Робин Хоб
Вълшебният кораб (6) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава трета
Ефрън Вестрит

Ефрън Вестрит умираше.

Роника се вгледа в слабеещото лице на съпруга си и се опита да осъзнае тази мисъл. Ефрън Вестрит умираше. Прилив на гняв, последван от раздразнение, споходи осъзнаването. Как можеше той да й причини това? Да умре точно сега и да я остави сама да се оправя с всичко?

Някъде под разбушувалите се вълни на тези емоции леденото течение на мъката се опитваше да я придърпа към дълбините и да я удави. Тя ожесточено се сражаваше с него, бореше се да задържи само гнева и раздразнението. По-късно, казваше си Роника. По-късно, когато съм преживяла всичко и съм сторила всичко, което трябва да сторя. Тогава ще спра и ще чувствам. По-късно.

В момента тя просто стискаше устни до болка, натопи кърпата в благоуханна вода и внимателно попи лицето му, а после и отпуснатите ръце. Съпругът й се размърда, но не дойде в съзнание. Роника и не очакваше. Вече два пъти днес тя му бе давала маков сироп, за да успокои болката. И поне за момента изглеждаше, че лекарството е помогнало. Дано.

Тя отново попи брадата му. Тромавата Рейч отново му бе позволила да се окапе с бульон. Явно за тази жена усърдието бе несъществуващо понятие. Може би Роника трябваше да я изпрати обратно при Давад Рестарт, макар да не й се искаше: ставаше дума за млада и интелигентна жена, която не заслужаваше да свърши като робиня.

Давад я бе довел в дома им без предупреждение. Роника бе заключила, че Рейч била негова роднина или гостенка: в моментите, в които девойката не се взираше, загледана в нищото, изящният й изказ и маниерите издаваха благороден произход.

Давад бе съумял да шокира Роника, предлагайки й девойката за слугиня — с обяснението, че не се осмелявал да я държи у дома си. Разяснения относно тези си думи той не предостави, а самата Рейч изобщо отказваше да обсъжда темата. Роника предполагаше, че ако я изпрати обратно при Давад, въпросният ще свие рамене и просто ще я изпрати в Калсид, където да бъде продадена в робство. В Бингтаун Рейч оставаше слугиня, която имаше шанса да получи собствен живот, стига да опиташе. Но тя отказваше да се примири с променената си роля: подчиняваше се на възложените й нареждания, но без никакъв ентусиазъм.

Всъщност с напредване на седмиците на Роника започваше да й се струва, че Рейч работи с все по-голяма неохота. Вчера стопанката на дома я бе помолила да се погрижи за Силдин, а младата жена я бе изгледала втрещено. Момчето бе едва на седем, но въпреки това предполагаемата слугиня изпитваше странна неприязън към него. Тя бе започнала да клати глава, мълчаливо и усилено, докато Роника не бе я отпратила да работи в кухнята. Може би с тези изпълнения Рейч се опитваше да открие границите на търпението на новата си господарка. В такъв случай й предстоеше откритието, че Роника Вестрит не е от жените, които заръчват слугите им да бъдат бити или орязват дневните им дажби. Ако Рейч не можеше да открие желанието да приеме удобния живот с леки задължения в заможна къща, то трябваше да се върне обратно при Давад и впоследствие да зачака съдбата си за продан. Това беше всичко. И то беше жалко, защото тя имаше потенциал.

Бе жалко и по още една причина: Давад беше проявил любезност, предлагайки услугите на Рейч, но с тази си постъпка се бе доближил опасно близо до търгуването с роби. Роника никога не бе очаквала, че ще види представител на старите родове да участва в подобна дейност.

Тя тръсна глава, прогонвайки мислите за девойката и Давад. В момента имаше да мисли за други, много по-важни неща от киселото настроение на Рейч и Давадовото залитане към полулегалните професии.

В крайна сметка Ефрън умираше.

Това знание я прободе за пореден път. То беше като треска в стъпалото, която човек не може да открие и да извади. И пробождането от невидимата острота съпровождаше всяка крачка на Роника.

Ефрън умираше. Нейният едър, дързък съпруг, нейният сияен и красив капитан, баща на децата й и неин най-близък спътник внезапно се бе превърнал в рухнала купчина плът, която се потеше, стенеше и прохленчваше като дете. Тя си спомняше, че в сватбения им ден не бе могла да обгърне с две ръце ръката на своя младоженец. Сега въпросната ръка по нищо не се отличаваше от суха пръчка, напъхана в чувалче с месо.

Роника отново се загледа в лицето му. То бе изгубило обветреността на морските ветрове и пръски; почти придобило цвета на ленените чаршафи, сред които лежеше. Косата на съпруга й пак си оставаше черна, но блясъкът на здравина бе изчезнал. Само на моменти той се връщаше, но породен от лепкавостта на пот. Не, трудно беше да открие някаква прилика с онзи Ефрън, когото тя бе обичала в продължение на тридесет и шест години.

Възрастната жена премести кърпата и купата настрана. Знаеше, че трябва да остави съпруга си да почива. Това бе всичко, което тя можеше да стори за него. Да го поддържа чист, да му дава успокояващи болката лекове и да го оставя да спи. С огорчение тя си помисли за всички планове, които двамата бяха съставяли — в онези дълги разговори до зори, когато двамата лежаха прегърнати, захвърлили завивките и милвани от процеждащия се през прозорците нощен хлад.

— Когато момичетата пораснат, омъжим ги и те подемат свой живот — обещаваше й той, — двамата с теб, момичето ми, също ще си поживеем. Намислил съм да те отвлека до Уханните острови. Какво ще кажеш? Дванадесет месеца чист морски въздух, в които единственото ти задължение е да бъдеш жената на капитана. А когато пристигнем, изобщо няма да бързаме да вземаме товар. Двамата ще отидем до Зелените планини. Един от тамошните вождове непрекъснато ме кани да посетя селото му. Ще яздим по едно от техните чудати магаренца, право до ръба на небето, и…

— Бих предпочела да остана тук, с теб — винаги бе отвръщала тя. — Бих предпочела да те виждам край себе си за цяла година, за да наблюдаваме смяната на сезоните. През пролетта бихме могли да отидем до имението сред хълмовете. Ти никога не си виждал тамошните дървета разцъфтели в червено и оранжево, без нито едно листенце. И поне веднъж бих искала да изстрадаш заедно с мен прибирането на мафа. Да ставаш всяка сутрин преди зазоряване, да будиш работниците, да ги изпращаш да прибират узрелите зърна, преди слънцето да е огряло плантацията и да е пресушило сочността им. Заедно сме от тридесет и шест години, но ти нито веднъж не си ми помагал за това. Като се замисля, през всичките тези години ти никога не си си бил у дома по времето, когато брачното ни дърво разцъфва. Никога не си виждал как розовите пъпки набъбват и се разгръщат, пълни с ухание.

