Робин Хоб
Вълшебният кораб (18) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава петнадесета
Преговори

— Вдигаме котва утре сутринта.

Торг дори не си правеше труда да прикрива удоволствието, което му доставяше настоящата му роля.

Уинтроу не отмести поглед от работата си. Тези думи не бяха заповед или въпрос. От него не се изискваше отговор.

— Да, ще отплаваме. Дълго време няма да виждаш Бингтаун. Предстои ни да спрем в седем пристанища, преди да стигнем Джамаилия. Първите три се намират в Калсид. Там ще се отървем от ядките. Щях да му кажа, че в Бингтаун те няма да се продадат, но пък никой не ме е питал. — Торг раздвижи рамене и се усмихна самодоволно. Изглежда той смяташе, че неправилното решение на капитана доказва неговата собствена мъдрост. Уинтроу не виждаше подобна връзка. — Капитанът ще натрупа още малко пари, за да има повече за роби в Джамаилия. Здравата ще се натоварим с тях, момче. — Той облиза устни. — Това е нещо, което очаквам с нетърпение, особено след като той ще се вслушва в съвета ми, когато достигнем столицата. Това е пазар, който ми е познат. И още как. Още на пръв поглед познавам качеството. Нищо чудно дори да изнамеря някое и друго кльощаво момиченце, да му се радваш. Какво мислиш за това, хлапенце?

На въпросите трябваше да се отговаря, освен ако човек не искаше да си спечели ботуш в кръста.

— Мисля, че робството е неморално и незаконно. И че не е подобаващо ние с тебе да обсъждаме плановете на капитана.

И по време на отговора си Уинтроу не повдигна очи. В момента той се занимаваше с купчина стари въжета, които трябваше да разплете, да отдели все още здравите, а останалото да сведе до нишки, които или да бъдат сплетени отново, или да бъдат използвани за уплътнение. Ръцете му бяха станали груби като конопените влакна, с които работеше. Трудно можеше да се повярва, че доскоро това са били ръцете на творец. От другата страна на носовата палуба седеше Майлд, съсредоточен над собствената си купчина въжета. Уинтроу му завиждаше заради лекотата, с която младият моряк работеше. Достатъчно беше Майлд да вземе едно въже и да го разклати, за да може то да се разтегне до обичайната си дължина, без възли. При Уинтроу въжетата винаги се противяха и проявяваха собствено мнение.

— Нещо май сме в хапливо настроение?

Тежкият ботуш на Торг го сръга болезнено. Гърбът на Уинтроу все още го болеше от предишния ритник.

— Съвсем не — автоматично отвърна Уинтроу. В някои случаи бе по-лесно просто да проявява покорство. В началото, непосредствено след като баща му го беше поверил на грижите на този скот, юношата се бе опитал да разговаря с Торг като с друго мислещо същество. Но бързо бе разбрал, че вторият помощник приема за подигравка всичко онова, което не разбира, и че на обясненията той гледа като на жалки извинения. Колкото по-малко думи, толкова по-малко синини. Дори и ако това означаваше да проявява съгласие с твърдения, на които обичайно би се възпротивил. Той се опитваше да не гледа на това като на удар срещу достойнството и морала си. Оцеляване, казваше си той. Обикновено оцеляване, предхождащо възможността за бягство.

Момчето се осмели да зададе въпрос:

— Кои са другите пристанища, в които ще спираме?

Ако някое от тях се намираше на полуостров Същин, по някакъв начин Уинтроу щеше да успее да напусне кораба. Не го интересуваше колко дълго щеше да му се наложи да ходи пеш подир това; дори и ако трябваше да се прехранва с просия по време на целия път, той щеше да се върне в манастира. Там щеше да разкаже историята си, а жреците щяха да проявят разбиране. Те щяха да променят името му и да го преместят някъде, където баща му никога нямаше да го намери.

— Нито едно от тях не е на Същин — злорадо съобщи Торг. — Ако ти се иска да се върнеш към жречеството, ще трябва да се научиш да плуваш.

И той се засмя гръмко. Едва сега Уинтроу осъзна, че Торг е очаквал този му въпрос. Смущаваше го мисълта, че дори неповратливият ум на втория помощник е могъл да разгадае желанието му. Дали Уинтроу не копнееше прекалено силно за това? Дали тези му мисли не се проявяваха във всяко негово действие? Той бе започнал да смята, че това е единственият начин да запази съзнанието си. И непрекъснато планираше начини да избяга от кораба. Всеки път, когато се окажеше заключен в трюма, той изчакваше стъпките да заглъхнат и опитваше да отвори вратата. Искаше му се да не е проявявал подобно нетърпение подир завличането си на борда. Неговите неловки опити за бягство само бяха разкрили намеренията му пред баща му и екипажа. Кайл се бе постарал да изтъкне и пред сина си, и пред хората си, че всеки, който позволи на Уинтроу да напусне кораба, ще плати солена цена. Юношата никога не оставаше сам, а онези, които работеха заедно с него, се дразнеха, че трябва да раздвояват вниманието си между него и самата работа.

Торг се протегна с умишлена бавност и отново повдигна ботуш към опашната кост на Уинтроу.

— Аз ще ви оставям, момчета. Чака ме работа. Майлд, сега ти си бавачката. Погрижи се нашият хубавец да не скучае.

След един последен замах с подметка Торг се затътри надалеч. Никое от момчетата не проследи с поглед отдалечаването му. Но когато помощникът се отдалечи достатъчно, Майлд спокойно отбеляза:

— Един ден някой ще го убие, ще го прекатури отвъд борда и никой няма да страда за липсата му.

Младият моряк не забави работата си нито за миг.

— Може би този някой ще бъда аз — додаде той.

Спокойните думи накараха Уинтроу да изтръпне. Той ненавиждаше Торг, но колкото и трудно да беше за него да сдържа омразата си, той никога не би помислил да отнеме живота му. Смущаващо беше, че Майлд е на друго мнение.

— Не бива да позволяваш на човек като Торг да влияе на живота и целите ти — тихо посъветва Уинтроу. — Дори мисълта за убийство от мъст изкривява духа. Ние не можем да знаем защо Са позволява хора като Торг да притежават власт над другите, но сме способни да не им позволяваме да засягат духовете ни. Ние му се подчиняваме, когато се налага, но не…

— Не съм те молил за проповед — раздразнено протестира Майлд. Той отвратено захвърли парчето въже, над което работеше. — Ти за какъв се мислиш? Кой си ти, че да ми казваш какво да мисля и как да живея? Никога ли не говориш просто така? Някой път опитай. Просто кажи на глас: страшно бих искал да убия онова копеле. Ще се изненадаш колко е облекчаващо. — Морякът извърна лице от Уинтроу и се обърна към една от мачтите — Леке. Ти му говориш като на човек, а то се държи с теб като че си се проснал пред него и молиш за съвета му.

Уинтроу почувства момент на гняв, последван от срам.

— Не исках да кажа това — поде той. Възнамеряваше да добави, че той не смята себе си за нещо повече от Майлд, но не изрече лъжата, а се насили да говори истината. — Не. Аз никога не говоря, без преди това да мисля. Учен съм да избягвам непредпазливите думи. Ако в манастира видехме или чуехме, че някой поема по рушителен път, ние разговаряхме с него. Но за да му помогнем, а не за да…

— Хубаво, обаче вече не се намираш в манастира. Кога ще си набиеш това в дебелата глава и ще започнеш да се държиш като моряк? Мъчително е да гледа човек как им се оставяш да се подиграват с теб. Стегни се и им се опълчи, вместо непрекъснато да бърбориш за Са. Блъсни на Торг един по муцуната. Да, после ще отнесеш бой. Но Торг е по-голям страхливец от теб. Ако той смята, че има и най-малката вероятност ти да седнеш да го причакваш през някоя спокойна смяна, той ще те остави на мира. Не разбираш ли?

Уинтроу направи опит да запази достойнството си:

— Ако той ме накара да се държа по такъв начин, значи той печели. Не разбираш ли?

— Не. Виждам единствено, че ти толкова се страхуваш от боя, че дори отказваш да признаеш страха си. Също като с ризата ти онзи ден, когато Торг я окачи на мачтата, за да ти се подиграе. Ти трябваше да знаеш, че трябва да си я вземеш сам, вместо да чакаш да бъдеш принуден. Това те накара да изгубиш два пъти.

