Робин Хоб
Вълшебният кораб (10) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава седма
Вярност

Погребението на дядо му погълна остатъка от деня.

Вестоносци бяха разпратени из града, при приятели и съседи, а вестта за кончината бе разгласена из цялото пристанище и всички градски пазари.

Стеклото се за погребението множество изненада Уинтроу. Не по-малко го удиви бързината, с която опечалените се събраха. Спекуланти, капитани, Търговци и прекупвачи изоставиха делата си за деня и се струпаха край Вивачия. Най-близките до семейството бяха допуснати на борда й, а останалите се качиха на други съдове. Всички живи кораби в пристанището последваха Вивачия, за да я придружат в последното пътуване на някогашния й капитан.

По време на цялата церемония Уинтроу изпитваше смущение. Освен това той се затрудняваше да определи чувствата си. Беше горд, че толкова много хора са дошли да почетат дядо му, но същевременно му се струваше неуместно как мнозина от тях придружават съболезнованията си с поздравления за съживяването на кораба. Не един и двама от придружителите, дошли да се сбогуват с тялото, подир изправянето си се насочваха към носа, за да поздравят Вивачия и да й пожелаят късмет. Именно там беше застанала баба му — не край тялото на покойния си съпруг. И само тя бе забелязала смущението на най-големия си внук. В един удобен момент тя прошепна на Уинтроу, че в дългото си отсъствие от Бингтаун той е забравил местните традиции. И че поздравите по случай оживяването на кораба по никакъв начин не намаляват скръбта й. Просто местните не обичаха да се замислят за трагичното. Та нали ако първите заселници бяха се замисляли над мъката си, те щяха да са се удавили в собствените си сълзи.

Той кимна в отговор на обяснението й и премълча оценката си за тези обичаи.

Уинтроу мразеше да стои на палубата край тялото на дядо си, мразеше близостта на останалите огромни платна, съпровождащи предстоящото погребение. Всичко това му се струваше излишно усложнено, а също и опасно — толкова много кораби да се отправят в една и съща посока, а впоследствие да се подредят в кръг, за да могат пътниците им да наблюдават как увитото тяло на Ефрън Вестрит се плъзва по една дъска и потъва сред вълните.

След погребението последва някаква напълно неразбираема церемония, в която Вивачия официално се запозна с всеки един от останалите живи кораби. Баба му изключително бе настояла на провеждането й: застанала на палубата, тя представяше Вивачия на всеки от корабите, минаващи пред съда. Уинтроу стоеше до намръщения си баща и се удивляваше на усмивката върху лицето на старицата, над която капеха сълзи. Тук ставаше някаква проява, която кръвта на Хейвън не му позволяваше да осмисли изцяло. Дори майка му изглеждаше оживена, а по-малките й деца не пропускаха да помахат на всеки от живите кораби.

Но случващото се далеч не се изчерпваше с тези церемонии. На борда на Вивачия протичаше съвсем друг ритуал: Кайл изтъкваше и утвърждаваше властта си над кораба. Дори неопитното око на Уинтроу можеше да забележи това. Новият капитан крещеше грубо към десетилетия по-възрастни от него моряци и не се свенеше да ги ругае за най-малкото предполагаемо забавяне. На няколко пъти той високо загатна на заместника си, че предстояли да се случат определени промени на този кораб.

При първото изричане на тези думи върху лицето на Роника Вестрит бе пробягало изражение, напомнящо гримаса на болка. Уинтроу внимателно я бе наблюдавал през целия следобед и бе придобил впечатлението, че с напредването на времето възрастната жена изглежда все по-измъчена. Изглежда скръбта по изгубения съпруг я разяждаше все по-усилено.

Уинтроу не намираше какво да каже на останалите; те също намираха още по-малки основания да влизат в разговор с него. Майка му бе заета да не изпуска от очи малкия Силдин и да не позволява на Малта да си разменя погледи с младите моряци. Баба му все така стоеше на носа и се взираше отвъд борда — тя разговаряше единствено с фигурата, и то тихо.

Самата мисъл за това пробождаше Уинтроу с тръпки. В живота, одухотворил резбования артефакт, нямаше нищо естествено, нищо от истинския дух на Са. Макар юношата да не усещаше присъствието на злина, не можеше да усети и нищо добро. Лично той се радваше, че не му се е наложило да вложи елемента във фигурата, и се стараеше да отбягва предната палуба.

Едва по време на обратния път баща му изглежда се присети за по-големия си син. В действителност заслуга за това досещане имаше главно Уинтроу. Заместникът бе изкрещял някаква неразбираема заповед към двама от моряците; в стремежа си да се отдръпне от пътя им юношата се бе озовал право на пътя на трети моряк, когото изобщо не бе зърнал. И двамата паднаха на палубата; Уинтроу се стовари достатъчно тежко, за да прогони въздуха от дробовете си. Морякът скочи веднага и се стрелна да изпълнява задълженията си. Момчето се надигна по-бавно, разтъркващо лакът и заето да си припомня как се диша. Едва след няколко секунди то осъзна, че баща му стои пред него.