— И за това ще има достатъчно време. Букетите и работата няма да ни избягат, когато момичетата пораснат и дълговете бъдат платени.

— И тогава ти ще бъдеш само мой в продължение на една година — заплашваше го тя. А той винаги обещаваше:

— Да, цяла година. Сигурно ще съм ти омръзнал много преди края й: в един момент ще ме молиш да се върна в морето и да те оставя да спиш спокойно.

Роника зарови лице в шепите си. Да, тя получаваше исканата година, но, жестоки богове, точно по такъв начин ли трябваше да се изпълни желанието й? Цяла есен Ефрън бе кашлял, трескав и със зачервени очи, по цял ден загледан в морето — в онези дни, когато се чувстваше достатъчно добре, за да приседне в кревата.

— Само да е посмял да не се грижи добре за тях — изръмжаваше той всеки път, когато небето потъмнееше от буреносни облаци. Мислите му не се отделяха от Алтея и Вивачия. Той бе поверил кораба на Кайл с изключителна неохота: бе искал да повери командването му на Брашън, едно никому неизвестно хлапе. Седмици спорове бяха необходими на Роника, за да го накара да прозре как би изглеждала тази постъпка в очите на останалите в града. Та Кайл беше негов зет, доказал се като капитан на борда на цели три други кораба. Ако начело на Вивачия се окажеше не той, а някой си Брашън, това би представлявало истинска обида, захвърлена в лицето на неговия зет и целия му род: семейство Хейвън не принадлежеше към Търговците, ала пак заемаше място сред старите родове на Бингтаун. А като се вземеше предвид състоянието на финансите на рода Вестрит, рискът от наскърбяване не беше нещо, което те можеха да си позволят. По тази причина миналата есен Роника бе убедила съпруга си да повери безценната си Вивачия на Кайл, а самият той да пропусне един курс, за да даде почивка на дробовете си.

С настъпването на зимата, смрачила небесата и покрила улиците с белота, той бе престанал да кашля. Тогава Роника бе решила, че той започва да оздравява, само за да бъде вцепенена от откритието, че съпругът й вече не се намира в състояние да стори каквото и да било: в началото славният капитан се задъхваше след една обикновена обиколка на къщата. Скоро след това Ефрън спираше да поема дъх при прехода си между спалнята и салона. А пролетта го завари в неспособност да се придвижва сам.

Тази година той най-сетне бе присъствал на разцъфването на сватбеното им дърво. При затоплянето на времето клонките очаквано се бяха разпъпили. И през тези няколко седмици състоянието на Ефрън престана да се влошава, макар и да не се доближаваше до подобрение. Роника седеше край креслото му и шиеше или се занимаваше със сметките, а съпругът й резбоваше парчета слонова кост или изплиташе малки въжени постелки. Двамата често разговаряха за бъдещето; той изразяваше притеснението си за кораба и дъщеря си. Разговорите за Алтея ставаха свидетели на единственото неразбирателство между съпруг и съпруга. Но в това нямаше нищо необичайно. Двамата бяха спорили по този въпрос още след раждането й.

През цялото това време Ефрън така и не бе склонен да признае, че е разглезил малката им дъщеря. В онази ужасяваща година на зараза чумата бе отнесла синовете им един след друг. Дори и сега, почти две десетилетия по-късно, Роника все още усещаше онази мъка в гърдите си, когато се сетеше за това. Трима синове, три искрящи от живот момченца, починали в рамките на една и съща седмица. Кефрия бе оцеляла по чудо. Тогава Роника бе смятала, че тази загуба ще ги влуди: болестта бе лишила дървото на брака им от всичките му мъжки цветове. Но Ефрън бе насочил вниманието и надеждите си към рожбата, притаила се в утробата й. Подобно внимание той не бе проявявал към Роника по време на нито една от предишните й бременности. Дори бе отложил тогавашното си отплаване с две седмици, за да присъства на раждането.

Бебето се оказа момиче. Роника очакваше Ефрън да се разочарова, но нищо подобно не се случи. Вместо това той започна да обсипва малката си дъщеря с внимание — може би смяташе, че волята му ще може да я превърне в наследник. Той бе окуражавал упоритостта и буйния й нрав до степен, докарала майка й до отчаяние. И винаги защитаваше дъщеричката си с оправдания за оживен дух. На Алтея нищо не биваше отказвано; а когато един ден тя поиска да придружи баща си на следващото му пътуване, Ефрън и тук даде съгласие. Пътуването бе кратко; Роника посрещна кораба на пристанището, убедена, че й предстои да се срещне с момиче, на което са втръснали отвратителните условия на борда. Вместо това тя бе зърнала дива маймунка да се мята сред въжетата, с подстригана по момчешки тъмна коса, с голи крачка и ръце. И от този момент Алтея бе започнала да плава с баща си. А сега плаваше без него.

Двамата бяха спорили и за това. Роника бе употребила цялото си красноречие, за да убеди съпруга си да остане. В случая болестта му се бе превърнала в неин съюзник, защото без нея пълното й красноречие не би се оказало достатъчно.

Роника бе смятала, че Алтея също ще си остане у дома. Какво щеше да търси тя на борда на кораб без баща си? Но когато бе споделила това си виждане с Ефрън, той бе останал смаян.

— Семейният ни кораб да напусне пристанището без никой от рода ни на борда? Имаш ли представа що за лош късмет би могло да породи това, жено?

— Вивачия още не се е събудила. А и Кайл би трябвало да бъде достатъчен, все пак той е част от семейството ни вече петнадесет години! Нека Алтея остане у дома за известно време. Това ще се отрази добре на кожата и косата й, а и хората ще могат да я видят. Тя наближава времето да си намери съпруг, Ефрън, или поне в което е редно да си намери ухажор. Само че няма как да бъде ухажвана, без да бъде видяна. Тя се появява веднъж, най-много два пъти годишно — на Пролетния бал или на някое от жътвените празненства. На улицата рядко я разпознават. А когато синовете на Търговските семейства все пак я видят, тя ходи с панталони, куртка, стегната коса и потъмняла кожа. Това не е начинът, по който трябва да представяме дъщеря си в обществото, за да се омъжи подобаващо.

