Робин Хоб
Вълшебният кораб (26) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и трета
Джамаилските прекупвачи на роби

В една от песните, които Уинтроу бе учил като малък, се разказваше за белите улици на Джамаилия, искрящи под лъчите на слънцето. Именно тази песничка си тананикаше юношата, докато крачеше по тясната улица. От двете му страни се издигаха високи дървени постройки, които скриваха слънцето и не му позволяваха да огрява боклуците по земята. Същите затулваха и морския вятър.

Старанието на юношата не бе успяло да защити робата му изцяло от водата. Солената кора се удряше в кожата му и протриваше неприятно. Поне зимният ден беше необичайно мек, дори за Джамаилия. На Уинтроу изобщо не му беше студено. А щом като робата му изсъхнеше напълно, той щеше да се почувства още по-добре. Дългите дни на борда бяха покрили стъпалата му с мазоли, огрубявайки кожата му, така че нито захвърлените чирепи, нито дървените отломки го смущаваха. Той нямаше намерение да мисли за стърженето на празния си стомах. Достатъчно му беше да се радва, че не му е студено.

Най-важното — той беше свободен.

Едва подир стъпването си на брега Уинтроу бе осъзнал същинската степен, в която принудителният престой на кораба го бе потискал. Още преди да се е отърсил от солени капки и да е надянал свещеническата роба, сърцето му бе ликувало. Свободен! Много дни път го деляха от манастира; той нямаше представа как ще стигне там, но бе уверен, че ще успее. Важното беше, че животът отново му принадлежи. Сърцето му имаше повече от едно основание да ликува: той бе приел предизвикателството си. Успехът далеч не беше гарантиран, имаше вероятност отново да го заловят или да се натъкне на някаква друга злина по пътя си, ала той бе приел силата на Са и бе действал. Каквото и да му се случеше впоследствие, Уинтроу можеше с увереност да заяви едно: че не е страхливец.

Най-сетне той бе доказал това пред себе си.

Град Джамаилия беше далеч по-голям от всички други населени места, посещавани от Уинтроу през живота му, и тази мащабност го стряскаше. От кораба той се бе съсредоточавал върху блестящите бели кули и куполи на двора на сатрапа над града. Димът на Топлата река бе изглеждал само като незначителна ивица в нозете на това възвисено величие. Ала сега юношата получаваше възможност да разгледа столицата от не толкова централните й части. Пристанището бе също тъй мръсно и потиснато като онова в Крес. И много по-обширно. Дори най-голямата мръсотия в Бингтаун тук би изглеждала чиста. Непосредствено до кейовете се намираха търговските складове и сградите на доставчиците, а над тях започваше цял квартал на града, посветен единствено на бардаци, вертепи, магазини за наркотици и долнопробни пансиони. Единствените постоянни жители на този отрязък бяха свитите просяци, които спяха в сянката на праговете или в импровизирани постройки, притискани от стените на отделните сгради. Самите улици почти не отстъпваха по мръсотия на пресечките. Тук имаше канализация, може би някога функционирала, но днес преливаща в зловонни и гъсти локви, чийто цвят сам по себе си бе достатъчен, за да отврати окото. Лесно се различаваха местата, където са били изхвърляни нощни гърнета. Един по-топъл ден би породил още по-силно зловоние, подкрепено с облаци мухи. Ето, каза си Уинтроу, докато заобикаляше една кафяво-зелена локва, още една причина за благодарност към хладината.

Толкова рано сутринта тази част на града още спеше. Изглежда животът на нейните обитатели не беше особено вълнуващ и не ги предразполагаше към ранно ставане. Уинтроу подозираше, че нощем тези улици изглеждат по съвсем друг начин. Ала в този момент те бяха пусти, застинали, със залостени врати и с пристегнати кепенци. Юношата хвърли един бърз поглед към просветляващото небе и ускори крачка. Не след дълго на борда на кораба щяха да забележат отсъствието му. Той искаше да се е отдалечил от пристанището, когато този момент настъпеше. Интересно колко ли енергия щеше да вложи баща му в търсенето? Вероятно съвсем малка част от своите собствени усилия; той ценеше Уинтроу единствено като средство за поддържането на настроението на кораба.

Вивачия.

Дори мисленото изричане на името й стоварваше пестника на глуха болка върху неговата душа. Как бе могъл да я изостави? Бе се наложило; той не можеше да продължава да живее по такъв начин. И все пак, как бе могъл да стори това? Уинтроу се чувстваше раздвоен, изправен срещу самия себе си. Да се наслади на свободата си му пречеше таящото се чувство на самота. На кого принадлежеше тази самота — на нея или на него — момчето не можеше да определи. Ако бе съществувал начин да избяга с все кораба, той би го сторил. Колкото и глупаво да звучеше това, би го сторил. Той трябваше да бъде свободен. Тя знаеше това. Тя трябваше да осъзнава наложителността от заминаването му.

А той я беше оставил в плен.

Тази вътрешна борба продължаваше да съпровожда крачките му. Защо го спохождаха подобни чувства? Тя не беше негова съпруга или любима. Тя дори не беше човек. Връзката, споделяна от двама им, им беше наложена — от обстоятелствата и от тираничността на баща му. Нищо повече. Тя щеше да разбере. И да му прости.

Едновременно с тази мисъл юношата осъзна, че възнамерява да се върне при нея. Не днес, не утре, но някой ден. Щеше да дойде време, някъде в неопределеното бъдеще, може би когато баща му се е отказал и е върнал кораба на Алтея, когато за Уинтроу щеше да бъде безопасно да се появи отново. Тогава той щеше да бъде жрец, а тя щеше да е привикнала към някой друг представител на семейство Вестрит, най-вероятно Алтея, а може би Силдин или Малта. След като Уинтроу и корабът бяха водили пълноценен и самостоятелен живот, срещата им щеше да бъде тъй радостна. Тогава корабът щеше да признае, че някогашната постъпка на Уинтроу е била разумна. По онова време и двамата щяха да са натрупали мъдрост.

Съвестта му неочаквано се обади. Дали той не запазваше това си намерение да се върне единствено като начин да предотврати угризенията? Дали това не показваше, че той не е изцяло уверен в правотата на днешната си постъпка? Но подобно нещо не можеше да бъде възможно. Та нали той се връщаше обратно към жреческия живот, в съответствие с обещанията, сключени още преди години. Как можеше това да е неправилно? Уинтроу поклати глава, сам удивен от себе си, и продължи да крачи.

Той реши, че няма да навлиза в горната част на града. Баща му щеше да очаква именно това от него — жреците в храма на сатрапа бяха очевадна цел. Беше повече от ясно, че капитанът ще подеме търсенето именно от това място. Юношата копнееше да подири укритие в храма на Са, защото бе уверен, че свещениците нямаше да го отпратят. Те дори можеха да му помогнат да се върне в манастира си, макар че сам Уинтроу не би се осмелил да иска това от тях. Не, той нямаше да се обръща към тях дори с молба за приют; нямаше намерение да докара след себе си Кайл и грубите му настоявания за връщане на беглеца. Някога неприкосновеността на столичния храм би защитила дори един убиец. Ала щом човек видеше развалата, плъзнала из периферните части на Джамаилия, то той започваше да се съмнява, че духовността бива почитана по някогашния начин. Нямаше никакъв смисъл Уинтроу да остава в града. Не, той веднага щеше да подеме дългото си пътуване през сатрапството, за да достигне манастира, своя дом.

Мисълта за този продължителен път трябваше да го смущава. Ала юношата чувстваше единствено възторг, че най-сетне е поел по него.