— Погледни се — процеди Кайл. Уинтроу объркано сведе брадичка, решил, че падането е изцапало дрехите му.

Баща му го блъсна по рамото:

— Не говоря за жреческата ти рокля. Себе си погледни! С годините на мъж, с тялото на момче и с ума на сухоземен плужек. Дори на собствените си крака не можеш да не се пречкаш. Торг, я ела! Дай му да се занимава с нещо, за да не ни се мотае в краката.

Торг бе вторият заместник — як мъж, макар и не много висок, с къса руса коса и бледосиви очи. Веждите му бяха бели. Цялата тази белота караше лицето му да изглежда почти обезкосмено.

Оказа се, че идеята на Торг за подобно отвличащо занимание се състои в отвеждане в трюма, където да навива въжета и да окача вериги. В сегашното си състояние въжетата се струваха съвсем прилично стегнати на Уинтроу; той изтъкна това на помощника. В отговор Торг му се тросна да ги навие по-хубаво и да не лентяйства.

На теория това се оказа далеч по-лесно: веднъж докоснати, въжетата проявяваха плашеща склонност към заплитане, съчетана с остро желание да задържат заплетената си форма. Грубите нишки много скоро разраниха дланите му, а намотките се оказаха доста по-тежки от очакваното. Задухът и липсата на естествена светлина бързо се обединиха в старанието си да породят гадене.

Спаси го Малта, изпратена да му съобщи сопнато, че корабът вече е достигнал сушата. Уинтроу трябваше да използва целия си самоконтрол, за да си припомни, че той трябва да се държи подобаващо за един бъдещ жрец на Са, а не като раздразнен по-голям брат.

Юношата мълчаливо остави намотката, с която се бореше в момента: всяко от въжетата, до което се бе докосвал, изглеждаше по-заплетено от преди. Какво пък, Торг щеше да ги пренавие лично или да възложи работата на някой от подчинените си. Още от самото начало Уинтроу бе разбрал, че възложеното му дело е сръткаво. Но той не разбираше друго: причината баща му да иска да го унижи и раздразни. Може би това имаше нещо общо с отказа му да съживи кораба? В онзи момент баща му не бе сдържал езика си… Но вече нямаше смисъл да мисли за това. Дядо му бе мъртъв и предаден на морето, роднините ясно бяха показали, че нямат намерение да се занимават с него, така че Уинтроу щеше да си замине при първа възможност. Утре сутрин например изглеждаше добра възможност.

Той изникна на палубата и се присъедини към близките си, които точно се сбогуваха с придружавалите ги скърбящи. Много от пътувалите с Вивачия се сбогуваха и с фигурата на носа. По времето, когато и последният от тях слезе на сушата, лятната привечер се беше превърнала в истинска нощ.

Близките останаха на борда още известно време, грохнали. Междувременно Кайл нареди на заместника си да възобнови разтоварването още по изгрев-слънце. Подир това новият капитан уведоми семейството си, че е време да си вървят, и хвана съпругата си под ръка. Уинтроу стори същото с баба си. Хубаво беше, че щеше да ги чака кола: старицата надали би смогнала да се изкачи по калдъръмените улици в тъмното.

Неочаквани думи откъм носа ги накараха да спрат.

— Тръгвате ли си? — попита Вивачия.

— Ще се върна призори — каза й Кайл. С тон, полагащ се на осмелил се да му противоречи моряк.

— Всички ли си отивате? — повторно попита тя. Уинтроу не бе сигурен за причината, накарала го да отговори. Може би паниката в гласа на Вивачия.

— Нищо не те заплашва — меко й каза той. — Тук, на пристанището, си в безопасност. Няма от какво да се боиш.

— Не искам да оставам сама. — Това беше оплакването на малко дете, но изречено от гласа на притеснена жена. — Къде е Алтея? Тя защо не е тук? Тя не би ме оставила сама.

— Първият офицер ще остане да спи на борда, а също и половината екипаж. Няма да оставаш сама — сприхаво отвърна Кайл. Този тон бе добре познат на Уинтроу. Сърцето на юношата се сви от състрадание.

— Не е същото! — извика Вивачия едновременно с предложението му:

— Бих могъл да остана на борда, ако тя иска. Поне за тази нощ.

Баща му се навъси като човек, чиято заповед е била отменена. Но Роника стисна Уинтроу над лакътя и му се усмихна.

— Кръвта винаги проличава — тихо каза баба му.

— Той не може да остане — оповести Кайл. — Трябва да говоря с него.

— Точно тази нощ ли? — невярващо попита Кефрия. — Моля те, Кайл. Всички сме толкова уморени.

— Бях запланувал всички да се съберем, за да обсъдим бъдещето — упорито настояваше баща му. — Може да сме уморени и опечалени, но утрешният ден няма да ни чака.

— Той може и да не чака, но аз ще го сторя — намеси се Роника. Зад думите й пролича онази неотклонност, която Уинтроу добре си спомняше от детството. Баща му понечи да отвърне, но тя добави: — А ако Уинтроу иска да остане на борда, за да успокои Вивачия, ще го приема за лична услуга.