— Подобаващо? Защо да не се омъжи за онзи, който я прави щастлива, както сторихме ние? Вземи за пример Кефрия и Кайл. Помниш ли как всички бяха настръхнали, когато позволих на някакъв калсидски капитан да започне да ухажва голямата ми дъщеря? Но аз знаех, че той е достоен мъж, тя също познаваше сърцето си. Сега и двамата са щастливи. Виж децата им, здрави като чайки. Не, Роника. Ако някой би харесал Алтея единствено напудрена и държана на каишка, то такъв човек не е подходящ жених за нея. Нека тя бъде видяна от мъж, който се възхищава на духа и силата й. Много скоро тя ще трябва да стане дама, съпруга и майка. Съмнявам се, че тази монотонност ще й допадне. Да оставим момичето да си поживее, докато все още разполага с тази възможност.

Тези думи бяха задъхали Ефрън; той уморено се бе отпуснал обратно върху възглавниците.

Роника, заради болестта му, преглътна гнева си, породен от небрежното му захвърляне на собствения й живот, и завистта, изпитвана към безгрижието на дъщеря си. Тя бе премълчала и факта, че състоянието на семейните финанси е много вероятно да наложи Алтея да се омъжи именно по сметка. В мрачните си мисли възрастната жена пресмяташе, че ако успеят да укротят девойката, биха могли да я предложат за съпруга на някой от кредиторите си, за предпочитане някой щедър от тях, който би се съгласил да опрости дълговете вместо сватбен подарък.

Но тогава тя бавно бе поклатила глава. Не. По собствения си фин начин Ефрън бе загатнал най-уязвимата й позиция. Роника се бе омъжила за него, защото го бе обикнала. Точно както Кефрия не бе могла да устои на русолявия чар на Кайл. Семейството наистина се намираше в трудно положение, но въпреки това Роника се надяваше, че Алтея също ще сключи брак с мъж, когото обича.

Сега тя погледна с мъка към мъжа, когото още обичаше.

Следобедното слънце караше Ефрън да се мръщи в съня си. Съпругата му безшумно се надигна, за да отмести пердето. Гледката, представяна от прозореца, вече не й доставяше удоволствие. Някога бе поглеждала към брачното им дърво с огромно удовлетворение. Сега то стоеше почерняло и безлистно насред лятната градина, оголяло като скелет. Споходена от внезапни тръпки, жената побърза да дръпне завесата.

Съпругът й с такова нетърпение бе очаквал времето, в което ще види дървото да разцъфва. Но тази пролет дървесната зараза, която до този момент винаги подминаваше дървото, връхлетя отгоре му. Пъпките бяха изсъхнали и опадали; нито една не се отвори. А миризмата на гниенето им напомняше погребални треви. Никой от двамата не спомена това като лоша поличба — и двамата не бяха от религиозните люде. Но скоро след това Ефрън отново бе започнал да кашля: слаби и мъчителни сухи напъни. Сухи до деня, в който мъжът бе забелязал първите капчици кръв по носната си кърпа.

Това лято се оказваше най-дългото в живота на възрастната жена. Жежките дни бяха същинско мъчение за съпруга й. Той бе заявил, че вдишването на задушния влажен въздух му напомня на вдишването на собствената кръв — и бе започнал да храчи нови секрети в потвърждение. Тялото му бързо се бе стопило, лишено и от волята, и от апетита да се подхранва. Въпреки това за смърт не се говореше. Тя оставаше надвиснала над целия дом, по-потискаща и от влагата на лятото; Роника отказваше да й придава допълнителна плътност, като говори за нея.

Все още станала, жената внимателно премести масичка в близост до стола си. Отгоре й тя постави счетоводните книги, мастилото, перодръжката и няколко разписки, които трябваше да бъдат внесени.

Роника пристъпи към работа намръщена. Числата, които дребната й и прецизна ръка внасяше, определено не променяха настроението към по-добро. Делото й се превръщаше в още по-мъчително заради знанието, че при следващото си събуждане Ефрън ще настои да прегледа сметките. Години наред той не бе проявявал никакъв интерес към делата, свързани с фермите, овощните градини и останалите им земи, а сега настояваше.

— Доверявам се на твоите умели ръце, мила — отвръщаше й той в случаите, когато съпругата му се обърнеше за съвет към него. — Аз се грижа за кораба, за да се уверя, че ще го видим изплатен още докато съм жив. Останалото поверявам на теб.

Едновременно опияняващо и ужасяващо се бе оказало подобно доверие. Не беше необичайно съпругите да се разполагат с богатството, което са донесли със себе си под формата на зестра, а много от жените се занимаваха и с далеч по-големи отговорности. И въпреки това постъпката на Ефрън Вестрит почти бе скандализирала цял Бингтаун — нечувано бе някой открито да повери грижата за цялата си собственост на съпругата. По онова време на подобни дела вече не се гледаше с тъй добро око; смяташе се, че това е проява на лош вкус и връщане към навиците на първите заселници. Иновативността бе част от същината на Търговците, но със забогатяването им бе станало модерно пълното лишаване на жените от подобни задължения. Оказването на подобно доверие се смяташе за плебейско и наивно.

Още от самото начало Роника разбираше, че Ефрън е поверил на грижите й не само богатството си, но и своята репутация. И тя се бе зарекла да се докаже като достойна за тази проява на доверие. В продължение на повече от тридесет години делата им бяха процъфтявали. Лоши реколти, болести по растенията и неочаквани слани не бяха липсвали, но винаги се намираше нещо, което да компенсира проблема: богат добив от плодовите дървета спасяваше зърното или овцете даваха богата вълна, която да преодолее некачествената овощна реколта. Ако не беше огромният дълг, предизвикан от построяването на Вивачия, семейството им щеше да се нареди сред най-заможните. Дори и в сегашното си състояние те живееха отлично, а в някои случаи и повече.

Но не и през последните пет години. През този период положението им бе спаднало в началото до сносно, а по-късно и до състояние, което Роника определяше като неспокойно. Парите изчезваха почти със същата бързина, с която пристигаха; започваше да й се струва, че не минава ден, без тя да моли определен кредитор за седмица или ден отсрочка. Отново и отново тя бе посещавала Ефрън, за да го моли за съвет. Той се бе ограничил до препоръката за продажба на недостатъчните източници на доход. Но точно в това се състоеше проблемът. Повечето от фермите и овощните им градини не бяха изменили продуктивността си, само че продукцията им сега се оказваше изправена срещу конкуренция, липсвала преди: зърно и плодове от Калсид, много по-евтини заради произвелата ги робска ръка. Проклетата Война на Алените кораби на практика бе затворила Севера за търговия. Изпращаните натам товари никога не достигаха целта си, което означаваше загуба на печалбите. Всеки път, когато съпругът й и дъщеря й отплаваха, Роника не спираше да се притеснява. От своя страна Ефрън поставяше пиратите в една категория с морските бури: просто поредната от опасностите, с които всеки добър капитан трябва да се съобразява. След някои от пътуванията си той разказваше за сблъсъци с престъпнически кораби, но всяка една от тези истории притежаваше щастлив завършек — никой пиратски съд не можеше да застраши жив кораб. В случаите, когато тя се опитваше да му обясни за степента, в която войната и пиратите ги засягат, съпругът й просто се засмиваше и й казваше, че той и Вивачия ще трябва да положат по-големи усилия. В онези времена той не бе проявявал интерес към счетоводните книги, нито намерение да се вслушва в мрачните разкази на останалите търговци. Ефрън умееше единствено да вижда успеха на собствените си пътувания — и факта, че дърветата и нивите продължаваха да дават плод. Това му поведение бе вбесявало Роника. Понякога съпругът й се бе излъгвал да посети някоя от земите им: но след един бегъл оглед на тамошните книжа отново изчезваше в морето, отвеждайки Алтея със себе си, а съпругата му оставаше да се оправя сама.