— Не виждам как съм изгубил. Това беше злобна шега, недостойна шега — тихо отвърна Уинтроу.

За момент Майлд изгуби търпение.

— Ето пак. Точно това ме влудява. Ти знаеш какво имам предвид, но се опитваш да говориш за него по съвсем различен начин. Не става дума за това, че нещо е недостойно. Става дума за теб и Торг. Единственият начин ти да спечелиш тогава беше да се престориш, че не те е грижа за смеха им и просто да се изкатериш по мачтата. Вместо това гърбът ти изгоря от слънцето, докато ти се правеше на въздигнат непукист.

Липсата на отговор видимо раздразни Майлд. Той си пое дъх и продължи.

— Наистина ли не разбираш? Най-лошото беше, когато той те принуди да се катериш по мачтата пред него. Тогава ти наистина изгуби. Сега целият екипаж те смята за безгръбначен. За страхливец. — Майлд отвратено поклати глава. — Достатъчно лошо е, че приличаш на малко дете. Трябва ли и да се държиш като малко дете?

Морякът се изправи и се отдалечи, а Уинтроу остана загледан във въжетата. Думите на другото момче го бяха засегнали повече, отколкото му се искаше да признае. То бе изтъкнало, недвусмислено, че Уинтроу вече е част от различен свят. Двамата с Майлд вероятно споделяха една и съща възраст, но другият бе подел този занаят по свой избор, преди три години. Сега той беше истински моряк, а с идването на Уинтроу бе престанал да бъде юнга. И без това Майлд вече приличаше на мъж, мускулест и жилав. И с една глава по-висок от Уинтроу. А косъмчетата по бузите му бяха започнали да се превръщат в истинска брада. Уинтроу знаеше, че няма вина за начина, по който изглежда: той не би могъл да промени слабоватото си тяло и незрелия си вид дори и да ги смяташе за недостатъци. Но по някакъв начин в манастира животът му бе протичал по-лесно. Там всички бяха следвали мнението, че всеки расте според собствено темпо.

Са’Греб винаги щеше да си остане нисък, а късите и набити крайници биха се превърнали в неизчерпаем източник на вдъхновение за присмехулници, ако той беше останал в родното си село. Ала в манастира той бе уважаван заради стиховете, които пишеше. Никой не го определяше като недоразвит, той си беше просто Са’Греб. А онези злобни номера, които бяха ежедневие на борда на този кораб, изобщо не биха били очаквани или толерирани там. По-малките обичаха да се закачат помежду си, но онези, склонни да проявяват жестокост, бързо биваха отпращани обратно при родителите си. Подобни качества нямаха място сред свещенослужителите на Са.

Манастирът му липсваше толкова много…

Уинтроу положи усилие да прогони внезапно изострилата се мъка, преди тя да е успяла да накара очите му да прокапят. Той не биваше да плаче на борда; не биваше да позволява на останалите да виждат подобна проява на слабост. По свой си начин Майлд беше прав. Уинтроу оставаше пленен на борда на Вивачия: или до момента, в който успее да избяга, или до навършването на петнадесетата си година. Какво би го посъветвал Берандол в такава ситуация? Лесен въпрос — да се опита да използва колкото се може по-ползотворно времето си тук. Щом от него се изискваше да бъде моряк, следователно би било по-разумно да се приспособи към задълженията си колкото се може по-скоро. А щом като щеше да бъде принуден да съжителства с този екипаж за… за известно време… юношата трябваше да започне да печели съюзници.

Би помогнало, разсъждаваше той, притежаването на дори смътна представа за начина, по който някой би могъл да се сприятели с връстници, с които няма нищо общо. Той взе захабено парче въже и започна да го разплита, все така замислен за същото. Зад него Вивачия изрече тихо:

— Според мен в думите ти имаше смисъл.

Прекрасно. Бездушен дървен кораб, съживен от сила, за която дори не беше сигурно, че принадлежи на Са, намираше казаното от Уинтроу за вдъхновяващо. Той потисна недостойната мисъл почти веднага щом я усети. Но не и преди да долови болезненото потръпване на кораба. Та нима току-що той не си бе казвал, че се нуждае от съюзници? А ето че нападаше единствения си истински съюзник.

— Прости ми — тихо каза юношата. Той знаеше, че не е необходимо да говори високо. — В същината на човеците е склонността да разпространяваме болката си. Сякаш бихме могли да се отървем от нея, като я причиним другиму.

— Виждала съм тази склонност и преди — съгласи се Вивачия. — Ти не си сам в горчилката си. Целият екипаж е смутен. Почти никой на борда не се чувства удовлетворен от жребия си.

Уинтроу кимна.

— Случиха се прекалено много промени, прекалено бързо. Твърде много хора бяха освободени, други получиха по-малки заплати заради възрастта си. Прекалено много нови лица на борда, които още не са намерили мястото си. Ще измине време, преди всички да се почувстват като част от един екипаж.

— Ако изобщо това се случи — огорчено каза Вивачия. — На борда моряците са разделени на стария екипаж на Вестрит, хората на Кайл и новодошлите. Тъй мислят те за себе си, и тъй се държат. Чувствам се… разделена. Трудно е да се доверя, да се отпусна и да дам контрол на… капитана.

Тя се поколеба при последните си думи. Изглеждаше, че самата тя все още не смята Кайл за пасващ в тази позиция.

Уинтроу отново кимна, този път мълчаливо. Той също бе усетил напрежението. Някои от хората, освободени от Кайл, бяха проявили язвителност; поне двама други бяха напуснали доброволно. Последното напрежение бе избухнало, когато Кайл бе поискал от един възрастен моряк от напускащите да му върне златната обица, която капитан Вестрит му дал за службата му на борда. Обицата бе оформена в подобие на фигурата на носа на кораба и показваше, че приносителят й е ценен член на екипажа. Възрастният моряк бе предпочел да я захвърли в морето, отколкото да я предаде на Кайл. Подир това той се бе отдалечил по кея, преметнал торбата си над костеливо рамо. Уинтроу бе усетил, че старецът няма къде да иде; за него щеше да бъде трудно да се докаже на борда на нов кораб, където би му се наложило да се съревновава с млади и ловки моряци.

— В действителност той не я хвърли в морето — съвсем тихо промълви Вивачия.

Любопитството на Уинтроу веднага припламна.

— Така ли? Откъде знаеш? — Той се надигна, приближи се до перилото и надникна към фигурата. Тя му се усмихна.

— Защото същата вечер той се върна и ми я даде. Той каза, че след като сме били заедно толкова дълго и не можел да умре на палубата ми, искал да притежавам поне знак за изслужените от него години.

Уинтроу се оказа разчувстван. Възрастният моряк бе дал на кораба ценно бижу от чисто злато. Бе го дал доброволно.

— А ти какво направи с него?

За момент тя изглеждаше смутена.

— Аз не знаех какво да правя с украшението. Но той ми каза да го погълна. Каза ми, че много от живите кораби правели това. Не често, но със символи, които са от голямо значение. Така корабите носят със себе си спомена за човека, който им го е дал. — Тя се усмихна в отговор на удивлението му. — И аз го сторих. Не беше трудно, макар усещането да беше чудато. То продължава да ме съпътства. Но ми се струва, че съм постъпила правилно.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Уинтроу. И се почуди на увереността си.

 

 

Вечерният ветрец бе приветстван след задухата на деня. Дори обикновените кораби изглеждаха сякаш разговарят в тихото си проскърцване край кейовете. Небето беше ясно и обещаваше хубаво време и през следващия ден.

Алтея мълчаливо стоеше в сянката на Вивачия и изчакваше. Нима тя не си беше изгубила ума: да си постави невъзможна цел и подир това да се осланя на едни изречени в гняв думи като път към нея? Но с какво друго разполагаше тя? С нищо. Единствено с импулсивната клетва на Кайл и с чувството за справедливост на своя племенник. Само идиот би смятал, че тези неща са достатъчни. Майка й се бе опитала да я намери чрез Вивачия; може би това означаваше, че у дома тя има съюзник. Може би, но Алтея не можеше да се осланя на това.