Старицата се обърна към фигурата на носа и додаде:

— Но първо бих искала той да ме придружи до каретата. Имаш ли нещо против Уинтроу да слезе за малко, Вивачия?

Юношата смътно бе усещал съсредоточението, с което корабът бе проследявал разговора им. Резбованите устни се разтеглиха в широка усмивка.

— Убедена съм, че ще се справя, Роника. — Тя обърна глава към Уинтроу и се вгледа стряскащо дълбоко в очите му. — Когато се върнеш, нали ще останеш да спиш на предната палуба, където ще мога да те виждам?

Уинтроу колебливо погледна към баща си. Изглежда само те двамата осъзнаваха, че Кайл все още не бе издал разрешение.

Бъдещият жрец реши да прояви дипломатичност:

— Ако баща ми разреши — предпазливо заключи той. По време на тези думи Уинтроу не гледаше към баща си, но сега повдигна очи и си наложи да не отмества поглед.

Кайл се навъси, но на момчето се стори, че е различил неохотна почит.

— Разрешавам — заяви новият капитан, желаещ да припише това развитие като негова собствена воля. Той огледа сина си. — Когато се върнеш на борда, поискай от Торг да ти даде одеяло. — Кайл се обърна към стоящия наблизо втори офицер, който кимна.

Кефрия въздъхна като човек, сдържал дъха си.

— Щом и това вече е решено, да се прибираме у дома.

При последната дума гласът й се задави; пресни сълзи потекоха по бузите й.

— Татко… — промълви тя. С глас, който сякаш укоряваше мъртвеца. Кайл я потупа по ръката и й помогна да слезе на сушата. Уинтроу го последва, повел баба си. Децата нетърпеливо ги заобиколиха и забързаха към каретата.

Роника се движеше ужасно бавно. Първоначално Уинтроу реши, че това се дължи на умората й. Едва впоследствие той осъзна, че тя е искала да разговаря насаме с него. Шепотът й бе предназначен само за неговите уши.

— Днес всичко ти изглеждаше съвсем непознато, Уинтроу. Но преди малко ти се държа като истински Вестрит. Като дядо си. Корабът реагира на теб.

— Боя се, че нямам представа за какво говориш, бабо — тихо призна той.

— Наистина ли? — Тя съвсем спря да ходи, а Уинтроу се обърна към нея. Дребна, но изправена, тя се вгледа в лицето му. — Казваш, че не разбираш, но аз виждам друго — рече тя подир миг. — Ако сърцето ти не знаеше, не би изрекъл онова, което каза. С времето ще го осъзнаеш, Уинтроу. Не се бой.

Той усети някакво лошо предчувствие. Прииска му се да напусне пристанището заедно с тях, да седне край майка си и баща си, за да разговаря открито. Очевидно те го бяха обсъждали. Уинтроу нямаше представа за самото съдържание на разговора им, но пак се почувства заплашен.

Момчето трябваше да си припомни, че не бива да отсъжда предварително. Тъй като баба му не каза нищо повече, то я поведе през остатъка от дървения мост и й помогна да се качи в каретата. Всички останали вече бяха заели местата си.

— Благодаря ти, Уинтроу — каза тя.

— Няма за какво — смутено отвърна юношата, усетил, че Роника му благодари не само за краткото придружаване. Това го накара да се замисли: дали наистина той щеше да приветства онова, което баба му очакваше от него?

Уинтроу остана неподвижен, докато кочияшът размахваше камшика си. Тропотът на копита наруши покоя на нощта, преди да започне да заглъхва.

В действителност покой не съществуваше. Нито Бингтаун, нито крайбрежието му заспиваха. Из цялата пристанищна ивица проблясваха светлини; долитаха звуците на нощния пазар. Един извил се повей на вятъра донесе мелодията на флейти и камбанки — може би сватбени. Смолистите факли край кейовете разливаха широки кръгове трептяща светлина. Вълните ритмично се разливаха под дъските; привързаните кораби проскърцваха. Те приличаха на огромни дървени животни.

В следващия момент той си припомни кораба, притежаващ собствено съзнание — нито животно, нито съд, а някаква нечиста смесица. Какво го беше прихванало, за да предлага да нощува на борда на нещо подобно?

Той се отправи обратно към Вивачия. Танцуващата светлина на факлите и отблясъците на водата смогнаха да заблудят очите му и да внесат объркване в стъпките му. А и умората от деня започваше да натежава.

— Ето те и теб.

Приветствието на кораба го сепна за момент.

— Обещах, че ще се върна — напомни й той. Странно беше да стои на кея и да гледа към нея. Пламъците на факлите отскачаха по странен начин от фигурата: макар тя да притежаваше човешки черти, кожата приличаше на дървена. От тази позиция съвсем ясно личеше огромният й размер. И оголената гръд ясно се виждаше. Уинтроу се улови, че избягва да поглежда към тези форми; по тази причина се смущаваше да поглежда и към очите й. Тя е дървен кораб, опита се да си припомни той. Дървен кораб. Но в сумрака тя по-скоро приличаше на младата жена, примамливо приведена от някой прозорец. Нелепо.

