Робин Хоб
Вълшебният кораб (12) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава девета
Капризите на късмета

Нечии тежки стъпки върху каменистия плаж го сепнаха. Макар и сляп, той повдигна глава по посока на звука. Идващият напредваше в мълчание. Не ставаше дума за дете: децата пристъпваха леко, обикновено пристигаха на групи и притичваха край него, крещейки обиди. Хлапетиите бяха придобили навика да го замерят с камъни. Впоследствие той се бе научил да не реагира на попаденията — бързо отегчени от този му стоицизъм, дразнителите се оттегляха да измъчват морски звезди. Пък и от камъните не болеше особено. Повечето от тях дори не го уцелваха. Повечето.

Той задържа ръцете си скръстени пред белязаната гръд, макар това да му костваше усилие. Когато се боиш от удар и не можеш да предугадиш посоката му, трудно е да не повдигнеш ръце пред лицето си. Дори и когато от въпросното лице единствено носът и устата са останали незасегнати от ударите на томахавка.

Последният прилив почти го бе достигнал. Понякога той мечтаеше за някаква страховита буря, която ще го грабне от скалите и ще го захвърли обратно в морето. А още по-препоръчителна би била вълна, посегнала да го разбие сред крайбрежните камъни, та да могат посестримите й и вятърът да отнесат останките. Дали това щеше да му донесе забрава, или съзнанието му щеше да продължи да живее в някой къс магическо дърво, останал да се поклаща завинаги сред морето? Имаше моменти, в които подобни мисли само влошаваха лудостта му. Понякога, отпуснат на щирборда си, той усещаше как червеите и полипите се врязват в дървото му и гризат, но не докосват кила или палубата от магическо дърво. В това се съдържаше красотата на този материал: той оставаше недокоснат от развалата на морето. Красотата, но и неговото проклятие.

Той знаеше само за един жив кораб, който погинал. Тинестър бе намерил края на съществуването си при пожар, зародил се сред товар от масло и сухи кожи. Огънят поглъщал кораба в течение на часове — часове, през които корабът пищял и умолявал за помощ. Тогава имало отлив. Дори когато пламъците го накарали да потъне и солената вода угасила част от тях, палубата продължила да пламти. Магическото дърво изгаряло бавно, с мазен черен пушек, изливал се в синьото небе над пристанището. Бавно, но все пак бе изгоряло. Защо децата не се бяха сетили за това? Защо си губеха времето да хвърлят камъни по него, вместо да го подпалят? Дали не трябваше някой път да им предложи този съвет?

Стъпките звучаха съвсем близо. Те спряха — последните песъчинки застъргаха по скалата.

— Здравей, Парагон.

Мъжки глас, дружелюбен, успокояващ. Трябваше му момент, за да си спомни съответстващото му име.

— Брашън. Отдавна не си идвал.

— Повече от година — призна пристигналият. — Пък може и две да са.

Говорещият пристъпи по-близо. Миг по-късно Парагон усети топла човешка ръка да докосва лакътя му. Живият кораб освободи ръце и протегна десница. Дребната длан на Брашън направи опит да стисне неговата.

— Една година. Един пълен кръговрат на сезоните. За вас това е много време, нали?

— Не мога да кажа със сигурност. — Мъжът въздъхна. — Когато бях малък, годините ми се струваха далеч по-дълги. Сега всяка прелита по-бързо от предишната. — Той помълча. — Нещо ново при теб?

Брадата на Парагон се раздвижи в усмивка.

— Хубав въпрос. По-скоро ти трябва да отговориш на него. Аз съм си същият, какъвто бях и преди… тридесет от вашите години. Това е бройката, ако не се лъжа. Отминаващото време не носи голямо значение за мен.

Сега беше негов ред да помълчи. Накрая корабът попита:

— Е, какво те води при един стар прокуденик?

Посетителят му отвърна с известно смущение:

— Обичайното. Нужно ми е място, където да преспя. Безопасно място.

— И никога не си чувал, че на борда на кораб като мен ще откриеш единствено лош късмет?

Този им разговор се бе превърнал в отдавнашна традиция между двамата. Но тъй като тя не се бе провеждала от известно време, Парагон изпитваше удоволствие от възобновяването й.

Брашън прихна, отново стисна десницата му и се отдръпна.

— Ти ме познаваш, корабе. Аз вече имам най-лошия късмет, който човек може да притежава. Съмнявам се, че на борда ти ще ме чака нещо по-лошо. Стига ми, че ще мога да спя спокойно и да зная, че над мен бди приятел. Разрешаваш ли да се кача?

— Разрешавам и приветствам. Но освен това те съветвам да внимаваш къде стъпваш. От последното ти преспиване насам някои от дъските са поизгнили.

Той чу как Брашън го заобикаля, чу скока му, а миг по-късно усети човека да се прекачва през парапета. Странно чувство бе да усеща присъствие на борда си след толкова дълго време.