По-рано той никога не би повярвал, че столицата на едноименна Джамаилия би приютявала бедняшки квартал, още по-малко, че въпросният квартал ще заема по-голямата част от града. Точно сега Уинтроу минаваше край място, опустошено от пожар. Най-малко петнадесет сгради бяха намерили края си сред пламъците; по много от околните постройки личаха потъмнели петна. Отломките не бяха разчистени — влажната пепел излъчваше отвратителна миризма. Улицата се превърна в диря, виеща се сред отломки и въглен. Тази гледка бе смущаваща и даде основание на юношата да се замисли за всички онези неща, които бе чувал за настоящия сатрап. Ако ленивото сибаритство на настоящия владетел действително съответстваше на слуховете, то отрупаните с боклуци улици и преливащите отходни канали преставаха да бъдат мистерия — парите можеха да бъдат харчени само по веднъж. Най-вероятно данъците, които биха отишли за поправяне на тръбите и за заплати на нощни пазачи, в действителност бяха заплатили за изтънчените удоволствия на сатрапа. Това би обяснило всеобщата немара, ясно доловима още от самото пристанище. Първият признак за развалата изчакваше още там: патрулните галери, поклащащи се край кея, имаха тъй унил вид: впечатление, породено от олющената бяла боя на корпусите им, обрасла с налепи. Този искрящ цвят, символизиращ службата им към сатрапа, в днешно време бе оставен да гние в пристанището. Нищо чудно, че пиратите обхождаха вътрешните води с такова самодоволно спокойствие.

Град Джамаилия, най-великият град в света, сърцевина на цялата цивилизация, бе започнал да се разлага. През целия си живот Уинтроу бе слушал легенди за тази столица, за чутовната й архитектура и удивителните градини, за величествените булеварди, храмове и бани. Не само дворецът на сатрапа, а много от обществените сгради разполагаха със собствен водопровод. Точно докато си припомняше това, юношата трябваше да заобиколи поредната преливаща канавка. Щом тук беше толкова затлачено, как ли щяха да изглеждат другите части на града? Може би в центъра, сред големите булеварди, състоянието щеше да е по-добро. Но Уинтроу нямаше да узнае това. Не и ако искаше да избяга от баща си и преследвачите; които той изпратеше подире му.

Постепенно обстановката около него наистина започна да се подобрява. Наоколо започваха да се мяркат първите продавачи на кифли, пушена риба и сирене, от чието примамливо ухание на младия жрец му потекоха лиги. Врати започваха да се отварят; жителите излизаха, за да отворят кепенците на прозорците си и да разкрият витрини за купувачите на новия ден. И улиците се изпълваха, товарни колички и минувачи. Уинтроу се отърси от предизвиканото от бедността униние. В тъй многолюден град баща му никога нямаше да го намери.

 

 

Вивачия оставаше загледана в белите стени и кули на Джамаилия. Според часовете не беше изминало дълго време от заминаването на Уинтроу. Ала на нея се струваше, че цели поколения са се сменили от мига, в който той се бе спуснал по котвеното въже и бе отплувал към брега. Останалите кораби бяха попречили на опита й да го проследи. Тя дори не можеше с абсолютна сигурност да заяви, че момчето е достигнало брега благополучно. Само преди един ден тя би настояла, че веднага би усетила, ако нещо му се случи. Ала и само преди ден тя би била готова да се закълне, че познава Уинтроу по-добре от самата себе си. И че той никога не би я изоставил просто така. Като каква глупачка се бе проявила…

— Трябва да знаеш кога е избягал! Защо не си вдигнала тревога? Къде отиде той?

Дървесина, каза си тя. Аз не съм нищо повече от дървесина. Дървесината не чува, на дървесината не й се налага да отговаря.

Дървесината не трябваше да чувства.

Тя продължаваше да се взира в града. Някъде сред тези сгради крачеше Уинтроу. Освободен от баща си и от нея. Как бе успял да разкъса връзката им тъй лесно?

В следващия момент тя се усмихна горчиво. Може би това беше типично за рода Вестрит. Нима Алтея не бе я изоставила по същия начин?

— Отговори ми! — остро каза Кайл.

Торг тихо заговори към своя капитан:

— Страшно съжалявам, сър. Трябваше да наблюдавам момчето по-зорко. Но кой би могъл да предположи подобно нещо? Защо му е да бяга след всичко онова, което вие направихте за него и тепърва възнамерявахте да му дадете? Аз подобна неблагодарност не мога да разбера. За един баща сигурно е ужасно трудно.

Думите бяха изречени под формата на привидна утеха, но Вивачия усещаше, че всяка следваща дума от Торговото състрадание само усилва гнева, който Кайл изпитваше към сина си. И към нея.

— Къде избяга той и кога? Отговаряй, като те питат! — кресна Кайл, приведен над парапета. Той се осмели да сграбчи няколко кичура от косата й и да ги извие.

Вивачия реагира с бързината на стрелваща се змия. Разтворената й длан го блъсна назад, както човек прогонва досадна котка. Капитанът тежко се стовари върху палубата, втрещен от ужас. Торг побягна, като в страха си се препъна. Но и на четири крака той пак продължи бягството си, крещейки:

— Гантри! Гантри, ела тук!

— Бъди проклет, Кайл Хейвън — с тихо ожесточение промълви Вивачия. Дори самата тя не знаеше на какво се дължи тонът й. Или откъде извираха думите. — Дано изгниеш в най-тъмната дълбина. Един след друг ти прогони най-близките ми хора. Ти зае мястото на моя капитан. Ти прогони дъщеря му, моя спътничка в дните на сън. А сега и собственият ти син подири спасение от твоята тирания, оставяйки ме сама. Бъди проклет.

Кайл се надигна бавно, вцепенен от гняв.

— Горчиво ще съжаляваш за… — поде той с глас, треперещ от гняв и страх. Безумният й смях не му позволи да се доизкаже.

— Нима? И с какво би могъл да ме заплашиш, за да ми причиниш по-голяма от настоящата ми мъка? Нима съществува болка, която да е по-мъчителна от раздялата със собственото ми сродство? Ти си нищожество, Кайл Хейвън. И аз не ти дължа нищо. Ти няма да получиш нищичко от мен.

— Сър — повика го предпазливият глас на Гантри. Той бе застанал на средната палуба, на безопасно разстояние и от капитана, и от фигурата. Торг надничаше зад него, едновременно сепнат и доволен от развиващия се конфликт. Самият първи помощник стоеше изправен, ала смуглото му лице бе пребледняло. — С най-голямо уважение, съветвам ви да се отдръпнете. В този момент ние трябва да съсредоточим усилията си върху търсенето на момчето, преди то да е успяло да се отдалечи и да се скрие. То няма нито пари, нито приятели в града, при които да се укрие. Трябва да слезем в столицата, да съобщим, че го търсим. И да предложим награда. Сегашният живот в града е тежък. Много е вероятно срещу няколко златни монети да разполагаме с него още преди залез-слънце.

Кайл демонстративно се замисли над предложеното от Гантри. Вивачия знаеше, че той остава досами нея, неподвижен, за да изтъкне дързостта си. Освен това тя усещаше изостреното до крайност внимание, с което Торг наблюдаваше случващото се. Неговото свинско доволство я изпълваше с отвращение. Но пък това не я интересуваше. Кайл по никакъв начин не беше свързан с нея. Той беше едно нищожество.

Капитанът кимна към Гантри, но погледът му не се отделяше от нея.