Тя допря длан до сребристия корпус на кораба.

— Моля те, Са — изрече тя, но други думи не последваха. Тя рядко се молеше. Не беше типично за нея да разчита на други за онова, което иска. Дали Великата майка изобщо щеше да чуе думите на човек, който обичайно не й обръщаше внимание? Тогава тя почувства топлото приветствие на Вивачия да се разлива сред дланта й. Дали в действителност девойката се молеше на Са? Може би, подобно на повечето моряци, тя вярваше в кораба си повече, отколкото в някакво провидение.

— Той идва — прошепна й Вивачия.

Алтея прекрачи в по-дълбоките сенки и зачака.

Тя ненавиждаше необходимостта да се промъква по такъв начин, за да разговаря с кораба си. Но това беше единствената й надежда да успее. Алтея бе сигурна, че ако Кайл узнае за плановете й, той ще направи всичко по силите си, за да й попречи. А ето че тя възнамеряваше да сподели тези си планове с Уинтроу, единствено въз основа на един споделен между двамата поглед. За частица от мига младата жена бе зърнала бащиното разбиране за чест в очите на момчето. Сега тя възнамеряваше да заложи всичко на тази си интуиция.

— Помни, че те наблюдавам, пале — прогърмя гласът на Торг. Тъй като след тях не последваха други думи, той излая: — Отговори ми, момче!

— Ти не ми зададе въпрос — тихо изтъкна Уинтроу. Притаилата се Алтея трябваше да признае храбростта на момчето, макар че постъпката му не беше особено мъдра.

— Опиташ ли да избягаш, ще ти ритам задника, докато гръбнакът ти се сцепи — заплаши го Торг. — Разбра ли?

— Разбрах — уморено отвърна гласът на Уинтроу. Той звучеше много млад и много уморен. Алтея долови тихото шумолене на боси стъпала; подир това някой уморено се настани на палубата. — Прекалено съм уморен да мисля, камо ли да говоря — каза момчето.

— А прекалено уморен ли си, за да слушаш? — меко попита корабът.

Алтея дочу прозявка.

— Само ако нямаш нищо против да заспя насред онова, което искаш да ми кажеш.

— Не аз съм тази, която би искала да я изслушаш — тихо каза Вивачия. — Алтея Вестрит чака на кея. Тя е тази, която има нещо да ти каже.

— Леля Алтея? — изненада се момчето. Подир миг главата му изникна над борда. Девойката безшумно напусна сенките, за да се покаже. В мрака лицето му не се виждаше; то представляваше тъмен силует на фона на вечерното небе. — Всички казват, че ти си изчезнала — каза й той.

— Така беше — призна Алтея. Тя си пое дълбок дъх, последван от първия си риск. — Уинтроу, ако разкрия пред теб онова, което възнамерявам да извърша, ще запазиш ли тези планове в тайна?

В отговор той й зададе типично жречески въпрос:

— Възнамеряваш ли да извършиш нещо… неправилно?

Тя едва не се засмя заради тона му.

— Не. Няма да убивам баща ти или да правя нещо подобно. — Тя замълча, опитвайки се да осмисли малкото, което знаеше за момчето. Вивачия я бе уверила, че може да му се има доверие. Алтея се надяваше, че младият кораб е прав в преценката си. — Но ще се опитам да го надхитря. Което не би проработило, ако той е наясно с плановете ми. Затова ще те помоля да запазиш тайната ми.

— Защо ти е да я разкриваш пред някого? Една тайна се опазва най-добре, когато остава достояние само на един.

Това, разбира се, беше ключовият момент.

— Защото ти си важна част от плана ми. Ако не разполагам с твоето обещание да ми помогнеш, не би имало смисъл да предприемам каквото и да било.

Известно време момчето мълча.

— Онова, което си видяла в деня, в който той ме удари, може да те е накарало да смяташ, че аз го мразя или искам той да се провали. Не е така. Просто искам да спази обещанието си.

— Аз самата искам точно това — бързо отвърна Алтея. — Няма да искам от теб да вършиш нещо нередно, Уинтроу. Мога да ти обещая това. Но преди да ти разкрия нещо повече, ще искам от теб да обещаеш, че ще запазиш тайната ми.

Струваше й се, че момчето разсъждава прекалено дълго. Всички ли жреци бяха толкова предпазливи и нерешителни?

— Ще запазя тайната ти — каза накрая Уинтроу. И Алтея хареса начина, по който той обеща. Нямаше клетви и заричания, а просто даване на дума. През дланта на ръката си тя почувства удоволствието на Вивачия, породено от реакцията на Алтея. Странно беше, че това е от значение за кораба.

— Благодаря ти — прошепна Алтея. Тя се напрегна с надеждата, че той няма да я сметне за глупачка. — Спомняш ли си онзи ден ясно? Денят, в който той те удари в трапезарията?

— По-голямата част от него — отвърна момчето. — Поне моментите, в които бях в съзнание.

— Спомняш ли си какво каза баща ти? Той се закле пред Са, че ако дори един признат капитан се застъпи за мен, той щял да ми върне кораба. Спомняш ли си това?

Тя затаи дъх.

— Спомням си — тихо отвърна Уинтроу.

Алтея допря и другата си ръка до кораба.

— А готов ли си да се закълнеш в Са, че си го чул да изрича тези думи?

— Не.

Мечтите на Алтея рухнаха сред крехките си основи. Тя трябваше да се досети. Защо изобщо беше решила, че момчето ще се опълчи на баща си в нещо толкова важно? Как бе могла да проявява подобна глупост?

— Бих свидетелствал, че съм го чул да казва — продължи Уинтроу. — Но не бих се заклел. Един жрец на Са не се кълне в Са.

Сърцето на Алтея трепна. Това би било достатъчно, би трябвало да е достатъчно.

— Би дал мъжката си дума, че той е казал това — настояваше девойката.

— Разбира се. Това е истината. Но — той поклати глава — не мисля, че това би ти донесло някаква полза. Баща ми не спази обещанието си към Са за моето жречество. Защо му е да удържа на думата си за изречена в момент на гняв клетва? За него този кораб е много по-ценен, отколкото съм аз. Съжалявам, че трябва да ти кажа това, Алтея, но ми се струва, че надеждите ти са неоснователни.

— Аз ще се тревожа за това — с треперещ глас каза тя. Облекчението се вливаше в нея. Тя вече разполагаше с един свидетел, на когото можеше да разчита. Тя не му обясни за Съвета на Търговците и влиянието му, защото бе разкрила достатъчна част от тайната си и нямаше намерение да го обременява допълнително. — Стига да зная, че ще потвърдиш истината, имам надежда.

Уинтроу не каза нищо. Известно време Алтея също остана мълчалива, отпуснала ръце върху кораба си. Чрез Вивачия тя почти можеше да почувства момчето. Мъката и самотата му.

— Утре ние вдигаме котва — каза накрая то. В гласа му нямаше радост.

— Завиждам ти — каза Алтея.

— Зная. Иска ми се да можеше да се разменим.

— И на мен ми се иска да беше тъй просто. — Младата жена се опита да прогони завистта си. — Уинтроу, довери се на Вивачия. Тя ще се грижи за теб, ти също се грижи за нея. Разчитам на двама ви да се пазите взаимно.

В собствения си глас тя долови онова звучене на загрижена роднина, което винаги бе ненавиждала като малка. Затова Алтея продължи с тона на обикновен съвет:

— Вярвам, че ти ще обикнеш този живот и този кораб. Това е в кръвта ти. Ако това действително стане… — Следващите думи бяха по-трудни за изричане. — Ако това действително стане, когато аз застана начело, ще се уверя, че за теб винаги ще се намира място на борда му. Това ти обещавам аз.

— Съмнявам се, че някога ще поискам от теб да спазиш обещанието си. Не че не харесвам кораба, просто не бих могъл да си представя…

— С кого говориш, момче? — попита Торг. Тежките му стъпки започнаха да кънтят по палубата; Алтея отново се сля със сянката на кораба и затаи дъх. Уинтроу нямаше да излъже Торг. Тя вече знаеше тази му особеност. Тя не можеше да остане скрита и да позволи момчето да бъде пребито заради нея. Но и не можеше да рискува да бъде заловена.

