Робин Хоб
Вълшебният кораб (16) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тринадесета
Преходи

Брашън се събуди с гурелясали очи и разтегнат мускул във врата. Утринната светлина се процеждаше през дебелите прозорци в края на каютата. Слаба, зеленикава заради водораслите върху стъклото, но все пак светлина. Достатъчна, за да му покаже настъпването на деня. И необходимостта от ставане.

Той спусна крака от хамака. Виновен. Чувстваше се виновен. Гузен. Защото бе прахосал всичките си пари, след като се бе зарекъл, че този път ще бъде по-разумен. Да, но това беше позната вина. А в настоящата имаше и някаква друга, по-остра добавка. А, да. Алтея. Девойката бе дошла тук миналата нощ, за да го помоли за съвет. А може би идването й му се беше присънило. Във всеки случай той й бе отвърнал с горчиви наставления, които не бяха съдържали никаква надежда. И никакво предложение за помощ от негова страна.

Морякът раздвижи рамене в опит да прогони тревогата. Той не й дължеше нищо, нали така? Абсолютно нищо. Между двамата дори не бе съществувало приятелство. Брашън просто бе служил на борда на бащиния й кораб, а тя бе присъствала като дъщерята на капитана. В такава ситуация място за приятелство нямаше. Що се отнася до стареца… да, Ефрън Вестрит бе проявил доверие към него във време, когато никой друг не бе пожелал да го стори. Само че той вече бе мъртъв. Толкоз.

И още нещо. Препоръките му може и да бяха придружени с жлъч, но бяха разумни. Ако Брашън можеше да се върне назад във времето, той не би спорил с баща си. Не, щеше да изтърпи безкрайните уроци, да се държи според традициите, да отбягва алкохола и киндина, да се ожени за посочената му девойка. И днес той, а не малкият му брат, щеше да е станал наследник на богатството на рода Трел.

Тази мисъл му напомни, че тъй като той не е наследник и са му останали само няколко монети, по-добре би било да съсредоточи мислите си върху себе си и своето положение, а не да се тревожи за Алтея. Девойката трябваше да се оправя сама. Да се прибере вкъщи. Нищо повече. Какво беше най-лошото, което можеше да й се случи? Близките й щяха да й намерят подходящ съпруг. Тя щеше да си живее в удобен дом с прислуга и вкусна храна, да носи скъпи дрехи, ушити специално за нея, и да посещава безкрайна поредица от приеми и салони — от онези социални събития, които изглеждаха тъй важни за Търговците от Бингтаун. Той тихо изсумтя. Да можеше подобна злощастна съдба да сполети и него самия… Брашън се почеса по гърдите и по брадата, прокара ръце през косата си и се надигна. Време беше да си намери работа. Време беше да се умие и да се отправи към пристанището.

— Добро утро — обърна се той към Парагон, докато заобикаляше кораба.

Заради наклонения корпус се създаваше впечатлението, че на фигурата на носа й е неудобно. Дали действително беше така? Брашън не събра смелост да пита.

Парагон бе скръстил мускулестите си ръце пред голата си гръд и стоеше обърнат към водите, където другите кораби влизаха и напускаха пристанището.

— Добър ден — поправи го корабът.

— Същото — съгласи се Брашън. — И крайно време да посетя пристанището. Трябва да си потърся нова работа.

— Аз не мисля, че тя се е прибрала — каза Парагон. — Мисля, че ако тя се беше прибрала, щеше да поеме по стария си път, сред скалите и през гората. А вместо това след сбогуването си тя пое по плажа обратно към града.

— За Алтея ли говориш? — попита Брашън, стараещ се да звучи безразлично.

Слепият кораб кимна.

— Тя се надигна още призори. — Думите почти звучаха като укор. — Птиците едва започваха да пеят, когато тя се размърда и излезе. Така или иначе тя почти не спа.

— Имала е много неща, над които да размишлява. Сутринта тя може да се е насочила към града, но съм готов да се обзаложа, че още преди края на седмицата ще се е прибрала. Къде другаде би могла да иде?

— Тук е единственото друго място — рече Парагон. — Значи днес ще си търсиш работа?

— Ако искам да ям, ще трябва да работя — потвърди морякът. — Затова отивам към пристанището. Мисля да се пробвам с ловните кораби, вместо при търговските. Чувал съм, че на борда на тези съдове човек можел да се издигне бързо. Освен това е лесно да бъдеш нает.

— Предимно защото много от моряците им умират — отбеляза корабът. — Така съм чувал, поне по времето, когато можех да чувам подобни слухове. Говори се, че те остават прекалено дълго в морето и претоварват корабите си. Това е причината да наемат повече хора от необходимото — не очакват, че всичките им моряци ще оцелеят.

— Аз също съм чувал подобни неща — неохотно призна Брашън. Той приклекна и седна на пясъка. — Но какво друго ми остава? Трябваше да послушам капитан Вестрит още в самото начало. За всичките тези години щях да съм спестил достатъчно пари. — Той издаде някакъв звук, който приличаше на смях, ала не съдържаше и капка веселие. — Ще ми се тогава някой да беше казал на мен да забравя глупавата си гордост и просто да си вървя у дома.

Парагон се вгледа в паметта си. Той смътно си спомняше съществуването на израз, който би представлявал идеален отговор…

— Ако желанията можеха да се сбъдват, никой нямаше да ходи пеш — заяви корабът и се усмихна, почти самодоволно. — Това е мисъл, за която не се бях присещал от много време.

— И забравена, тя си остава истина — изръмжа Брашън. — А на мен не ми остава друго, освен да ида на пристанището и да постъпя на някой от онези смрадливи ловни кораби. Там е повече касаплък, отколкото моряшки труд.