— Предложението ти звучи разумно. Нека всички моряци, които са получили разрешение да слязат на брега, да съобщят, че ще заплатим една златна монета на онзи, който ни доведе момчето невредимо. Половин златна монета за всякакво друго състояние. И един сребърник за съвет, който ни помогне да го заловим сами. — Кайл замълча. — Ние с Торг отиваме на пазара за роби. Бягството на проклетия глупак ми изяде началото на сутринта. Най-добрата стока вече ще е разпродадена. Щях да съм закупил цял трюм певци и музиканти, ако бях отишъл навреме. Имаш ли представа колко плащат в Калсид за един артист?

По горчилката в гласа му човек можеше да остане с впечатление, че самият Гантри е бил причината за този провал. С отвратено тръсване на глава Кайл продължи:

— Ти ще останеш тук и ще надзираваш работата по пригодяването на трюма. С него трябва да се приключи колкото се може по-скоро, защото възнамерявам да отплаваме веднага щом се сдобием с товара и с момчето.

Гантри кимаше в отговор, ала на няколко пъти Вивачия усети погледа му върху себе си. Тя се извърна, за да може да се взира хладно и към тримата мъже. Кайл отказваше да я поглежда в очите; само смутеният взор на първия помощник ги докосна веднъж. Той придружи този миг с някакъв незначителен жест, със сигурност предназначен за нея, който обаче Вивачия не можа да разчете. Кайл и Торг слязоха в трюма, а след известно време напуснаха кораба. И двамата изобщо нямаше да й липсват. Погледът й отново се насочи към белия град, обгърнат в почти незабележимите дипли на Топлата река. Град, обгърнат от облак. Тя не бе сигурна в чувствата си: дали се надяваше Уинтроу да бъде намерен и довлечен обратно при нея, или разчиташе, че той ще успее да избяга от баща си и да намери щастието си? Тя си припомни онази надежда, уверявала я, че той ще се върне доброволно. Сега тази увереност й се струваше детинска и абсурдна.

— Корабе? Вивачия?

Гантри не бе стъпил на предната палуба. Той стоеше на стълбицата и тихо я зовеше.

— Не е нужно да се страхуваш от мен — мрачно му каза тя. Гантри беше един от моряците на Кайл, но беше добър човек. И Вивачия изпитваше някакъв срам от страха му.

— Само исках да те попитам… Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?… За да те успокоя?

Да я успокои.

— Не — лаконично отвърна тя. — Няма какво да сториш. Освен ако не започнеш бунт.

Вивачия раздвижи устни в подобие на усмивка, за да му покаже, че не е била сериозна в искането си, поне не за момента.

— Не бих могъл да сторя това — каза той бавно. — Но ако има нещо, от което се нуждаеш, само кажи.

— Дървото не изпитва нужди.

Той се отдалечи също тъй тихо, както беше дошъл. Не след дълго на негово място изникна Финдоу, който приседна на ръба на предната палуба и започна да свири на цигулката си. Този път той не прибягна до онези веселяшки звуци, с които се стараеше да облекчава другарите си на кабестана. Не, той свиреше успокояващи мелодии, в които се долавяше тъга. Тази музика отговаряше на настроението й; сред звуците на четирите струни Вивачия можа да чуе ехото на собствената си меланхолия. Необичайно, това я накара да се почувства по-добре. Тя се взираше в града, а по бузите й се стичаха солени сълзи. Първите й сълзи. До този момент бе смятала, че този процес е болезнен, ала ето че той също облекчаваше ужасния гнет.

Тя усещаше моряците, работещи дълбоко в утробата й. В нейните греди се впиваха свредла, последвани от навиването на масивни халки. Вериги биваха отмервани и прикрепяни към преградите. Освен това натоварването й беше започнало: вода, сухари и още вериги. За робите.

Роби. Вивачия безмълвно изрече думата. Уинтроу бе смятал, че робството е една от най-големите злини, съществуващи на света, ала от неговото обяснение тя не бе съумяла да открие разликата между живота на един роб и битието на един моряк. На нея се струваше, че и двамата са собственост на даден господар, който ги принуждава да работят по прищявка. Моряците не притежаваха почти никакъв контрол над живота си. С какво животът на един роб беше по-лош? Не, тя не можеше да разбере разликата. Може би точно по тази причина Уинтроу я беше изоставил с такава лекота: защото тя беше глупава. И защото тя не беше човешко същество. Очите й отново се изпълниха със сълзи. И Вивачия, робският кораб, заплака.

 

 

Още преди да са видели самия кораб, Соркор го обяви за робовладелски, посочвайки дължината на мачтите за свой аргумент. Върховете им се виждаха през дърветата на острова, който Мариета заобикаляше.

— Те имат толкова платна, за да докарат товара си пресен — обясни той, натъртил последната дума. Но веднага подир това лицето му се озари и той усмихнато погледна Кенит. — А може би търговците на роби започват да осъзнават, че има от какво да се страхуват. Е, ако щат и долните си ризи да окачат на платната, пак няма да ни избягат. Ако се насочим сега, ще сме се приближили веднага щом те заобиколят.

Кенит поклати глава.

— Тук плитчините са каменисти. — Той се замисли за момент. — Вдигнете Търговски флаг и спуснете шамандури, за да изглеждаме натоварени. Ще се превърнем в безобиден товарен съд. Няма да се приближаваме, докато те не поемат в Рикертовия канал. Край него има един подходящ участък с песъчливи плитчини. Така, ако се наложи да ги изтикаме на брега, няма да ги пробием.

— Разбрано, сър. — Соркор прочисти гърло. Кенит не можа да види към кого са насочени следващите му думи. — Завземането на робски кораб е кървава гледка. Освен това след робските кораби винаги се влачат змии, а начинът, по който тези гадини се хранят, не е подходящ за една жена. Съветвам ви да се оттеглите в каютата си за предстоящата битка.

Капитанът погледна през рамото си и видя Ета. Вече започваше да му се струва, че при всяко негово идване на палубата тя неизменно изниква зад него. Това беше смущаващо, но Кенит бе решил, че подминаването е най-добрият начин да се справи с тази досада. Във всеки случай го забавляваше почтителността, с която Соркор се обръщаше към една обикновена курва; забавляваше го и как помощникът му си внушаваше, че подобна жена не би могла да понесе едно кръвопролитие.

Ета, нито развеселена, нито поласкана, го наблюдаваше с необичайно искрящи очи, а страните й бяха поруменели. И тоалетът й бе необичаен — тя носеше риза от небесносин памук, тъмни вълнени панталони и къса вълнена куртка. Освен това тя носеше черни ботуши до коленете, излъскани до блясък. Те пък откъде ли се бяха взели? (Преди няколко нощи тя бе споменала, че е играла на комар с неколцина от екипажа, явно това обясняваше произхода.) От косата й се виждаше само един кичур; остатъкът бе скрит под ярка кърпа. В този си вид Ета лесно можеше да бъде сбъркана с някой уличен хулиган. Пък и начинът, по който тя се озъби на Соркор, определено съвпадаше със стила й.

— Мисля, че дамата и сама би могла да прецени кога гледката е прекалено безвкусна за нея — сухо отбеляза Кенит.

Ета лукаво се подсмихна и изтъкна:

— След като се наслаждавам на капитан Кенит през нощта, денем няма от какво да се страхувам.

Лицето на Соркор се изчерви, което още повече подчерта бледнината на белезите му. Но Ета вече не гледаше към него, а към Кенит, за да подири някакъв признак на одобрение. Капитанът опита да запази безизразността си, ала не успя. Наистина му беше приятно да види как първият помощник се смущава от похвалите на неговата любовница. По тази причина той си позволи да се усмихне едва забележимо. Едва забележимо, но достатъчно: Ета видя. И ноздрите на отметнатата й глава се разшириха. Същинска тигрица на верига.