Веднъж тя дори се бе осмелила да каже, че може би е време да възобновят търговията по Дъждовната река. Семейството им притежаваше и правата, и създадените контакти, а също и жив кораб. По времето на баба му и баща му това място бе представлявало главният източник на стоки за продан. Но след епидемията от чума Ефрън бе отказвал да навлиза в тази река. Липсваха конкретни доказателства, че болестта е дошла именно от Дъждовните земи. Пък и кой би могъл да определи мястото, където се заражда дадена зараза? Нямаше смисъл да се самообвиняват и сами да се лишават от най-доходния си участък. Ала Ефрън само бе поклатил глава и бе накарал съпругата си да обещае, че никога повече няма да повдига тази тема. Самият той нямаше нищо против Дъждовните Търговци и не отричаше екзотичността и красотата на стоките им. И въпреки това си бе втълпил, че човек не може да търгува с магия, дори и в съвсем незначителна степен, без да си плати за това. И добавяше, че би предпочел да мизерства, отколкото да рискува.

Първо тя бе продала ябълковата градина, заедно с малката винарна, с която тъй се бе гордяла. Лозите също бяха продадени, също мъчително: тях Роника бе закупила много скоро след сватбата си. В действителност това бе първата й сделка, дълги години радвала я с процъфтяването на дърветата. Но сега, десетилетия по-късно, тя ги бе продала: сантименталността не бе й попречила да осъзнае предложената й цена. Приходите от тази продажба представляваха една година спокойствие. И така бе продължило. Войната и пиратите продължаваха да затягат финансовата примка около шията на Бингтаун, което бе принудило Ефръновата съпруга да жертва парцел след парцел в името на останалите имоти. Тази наложителност й причиняваше срам: Роника произлизаше от рода Карок, друго от първите Търговски семейства в Бингтаун.

Нещата, които тя виждаше около себе си, пораждаха нови и нови тревоги. В Бингтаун навлизаха нови, стръвни прекупвачи, които изкупуваха старите земи и донасяха със себе си промяна. Именно те доведоха тук търговията с роби, в началото само като рядко и преходно пристанище преди крайната цел (Калсид), а впоследствие все по-оживено. Изглеждаше, че робите надминават всяка останала стока. И не всички от тях биваха отвеждани. Все повече и повече ниви и овощия биваха обработвани от роби. Разбира се, притежателите твърдяха, че става дума за доброволно продаващи труда си слуги, но всички знаеха как неефективните сред тези слуги често отпътуват към Калсид, за да бъдат препродадени. Сред тези работници започваха да се срещат хора с робски татуировки — друг калсидски обичай, придобил популярност в столицата и започнал да се просмуква в Бингтаун. Всичко това е по вина на тези новодошли, мрачно си помисли Роника. В Бингтаун те бяха пристигнали от град Джамаилия, ала атмосферата, която донасяха със себе си, изглеждаше внесена право от Калсид.

Официално законът в Бингтаун забраняваше притежаването на роби освен за препродажба, но това не изглеждаше да притеснява новодошлите. Няколко подкупа се оказваха достатъчни, за да могат данъчните чиновници на сатрапа да решат, че окованите пътници с татуирани лица в действителност са обикновена наемна ръка, а не роби. Съветът на Търговците се бе оплаквал напразно. Дори някои от семействата на първите заселници бяха започнали да пренебрегват закона против робовладелството. Хора като Давад Рестарт. Явно той не подбираше средства, за да оцелее в тези трудни времена. Самият той бе загатнал за тази промяна по време на един разговор миналия месец, когато Роника бе споделила с него тревогата си за пшеничните си поля. Привидно случайно той се бе впуснал в гласни размишления за степента, в която използването на роби намалявала разходите. Бе последвал намек, че той е в състояние да осигури набавянето на съответната работна ръка — само срещу малък дял от печалбите.

Роника се срамуваше да се замисля за изкушението, което беше изпитала тогава.

По време на нанасянето на последната противна разписка шумоленето на пола привлече вниманието й — Рейч бе влязла в стаята. Роника я погледна. Толкова й бе втръснало да гледа смесицата от гняв и тъга, неизменно залепена върху лицето на слугинята. Едва ли не младата жена очакваше от нея да отмени всичките сполетели я неправди. Толкова ли не можеше да види, че Роника си има достатъчно проблеми покрай умиращия си съпруг и финансовите затруднения? Старицата знаеше, че Давад е проявил искрено желание да помогне, изпращайки девойката при тях, но имаше моменти, в които й се искаше глезлата просто да изчезне. Само че нямаше начин да се отърват от нея: без значение колко се дразнеше Роника от капризите й, тя никога не би я изпратила обратно при Давад. Ефрън никога не бе одобрявал робството. От своя страна Роника смяташе, че това е нещо, за което повечето роби сами са си виновни. И въпреки това й се струваше непочтително да изпрати в робство жена, която е помагала в гледането на болния й съпруг. Без значение колко калпаво го е правила.

— Какво има? — остро попита възрастната жена. Въпрос, наложен от мълчаливото спиране на девойката.

— Давад иска да ви види, госпожо — промълви Рейч.

— Искаш да кажеш, че Търговецът Рестарт е дошъл да ни посети — поправи я Роника.

Другата мълчаливо кимна. Стопанката понечи да я скастри, но се отказа.

— Ще го приема в салона — заръча домакинята. Подир това проследи мрачния поглед на слугинята до вратата на стаята, където Давад вече изчакваше.