— Няма ли да се качиш на борда? — усмихнато попита тя.

— Разбира се. Идвам.

Прекосяването на дъсчения мост му даде нова възможност да се почуди на себе си. Живите кораби, доколкото му бе известно, бяха срещани единствено в Бингтаун. Обучението му за бъдещ жрец не бе ги засягало конкретно, но бе споменавало определени магии, които противоречат на светостта на живота. Вървешком Уинтроу ги преговори мислено: магиите, които отнемаха един живот, за да съживят нещо друго; магиите, които отнемаха живот, за да го прибавят към нечия сила; магиите, донасящи мъка в нечий живот, за да приложат охолство в друг… Никоя от тях не изглеждаше да се отнася за необяснимото съзнание на един жив кораб. Дядо му щеше да умре така или иначе, следователно не можеше да се каже, че той е бил лишен от живота си, за да го предаде на кораба.

Почти по същото време, в което Уинтроу стигна до това заключение, краката му закачиха някакво намотано въже. При опита си да запази равновесие момчето настъпи полата на кафявата си роба и се озова проснато по лице на палубата.

Някъде гръмна смях. Може би кикотът не беше насочен към него. Може би някъде сред сенките на кораба моряците се бяха събрали, за да се развличат с истории, които убиват времето. Може би. Уинтроу потисна гнева си, но не можа да изпревари червенината, изникнала заради вероятния присмех. Глупаво беше, припомни си той. Глупаво беше да се гневи от факта, че някой глупак е сметнал неловкостта му за забавна. Още по-глупаво ставаше при осъзнаването, че нямаше реални доказателства за свързаността между двете събития. Просто денят се оказваше прекалено дълъг.

Уинтроу внимателно се изправи на крака и се насочи към предната палуба. Там той намери захвърлено грубо одеяло. То още носеше миризмата на предишния си стопанин; или лошо изработено, или вкоравено от мръсотия. Момчето го пусна обратно на палубата. В първия момент реши да се задоволи с полученото. Може би изобщо нямаше да му се наложи да се завива, нощта не беше чак толкова студена. Та нали утре той си заминаваше: вече нямаше да му се налага да търпи обидите им.

В следващия момент юношата се приведе и отново вдигна одеялото. Не, в случая не ставаше дума за някаква природна неволя, която да бъде изтърпяна стоически. Сега той си имаше работа с човешката злина. А един жрец на Са не биваше да я подминава мълчаливо, без значение дали насочена към него самия, или към другиго.

Уинтроу повдигна брадичка. Той отлично знаеше по какъв начин моряците гледат на него: капитански син, изпратен да живее в манастир, сред нелепици за доброта и милосърдие. Мнозина виждаха в това слабост, а в лицата на свещенослужителите на Са: безполови глупци, които се тътреха насам-натам и дърдореха как светът можел да бъде прекрасно място. Юношата бе добре запознат с обратната страна на жреческия живот. Той лично се бе грижил за свещеници, осакатени от непростима жестокост или поразени от заразите на онези, на които се бяха старали да помагат.

Спокоен глас и нетрепващ поглед, напомни си той. И като преметна възмутителното одеяло през ръка, младежът се насочи към кърмата, където светеше фенерът на дежурните.

Трима мъже бяха насядали около кръга светлина, пръснали в окръжността му плочки за игра. Уинтроу долови острата миризма на евтин алкохол и се навъси. Пламъчето на възмута у него припламна по-ярко. Сякаш напътстван от душата на дядо си, той рязко пристъпи към тях, хвърли одеялото и попита:

— Откога нощната вахта е започнала да пие по време на дежурство?

Преди да видят от кого са дошли тези думи, и тримата се сепнаха.

— Виж ти, жрецът бозайник дошъл — озъби се първият окопитен и отново се излегна.

Гневът го прогори отново:

— Който освен това е и Уинтроу Хейвън, потомък на рода Вестрит. На борда на този кораб дежурните не пият и не играят комар, а дежурят!

И тримата се надигнаха. И тримата се извисяваха над него, с телосложенията на зрели мъже, привикнали да работят. Един от моряците изглеждаше смутен, но останалите видимо бяха изпили повече. И изглеждаха напълно невъзмутими.

— Над какво да дежури? — дръзко се осведоми морякът с черната брада. — Как Кайл заграбва кораба и заменя екипажа му със своите лакеи? Как всичките години, през които сме работили вярно, отиват зад борда?

Другият невъзмутим се присъедини към раздразнението на другаря си.

— И от нас се очаква да гледаме как един Хейвън си присвоява кораба, който трябва да бъде ръководен от рода Вестрит? Алтея може и да е сополива мърла, но е същински Вестрит. Неин трябваше да стане корабът, нищо, че тя е жена.

Хиляди възможни отговори изникнаха в ума на Уинтроу. Той се спря на онзи, който интуицията му посочи за най-уместен.