— Да, мръсна работа е — съгласи се Парагон. — На борда на някой честен Търговски съд човек се цапа с катран и подгизва от студена морска вода. Но на ловните кораби се цапаш с кръв, мас и карантии. Порежеш ли си пръста, ръката се инфектира и трябва да ти я отрежат. Ако изобщо оцелееш. Половината от времето за спане отива в отделяне на месото, ако корабът прибира и него. По-алчните собственици не осигуряват спални помещения, а карат моряците да се свиват редом със смрадливия товар.

— Колко окуражително — мрачно каза Брашън. — Но нима имам избор?

Парагон се засмя чудато.

— Как можеш да казваш подобно нещо? Ти притежаваш избора, който ми е отнет. Изборът, който всички хора приемат за даденост и така забравят за него.

— И кой ще да е този избор? — неспокойно попита морякът. В гласа на кораба бе започнала да се долавя налудна нотка. Налудният тон на момче, което дръзва да си представя.

— Престани. — Парагон изрече думата, задавен от желание. — Просто престани.

— Какво да престана?

— Престани да съществуваш. Ти си тъй крехко създание. С кожа, която е по-тънка от платно; с кости, по-крехки от която и да било рея. Във вътрешността си ти си пълен със солена влага, която чака да се излее и от най-малката цепнатина в кожата ти. За теб е толкова лесно да престанеш да съществуваш. Просто разкъсай кожата си и позволи на солената си кръв да се излее, позволи на морските създания да снемат плътта ти хапка по хапка, докато от теб не останат единствено шепа зеленикави кости, украсени със следи от зъбки. Тогава ти няма да мислиш и да чувстваш. Просто ще си престанал.

— Не искам да преставам — тихо каза Брашън. — Не и по такъв начин. Никой човек не иска да умира по такъв начин.

— Никой? — Парагон отново се изсмя, този път пискливо. — О, аз познавах неколцина, които искаха. И неколцина, които действително го сториха. Краят беше един и същ, без значение дали те го искаха.

 

 

— Едната има малък дефект.

— Сигурна съм, че грешите — с леден глас отвърна Алтея. — Те са сходни, с дълбоки тонове и са от най-високо качество. Обковът е от злато. — Тя се втренчи в бижутера. — Баща ми никога не ми е подарявал нещо, което да не притежава най-скъпа изработка.

Бижутерът леко раздвижи ръка, принуждавайки обиците да се преобърнат върху дланта му. Прикрепени към ушите на Алтея накитите бяха придавали незабележима изтънченост. Върху ръката му те изглеждаха дребни и простовати.

— Седемнадесет — предложи той.

— Трябват ми двадесет и три. — Тя се опита да прикрие облекчението си. На влизане се бе зарекла, че няма да продаде обиците за по-малко от петнадесет. И въпреки това тя възнамеряваше да изстиска всяка възможна монета. Не й беше лесно да се раздели с тези накити, а нещата за продан бяха малко.

Майсторът поклати глава.

— Деветнадесет. Повече не мога да ви дам.

— Бих приела… — поде Алтея, внимателно загледана в лицето му. Виждайки, че очите му проблясват, тя додаде: — Ако прибавите два златни обръча, с които да ги заместя.

Половин час по-късно тя напусна магазина. Две непретенциозни сребърни обици бяха заменили онези, които Ефрън й бе подарил за тринадесетия й рожден ден. Алтея се стараеше да мисли за тях като за обикновена принадлежност. Тя все още разполагаше със спомена от връчването им. Докато пазеше него, същинските накити не бяха от значение. Те само биха й донасяли допълнителни тревоги.

Странно беше колко неща бе приемала тя за даденост. Беше лесно да си купи памучен плат. Но освен това тя щеше да се нуждае от игла, конци и ръкавица. И ножици, с които да реже плата. Възнамеряваше да си ушие малка торбичка, в която да съхранява тези си принадлежности. Ако планът й успееше, те щяха да се превърнат в първите принадлежности от новия й живот.

На пазара тя гледаше с нови очи. Вече не можеше да дели изложеното на неща, които може да си купи веднага, и неща, които ще прибави към семейната сметка. Много от изложените артикули се бяха превърнали в недостъпни за нея. И то не само скъпите платове и изящни бижута, а обикновени неща, като комплект красиви гребенчета. Алтея си позволи да ги разглежда още мъничко, повдигнала ги към косата си, загледана в евтиното огледало. Те биха изглеждали тъй добре в косата й за летния бал. Тя почти можеше да види целия си тоалет — зелена коприна с бяла дантела. И почти можеше да встъпи обратно в живота, който й бе принадлежал само допреди броени дни.

И тогава моментът отмина. Алтея Вестрит и летният бал й се струваха измислица. Колко ли време щеше да мине, преди близките й да отворят сандъчето й и да започнат да гадаят кой дар за кого е предназначен? И дали сестра й и майка й щяха да се насълзят над даровете на дъщерята и сестрата, която бяха позволили да бъде прогонена? Тя си позволи тази мисъл за миг, преди да се усмихне горчиво и да върне гребенчетата обратно върху тезгяха. Нямаше време за подобни сладникави мисли. Дори и те да не отвореха сандъка, това нямаше значение. От значение беше тя да намери начин да оцелее. Противно на глупавия съвет на Брашън Трел тя нямаше никакво намерение да пропълзи обратно като някаква безпомощна глезла. Не. Това само би потвърдило, че всичко онова, което Кайл говори за нея, е истина.

Тя отметна глава и с нова целеустременост продължи сред пазара. Към днешните си провизии девойката подходи непретенциозно: няколко смокини, резен сирене и малко кифли щяха да й стигнат за днес. Две евтини свещи, кутийка прахан и огниво изчерпаха покупките й.

Днес тя нямаше какво друго да прави в града, но въпреки това не й се тръгваше. И остана да се разхожда из пазара, като поздравяваше онези, които я разпознаваха, и приемаше съболезнованията им. Споменаването на баща й вече не я измъчваше; вместо това то се превърна в част от разговор, която трябваше да бъде преодоляна. Тя не искаше да мисли за него, нито възнамеряваше да обсъжда мъката си с полупознати. Още по-малко й се искаше да влиза в разговори за изникналото в семейството й неразбирателство. Колцина ли в града знаеха за това? Кайл не би се заел да тръби наляво-надясно, само че слугите обожаваха клюките. Несъмнено щеше да се разчуе. И Алтея предпочиташе да отсъства по това време.