— Вярвам, че това е моето време с Уинтроу — остро отвърна Вивачия. — С кого смяташ, че разговаря?

— Долу да не се е скрил някой? — продължи Торг. Рошавата му глава изникна над перилото, ала извивката на корпуса и дълбоките сенки предпазваха Алтея.

— Защо не си завлечеш тлъстия задник и не провериш лично? — злобно попита Вивачия. Алтея долови как Уинтроу удивено си поема дъх. Самата тя едва се сдържаше да не прихне. Вивачия бе прозвучала досущ като наперения Майлд.

— Може пък да сторя точно това.

— Само внимавай да не се спънеш — любезно го посъветва фигурата. — Би било срамота, ако ти паднеш зад борда и се удавиш в пристанището.

Спокойното поклащане на живия кораб внезапно се усили. В този момент незрялото й подмятане придоби по-тъмен оттенък, от който Алтея я побиха тръпки.

— Дяволски кораб! — просъска Торг. — Ти не ме плашиш. Сега ще видя кой е долу.

Алтея отново чу кънтенето на стъпките му, но не можа да определи дали той се отправя към дъсчения мост, или се отдалечава от фигурата на носа.

— Върви! — просъска й Вивачия.

— На добър час. В сърцето си ще бъда с теб.

Тези думи Алтея промълви съвсем тихо, но знаеше, че корабът чува мислите й. Тя се отдели от Вивачия и се отдалечи сред гъстите сенки.

— Нека Са закриля и двама ви и да ви пази от самите вас — промърмори тя. Този път знаеше, че е изрекла истинска молитва.

 

 

Роника Вестрит изчакваше сама в кухнята. Нощта вече се беше спуснала, стържеха щурци, звездите проблясваха сред листата. Скоро гонгът в края на полето щеше да отекне. Тази мисъл изпълни стомаха й с пеперуди. Не. С молци. Молците бяха по-подходящи за нощта и за срещата, която й предстоеше.

Тя бе освободила прислугата за тази нощ, а на Рейч бе изтъкнала, че желае да остане сама. В последно време робинята не се отделяше от нея. Кефрия я бе впрегнала да учи Малта да танцува, да държи ветрило и дори как да разговаря с мъжете. Роника се дразнеше от мисълта, че внучката й получава подобни уроци от една непозната, но освен това разбираше, че в последно време Кефрия и Малта не се спогаждат особено. До този момент тя не знаеше в какво точно се изчерпва спорът им. И горещо се надяваше, че няма да й се наложи да узнава. Възрастната жена си имаше достатъчно проблеми, истински и сериозни проблеми. Поне Малта създаваше работа на Рейч. През по-голямата част от времето.

Вече два пъти Давад бе загатвал, че би искал да си получи робинята обратно. И двата пъти Кефрия бе започвала да му благодари горещо за помощта на Рейч, като същевременно бе добавяла, че не могла да си представи какво би правила без нея. В такава ситуация за Давад не бе оставал начин, по който той да си я поиска обратно. Но тази тактика не можеше да носи успех вечно. Какво щяха да правят те, когато тя престанеше да носи полза? Да купят младата жена? Самите те да се превърнат в робовладелци? Роника намираше тази мисъл за отвратителна. А същевременно беше тъй дразнещо, че клетата жена толкова се е привързала към нея. В моментите, когато не изпълняваше някакво възложение, Рейч неизменно оставаше да се навърта пред стаята, в която в дадения момент се намираше Роника, за да предложи услугите си. Хубаво би било младата жена да намери някакъв живот за себе си. Живот, който да замени отнетия й от робството.

Разнесе се звънът на гонг, смекчен от далечината.

Роника се надигна неспокойно и обиколи кухнята, преди да се върне пред масата, подредена лично от нея. Две високи бели свещи от най-скъп пчелен восък изчакваха над плота. Най-добрият порцелан и най-скъпите прибори красяха дебела кремава покривка. Вкусни сладкиши, умело опушени стриди и пресни билки в горчив сос. И бутилка отлежало вино. Великолепието на храната целеше да изтъкне уважението, което Роника изпитваше към гостенката си, а тайнствеността и кухнята трябваше да напомнят за старите съглашения за взаимна защита.

Старицата нервно докосна сребърните лъжици в символично наместване. Това беше глупаво. Не за първи път тя приемаше делегат от Дъждовните Търговци. Те бяха пристигали два пъти годишно — докато Ефрън беше жив. Това щеше да бъде първият път след смъртта му. И първият път, в който тя нямаше да може да представи цялата дължима сума.

В малкото, но тежко ковчеже със злато липсваха две мерки. Две мерки. Роника възнамеряваше да признае сама, изпреварвайки смущаващите въпроси. Да признае и да предложи компенсация при следващото плащане. Какво друго би могла да стори тя? Същото важеше и за делегата. Частичното плащане бе за предпочитане пред нищото. А заселниците в Дъждовните земи се нуждаеха от златото й повече от всичко друго, което тя би могла да им предложи. Поне така се надяваше тя.

Макар да очакваше посещението, тя пак се сепна, когато на вратата се почука.

— Добре дошла! — възкликна тя, без да се отправя към вратата. Вместо това старицата угаси свещите, осветявали стаята. Тя остави само една, за да прелее от пламъка й върху двете восъчни свещи върху масата. Накрая Роника ги покри с декоративни капачета от кован месинг. Сега помещението бе осветено от мътни петна с листна форма. Роника кимна удовлетворено и едва сега се отправи да отвори. — Приветствам те в дома си. Нека той бъде и твой.

Думите бяха формалност, но гласът на Роника ги бе изрекъл с неподправено чувство.

— Благодаря ти — отвърна посетителката. Едновременно с влизането си тя кимна одобрително към посрещналата я обстановка. Тя свали ръкавиците си от мека кожа, подаде ги на Роника и свали качулката, до момента укривала лицето и косата й. Домакинята се загледа в очите й, без да позволява на лицето си да трепне.

— Пътуването ти сигурно е било уморително. Би ли желала да се подкрепиш?

— С радост — отвърна гостенката.

Двете жени се поклониха една на друга.

— Аз, Роника Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, те приветствам в дома и на трапезата си. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

— Аз, Каоулн Фестрю, от Дъждовния Търговски род Фестрю, приемам гостоприемството ти. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

Жените се изправиха и гостенката се престори, че въздъхва облекчено заради приключилите формалности. От своя страна Роника се радваше на тази повтаряща се церемония. Без нея тя никога не би разпознала Каоулн.

— Подредила си прекрасна трапеза, Роника. Макар че през всички тези години никога не е било различно.

— Благодаря ти, Каоулн. — Роника се поколеба, но все пак зададе въпроса: премълчаването му би било по-обидно. — Тази година очаквах Нелин.

— Дъщеря ми вече не е сред живите — тихо каза Каоулн.

— Съжалявам да го чуя. — Състраданието на Роника бе искрено.

— Дъждовните земи са жестоки към жените. Макар че и към мъжете не са по-мили.

— Да надживееш детето си… Няма по-голяма мъка от тази.

— Така е. И все пак тя ни дари с три деца, преди да почине. Тя ще бъде помнена и почитана дълго.

Роника бавно кимна. Нелин бе единствената дъщеря. Повечето жени от Дъждовните земи се считаха за щастливи, ако родяха едно дете, което оживееше. Оставилата след себе си три деца Нелин със сигурност щеше да бъде почитана дълго.

— Заради нея бях приготвила вино — промълви Роника. — Спомням си, че ти предпочиташе чай. Сега ще сложа вода да кипне, а виното ще ти приготвя за подарък.

— Не бих искала да ти създавам проблеми.

— Нищо подобно. Нека всички, които пият от него, почетат паметта на Нелин. Тя много обичаше вино.

Неочаквано Каоулн сведе глава. Торбестите израстъци върху лицето й се разлюляха, но те не попречиха на Роника да зърне сълзите, заблестели във виолетовите очи на другата жена. Гостенката поклати глава и въздъхна тежко.

— За толкова много хора, Роника, формалностите са нещо, което трябва да бъде претупано. Приветствието е пресилено, гостоприемството — фалшиво. Но още от самото начало, в което ти стана Вестрит и започна да домакинстваш, ти винаги си ни карала да се чувстваме наистина приветствани. Как бих могла да ти се отблагодаря?