— Това няма нищо общо с пиенето по време на дежурство. Не е уместно за паметта на Ефрън Вестрит.

Едва тези му думи произведоха някакъв ефект. Засраменият моряк пристъпи напред.

— На мен се пада да дежуря, аз не пия. Те просто стоят при мен и ми правят компания.

На това Уинтроу не можеше да отговори, затова просто кимна. Тогава погледът му се спря върху хвърленото одеяло и му припомни първоначалната цел на идването.

— Къде е вторият помощник? Торг?

Черната брада изсумтя презрително.

— Той е прекалено зает да се нанася в каютата на Алтея, за да мисли за друго.

Уинтроу кимна отново, подминал и тези думи. Без да се обръща към някого от тримата конкретно, той каза:

— Не мисля, че би трябвало да се озова на борда на Вивачия необезпокояван, дори и когато тя се намира в пристанището.

Вахтеният го изгледа странно.

— Корабът вече е буден и не би си мълчал, ако някой непознат поиска да се качи на борда.

— И Вивачия знае, че от нея се очаква да стори това?

Удивлението върху лицето на дежурния се изостри.

— Как може да не знае? Тя знае всичко, което капитан Вестрит, баща му и баба му знаят за морския живот. — Той сведе поглед встрани и леко поклати глава. — Очаквах, че всички от рода Вестрит познават живите кораби.

— Благодаря — каза Уинтроу, заобиколил подмятането. — Отивам да потърся Торг.

Той се приведе и за втори път повдигна захвърленото одеяло. От светлината на фенера Уинтроу се отдалечи бавно, за да позволи на очите си да привикнат със сумрака.

Вратата на Алтеината каюта стоеше открехната, захвърлила ивица светлина върху палубата. Онези от сандъците с принадлежностите й, останали неизнесени, бяха безцеремонно струпани настрана. Офицерът съсредоточено се бе заел да подрежда собствените си вещи.

Уинтроу шумно почука по вратата. И се постара да не извлича удоволствие от почти гузното трепване на моряка.

— Какво има? — каза онзи и се обърна рязко.

— Баща ми ти нареди да ми приготвиш одеяло — тихо каза момчето.

— Струва ми се, че си получил одеяло — отбеляза Торг. Той не си направи труда да скрие блесналото в очите му присмехулство. — Или на попчетата се полагат позлатени юргани?

Клетото одеяло за пореден път полегна върху дъските, изпуснато.

— Тази завивка е мръсна — със същия тон продължи Уинтроу. — Не държа одеялото да е ново, но никой човек не бива да търпи мръсотия.

Торг удостои одеялото със съвсем кратък поглед.

— Като ти е мръсно, изпери го.

И с подчертани движения офицерът се върна към подреждането.

Но момчето нямаше намерение да отстъпва.

— Не е нужно да изтъквам, че не би имало време одеялото да изсъхне — учтиво изтъкна то. — Просто искам от теб да изпълниш нареждането на баща ми. Трябва ми одеяло, за да преспя на борда.

— Ако не си забелязал, изпълнил съм го.

Вече нищо не скриваше презрителния присмех в гласа на Торг. Уинтроу установи, че е насочил отговора си именно към този факт, а не към самите изречени думи.

— С какво грубостта ти доставя подобно удоволствие? — с искрено любопитство попита бъдещият свещеник. — По какъв начин за теб е по-трудно да ми дадеш чисто одеяло, отколкото да ми подхвърлиш някакъв парцал и да ме принудиш да се моля за онова, от което се нуждая?

Искреността на питането свари заместника неподготвен и той се вторачи в Уинтроу. Торг беше от хората, които никога не се замислят над злобата си: за тях бе достатъчна възможността за проявяването й. Най-вероятно той бе побойник още от детинство и щеше да остане такъв до деня, в който тялото му потънеше към дъното. За пръв път Уинтроу се загледа в човека насреща си. Видът на помощника говореше красноречиво. Той имаше малки очички, сини като тези на бяло прасе. Кожата под облата брадичка вече започваше да увисва. Кърпата, стегната около врата, бе покрита с отдавнашна мръсотия, а яката на синьо-бялата блуза кафенееше. И това не беше мръсотия, породена от честен труд, а от немара. Този човек не полагаше грижи за външния си вид. Това се потвърждаваше и от начина, по който бе започнал да разхвърля вещите си. След две седмици тази каюта щеше да се е превърнала в същинска кочина, с непрани дрехи и остатъци храна.

И Уинтроу реши да прекрати спора и да спи направо на палубата. Подобен човек никога не би разбрал отвращението и обидата от мръсното одеяло.

Юношата се укори, че не се е вгледал по-рано: това би спестило време и на двамата.

— Няма значение — рязко каза той и се обърна да си върви. След няколко премигвания, привикнали погледа му към мрака, Уинтроу се отдалечи. Зад него прозвучаха стъпките на офицера, спрели на прага на каютата.