Брашън по-скоро се катереше, отколкото крачеше по наклонената палуба.

— Не виждам нещо да е по-гнило — високо отбеляза гостът, почти с весел глас. — А при последното ми посещение гнилото не беше много. Почти е плашещо колко постоянен оставаш сред стихиите.

— Плашещо — съгласи се Парагон и се постара да не прозвучи мрачно. — В твое отсъствие никой друг не е пристигал на борда, така че ще завариш всичко непроменено. Може би само малко по-влажно.

Парагон можеше да усети и чуе как гостът му се движи сред бака и се отправя към капитанската каюта.

— Виж ти, хамакът ми още е тук! — долетя викът му. — И все още го бива. Съвсем бях забравил за него. Сещаш се, онзи, който ти ми направи преди време.

— Да. Спомням си — подвикна Парагон в отговор и се усмихна: нещо необичайно за него, предизвикано от запомнено удоволствие. Брашън бе наклал малък огън на пясъка и със завален глас бе научил кораба да тъче. Огромните ръце, далеч надминаващи човешки, допълнително бяха затруднили моряка в начинанието му — да обясни различните възли на сляп кораб, който можеше да се ориентира единствено чрез допир.

— Нима никой не ти е показвал това? — с пиянско възмущение бе запитал Брашън. А Парагон, продължаващ неумело да заучава отделните последователности на движението, бе отвърнал:

— Никой. Поне не и по такъв начин. Като млад съм виждал как се прави, но никой не ми е предлагал дори да опитам.

Много пъти след този момент той бе извличал спомена до повърхността на мислите си, за да се развлича в дългите часове на нощта. И много пъти бе движил празните си ръце пред себе си, вплитащ въображаеми нишки в непретенциозната плетеница на хамак. Това бе един от начините да удържа по-дълбоката лудост.

Той усети как Брашън сритва ботушите си. Те се плъзнаха в ъгъл, в онзи ъгъл, в който наклонът привличаше всичко. Но хамакът бе привързан към куки, които Брашън собственоръчно бе прикрепил — по тази причина мрежата висеше хоризонтална. Със сумтене морякът се покатери вътре и се намести. Парагон почувства как мрежата се опъва под тежестта на легналия, но куките удържаха.

Брашън, сякаш усетил до каква степен Парагон е зажаднял за разговори, се надигна отново, за да извика:

— Сега съм много уморен, Парагон. Трябва да поспя няколко часа, а после ще ти разкажа случилото се от последната ни среща насам. Включително и лошите неща.

— Мога да почакам. Почини си — с разбиране обяви корабът. Той не бе сигурен дали Брашън го е чул. Така или иначе нямаше значение.

Той почувства как посетителят му се намества по-удобно в хамака. Подир това настъпи почти пълна тишина. Корабът можеше да усеща дишането му. Това не беше кой знае каква компания, но пак надвишаваше самотата, в която Парагон бе прекарал много месеци. Той скръсти ръце върху голата си гръд и се заслуша в дишането на Брашън.

 

 

Кенит се взираше в Соркор над бялата ленена покривка на капитанската маса. Помощникът му носеше нова копринена риза на червено-бели ивици, а също и великолепни обици: русалки с дребни перли в пъпчетата и очи от зелено стъкло. Белязаното лице на помощник-капитана стоеше усърдно изтъркано; косата му бе пригладена назад с масло, което би трябвало да се води ароматно. За Кенит миризмата напомняше смесица от риба и мускус. Но капитанът не допусна някоя от тези му мисли да се отрази върху лика му. Соркор бе достатъчно смутен — формалността винаги го напрягаше. А формалност, съчетана с капитанското неодобрение, вероятно би парализирала ума му изцяло.

Мариета тихо поскърцваше край кея. Кенит бе затворил прозорчето на каютата, за да не допуска в стаята си вонята на Заграба, ала тази преграда не се оказваше достатъчна да заглуши изцяло звуците на продължаващите и по светло гуляи. На борда нямаше екипаж — с изключение на един юнга, останал да прислужва, и един моряк, останал да пази.

— Достатъчно — остро се обърна Кенит към момчето, събиращо съдовете. — И внимавай като ги почистваш. Това е олово, а не калай.

Момчето отнесе подноса си навън и затвори вратата след себе си силно, но почтително. За няколко мига настъпи почти пълна тишина. Мигове, през които Кенит замислено оглеждаше мъжа срещу себе си: не само негова дясна ръка, а и показател за настроението на екипажа.

