Робин Хоб
Вълшебният кораб (4) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава първа
Свещенослужители и пирати

И Кенит, и ботушите му не обръщаха внимание на вълните, разливащи се по пясъка. Мъжът не отделяше поглед от ивицата водорасли, черупки и отломки, която обозначаваше достъпа на водата. Отливът тъкмо започваше; все по-ниско и по-далече достигаше умолителният позив на водите. Това предоставяше възможност на черния пясък да се протегне напред и да разкрие шистите, до този момент задушавани от вълните.

От другата страна на острова се намираше двумачтовият кораб на Кенит, пуснал котва в Залива на заблудата. Мариета бе навлязла в него рано сутринта, по времето, когато прилежащите му вихри тъкмо прогонваха и последните остатъци от бурята. Тогава отливът все още не бе настъпил; хищните скали на небезизвестния залив бяха покрити с течна зеленина. Сред тези канари лодката си бе проправила път, за да отнесе капитана и Ганкис до тясната извита ивица черен пясък — бряг, който и при най-малката буря бързаше да се скрие под водата. Над него, по-храбри, се издигаха шистови склонове и вечнозелена растителност, макар и превита от ветровете.

Дори непоклатимите Кенитови нерви не можеха да се отърсят от впечатлението за навлизане в нечия полуотворена паст.

Младият Опал бе останал с лодката, за да предотврати проявата на някой от онези необичайни инциденти, които винаги връхлитаха оставените без надзор съдове. За голямо неудоволствие на юнгата Кенит бе взел Ганкис със себе си, с което принуждаваше младока да остане сам. Преди отдалечаването си капитанът бе зърнал момчето да седи на ръба й и да редува наплашени погледи към гората с плахи озъртания към закотвената по-далече в залива Мариета. Котвената верига бе видимо обтегната: корпусът копнееше да последва изстрелващото се в открити води течение.

Легендарни бяха опасностите, свързани с посещаването на този остров. И не ставаше дума за репутацията му на място, сипещо странни инциденти върху посещаващите кораби и екипажите им. Ставаше дума за това, че цялото място бе пропито с необичайната магия на Чуждите. Кенит бе усетил въпросната магия още при стъпването си на брега. Усещането продължаваше да се проявява и по цялото протежение на пътеката, отвеждаща към Плажа на съкровищата.

Въпросната пътека съумяваше да прояви и още една чудатост: никакви откъснати листа или нагли растения не нарушаваха целостта й. Това правеше още по-силно впечатление при вглеждане в обградилата я папрат. От околните дървета все още се процеждаха капки — бисери от отминалата буря. Въздухът бе прохладен, живителен. Ярки цветя, обградили пътеката, противопоставяха височината си на околната мрачина; почти всички те доближаваха човешки бой. Това им даваше оправдателно основание да изпълват околността с омайния си аромат. Може би те се опитваха да призоват посетителите сред себе си и да ги подканят към разходка?

Оранжевият мъх, покрил дънерите, не изглеждаше толкова привлекателен. Неговият цвят напомняше на Кенит за паразитен глад. Само че капитанът не получи възможност да разсъждава дълго над тези си асоциации: голяма паяжина, разгърната насред пътеката, покрита със сребърни капки, принуди него и спътника му да се приведат. Паякът, заел позиция сред нишките й, си позволи да открадне мислите му с вида си, защото се отличаваше със същия неприятен оранжев оттенък и притежаваше големината на бебешки юмрук. Зелена дървесна жаба бе смогнала да се оплете и в момента се мяташе, но арахнидът не й обръщаше внимание.

Докато на свой ред минаваше под паяжината, Ганкис изсумтя отвратено.

