Робин Хоб
Вълшебният кораб (7) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава четвърта
Заграба

Кенит навлажни кърпичката си с лимоново масло, леко я прокара над брадата и мустаците си и се загледа в позлатеното огледало над умивалника си. Маслото придаваше приятен блясък, но не заради този си ефект биваше използвано то, а заради цитрусовия си аромат. Но дори и той не се оказваше достатъчен, за да задържи вонята на Заграба далеч от ноздрите на капитана. Завръщането тук приличаше на пускане на котва в робска подмишница.

Той напусна каютата си и се насочи към палубата. Вън въздухът бе също тъй влажен и зноен, с още по-силна воня.

Кенит навъсено се загледа в приближаващите се заграбски брегове. Пиратското убежище бе отлично избрано. За да го открие, човек трябваше не само да познава пътя, но и да притежава съвършени умения в прекарването на кораб сред водите на множеството протоци. Бистрата река, отвеждаща до тази лагуна, на вид по нищо не се отличаваше от десетината други, които се виеха сред островчетата на Подвижния бряг и отвеждаха до морето. Но само на пръв поглед: тя притежаваше тесен и дълбок канал, достъпен за мореплаващи съдове, и спокойна лагуна, която и най-свирепите бури не вълнуваха.

Някога, несъмнено, мястото бе изглеждало красиво. Но днес обрасли с мъх кейове и пристани стърчаха от всяко късче бряг. Обилната растителност, обгръщала речните брегове, отдавна бе прочистена, за да отстъпи място на тинеста кал. Движенията на водата и вятъра бяха недостатъчни, за да разчистят отпадъците и дима от скупчените постройки на пиратския град. Дъждовете на късната есен щяха да прочистят града и лагуната, поне за кратко, ала до тяхната поява имаше много време. В горещ летен ден като днешния пристанището в Заграба по нищо не се отличаваше от преливащо цукало.

Оставането на котва тук за повече от няколко дни започваше да заплашва корпусите със загниване. На пръсти се брояха кладенците, чиято вода не предизвикваше разстройство (а онези без треска бяха още по-малко). И въпреки това Кенит можа да забележи, че екипажът му работи с охота. Дори онези в лодките, повели Мариета към пристанището, гребяха енергично — за техните носове тази воня представляваше приятната миризма на завръщане у дома и заплащане. Както изискваше традицията, плячката щеше да бъде раздадена право на палубата, още щом Мариета спуснеше котва. Само след няколко часа моряците щяха да са се отдали на типичните си забавления — пиво и курви.

Да, още преди утрешния изгрев по-голямата част от придобитата с труд плячка щеше да е преляла в ръцете на изнежените пивничари и сводници. Тази реалност накара Кенит да поклати глава със съжаление и отново да приглади мустаци с ароматизираната кърпичка. Той се възползва от този жест, за да се усмихне леко. Поне този път хората му нямаше да се ограничат да пръскат дяловете си от плячката, а щяха да разпространят из Заграба и първите кълнове на амбицията на своя капитан. Кенит бе готов да се обзаложи, че още утре сутринта половината град ще е чул историята за пророчеството, което капитан Кенит получил на Острова на Чуждите. Този път той бе решил да прояви изключителна щедрост в поделянето на плячката. Нямаше да оповестява и изтъква намерението си, разбира се. Нито щеше да пресилва нещата: двойното заплащане щеше да свърши работа. И от него джобовете на моряците му щяха да натежат. Той искаше цял Заграба да забележи и запомни, че хората от неговия кораб винаги се завръщат с претъпкани кесии. Бързо щяха да бъдат направени заключения за късмета и щедростта на капитана им. Бързо щяха да поникнат мисли, че малко от този късмет и тази щедрост не биха навредили на цялата Заграба.

Помощник-капитанът почтително се приближи до перилото, на което Кенит стоеше облегнат.

— Соркор, виждаш ли онази отвесна скала? Една кула там би предоставила гледка към обширен участък от реката, а няколко балисти биха разрушили всеки кораб, случайно натъкнал се на канала ни. Заграба не само би узнала предварително за някоя подготвяна атака, а би могла и да се защитава. Ти какво ще кажеш?

Соркор прехапа устна, с което ограничи реакцията си. При всяко навлизане в пристанището Кенит му предлагаше тази идея. И всеки път морският вълк отговаряше по сходен начин.

— Ако успеехме да намерим достатъчно камък в това тресавище, нищо не би попречило, сър. Тогава бихме могли и да изтъркаляме канари за хвърляне. Но кой би платил за подобна конструкция? И кой ще се грижи за нея? Заграба не би могла да прекрати споровете си, за да построи и поддържа такова отбранително съоръжение.

— Ако начело на града стоеше достатъчно силен водач, начинанието би било напълно осъществимо. То е само малък пример за многото неща, които бихме могли да постигнем.

Соркор погледна предпазливо към капитана си. По-рано разговорът им не бе получавал такъв развой.

— Заграба е град на свободни хора. Без владетел.

— Наистина е така — съгласи се Кенит. И пробно додаде: — И това е причината над нас да властва алчността на спекуланти и сводници. Огледай се. Всеки от нас излага на риск живота си. А когато дойде време отново да вдигнем котва, къде ще се намира златото ни? Вече няма да обтяга джобовете ни. И за какво ще е било похарчено? Боляща от махмурлук глава. И може би срамни въшки, ако човек се е отбил в някой по-евтин бардак. С колкото повече пари разполагаш да похарчиш, толкова повече скача цената на бирата, хляба или жените.

— Но иначе си прав. Заграба не се нуждае от владетел, а от водач. Човек, който да вдъхнови останалите да поведат себе си; който да ги събуди, за да могат те да си отворят очите и да осъзнаят всичко онова, което биха могли да притежават.

Кенит отново се загледа към моряците, превиващи гърбове над веслата — корабните лодки почти бяха достигнали пристанището. Нищо в спокойната стойка на капитана не издаваше, че изречените току-що думи са част от внимателно обмислена реч.

Кенит имаше високо мнение за първия си помощник. Соркор бе не само добър моряк, а и интелигентен човек, макар и без образование. Ако Кенит успееше да убеди него, останалите от екипажа също биха започнали да се вслушват.

Капитанът повдигна очи към лицето му. Смуглото лице на помощника бе смръщено. Тази мимика бе разкривила белега, останал от робската татуировка.