Но пък в Бингтаун така или иначе нямаше много хора, които я разпознаваха. Самата тя познаваше предимно прекупвачите и посредниците, с които баща й бе търгувал. С течение на годините тя се бе отдръпвала от местното общество, без дори да го осъзнава. Всяка друга жена на нейната възраст би присъствала най-малко на шест събития за последните шест месеца — балове, вечери и прочие. Алтея не бе посещавала подобни сбирки от… от онзи есенен бал. Плаването не й бе позволило. А и по онова време баловете и вечерите й бяха изглеждали нещо маловажно, нещо, към което тя би могла да се завърне във всеки един момент. Но това никога повече нямаше да се случи. Вече нямаше да подбира тоалети, да си слага грим и парфюм. Всичко това бе потънало в морето заедно с трупа на баща й.

Мъката, която Алтея бе смятала за притихнала, неочаквано сграбчи гърлото й. Младата жена закрачи бързо, без да обръща внимание на улицата край себе си. Тя яростно премигваше в намерението си да не допусне сълзите. Най-накрая тя успя да се овладее, да забави крачка и да се огледа.

Тя се бе озовала право пред витрината на Янтар.

Също както по-рано, девойката бе споходена от необичайно лошо предчувствие. Тя не можеше да посочи причина, поради която трябва да се чувства застрашена от една бижутерка, но усещането не можеше да бъде отречено. Тази жена не беше част от Търговците. Тя дори не беше истинска бижутерка, а се занимаваше с дърворезба. Дървени украшения, които тя пробутваше вместо бижута. И в този миг Алтея реши лично да разгледа стоките й. Със същата решителност, с която би сграбчила стрък коприва, тя посегна към вратата на магазинчето и я отвори.

Вътре беше хладно и почти тъмно за погледа, току-що напуснал ярката лятна улица. Скоро зрението на Алтея се приспособи и тя можа да оцени простотата на мястото. Подът бе от борови дъски. И лавиците бяха дъсчени. Произведенията на Янтар бяха изложени върху парчета тъмен плат. Някои от по-изящните огърлици бяха прикрепени към стената зад тезгяха й. Имаше и глинени гърнета, пълни с дървени мъниста във всевъзможни цветове.

Тук не се предлагаха единствено накити. Бяха изложени купи и паници, изработени с рядко умение и внимание към структурата на материала; дървени бокали, които биха направили чест на всяка кралска гощавка; гребени от ароматно дърво. И всеки един от тези артикули бе изработен от цялостно парче — никакво лепене и снаждане. Всеки един от тях бе извлечен от крилия го излишък. Имаше дори и стол, изработен от масивен дънер. Тази мебел не приличаше на нищо, което Алтея бе виждала по-рано: той нямаше крака, а представляваше загладена вдлъбнатина, където някой по-строен можеше да се настани. Именно в тази кухина, свила крака настрани, с надничащи изпод крайчеца на робата сандали, седеше Янтар.

Алтея се сепна, защото в първия момент погледът й не бе забелязал стопанката. Сигурно заради цвета на кожата, косата и очите й. Жената изглеждаше еднотипна, включително и откъм облекло; този цвят съвпадаше с медения оттенък на стола.

Съдържателката въпросително повдигна вежда към Алтея.

— Искала си да ме видиш? — тихо попита тя.

— Не — възкликна Алтея, откровено и инстинктивно. Тя се овладя и отвърна важно — Просто бях любопитна да видя онези дървени бижута, за които толкова слушам.

— Защото ти умееш да цениш скъпото дърво — кимна Янтар.

Думите й почти не бяха притежавали интонация. Това заплаха ли беше? Ирония? Или обикновено твърдение? Алтея не можеше да определи. Но и не можеше да понесе някаква занаятчийка да й говори по такъв начин. В името на Са, та тя беше дъщеря на бингтаунски Търговец, а тази жена беше обикновена нагла повлекана, пристигнала неотдавна и дръзнала да се настани на Дъждовната улица. Гневът и раздразнението, трупани от миналата седмица насам, неочаквано получиха цел.

— Имаш предвид моя жив кораб — отвърна Алтея с тона на предизвикателство. Какво право имаше тази жена да споменава Вивачия?

— Робството в Бингтаун разрешено ли е?

Отново нямаше изражение, което да бъде разчетено сред застиналото лице. Въпросът бе зададен като естествено продължение на предната реплика.

— Не, разбира се. Тези долни обичаи принадлежат на калсидците. Бингтаун никога няма да ги признае.

— Но нали — последва съвсем незначителна пауза — ти обяви живия кораб за твой. Нима можеш да притежаваш друго живо и мислещо същество?

— Тя е моя както би била моя една сестра. Роднина — изстреля Алтея. И самата тя не разбираше причината за неочаквания си гняв.

— Роднина. Разбирам.

С плавно движение Янтар се изправи. Тя се оказа по-висока от очакваното. Не беше привлекателна, още по-малко красива, но в нея имаше нещо пленително. Простоватите дрехи криеха плавни движения. Надиплената тъкан на робата й отговаряше идеално на сплетената й коса. Видът й споделяше изчистената елегантност на произведенията й. Очите й уловиха погледа на Алтея и го задържаха.

— Ти казваш, че дървото е твоя сестра. — Янтар се усмихна, което изцяло промени лицето й. — Може би между нас има повече общо, отколкото смеех да се надявам.

Дори тази дребна проява на дружелюбие изостри подозренията на Алтея.

— Надявала си се? — хладно каза девойката. — И защо си се надявала, че между нас може да има общо?

Усмивката леко се разшири.

— Защото това би улеснило нещата и за двете ни.