Капитанът леко се облегна назад. Белите восъчни свещи бяха се стопили с близо една трета. Той и Соркор бяха си поделили голям агнешки бут. В действителност помощникът бе изял по-голямата част; дори формалността не можеше да спре апетита му, когато насреща му изникнеше някоя по-добра храна. Все така мълчалив, Кенит отново се приведе, за да повдигне бутилка вино и отново да напълни кристалните им чаши. Това бе реколта, която Соркоровото небце надали бе в състояние да оцени, но пък Кенит искаше да изтъкне пред него не самото качество на виното, а стойността му. Когато и двете чаши искряха до ръба, капитанът повдигна своята и изчака помощникът също да протегне десница към своята.

— За по-качествените неща — тихо каза Кенит. Със свободната си ръка той посочи към каютата, съвсем наскоро претърпяла обновление.

При първото си влизане в обновената каюта Соркор бе останал като гръмнат. Кенит винаги се бе отличавал с изтънчен вкус, но в миналото се бе ограничавал до най-прагматичното. Той бе предпочитал да носи малки златни обици със съвършени скъпоценни камъни, отколкото крещящи месингови, украсени със стъкло. Качеството се бе съдържало в кройката и плата на одеждите му, а не в обширността на гардероба му. Сега вече не беше така. Простата изчистеност на каютата бе отстъпила пред блясък и разкош, за които Кенит бе похарчил целия си дял от последното пътуване. Някои от нещата не притежаваха най-високото възможно качество, но пък бяха най-доброто, което Заграба можеше да предложи. И те доведоха желания ефект върху Соркор. Под смайването в очите на помощника личаха първите наченки на алчност. За него стигаше да види, за да пожелае.

— За по-качествените неща — повтори той с басовия си глас. Двамата пиха.

— Скоро. Много скоро те ще ни принадлежат. — Кенит отново се отпусна върху тапицерията на дъбовия си стол.

Соркор отпусна чашата си и внимателно погледна капитана.

— Вие сте намислили нещо конкретно — отгатна той.

— Само целта. На средствата все още им предстои да бъдат обмислени. Затова те поканих да вечеряш с мен. За да обсъдим следващото си пътуване и какво желаем да придобием от него.

Помощникът започна да дъвче устните си.

— Аз желая онова, което винаги съм искал. Богата плячка в големи количества. Какво друго може да иска човек?

— Много неща, скъпи ми Соркор. Страшно много неща. Власт и слава. Усещане за спокойствие. Удобства. Домове и семейства, които не е нужно да се страхуват от робовладелческите кораби.

Последното споменато не присъстваше сред Кенитовите желания, но той знаеше отлично, че не един моряк копнее именно за това. Копнеж, за който Кенит подозираше, че същите тези моряци ще намерят потискащ, ако някога го получеха. Но това нямаше значение. Онова, което предлагаше той, бе онова, което Соркор си мислеше, че иска. Кенит не би се поколебал да го изкуши със захаросани въшки, ако знаеше, че те ще послужат като добра примамка.

Соркор отвърна с неумел опит за безгрижие в гласа:

— Човек може да иска подобни неща, разбира се. Но ги има само онзи, който е бил роден сред тях. Някой благородник. Те са недостъпни за хора като мен и дори, да прощавате, като вас.

— Но те могат да станат достъпни. От нас се иска единствено да проявим дързостта да посегнем към тях. Ти говориш за благородници и за хора, родени сред тези условия. Но някъде сред отдавнашното минало трябва да се крие първият благородник. Някъде назад е имало някакъв обикновен човек, който е дръзнал да посегне към желаното, взел го е и го е задържал.

Соркор отново повдигна чашата си. Той пиеше виното по начин, по-подходящ за бира.

— Може би — отстъпи помощник-капитанът. — Тези неща все трябва да започват по някакъв начин. — Соркор отпусна чашата обратно върху масата и се загледа в капитана си. — Как? — попита той накрая. В тона му се долавяше частица плахост, бояща се от вероятния отговор.

Кенит раздвижи рамене в почти незабележимо повдигане.

— Вече ти казах. Посягаме и вземаме.

— Как? — упорито повтори заместникът му.

— Как се сдобихме с този кораб и с този екипаж? Как аз съм се сдобил с този пръстен, а ти с обиците, които носиш? Онова, с което ще се заемем, с нищо няма да се отличава от предишното. Различен ще бъде единствено мащабът. Този път ще сме си поставили малко по-висока цел.

Соркор неспокойно се раздвижи. Дълбокият му глас прозвуча необичайно, почти заплашително тих:

— Какво имате предвид?

Кенит се усмихна насреща му.

— Много е просто. От нас се иска единствено да се осмелим да сторим нещо, което никой преди нас не е дръзвал да стори.

Помощникът се намръщи. Кенит предположи, че виното е започнало да достига до разсъдъка му.

— Това е свързано с онези кралски планове, за които споменавахте по-рано, нали? — И преди капитанът да е успял да отговори, помощникът му бавно поклати масивната си глава. — Няма да проработи, капитане. Пиратите не искат крал.