Тази пътека разсичаше земите на Чуждите. Една стъпка встрани бе достатъчна да отведе дръзновения сред тях — ако въпросният действително бе тъй дързък, та да напусне отредената за човеци пътека и да навлезе в леса. Според легендите в древни времена тук бяха идвали герои, умишлено напускали пътя, за да подирят селищата на Чуждите, мъдростта на пещерната им богиня или чудати дарове — даряващи невидимост наметала и всесечащи мечове. Дръзнали да дойдат тук бардове се бяха завръщали с гласове, способни да отнемат слуха с мощта си и да запленят слушателя с умението си. Всички знаеха историята за Кейвън Гарванокоси, гостувал на Чуждите в продължение на столетие и половина, а въпреки това се завърнал с непроменен лик, позлатена коса, пламтящи като въглени очи и песни, чиито стихове загатвали за бъдещето.

Кенит изсумтя. Нямаше човек, който да не е чувал за тези истории, пък в същото време никой не бе чувал за съвременници, повторили някое от въпросните постижения. Може би предприелите това предпочитаха да пазят мълчание. А може би никой от тях не бе успял да се завърне. Виж това, второто, му се струваше по-вероятно.

Пиратът нямаше намерение да задържа мислите си на подобни теми, както и не възнамеряваше да се отделя от пътеката. Той бе пристигнал на Острова на Чуждите, за да я извърви цялата.

Всички знаеха какво се крие в края й.

Чакълестата пътека продължаваше да се вие сред хълмовете, докато не изведе пътниците върху тревисто плато, отвъд което започваше плаж. Това бе отсрещният бряг на островчето. Легендите предупреждаваха, че всеки кораб, спуснал котва тук, ще има небитието за свое следващо пристанище. Кенит не бе чувал за съдове, осмелили се да изпробват тези слухове. Евентуални храбреци най-вероятно бяха отнесли храбростта си на дъното.

Небето бе отпочинало добре след снощната буря — нищо друго не можеше да му придаде подобен ясен цвят. Под него каменистият плаж се извиваше в ленива дъга, разсечена от поток, който се губеше сред нататъшните треви в единия си край, а другия насочваше към морето, за да се слее със солеността му. В далечината се издигаха по-тъмни скали — те обгръщаха отсрещния край на плажа. Компания им правеше израстваща край острова скала, приютила собствен малък плаж. Празнината между остров и крайбрежна скала бе защипала отрязък небе и неуморни води.

— Доста силен вятър вилня през нощта, сър. Не даваше мира на вълните. Говори се, че Плажът на съкровищата е най-добре да бъде прекосяван край тревистите дюни… ей там. Хората казват, че при по-силни бури вълните изхвърляли там разни неща. Чупливи неща. Върху скалите те биха се пръснали на късчета, но сред треволяка се запазват.

Ганкис говореше задъхано, затруднен да следва бързата крачка на спътника си.

— Един мой чичо, съпруг на леля ми, казваше, че познавал човек, който точно на това място открил малка дървена кутийка, лъскава и украсена с цветя. Вътре имало стъклена статуетка на жена с пеперудени криле. Ама стъклото не било прозрачно; в него танцували цветове. — Ганкис замълча и погледна изкосо своя предводител. — Искате ли да знаете какво казал за тази находка Чуждият? — плахо попита той.

Кенит поспря, за да срита с върха на ботуша си мокрия пясък. Златен проблясък възнагради постъпката му. Пиратът се приведе небрежно и изтегли златна верига, оказала се прикрепена към медальон.

Мъжът обърса находката в ленения си панталон и я отвори. Капачето се отмести с леко щракване. Солената вода бе смогнала да се просмуче в ръбовете, но не и да достигне вътрешността. Портретът на млада жена му се усмихваше непокътнат, с весел и едновременно укорителен поглед. Кенит изсумтя и прибра медальона в джоба на везаната си жилетка.

— Капитане, знаете, че те няма да ви позволят да го задържите. Никой няма право да задържи за себе си неща от Плажа на съкровищата — плахо изтъкна Ганкис.

— Нима? — осведоми се Кенит. Той вложи известно веселие в гласа си, което успя да обърка спътника му. Тъй като не можеше да определи дали става дума за подигравка, или заплаха, Ганкис незабележимо се поотдръпна, за да отдалечи лицето си от обсега на юмрука на другия пират.