Както винаги, той носеше спретнати дрехи, в които по-внимателният оглед откриваше дребни несъответствия. Панталоните му леко висяха около коленете, а бродираният жакет стоеше стегнат достатъчно силно, за да се изкриви грозно и да придаде на скромното шкембенце несправедливо огромни мащаби. Търговецът бе оформил косата си в къдрици с помощта на помада, но повечето от тях се бяха изправили, превръщайки се в мазни кичури. А дори и да не бяха, подобна прическа подхождаше само на млад мъж.

По някакъв начин Роника успя да събере достатъчно сили, за да отвърне на усмивката му. Едновременно с това тя остави перодръжката върху масата и затвори книгата. Дано поне мастилото да бе засъхнало.

Домакинята понечи да се надигне, но Давад махна с ръка. Последващ негов жест пропъди Рейч. Самият той се приближи към леглото на Ефрън.

— Как е той? — попита Давад, свел до шепот ехтящия си глас.

— Сам виждаш — тихо отвърна Роника. И се постара да потисне раздразнението си от лекотата, с която неочакваният гост бе сметнал, че има право да пристъпва край болничното ложе на съпруга й. Жената преглътна и смущението си: появата му я бе заварила над счетоводната книга, с омастилена ръка и свъсени в пресметливост вежди. Тя правеше тези усилия да се успокои, защото знаеше, че Давад е дошъл с добри намерения. Изненадваше я само начинът, по който той смогва да съчетае уважавания си произход с непознаването на маниерите. Последния недостиг той демонстрира и сега, като си придърпа стол непоканен, та да приседне от другата страна на леглото. Роника мислено сгърчи лице, когато краката на стола шумно одраха пода. За щастие Ефрън не се размърда.

Вече седнал, пълничкият Търговец посочи към счетоводната книга.

— А там как са нещата?

— В същото състояние като финансите на останалите Търговци — заобиколи тя подпитването му. — Война, лоша реколта и пирати измъчват всички ни. Остава ни единствено да стискаме зъби в очакването на по-добри дни. Ами ти как си, Давад?

Този въпрос целеше да му напомни поне отчасти за обноските.

Ръката му с разтворени пръсти за момент се отпусна върху стомаха.

— И по-добре съм бил. Пристигам от трапезата на Фулерьон. Готвачът му се отличава с оскърбително неумение да си служи с подправките, само че езикът на Фулерьон не е способен да усети подобна тънкост. — Давад се облегна назад и въздъхна мъченически. — Какво пък, човек трябва да проявява учтивост и да яде, за да не наскърби домакина.

Роника трябваше да положи ново усилие, за да усмири раздразнението си. Тя посочи към вратата.

— Бихме могли да продължим разговора си на терасата. Мисля, че храносмилането ти не би имало против чаша суроватка. — Жената понечи да се надигне, а Давад не се помръдна.

— Не е нужно да си правиш труда. Дошъл съм по бърза работа. Не чак толкова бърза, че да не приема чаша вино, разбира се. Вие с Ефрън притежавате най-добрата изба в Бингтаун.

— Не искам да притеснявам Ефрън — прямо каза тя.

— Ще се постарая да говоря тихо. Макар че, ако трябва да съм честен, бих предпочел да отправя предложението си към него, а не към съпругата му. Той скоро ли ще се събуди?

— Не. — Усетила задавянето си, Роника леко се закашля, за да го прикрие. — Но можеш да разкажеш предложението си на мен, а аз ще се погрижа да го предам на Ефрън веднага щом той се събуди.

Тя се престори, че е забравила за виното. Това беше дребнаво, но пък Роника бе придобила навика да извлича удоволствие и от най-малката победа.

— Разбира се, на всяка цена. Цял Бингтаун знае, че ти се разполагаш с кесията му. И с доверието му, естествено. — Давад кимна весело насреща й: очевидно смяташе думите си за комплимент.

— Предложението? — напомни Роника.

— То идва от Фулерьон, разбира се. Мисля, че то беше единствената причина да ме покани на обяд. Наглецът си мисли, че аз си нямам друга работа, освен да бъда посредник между заможните семейства в града. Ако не смятах, че вие двамата с Ефрън ще имате полза от офертата му, изобщо нямаше да се занимавам. Пък и не исках да го настройвам срещу себе си. Той е един алчен дребен прекупвач, но… — Той сви рамене. — В днешно време човек не може да прави бизнес в Бингтаун без хора като него.

— И какво предложение те е изпратил да направиш?

— Да, разбира се. Става дума за крайбрежните ви земи. Той проявява интерес към тях.

Давад забеляза чинията с бисквити и плодове, която тя бе оставила край кревата, и си взе една бисквитка. Шокирана от думите му, Роника дори не обърна внимание:

— Те са част от наследствената територия на рода Вестрит. Предоставени от самия сатрап Есклепий.

— Да, ние с теб познаваме значимостта на подобни детайли, но новодошли като Фулерьон… — помирително поде посетителят.

— Те също разбират. Притежаването на тези земи прави от семейство Вестрит Търговски род. Те са били част от споразумението със сатрапа. Двеста лефра плодна земя за всяко семейство, склонно да се засели на Прокълнатите брегове и търпи опасността край Дъждовната река. В онези дни не е имало наплив от желаещи. Всички знаят, че в бързите води на Дъждовната река тече странност. Тези земи и дялът от монопола над стоките от реката правят от семейство Вестрит Търговци. Наистина ли мислиш, че някой Търговски род би склонил да продаде тези си земи?

Вече не бе възможно тя да сдържа гнева си.

— Не беше нужно да ми изнасяш урок по история, Роника Вестрит — меко възрази Давад и си взе поредна бисквита. — Нужно ли е да ти напомням, че моето семейство е пристигнало със същата експедиция? Представителите на рода Рестарт са в същата степен Търговци като Вестритови. Известно ми е значението на тези земи.

— Тогава как така изобщо си се съгласил да ми отправяш подобно предложение? — разпалено попита жената.

— Защото половин Бингтаун знае за отчаяното ви положение. Помисли, жено. Вие не разполагате с възможността да наемете работници, които да обработват земите ви. За разлика от Фулерьон. Тази покупка ще увеличи териториите му до степен, която ще му позволи да кандидатства за място в Съвета. Между нас да си остане, според мен това е и главната му цел. Не е нужно да му продаваш точно тези земи, макар че това беше желанието му. Предложи му някой друг парцел със същата площ; той вероятно ще се съгласи. — Давад се облегна назад с недоволно изражение. — Продай му пшеничните ниви. И без това не можеш да ги обработваш.

— Да ги продам, за да може той да се сдобие с място в бингтаунския Съвет, да разреши официално робите, да започне да обработва закупените от мен земи и да продава зърното на цени, с които аз не мога да се сражавам. Или ти. Или всеки друг честен Търговец. Помисли, Давад Рестарт. Това предложение не само ме подканва да предам семейството си, но и всички нас. И без това в Съвета ни са се намърдали достатъчно мошеници. Търговците едва успяват да удържат влиянието им. Нямам никакво намерение да продавам земя и съветническо кресло на поредния пристигнал наготово натрапник.