Соркор им обърна гръб и започна да крещи към хората си:

— Хайде, момчета, започваме маскарада.

Моряците се отзоваха. Кенитовият Гарванов стяг бе свален и заменен с едно Търговско знаме, отдавна задигнато от разбил се товарен съд. Бяха спуснати и плаващите котви. Подир това почти целият екипаж се прибра в трюма, а онези, които останаха на палубата, бяха скрили оръжията си. Сега Мариета напредваше с бавната предпазливост на търговски съд. И когато робският кораб заобиколи носа и изникна изцяло пред тях, ясно можеше да се види, че настигането му не би представлявало проблем.

Небрежният му оглед потвърди впечатленията на Соркор: и трите мачти на съда бяха по-високи от обичайното, за да приютят повече платна. На палубата бе издигнат временен заслон за екипажа — очевидно вонята на претъпкания кораб се бе превърнала в непоносима за обслужващите го моряци. Веднага личеше, че този съд (Сикерна, както обявяваше надписът върху кърмата) е превозвал роби с години. Позлатата отдавна се бе изтрила от красящата го дърворезба, а потъмнели продълговати петна свидетелстваха за невъзмутимо изхвърляни фекалии.

Очаквано, една тлъста жълто-зелена змия лениво следваше кораба: угоен люспест талисман. По пълнотата на това създание можеше да се съди, че значителна част от товара на Сикерна се е озовала в търбуха му.

Кенит съсредоточи наблюдението си върху палубите на кораба пред тях. Там имаше много повече хора от очакваното. Може би прекупвачите на роби бяха започнали да плащат на наемници, за да се защитават? Тази идея го накара да се навъси. Но Мариета бавно стопяваше разстоянието между двата съда и с това приближаване предостави на капитана си възможност да отпусне вежди. Хората, отрупали палубата, не бяха никакви наемници, а чисто и просто роби. Зимният вятър развяваше парцаливите им одежди. Робите трепереха, но не свободата им на движение бе ограничена. Явно капитанът бе извел част от товара си на свеж въздух. Но защо? Кенит никога не бе срещал търговец на роби, който да проявява прекомерна загриженост към пренасяното. Дали това извеждане не целеше да ги изолира от някаква зараза в трюма?

Заради скъсеното разстояние вятърът бе започнал да довява познатата миризма. Кенит извади парфюмирана с лавандула кърпичка и я притисна към лицето си, за да се предпази от миазмите.

— Соркор! Ела за момент — повика той.

Заместникът му се отзова почти мигновено.

— Слушам ви, капитане?

— Този път възнамерявам лично да поведа абордажа. Кажи на хората, че искам най-малко трима от екипажа да бъдат запазени живи, за предпочитане офицери. Бих искал да им задам някой и друг въпрос, преди да ги хвърлим на змиите.

— Ще им предам, сър. Но няма да бъде лесно да ги удържа.

— Уверен съм, че ще се справиш — отбеляза Кенит с глас, недвусмислено изтъкващ последиците от неподчинение.

— Тъй вярно, сър.

И Соркор отиде да предаде нарежданията му на останалите — на моряците на палубата и укриващите се в трюма.

Ета изчака той да се отдалечи, преди да попита:

— Защо ще се излагаш на такъв риск?

— Риск? — След кратък размисъл Кенит запита на свой ред: — Защо се интересуваш? Боиш се какво ще ти се случи, ако бъда убит?

Тя стисна устни и се извърна.

— Да, боя се — тихо каза Ета. — Но не по този начин.

 

 

Двата кораба вече се намираха достатъчно близо, за да чуват виковете си. Капитанът на Сикерна се възползва от това, за да се обърне към тях:

— Назад! — изрева той. — Знаем кои сте, под каквото и знаме да се криете!

Кенит и Соркор се спогледаха. Първият сви рамене:

— Дотук с маскарада ни.

— Всички на палубата! — жизнерадостно извика Соркор. — Издърпайте котвите.

Палубите на Мариета закънтяха от нетърпеливи нозе. Пиратите се струпаха край борда, подготвили лъкове и куки. А Кенит повдигна шепи към устата си.

— Даваме ви възможност да се предадете — великодушно предложи той. Вече нищо не удържаше Мариета да се доближи досами плячката си.

Крясъкът на другия капитан не беше насочен в отговор, а към собствения му екипаж. Шестима мъжаги сграбчиха котва, оставена на палубата, и я тласнаха извън борда. Това действие бе придружено от писъци. А самата котва се оказа последвана от неколцина роби, завързани за нейното въже. Бързината на тяхното изчезване създаде лъжливото впечатление за припрян скок. Повлечени от тежестта на метала, те потънаха мигновено, превръщайки крясъците си в низ мехурчета. Соркор се бе втренчил шокирано. Дори Кенит трябваше да признае, че е впечатлен от безскрупулността на своя колега.

— Това бяха петима роби! — изрева капитанът на Сикерна. — Отдръпнете се! Към следващата котва са привързани двадесетима!

— Най-вероятно болните, които така или иначе не биха преживели цялото пътуване — предположи Кенит. Откъм другия кораб долитаха гласове, някои умоляващи, други ужасени или гневни.

— Са всемилостиви, какво ще правим? — прошепна Соркор. — Клетите!

— Във всеки случай няма да отстъпваме — тихо каза Кенит. И отново се обърна към другия съд. — Сикерна, ако и тези роби се озоват зад борда, всички вие ще умрете.

Другият капитан отметна глава и се засмя от сърце. Мощният му хохот ясно достигна до тях.

— Сякаш иначе бихте пощадили някого от нас! Отдръпни се, пирате, или тези двадесетимата ще умрат.

Кенит погледна към измъченото лице на първия си помощник и сви рамене.

— Продължаваме напред! Пригответе абордажните куки! — заповяда той. Хората му се подчиниха. Те не можаха да зърнат колебанието в очите на Соркор, но до един чуха писъците на двете десетици обречени. Тази котва отнесе част от парапета на Сикерна.

— Капитане… — невярващо простена Соркор. Лицето му беше пребледняло от ужас.

— Колко резервни котви ще имат на борда — отвърна Кенит, който се готвеше да поведе щурма. През рамо той додаде: — Ти беше този, който веднъж ми каза, че би предпочел смъртта пред робството. Да се надяваме, че това предпочитание е по-разпространено!

Неговите пирати вече бяха изстреляли куки и придърпваха корабите по-близо един до друг. Онези от тях с лъкове поддържаха непрестанен обстрел, за да не позволяват на моряците от Сикерна да откачат куките и да ги хвърлят във водата. Екипажът на Мариета превъзхождаше трикратно по численост противниците си. Последните разполагаха с добро въоръжение, ала не умееха да го използват.

Кенит изтегли меча си и скочи на другия кораб. Още при приземяването си той изрита в корема един от вражеските моряци, прострелян в рамото, който неумело държеше лък. Онзи рухна, а един от хората на Кенит — по примера на своя капитан екипажът нахлуваше на абордаж — го наръга.

— Запазете трима! — гневно извика Кенит. Тъй като никой друг не го нападна, той тръгна да търси капитана на Сикерна.

Откри го от другата страна на кораба. Там капитанът, заместникът му и двама моряци трескаво се опитваха да спуснат лодката. Тя, готова да заплава, се поклащаше над водата, ала един от освобождаващите механизми бе заял. Кенит поклати глава: целият кораб беше прогнил от мръсотия. Местният екипаж дори не си правеше труда да поддържа палубата чиста; една заяла макара не беше изненада за никого.

— Напред! — усмихнато изкрещя Кенит.