— Така се говори, сър — колебливо продължи Ганкис. — Никой няма право да отнесе намереното. Приятелят на чичо ми не го е сторил, за това зная със сигурност. Чуждият разгледал находката, предсказал му бъдещето по нея, а после го отвел до някакви скали, най-вероятно онези. — Той повдигна ръка към далечния каменист склон. — Там имало хиляди малки дупки… Така де… Как се казваха…

— Ниши — с почти занесен глас подсказа Кенит. — Ниши, Ганкис. Ти също щеше да ги наричаш така, ако можеше да използваш родния си език.

— Да, сър. Ниши. И във всяка от тях имало съкровище. Без онези, които били празни. Чуждият му позволил да ги разгледа. Там имало неща, каквито човек не може да си представи. Чаши от най-фин порцелан с всичките там цветчета, златни бокали за вино със скъпоценни камъни, украсени дървени играчки… какво ли още не. Та приятелят на чичо ми намерил подходяща ниша и поставил пеперудата в нея. Разправяше, че в онзи момент се почувствал като човек, който възстановява част от света. Негови думи били това, капитане. Подир това напуснал острова и се прибрал.

Кенит прочисти гърло. Този звук смогна да изрази презрение, за което повечето хора биха се нуждаели от цяла редица ругатни.

Ганкис сведе глава.

— Той го казва това, сър, не аз — повторно натърти той, зарови ръце в колана на захабените си панталони и почти неохотно додаде: — Този човек е малко размътен в главата. Дарява в храма на Са по една седма от всичко, което заработи. Най-големите си деца също е обрекъл на служба при него. Подобен човек не мисли като нас, сър.

— Ти пък кога ли мислиш, Ганкис — подметна капитанът. Светлите му очи се загледаха към крайбрежието. Отразеният от вълните блясък го накара да примижи. — Върви да се разходиш сред треволяците. И ми донеси всичко, което намериш.

— Тъй вярно.

По-възрастният пират се отдалечи. Пътьом той хвърли един печален поглед към младия капитан, но протестът му се ограничи с тази постъпка: той ловко се насочи нагоре по брега и навлезе сред платото. Там мъжът започна да обхожда методично, вперил поглед пред себе си. Методът му даде успех почти веднага: Ганкис се затича напред и повдигна находката си — нещо, което блесна в светлината на утрото. Сбръчканото лице също сияеше.

— Сър, само да видите какво открих!

— Ако ми го донесеш, може и да видя — раздразнено отбеляза Кенит.

Ганкис забърза обратно като призовано куче. Кафеникавите му очи продължаваха да блестят по нетипичен за годините му начин. Стиснал намереното с две ръце, той умело скочи обратно на плажа. Песъчинките възмутено се разбягаха под ударите на обущата му.

Загледаният в него Кенит се навъси за момент. Старият моряк обичаше да се прекланя пред своя капитан, ала освен това изпитваше типичното за всички пирати нежелание за споделяне на намереното. В действителност Кенит не бе очаквал Ганкис да му предаде откритото; бе възнамерявал просто да го претърси преди връщането на борда. Затова начинът, по който Ганкис търчеше насреща му, ухилен като влюбен селски идиот, определено пораждаше смущение.

Самият Кенит запазваше ироничната си усмивка: както винаги, лицето му не издаваше нищо от мислите. Тази способност бе придобита с усилени тренировки, отдавна доказали ползата си, и придаваше на капитана привидната апатичност на дебнеща котка. Разбира се, високият ръст му позволяваше да гледа с превъзходство към останалите и в чисто физическо отношение, но не това беше най-важното. Неизменното веселие целеше да внуши на следовниците му, че те с нищо не са способни да изненадат своя капитан, способен да предвижда не само действията, а и мислите им. Екипаж с подобни настроения никога нямаше да прояви склонност към бунт. А дори и такава склонност все пак да се зародеше, никой не би се осмелил да направи първата крачка.

Затова той не помръдна от мястото си и остави Ганкис да дотича. И не само това: Кенит умишлено не посегна веднага, а позволи на другия да подържи находката си протегната под присмехулния взор.