Алтея нямаше намерение да бъде принудена да задава друг въпрос.

Сред проточилото се мълчание Янтар въздъхна.

— Такова упорито момиче. Но аз се възхищавам дори и на това ти качество.

— Онзи ден ти следеше ли ме? В деня, в който те видях на пристанището, близо до Вивачия?

Алтеините думи прозвучаха почти обвинително, ала другата жена не се наскърби.

— Трудно бих могла да те следя — изтъкна стопанката на магазина — след като аз се намирах там преди теб. Трябва да призная, че при вида ти ми хрумна, че ти си следвала мен…

— Но ти ме гледаше по такъв начин — неволно възрази Алтея. — Не казвам, че лъжеш… Но ти гледаше към мен. Наблюдаваше ме.

Янтар бавно кимна, по-скоро на себе си, отколкото към момичето.

— И на мен тъй се струваше. А не бях излязла да търся теб. — Тя повдигна ръка към обиците си, разлюлявайки първо дракона и после змията. — На пристанището търсех робче с девет пръста. — Тя се усмихна чудато. — Вместо това ти ме намери. Има съвпадения, а има и съдба. Със съвпаденията съм повече от склонна да споря. Но малкото пъти, в които съм оспорвала съдбата, съм губила неизменно. По лош начин. — Тя тръсна глава и разлюля и четирите си обици. Погледът й бе замислен, отдаден на взирането в спомени. Това трая няколко мига, подир което жената отново улови любопитния взор на Алтея. — Но това не се отнася за всички. На някои е отредено да влязат в спор със съдбата. И да я надвият.

На това Алтея не можеше да измисли отговор, затова предпочете да замълчи. А Янтар се приближи към една от лавиците си, за да смъкне кошница. Или поне нещо, което в първия момент девойката взе за кошница. При по-внимателното си вглеждане Алтея успя да установи, че предметът е бил изработен от цялостно парче дърво. Всички негови излишни стружки бяха се отлюспили, за да оставят дървена кошничка. При обръщането си Янтар разклати съдината: действие, придружено от мелодично дрънчене.

— Избери си един — покани жената, протягайки кошничката към нея. — Искам да ти направя подарък.

Съдът бе изпълнен с фигурки. Един бърз поглед към тях се оказа достатъчен, за да стопи Алтеиното желание да откаже високомерно. Техните форми и разнообразни цветове очароваха окото и настояваха да бъдат докоснати. Веднъж докоснати, те доставяха наслада на ръката. Такова разнообразие от цвят и текстура. И всички тези зърна бяха едри, големи колкото палеца на девойката. И всяко от тях бе уникално. Някои бяха украсени с абстрактни линии, други притежаваха формата на животни или цветя. Листа, птици, хляб, риба, костенурка… Алтея осъзна, че е взела съдината и рови из съдържанието й, а Янтар я наблюдава с необичайно развълнувани очи. Паяк, виещ се червей, кораб, вълк, къпина, око, пълничко бебе. Всяко мънисто в кошничката изглеждаше привлекателно. В този момент Алтея осъзна очарованието на предлаганите тук стоки. Материалът, от който бяха изработени, с нищо не намаляваше ценността им. Съществуваха мнозина опитни занаятчии, а дърво с подобно качество бе достъпно за всеки платежоспособен, но Алтея за пръв път виждаше такова умение, съчетано с материал от подобно качество. Скачащият делфин можеше да бъде единствено делфин: никаква къпина, котка или ябълка не се бяха укривали в това парче дърво. Единствено делфинът се бе намирал там; единствено Янтар бе могла да го зърне и изведе.

Алтея не можеше да се спре на нещо и продължаваше да рови. Да търси най-съвършеното произведение.

— Защо искаш да ми направиш подарък? — неочаквано попита тя. Повдигнатият й поглед улови гордостта, която Янтар изпитваше от труда си: жената сияеше заради начина, по който посетителката й се бе вглъбила в търсене; жълтеникавите й страни почти бяха придобили цвят, златистите очи блестяха като котешки.

Топлотата се бе предала и на гласа й.

— Бих искала да станеш моя приятелка.

— Защо?

— Защото виждам, че ти вървиш срещу живота. Ти умееш да различаваш потока на събития, знаеш по какъв начин би могла да се вместиш в него за възможно най-малко усилие. Но вместо това ти му се противопоставяш. И защо? Защото ти поглеждаш към него и казваш: тази орис не е подходяща за мен, аз няма да й позволя да ме споходи. — Янтар поклати глава, но усмивката й превърна този жест в потвърждение. — Винаги съм се възхищавала на хората, които са способни да правят това. Те се срещат толкова рядко. О, разбира се, много на брой са онези, които високо се оплакват от дрехата, която съдбата им е изтъкала. Въпреки това те вземат въпросната дреха и я обличат; а повечето от тях я носят до края на дните си. Докато ти… Ти по-скоро би навлязла гола сред бурята. — И отново онази усмивка, изчезнала почти веднага след зараждането си. — И тъй като не бих искала да оставаш гола, аз ти предлагам подарък.

— Звучиш като гадателка — оплака се Алтея. И тогава пръстът й докосна нещо на дъното на кошничката. Тя знаеше, че то й принадлежи, още преди да го е стиснала с два пръста и да го е извадила, за да го разгледа. А когато го стори, тя не можеше да изтъкне причината, поради която го е избрала. Яйце. Обикновено дървено яйце, продупчено, за да бъде носено на китката или на шията. То имаше топъл кафеникав цвят, непознато за Алтея дърво, с влакна, които го обгръщаха. Сравнено с останалите съкровища от съдината то изглеждаше непретенциозно, ала прилягаше по съвършен начин в дланта й, когато Алтея го обгърна.

— Може ли да задържа тази? — тихо попита тя и затаи дъх.

— Яйцето. — Усмивката на Янтар отново изникна и този път се задържа. — Змийското яйце. Да, можеш да го задържиш. Разбира се.