Някоя друга жена би се изкушила да използва точно този момент, за да съобщи на Каоулн, че златото е по-малко. Някоя друга жена може би не би вярвала в светостта на някогашните спогодби и споразумения. Но не и Роника.

— Не са нужни благодарности, защото аз не отдавам нищо повече от полагащото се — каза тя. И додаде, защото й се стори, че това е прозвучало студено: — Дори и без спогодби и церемонии двете с теб бихме били приятелки.

— Аз също смятам така.

— Сега ще сложа чайника.

Роника се надигна и веднага се почувства по-добре в пристъпването към познатата си работа. Докато наливаше вода и раздухваше въглените, тя каза:

— Не ме чакай. Как ти се струват пушените стриди? Пак съм ги взела от Слек, както винаги, но от тази година той повери опушването на сина си. Самият той е много взискателен към момчето, но на мен ми се струва, че сега са дори още по-хубави.

Каоулн опита от стридите и се присъедини към мнението на домакинята си. Междувременно Роника кипна вода, отнесе чайника на масата и прибави чаши. На масата двете започнаха да говорят за общи неща, но разговорът им бързо премина към сериозни теми — напусналите ги близки, настъпващите лоши времена, покварата на настоящия сатрап и процъфтяващата търговия с роби, която може би е свързана с облагането на продажбите им. Двете дълго си припомняха за роднините си, дълго обсъждаха Вивачия и съживяването й — сякаш корабът бе тяхна внучка. Те тихо обсъдиха и прилива на нови жители в Бингтаун, земите, придобивани от новодошлите, и усилията им да си осигурят гласове в Съвета на Бингтаун. Последното застрашаваше не само тукашните Търговци, а и старите им споразумения с Търговците от Дъждовните земи. Споразумения, които поддържаха и двете страни в безопасност.

За тези споразумения се говореше рядко, също както дишането и смъртта не са подходящи за обсъждане. Подобни неща са неизбежни и неизменно присъстващи. Това беше причината, поради която Каоулн не отваряше дума за начина, по който мъката е сбърчила лицето на Роника, посивила е косите й, а кожата на лицето й е дръпнала надолу, към увисващата шия. От своя страна домакинята не си позволяваше да се взира в люспестите образувания, които заплашваха зрението на Каоулн, нито към буците, които личаха сред редеещата коса. Добрината на приглушената светлина можеше да смекчи, но не и да скрие тези белези. Това бяха видими рани, които бяха част от идентичността на притежателите си.

И така двете продължаваха да се наслаждават на димящия чай и вкусната храна. Тежките сребърни прибори потракваха приятно върху порцелана, а навън летният ветрец разклащаше въздушните камбанки, за да прибави тихото им дрънчене. По време на храненето двете бяха съседки, провеждащи удовлетворяващ разговор сред вкусна храна. Това също беше част от споразумението. Напук на километрите и разликите, разделящи двете групи заселници, Търговците и от Бингтаун, и от Дъждовните земи винаги трябваше да помнят, че са пристигнали на Прокълнатите брегове едновременно: съдружници, другари и роднини. И щяха да останат такива.

По тази причина едва когато храната бе изядена, жените си поделяха последните чаши изстинал чай, а разговорът бе преминал в обичайното мълчание — едва тогава настъпи моментът за обсъждане на същинската цел на посещението. Каоулн бавно си пое дъх и поде формалния разговор. Още преди време бингтаунските Търговци бяха открили, че това е единственият начин за отделянето на работата от удоволствието. Промененият език не зачеркваше дружбата между двете жени, а целеше да изтъкне разбирането, че в работата важат други правила, които трябва да бъдат спазвани от всички. Това беше предпазна мярка в едно малко общество, в което приятели и близки бяха и хора, с които същевременно сключваха сделки.

— Живият кораб Вивачия се събуди. Същността й съвпада ли с обещаното?

Въпреки скръбта си, Роника почувства искрена усмивка да изгрява върху лицето й.

— Ние потвърждаваме, че същността й съвпада с обещаното.

— В такъв случай ние сме готови да приемем обещаната вноска.

— А ние сме готови да я предоставим.

Роника си пое дъх. В този момент й се искаше да бе споменала по-рано за недостигащото злато. Но пък не би било правилно и справедливо да се възползва от приятелството им по такъв начин. Колкото и да й беше трудно да го стори, точно сега беше правилното време. Тя започна да търси подходящи думи.

— Освен това ние признаваме, че ви дължим повече от онова, което съумяхме да съберем до този момент. — Вдовицата Вестрит си наложи да не трепва и да удържи изненадания поглед в бледолилавите очи. — Не ни достигат две мерки. Ние бихме искали това количество да бъде пренесено към следващата ни вноска, за която уверяваме, че ще предоставим в пълното полагащо се количество, двете мерки, които липсват от настоящото ни изплащане, а също и една четвърт мярка като компенсация за сегашната невъзможност.

Последва дълго мълчание, по време на което Каоулн размишляваше. И двете жени знаеха, че законът на Бингтаун й дава право да определя свободна компенсация за неплатеното. Роника бе готова да плати до две мерки повече, но се надяваше, че тя и гостенката ще се споразумеят на една мярка и половина допълнително. Набавянето на това количество щеше да представлява голямо предизвикателство за изобретателността й.

Най-накрая Каоулн заговори, но тихите й думи смразиха кръвта на Роника:

— Кръв или злато изплащат дълга.

Сърцето на Роника подскочи. Кого можеше да има предвид посетителката й? Никое от обясненията, за които домакинята се сещаше, не беше благоприятно. Тя се опита да не допуска треперене в гласа си, да си припомни, че сделката си е сделка, но че човек винаги можеше да се опита да подобри условията.

И тя зае най-неочакваната позиция.

— Аз овдовях съвсем наскоро — изтъкна тя. — Дори и да бях имала възможност да напусна траура си, възрастта ми не ми позволява да раждам здрави деца, Каоулн. Още преди години престанах да се надявам, че някога ще родя друг син на Ефрън.

— Ти имаш дъщери — внимателно изтъкна Каоулн.

— Една омъжена и една, която е изчезнала — бързо се съгласи Роника. — Как бих могла да обещая онова, което не е мое притежание?

— Алтея е изчезнала?

Роника кимна, отново жегната от онази болка. Незнание. Най-голямата мъка, която би могла да измъчва членовете на семейство мореплаватели: че един ден някой от тях просто ще изчезне, а онези у дома никога няма да разберат какво е станало с него…

— Трябва да попитам… — Каоулн почти се извиняваше. — Дългът към моето семейство го изисква. Нали изчезването на Алтея… не е свързано с желанието й да избегне условията на нашата спогодба?

— Зная, че трябваше да попиташ, затова не се наскърбявам. — Въпреки казаното Роника трябваше да положи усилия, за да прогони хладината от гласа си. — Алтея по-скоро би умряла, отколкото да предаде честта на семейството си. Където и да се намира тя, ако все още е жива, тя е обвързана от условията на нашата спогодба. И тя го знае. Ако избереш да поискаш да изплатим дълга си по такъв начин, Алтея ще се отзове на дълга.

— Аз също смятах така — топло призна Каоулн. И въпреки това тя продължи неумолимо: — Но освен това ти имаш внучка и двама внуци, които са също обвързани. Аз също имам двама внуци и внучка. И тримата наближават време за брак.

Роника поклати глава и успя да се засмее.

— Моите внуци са още деца, които далеч не са готови за брак. Единственият, който е близо до тази възраст, отплава с баща си. Освен това той е обречен на Са — додаде вдовицата. — Както ти казах, не бих могла да обещая онова, което не притежавам.

— Само преди мигове ти беше готова да обещаеш злато, което не притежаваш — възрази посетителката. — Злато или кръв, въпрос на време е дългът да бъде платен, Роника. Щом ние сме склонни да чакаме и да ви оставяме да подбирате темпото, с което да изплащате, вие от своя страна би трябвало да проявявате по-голяма склонност в това да ни позволите да определяме валутата на изплащане.

Роника повдигна чашата си, но установи, че тя е празна. Вдовицата веднага се надигна.