Капитанът трябваше да прояви целия си самоконтрол, за да не я грабне от ръцете му още в първия миг — никога през живота си не бе съзирал подобна дрънкулка. Тя представляваше стъклено кълбо, изработено с впечатляващо умение. Никакви драскотини или пукнатини не нарушаваха повърхността й. Самото стъкло се отличаваше с лек син оттенък, който не затрудняваше погледа. Три дребни фигурки с пъстри дрехи и лица стояха прикрепени към малка сцена. Умението на неизвестния творец ги бе съединило — когато Ганкис раздвижи кълбото, фигурките се раздвижиха. Първата започна да се върти на връхчетата на пръстите си, втората започна да се премята над лост. Третата кимаше периодично, в такт с движенията им. Изглеждаше, че трите миниатюри танцуват на някаква осезаема само за тях музика.

Кенит позволи повторна демонстрация, а после, мълчаливо, протегна дългопръста ръка. Плавният му жест получи находката.

Маската на ирония не трепна върху лицето на капитана: нито когато той повдигна кълбото към светлината, нито когато фигурките се раздвижиха в отговор на собствения му жест. Находката стоеше прекалено дребна върху дланта му.

— Детска играчка — пренебрежително определи той.

— Играчка за изключително богат принц — осмели се да вметне Ганкис. — Прекалено е крехко, за да бъде поверено на дете, сър. Едно изпускане и…

— А въпреки това кълбото е преживяло бурните вълни и полета си към брега — с отмерено добродушие изтъкна Кенит.

— Това е така, сър, наистина, само че нали става дума за Плажа на съкровищата. Почти всичко, което водите изплюят тук, е цяло. Поне така съм чувал. Туй било част от магията на това място.

— Магия. — Кенит си позволи да се усмихне още по-широко. Кълбото с фигурките изчезна в дълбокия джоб на тъмносинята му куртка. — Значи вярваш, че магията обсипва брега с подобни дрънкулки?

— А какво друго, капитане? Това топче би трябвало да се е разпаднало на късчета. Или поне пясъкът щеше да го е надраскал. Вместо това то изглежда като току-що напуснало дюкяна на някой бижутер.

Другият тъжно поклати глава.

— Тук няма никаква магия, Ганкис. Става дума за насрещните течения на Ортските плитчини и вятъра, който запраща корабите към островите и вее насреща им по време на целия обратен път. Същото съчетание гарантира гибелта на всеки кораб, опитал да пусне котва от тази страна на острова.

— Тъй вярно — покорно се съгласи Ганкис, но само от почит към йерархията. Погледът му оставаше впит в джоба, приютил кълбото. В отговор усмивката на капитана се разгърна.

— Какво чакаш още? Върви обратно горе и виж какво още ще откриеш.

— Веднага, сър.

След един последен поглед пиратът пое обратно. А Кенит пъхна ръка в джоба и помилва стъклената повърхност, преди да поднови разходката си по плажа. Над него чайките следваха маршрута му и се отпускаха върху вятъра, съсредоточени върху търсенето на храна.

Капитанът не се тревожеше, но и не си позволяваше да забравя, че от другата страна на острова го чака корабът му, закотвен сред коварни води. Той щеше да прекоси целия плаж, както изискваше традицията, но щеше да си тръгне веднага след като изслушаше предсказанието на някого от Чуждите. Освен това Кенит нямаше никакво намерение да оставя събраните съкровища.

Последната мисъл превърна усмивката му в истинска.

Той извади ръка от джоба си и разсеяно докосна другата си китка. Под дантеления маншет се криеше двойната намотка на кожена гривна, пристегнала дървена фигурка. Тя представляваше лице, пронизано в лоба и челюстта. Това позволяваше лицето да бъде пристегнато точно към точката на пулс. Някога то бе имало черен цвят, само че с течение на времето боята бе изчезнала. Но чертите все още се различаваха ясно — нямаше как да бъде другояче, все пак те бяха изсечени. Дребното личице изобразяваше иронична гримаса и представляваше точно копие на Кенитовото. Изработването на този талисман му бе струвало цяло състояние. Не всички, които умееха да обработват магическо дърво, проявяваха склонност да прилагат способностите си — дори и ако бяха достатъчно дръзки да откраднат от въпросния материал.