Кенит принуди усмивката си да остане неподвижна. На свой ред той поклати глава. В това си движение той усети как мехурите под прясната ленена превръзка отново се разкъсват. Тилът му започна да лепне от влажност. Подобаващо. Подобаващо…

— Скъпи ми Соркор, ти си взел предишните ми думи прекалено буквално. Нима очакваш, че съм се видял да седя на трон, наместил златна корона, и приемам пиратите от Заграба, за да коленичат пред мен? Глупости! Пълни глупости! Един поглед към Заграба е достатъчен, за да покаже категорично налудността на подобна идея. Не. Онова, което виждам, е онова, което ти казах. Човек, който си живее като лорд, в прекрасна къща, пълна с прекрасни неща. Който знае, че ще си запази този начин на живот; ще запази съпругата си край себе си и децата по леглата им. — Той отпи премерена глътка вино и отпусна чашата обратно върху покривката. — Подобно кралство не е ли достатъчно за хора като теб и мен, Соркор?

— За мен? И за мен ли?

Тъй. Значи все пак думите му бяха оказали влияние. Кенит предлагаше, че Соркор също ще получи тези облаги, а не единствено той. Усмивката на капитана се разшири.

— Разбира се. Защо пък не и ти? — Той си позволи кратък пренебрежителен смях. — Нима мислиш, че ще искам от теб да се изложиш на предишните рискове, ако искам да подобря единствено своето положение? Не, разбира се, ти не си такъв глупак. Не. Идеята ми е заедно да посегнем към онова богатство. И то не само за нас двамата. В края на начинанието целият екипаж ще се окаже облагодетелстван. И ако Заграба и останалите пиратски острови изберат да ни последват, те също ще извлекат полза. Но това ще бъде напълно доброволно. Никой не ще бъде принуждаван. Свободен съюз, изграден от свободни хора. Е? — Той се приведе към помощника си. — Какво ще кажеш?

Соркор премигна и избегна погледа на капитана си. Но за тази цел той трябваше да се загледа в прекрасно обзаведената стая — във внимателно подреденото богатство, което Кенит бе наредил единствено с тази цел. В цялата каюта нямаше място, където погледът да не получи основания за алчност.

Но в същината на Соркор се криеше повече предпазливост, отколкото Кенит бе очаквал. Тъмните му очи отново подириха светлоокия взор на капитана му.

— Вие говорите разумно. Аз не мога да посоча причина да не се съглася с вас. Но зная, че това не означава, че причина не съществува. — Той тежко опря лакти върху масата. — Говорете открито. Какво трябва да направим, за да се сдобием с тези неща?

— Да се осмелим — лаконично отвърна Кенит. Пламъчето на победата не му позволяваше да стои спокойно. Той бе успял да привлече помощника си, дори и ако самият Соркор още не го осъзнаваше.

В израз на обзелото го нетърпение капитанът се надигна и с чаша в ръка започна да обхожда малката каюта.

— За начало привличаме възхищението и фантазията им с онова, което се осмеляваме да правим. Ние ще натрупаме богатства, да, но ще го направим по удивителен начин. Виж, Соркор. Не е нужно да ти показвам карта. Целият търговски поток, идващ от Джамаилия и Южните земи трябва да мине през нас на път за Бингтаун, Калсид и всички територии отвъд. Не е ли така?

— Разбира се. — Помощник-капитанът сбърчи чело в усилие да открие връзката между този очеваден факт и продължаващия разговор. — Никой кораб не може да прекоси разстоянието между Джамаилия и Бингтаун, освен ако не мине покрай пиратските острови. Освен ако на борда му не плават безумци, склонни да преминат Отвън и да рискуват водите на Дивото море.

Кенит кимна одобрително.

— Това означава, че корабите и капитаните разполагат само с два избора. Те могат да се насочат към Външния проход, където бурите на Дивото море са най-ожесточени, змиите най-стръвни, а пътят — най-дълъг. Или могат да се насочат през Вътрешния проход, където трябва да се изправят срещу коварни канали, течения и пирати. Така ли е?

— И змии — настойчиво изтъкна Соркор. — В днешно време змиите във Вътрешния проход почти не отстъпват по бройка на онези Отвън.

— Да. Прав си. И змии — призна Кенит. — Представи си, че ти си капитан на малък търговски кораб и ти предстои да направиш този избор. И че при теб идва човек, който ти казва: Господине, срещу известно заплащане, аз мога да ви осигуря безопасен преход през Вътрешния проход. Аз разполагам с навигатор, който познава теченията и каналите като петте си пръста, и освен това мога да ви гарантирам, че никой пират няма да ви обезпокои по пътя ви. Какво би казал?

— Ами змиите? — веднага попита Соркор.

— За тях бих добавил, че в бурните Външни води те са много по-опасни и по-многобройни. И бих предложил да го придружава кораб с опитни стрелци и Балеев огън, който съд при нужда ще му предостави възможност да избяга от змиите. Какво би рекъл тогава?