— Да сложа ли още чай?

— Само ако ще кипне бързо — отговори Каоулн. — Нощта няма да ни чака, Роника. Сделката трябва да бъде приключена скоро. Не бих искала да напускам Бингтаун през деня. Тук има прекалено много невежи люде, които загърбват древните спогодби.

— Разбира се. — Роника побърза отново да заеме мястото си, покъртена. В прилив на моментно озлобление й се прииска Кефрия да беше тук. По право голямата й дъщеря трябваше да бъде тук; семейното богатство бе преминало под неин контрол. Нека тя се изправи пред нещо подобно. Нови тръпки плъзнаха по гърба на Роника при тази мисъл. Тя можеше да се досети за начина, по който Кефрия би се справила: дъщеря й щеше да отстъпи преговорите на Кайл, който си нямаше и понятие от заложените неща. Той не бе запознат с древните спогодби; а дори и да беше, пак не би ги спазвал. Не, той щеше да гледа на това като на сделка. Той по нищо не се отличаваше от онези, които бяха започнали да презират Дъждовния народ и свеждаха съприкосновенията си с него единствено до делови начинания, без да осъзнават всичко онова, което Бингтаун дължеше на старите заселници. Кефрия би предала съдбата на цялата си фамилия на Кайл, който щеше да постъпи с въпросната съдба като със стока.

В мига, в който осъзна това, Роника престъпи една граница. Това не беше лесно, защото изискваше от нея да пожертва честта си. Но какво беше честта, сравнена със семейството и дадената дума? Щом трябваше да се прибягва до заблуди и лъжи, така да бъде. Тя не можеше да си спомни друг случай, в който с подобно спокойствие да е прибягвала до нещо, което винаги е смятала за неправилно. Но освен това тя не помнеше и друг случай, в който да се е озовавала в подобна отчаяна ситуация. За един мрачен момент душата й копнееше за Ефрън, за мъжа, който винаги бе стоял зад нея и бе подкрепял решенията й; който с доверието към нея я бе карал да изпитва вяра към себе си. Точно в този момент тя страшно се нуждаеше от подобна подкрепа.

Тя повдигна поглед и погледна в очите Каоулн.

— Ще ми дадеш ли отсрочка? — просто попита тя. И след момент колебание постави висок залог, за да изкуши другата. — Ако не се лъжа, следващата вноска трябва да бъде направена в средата на зимата.

Каоулн кимна.

— Ще ви дължа дванадесет мерки злато, това е обичайната вноска.

Жената отново кимна. Това беше един от номерата на Ефрън за сключването на сделка: да накараш другите да се съгласяват, да породиш последователност. Понякога това довеждаше до механично съгласие без задълбочено замисляне.

— Освен това ще дължа двете мерки злато, които не ми достигат днес, плюс още две мерки злато компенсация за сегашната ми невъзможност. — Роника полагаше усилия да запази гласа си спокоен и небрежен при изричането на огромната сума. Тя се усмихна към Каоулн.

Гостенката се усмихна в отговор.

— А ако не разполагаш с това, ще се върнем към първоначалното изплащане. Кръв или злато изплащат дълга. Тогава ще изпратиш дъщеря или внук на семейството ми.

За това Роника не можеше да спори. Това споразумение бе сключено преди много години, още от бабата на Ефрън. Никое Търговско семейство не би и помислило да се отрича от споразумение, сключено от предтеча. Кимването на вдовицата бе сковано, а изречените от нея думи бяха предпазливи, носещи силата на спогодба.

— Но ако разполагам с пълни шестнадесет мерки злато, ти ще ги приемеш.

Каоулн протегна ръката си в знак на съгласие. Бучките и брадавиците върху оголената ръка се допряха до десницата на Роника.

Подир това гостенката се изправи.

— За пореден път, Роника от бингтаунския род Вестрит, ти благодаря за сделката. И за гостоприемството.

— И за пореден път, Каоулн от Дъждовния род Фестрю, за мен беше удоволствие да те приема и да сключа сделка с теб. Род с род, кръв с кръв. Сега се сбогувам с теб до следващата ни среща.

— Род с род, кръв с кръв. На добър час.

Тази формална размяна сложи край на посещението. Каоулн отново си сложи наметалото и повдигна качулка. Само бледото виолетово сияние на погледа й остана да наднича под сянката. Дантелен воал прикри и него.

Докато си слагаше широките ръкавици, тя наруши традицията и със сведен поглед каза:

— Това не би била тъй лоша орис, както си мислят мнозина, Роника. Всеки Вестрит, който стане част от рода ни, аз бих пазила, както пазя приятелството ни. Аз бях родена в Бингтаун. И макар да съм жена, при вида на която всеки тукашен мъж би потръпнал, трябва да знаеш, че аз не съм била нещастна. Аз имах съпруг, който ме ценеше, и добих дете, което ме дари с трима внуци. Жените, които остават в Бингтаун, плащат по-висока цена за гладката си кожа и очите и косите с нормален цвят. Ако всичко не се развие по начина, за който ти се надяваш, ако следващата зима аз отведа един твой близък… знай, че той ще бъде обичан и ценен… Не само защото идва от достойното потекло на Вестрит, а защото ще донесе свежа кръв сред народа ни.

— Благодаря ти, Каоулн.

Тези думи едва не задавиха Роника. Другата жена бе говорила искрено и с добри намерения, но не би могла да подозира тръпките, които казаното от нея бе породило. А може би имаше представа? Защото бляскавият поглед изпод качулката трепна два пъти, преди Каоулн да се обърне към вратата и да вземе тежкото сандъче, очакващо я край прага. Роника й отвори вратата, но не си направи труда да предлага свещ или фенер. Жителите на Дъждовните земи не се нуждаеха от светлина в една лятна нощ.

Роника остана на прага, за да изпроводи с поглед гостенката си. От сенките пристъпи мъж, който пресрещна отдалечаващата се и без усилие взе сандъчето под мишницата си. Двамата Дъждовни повдигнаха ръце. Вдовицата им помаха. Тя знаеше, че някъде на брега ще ги чака малка гребна лодка, а отвъд пристанището ще има кораб с една запалена светлина. Тя се надяваше, че пътуването им ще бъде леко. И горещо се молеше на Са, че никога няма да й се наложи да стои на прага и да гледа как нейна плът и кръв се отдалечава заедно с тях в мрака.

 

 

Сред притъмнялата спалня Кефрия повтори повика си.

— Кайл?

— Какво? — Неговият глас беше дълбок, натежал от доволство.

Тя притисна тялото си до неговото. Кожата й все още бе топла от скорошния допир, приятно настръхнала от летния хлад, който ги облъхваше от прозореца. Съпругът й ухаеше приятно, на мъжественост. Солидната реалност на мускулите и силата му я предпазваха от нощните страхове. Защо, мълчаливо се обърна тя към Са, не можеше всичко останало да бъде тъй просто и приятно? Тази вечер той се бе прибрал, за да се сбогува с нея, двамата бяха вечеряли насаме, а после бяха пренесли уединението си в спалнята. Утре той щеше да отплава и щеше да отсъства за времето, необходимо за един пълен курс. Защо тя трябваше да разваля този миг с поредния разговор за Малта? Защото, решително си каза тя, този проблем трябваше да бъде разрешен. Тя трябваше да го накара да се съгласи с нея, преди да е заминал. Нямаше да работи зад гърба му, защото това би подронило доверието, което винаги бе ги обвързвало.

Затова Кефрия бавно си пое дъх и изрече думите, които бяха втръснали и на двамата.

— Става дума за Малта — поде тя.

Кайл простена.

— Кефрия, моля те, недей. Само след няколко часа трябва да вървя. Нека се насладим на тези последни мигове.

— Това е лукс, който не можем да си позволим, Малта знае, че двамата с теб не сме на едно мнение. Тя ще използва това неразбирателство през цялото време, докато тебе те няма. Всеки път, когато й се прииска нещо, което аз забранявах, тя ще възразява: Но нали татко каза, че вече съм жена… За мене това ще бъде мъчение.

С изнервена въздишка той се отдръпна от нея. Леглото неочаквано се оказа студено място, неприятно студено.