— И си сигурна, че не искаш нищо в замяна? — прямо попита Алтея. Тя знаеше, че въпросът е малко груб, но Янтар притежаваше излъчване, което загатваше, че един момент на грубост би коствал далеч по-малко от приемането на грешната предпоставка.

— В замяна — веднага отвърна другата — ще искам от теб единствено да ми позволиш да ти помогна.

— Да ти позволя да ми помогнеш? В какво?

Янтар продължаваше да се усмихва.

— Да отхвърлиш съдбата — отвърна тя.

 

 

Уинтроу съедини шепи, напълни ги с блудкава вода и наплиска лицето си. С въздишка младият юноша отпусна ръце обратно в кофата, за да ги охлади поне за момент. Спуканите мехури, бе го успокоил баща му, се превръщали в мазоли.

— Само за седмица ще оправим тези жречески ръчички, ще видиш — весело заяви баща му последния път, когато благоволи да си припомни съществуването на сина си. Уинтроу не бе отговорил.

Той не можеше да посочи друго време, в което се е чувствал толкова уморен. Благодарение на обучението си юношата можеше да осъзнае остротата, с която ритъмът на тялото му е нарушен. Вместо да става едновременно с изгрева и да се оттегля в постелята при настъпването на мрака, баща му и неговите помощници го принуждаваха да се съобразява с нов режим, изкуствено основан на вахти и камбани. Нямаше нужда от подобна жестокост: корабът все още стоеше на котва, в пристанището. И въпреки това те бяха неотклонни. Сама по себе си изискваната от него работа не беше сложна, стига умът и тялото му да получеха почивка между уроците. Но вместо това Уинтроу се оказваше събуден в часове, които му изглеждаха безсмислени, и бе принуден да се катери по мачти, да шие платна, да почиства палубата. И всяка отправена му заповед биваше съпътствана с едва доловима насмешка. Уинтроу бе уверен, че би могъл да се справи с всичко, изисквано от него, ако не беше тази вечна подигравка.

Той изтегли пламтящите си ръце от кофата и предпазливо попи влагата с един парцал. Огледа котвеното помещение, превърнало се в новия му дом. Грубо сплетен хамак се бе протегнал в единия ъгъл. Дрехите му бяха окачени редом с вериги. И последната дължина въже бе прилежно стегната. Пукнатите мехури върху дланите на юношата свидетелстваха за усърдието му.

Той взе най-чистата си риза и я облече. Да се преобува беше излишно: другите си панталони Уинтроу бе изпрал снощи, но в затвореното помещение те не бяха смогнали да изсъхнат и все още влажнееха. И бяха започнали да се сдобиват с миризма на мухъл.

Момчето се сви върху дъските — тук нямаше достатъчно място, за да се настани удобно. То отпусна глава върху ръцете си и зачака тропането по вратата, което щеше да го призове в капитанската каюта. Тъй като снощи той бе направил опит да напусне кораба, Торг бе започнал да го заключва във времето, отредено му за сън.

Макар и заел неудобна позиция, той успя да задреме. Събуди го рязкото отваряне на вратата.

— Капитанът те търси — оповести Торг. Докато се обръщаше, грубиянинът додаде: — Макар да не проумявам как е възможно да си изтрябвал някому.

Уинтроу не обърна внимание на подмятането и болката в пищялите си, а го последва мълчаливо. Вървешком той се опита да раздвижи рамене. Колко хубаво беше отново да стои изправен.

— По-бързо! Никой няма цял ден да чака да се тътриш.

Тялото на Уинтроу се подчини механично и се постара да ускори вървежа си. Макар на няколко пъти Торг да го бе заплашвал с възлено въже, помощникът не бе нанесъл нито един удар. А освен това тези заплахи се бяха случвали само когато баща му и първият помощник не се навъртаха наоколо, което навеждаше Уинтроу на мисълта, че Торг много би искал, но не смее да го удари. Но дори самият факт, че той е способен на това, караше момчето да изпитва тръпки от близостта му.

Торг го съпроводи досами капитанската каюта: очевидно той нямаше доверие на момчето. Пък и самият Уинтроу смяташе, че той няма основание. Макар че баща му многократно бе изтъквал, че повелите на Са включват покорство и почит към родителите, Уинтроу бе решил, че при първата изникнала възможност той ще напусне кораба и ще се върне в манастира си. Имаше моменти, в които това решение бе единственото, което му позволяваше да продължи.

Без да откъсва поглед от него, Торг потропа на вратата и я отвори при долетелия отговор.

Баща му вече бе заел мястото си край малка масичка, покрита с бяла покривка и съдини. Масата бе приготвена за двама; за един смущаващ момент Уинтроу остана на прага, решавайки, че прекъсва някакъв личен разговор.

— Влез — каза баща му с известно отегчение в гласа. — И затвори вратата — додаде той по-меко.

Уинтроу се подчини и остана да стои край прага. Какво ли се искаше от него сега? Може би беше призован, за да прислужва на баща си и неговия гост? Кайл беше облечен добре, почти официално — със стегнати сини панталони и синя куртка с кремава риза. Косата му бе пригладена с ароматно масло и блестеше като златна на светлината на фенерите.

— Ела, синко, и заеми мястото си. Нека забравим за момент, че съм капитан, нека се нахраним добре и поговорим открито.

Баща му посочи към отсрещния стол и се усмихна топло. Това само усили подозрителността на Уинтроу, който се приближи и седна предпазливо. От това място той надушваше печено агнешко, пюре от ряпа, ябълков сос и грах, подправен с мента. Удивително беше каква острота придобиваше обонянието след няколко дена дажби от сух хляб и мазна яхния. Въпреки това юношата прояви сдържаност и бавно разстла салфетката върху скута си, изчакващ разрешение. Той прие предложеното му вино и учтиво благодари за всяко предоставено му блюдо. Усещаше, че баща му го наблюдава, но не си правеше труда да улавя погледа му, а се ограничаваше да напълва и впоследствие изпразва чинията си.