Възмутителната цена бе една от причините, заради които Кенит и днес си спомняше дърводелеца, изработил фигурката. Дълги часове пиратът бе стоял в осветената му работилница и бе наблюдавал как занаятчията обработва необичайно твърдия материал, за да го превърне в огледален образ на поръчителя. Чакането бе протекло сред мълчание: творецът не бе притежавал способност да говори; пиратът не бе проявил склонност. Всеки би могъл да разбере Кенитовото нежелание да нарушава концентрацията на майстора: обработването на магическо дърво изискваше не само умения на резбар, а и на заклинател. Капризен материал, но с основание — изработеният от него талисман притежаваше способността да защитава притежателя си от магически влияния.

Дори и да можеха да разговарят, Кенит не би имал какво да каже. Възмутително голямата сума бе уредена още преди месеци; неотдавна дърводелецът бе изпратил пратеник, който да съобщи за успешното сдобиване с грижливо пазения материал. Въпросният пратеник бе предал и искане за доплащане — претенция, успяла да вбеси пирата, но не и да наруши външното му спокойствие. В ателието на занаятчията капитанът бе изсипал монети, скъпоценни камъни и верижки от благороден метал върху везните. Едно кимване бе указало достигането на исканото доплащане.

Подобно на мнозина от Бингтаун, занимаващи се с незаконни дела, майсторът бе избрал да се лиши от езика си, за да гарантира тайнствеността на клиентите си. Разбира се, тази постъпка бе по-скоро символична, но Кенит пак я одобряваше.

След края на работата си занаятчията лично бе привързал фигурката към китката на клиента си, изразявайки задоволството си с кимвания.

В отговор Кенит бе отнел живота му. Подобна постъпка беше единственото разумно нещо, а Кенит бе изключително разумен човек. На тръгване пиратът беше прибрал допълнителното възнаграждение, поискано от занаятчията: той не можеше да има доверие на човек, който не спазва условията на първоначалната уговорка, но не това бе причината, а нуждата от тайнственост. Ако се разчуеше, че капитан Кенит носи талисман против заклинания, хората му щяха да започнат да се усъмняват в безстрашието му. А подобно нещо бе недопустимо. Всички смятаха, че капитанът не се бои от нищо и притежава удивителен късмет. Верността на следовниците му се основаваше на това. Те не биваше да мислят, че предводителят им допуска, че нещо би могло да застраши късмета му.

Една година бе изминала от убийството на занаятчията. В течение на този период Кенит бе имал възможност да размишлява над стореното от него и по-точно над евентуалните последици, които смъртта на майстора би имала върху талисмана — до този момент последният така и не оживяваше. По време на договарянето капитанът се бе осведомил за момента, в който малкото личице ще оживее. Отговорът на занаятчията бе представлявал красноречиво свиване на рамене, последвано от ръкомахане, показващо, че никой не е в състояние да предскаже подобно нещо. И Кенит бе останал да чака пълното задействане на талисмана, което щеше да бъде предвещано от очакваната промяна. Но бе настъпил момент, в който той не можеше да чака повече. Инстинктивно бе усетил, че е дошло времето да посети Съкровищния плаж и да се сдобие с богатствата, които океанът е извлякъл за него. Вече не можеше да става дума за чакане; настъпваше време за риск. И този път капитанът трябваше да се осланя на късмета си. Та нали щастието му бе проработило и в деня, когато бе убил дърводелеца? Онзи се бе обърнал неочаквано, едновременно с изтеглянето на пиратската сабя. Впоследствие Кенит размишляваше, че ако занаятчията бе притежавал езика си, крясъкът му би прозвучал много по-гръмко.

Той побърза да прогони майстора от мислите си — точно сега нямаше намерение да размишлява за него. Плажът на съкровищата не беше място, където човек да се отдава на мисли за миналото: тук се криеха богатства, подсигуряващи бъдещето. Затова пиратът продължи да следва извивките на бреговата ивица. Край стъпките му проблясваха раковини, помахваха раци, лежаха изхвърлени водорасли. Нищо от това не представляваше интерес за погледа му — взорът търсеше отломки и захвърлени вещи.