Известно време Соркор мълча, замислен. Накрая той каза:

— Тук сме свободни хора. Това не е било винаги така. Повече от половината, които идват тук, са били или са щели да бъдат роби. Мнозина още носят татуировка или белега, останал от нея. А останалите… Те биха се изправили пред камшика или бесилката, ако решат да се върнат обратно. Преди няколко нощи вие ни говорихте за пиратски крал. Вие не сте първият, който казва подобни неща. Изглежда, че колкото повече спекуланти пристигат тук, толкова по-често се говори за подобни идеи. Кметове, съвети, крале, пазачи. Но ние сме се наситили на всичко това. За повечето от нас точно тези неща са причината да избягаме. Никой от нас не иска да ни се казва какво ни е позволено да правим и какво не е. На борда, да ме простите, сър, си получаваме достатъчна доза от това.

— Не са нужни извинения, Соркор. Но не би било зле да размислиш над следното: анархията е неорганизирано потисничество.

Кенит внимателно наблюдаваше лицето на събеседника си. Изникналото объркване му показа, че подбраните думи са били грешни. Видна беше нуждата от още работа над ораторските умения.

— Или поне така биха казали повечето люде — топло се усмихна той. — Аз изпитвам по-голямо доверие към останалите. И освен това обичам да се говори просто и ясно. Какво е Заграба сега? Приемственост на хулигани. Помниш ли когато Поди и шайката му трошаха глави наляво-надясно и задигаха кесии? Почти се беше превърнало в даденост, че ако някой моряк слезе на брега сам, без другарите си, той ще бъде ограбен и пребит. И че ако това станеше, най-доброто, на което можеше да се надява, бе сбиване с хората на Поди. Ако екипажите на три кораба не се бяха разбрали помежду си и не бяха нападнали наглеците, това щеше да продължава и до днес.

— В настоящия момент мога да ти изброя поне три пивници, където е еднакво вероятно да получиш удар по тила с къса палка вместо курвата, за която си платил. Но никой не прави нищо. Смята се, че това е проблем на онзи, който е пребит и ограбен.

Кенит крадешком погледна към Соркор. Челото на помощника бе сбърчено, но той леко кимаше.

С необичайно вълнение капитанът осъзна, че кормчията е започнал да поделя вниманието си между техния разговор и своите задължения. Във всеки един друг момент Кенит би го смъмрил. В този случай това представляваше една малка победа.

Но Соркор забеляза невниманието едновременно с капитана си.

— Гледай си в ръцете! Работа ти е да удържаш кораба, не да слухтиш!

И помощникът се отправи към него, готов да прибави удар към укорите си. Лицето на кормчията се напрегна, но самият той не трепна и не се отдръпна. Кенит остави Соркор да се оправя с ленивеца и се отдалечи.

Ботушите му стъпваха по излъскани до съвършенство дъски. Навсякъде погледът му откриваше точност и подреденост. Нямаше моряк, който да бездейства; всяка част от оборудването, която не бе непосредствено използвана, бе внимателно подредена. Капитанът кимна одобрително. Нищо от този ред не бе присъствало преди пет години, когато за първи път той бе стъпил на борда на Мариета. Тогава съдът бе изглеждал по типичния за пиратската флотилия занемарен начин. А капитанът, посрещнал го с псувня и пиянски замах, по нищо не се бе отличавал от екипажа си.

Но именно по тази причина Кенит бе избрал Мариета за свой кораб. Годините немара и окъсаните платна не бяха смогнали да скрият изяществото на чертите й. А капитанът си плачеше за отстраняване. Всеки капитан, който бе принуден сам да ругае и бие, вместо да повери това на офицерите си, бе достигнал края на кариерата си. За седемнадесет месеца Кенит бе отстранил капитана; след още четири същата орис бе сполетяла и първия помощник. По времето, когато той бе придобил пълен контрол над Мариета, моряците с готовност следваха всяка негова заповед. За свой помощник новият капитан бе избрал Соркор; с особени грижи го бе убедил да приеме.

Веднъж стъпили начело, двамата със Соркор бяха извели съда в открито море, далеч от всякаква суша. Там те бяха прочистили екипажа — както комарджия изхвърля слабите карти от ръката си. Тъй като единствено капитанът и неговият помощник умееха да четат карти, заплахата от бунт бе почти несъществуваща. И въпреки това Кенит не бе позволил Соркоровата строгост да премине в тормоз: той вярваше, че повечето хора са най-щастливи под ръководството на справедлива ръка. Ако въпросната ръка предоставяше чистота и сигурността от ясно разграничена йерархия, екипажът щеше да бъде още по-доволен. Онези, които можеха да станат сносни моряци, се превърнаха в такива.

Мариета бе плавала до изчерпване на запасите от корабни сухари и знанията за звездите, познати на капитана и неговия помощник.

Тогава двамата бяха отвели Мариета в пристанище — тъй далечно, че дори Соркор не знаеше езика на тамошните люде. В онзи момент корабът се бе отличавал с дисциплина, подобаваща за спретнат търговски съд, с екипаж, който се втурва да работи при първата заповед. Там Кенит бе изхарчил дълго пазените дялове за поправка на кораба. После Мариета се бе отделила от брега, за да се отдаде на месец прецизно пиратство, каквото малките пристанища по онези брегове виждаха за първи път. Накрая корабът се бе завърнал в Заграба претоварен с екзотични стоки и чудати монети. Оставащите на борда му моряци бяха придобили удивителни богатства и изпитваха непоколебима вярност към новия си капитан. Само в рамките на едно пътуване Кенит се бе сдобил с кораб, репутация и богатство.

Но още при първата стъпка върху кейовете на Заграба усещането за достигнато постижение се бе откъснало от него — както се отронва мъртва кожа. Той се бе загледал в моряците си, облечени в скъпи копринени дрехи, с натежали от монети, слонова кост и чудати бижута торби. В онзи момент Кенит бе осъзнал, че те са просто моряци, чиято плячка ще изчезне в пастта на пиратския град само в рамките на часове. И внезапно безупречните палуби на Мариета, прясната боя на корпуса и съвсем новите платна бяха изгубили победоносния си смисъл. Седмицата престой на сушата Кенит бе прекарал в мрачината на каютата си, сам. Никога не бе очаквал, че успехът ще го обезкуражи по подобен начин. В онзи момент той се бе чувствал измамен.

Бяха му нужни месеци, за да се опомни. Този период той бе прекарал в някакво полусъзнание, втрещен от потисналата го безнадеждност. Частицата от него, останала вкопчена в реалността, бе осъзнала отличния избор в лицето на Соркор. Първият помощник изпълняваше задълженията си съвсем спокойно, без нито веднъж да досади на капитана с въпросите си. А нямаше признаци, че моряците са забелязали нещо странно. Кенит винаги бе споделял мнението, че капитанът никога не трябва да се обръща пряко към екипажа, а да предава нарежданията си на първия помощник. Този навик му послужи добре в онези дни на отчаяние. Кенит се бе почувствал отново здрав едва в утрото, в което Соркор бе потропал на вратата на капитанската каюта, за да обяви, че на хоризонта има тлъстичък търговски кораб, и да се осведоми за следващи действия.