— Не се приближавай — предупреди го капитанът на Сикерна, повдигайки малък арбалет.

Кенит изгуби досегашното си уважение към него. Този мъж бе изглеждал далеч по-впечатляващо, когато бе прибягвал до действия, а не до заплахи.

В този момент от водата изникна виещият се врат на змията. Ето причината капитанът да не изстреля болта си веднага: изглежда той се затрудняваше да определи източника на най-голямата заплаха.

Между челюстите на създанието стърчеше трупът на окован роб. Оковата все още стискаше крак и ръка; другата верига се поклащаше свободна. Змията тръсна глава, намествайки хапката. Окованата част на крайниците се отдели от тялото и потъна във водата, а чудовището погълна остатъка наведнъж, при което отново тръсна глава. Подир това то погледна с интерес четиримата в лодката. Един от моряците извика ужасено. Капитанът насочи арбалета си към огромните очи на съществото.

В мига, в който върхът на болта вече не сочеше гръдта му, Кенит скочи напред и допря острието на меча си до едно от въжетата на лодката.

— Хвърли оръжието и се върни обратно на борда — заповяда пиратът. — Иначе отиваш право в търбуха на змията.

Онзи заплю Кенит и невъзмутимо изстреля болта в едно от зелените очи. Арбалетната стрела потъна изцяло, врязвайки се в мозъка на чудовището. Кенит предположи, че това далеч не е първата змия, която колегата му прострелваше. Създанието започна да се гърчи и мята, а капитанът на Сикерна изтегли ножа си и започна да сече нишките на въжето точно над скобата, която го прикрепваше към лодката.

— Змиите са за предпочитане пред пиратите! — изкрещя той към Кенит. Все още трептящата змия потъваше. — Родел, прережи въжето от твоята страна!

Ала Родел не споделяше възгледите на своя капитан. С вик на отчаяние ужасеният моряк скочи обратно на палубата. Кенит го обезвреди с една рана в крака, след което отново се съсредоточи върху лодката, без да обръща внимание на опитите му да спре кръвта.

С една дълга крачка пиратът се озова в поклащащата се лодка, за да допре върха на меча си до шията на капитана.

— Връщай се — усмихнато каза той. — Или ще умреш на борда на спасителната си лодка.

Заялата макара неочаквано се освободи. Единият край на увисналата лодка се спусна рязко, за да изсипе съдържанието си в морето. Кенит, ловък като котка и също тъй късметлия, успя да отскочи. Едната му ръка се вкопчи в парапета на Сикерна, последвана и от другата. Той вече се издърпваше към палубата, когато змийската глава изникна от водата, за да го погледне. Унищоженото око бавно се разтичаше. То бе обърнато към тримата, паднали във водата, а Кенит се намираше право пред здравото око, увиснал досущ като примамка. Пиратът трескаво премести единия си крак отвъд парапета. Около другия, все още висящия, се сключиха челюстите на змията — като дресирано животно, посягащо към лакомство.

Болката стегна крайника му в нажежена окова, така че Кенит не можа да не изкрещи. В следващия миг агонията го напусна. Омайно обезчувствяваща хладина я прогони, тъй както горещата вода прогонва студа. Тази безчувственост, това облекчаващо отсъствие на болка започна да се разлива по тялото му. Не само кракът му се отпускаше; приятната умора превърна крясъка му в стон.

— Не! — изпищя курвата и се хвърли към него. Изглежда тя бе наблюдавала от борда на Мариета.

Никой не й попречи на прекачването й: палубата бе изпразнена заради поредната поява на змията. В ръката на Ета блестеше някакво оръжие, което тя бе грабнала в устрема си — абордажна брадва, а може би кухненски сатър.

Втурналата се жена не спираше да залива змията с обиди и заплахи. Змията, която започваше да повдига Кенит. Някакъв рефлекс го накара да се вкопчи в парапета с цялата си сила. От въпросната сила не му оставаше много: отровата, вляла се в кръвта му, действаше бързо. Когато Ета го сграбчи в обятията си, прегърнали и част от парапета, Кенит почти не усети допира й.

— Пусни го! — пищеше Ета към змията. — Веднага да го пуснеш, гаден морски червей! Слузно черво! Пусни го!

Ранената змия продължаваше да дърпа ботуша му. Ета решително дърпаше в противоположната посока. Тя се оказваше по-силна от очакваното, защото змията трябваше да впие зъби по-дълбоко — нещо, което пиратът по-скоро видя, отколкото почувства. Чудовищните зъби се впиваха сред плът и мускул. Той зърна оголената си кост, чудато оцветена от разяждащото действие на змийската лига. Създанието започна да извива глава, готвейки се да я тръсне по начин, който щеше да откъсне или крака, или целия вкопчен Кенит. Ридаещата Ета повдигна оръжието си.

— Проклета да си! — изкрещя тя. — Проклета, проклета, проклета!

И острието й полетя, но не по начина, очакван от Кенит. Ета не насочи удара си към дебелите люспи, покриващи муцуната. Вместо това металът се стовари върху разядената му кост. Тя отряза крака точно над най-външната редица зъби. Кенит получи възможността да види как от разкъсания му чукан бликва кръв. Жената трескаво го издърпа назад, като се оттласкваше от палубата. Той слабо дочу удивените викове на хората си, сред които змията повдигаше главата си още по-високо, преди рязко да се отпусне обратно в морето, отпусната. Тя се бе отпуснала завинаги. Отнасяйки със себе си крака, който Ета й беше дала.

— Защо направи това? — промълви замаяният Кенит. — Какво съм ти сторил, та трябваше да ми отрежеш крака?

Сред риданията й, примесени с нежни думи, той изгуби съзнание.

 

 

Пазарът на роби вонеше.

Никога през живота си Уинтроу не беше усещал подобна воня. Може би миризмата на смърт и зараза, излъчвана от себеподобни, се струваше най-противна на човека. Какво щастие, че той нямаше да се задържа тук. Изникналото отвращение произтичаше от самата му същина. Навсякъде край себе си той съзираше мъка, ала дори състраданието и гнева му бяха надвити от отвращението.

И колкото и да бързаше, той все не успяваше да остави зад себе си тази част от града.

По-рано той бе виждал затворени животни, дори и животни, подготвяни за заколение. Само че те бяха посрещали всичко това с тъпоумно неразбиране, продължаващи да преживят и лениво да размахват опашки. За животните стигаха обикновени ограждения, не бяха нужни непосилни окови. И друга разлика имаше: скотовете не ридаеха и не изплакваха мъката си.

— Не мога да ви помогна. Не мога да ви помогна — повтаряше си Уинтроу. И това беше истина. Той не можеше да стори нищо за тях. И споделяше тяхното безсилие за отстраняването на оковите. А дори и да успееше да ги освободи, какво щеше да стане после? Юношата не беше способен да заличи татуировките от лицата им, не можеше да спомогне за бягството им. Макар всеки от тях да беше сполетян от зла съдба, щеше да бъде най-добре да бъде оставен да я изживее. Някои от тях щяха да се сдобият със свобода и щастие по-късно. Тази крайност на мъката не можеше да продължава вечно.

Сякаш в съгласие с тази мисъл край него мина човек, който тласкаше ръчна количка. Трите трупа, отпочиващи в нея, бяха измършавели, ала въпреки това мъжът я тласкаше с мъка. Подире му крачеше жена, която ридаеше неутешимо.

— Моля ви — настояваше тя. — Позволете ми да взема тялото му. За вас е все едно. Поне ми позволете да погреба сина си. Моля ви.

Но количкарят продължаваше пътя си, без да й обръща внимание. Никой сред претъпканата улица не й обръщаше внимание.