Ако баща му бе възнамерявал да използва тази вечеря като подкуп или предпоставка за мирни преговори, то той бе допуснал грешка. Когато храната изпълни стомаха му и цивилизованата обстановка върна Уинтроу в нормалната реалност, юношата усети нарастващ гняв. При идването си той не бе знаел какво да каже на мъжа, усмихващ се топло към изгладнелия си син. Сега той умишлено мълчеше и се опитваше да си припомни всичко онова, на което бе научен при срещането с подобни ситуации: трябваше да не избързва с преценки и действия, докато не е разбрал мотивацията на противника си. По тази причина младежът продължаваше да се храни мълчаливо и крадешком да поглежда към своя сътрапезник.

Баща му лично отмести чиниите им и предложи на Уинтроу порция крем карамел с плодове.

— Благодаря — насили се тихо да каже Уинтроу, когато десертът бе поставен пред него. Нещо в начина, по който баща му отново зае мястото си, показваше, че наближава моментът, в който целта на тази вечеря ще бъде оповестена.

— Виждам, че имаш добър апетит — добронамерено отбеляза Кайл. — Усиленият труд и морският въздух имат подобен ефект.

— Така изглежда — безстрастно отвърна Уинтроу.

Баща му се засмя.

— Тъй, още се сърдим. Зная, че това ти изглежда трудно, синко, може би ти още си сърдит. Но би трябвало да започваш да осъзнаваш, че това е твоята съдба. Честен труд сред мъже и красотата на кораб с издути платна… Макар че ти още не си имал възможност да изпиташ всичко това. Просто исках да знаеш, че не правя това, за да те измъчвам. Ще дойде време, в което ти ще ми благодариш. Гарантирам ти го. Когато приключим с теб, ти ще познаваш този кораб като истински капитан, защото ще си опознал всяко негово кътче и няма да има работа, която да не си изпълнявал сам. — Баща му помълча и се усмихна горчиво. — За разлика от Алтея, която само твърди, че притежава подобно знание. Ти ще си работил истински, и не просто по прищявка, а като същински моряк, изпълващ с работа всеки миг от смяната си. И сам ще си изпълнявал задачи, които е трябвало да бъдат изпълнени, без да чакаш нареждане.

Баща му отново замълча, този път в очакване на някакъв отговор. Уинтроу не го предостави. В започналото да се проточва мълчание баща му продължи:

— Зная, че онова, което се иска от теб, е тежко. Затова ще ти кажа открито какво те очаква в края на този труден път. След две години очаквам да направя Гантри Амсфорг капитан на този съд. След две години ще очаквам ти да бъдеш готов да станеш негов първи помощник. По онова време ти ще бъдеш съвсем млад. И постът няма да ти бъде подарен. Ти ще трябва да покажеш и на Амсфорг, и на мен, че си готов и достоен за тази отговорност. И това няма да бъде всичко. Дори и ние двамата с него да те одобрим, ще трябва да си се доказал пред самия екипаж. А това е процес, в който не можеш да си позволиш и миг отпускане. Няма да бъде лесно. Но въпреки това е възможност, каквато единици получават.

Кайл се усмихна и пъхна ръка във вътрешния джоб на куртката си, за да извади малка кутийка. Той я отвори и я обърна към сина си. Вътре имаше малка златна обица, оформена по подобие на носовата фигура на Вивачия. Уинтроу бе виждал подобни обици сред другите моряци. Повечето членове на екипажа носеха някакъв знак, за да покажат принадлежността си към дадения кораб. Обица, шал или значка, а онези, които се чувстваха достатъчно уверени, дори се татуираха. Всички тези символи загатваха, че носителят им е отдал най-висшата си вярност на даден кораб. Но подобна постъпка не беше подходяща за един свещенослужител на Са. Баща му би трябвало да осъзнава това. А вместо това той се усмихваше топло и го подканваше:

— Това е за теб, синко. Носи я с гордост.

Истината. Простата истина, напомни си Уинтроу, изречена без гняв или горчилка. Учтиво. Внимателно.

— Това е възможност, която аз не желая. Аз съм способен да оценя предложението ти и ти благодаря за него. Но трябва да знаеш, че никога не бих обезобразил тялото си, като си продупча ухото, за да нося такава обица. Бих предпочел да бъда жрец на Са. Аз вярвам, че това е истинското ми призвание. Зная, че ти смяташ, че ми предлагаш…

— Млъкни!

Под гнева в бащиния му глас се криеше дълбока обида.

— Просто млъкни.

Момчето стисна зъби и се загледа в масата, а баща му продължи, макар и на себе си.

— Бих предпочел да чуя каквото и да е, само не и тези сълзливи бъбрежи за жречество. Кажи, че ме мразиш, кажи ми, че не можеш да понесеш работата, и аз ще зная, че мога да те накарам да си промениш мнението. Но когато се криеш зад тези нелепици… Боиш ли се? Да не те е страх да си продупчиш ухото? Или се боиш от непознатия живот?

Тези въпроси бяха почти отчаяни. Слепешком той диреше начин да убеди Уинтроу в правотата си.

— Не се боя. Просто не искам това. Защо не го предложиш на човека, който наистина копнее за него? Защо не отправиш това предложение на Алтея? — тихо попита Уинтроу. Макар и почти прошепнати, думите прекъснаха тирадата на баща му.

Очите на Кайл блеснаха. Той рязко повдигна пръст.