Следващите действия бяха включвали успешно преследване и също успешен абордаж, довел до сдобиването с отличен товар вино и благовония. Кенит лично бе повел атаката, оставяйки Мариета на грижите на Соркор. До този момент той бе гледал на сраженията и убиването като на един от неприятните аспекти на избраната от него кариера. Във въпросния ден сърцето му за първи път бе пламнало в гнева на битката. Отново и отново той убиваше гнева и разочарованието си — до един шокиращ момент на осъзнаване, че не са му останали противници. Тогава той бе обърнал гръб на последния убит от него и бе открил, че моряците му са се струпали на чуждата палуба и възхитено се взират в капитана си. От шепота им Кенит не бе чул почти нищо, но и не бе нужно. Смесицата от ужас и почит в погледите им бе красноречива. Той бе смятал, че е спечелил хората си с дисциплина, но в действителност едва тази битка му бе предоставила същинската им вярност. Моряците не си позволяваха да разговарят фамилиарно с него или по някакъв друг начин да изразяват привързаността си. Но когато се върнеха в Заграба, те неизменно се хвалеха с непоклатимата дисциплина на борда — а чрез нея и себе си, като хора, способни да отговарят на изискванията й. И разказваха обширно за жестокостта му с меч, която репутация се предаваше и на кораба.

От този момент те винаги очакваха от своя капитан да предвожда абордажите. Първия път, когато той бе задържал хората си и бе проявил пощада към предалите се пленници, моряците му бяха започнали да мърморят. До момента, в който бяха получили огромни дялове от заловената плячка. Това сложи край на недоволството им: грижата за алчността може да отстрани почти всички проблеми в един пиратски екипаж.

В последващите години Кенит бе започнал да гради малката си империя. В Калсид той бе заздравил връзки с прекупвачи от по-сенчестите пристанища — тези лица купуваха необичайни стоки без никакви въпроси. Освен това капитанът бе установил партньорство с онези от по-дребните калсидски благородници, които не се свенят да влизат в ролята на посредници при откупването на кораби, товари и екипажи. От подобни аристократи човек можеше да получи много повече, отколкото в Заграба и Черепорт.

В последните месеци Кенит бе започнал да си мечтае, че тези калсидски благородници биха могли да му помогнат в припознаването на пиратските острови — след като той убедеше обитателите на въпросните острови да го изберат за свой предводител. За пореден път той изчисли ползите, които можеше да предложи на двете страни. За пиратите предимствата се изразяваха в легитимност и отстраняване на заплахата от бесило. Открити търговски взаимоотношения с други пристанища. Обединени, пиратските бази можеха да се отбраняват срещу робовладелците, които отвличаха жителите им.

Кратка тревога породи мисълта, че тези предимства може да не се окажат достатъчни за пиратите. Кенит прокуди тази идея.

За калсидските прекупвачи и Търговците от Бингтаун предимствата бяха по-ясни. Безопасно плаване през вътрешните води до крайбрежието на Бингтаун, Калсид и земите отвъд. Не безплатно, разбира се. Безплатни неща не съществуваха. Но щеше да бъде безопасно.

Усмивка пробяга по устните му. Тази промяна търгуващите щяха да харесат.

Изникналото на палубата оживление го откъсна от размислите му: моряците хвърляха въжета към брега. Някои от тях наместваха понтоните, които да не позволят на Мариета да остъргва кея.

Кенит стоеше мълчаливо, заслушан в издаваните от Соркор нареждания. Навсякъде около него царяха приготовленията по застопоряването на кораба. Самият капитан не помръдна и не каза нищо, докато всички моряци не се събраха на средната палуба в нетърпеливо очакване на подялбата на плячката. Едва когато Соркор застана до него, Кенит му кимна леко и се обърна към екипажа си.

— Отправям ви същото предложение, което направих и при предишните три влизания в пристанището. Онези от вас, които желаят, могат да получат полагащите им се дялове и да ги отнесат на брега. Разумните и търпеливите могат да изчакат и да позволят на първия помощник и на мен да продадем товара срещу по-голяма печалба. Избралите да сторят това могат да се върнат на борда вдругиден, за да получат увеличения си дял.

Той започна да обхожда с очи лицата на хората си. Някои от моряците отвръщаха на погледа му, други се споглеждаха с другарите си. И всички шаваха нетърпеливо като деца. Сушата, ромът и жените ги очакваха.

Кенит прочисти гърло.

— Онези от вас, проявили търпение да ми позволят да продам товара, могат да потвърдят, че са получили много по-голям пай от полагалото им се първоначално. Един търговец на вино ще плати повече за целия товар с бренди в сравнение с онова, което бихте могли да получите срещу една бъчва, разменена на бартер с някой пивничар. Топовете коприна, продадени на едро, биха донесли по-голяма печалба от общата стойност на отделните топове.

Той замълча. Под него моряците все така пристъпваха от крак на крак, което го накара да стисне зъби. Отново и отново той им обясняваше и демонстрираше, че неговата идея е далеч по-доходоносна. И те го знаеха. И бяха готови да го признаят. Само че в мига, в който корабът се окажеше в пристанището, разумът ги напускаше.

Кенит си позволи кратка раздразнена въздишка, преди да се обърне към първия си офицер.

— Донеси списъка със спечеленото от нас, помощник-капитан Соркор.

Соркор вече го бе подготвил. Той винаги бе готов с всичко. Мъжът повдигна списъка и го разгърна в привидно четене. В действителност Кенит знаеше, че помощникът му е запомнил цялата плячка. Соркор бе неграмотен: не можеше да прочете дори собственото си име. Но това не му пречеше да изброи с пълна точност каква част от четиридесет топа коприна се полага на всеки от екипажа.

Изреждането на плячката пораждаше доволно мълвене сред екипажа. А на кея вече се бяха събрали проститутки, които изчакваха слизането на моряците и подвикваха. Някои от момичетата дори съобщаваха цените си. Хората на Кенит се въртяха нетърпеливо и непрекъснато местеха погледи между свитъка на първия помощник и насладите, които ги очакваха на калната суша. В края на изреждането си Соркор трябваше да изкрещи двукратно за тишина. Развълнуваните мъже утихнаха, а капитанът заговори отново. Умишлено тихо.

— Онези от вас, които желаят да вложат своя дял, да дойдат пред каютата ми и да влизат един по един. Останалите да вървят със Соркор.