Давад понечи да отвърне остро, но се овладя. Сключил ръце върху корема си, той каза:

— Това е неизбежно, Роника.

В гласа му тя долови неподправено съжаление.

— Дните на Търговците отминават. Войните, пиратите: всичко това ни засегна прекалено дълбоко. Сега войните почти са приключили, но тези спекуланти тепърва започват да пристигат; като бълхи, връхлитащи умиращ заек. Те ще пресушат жилите ни. Нуждаем се от парите им, за да оцеляваме, затова те ни принуждават да продаваме евтино онова, за което сме плащали със собствените си кръв и рожби.

За момент гласът му потрепери. Роника неочаквано си припомни, че в годината на чума заразата бе отнела всичките му деца и го бе оставила вдовец. Той така и не се бе оженил повторно.

— Неизбежно е, Роника — повтори мъжът. — Оцелелите ще бъдат онези от нас, които са се научили да се приспособяват. В началото, когато семействата ни са се заселвали в Бингтаун, те са били бедни, гладни и неограничено приспособими. Ние сме изгубили тези качества. Превърнали сме се в онова, от което сме дирили спасение. Угоени традиционалисти, отчаяно борещи се да задържат монополите си. Единствената причина за презрението ни към новодошлите е фактът, че те в такава степен ни напомнят на нас. Или по-скоро на предците ни и историите, които сме чували за тях.

За момент Роника се чувстваше склонна да изрази съгласие. Тогава се появи гневът.

— Те нямат нищо общо с някогашните Търговци! Дедите ни са били вълци, а тези натрапници са лешояди. Първият Карок, стъпил на този бряг, рискувал всичко: разпродал всичко, за да закупи дял от кораба, и обрекъл на сатрапа половината от печалбите си за двадесет години напред. И за какво? За правото да получи земя и гарантирано участие в монопола. Каква земя? Каквато успеел да обработва. Какъв монопол? Върху каквито стоки успеел да намери. И къде го изпращала тази великолепна сделка? На крайморска територия, наричана Прокълнатите брегове, на която дори божествата обръщат гръб. Какво открили тук заселниците? Непознати дотогава болести, странност, способна да отнеме разсъдъка в рамките на една нощ, и прокобата, че половината ни деца не са изцяло човеци.

Пребледнелият Давад напразно й правеше знаци да замълчи. Но Роника не спираше.

— Имаш ли представа какво е да си жена, Давад, и да носиш нещо в утробата си в продължение на три четвърти година, без да знаеш дали то е наследникът, когото семейството ти очаква с трепет, уродливо чудовище, което съпругът ти трябва да удуши със собствените си ръце, или може би нещо по средата? Сигурно знаеш как се чувства мъжът. Спомням си, че твоята Дорил забременя трикратно, а имахте само две деца.

— Които чумата отнесе — примирено призна Давад. Неочаквано той отпусна лице в шепите си, а Роника изпита съжаление. Тя съжаляваше за изреченото, съжаляваше и жалкото подобие на човек, останало без съпруга, която да му каже да прекрои туниката си и да смъмри шивача за грозно стоящите панталони. Тя съжаляваше и за всички тях, родени тук, където и трябваше да умрат, а в промеждутъка на двете събития да изпълняват споразумението, сключено от предците им. А най-лошата част от него бе, че всички те бяха обикнали Бингтаун, тучните му хълмове и долини. Свеж като джунгла, с черна и богата почва, чиста като кристал вода и обилен дивеч в горите — земя, предложила невъобразими богатства на изтерзаните имигранти, първи осмелили се да навлязат в тези земи. Същинският договор бе сключен не със сатрапа, на чието име се водеха териториите, а със самата земя. Красота и плодородие уравновесяваха заразата и смъртта.

Имаше и нещо друго — гордостта от това да назовеш себе си Търговец от Бингтаун, в дързостта не само да навлезеш сред странността на Дъждовната река, а и да я обявиш за свое притежание. Първите Търговци бяха опитали да се заселят в самото й устие — домовете им бяха изникнали край реката, сред корените на дървета и протегнали мостове един към друг. Менящите височината води бяха струели под нозете им, а нощем буреносните ветрове бяха разклащали дървесните им домове. Понякога самата земя се разтърсвала в гърчове: в онези моменти реката потъмнявала до смъртоносно млечно бяло. И това продължавало ден, а може би месец.

В продължение на две години заселниците живели там, в противоборство с насекомите, треските и бързата река, която поглъщала всичко изтървано в нея. Но не тези затруднения бяха се превърнали в причината за оттеглянето им, а странността. Малката група на Търговците била изтласкана на юг от смърт, зараза и лудост — паника, която връхлитала жена насред работата й или тласкала някой мъж да се хвърли в реката. Триста и седем семейства изграждали първите заселници. След изминаването на три години оставали само шестдесет и два рода. И до днес от устието на Дъждовната река до Бингтаун се простираше редица изоставени поселища, показваща маршрута на изоставени домове. Едва тук, в Бингтаун, край бреговете на залива, впоследствие наречен Търговски, те бяха намерили поносима дистанция от реката и всичко онова, носено от струите й. За семействата, избрали да останат като заселници край Дъждовната река, бе по-добре да се мълчи. Дъждовните Търговци бяха техни родственици и необходима част от същината на Бингтаун. И все пак…

— Давад… — Роника протегна ръка над Ефрън и леко докосна госта по рамото. — Прости ми. Заговорих прекалено остро за неща, които е по-добре да бъдат премълчавани.

— Няма проблем — излъга старият им приятел, все така заровил лице. В следващия миг той повдигна глава. — Онова, за което ние, Търговците, не обичаме да говорим, е честа тема за разговорите на новодошлите. Не си ли забелязала колко малко от тях са довели съпругите и дъщерите си? Те не са дошли тук да се установяват. Да, ще закупят земя, ще заемат места в Съвета и ще изцеждат богатства от Бингтаун, но ще продължават да се връщат в Джамаилия. Именно там те ще сключват бракове и ще държат жените си; там ще се раждат децата им; там те ще прекарат старините си, като изпратят някой от синовете си тук в замяна. — Давад изсумтя презрително. — Имигрантите от Трите кораба мога да уважавам. При пристигането им ние открито им казахме стойността на убежището им, а въпреки това те останаха. Но тези натрапници, които пристигат сега, се надяват единствено да оберат реколтата, която ние сме напоявали с кръвта си.