— Така значи. Трябва да се отметна от обещанието си, за да не ти се налага да спориш с нея? Кефрия, какво ще си помисли тя за мен? Наистина ли това е чак такъв проблем, какъвто ти го изкарваш? Остави я да отиде на едно събиране с красива рокля. Това е всичко.

— Не е.

Тя се нуждаеше от цялата си храброст, за да му възрази директно. Но пък съпругът й не знаеше за какво говори, трескаво си припомни тя. Той не разбираше, а тя бе отлагала обясненията си прекалено, за да се стигне до настоящия момент, в който вече беше прекалено късно. Тя трябваше да го накара да отстъпи пред нея, само този път.

— Става дума за нещо много повече от няколко танца в красива рокля. Тя взема уроци по танци от Рейч. Искам да й кажа, че за момента трябва да се ограничи с тях; че трябва да прекара поне година в приготовления, преди да пристъпи сред обществото на Бингтаун като жена. И искам да й кажа, че двамата с теб сме единодушни. Че ти си размислил и си решил да не я пускаш на бала.

— Но аз не съм си променял мнението — упорито изтъкна Кайл. Той лежеше загледан в тавана, със сплетени под тила си пръсти. Ако този разговор се бе провеждал другаде, той щеше да е скръстил ръце пред гърдите си, помисли си Кефрия. — Правиш от мухата слон. И друго. Не го казвам, за да те нараня, а защото все по-често го виждам… струва ми се, че ти просто не искаш да оставиш Малта да бъде самостоятелна, а да продължава да бъде малкото ти момиченце. Ти почти ревнуваш от нея, скъпа. Ревнуваш, че тя се интересува от моето внимание и от вниманието на младите мъже. Виждал съм го и преди; никоя майка не иска да бъде засенчена от дъщеря си. Една зряла дъщеря очевидно напомня на майка си за изгубената младост. Но на теб това не подобава, Кефрия. Остави дъщеря си да расте. Нека тя бъде украса и похвала за тебе. Не можеш вечно да я държиш в детски роклички и сплетена коса.

Може би Кайл разтълкува погрешно гневното й и наскърбено мълчание, защото той леко извърна глава към нея и продължи:

— Трябва да бъдем благодарни, че тя изобщо не прилича на Уинтроу. Погледни го. Той не само изглежда и говори като момче, но копнее да си остане дете. Онзи ден го заварих да работи без риза. Гърбът му беше почервенял като омар, а Уинтроу се цупеше като петгодишен. Някои от моряците решили да се пошегуват и му окачили ризата на една от мачтите. А той се страхуваше да се покатери да си я прибере. Аз го повиках в каютата си и се опитах да му обясня, че ако той не направи нещо, екипажът ще го помисли за страхливец. Той твърдеше, че не от страх не правел нищо, ами заради достойнството си. Изтъпанчил се като някакво попче! И се опита да изтъкне, че не ставало дума за храброст или страх, ами че той нямало да се излага на риск за тяхно веселие. Аз му казах, че няма почти никакъв риск и че вече би трябвало да умее да се катери по въжетата. А той отново ми изтърсва как никой нямал право да излага друг на какъвто и да било риск, за да си доставя удоволствие. В един момент изгубих търпение, повиках Торг и му казах да се погрижи момчето да се покатери и да си вземе ризата. Боя се, че Уинтроу страшно пропадна в очите на екипажа с тази случка…

— Защо позволяваш на хората си да погаждат такива хлапашки номера, вместо да си гледат работата? — попита Кефрия. Сърцето й се късаше от чутото, макар в същото време да й се искаше синът й просто да беше отишъл да си вземе ризата. Ако той беше приел предизвикателството им, моряците щяха да гледат на него като един от тях. Сега щяха да виждат в негово лице аутсайдер, когото да измъчват. Тя инстинктивно знаеше това.

— Много си развалила момчето с изпращането му при жреците. — Кайл звучеше почти доволен. Неочаквано тя осъзна, че съпругът й е сменил темата.

— В момента обсъждаме не Уинтроу, а Малта. — Внезапно тя бе споходена от нова идея. — Ти настояваше, че само един мъж знае как се възпитава момче. Би следвало да признаеш, че само една жена би могла да се заеме с възпитаването на Малта.

Дори в тъмното тя успя да различи изненадата, изникнала върху лицето му в отговор на нейната хапливост. Това, осъзна тя, не беше правилният подход към убеждаването му. Но думите бяха изречени и нямаше връщане назад. А заради новоизникналия си гняв Кефрия не би ги върнала обратно дори и да можеше. Тя беше прекалено ядосана, за да се опитва да убеди съпруга си в нейното.

— Ако ти беше различна жена, бих ти признал това право — студено рече Кайл. — Но аз си те спомням като малка. Твоята собствена майка те държеше привързана към полите си точно както ти искаш да удържаш Малта. Спомни си колко време ми отне да те накарам да се почувстваш като жена. Не всички мъже разполагат с подобно търпение. Не искам и Малта да бъде срамежлива и стеснителна като теб.

Жестокостта на изреченото я накара да застине. Тяхното проточено ухажване, събуждало у нея усилваща се надежда и впоследствие увереност към интереса на Кайл за нея съдържаше едни от най-скъпите й спомени. А ето че само в рамките на един миг той беше разрушил всичко това; беше превърнал нейните месеци тръпнещо очакване в някаква проява на отегчено търпение от негова страна, а събуждането на чувствата й — в някакъв претупан в досада урок. Тя извърна глава и се вгледа в мъжа до себе си, неочаквано превърнал се в непознат. Страшно й се искаше да може да отрече, че той някога е изричал подобни думи; искаше й се да се преструва, че в действителност казаното не съответства на усещанията му, а е било изречено в момент на гняв. Сега нейната ярост бе преминала в студенина. Гняв или истина, нима значението не беше едно и също? Кайл не беше мъжът, за когото тя го бе смятала. През всичките тези години тя бе оставала омъжена за фантазия, а не за истинска личност. Тя си бе изградила образа на грижовен и весел мъж, който отсъства месеци наред единствено заради нуждата, и бе придала на този образ лицето на Кайл. Беше лесно да подмине или да намери някакво оправдание за няколко или дори за десетки недостатъци, проявяващи се по време на кратките му престои у дома. Кефрия винаги бе успявала да си внуши, че той е уморен, че пътуването е било едновременно продължително и мъчително, че двамата просто се нуждаят от време, за да привикнат един към друг. Въпреки всички неща, които той бе казал и извършил в седмиците подир кончината на баща й, тя бе продължила да се отнася с него и да гледа на него в съответствие с образа, граден от мечтите й. Ала истината беше, че Кайл никога не бе имал нищо общо с романтичния любим, съзиран от копнежите й. Той си беше обикновен мъж, който по нищо не се отличаваше от останалите. Не. Той беше по-глупав от повечето мъже.

Достатъчно глупав, за да си мисли, че тя е длъжна да му се подчинява. Дори и в случаите, когато тя осъзнаваше, че той греши; дори и в моментите, в които той не беше до нея. Това проникновение я разтърси. Защо тя не се бе сещала за това преди?

Може би Кайл усети, че този път е отишъл прекалено далеч. Той се извърна към нея, пресегна се над ледените завивки, за да помилва рамото й.

— Ела — подкани я той. — Не се цупи. Това е последната ми нощ у дома. Довери ми се. Ако всичко се развие по план, ще мога да направя по-продължителна пауза преди следващото си отплаване. Ще мога да остана вкъщи за повече време и да се погрижа за цялото това бреме, което те притиска. За Малта, за Силдин, за кораба, за земите… Ще вложа всичко в ред и ще се грижа за делата ни по начина, по който е трябвало да бъдат ръководени от самото начало. Ти винаги си била срамежлива и стеснителна… Не биваше да изтъквам това като нещо, което би могла да промениш у себе си. Просто искам да знаеш, че осъзнавам колко усилия си полагала, за да поддържаш нещата въпреки това. Ако някой е виновен, то това съм аз, защото съм позволил тези проблеми да те тревожат толкова години.

Тя му позволи да я придърпа към себе си и да се унесе. Сега топлината му й се струваше притискаща я тежест. Обещанията, с които Кайл бе искал да я увери, отекваха сред мислите й под формата на заплаха.