Той се обърна и слезе към каютата си. Смяташе за най-разумно да оставя на помощника си разпределянето на плячката. Припряността им означаваше, че трябва да приемат неговата преценка за стойността на една трета топ коприна и нейното съотношение с две пети бъчва или половин доза киндин. Щом те нямаха търпението да получат дяловете си в пари, справедливо беше да получат прецененото от помощника. До този момент до Кенит не бе достигало недоволство от начина, по който протичаше разпределянето на дяловете. Или, подобно на Кенит, моряците не се съмняваха в честността на Соркор, или просто не смееха да отнесат оплакванията си до капитанската каюта. И двата случая го устройваха.

Опашката от моряци, дошли да получат предплата, бе разочароващо къса. Кенит даде на всеки от тях по пет селдера. Тази сума бе достатъчна, за да им предостави жени, храна и алкохол за вечерта, а също и сносно легло в някоя странноприемница, ако им се приискаше да прекарат нощта на сушата.

Всички, получили парите си, напуснаха кораба. Кенит се качи обратно на палубата точно навреме, за да види как и последният моряк изчезва сред претъпкания кей. Струваше му се, че наблюдава как късове кърваво месо изчезват сред акули. Струпаните на брега веднага се скупчваха край слезлия моряк — самостоятелно работещите момичета се заеха да съобщават тарифите си, а сводниците крещяха над главите им в изтъкване, че един заможен млад мъж като него можел да си позволи нещо по-хубаво: жена за цяла нощ, в легло, край което имало цяла бутилка с ром. Не толкова настойчиво, но пак със забележимо присъствие, чираци предлагаха пресен хляб, десерти и пресни плодове. Младият пират се усмихваше насреща им, поласкан от насрещното усърдие. Изглежда той бе забравил, че щом те изтръскат и последната монета от джоба му, те със същата радост биха го захвърлили в някоя канавка.

Кенит обърна гръб на тази гледка. Приключил с поделянето на плячката, Соркор стоеше на кърмовата палуба и гледаше към града.

Капитанът леко се навъси. Помощникът му сигурно бе знаел предварително кои от моряците ще искат да получат полагащото им се веднага, и бе изчислил какво да им даде. Следващата мисъл отново изглади челото му: този метод бе по-ефективен, пък и Соркор винаги постъпваше така.

Кенит му подаде тежка кесия, която първият помощник прие безмълвно. Но след миг той раздвижи рамене и се обърна към капитана си.

— Ще дойдеш ли с мен, за да превърнем товара си в злато, Соркор?

Соркор засрамено пристъпи встрани.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел най-напред да получа малко време за себе си.

Капитанът прикри разочарованието си.

— За мен е все едно — излъга той. Сетне добави тихо. — Възнамерявам да отстраня онези, които винаги настояват да получат дяла си директно. Колкото повече продавам на едро, толкова по-голяма е печалбата. Ти как мислиш?

Соркор прочисти гърлото си с преглъщане.

— Това е тяхно право, сър, да получат своя пай в стока, стига да поискат. В Заграба винаги е било така. — Той замълча, за да почеше белязаната си буза. По този му жест Кенит разбра, че помощникът му внимателно е преценил думите си. — Те са добри хора, сър. Добри моряци, истински другари. И никой от тях не бяга от работа, без значение каква. Но те не са избрали пиратството, за да се съобразяват с чужди правила, колкото и добре да им се отразяват тези правила. — С известно затруднение той погледна капитана си в очите. — Никой не става пират, за да бъде управляван.

Следващите думи на помощника съдържаха по-голяма увереност:

— А и страшно скъпо ще ни излезе да ги заменим. Говорим за опитни моряци, сър, не за някакви сополанковци, забърсани от бардака. Хората, които биха се съгласили да изчакват получаването на плячката си, не са достатъчно дръзки, за да проявяват инициатива. Тези като тях биха изчаквали, докато вие разчиствате вражеската палуба, и биха я прекосили едва в самия край на битката. — Соркор поклати глава, по-скоро на себе си. — Вие разполагате с верността на хората от екипажа си, сър. Те са готови да ви последват навсякъде. Но не би било разумно да опитвате да ги принуждавате да ви се подчиняват по подобен начин. Всичките тези приказки за крале и предводители ги смущават. Не можете да принудите някого да се сражава с желание за вас…

Гласът на Соркор заглъхна. Той сепнато погледна към Кенит като човек, за момент забравил с кого говори.

Внезапни ледени тръпки на гняв пронизаха капитана.

— Несъмнено си прав, Соркор. Погрижи се на борда да има зорка вахта, защото няма да се връщам вечерта. Поверявам ти командването.

С тези думи Кенит се обърна и се отдалечи. Умишлено не се обърна да види изражението на помощника си. С нареждането си на практика той бе принудил Соркор да не напуска кораба, защото по взаимно съгласие бе прието, че един от двамата винаги трябва да спи на борда. Нищо, нека да се цупи. Току-що помощник-капитанът бе сринал всичките мечти, които Кенит бе подхранвал през последните няколко месеца.

Крачещ тежко по палубните дъски, той сам се удивляваше на глупостта си. Защо си бе губил времето с мечти? Кенит завинаги щеше да си остане капитан на кораб нехранимайковци, неспособни да мислят с горната си глава.

С едно движение той се озова на сушата. Изчакващи веднага се понесоха към него, но едно смръщване веднага ги отпрати. Поне с такава репутация той се ползваше в Заграба.

Тази мисъл само донесе допълнителна горчилка. Репутация в Заграба. Постижение толкова похвално, колкото оглеждането в локва от урина. Той имаше собствен кораб. И докога щеше да остава начело? Докато подчинените му продължаваха да вярват в пестника и в меча му. Десет години по-късно някой по-силен, по-бърз или по-коварен щеше да го замени; тогава Кенит щеше да се превърне в някой от сиволиките просяци, които издебваха и ограбваха пияници и хленчеха пред пивниците.

Гневът му кипеше като отрова. В такъв момент би било най-разумно да се оттегли в уединение и да изчака отвратителното настроение да се оттече. Но същото това настроение, внезапната омраза към самия себе си и към света, не му позволяваше да постъпи разумно. Той ненавиждаше лепкавата черна кал на уличките, презираше схлупените постройки, край които пристъпваше, мразеше смрадта и шумотевицата на Заграба. В този момент на Кенит се искаше да отмъсти на света и на собствената си глупост, като унищожи всичко.

Сега не беше моментът за сделки, но той не се интересуваше. Посредниците в Заграба вземаха тъй висок процент, че работата с тях оставаше почти безсмислена. Едно спиране в Калсид щеше да донесе много по-висока печалба. Цялата плячка на практика той подаряваше на тези чакали. В гнева си той не възрази, когато спекулантът закупи коприната на половината от реалната й цена. Но когато наглецът се опита да повтори постижението си и с брендито и киндина, той се натъкна на ледения гняв на Кенит и трябваше да надплати възнамеряваното, за да задържи клиента си. Сделката бе скрепена с кимване, защото капитанът се отвращаваше от ръкостискането с подобен човек. Златото щеше да бъде изплатено утре, когато прекупвачът изпратеше докерите си да разтоварят. Без да каже нищо повече, Кенит напусна салона му.