— Сатрапът е не по-малко виновен от тях — съгласи се Роника. — Той наруши споразумението, сключено от неговия предтеча Есклепий. Единствено нашият Съвет има правото да преотстъпва земя на новодошли. Имигрантите от Трите кораба дойдоха с празни, но склонни да работят ръце, затова те станаха част от нас. А новите пристигат стиснали документи за поземлена собственост и заграбват лефрите си без да се съобразяват кого и какво нараняват. Фелко Трийвс встъпи в собственост на земите си над бирената долина на Търговеца Друр и ги превърна в пасбище. И сега потоците на Друр, които по-рано бяха чисти като стъкло, са пожълтели от кравешка урина. Такава бира не може да се пие. Или когато Трудо Фелс огради гората, от която по-рано всички имаха право да секат дърва за огрев и мебели. Или…

— Всичко това е известно и на мен — уморено я прекъсна Давад. — Само горчилка ще ни донесе предъвкването на тези случки, Роника. Също както е безсмислено да се преструваме, че нещата пак ще тръгнат както преди. Няма. Това е само първият наплив на промяната. Можем да скочим върху вълната или да се оставим тя да ни удави. Нима мислиш, че когато процъфтяването на новодошлите проличи, сатрапът няма да продаде още земи? Тепърва ще пристигат още спекуланти. Единственият начин да оцелеем се свежда до приспособяването. Да се учим от тях, когато е нужно; да следваме техните методи, когато се налага.

— Разбира се. — Гласът на Ефрън напомняше ръждясала панта, отваряща се след дълъг застой. — Бихме могли да се научим да харесваме робството до степен, в която няма да се свеним да продадем собствените си внуци. И да приветстваме в залива си морските змии, които робовладелските кораби привличат с честото изхвърляне на умрял товар — тъкмо вече няма да имаме нужда от гробища.

Това беше дълга реч за един болен, принудила го да спре, за да си поеме дъх. Веднага след раздвижването му Роника се бе надигнала, за да вземе маковата отвара. Тя дори извади тапата от непрозрачната бутилка, но Ефрън бавно поклати глава.

— Не — каза той. Нов дъх трябваше да отмине преди следващите му думи. — Още не.

Болникът насочи уморения си поглед към Давад. Последният не се опитваше да скрие отвращението си от слабостта на Ефрън. И все пак, докато лежащият кашляше, Давад направи опит да се усмихне.

— Радвам се да те видя буден, Ефрън. Надявам се, че разговорът ни не те е смущавал.

В продължение на един миг Ефрън остана загледан в него. Сетне, с небрежната грубост на истински болните, той престана да му обръща внимание и се обърна към съпругата си.

— Някакви новини от Вивачия? — попита мъжът. По същия начин умиращ от глад би се поинтересувал за храна.

Роника колебливо поклати глава и остави бутилката обратно.

— Но скоро трябва да пристигне. Получихме вест от манастира, че Уинтроу вече е поел към дома.

Тези думи тя изрече с бодър тон, но Ефрън само извъртя глава.

— И какво ще направи той? Ще гледа замислено и ще поиска дарение за манастира си, преди да си замине? Това момче престана да съществува за мен, когато майка му го даде в жертва на Са. — Ефрън затвори очи и дълго време мълча. Едва следващата реплика повдигна клепачите му. — Проклет да е Кайл. Трябваше да се е върнал още преди седмици… Освен ако не е отвел кораба на дъното с все Алтея. Знаех си, че трябва да се доверя на Брашън. Кайл е добър капитан, но само човек с кръвта на Търговец умее истински да се оправя с жив кораб.

Роника почувства как бузите й се наливат с руменина. Тя се чувстваше засрамена от начина, по който съпругът й говореше за своя зет пред хора извън семейството.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Ефрън? Жаден ли си? — попита жената, за да смени темата.

— Нищо не искам. — Той се задави. — Аз умирам. Искам проклетият кораб тук, за да мога да умра на палубата му и да го съживя. Така целият ми живот няма да е отишъл напразно. Нима това е прекалено много? Да искам да видя осъществяването на мечтата си? — Ефрън вдиша задавено. — Хайде, дай ми лекарството, Роника.

Тя отля от гъстия сироп в една лъжица и я приближи до устата на съпруга си. След като изпи маковата отвара, мъжът си пое дъх и кимна към каната. Водата той изпи на малки глътки; с хрипкава въздишка се отпусна обратно върху възглавницата. Бръчките върху челото му изглеждаха отпуснати, подобна слабост бе обхванала и устата. Погледа си той спря върху Давад, но не към неканения посетител бяха насочени думите му.

— Недей да продаваш нищо, любима. Потърпи. Щом умра върху палубата на кораба си, ще се погрижа Вивачия да ти служи добре. Двамата с нея ще се врязваме във вълните като никой съд досега. Нищо няма да ти липсва, Роника, обещавам ти. Просто поддържай курса; всичко ще се оправи.

С всяка следваща дума гласът му ставаше по-завален. Самата Роника затаи дъх едновременно с поредното му вдишване.

— Поддържай курса — повтори той. На съпругата му се струваше, че тези думи не са насочени и към нея. Изглежда макът вече го бе пренесъл на борда на обичния му кораб.

Омразните сълзи отново я връхлитаха. И неотклонно се бореха с решимостта й да не ги пропусне. Те я задавяха до болка, която почти спря дъха й.

Един бегъл поглед към Давад показа, че той не е проявил тактичността да извърне поглед, но поне изглеждаше смутен.

— Корабът — чу се да казва Роника. — Винаги за проклетия кораб става дума. Нищо друго не го интересува.

Би предпочела Давад да си мисли, че сълзите й са породени именно от това, а не от гасненето на съпруга й. Тя изхлипа, непростимо шумно, не можа да се сдържа повече и трябваше да посегне към носната кърпичка, за да попие очи.

— Аз трябва да вървя — със закъснение осъзна Давад.

— Толкова рано? — по навик отвърна Роника. И успя да намери сили да отговори в съответствие с позицията си. — Много ти благодаря, че се отби. Позволи ми да те изпратя до вратата — додаде тя, за да не му позволи да си промени решението.

Старицата се надигна и леко намести завивката на Ефрън, който промърмори нещо за топсела. Давад я хвана под ръка, което Роника си наложи да изтърпи.

Извън мрачната стая на болника жената примижа. По-рано тя винаги бе изпитвала гордост от яркия си и просторен дом; сега слънчевата светлина, нахлуваща през огромните прозорци, й се струваше остра и неприятна. И атриумът вече не й доставяше предишната гордост — изоставен от грижите й, той се бе превърнал в сбирщина вехнещи лиани и чезнещи цветя. Тя опита да си обещае, че след смъртта на Ефрън отново ще намери време да се погрижи за градината си. В следващия миг тази мисъл й се стори противна и предателска — едва ли не очакване съпругът й да почине по-бързо, за да може тя да се върне към работата в градината си.