— Не се съмнявам, че ще се оплачеш на татенцето, пале — подигравателно подвикна Торг. — Само дето ще откриеш, че баща ти не очаква един мъж да циври заради изцапано одеяло.

Може би това действително бе така. Уинтроу нямаше намерение да се оплаква, за да узнава — излишно беше.

Мълчанието му изглежда смути Торг.

— Мислиш си, че ще успееш да ми създадеш проблеми? Явно не познаваш баща си!

Юношата не реагира и на тази примамка. В мига, в който бе решил да не спори повече, той бе отдръпнал емоциите си от ситуацията и бе прибрал анмата си вътре в себе си, освободена от гнева и обидата. Сами по себе си тези емоции не бяха недостойни или неподходящи: просто бе излишно да ги прахосва върху подобен човек. Той вече не мислеше за обидното одеяло. При приближаването си до предната палуба Уинтроу бе постигнал не само спокойствие, но и усещане за цялост.

Той се облегна на парапета и се огледа. В пристанището бяха спуснали котва много други кораби, излъчващи жълта светлина. Тази гледка го накара да осъзнае недостойното си невежество. Корабите бяха нещо съвсем чуждо за него, един потомък на поколения търговци и моряци. Повечето от тези съдове бяха именно товарни. На места се виждаха ловни и бойни кораби. Почти всички търговски кораби имаха кърмови прозорци и ютове, които се простираха почти до гротмачтите. И от всеки съд се издигаха по две или три мачти, протегнати към изгряващата луна.

Откъм нощния пазар все така долиташе гълчава. Горещината на деня отдавна бе отминала; подобно време бе напълно подобаващо за огньове, над които да цвърти месо. Вятърът донесе миризмата на печено и топъл хляб. И звуци се носеха над водата, понесени откъслечно — нечий смях, песен, весел вик. Вълните улавяха сиянието на пазара и корабите и начупваха отраженията им.

— И в същото време всичко изглежда толкова спокойно — на глас каза Уинтроу.

— Защото всичко е както трябва да бъде — отвърна Вивачия. Гласът й имаше тембъра на зряла жена, кадифен като нощта и със същия привкус на дим. Без сам да осъзнава защо, Уинтроу се почувства щастлив при този звук.

— Какво си ти? — със затаено удивление я попита той. — Когато съм далеч от теб, си мисля, че трябва да се боя от теб. Или поне да те подозирам. Но когато съм на борда и чуя гласа ти… предполагам, че така се чувства човек, когато е влюбен.

— Наистина ли? — каза Вивачия, без да скрива удоволствието в собствения си глас. — В такъв случай ти чувстваш същото като мен. Събуждах се тъй дълго… с години, през целия живот на баща ти и неговия баща, още от времето, когато прапрабаба ти отдаде същината си. И днес, когато най-накрая можех да се раздвижа, отново да отворя очи, да вкусвам, усещам уханията на света и да ви чувам със собствените си сетива: в този момент усетих тревога. Какви сте вие, чудех се, създания от плът, кръв и кост, родени в собствените си тела и ограничени от плътта им? Страх съпровождаше тези ми мисли, защото вие сте тъй чужди за мен и непредсказуеми. Но когато някой от вас е наблизо, аз усещам, че вие сте изпредени от същата нишка като мен, че ние сме само елементи от разделен живот, че заедно се допълваме. В присъствието ти се чувствам радостна, защото усещам собствения си живот да става по-цялостен сред тази близост.

Уинтроу стоеше неподвижен, заслушан благоговейно. Вивачия не гледаше към него; не й се налагаше да гледа към него, за да го вижда. Също като него, тя се взираше отвъд пристанището, към светлините на нощния пазар.

Дори очите ни съглеждат една и съща гледка, помисли си момчето и се усмихна още по-широко. Бе имало случаи, в които чуждите думи вкореняваха истината си в душата му. Някои от най-добрите наставници в манастира умееха да събуждат това му вълнение: в моментите на изричане на прости думи, съдържащи истина, открила отзвука на нещо неосъзнавано.

Когато думите й затихнаха в топлата лятна нощ, той отговори:

— Арфическата струна, жегната силно, събужда другарката си, а чистият глас кара кристала да потрепери. Тъй казаното от теб докосна истината. — Уинтроу се засмя, сам изненадал себе си. Струваше му се, че някаква отдавна пленена в гърдите му тежест внезапно е отлетяла. — Онова, което казваш ти, е тъй просто. Ние се допълваме. Не мога да посоча причина думите ти да ме разчувстват по такъв начин. Но то е така.

— Тази нощ нещо се случва. Усещам го.

— Аз също. Но не зная какво е.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го назовеш — поправи го Вивачия. — И двамата няма как да не знаем какво е. Ние растем. Ние се превръщаме.

Момчето отново се усмихна.

— В какво се превръщаме? — попита я то.

Фигурата се обърна към него. Дървеното лице улови отблясъка на далечни светлини. Тя му се усмихна. Зад устните й надничаха съвършени зъби.

— Превръщаме се в себе си — отвърна Вивачия. — Както е трябвало да стане.