 

 

Роника Вестрит отвори очи сред сенчеста спалня. Прозорецът беше открехнат; драпериите леко се поклащаха от диханието на нощния вятър. Вече и сънят ми е старчески, помисли си тя. Откъслечен и неспокоен, нито сън, нито бдение, нито почивка. Тя отново затвори очи. Може би това беше следствие от всички онези месеци край ложето на Ефрън, когато тя не се бе осмелявала да се унесе дълбоко и бе готова да се сепне при най-малкото раздвижване на съпруга си. Може би с течение на новата самота тя щеше да отвикне и отново да започне да спи дълбоко. Ала по някаква причина Роника се съмняваше в това.

— Майко.

Шепот, тих като позива на дух.

— Да, чедо. Тук съм.

Роника отвърна също тъй тихо, без да отваря очи. Тя познаваше тези гласове, спохождали я от години. Синовете й все още я навестяваха, за да я позоват от мрака. Колкото и болезнени да бяха тези видения, тя нямаше да отвори очи и да ги прогони. Човек трябваше да пази утехите си, дори и ако те бяха осеяни с остри ръбове.

— Майко, дойдох да те помоля за помощ.

Роника бавно отвори очи.

— Алтея? — прошепна тя. Наистина ли отвън стоеше силует, прикриван от движещите се завеси? Или това беше поредната от нощните й илюзии?

Нечия ръка отмести завесата. Алтея се облегна на перваза.

— Слава на Са, ти си добре!

Роника бързо се надигна от кревата, а Алтея се отдръпна.

— Ако повикаш Кайл, никога повече няма да ме видиш — предупреди тя с груб и тих глас.

Вдовицата се приближи до прозореца.

— Нямах никакво намерение да викам Кайл — прошепна тя. — Ела. Трябва да поговорим. Всичко се обърка. Нищо не тръгна по начина, по който трябваше да бъде.

— Това не е нищо ново — мрачно промърмори Алтея и отново се приближи до перваза. Роника се вгледа в очите й, за момент различила оголена скръб. Подир това дъщеря й отмести очи. — Майко… може би съм глупачка, задето ще те моля за нещо подобно. Но трябва да го сторя; трябва да зная, преди да започна. Спомняш ли си какво каза Кайл, когато… При последното ни хранене заедно?

Гласът на дъщеря й бе странно настойчив.

Роника въздъхна тежко:

— Кайл каза страшно много неща. Повечето от които ми се иска да можех да забравя, ала те са се врязали в паметта ми. Кое от тях имаш предвид?

— Той се закле в Са, че ако дори един достоен капитан се застъпи за мен, той ще ми върне кораба. Спомняш ли си тези му думи?

— Спомням си ги — потвърди Роника. — Но се съмнявам, че той говореше сериозно в онзи момент. Това е типично за него, да изрича подобни неща в гнева си.

— Но си спомняш, че той е изрекъл тази клетва? — настояваше младата жена.

— Да. Да, спомням си, че той каза това. Алтея, трябва да обсъдим много по-важни неща. Моля те. Ела. Върни се у дома, трябва да…

— Не. Нищо не е по-важно от онова, за което те попитах току-що. Майко, ти никога не си изричала лъжа. Не и когато става дума за нещо важно. Ще дойде време, когато ще се осланям на теб да кажеш истината.

Под невярващия й поглед дъщеря й вече се отдалечаваше; последните думи тя бе изрекла през рамо. За един ужасяващ миг тя изглеждаше досущ като баща й на младини. Тя носеше раирана риза и черен панталон — облеклото на моряк в отпуск. Тя дори крачеше като Ефрън, с онази целенасочена походка. И вързаната коса се поклащаше по познатия начин над тила й.

— Почакай! — извика Роника. Тя седна върху перваза и започна да спуска крака отвън. — Алтея, почакай!

Тя скочи в градината, където се приземи лошо. Босите й крака не одобриха каменистата почва под прозореца й. Старицата едва не падна, но успя да се задържи права и бързо да закрачи към живия плет, който обгръщаше градината. Само че Алтея вече беше изчезнала. Роника опря ръце в жилавата зелена преграда и се опита да си проправи път. Клонките поддадоха, но само малко, дращещи. Листата бяха влажни от роса.

Тя отстъпи назад и се огледа. Градината беше притихнала. От дъщеря й нямаше и следа. Сякаш изобщо не се бе появявала.

 

 

Сесурея бе онзи, когото плетеницата избра за свой представител пред Молкин. Шривър се чувстваше едновременно раздразнена и наскърбена от безочливия начин, по който останалите бяха разговаряли помежду си. Ако някой бе таял съмнения, защо просто не се бе обърнал направо към Молкин, вместо да разпраща тази отровна идея сред останалите? Сега всички бяха обзети от тази лудост, като зараза, предала се от развалено месо. Глупостта намираше най-силна проява при Сесурея — това личеше по готовността, с която оранжевата му грива вече настръхваше, докато той се приближаваше към първенеца.

— Твоето водителство е грешно! — протръби той. — С всеки изминал ден Обилието край нас става все по-плитко и по-топло, с по-чудновати соли. Ти ни водиш към места, където плячката е оскъдна, а освен това ни даваш прекалено малко време да се нахраним. Аз не надушвам други плетеници; други не са идвали тук. Ти ни водиш не към прераждане, а към смърт.

Шривър наостри гривата си и изви врат, за да подготви отрова. Ако Молкин бъдеше нападнат, тя се зарече, че няма да го остави да се сражава сам.

Но гривата на самия Молкин остана неподвижна. Съвсем лениво той продължаваше да оформя бавна последователност сред Обилието. Тези му движения го отведоха около Сесурея, който трябваше да извие глава, за да задържи погледа си върху Молкин. Пред погледите на цялата плетеница водачът превърна предизвикателството на Сесурея в изящен танц, където Молкин също предвождаше.

Мъдростта на думите му споделяше гъвкавостта на движението му.

— Ти не усещаш други, защото аз следвам миризмата на онези, които са минавали тук преди цяла епоха. Но е достатъчно да разтвориш хриле, за да усетиш други, недалеч от нас. Ти се боиш от топлотата на това Обилие, а пък беше сред първите, които протестираха, че ви отвеждам от топлота към хлад. Ти вкусваш непознати соли и смяташ, че сме поели по грешен път. Глупост! Ако всичко беше познато, то ние бихме плували към вчерашното. Следвайте ме и не се съмнявайте повече. Защото аз ви отвеждам не към познатото вчера, а към утрешното, към вчерашния ден на вашите предци. Не се съмнявайте повече, а погълнете истината ми!

Заплитащият танц и мъдрост Молкин се намираше съвсем близо до Сесурея; когато водачът наостри грива и освободи токсините си, другият ги погълна. Едрите зелени очи се завъртяха, вкусили ехото на гибел и истината, криеща се в това ехо. Той се сгърчи, отпусна се и щеше да потъне към дъното, ако Молкин не се беше обвил около него, за да започне да го издига. А от плетеницата долетя многогласен възклик. Защото над Обилието и същевременно сред него, под Празнотата и същевременно сред нея, в тази двойственост се движеше мрак. Неговата сянка премина над тях беззвучно, с лишено от перки тяло.

И докато останалата част от плетеницата се канеше да се укрие в дълбината, Молкин се насочи право към силуета.

— Елате! — призова той следовниците си. — Следвайте! Следвайте без страх. Аз ви обещавам и храна, и прераждане, когато времето за събирането настъпи!

Единствено верността на Шривър й позволи да надвие страха си. Тя първа от цялата плетеница се изпъна в цяла дължина и се впусна подир водача си. Тя видя как съзнанието започва да се възвръща у Сесурея, забеляза колко внимателно той се отдели от Молкин.

— Аз видях — извика той към останалите, които все още се колебаеха. — Молкин е прав! Видях спомените му. Сега ние го изживяваме отново. Елате. Вървете.

От сянката изникна храна; плячка, която не се бореше и не плуваше, а се спускаше към дъното, за да бъде погълната от всички.

— Ние няма да умрем от глад — обърна се Молкин към следовниците си. — Нито ще ни се налага да забавяме пътуването си в дирене на храна. Захвърлете съмненията си и потърсете най-дълбоките си спомени. Следвайте.