Уинтроу остана загледан след тях. Може би тя беше луда, нейният син изобщо не се намираше в количката и работникът го знаеше. А може би ненормалните бяха всички онези, които току-що бяха зърнали покрусена от скръб майка да моли за останките на сина си, а бяха отминали. Самият Уинтроу също не правеше изключение. Нима тъй бързо той бе престанал да придава значение на чуждата болка? Той повдигна очи от земята и отново се вгледа в сцената, която го заобикаляше.

В светлината на скорошните му размисли гледката придоби съвсем нов смисъл. В средата на улицата крачеха хора, хванати под ръка, и с нищо не показваха, че намират този пазар за по-различен от всеки друг. Те обсъждаха оттенъка на кожата, възрастта и пола със същия тон, с който биха преценявали покупката си при месаря. Ала стоките, за които те се пазаряха, бяха човеци. Тук се предлагаха цели върволици (за продажба поединично или накуп), предназначени за общ труд. В един ъгъл татуировчик предлагаше услугите си. Той се бе разположил удобно на стола си, край подплатено с кожа менгеме и огромен каменен блок с халка. Срещу разумна цена, гласеше обявата, всеки можеше да бележи собственичеството си над новата си покупка. Момчето, ангажирано с този напев, бе приковано към халката. То носеше единствено набедрена препаска, въпреки зимния хлад — за да се виждат татуировките, покриващи тялото му: неговият господар се беше упражнявал върху него за демонстрация на умението си. И вашият роб би могъл да получи татуировка, и то на много изгодна цена.

Търсещият по-опитни, специализирани роби трябваше да се отправи към някоя от постройките, украсена със символа на съответния занаят. Уинтроу видя емблема, обещаваща дърводелци и зидари, друга за шивачки и кроячки, за музиканти и танцьори. Хора от всякакви професии задлъжняваха, тъй че човек можеше да се сдобие с роб от всякаква специалност — и калайджия, и крояч, и моряк, и войник. Наставници, бавачки, писари, чиновници. Защо да плащаш заплата, след като просто можеш да купиш? Това беше философията, преобладаваща тук, на пазара за роби. Но как можеше онези, които идваха тук да пазаруват, да не съзират сходството между себе си и всички тези клетници? Никой тук не изглеждаше способен да осъзнае това. Имаше купувачи, притиснали дантелена носна кърпичка към лицето си — в техните очи, надничащи над скъпия плат, личеше единствено отвращение от миризмата. Без колебание те изискваха от някой роб да се изправи, да направи няколко крачки или да тича на място, за да могат да го огледат по-добре. За пълна инспекция на робините бяха предвидени специални покрити паравани.

Изглежда тукашните купувачи поддържаха мнението, че изпадналият във финансови затруднения престава да бъде техен събрат, а се превръща в парче месо.

Някои от робите изглеждаха далеч по-добре от най-измъчените. Това бяха робите, за които се искаше висока цена — образованите и талантливите. Малка част от тях дори изглеждаха горди от собствената си стойност: те не свеждаха глави в опит да крият татуировката си. Други, задраскани лица, както биваха определяни от търговците, носеха върху ликовете си различни татуировки, указващи принадлежност към различни господари. Тези бяха най-нежеланите роби, защото им се носеше репутация на избухливи и отмъстителни. Множеството им различни собственици свидетелстваха за това: добрият роб бива държан в същото домакинство. Безправният с повече от пет татуировки попадаше в тази категория. Тези хора биваха продавани почти на загуба; и получаваха най-грубото отношение.

Татуирането на лицата, някога смятано за варварски калсидски обичай, понастоящем се бе превърнало в нещо обичайно за Джамаилия. Тук методът не само бе приет, а и усъвършенстван — танцьорите и музикантите носеха малки татуировки, нанесени с бледо мастило: това улесняваше прикриването им, та да не бъде излишно смущавана тяхната публика. И макар все още да беше незаконно закупуването на робини за проституция, лицата на някои от предлаганите за продан бяха белязани със специфичен знак, който загатваше именно тази професия. Много пъти за Уинтроу беше по-лесно да се взира в самите татуировки, вместо в лицата на татуираните.

По време на подминаването на поредната върволица роби един от окованите умолително се обърна към него:

— Свети човече! Споделете благословията на Са с един умиращ!

Уинтроу се закова на място, защото не беше сигурен, че викът е бил насочен именно към него. Обадилият се роб бе пристъпил встрани от другарите си (доколкото позволяваше общата верига). Той не приличаше на човек, който би дирил благословията на Са: цялото му лице беше покрито с татуировки, които бяха плъзнали и по врата му. Мъжът не приличаше и на умиращ. Ребрата му действително стояха изпъкнали, а оковата на крака бе разранила кожата, ала извън това той изглеждаше жилав. Въпросният роб бе значително по-висок от Уинтроу, и много по-зрял — човек на средна възраст, понесъл множество белези от тежък труд. Въпреки това той имаше стойката на човек, успяващ да оцелява.

Юношата погледна към собственика на тези роби, който стоеше недалеч и разговаряше с един потенциален купувач. Дребният прекупвач улови погледа му за момент и се навъси недоволно, но не прекъсна разговора си и продължи да подмята къса палка.

— Вие не сте ли жрец? — настойчиво попита робът.

— Обучавам се за жрец — призна Уинтроу. — Още не съм ръкоположен. — По-решително той додаде: — Но съм готов да предложа утеха.

Момчето огледа окованите и, като се стараеше да не допуска подозрение в гласа си, попита:

— Кой се нуждае от благословия?

— Тя. — Мъжът се отдръпна встрани. Зад него бе приклекнала изтерзана робиня. Уинтроу забеляза, че останалите оковани се стараят да се струпат около нея, за да й предложат топлината и прикритието на сбраните си тела. Тя беше млада, на не повече от двадесет, без видими наранявания. Тя беше единствената жена в синджира. Ръцете й стояха сключени върху корема; брадичката се опираше в гърдите. Очите, които се повдигнаха към Уинтроу, бяха сини, ала бездушни. Кожата й беше болнаво бледа, а русата й коса бе подрязана късо. Роклята й беше зацапана и кърпена. Над нея тя беше наметнала риза, най-вероятно принадлежала на мъжа, повикал Уинтроу.

Подобно на останалите от тази върволица, нейното лице също бе покрито с татуировки. Никакви наранявания не личаха по тялото й. Освен това тя не изглеждаше слаба. Напротив, тя бе мускулеста, с широки рамене. Единствено болката върху лицето й издаваше отсъствието на здраве.

— Какво те мъчи? — попита Уинтроу, като се приближи до нея. Една частица от съзнанието му подозираше, че робите се опитват да го подмамят достатъчно близо, за да го сграбчат и да го задържат като заложник. Ала никой от тях не изглеждаше агресивен. Напротив, робите край жената се постараха да се извърнат доколкото могат, за да й предоставят поне това уединение.

— Кървя — тихо отвърна жената. — Откакто изгубих детето, кървенето не спира.

Уинтроу коленичи пред нея и докосна ръката й. Робинята нямаше треска; кожата й бе хладна. Той внимателно защипа кожата й и установи, че плътта реагира пластично. Тази жена се нуждаеше от вода, бульон. От течности. У нея той усещаше единствено страдание и примирение. Тя вече бе приела смъртта.

— Кървенето след раждане е нормално. След помятане също. Скоро ще се оправиш.

Робинята поклати глава.

— Той ми даде прекалено силна доза, за да се отърве от детето. Една бременна жена не е подходяща за работа. Затова те ме принудиха да изгубя детето. Преди седмица. А аз все още кървя. И кръвта е яркочервена.