Соркор присви очи със съмнение.

— Бих ви попитал за цената.

— Именно. И аз бих поискал солена цена, но ти би бил склонен да я платиш. Защото ти просто ще прибавиш тази солена цена към стойността на стоките си в края на пътуването си. Защото ти ще знаеш, че успехът на това пътуване ще бъде гарантиран и че ще успееш да ги продадеш. Да платиш за успеха е много по-добре от пътуване, за което не си заплатил нищо, но рискуваш не само неуспех, а и живота си.

— Няма да проработи — веднага каза Соркор.

— И защо?

— Защото останалите пирати ще ви убият, ако издадете тайната на каналите ни. Или ще ви позволят да придружите някой тлъстичък кораб, за да се нахвърлят върху двата съда. Защо просто да седят и да ви позволят вие да получите всичките пари?

— Защото всички те също ще получат определен дял. Парите от всеки преведен кораб ще се събират в общ приход, от който всеки ще получава процент. Освен това ние ще накараме прекупвачите да обещаят, че няма да има повече нападения срещу нас или градовете ни. Така нашият народ ще може да спи спокойно нощем и да знае, че бащите и братята им ще се върнат при тях. И че няма да има сатрапски съдове, които да заплашват градовете им и да ги отвличат в робство. — Кенит помълча. — Виж ни сега. Ние си прахосваме животите, преследвайки корабите им. Когато пленим някой, следва кръвопролитие, понякога напразно. Понякога корабът им потъва с все товара. Понякога се сражаваме с часове, само за да станем горди собственици на трюм, пълен с памук или някакви други безполезни боклуци. В същото време корабите и войниците на сатрапа нахлуват в поселищата ни и завличат в робство всички онези, които не са успели да избягат — за отмъщение на пиратската ни дейност. Сега погледни моето предложение. Вместо да рискуваме да нападаме всеки десети кораб, при което плячката пак не е гарантирана, ние бихме могли да получаваме дял от товара на всеки кораб, който преминава през нашите води. Ние ще придобием пълен контрол над този проход. И всичко това без никакви рискове извън обичайните за един моряк. В същото време домовете и близките ни са в безопасност. Богатствата, които натрупаме, си остават за нас.

В очите на Соркор бавно изгряваше идея.

— И ще забраним робовладелските кораби. Ще убиваме онези, които търгуват с хора. Робовладелци няма да се допускат да плават през Вътрешния проход.

Кенит бе връхлетян от момент раздразнение.

— Но нали най-голямата печалба ще идва именно от техните кораби. Робовладелците ще бъдат онези, които ще плащат най-много, за да прекосят бързо и безпроблемно, с жив и здрав товар. Процентът от стоката им, който…

— Говорим за хора — остро го прекъсна Соркор. — Това са жени и деца, а не стока. Ако някога бяхте стъпвали на борда на подобен кораб… и нямам предвид на палубата, говоря да стоите окован в трюма… не бихте говорили за стока. Не. Никакви робовладелци, Кенит. Те ни превърнаха в това, което сме. Ако искаме да променим това, трябва да започнем да им причиняваме онова, което те причиняват на нас. Да отнемаме животите им. Има и друго. Те не просто са зли, те привличат змиите. Точно вонята на робовладелческите кораби привлича змиите в нашите канали. Когато се отървем от техните съдове, може би змиите също ще си идат. Гръм и мълнии, капитане, те привличат змиите досами бреговете ни, като ги угощават с мъртви роби. Освен това те пренасят зараза. В онези зловонни и претъпкани трюмове се зараждат болести, каквито не сме виждали. Всеки път, когато робски кораб спусне котва, със себе си той донася зараза. Не. Без робовладелци.

— Така да бъде — меко се съгласи Кенит. — Без робовладелци.

Той не бе подозирал, че в главата на Соркор се крие идея, още по-малко, че помощникът му е способен на подобно увлечение. Това го накара да погледне към заместника си с нови очи. Можеше да се наложи да се отърве от него. Не точно сега, може би не и в близкото бъдеще. Но беше вероятно да настъпи момент, в който Соркор вече нямаше да му бъде полезен. Кенит мислено си отбеляза да не го включва в дългосрочните си планове.

— Ти си прав, разбира се — с усмивка продължи капитанът. — Сигурен съм, че мнозина от нас ще се съгласят с теб. Подобна идея ще им се стори привлекателна. — Той кимна отново в привиден размисъл. — Да, няма да допускаме търгуващи с роби. Но до всичко това има още много време. Ако предоставим подобни идеи сега, никой не би ни обърнал внимание. Те ще кажат, че това е невъзможно. Или всеки ще реши да изпробва метода лично, при което ще възникне съперничество между отделните кораби, а ние не искаме това. По тази причина разговорът ни трябва да си остане между нас. Няма да отваряме дума за това, преди всички пирати от островите да са се убедили в качествата ни и да гледат към нас с готовност.