— Мълчалива си — нетактично отбеляза Давад. В действителност тя съвсем бе забравила присъствието му, включително и допира.

Преди Роника да е успяла да състави учтивото си извинение, гостът мрачно добави:

— Но доколкото си спомням, когато Дорил почина, аз нямах за какво да говоря с никого.

Двамата вече доближаваха входната врата. Неочаквано той се обърна към нея и взе ръцете й.

— Ако има нещо, което бих могъл да направя… каквото и да е… нали ще ми кажеш?

Ръцете му бяха влажни от пот, дъхът му миришеше на прекалено много подправки, а най-лошата част бе абсолютната искреност в очите му. Роника знаеше, че той е неин приятел, но в този момент можеше да мисли единствено за евентуалното бъдеще. По времето на Дорил Давад бе влиятелен мъж, винаги стегнат Търговец с отлични обноски, който устройваше приеми в дома си и просперираше не само във финансовите, но и в обществените си дела. Понастоящем огромният му дом се бе превърнал в поредица прашни и занемарени стаи, за която се грижеха безчестни и забравени слуги. Роника знаеше, че тя и Ефрън са сред малкото семейства, които все още включват Давад в гостите си. Когато Ефрън починеше, нима и тя щеше да се превърне в изолирана отломка като Давад — вдовица, която е прекалено възрастна за втори брак, но прекалено млада, за да остава да седи в някой ъгъл?

Страхът й намери проява във внезапен изблик на горчилка.

— Каквото и да е, Давад? В такъв случай би могъл да платиш дълговете ми, да се погрижиш за прибирането на реколтата ми и да намериш подходящ съпруг на Алтея.

Дори тя остана стресната от собствените си думи. А Давад стреснато се вторачи в нея.

Роника рязко издърпа ръце от потните му длани.

— Прости ми, Давад — искрено каза тя. — Не зная какво ме прихвана…

— Няма значение — бързо я прекъсна мъжът. — Говориш с човек, който е заровил портрета на съпругата си, за да не му се налага да вижда вече изчезналото. В такива моменти казваш и вършиш неща… Можеш да разчиташ на мен, Роника. За каквото и да е. Аз съм твой приятел.

Застлана с бели плочи пътека отвеждаше до коня му. Давад неумело се покатери на седлото и повдигна ръка. Роника помаха в отговор и няколко мига следи отдалечаването му. А после повдигна очи, за да се вгледа в Бингтаун. За пръв път от разболяването на Ефрън тя истински обръщаше внимание на града.

Той се бе променил. Домът на семейството й, подобно на голяма част от домовете на Търговците, се намираше върху хълм над пристанището. През дърветата по склона прозираха калдъръмени улици и бели постройки, а отвъд тях започваха синеещите се води на залива. От това място тя не можеше да види централния пазар, но бе сигурна, че е оживен както винаги: това бе факт, неизменен като изгряването на слънцето. Широките пазарни улици повтаряха извивката на брега. Централният пазар бе обширен, проектиран и издигнат със същото усърдие, което бива влагано в създаването на благородническо имение. Групи дървета разстилаха сенките си над малки градини, където пейки и столове подканяха уморения купувач към отдих. Сто и двадесет магазина с големи витрини и приветстващи врати предлагаха артикули. В слънчев ден като днешния дюкяните разпъваха пъстри тенти, за да примамват клиенти със сянката си.

Роника се усмихна. Майка й и баба й винаги й бяха казвали с гордост, че Бингтаун не прилича на град, свил се в страх от заобикалящата го пустош, а изглежда като всички останали населени места от земите на сатрапа. Улиците бяха прави и чисти, с отдалечени от тях места за изхвърляне на боклуците. Дори и те бяха прочиствани редовно. И извън пазарната част градът запазваше цивилизования си вид. Къщите от бял камък блестяха под слънцето. Портокалови и лимонови дръвчета изпълваха въздуха с уханието си — в отплата за капризността, изискваща отглеждането им в дървени саксии, които трябваше да бъдат прибирани всяка зима. Бингтаун бе перлата на Прокълнатите брегове, най-изолираната и същевременно най-ярката звезда от градовете на сатрапа. Поне така Роника бе чувала.

В нов прилив на горчилка тя се зачуди над истинността на думите на предците си. Ефрън й бе обещал, че някой ден двамата ще посетят свещения град Джамаилия, където ще направят поклонение в градините на Са и дори ще видят бляскавия палат на самия сатрап. Още една мечта, която никога нямаше да се осъществи.

Прогонила тези мисли, жената отново се загледа в града. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди: малко повече кораби стояха на котва, малко повече люде крачеха по улиците, но това трябваше да се очаква. Бингтаун се разгръщаше; този растеж тя бе наблюдавала през целия си живот.

Едва при поглеждането си към околните хълмове Роника осъзна причината за усещането си за промяна. Ковашкият хълм, чиито склонове бяха оставали зад високи и зелени дъбове, понастоящем лисееше. Тя бе чула, че един от новодошлите спекуланти е придобил земя там и използва роби, за да изсича дърветата. Но до този момент не бе съзирала обезлесен по подобен начин хълм. Жежкостта немилостиво се изливаше върху оголената стръмнина; оставащата растителност изглеждаше изсушена.

Ковашкият хълм бе най-шокиращата промяна, но далеч не единствената. На изток някой бе разчистил място върху склона на друг хълм — там биваше строена къща. Не, не къща, а имение. Мащабът на постройката и сам по себе си бе стряскащ, но още по-смущаваща оставаше бройката на работниците, които се суетяха из строежа. В светлината на обедното слънце те приличаха на бели мравки. В момента те издигаха една от стените.

На запад нов, прав път прорязваше хълмовете. Дървесните корони скриваха по-голямата му част, но и по съзираните промеждутъци можеше да се види, че той е широк и натоварен.

Всичко това породи притеснение у нея. Може би Давад се оказваше по-прав от очакваното. Може би промените, настъпващи в Бингтаун, далеч не се изчерпваха с нарастване на населението. А ако той бе прав за това, имаше вероятност да се окаже прав и в изказването си, че приспособяването е единственият начин за оцеляване сред тази вълна спекуланти.

Тя обърна гръб на Бингтаун и неприятните си мисли: в момента не можеше да си позволи да губи време по подобен начин. Собствените проблеми и страхове й стигаха. Бингтаун трябваше да се оправя сам.