— Дори и това не означава смърт. Ти можеш да се оправиш. С подходящите грижи всяка жена…

Горчивият й смях го прекъсна. Смразяващ беше този смях, който приличаше на писък.

— Вие говорите за жени, а аз съм робиня. Една жена не би умряла от това, но аз ще умра. — Тя въздъхна. — Дайте ми благословията на Са. Единствено това искам от вас. Моля ви.

Това беше моментът, в който Уинтроу осъзна пълната същина на робството. Той бе знаел, че това е противна практика; още от първите си дни в манастира бе усвоявал моралните аргументи против нея. Сега той получаваше възможност да види пред себе си пълното, неумолимо в логичната си последователност нейно проявление; да осъзнае практическата проява на тази злина. Това се съдържаше в примиреното отчаяние в гласа на младата жена. Тя не се бореше срещу господаря, който бе откраднал живота на детето й. За неговата постъпка бившата майка говореше по начин, отъждествяващ делото му с намесата на някоя от природните сили, срещу които човек не би могъл да стори нищо. Жестокостта и злината му — на това тя не обръщаше внимание. Тя се съсредоточаваше единствено върху тяхната последица: кървенето, което не спираше и за което тя очакваше, че ще отнеме живота й. Уинтроу оставаше загледан в нея. Нейното състояние не заплашваше живота й. Юношата подозираше, че и тя самата осъзнава това. Ако тя получеше горещ бульон, възможност да отпочива и от онези билки, които се отразяваха благотворно на неуспелите родилки, тя със сигурност щеше да се възстанови, щеше да продължи да живее и да добие много други деца. Ала тя нямаше да оживее. Тя го знаеше. И останалите роби от върволицата също го знаеха. И Уинтроу беше почти сигурен. Това усещане приличаше на моментите, в които той бе притискал ръка към палубата и бе изчаквал ножа. Но ако той приемеше тази реалност, тя щеше да отреже част от него.

Юношата се надигна рязко, убеден, ала думите му бяха тихи.

— Чакай тук и не губи надежда. Аз ще отида до храма на Са, за да доведа помощ. Не е възможно господарят ти да не осъзнава, че без грижи ти ще умреш. — И момчето се усмихна горчиво. — В краен случай ще му напомним, че една жива робиня струва повече от една мъртва.

Повикалият го роб го погледна изумено.

— И каква помощ очаквате да получите от храма? Кучето си е куче, робът си е роб. В храма нито на кучетата, нито на робите предлагат утеха. Неговите жреци възхваляват Са с химните си, ама играят по свирката на сатрапа. А онзи човек там не е нашият господар, той просто получава процент от онова, което заработим всеки ден. Пак от тези пари той ни храни и осигурява подслон. Останалото отива при господаря ни. Така че нашият надзирател няма да изгуби от смъртта на Кала. Няма да му струва нищо, ако тя умре.

Уинтроу го гледаше неразбиращо, удивено.

— Глупаво постъпих, че ви повиках — горчиво продължи робът. — Младостта в очите ви ме заблуди. Трябваше да се сетя, че един свещеник не би склонил да помогне.

Неочаквано той сграбчи Уинтроу за рамото. Болката бе рязка и сковаваща.

— Дай й последната утеха на Са. Или, кълна се, ще ти строша ключицата.

Силата на захвата му не оставяше никакво съмнение, че мъжът е способен да изпълни намерението си.

— Не е нужно да ме заплашваш — изохка Уинтроу, макар да усещаше, че с тези думи се показва като страхливец. — Аз съм слуга на Са.

С презрителен тласък робът го тласна пред жената.

— Започвай тогава. И не се мотай.

И голият до кръста мъж извърна поглед назад. Посредникът и клиентът все още разговаряха. Купувачът стоеше с гръб към тях, но надзирателят ги виждаше. Той се беше усмихнал пресилено в отговор на някаква шега на своя събеседник и се смееше високо. Ала погледът му и стиснатият юмрук вещаеха големи неприятности на онзи от робите, който дръзнеше да прекъсне разговора му. Палката в другата му ръка нетърпеливо потропваше по бедрото.

— Не бих могъл да претупам благословията си — възрази Уинтроу, докато коленичеше пред жената и се опитваше да се съсредоточи.

А робинята се изправи. Едва тогава юношата видя, че краката й са покрити с ивици кръв. И земята под нея беше подгизнала. Около глезените й кръвта беше засъхнала.

— Лем? — простена тя.

Голият до кръста бързо пристъпи до нея. Робинята тежко се облегна на рамото му и отново простена.

— Ще трябва да го направиш бързо — грубо каза мъжът.

Уинтроу пропусна молитвите. Пропусна приготовленията, пропусна и успокояващите думи, които трябваше да подготвят ума и духа й. Той просто се изправи и отпусна ръце върху раменете й, намествайки пръсти върху съответните точки на шията.

— Това не е смърт — успокои я той. — Аз само ще те освободя от суетите на този свят, за да може душата ти да се приготви за следващия. Съгласна ли си?

Робинята кимна незабележимо.

В отговор Уинтроу бавно си пое дъх, за да постигне баланс с нея. Той насочи съсредоточението си навътре към самия себе си, към изоставените си учения. До този момент той не бе изпълнявал този ритуал; не беше запознат с цялостните му тайни. Ала самата основа му беше известна; нея той можеше да предостави на изстрадалата. Сякаш отдалеч той забеляза, че мъжът е застанал пред тях, за да ги прикрива с тялото си, извърнал глава към надзирателя. Останалите роби се бяха струпали около им, за да ги предпазват от погледите на минувачите.

— Побързай — отново подкани Лем.

Уинтроу вложи лек натиск върху точките, които пръстите му бяха намерили безпогрешно. Този натиск щеше да прогони страха и болката й.

И юношата поде изискваните от ритуала думи, в които тя трябваше да се вслушва внимателно. Ритуалът започваше с връщането на тялото.

— Твое е биенето на сърцето ти, твой е спазъмът на дробовете ти. Твое е вглеждането на взора ти, вслушването на слуха ти, вкусването на устата ти, настръхването на кожата ти. Всички тези неща на твоята мисъл поверявам, тя да ги контролира. Всички тях на теб поверявам, та с чист ум за смъртта да се подготвиш. Предавам ти последната благословия на Са, да можеш на други да я предадеш.

Той все още различаваше известно съмнение в погледа й. Трябваше да й помогне да осъзнае нейната собствена сила.

— След мен повтаряй. Аз не чувствам хлад.

— Аз не чувствам хлад — шепнешком повтори тя.

— След мен повтаряй. Аз не чувствам болка.

— Аз не чувствам болка.

Думите й бяха съвсем тихи, ала още при самото им изричане кривенето на агонията напусна лицето й. Оказа се, че страданията бяха състарявали вида й.

Робинята погледна към Лем и му се усмихна:

— Аз не чувствам болка — без нужда повтори тя.

Уинтроу отпусна ръце, но не се отдръпна. Кала отпусна глава върху гърдите на Лем.

— Обичам те — каза тя. — Ти беше всичко, което направи този живот поносим. Благодаря ти.

Поетият от нея дъх излезе под формата на въздишка.

— Нека и другите знаят, че съм и благодарна. Задето с топлината на телата си не ми позволяваха да измръзна. И задето не се колебаеха да ми помагат, дори и когато самите те изнемогваха. Нека да знаят…

Гласът й затихна. Уинтроу видя блаженството на Са да изниква върху лицето й. Тежненията на този свят вече напускаха ума й. Жената се усмихна — с невинната усмивка на новородено.