Вън вече се спускаше лятна привечер. Пиянското веселие, долитащо от кръчмите, звучеше по-гръмко; жаби и насекоми от околните блата предоставяха фон. Захлаждането на деня даде повод на нов букет от миризми да се нахвърли върху Кенитовия нос. Мазната улична кал шумно се опитваше да засмуче крачките му.

Капитанът се стараеше да върви в средата на улицата, далеч от мрачините на напречните улички и потенциалните нападатели, скрити в тях. Повечето от тези хора притежаваха достатъчно отчаяние, за да нападнат всеки, който им предоставеше тази възможност.

Неочаквано той осъзна, че е гладен и ожаднял. И уморен. И натъжен.

Вълната на гнева се бе оттеглила, оставила след себе си умора и мъка. Напразно капитанът се опитваше да открие виновника за ситуацията му. Не му харесваше да заявява, че вината, както винаги, си е негова. А нямаше кого друг да обвини и накаже. Както и да отстраняваше вината от себе си, тя винаги се връщаше.

Оказа се, че краката му са го отвели в публичния дом на Бетел. Между спуснатите кепенци се процеждаше светлина. Долиташе и слаба музика, съпроводена от нечий женски глас.

Не повече от десетина бяха сградите в Заграба, които притежаваха повече от един етаж. Публичният дом на Бетел бе една от тях. Боядисан в бяло, с дребни балкончета и покрив от червени керемиди, той изглеждаше досущ като някой от калсидските подобни заведения, по някакво чудо озовало се сред калта на пиратското пристанище. Саксии с цветя се опитваха да освежат въздуха; меден и месингов фенер лееха подканяща светлина от двете страни на зелено-златния праг. Двамата юнаци, стоящи на пост, се подсмихнаха насреща му, с което си спечелиха прилив на омраза. Едри безмозъчни глупаци, които преживяваха единствено благодарение на мускулите си. Те смятаха, че това винаги ще бъде достатъчно; Кенит бе на друго мнение. В момента той копнееше да ги сграбчи за шиите и да смаже ухилените им лица едно в друго. Много му се искаше да усети как пръстите му смазват дъха им.

Вместо това капитанът бавно се усмихна насреща им. Този отговор превърна мимиките им в подобия на озъбване. И все пак двамата отстъпиха встрани. Те почти потръпнаха, когато Кенит мина край тях.

Приятно беше да остави мръсотията на Заграба зад себе си. Той се бе озовал в покрито с килим фоайе, осветено от мека жълтеникава светлина. Познатата миризма на парфюм напояваше въздуха, примесена с дима от киндин. Пеенето и придружаващите го удари на тимпан тук звучаха по-силно.

Някакво хлапе изникна пред него и мълчаливо посочи към окаляните му ботуши. В отговор на лекото кимване от страна на Кенит то бързо се зае да изчетква по-големите налепи, подир което обърса ботушите с мек парцал. Последва купа с хладка вода, от която капитанът се възползва, за да обърше потта и прахта от лицето и ръцете си. Момчето остана загледано в пирата, който го потупа по обръснатата глава. Хлапакът се усмихна широко и се стрелна да му отвори следващата врата.

С отварянето на бялата преграда песента се усили. Вече се виждаше и източникът й: руса жена, седнала на пода пред три малки барабана. Тя възпяваше любимия си, отпътувал в морето.

Кенит не й обърна никакво внимание: той не бе дошъл тук, за да слуша подобни сантиментални глупости. Но и не получи възможност да се изнерви: Бетел вече се надигаше от трона си, обсипан с възглавнички, и пристъпваше към посетителя, за да го хване за ръката.

— Кенит! — с привързан укор възкликна тя. — Ето те и теб, палавнико! Мариета пристигна преди часове! Къде се забави толкова?

Този месец тя бе къносала косата си, а парфюмът й я обгръщаше тежко като бижутата. Гърдите й напираха над роклята като вълни, заплашващи да залеят бордовете.

Той не обърна внимание на думите й — това внимание целеше да го поласкае, което знание от своя страна правеше цялата рутина на Бетел дразнеща. Разбира се, че тя щеше да го помни. Той й плащаше да го помни.

Кенит плъзна поглед из стаята — подредена с вкус, приютила няколко жени и мъже, разположени на кресла и ниски дивани. Две от жените му се усмихнаха. Те бяха нови. Нито една от останалите не му обърна внимание.

Той отново се обърна към Бетел, та да прекъсне задължителните й бъбрения.

— Не виждам Ета.

Бетел се нацупи.

— Да не мислиш, че си единственият, който я цени? Тя не можеше да те чака вечно. Щом си дошъл късно, господин Кенит, ще трябва…

— Върви да я доведеш и я изпрати в най-горната стая. Почакай. Накарай я най-напред да се изкъпе, докато аз се навечерям. Искам пресен хляб, да няма риба или свинско. По твоя преценка. И още нещо: ако отново ми пробуташ от онова гнило грозде вместо вино, този дом ще ме изгуби като свой клиент.

— Нима очакваш, че бих могла да почукам на вратата и да кажа на един от клиентите, че трябва да освободи Ета? Да не би да смяташ, че твоите пари имат по-висока стойност от парите на останалите? Щом си дошъл късно, ще трябва да избираш от…

Той не й обърна внимание, а се насочи към виещото се стълбище в края на залата. На втория етаж капитанът поспря за момент. Долитащите скърцания и тласъци му напомняха за стена, зад която търчат плъхове. Кенит изсумтя презрително.

Друга врата го отведе до ново стълбище, отвеждащо до третия етаж. Тук, под самия покрив, имаше едно-единствено помещение, чийто прозорец гледаше право към лагуната.

По навик капитанът се приближи до него, за да погледне. Мариета спокойно бе притихнала до кея; самотен фенер проблясваше на палубата й. На борда всичко бе спокойно.

Почукването на вратата го накара да се обърне.

— Влез — остро каза Кенит.

Изникналият слуга се отличаваше с лице, носещо белезите от множество побоища. Въпреки това в движенията му личеше плавно усърдие. Той чевръсто накладе огън в камината и запали два свещника. Едва на тяхната мека светлина Кенит осъзна колко мрачно е станало навън: капитанът се отдръпна от прозореца и се настани в креслото до камината. Вечерта изобщо не беше студена, просто той изпитваше влечение към примамливото ухание на смолистото гориво и извиващите се пламъци.