— Просто е. Тя е жена. А ти, мътните те взели, ще бъдеш мъж. Години наред едва не се давех от отвращение да гледам как Ефрън Вестрит влачи своята щерка подире си и се отнася с нея като със син. А после ти се появи, облечен в кафява пола, с нежно гласче и още по-нежно тяло, със скромни маниери и плашливост. Тогава ми се наложи да се запитам: а нима аз имам основания да се отвращавам? Та моят син се държи по-женствено от Алтея. И тогава разбрах, че е време това семейство…

— Звучиш като калсидец — отбеляза Уинтроу. — Чувал съм, че те се отнасят към жените си почти като към роби. Мисля, че това е следствие от дългия период, в който робството там е било считано за нормално. Щом можеш да повярваш, че някой друг човек може да бъде твоя собственост, не е трудно да обявиш същото за съпругата и дъщерята и да ги накараш да живеят според твое удобство. Но в Джамаилия и Бингтаун ние се гордеем със способностите на жените си. Аз съм изучавал история. Бих искал да ти напомня за сатрапа Малоуда, която управлявала без съпруг в продължение на двадесет години. На нея дължим формулирането на Неприкосновените права, на които основаваме всичките си закони. Но защо да говорим за история, погледни религията. Са, когото ние, мъжете, почитаме като всевечен баща, си остава Са, когато жените виждат в него всевечна майка. Само в Единството има Продължителност. Не по случайност това е най-първото учение на Са. Едва в последните няколко поколения ние започнахме да делим половините на нашата цялост и да…

— Не съм те довел тук, за да слушам свещеническите ти бръщолевения — остро заяви Кайл Хейвън. Рязкото му надигане би преобърнало масата, ако тя не беше прикрепена към пода. — Ти може и да не си я спомняш, но твоята баба, майка ми, беше родом от Калсид. Да, тя се държеше по начина, който е подобаващ за една жена, а баща ми се придържаше към мъжките дела. Тази подредба по никакъв начин не ми навреди. Погледни майка си и баба си! Нима те ти изглеждат щастливи и доволни? Обременени с отговорности и дългове, които ги сблъскват с най-неприятната страна на света; заети да се разправят с дегенерати и постоянно да се тревожат за сметки, кредити и дългове: как ти се струва това? Това не е животът, който се зарекох да осигуря на майка ти, Уинтроу, или сестра ти. Няма да позволя майка ти да грохне като баба ти Вестрит. Не и докато аз съм мъж. Не и докато мога да те направя мъж, който да последва примера ми и да се нагърби с отговорностите си към това семейство. — Кайл Хейвън стовари длан върху масата и кимна, подчертаващ окончателността на изреченото току-що. Думи, на които той очевидно придаваше тежестта на предсказание.

Уинтроу не можеше да намери отговор. Той се взираше в баща си и се опитваше да открие нещо, което да обединява двамата, за да започне да разговаря с него. Но не намираше нищо подобно. Двамата бяха обединени от кръвна връзка, ала този човек насреща му беше непознат, а неговите убеждения бяха тъй различни от всичко, което Уинтроу бе приел, че юношата не виждаше надежда да се разбере с него.

Накрая момчето промълви:

— Са ни учи, че никой не може да определя живота на друг. Дори и да плениш плътта му и да му забраниш да изрича мислите си, дори и да му отрежеш езика, пак не би могъл да откраднеш душата му.

За момент баща му остана загледан в него. Той също вижда непознат, помисли си Уинтроу.

— Ти си страхливец. Проклет страхливец — проговори Кайл. И пристъпи към него.

Уинтроу трябваше да събере цялата си воля, за да не трепне, докато баща му пристъпваше край него. Но Кайл просто го подмина, отвори вратата и с крясък повика Торг. Вторият помощник се отзова с бързина, която загатваше на Уинтроу, че мъжът се е навъртал наблизо, може би дори е подслушвал. Но Кайл Хейвън не обърна внимание на това. А може би не се интересуваше.

— Отведи момчето обратно в каютата му — нареди баща му. — Не го изпускай от очи и се погрижи то да се е запознало с всичките си задължения още преди отплаване. И го дръж далеч от очите ми.

Последните думи Кайл изрече с разпалено наскърбление.

Торг рязко раздвижи глава и Уинтроу мълчаливо се надигна да го последва. Със свито сърце юношата разгада усмивката върху лицето на втория помощник. Баща му го беше поверил изцяло върху грижите на негодника. И Торг го знаеше.

За момента морякът се ограничаваше да го отвежда към жалката му тъмница. Уинтроу успя да сведе глава в последния миг преди блъсването си. Той залитна, но съумя да запази равновесие и да не падне. Прекалено отчаян, юношата не обърна внимание на хапливото подмятане, с което Торг затвори вратата подире си. Грубото резе щракна; това означаваше шест часа самота.

Торг дори не му беше оставил свещ. Уинтроу пипнешком откри хамака, покатери се вътре и се постара да се намести удобно. И застина. Корабът леко се поклащаше във водите. Тук достигаха единствено приглушени звуци. Той се прозина — храната и умората изтласкваха гнева и отчаянието. По навик той започна да подготвя ума и тялото си за почивка, като се протегна доколкото хамакът позволяваше, и раздвижи мускулите си.

Умствените упражнения бяха по-трудни. При пристигането си в манастира жреците го бяха научили на простоват ритуал — да простиш на деня. Нещо, което беше по силите и на най-невръстния: от теб се искаше само да си припомниш изминалия ден, да отхвърлиш неприятните моменти като нещо безвъзвратно отминало и да запомниш като дарове уроците, придобити в моменти на просвещение. С напредването си послушниците преминаваха към по-сложни вариации на това упражнение; те се научаваха да балансират деня, да поемат отговорност за собствените си дела и да се учат от тях, без да допускат вина или съжаление. Но Уинтроу не смяташе, че ще успее да изпълни това упражнение тази вечер.

Странно. Колко лесно беше да обича наставленията на Са и да медитира в спокойните подредени дни на храма. Зад масивните каменни стени беше лесно да се разгадае проникващият във всичко порядък; лесно беше вглеждането в животите на земеделци, овчари и прекупвачи, последвано от разбирането, че голяма част от мъката им е породена от тях самите. Сега, когато Уинтроу се намираше сред този, по-рано наблюдаван от разстояние живот, той пак можеше да види част от този порядък, само че се чувстваше прекалено изнурен, за да го разглежда и търси начини да го изменя. Той се бе заплел в нишките на собственото си пано.