— Погледни колко красиви са облаците днес, любими. Бяло и сиво. Виждаш ли?

Колко просто беше всичко. Освободен от болката, духът й бе могъл да оцени красотата. Не за първи път Уинтроу виждаше това, ала то никога не спираше да го удивлява. Веднъж осъзнал смъртта си, стига да можеше да загърби болката, човекът веднага се обръщаше към удивлението на Са. Ала за това бяха необходими и двете стъпки. Ако смъртта не бъдеше осъзната, допирът на последната утеха не би подействал. А имаше и такива, които приемаха края си и допира, само че не можеха да се отскубнат от болката си: те оставаха вкопчени в нея, защото за тях тя се бе превърнала в едно последно проявление на живота, пък макар и мъчително: те осъзнаваха, че ще умрат, ала не бяха готови за това. Но Кала бе готова. По нейната лекота личеше, че младата робиня отдавна е копнеела за това освобождаване.

Уинтроу стоеше безмълвен, без да се вслушва в думите, които тя изричаше към Лем. По страните на роба се стичаха сълзи, пробягващи над вбодената в кожата боя и белезите на суров живот. Те капеха по грубо избръснатата му челюст. Той също мълчеше.

В проява на почит юношата не слушаше умишлено. Той обръщаше внимание единствено на тона й — от него разбираше, че младата жена говори за обич, за живот и светлина. По бедрото й все така се стичаше струйка кръв. Личеше, че тялото й отслабва, ала усмивката не напускаше лицето й. Тя се бе намирала по-близо до смъртта, отколкото Уинтроу беше осъзнавал, проявеният от нея стоицизъм бе смогнал да го заблуди. Скоро тя щеше да открие мечтания покой. Юношата се радваше, че е успял да дари нея и любимия й с подобно нежно сбогуване.

— Ей, ти! — Върхът на палката сръчка кръста на Уинтроу. — Какво правиш?

Без да му предоставя възможност за отговор, посредникът изблъска Уинтроу встрани, стоварвайки удар върху ребрата му. Останало без въздух, за момент момчето се преви. А надзирателят наперено пристъпи напред и грубо се обърна към Лем:

— Махай се от нея, животно. Ти какво, на улицата ли си решил да я оплождаш? Като че отдавна не се отървах от предишното ти копеле!

Той се пресегна, сграбчи Кала за рамото и я дръпна, но Лем не я пусна. Той се взираше в надзирателя по начин, който не вещаеше нищо добро. Но разгневеният посредник не се трогна, а с едно заучено движение стовари палката си върху лицето му. Кожата под скулата се разкъса; по лицето потече струя кръв.

— Пусни я! — нареди посредникът. Макар и едър, робът се олюля от внезапния удар. Това предостави възможност на другия да изтръгне Кала от обятията му: младата жена се отпусна върху окървавената прах. Тя остана да лежи по гръб, вперила блажен поглед в небето. Уинтроу знаеше, че тя вече не вижда нищо. Тя беше избрала да спре да вижда. Пред очите му гръдта й се повдигаше все по-слабо.

— Нека Са бди над пътуването ти — задавено успя да прошепне юношата.

Но надзирателят чу и рязко се извърна към него.

— Ти си я убил, малоумен недорасляко! Тя можеше да работи поне още един ден!

И той рязко замахна с палката към Уинтроу. Остра болка ужили рамото му и остави синина, без да засяга костите. Болката се стрелна по ръката и едновременно я обездвижи. Този удар определено бе дело на опит, реши юношата, докато отскачаше назад. При това той се блъсна в един от робите, който небрежно го изблъска встрани. Цялата върволица се приближаваше към надзирателя. В този момент късата му бухалка бе придобила съвсем нищожен вид. Уинтроу почувства нов прилив на отвращение: робите щяха да пребият търговеца до смърт, да натрошат костите му.

Ала посредникът се оказа ловък дребосък, който обичаше работата си и умееше да я върши. С енергичността на кученце той се хвърли към робите и започна да нанася бързи и резки удари — един замах, втори, трети. При всеки удар палката му постигаше целта си, а удареният се отдръпваше. Тези умели атаки пораждаха болка, която обездвижваше, без да уврежда. Впрочем към Лем не беше проявена тази предпазливост. Още в момента на отстъпването си едрият мъж получи втори удар, през корема. Лем се преви, изцъклен от болка.

А на пазара за роби търговията продължаваше да тече. Неколцина повдигаха вежда към случващото се, но пък какво можеше да очаква човек от задрасканите лица и техните надзиратели? Посетителите просто ги заобикаляха и продължаваха пътя си. Излишно беше Уинтроу да се обръща за помощ към тях. Никой нямаше да му обърне внимание, макар неговото лице да не беше татуирано.

Лем оставаше превит, а надзирателят невъзмутимо отключи окървавените окови от глезените на Кала. Надигайки се, той остро се вторачи в Уинтроу.

— Заслужаваш теб да окова на нейно място, мърльо! — просъска той. — Заради теб изгубих робиня и цялата заплата за един ден. Да, ей го, клиентът ми си отива. Не са му изтрябвали роби с такъв темперамент. — Посредникът посочи с палката си към отдалечаващия се човек. — Е, какво да се прави. Който не работи, не трябва да яде, милички.

Уинтроу се затрудняваше да приеме небрежността, с която този дребосък се отнасяше към смъртта на робинята.

— Жената е мъртва по твоя вина! — каза му той. — Ти си искал да отровиш само неродената й рожба, но си отровил и нея самата. Два живота тежат на съвестта ти!

Заради удара по рамото юношата не можеше да се изправи. Все пак той успя да коленичи, но дребосъкът го повали обратно.

— Ау, какви думи знаел голобрадкото! Потресен съм! Ти, вместо да бъбриш, момчето ми, вземи да ми изплатиш обезщетението. И бързичко. Не ме карай сам да си вземам парите.

— Нямам пари — ядосано му отвърна Уинтроу. — А и да имах, пак не бих ти платил.

Изправен край него, търговецът го сръчка с палката си.

— Къде е баща ти? Той ще ми плати.

— Сам съм — тросна се юношата. — И не се налага да плащам на теб или на господаря ти за онова, което сторих. Аз изпълних свещения си дълг към Са. Постъпих правилно.

Той погледна към робите. Някои от тях бяха започнали да се изправят. Лем бе пропълзял до Кала и напрегнато се взираше във вторачените й очи, в опит да зърне онова, което и тя съзираше.

— Така ли било? Правилно за нея, може, но не и за себе си — хапливо изтъкна дребният. Той говореше бързо, с глас като стържене на чакъл. — Ти явно не знаеш, хлапако, че в Джамаилия на робите не се полага последната утеха на Са. Така отреди сатрапът. Тъй де, онзи, който има истинска душа, не би свършил в робство. Поне така го разбирам аз. И как стоят нещата сега? Аз изгубих една робиня и печалбата си за днешния ден. Това няма да се хареса на сатрапа. А ти си не само убиец, а и скитник. Ако беше по-якичък, щях да ти сложа веригите веднага. Но какво да се прави, човек трябва да уважава закона. Хей, пазачо! — И дребосъкът помаха с палката си към един минаващ стражник. — Тук имам нещо за теб. Едно хлапе без близки и без пари, което дължи обезщетение, задето уврежда собствеността на сатрапа. Стой!

Последното възклицание последва рязкото изправяне на Уинтроу, който, тласнат от отчаяние, скочи и побягна. Предупредителният вик на Лем го накара да погледне назад — нещо, което юношата трябваше да замени с привеждане, защото умело хвърлената тояжка го удари по главата и го повали насред мръсотията на пазара за роби.