Второ почукване оповести появата на още двама слуги. Единият разстла снежнобяла покривка над масата и постави поднос с храна, а другият подаде на Кенит купа и кана с гореща вода, ароматизирана с лавандула. Поне тази част от предпочитанията му Бетел бе запомнила, помисли си той с неволна гордост. Подир повторното умиване капитанът отпрати слугите и седна да вечеря.

Храната не трябваше да притежава забележителни качества, за да надмине предлаганото на борда, но тази бе отлична. Месото бе крехко и сочно, хлябът бе току-що опечен, още топъл, а компотът, предоставен за гарнитура, отлично се вписа като контрапункт на основното ястие. Виното не беше забележително, но бе повече от задоволително.

Кенит се постара да отдаде заслуженото на храната. Той рядко се отдаваше на телесни удоволствия — освен в моментите, когато го връхлетеше горчилка. Тогава той си позволяваше известна утеха.

Тези глезотии му напомниха за времето, когато заради някаква болест майка му полагаше особени грижи за него. Капитанът изсумтя през нос и отблъсна тази мисъл с все чинията. Освен това си позволи да си налее втора чаша вино, протегна ботуши към огъня и се облегна в креслото. Така той се ограничи да се взира в пламъците и да внимава да не мисли за нищо.

С тихо потропване десертът пристигна.

— Влез — рече равнодушно Кенит. Краткото удоволствие, предизвикано от храната, вече бе отминало. Ямата на депресията, зинала пред него, беше бездънна. Всичко беше напразно. Напразно и мимолетно.

— Нося ти топъл ябълков пай с прясна сметана — тихо каза Ета.

Той извърна единствено глава към нея.

— Хубаво — безстрастно отвърна капитанът и задържа погледа си върху нея. Изящна. Тя носеше само бяла рокля. На ръст Ета бе почти колкото него, с дълги крайници и гъвкава като плачеща върба.

Кенит се облегна назад и скръсти ръце, за да я остави сама да сложи десерта пред него. Уханието на ябълки и канела се смесваше с меденото ухание на кожата й.

След миг Ета се изправи и го погледна безстрастно. Лицето й не издаваше нищо.

Неочаквано той откри, че я желае.

— Съблечи си роклята и легни. Без да се завиваш.

Тя веднага се подчини. Беше истинско удоволствие да наблюдава как тя се подчинява, как подгъва юргана, преди да се изправи и да обвие ръце около себе си, за да се съблече и остави дрехата на сандъка пред кревата. Кенит не пропусна хълбоците й, леката заобленост на корема, скромните извивки на гърдите. Косата й бе къса и права, подстригана по момчешки. Дори лицето й изглеждаше издължено.

Без да го поглежда, жената зае мястото си върху чаршафите. И очакването й бе мълчаливо.

Кенит се надигна и започна да разкопчава ризата си.

— Чиста ли си? — грубо се осведоми той.

— Колкото сапунът и горещата вода са в състояние да изчистят — отвърна Ета. Тя лежеше тъй неподвижно. Може би заради ненавист?

— Страхуваш ли се от мен? — попита капитанът. В следващия момент той осъзна, че този въпрос не би могъл да съответства на поведението й.

— Понякога — отвърна тя. Гласът й бе или сдържан, или безразличен.

Куртката пиратът преметна през таблата на леглото. Ризата и сгънатите му панталони се присъединиха към роклята й. Беше му приятно да я кара да чака разсъбличането му. Умишлено отложено удоволствие, помисли си той, също като пая с крем върху масата. Това удоволствие също го очакваше.

Кенит приседна на леглото и плъзна ръце по кожата й. Отвърна му леко настръхване, но Ета не помръдна и не каза нищо. С течение на годините тя бе придобила разбиране за исканията му. В случая капитанът плащаше в замяна на желаното. Насърчавания и окуражавания не му бяха необходими. И одобрението й също не беше необходимо. От значение беше единствено неговото собствено удоволствие.

Загледан в лицето й, той продължаваше да насочва ръката си надолу. Нейният поглед не търсеше неговия, а изучаваше тавана, в подражание на изследващите тялото й длани.

Една-единствена неравност разрушаваше гладката кожа. В пъпа й имаше малък бял череп от магическо дърво. Този талисман бе нанизан на тънка сребърна нишка, съединила два от краищата на пъпа. Половината от парите, които Ета изкараше, отиваха за изплащането на талисмана. Скоро след времето, в което Кенит бе започнал да се възползва от услугите й, тя му бе обяснила как черепът я предпазва от болести и бременност. Така пиратът бе научил, че магическото дърво може да се използва като талисман. Това бе го вдъхновило да се сдобие със собствен талисман — лицето, пристегнало китката му.

Покрай тези мисли той се сети, че след напускането на Острова на Чуждите лицето не се бе обадило повече. Поредна загуба на време и пари; поредно доказателство за глупостта му. Той скръцна със зъби.

Ета потръпна. Кенит осъзна, че е започнал да стиска хълбока й почти до болка. Той отпусна ръка и я насочи по бедрото й. Престани, заповяда си той. Не се разсейвай.

Почувствал се готов, той разтвори бедрата й и се покатери върху нея. Само след десетина тласъка напрежението, гнева и яростта го напуснаха. Известно време пиратът остана да лежи отгоре й, отпочиващ, преди да я обладае отново, бавно. Този път ръцете й го обгърнаха, за да го придърпат, а бедрата й се извиваха към неговите. Кенит не виждаше нищо лошо в нейното удоволствие, стига то да не пречеше на неговото. Но сам се изненада, когато после я целуна. По време на тази проява тя остана да лежи неподвижно — нещо, което му даде повод за размисъл по време на надигането си. Да целува курвата. Какво пък, той можеше да прави каквото си поиска, нали си плащаше. Но пак не можеше да не се замисли за нещата, които нейната уста бе правила по-рано тази вечер.

В едно от отделенията на сандъка имаше копринен халат. Кенит го облече и отново се върна на масата, за да си изяде десерта. Ета остана в леглото, където й беше мястото. Клиентът й бе погълнал две хапки пай, когато тя проговори.

— Заради закъснението ти започнах да се опасявам, че никога няма да се появиш.

Вилицата на Кенит откъсна поредна хапка сладкиш: хрупкава, трошаща се кора и мека плодова вътрешност. Към залъка той прибави малко сметана и бавно започна да дъвче.

Погълнал и тази си хапка, пиратът се осведоми:

— Нима си мислиш, че ме е грижа от какво се опасяваш?

Погледът й почти докосна неговия.

— Мисля, че за теб би имало значение, ако в момента не се намирах тук. По същия начин твоето отсъствие имаше значение за мен.

Капитанът преглътна следващ залък.

— Това е глупав разговор. Нямам намерение да го продължавам.

— Да.

Може би това означаваше, че тя се подчинява на искането му, а може би действително потвърждаваше разговора като глупав? За Кенит нямаше значение.