— Разумно — съгласи се Соркор след моментен размисъл. — А как ще ги накараме да погледнат към нас по такъв начин?

Най-сетне. Въпросът, към който Кенит го бе отвеждал. Капитанът бързо се върна до масата и си наложи да помълчи, за да проточи момента. Той постави чашата си върху масата и отпуши бутилката, за да напълни отново онази на Соркор. В своята, почти пълна, той само доля.

— Като ги накараме да повярват, че ние сме способни на невъзможното. Като вършим неща, които всички останали сочат за непостижими. Като например да заловим жив кораб и да го използваме като свой.

Соркор се навъси насреща му.

— Кенит, това е лудост. Никой обикновен съд не може да залови жив кораб. Те са прекалено бързи. Чувал съм, че самият жив кораб умеел да открива безопасния път сред канал и да го съобщава на кормчията си. Те са в състояние да усещат всички нюанси на вятъра, да улавят и използват полъх, който би оставил неподвижен някой обикновен кораб. Дори и по някакъв начин да успеем да вземем на абордаж такъв кораб и да успеем да избием екипажа, самият съд няма да ни бъде от полза. Тези кораби плават само за членовете на семейството си, а на останалите се противят. Плененият жив кораб или се разбива в най-близките скали, или просто се преобръща с дъното нагоре. Сетете се за онзи прокълнат кораб… Онзи, който полудял и се обърнал срещу собственото си семейство и срещу екипажа си. Той се преобърнал и удавил всички на борда. И не веднъж, а три пъти, така съм чувал. Последния път, когато го намерили, той плавал обърнат в устието на бингтаунското пристанище. Някои казват, че призраците на екипажа го върнали у дома, а други — че корабът сам се върнал, за да покаже на Търговците стореното. Те го извлекли на сушата и го оставили там. Парий. Така му беше името. Парий.

— Парагон — със суха усмивка го поправи Кенит. — Името му е било Парагон, макар че дори поръчалото го семейство започнало да го нарича Парий. Да, чувал съм всички стари митове и легенди за живите кораби, Соркор. Само че тези истории не са истина. Аз вярвам, че един жив кораб може да бъде превзет и използван. И ако сърцето му бъде спечелено, тогава се сдобиваш с пиратски съд, на който никой друг не може да противостои. Онова, което ти каза за теченията и ветровете е истина. Има и друго: живите кораби са в състояние да усещат змиите много преди хората, и предупреждават стрелците да се подготвят. Един жив кораб би бил идеален за дейността ни. За откриването на нови маршрути край островите. И за сражения със змии. Не казвам, че трябва да изоставим всичко друго и да се насочим да търсим живи кораби. Казвам само, че ако се натъкнем на такъв, вместо да заявяваме, че е напразно да се занимаваме с него, да се впуснем в преследване. Ако го заловим, отлично. Ако не — не за първи път някой кораб ни се изплъзва. Няма да сме изгубили повече от обичайното.

— Но защо жив кораб? — объркано попита Соркор. — Не разбирам.

— Просто защото искам такъв. Ето защо.

— Така да бъде. Сега ще ви кажа какво искам аз. — По някаква странна причина Соркор бе решил, че двамата сключват сделка. — Аз ще ви подкрепя — неохотно каза той. — Ще преследваме всеки жив кораб, когото срещнем, макар лично аз да не виждам полза. Разбира се, на екипажа няма да казвам това. Пред моряците ще бъда оживен като хрътка, надушила дивеч. Но ще има следното равновесие. За всеки жив кораб, когото преследваме, се впускаме срещу следващите превозвачи на роби. Вземаме ги на абордаж, с екипажа нахранваме змиите, а робите отвеждаме обратно до някое населено място. Не искам това да прозвучи като съмнение в преценката ви, капитане. Просто смятам, че ако нападнем достатъчно робовладелци и очистим екипажите им, ще се сдобием с чуждото уважение много по-бързо от наличието на жив кораб.

Кенит не скри навъсването си.

— Струва ми се, че оценяваш прекалено високо чувството за справедливост на нашите другари от Заграба. Има голяма вероятност те да ни вземат за идиоти, които си губят времето да преследват робовладелски кораби, за да освободят товара.

Може би скъпото вино бе ударило Соркор в главата по-бързо от обичайните напитки. А може би Кенит неволно бе засегнал чувствително място. Във всеки случай гласът на помощник-капитана бе станал заплашително тих, когато той изтъкна:

— Вие говорите така, защото никога не сте стояли окован в трюма като хлапе. Никой не ви е стягал главата в менгеме, за да може татуировчикът да вреже знака на новия ви господар в лицето ви.

Очите на Соркор блестяха, загледани в някаква видима само за него мрачина.

