото. Кенит застана до нея, отпусна една ръка върху щурвала, за да й помага, а с другата прегърна любовницата си през раменете. Тя бе напрегната, но и развълнувана. За момент пиратът имаше усещането, че е прегърнал самия кораб.

— Сега какво да правя? — извика тя през рамо.

— Просто задържай кормилото в това положение — обясни Кенит. — Аз ще ти кажа, когато трябва да правиш нещо.

Очите му не се отделяха от сребристия жив кораб.

 

 

Той я притискаше до себе си, а тежестта му, прилепена към гърба й, представляваше не бреме, а защита срещу стихиите. Десницата му я бе обгърнала, стиснала лявото й рамо. И въпреки това Ета изпитваше страх. Какво я бе накарало да обяви, че ще може да се справи с подобно нещо? Тя стискаше щурвала до болка, вцепенила ръцете си, за да противостои на внезапните движения на кораба. Навсякъде около нея имаше мрак, дъжд и дразнещ водите вятър. Недалеч пред тях проблясваха пръски — вълните се разбиваха в скали. Жената нямаше представа какво прави; корабът можеше да се насочва право към някоя от тези скали, без изобщо тя да осъзнава.

Гласът на Кенит започна да изпълва лявото й ухо. Той говореше спокойно, напук на бурята, почти шепнешком.

— Няма нищо сложно. Гледай право напред. Опитай се да почувстваш кораба чрез кормилото. Точно така. Отпусни ръце. С такова напрежение няма да успееш да реагираш навреме. Така. Усещаш ли кораба? Той ти говори, нали? Чия е, чуди се той, чия е тази лека ръка върху кормилото ми? Затова дръж стабилно, за да го успокоиш. На моменти отпускай и му позволявай да се ориентира сам.

Това беше гласът на онзи Кенит, който говореше само на нея, тих и насърчителен. Сега тя имаше възможност да сподели обичта му към кораба, насочван през бурята — и това тяхно сливане на волите й предоставяше нова и безпрецедентна близост до любимия. Стиснала кормилото, Ета изпитваше сила, каквато не бе познавала никога преди. Над нея долитаха виковете на Соркор — под неговите напътствия пиратите подреждаха платната в непозната за нея последователност, която Ета неочаквано се почувства решена да разбере. Тя можеше да я разбере. И щеше да го стори. Защото ръката на Кенит продължаваше да я обгръща, тежестта му продължаваше да я предпазва, а тихият му глас я наставляваше.

Ета присви очи. Студените капки се превърнаха просто в част от усещането, не нещо приятно, но не и нещо, от което трябва да се страхува. Тези струи също бяха част от живота й — живот, който я отнасяше напред с бързината на течение и я превръщаше в нещо ново, достойно за уважение.

— Защо нещата не могат винаги да бъдат такива? — в един момент попита тя.

Кенит се престори на изненадан и с по-висок глас запита:

— Какво? Нима предпочиташ бурята, която заплашва да ни запрати към Прокълнатите скали, пред спокойните води?

Тя се засмя, все така обгърната от прегръдката на своя любим, бурята и онзи нов живот, в който Кенит я беше потопил.

— Ти си моята буря — каза Ета. И с по-тих глас додаде на себе си: — А аз искам да бъда носена от стихиите ти.