Той дояде десерта си сред мълчание. Това довършване стана повод да си налее нова чаша вино и да се облегне в креслото си. Умът му вече се връщаше към последните няколко седмици, в преоценка. Заключението не се оказа особено благоприятно — Кенит се самообяви за глупак. Той трябваше да отложи посещението си до Острова на Чуждите. И не бе трябвало да дрънка за амбициите си пред екипажа. Идиот. В този момент сигурно цяла Заграба му се присмиваше. Не беше трудно човек да си представи гаврите, подмятани из пивниците.

— Крал на пиратите — несъмнено крещяха те. — Изтрябвал ни е крал. Пък и да ни трябваше, точно него ли щяхме да изберем? — И щяха да се пръскат от смях.

Срамът го сграбчи. За пореден път Кенит се бе унижил. И, както винаги, пак си беше виновен сам. Глупак, глупак, трижди проклет глупак. Единствено укриването на глупостта му даваше някакъв шанс за успех.

Той остана загледан в огъня си, разсеяно започнал да върти пръстена си. Веднъж хвърли и поглед към талисмана, пристегнат към китката. Собственото му иронично изражение му се подиграваше. Дали главата изобщо бе оживявала, или Кенит бе станал свидетел на поредната магия на Чуждите? Пътуването до острова им се оказваше грешка. Несъмнено хората му обсъждаха и това — капитанът им тръгнал да посещава оракули, като че е някаква ялова булка или набожен фанатик. Защо винаги най-скъпите му надежди довеждаха до най-мъчителните му унижения?

— Искаш ли да ти разтрия раменете, Кенит?

Пиратът рязко се извърна към нея. Тя за каква се мислеше, та да прекъсва мислите му?

— И защо мислиш, че бих искал това? — студено попита той.

С безизразен глас жената отбеляза:

— Изглеждаш притеснен. Изморен и напрегнат.

— Как можеш да прецениш това само с поглед, курво?

Този път тъмните й очи се вгледаха в неговите.

— Една жена може да забележи това, когато става дума за мъж, когото е виждала често в продължение на три години.

Все още гола, тя се надигна и се приближи до него. Тя отпусна ръце върху раменете му и се зае да масажира мускулите през копринения плат. Усещането беше прекрасно. Известно време Кенит остана неподвижен и търпя допира й. Но тогава тя заговори:

— Липсваш ми, когато заминаваш за толкова дълго. Чудя се дали си добре. Понякога се чудя дали изобщо ще се върнеш. В крайна сметка нищо не те задържа в Заграба. Зная, че за мен не те е грижа. От значение е единствено аз да бъда тук и да правя онова, което искаш от мен. Мисля, че Бетел ме държи единствено заради теб. Аз не съм… онова, от което повечето мъже се интересуват. Виждаш ли колко важен те прави това за мен? Без теб Бетел би ме прогонила от заведението. Това би означавало да работя самостоятелно. А вместо това ти идваш тук, питаш специално за мен, наемаш най-добрата стая в дома и винаги плащаш в чисто злато. Знаеш ли как ме наричат останалите момичета? Курвата на Кенит. — Тя се засмя горчиво — Някога бих изпитвала срам. Сега ми харесва как звучи.

— Защо говориш? — Кенитовият глас разсече размишленията й. — Нима мислиш, че плащам, за да слушам гласа ти?

Това беше въпрос: тя имаше право да отговори.

— Не — тихо каза жената. — Но мисля, че със златото, което плащаш на Бетел, аз бих могла да наема малка къща за нас. Бих могла да я поддържам. Тя винаги ще очаква завръщането ти, а аз винаги ще бъда готова и чиста за теб. Давам ти думата си, че върху мен никога повече няма да има миризмата на друг мъж.

— И мислиш, че бих искал това? — навъси се капитанът.

— Не зная — все така тихо отвърна Ета. — Зная, че аз бих го искала. Това е всичко.

— Въобще не ми пука за твоите предпочитания — каза той и посегна да махне ръцете й от раменете си. Огънят бе затоплил кожата й.

Кенит се надигна от стола и се обърна с лице към нея. За момент допирът на загрятата плът преля към възбудата му. Но когато повдигна очи към лицето й, той с изненада откри сълзи върху бузите й. Не, това беше нетърпимо.

— Връщай се в леглото — отвратено нареди той. Ета го послуша, покорна както винаги. А Кенит остана обърнат към огъня. Ръцете му все още си спомняха гладката кожа и искаха да я милват отново, но мисълта за насълзеното й лице го отвращаваше. Та нали той плащаше на курва именно за да избегне всичко това. И сега бе платил.

Без да поглежда към кревата, капитанът нареди:

— Обърни се по корем.

Чаршафите прошумоляха. Той бързо прекоси сумрачната стая и я облада отново, с лице надолу като момче, но я взе като жена. Нека никой, дори и една курва, да не можеше да каже, че Кенит не знае разликата между двете.

Кенит знаеше, че не е бил прекомерно груб, но въпреки това тя ридаеше дори и когато той се отдръпна от нея. По някаква причина почти безшумните хлипове на жената край него го притесняваха. Това усещане се примеси с по-раншните срам и отвращение от себе си. Какво й ставаше? Нали тя си получаваше парите? С какво право очакваше повече от него? Тя си оставаше обикновена курва. Това беше сделката, която бяха сключили.

Пиратът се надигна рязко и започна да се облича. След известно време риданията й утихнаха. Неочаквано Ета се обърна към него.

— Моля те — хрипкаво прошепна тя. — Моля те, не си отивай. Прости ми, че те ядосах. Вече ще мълча, обещавам.

Безнадеждността в гласа й се сблъска с безнадеждността в сърцето му — сблъсък на метал с метал. Кенит трябваше да я убие. Просто трябваше да я убие, за да не търпи тя да му говори по такъв начин.

Вместо това той пъхна ръка в джоба на куртката си.

— Вземи, това е за теб — каза пиратът. Търсеше някакви дребни монети, които да й подхвърли. Парите щяха да напомнят и на двама им причината да се намират в тази стая. Но се оказа, че съдбата го е предала, защото джобът беше празен: следствие от прибързаното напускане на кораба. Сега Кенит трябваше да се върне до Мариета, за да вземе пари да плати на Бетел. Поредното посрамване. На всичкото отгоре и курвата го гледаше в очакване. Какво по-срамно от това да се прояви като бедняк пред онази, която току-що бе използвал?

Но в едно от крайчетата на джоба той напипа нещо — нещо дребно, чийто ръб се забоде под нокътя му. Кенит раздразнено го извади, очаквайки някакво камъче. Вместо това пръстите му изтеглиха обицата, откъсната от едно от сините котета. Светлината на рубина премигна насреща му. Той не обичаше рубините, но за Ета подобен дар бе подходящ.