— Те ме сложиха да работя в кожарска яма. Да втвърдявам кожи. Изобщо не ги беше грижа за нещата, които това причинява на собствената ми кожа. По-възрастните хора плюеха кървави храчки. Никой не се интересуваше от тях. И аз разбрах, че е само въпрос на време, преди и аз да се превърна в тяхно подобие. Една нощ аз убих двама пазачи и избягах. Но къде можех да ида? На север, където има само лед, сняг и варвари? Обратно на юг, където татуировката веднага щеше да ме издаде като избягал роб и всеки бе готов да ме пребие и да ме върне на собственика ми? А може би трябваше да се насоча към Прокълнатите брегове и да живея като скот, докато някой демон не източеше кръвта ми? Не. Единственото нещо, оставащо за човек като мен, бяха Пиратските острови. Животът на пират. Но това не е изборът, който бих направил, Кенит, стига да разполагах с други възможности. Много малко са онези, които са искали да станат пирати. — Гласът му прескачаше, също като очите. Сега Соркор се бе загледал в един от ъглите на каютата, с невиждащ поглед. Неочаквано той отново се взря в Кенит. — За всеки жив кораб нападаме робовладелски. Това е всичко, което искам. Аз ви давам възможност да преследвате мечтата си, вие правите същото за мен.

— Справедливо — рязко заяви Кенит. Той умееше да разбира кога повратната точка в един разговор е настъпила. — Така да бъде. За всеки жив кораб по един превозвач на роби.

 

 

Хладът изпълваше Уинтроу. Усещането се бе зародило в стомаха му и бе плъзнало из цялото тяло. И го караше да се тресе. Той мразеше усещането, защото то караше гласа му да трепери и да звучи като хлапе, което е на път да се разплаче. В действителност той се опитваше да говори спокойно и разумно, както го бяха учили. Както го бяха учили в обичния му манастир. Споменът за просторните каменни зали, изпълнени с покой, изникна неканен. Но Уинтроу не успя да извлече утеха от тези си мисли; споменът само го натъжи още повече. Той не се намираше в манастира, а в трапезарията на родния си дом. Блестящата маса от златист дъб, ниските столчета и възглавниците, които я заобикаляха, картините на кораби и предци — всичко това му напомняше, че той се намира в Бингтаун.

Уинтроу преглътна бавно и се постара да успокои гласа си. Той местеше поглед между майка си, баща си и баба си. Четиримата седяха на една и съща маса, но близките на Уинтроу се бяха струпали в единия край, като съдии. Може би действително беше така. Може би те наистина се бяха струпали, за да го съдят.

Той си пое дъх.

— Вие ме изпратихте да се уча за жрец, когато това не беше мой избор. — Уинтроу отново започна да мести поглед между лицата им. Той се опитваше с тяхна помощ да извика спомени от онзи съкрушителен ден. — Ние стояхме точно в тази стая. Аз се бях вкопчил в теб, майко, и обещавах винаги да слушам, стига да не ме изпращаш. Но ти ми каза, че трябвало да ида. Каза ми, че съм бил първороден син, обречен на Са от мига, в който съм изплакал първия си дъх. Ти каза, че не би могла да нарушиш обещанието си към Са, и ме предаде на странстващия свещеник да ме отведе до манастира в Кал. Нима не си спомняш? Ти, татко, тогава стоеше край прозореца. Денят бе тъй ярък, че когато погледнех към теб, виждах само черна сянка, очертана на фона на светлината. В онзи ден ти изобщо не продума. Ти, бабо, ми каза да бъда смел и ми даде няколко сладки за из път, загърнати в кърпа.

Той отново се загледа в лицата им. Погледът му търсеше да открие някакви следи от смущение, от вина — следи, които биха показали, че в онзи момент те са осъзнавали извършената срещу него неправда. Подобни неща той откриваше единствено върху лика на майка си. Уинтроу не спираше да се опитва да улови погледа й, да я накара да изрече мислите си. А очите на майка му неизменно се насочваха към баща му — неподвижен и несмутим като статуя.

— Аз сторих онова, което вие поискахте от мен да сторя — продължаваше Уинтроу, макар гласът му да звучеше слаб. — Напуснах дома си и последвах един непознат. Пътят до манастира беше тежък, а когато най-накрая пристигнах, аз се озовах на напълно чуждо място. Но останах и положих усилия. И след време това чуждо място се превърна в мой дом. Тогава осъзнах, че решението ви е било правилно.

Чудати бяха спомените му от първото съприкосновение с жреческия живот; допир с нещо необичайно и същевременно неоспоримо правдиво. Следващите си думи Уинтроу изрече насълзен.