Не му се наложи да търси дълго първата си находка. Очукано сандъче криеше комплект чаени чаши. Хората, които ги бяха създали, и хората, които ги бяха използвали, не интересуваха Кенит — от значение беше единствено качеството на самите вещи. Чашките бяха дванадесет на брой, изработени от вдълбана птича кост. Красяха ги дребни сини изображения, оформени от изключително тънки линии, привидно дело на четка с единствен косъм.

Личеше, че чашите са били употребявани дълго време: боята им бе избеляла, а продължителният допир на пръстите бе изтънил дръжките. Въпреки това пиратът взе сандъчето под мишница и продължи.

В момента вятърът духаше насреща му. Облаци нямаше; скъпите му ботуши хрущяха приятно сред влажния пясък. Понякога той вдигаше очи, за да огледа целия плаж. И съумяваше да скрие нетърпението си.

При поредното поглеждане към земята Кенит забеляза кутийка от кедрово дърво. Солената вода я бе изкривила — за отваряне не можеше да става дума. Капитанът трябваше да я разбие в един камък, за да се запознае със съдържанието й. Вътре той откри изкуствени нокти, дванадесет на брой. Миниатюрни скоби служеха за застопоряването им в края на пръстите; върхът на всеки от тях криеше малка кухина, вероятно за съхраняването на отрова. Пиратът и тях прибра в джоба си. Новото откритие придаде потракване към походката му.

Не го смущаваше, че намереното току-що не беше нито създадено, нито предвидено за човек. Преди малко той се бе присмивал на Ганкисовото суеверие, само че всички знаеха, че до тези скалисти брегове достигат водите на повече от един океан. Корабите, сглупили да подирят приют тук по време на буря, много често изчезваха без каквато и да било следа. Морски вълци разказваха за попадането си сред водите на чужд свят. И Кенит проявяваше склонност да им вярва.

Той хвърли бърз поглед към небето. За момента то оставаше ясно. Виж, вятърът беше студен и сух, но пиратът смяташе, че времето ще се задържи благоприятно по време на целия му престой на острова. Късметът нямаше да го изостави.

Следващото му откритие се оказа далеч по-смущаващо. То се състоеше от червено-синя кожена торба, полузаровена в мокрия пясък. Кожата бе изключително здрава; личеше качествената направа. Солената вода бе смогнала да се пропие в нея и да размие цветовете един в друг. Въпросната соленина бе успяла да обезсмисли наличието на месингови закопчалки. Кенит трябваше да използва ножа си, за да отвори торбата. Вътре той откри котенца, напълно развити, с дълги нокти и цветни петна зад ушите. И шестте бяха мъртви.

Пиратът потисна отвращението си и посегна към най-малкия труп, за да го разгледа. Животинката имаше синя козина, доближаваща лилаво, и розови клепачи. Явно това бе изтърсакът на котилото. Телцето бе ледено, вкочанено и отвратително на допир. Рубинена обица красеше едното ухо.

Капитанът почувства желание да го захвърли. Не, това беше нелепо. Той откъсна обицата и я прибра в джоба си. Сетне, тласкан от непонятен импулс, пиратът върна тялото в торбата, преди да поднови пътя си.

 

 

В жилите му течеше възторг. Дърво. Кора и сок, горско ухание и танцуващи във въздуха листа. Дърво. Но също и усет за почвата, влагата, въздуха и светлината — всичко, обгръщащо и пронизващо дървесното същество. Той се движеше с тях, сливаше се и отново се отделяше от съществуването на кора, листа и корени сред въздух и подпочвена вода.

— Уинтроу.