— Не зная как бих могъл да спра това — тихо промълви той в мрака. И натъжен като изоставено дете се зачуди дали някой от наставниците му скърби за него.

Той си припомни последното си утро в манастира и дървото, оформило се от парчетата цветно стъкло. Уинтроу винаги се бе гордял със способността си да призовава трайна красота. Но дали това беше способност? Или бе нещо, заслугата за което в действителност се полагаше на наставниците, които изолираха Уинтроу от света и му предоставяха място и време, в което той да работи? Може би в онази специфична атмосфера всеки би могъл да се превърне в подобен творец. Може би единственото забележително у него бе предоставеният му шанс. За миг той остана потресен от собствената си посредственост. Той не притежаваше нито една забележителна черта. Нищожен и тромав юнга, за когото дори не си заслужава да говори човек. Той щеше да изчезне във времето, без да остави никакви следи подире си. Почти усети как започва да се стопява в мрака.

Не. Не! Той нямаше да изчезне. Щеше да се вкопчи в себе си и да се бори. И нещо щеше да се случи. Нещо. Може би от манастира щяха да изпратят човек, който да се поинтересува от причините за проточилото се отсъствие…

— Мисля, че се надявам на спасение — уморено си каза той. Ето. Това беше амбиция. Да остане жив и да остане себе си, докато някой друг не го спаси. Той не беше сигурен дали… дали…

Тук започваше да се разгръща поредна мисъл, но чернотата на съня я удави.

 

 

Сред притъмнялото пристанище Вивачия въздъхна. Тя скръсти изящните си ръце пред гърдите си и се загледа в ярките светлини на нощния пазар. В мислите си тя потъна дълбоко, тъй дълбоко, че внимателният допир до корпуса й я сепна.

— Роника! — с тиха изненада възкликна тя.

— Да, аз съм. Пази тишина, бих искала двете с теб да разговаряме лично.

— Както предпочиташ — отвърна Вивачия, заинтригувана.

— Искам да зная дали… Ето какво. Алтея ми изпрати съобщение. Тя се притесняваше, че с теб не всичко е наред. — Гласът на възрастната жена трепна. — В действителност бележката е пристигнала преди няколко дни. Една от слугините сметнала, че не е нещо важно, и я оставила в кабинета на Ефрън. Едва днес я намерих.

Ръката на старицата все още бе опряна върху корпуса. Вивачия можеше да разчете част от чувствата й, но не изцяло.

— За теб е трудно да влизаш в онази стая, нали? Също както е мъчително да идваш тук, при мен.

— Ефрън — задавено прошепна Роника. — Той… Той тук ли е? Той може ли да говори с мен?

Вивачия тъжно поклати глава. Тя бе свикнала да вижда тази жена през очите на Ефрън или на Алтея. Двамата я бяха виждали като непоколебима, неотстъпчива и властна. Но тази нощ, в тъмните й дрехи със сведена глава, тя изглеждаше тъй дребна и крехка. Вивачия копнееше да й достави удоволствие, но не можеше да лъже.

— Не. Боя се, че нещата не стоят така. Аз притежавам неговите знания, но те са преплетени с още толкова много неща. И все пак, когато те поглеждам, аз чувствам като собствена обичта, която той е изпитвал към теб. Това помага ли?

— Не. — Роника също бе искрена. — Тази мисъл донякъде ме утешава, но тя не би могла да замени силните обятия на Ефрън или съветите му. Корабе, какво да правя? Какво да правя?

— Не зная — отвърна Вивачия. Мъката на Роника пораждаше смущение и сред нея самата, което тя изрази в думи. — Ужасява ме, че ти се обръщаш към мен с това питане. Ти би трябвало да знаеш какво да направиш. Ефрън със сигурност вярваше, че е така. — Тя добави със замислен глас. — На себе си той гледаше като на прост моряк. Човек, който умее да насочва кораби. Ти си била мъдростта в семейството, онази, чийто поглед достига по-далеч. Той разчиташе на това.

— Наистина ли?

— Разбира се. Как иначе би могъл да отплава в открито море и да те оставя да се грижиш за всичко?

Роника мълчеше. Единственият й отговор представляваше тежка въздишка.

Вивачия тихо добави:

— Мисля, че той би те посъветвал да се довериш на своята преценка.

Старицата уморено поклати глава.

— Боя се, че си права. Вивачия, знаеш ли къде е Алтея?

— Къде се намира в момента ли? Не. Ами ти?

Роника отвърна колебливо:

— Не съм я виждала от утрото на първия ден след смъртта на Ефрън.

— Аз я виждах на няколко пъти. При последното й идване Торг слезе на кея и се опита да я отведе. Тя го блъсна във водата и се отдалечи, а останалите се смееха.

— Тя добре ли е?

— Колкото ние двете с теб сме добре — поклати глава Вивачия. — Измъчена, наранена и объркана. Но тя ми каза да оставам търпелива. И че всичко в един момент щяло да се оправи. И ми каза да не вземам нещата в свои ръце.

Роника кимна.

— Аз самата щях да ти кажа същото. Смяташ ли, че ще успееш да следваш тези заръки?

— Аз ли? — Корабът едва не се засмя. — Роника, аз съм три пъти Вестрит. Боя се, че ще имам толкова търпение, колкото са имали предците ми.

— Честен отговор — призна Роника. — От теб искам единствено да опиташ. Не, ще те помоля и за още нещо. Ако дъщеря ми се появи още веднъж, ще й предадеш ли нещо? За мен това е единственият начин да се свържа с нея.

— Разбира се. Ще се погрижа никой друг да не чуе съобщението.

— Добре. Кажи й, че я моля само да ме посети. Двете с нея не сме онези противнички, които тя смята, че сме. Но сега няма да се впускам в подробности. Просто я помоли да дойде да ме навести.

— Ще го сторя. Но не съм сигурна, че тя ще го стори.

— Аз също, корабе. Аз също.