 

 

Алтея не бе подозирала, че мъката може да бъде предпоставка за съвършено възприятие. Едва сега, загледана в опразнената си чаша, тя можа да осъзнае целия мащаб на бедствието, връхлетяло света й. И по-рано през живота си тя бе имала своите лоши моменти, но в никой друг ден тя не си бе позволявала подобна поредица от погрешни решения. Просто нямаше как нещата да се влошат повече.

Девойката преброи последните монети от кесията си и повдигна чаша в изискване на ново напълване. А самата тя за пореден път се замисли за постъпките си. Тя бе отстъпила там, където бе трябвало да се сражава, и бе влязла в бой там, където бе трябвало да отстъпи. А най-лошото, най-лошото от всичко, бе решението й да напусне кораба. С напускането в момент, когато тялото на баща й все още се бе намирало на борда, Алтея бе извършила нещо много повече от обикновена глупава грешка. Тя бе сторила предателство. Бе изменила на всичко, което бе считала за важно.

Младата жена поклати глава в укор към самата себе си. Как бе могла да допусне подобно нещо? Тя не само си бе отишла, без да изпрати баща си, а и беше оставила своята Вивачия на грижите на Кайл. Та той си нямаше никакво понятие от нуждите на един жив кораб.

Отчаянието сграбчи сърцето й още по-силно. След всички онези години на чакане Алтея бе изоставила кораба си в най-важния ден. Защо? Как така бе позволила на сърцето и ума си да придадат по-голямо значение на нейните собствени чувства пред тези на Вивачия? Какво би казал баща й? Нима той не бе изтъквал многократно, че корабът е на първо място и че всичко останало ще се подреди?

Пивничарят изникна неочаквано, за да прибере парите й (като преди това ги огледа внимателно) и да напълни чашата й отново. Освен това той й каза нещо — с глас, мазен от престорена загриженост. В отговор Алтея махна с ръка. Със същата ръка, държаща чашата. Тя побърза да я изпразни, за да не я разлее. Подир това девойката се постара да съсредоточи погледа си и се огледа. Струваше й се несправедливо, че никой от останалите клиенти на кръчмата не споделя мъката й. По всичко изглеждаше, че в тази част на Бингтаун кончината на Ефрън Вестрит оставаше незабелязана. Тук се водеха същите разговори, провеждани през последните две години: как новодошлите разрушавали града, как пратеникът на сатрапа не само надхвърлял правомощията си да определя нови данъци, ами вземал подкупи, та да си затваря очите за корабите с роби, как калсидците искали от сатрапа Бингтаун да намали пристанищните си такси, а той се съгласил заради техните наркотици. Все същите оплаквания. Но малцина предприемаха нещо различно от оплакване.

Последния път, когато тя бе придружила баща си до Съвета, Ефрън открито бе призовал останалите да обявят всичко това против закона.

— Бингтаун принадлежи на нас — решително бе казал той. — А не на сатрапа. Трябва да пуснем собствени патрули и просто да не допускаме кораби с роби да пускат котва в пристанището ни. Ако се налага, ще връщаме и калсидските зърнени съдове, щом не искат да плащат за провизиите ни. Нека вървят да подновяват запасите си другаде, може би в някой от пиратските градове. Нека видим какво отношение ще получат там.

Думите му бяха посрещнати с удивление, едновременно втрещено и одобряващо. Но когато бе дошло време за гласуване, Съветът не бе предприел нищо.

— Почакай година-две — бе й казал баща й на излизане. — От толкова време се нуждае една идея, за да пусне корени тук. Още днес повечето от тях знаеха, че съм прав. Те просто странят от мисълта, че ще трябва да има стълкновение, ако искаме Бингтаун да си остане Бингтаун, а не да се превърне в Южен Калсид. Кълна се в Са, проклетите калсидци вече гризат северната ни граница. Ако не сторим нещо, те ще ни завладеят отвътре — роби с татуирани лица в полята, жени, сключващи брак още на дванадесет, и прочие от тяхната поквара. Ако допуснем това да се случи, то ще ни разруши. И в сърцата си Търговците знаят това. След около година отново ще повдигна въпроса. Тогава всички ще се съгласят с мен, ще видиш.

Само дето той нямаше да получи този шанс. Баща й си бе отишъл завинаги. Бингтаун отслабваше и продължаваше да отслабва, без да го осъзнава.

За пореден път очите й се наляха със сълзи. И за пореден път тя ги обърса с ръкава си. И двата маншета бяха подгизнали; Алтея не се съмняваше, че лицето и косата й изглеждат отвратително. Майка й и Кефрия биха се възмутили, ако можеха да я видят в този момент. Какво пък, нека да се възмущават. Ако тя изглеждаше позорно, то те двете бяха същински позор. Импулсивно тя се бе напила, а те двете бяха кроили планове не просто срещу нея, а и срещу семейния кораб. Дори и те трябваше да осъзнават какво означава предаването на Вивачия на Кайл — човек, когото никаква кръв не свързваше със семейството.