— Вземи. — Кенит постави дребното бижу в ръката й. — Не напускай стаята. Остани до утре вечер. Пак ще дойда.

С тези думи той излезе, без да й даде възможност да отговори. Това стечение на обстоятелствата го дразнеше, защото Бетел несъмнено щеше да поиска цяло състояние като компенсация за задържането на стая и момиче в продължение на денонощие. Какво пък, нека да си иска; Кенит вече бе решил колко ще плати. Поне тази постъпка щеше да му позволи спокойно да се върне на кораба, без да признава, че в момента не разполага с пари. Оказваше се, че поне този срам ще може да избегне.

Пиратът шумно се спусна по стълбите и влезе в салона.

— Искам стаята и момичето да ми бъдат запазени — уведоми той Бетел при минаването си покрай нея. В друг момент определено би се насладил на смаяното й изражение.

Едва далеч надолу по улицата Кенит усети кесията да подскача в левия му джоб. Нелепо, той никога не я държеше там. За момент пиратът понечи да се върне, за да плати, но размисли. Само щеше да се прояви като глупак и да се издаде, ако се върнеше толкова скоро с променено намерение. Глупак. Думата прогаряше ума му по отвратителен начин.

Кенит ускори крачка в опит да избяга от собствените си мисли. В момента се нуждаеше от точно това, движение.

Тих гласец се обади откъм китката му:

— Това най-вероятно беше единственото съкровище, което някой някога е отнасял от Острова на Чуждите, а ти току-що го даде на една курва.

— Е, и? — осведоми се Кенит и повдигна ръка, за да доближи дървеното личице до своето.

— Изглежда притежаваш не само късмет, а и мъдрост. — Талисманът се подсмихна насреща му. — Изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

Но талисманът не каза нищо повече. Резбованите устни не помръднаха и в отговор на перването с показалец.

Капитанът се отправи към ателието на Ивро. В интерес на истината узна, че се е насочил натам едва при пристигането си. В работилницата беше мрачно: оказваше се, че е далеч по-късно от очакваното.

Пиратът не спря да рита вратата, докато най-напред синът на Ивро, а после и самият майстор, не му извикаха да спре.

— Кенит е — отвърна им той. — Дошъл съм за нова татуировка.

Слаба светлина изгря в къщата. След миг Ивро рязко разтвори вратата.

— И защо да си губя времето? — гневно попита дребният татуировчик. — Върви при някой пропаднал шивач, който не се интересува какво прави с иглите си. Така, когато изгориш татуировката на следващия ден, няма да си унищожил нещо стойностно. — Той се изплю на косъм от Кенитовите ботуши. — Аз съм творец, а не пачавра.

Кенит осъзна, че е стиснал твореца за шията, повдигнал го е във въздуха и го разтърсва пред себе си.

— Нали си платих, мамка ти? — чу се да крещи пиратът. — Платих и направих с татуировката каквото си искам. Разбра ли?

Той се овладя със същата внезапност, с която бе изгубил контрол. С тежко дишане Кенит отпусна татуировчика обратно на земята.

— Разбра ли? — по-тихо изръмжа той. В очите на Ивро имаше омраза, но и страх. Той щеше да се съгласи. Щеше да го стори заради златото, което подрънкваше в показаната му от Кенит кесия. Артистите и курвите винаги се продаваха. Артистът не бе нищо повече от добре платена курва.

— Влизай — тихо го подкани Ивро. Гласът му накара Кенит да осъзнае с потръпване, че дребният татуировчик ще му предостави не само изкуство, но и болка: иглиците щяха да причинят цялата възможна болка. Но освен това капитанът знаеше, че крайният резултат ще притежава типичното за Ивро съвършенство. Болка и съвършенство. Това беше единственият път до изкуплението, който капитанът познаваше. А тази нощ той определено трябваше да се изплати на късмета си.

Пиратът влезе в ателието и разкопча ризата си. През това време майсторът запалваше свещи.

Кенит сгъна ризата си и седна на табуретката за клиенти, оставил дрехите си в скута. Болка и съвършенство… Прониза го тръпнещо нетърпение. Ивро продължаваше да намества свещи и да придърпва материалите си.

— Къде и какво? — грубо попита майсторът. Със същия глас Кенит разговаряше с повлеканите.

— На тила — каза Кенит. — Чужд.

— Как така на чужд тил? — сприхаво попита Ивро, докато наместваше масичката. Шишенца с разноцветни мастила стояха подредени в редици. Една по-висока табуретка се озова край тази на клиента.

— Чужд — повтори капитанът. — От Острова на Чуждите. Знаеш какво имам предвид.

— Да, зная — тросна се Ивро. — Такава татуировка носи лош късмет. С най-голямо удоволствие ще я врежа в теб, кучи сине.

Пръстите му леко пробягаха по кожата на Кенит в отмерване.

В Джамаилия притежателите на роби имаха право да бележат живите си принадлежности. Ако впоследствие въпросният роб бъдеше освободен, дори и тогава той нямаше право да изменя или прикрива татуировката. Разбира се, на Пиратските острови подобни ограничения не бяха спазвани — някои избираха да я прикрият под белег от изгорено. Като Соркор. Други плащаха на татуировчиците да вплетат старите символи в някаква нова татуировка.

В момента пръстите на Ивро обхождаха двата белега от изгорено върху гърба на Кенит.

— Защо си накарал да ги изгорят? Часове работих над тези татуировки, а и ти плати прескъпо за тях. Не ги ли харесваше? — Подир това додаде: — Наведи си главата, сянката ти ми пречи.

— Харесваха ми — промърмори Кенит. Първото жегване на игла прободе изопнатата кожа. Ръцете му настръхнаха, скалпът трепна от болка. — Просто белезите ми харесваха повече — тихо добави той, по-скоро за себе си.

— Ти си побъркан — отбеляза Ивро, но вече с разсеян глас, защото се съсредоточаваше над изкуството си. В този момент Кенит вече не представляваше човек за него, нито враг, а само платно, върху което да изобразява страстта си. Иглицата не спираше да се врязва. По кожата на пирата бяха плъзнали болезнени тръпки. Зад гърба му майсторът въздъхна доволно.

Това е единственият начин, мислено си напомни капитанът. Единственият начин да прогони лошия късмет. Посещението на Острова на Чуждите бе грешка, за която Кенит трябваше да си плати. Хиляда пробива на иглата и последващата болезнена чувствителност на новата татуировка. А след това прочистващата агония на нажежения метал, който да прогори грешката и да отстрани следите от нея. Това щеше да запази късмета, каза си Кенит, стиснал пестници. Зад него Ивро си тананикаше, крайно доволен както от творбата си, така и от мъстта си.