— Обичам да служа на Са. Научих толкова много, израснах толкова много — по начин, който дори не бих могъл да ви опиша. И зная, че се намирам в самото начало, че всичко тепърва започна да се разгръща пред мен. Сякаш… — Той заекна, търсещ подходяща метафора. — Като по-малък ми се струваше, че животът е красив подарък, обвит в скъпа хартия и панделки. И аз му се радвах, дори и в действителност да бях познал само външността на дара. А някъде през последната година аз най-сетне осъзнах, че под хартията се крие нещо още по-красиво. Погледът ми започва да прониква отвъд, в самата същина на красотата. Намирам се на ръба. Не мога да спра сега.

— Ние допуснахме грешка — неочаквано призна баща му. Сърцето на Уинтроу трепна облекчено. Трепет, оказал се прибързан, защото капитанът продължи: — Още тогава аз знаех, че не бива да те изпращаме. Тогава стоях, мълчах и позволих на майка ти да изпълни желанието си, защото това изглеждаше толкова важно за нея. Тогава Силдин беше малък, но вече се проявяваше като дързък. И аз знаех, че пак ми остава наследник.

Кайл се надигна от масата, прекоси стаята и отново застана до прозореца — както в онази утрин преди години. И поклати глава на себе си.

— А излиза, че е трябвало да последвам инстинктите си. От самото начало знаех, че решението е погрешно. И така се оказа. Настъпи време, когато аз и семейството се нуждаем от млад син, който да заеме мястото си на семейния кораб, а не сме готови. Силдин е още прекалено малък. Ако всичко това се бе случило две години по-късно, дори една, аз бих го взел на борда. — Той отново се обърна с лице към другите. — Всички ние си причинихме това. И всички ние ще трябва да понесем мълчаливо болката от отстраняването на тази грешка. Това означава, че жените ще трябва да се оправят сами в продължение на още една година. По някакъв начин кредиторите ни трябва да бъдат убедени да чакат. И освен това трябва да направите всичко необходимо, за да извлечем печалба от имотите си. Онези, които не носят приходи, трябва да бъдат продадени, за да не ни обременяват повече. За мен това означава още една година в открито море. Мъчителна година, защото ще трябва да плаваме бързо и да търгуваме с възможно най-доходоносната стока. А за теб, Уинтроу, това ще означава, че ще разполагаш само с една година, в която да научиш нещата, които би трябвало да усвояваш през последните пет. Една година, в която да станеш мъж и моряк.

Докато говореше, Кайл отново бе започнал да крачи и да отброява цели и заповеди върху пръстите си. Уинтроу разбра, че по такъв начин баща му се обръща към своя помощник на борда, когато му изрежда наложителните задачи. В момента насреща им стоеше капитан Хейвън, привикнал към безпрекословно подчинение. Тъкмо заради този му навик следващите думи на сина му щяха да го изненадат.

Уинтроу внимателно измести стола си назад и се изправи.

— Аз се връщам обратно в манастира. Имам малко багаж, така че няма да се нуждая от помощ в приготвянето му. Тук сторих всичко, което можех да сторя. Заминавам днес. — Той огледа останалите. — На тръгване обещах на Вивачия, че ще изпратя някой да прекара остатъка от деня с нея. Съветвам ви да събудите Алтея и да я изпратите.

Лицето на баща му почервеня в прилив на гняв.

— Сядай и престани да дърдориш нелепици — кресна той. — Ще правиш каквото ти се казва. Това ще бъде първият урок, който трябва да усвоиш.

Уинтроу си помисли, че цялото му тяло се тресе от ударите на сърцето му. Нима той се страхуваше от собствения си баща? Да. Цялата му дързост бе необходима, за да се удържа изправен. Той не можеше да изрече нищо. И все пак, докато стоеше загледан в кървясалите очи и не помръдваше срещу приближаването на побеснелия, една частица от него бе останала спокойна. И тя отбелязваше уплаха, признаваше го, но след това допълваше, че става дума само за физически страх от физически неща. Тази идея заплени целия му разсъдък; не му остана внимание, което да насочи към майчиния си писък, предшестван от думите:

— Кайл, недей, моля те, просто поговори с него, недей, моля те!

Едновременно с това се разнасяше заповедническият глас на баба му, ожесточен крясък:

— Това е моят дом и аз няма да търпя…

Тогава юмрукът се сблъска с лицето му, съпроводен от оглушителен трясък. Уинтроу се свлече мигновено и същевременно съвсем бавно, удивен, а може би засрамен, че не е повдигнал ръка, за да се защити, нито е помръднал. Той бе зает да размишлява.

Физически страх. А има ли друг тип страх? И на какво трябваше да бъде подложен Уинтроу, за да го изпита? Тъй разсъждаваше младият жрец.

Тогава плочките на пода полетяха към него, за да го блъснат — твърди и хладнеещи напук на горещината на деня. Загубата на съзнание приличаше на сливане с пода, същото усещане, каквото Уинтроу бе изпитал на борда на кораба, само че подът мислеше единствено за чернота.

Уинтроу сподели мисълта му.