Ледена струйка съмнение неочаквано я проряза. Майка й също не се бе родила Вестрит, а бе влязла в семейството по брак, също като Кайл. Може би Роника, подобно на него, също не изпитваше истински чувства към кораба. Не. Не, не можеше да бъде така, не и след годините, които Роника бе прекарала с баща й. Алтея веднага се постара да прогони тази мисъл и да й забрани да се връща. И майка й, и сестра й знаеха значението на Вивачия. Несъмнено всичко това бе някакво чудато и отвратително, но временно тяхно отмъщение. За причината му Алтея не беше сигурна. Може би задето тя бе обичала баща си повече от всички останали в семейството?

Сълзите продължаваха да се стичат. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те щяха да размислят, щяха да й върнат кораба. Дори ако, сурово си каза тя, дори ако това означаваше служба под капитанстването на Кайл. Тази идея й се струваше отвратителна, но и същевременно придобила неочакван смисъл. Да. Именно това искаха те: да се уверят, че корабът ще бъде използван по начина, желан от Кайл и от тях. В този момент Алтея не се засягаше от това. Кайл можеше да пренася мариновани яйца и ядки колкото си ще. Важното беше тя също да присъства на борда на Вивачия.

Алтея рязко се надигна, въздъхвайки облекчено. Струваше й се, че неочаквано е разрешила някакъв огромен проблем. В действителност нищо не се бе променило.

Миг по-късно тя отхвърли последната си мисъл. Не, промяна бе настъпила, и то драстична. Девойката бе разбрала готовността си да се унижи до степен, която далеч надхвърляше желанието й да признае. Тя бе готова да стори всичко, за да остане с Вивачия. Всичко.

Алтея погледна към себе си и неволно простена. Тя бе прекалила и с пиенето, и с плаченето. Главата й кънтеше болезнено; девойката бе забравила дори в коя от моряшките кръчми е влязла. Със сигурност някоя от най-долнопробните. Един от клиентите бе препил и спеше на пода, изхлузен от стола си. Това само по себе си не беше чак толкова необичайно. В повечето случаи се намираше някой, който да премести подобни клиенти в по-удобна позиция. По-добродушните пивничари ги оставяха да хъркат край вратата, а безсърдечните просто ги изхвърляха на улицата, където тези клетници често ставаха жертви на вербовчиците. Говореше се, че някои пивничари дори спомагат в отвличането на моряци. Алтея никога не бе вярвала на тези слухове. В Бингтаун подобно нещо бе немислимо. За други пристанища може би, но не и в Бингтаун.

Тя несигурно се изправи. Дантеленият ръб на полата й се закачи за грубия крак на масата. Алтея се освободи с рязко дръпване, без да обръща внимание на разкъсването. Така или иначе тя никога повече нямаше да облече тази рокля, така че нека се разкъсва.

Девойката за пореден път прокара длани над уморените си очи. Сега щеше да се върне у дома и да си легне. Утре по някакъв начин щеше да се изправи срещу всичко и да се справи. Но не и тази нощ, само не и тази нощ. Тя искрено се надяваше да не завари будни при прибирането си.

Алтея се отправи към вратата. Наложи й се да заобиколи проснатия на пода моряк. Струваше й се, че дървеният под се клати под краката й. А може би тя още не бе привикнала към твърдата земя. Във всеки случай тя удължи крачката си, за да се задържи на крака, едва не се провали в замисляното начинание и успя да се задържи за рамката на вратата в последния момент. Зад нея някой се изсмя, но тя нямаше намерение да се унижава допълнително, като се извръща. Следващото й движение отмести вратата и я изведе навън.

Мракът и прохладният въздух едновременно я объркаха и успокоиха. За момент Алтея остана на прага на кръчмата и няколко пъти си пое дъх. При третото бавно вдишване тя почувства прилошаването си. Това усещане я накара да се вкопчи за парапета на стълбището и да диша по-плавно, докато улицата не престане да се люлее край нея.

Зад гърба й вратата изстърга отново, освобождаваща нов клиент. Алтея сепнато се обърна. Заради мрачината й трябваше около секунда, за да го разпознае.

— Брашън — поздрави тя.

— Алтея — уморено отвърна морякът. И неохотно додаде: — Добре ли си?

За момент тя остана загледана с него.

— Искам да се върна при Вивачия. — Импулсивното й признание бе придружено от осъзнаването, че тя трябва да стори това веднага. — Искам да я посетя. Трябва да говоря с нея, да й обясня защо си тръгнах днес.

— Утре — посъветва Брашън. — Когато си отспала и изтрезняла. Нима искаш тя да те види в подобно състояние?

Подир това той хитро добави:

— Тя не би одобрила. Също както баща ти не би одобрил.

— Не, Вивачия ще ме разбере. Двете с нея се познаваме. Тя би разбрала всичко, сторено от мен.

— В такъв случай тя ще прояви разбиране, ако отложиш обяснението си до сутринта, чиста и на свежа глава — с уморен глас изтъкна Брашън. Подир миг мълчание той протегна ръка. — Ела, ще те заведа до дома ти.