Момчето бавно отдели поглед от дървото пред себе си. Едва след усилие на волята погледът му можа да се съсредоточи върху усмихнатото лице на младия жрец. Берандол го насърчи с кимване, в отговор на което Уинтроу затвори очи за миг, затаи дъх и се отдели от унеса си. Рязко поемане на въздух съпътства следващия му поглед: вдишване след изникването от дълбини. Шарената сянка, земната влага и ветрецът изчезнаха рязко. Уинтроу отново се озова в манастирската работилница — хладна зала с каменен под. Плочите отдавна бяха откраднали топлината на нозете му. Десетина работни маси изпълваха помещението. Още три от тях бяха заети: момчета на неговата възраст работеха бавно, със занесени движения, издаващи транса им. Едното плетеше кошница, а другите двама оформяха глина.

Той сведе поглед към парчетата стъкло и олово на масата пред себе си. Красотата на изображението, което бе създал, изуми дори самия него. И въпреки това предаденият дървесен образ не можеше да се сравнява с удивлението, предизвикано от сливането със самото дърво.

Уинтроу прокара пръст по очертанията на ствола и клоните. Допирът до изображението приличаше на докосване до собственото му тяло — той притежаваше същото познание. Зад себе си момчето можеше да чуе тихото дишане на Берандол. Непосредствено след напускане на транса възприятията запазваха част от чувствителността си. Това му позволи да долови възхищението на жреца, доближаващо се до неговото. Известно време двамата стояха мълчаливо, прославящи Са с възхитата си.

— Уинтроу — тихо повтори свещеникът. Той протегна ръка и проследи очертанията на дракона, надничащ сред клоните на короната, и я насочи надолу, към преплетената с корените змия. Подир това дланта му се озова върху рамото на момчето и внимателно го накара да се отдръпне от масата си. — Още си прекалено малък, за да оставаш в подобно състояние цяла сутрин. Трябва да се научиш да се владееш.

Тези думи свещенослужителят изрече, докато насочваше момчето към изхода на залата.

Уинтроу повдигна ръце и разтри неочаквано започналите да го глождят очи.

— Цялата сутрин? — занесено попита той. — Дори не съм усетил, Берандол.

— Сигурен съм, че е така. Но умората, която изпитваш, ще се прояви като достатъчно убедителна. Човек трябва да бъде внимателен, Уинтроу. Утре, преди да започнеш, помоли някой от дежурните да те събуди към средата на утрото. Талант като твоя е прекалено ценен, за да се окаже пресилен от безотговорна употреба.

— Действително главата започва да ме боли — призна юношата и стисна чело зад тъмнокосия си перчем. Веднага след това той се усмихна. — Но дървото си струваше, Берандол.

Жрецът кимна бавно.

— Това е вярно и в буквалния си смисъл. С парите от този прозорец ще можем да препокрием залата на послушниците. Стига майка Делити да събере сили да лиши манастира от подобно удивително произведение. — Той помълча за момент, преди да добави: — Виждам, че те са се появили отново. Драконът и змията. Предполагам, че ти пак не знаеш…

Недовършеното изречение заместваше въпрос.

— Нямам никакъв спомен да съм ги изобразявал — отвърна Уинтроу.

— Разбирам.

В гласа на Берандол нямаше преценка, само търпение.

Известно време двамата вървяха в дружелюбно мълчание. По време на този преход сетивата на Уинтроу се върнаха в обичайното си състояние; хладните каменни коридори на манастира престанаха да съдържат предишния интерес: изчезна миризмата на солите, попили в стените, затихна проскърцването на наместващи се блокове. Грубата тъкан на кафявата послушническа роба стана поносима за кожата. По време на навлизането им в градината момчето се чувстваше уютно в собственото си тяло. Все още го изпълваше замаяност, по-подходяща за човек, който е спал цял ден. Към това се прибавяше умора, постижима единствено с пълната противоположност на целодневно спане.

Въпреки това Уинтроу крачеше мълчаливо до жреца, както изискваха манастирските обичаи. По пътя си те се разминаваха с мъже и жени в зелени свещенически роби, а също и с помощници в бели одежди. Кимвания служеха за безмълвни поздрави.

В близост до бараката с инструменти момчето бе споходено от неочаквана и смущаваща увереност, че двамата са се отправили именно натам и че му предстои да прекара остатъка от деня сред градината. Във всеки един друг момент Уинтроу би приветствал подобна перспектива, само че след продължителен транс престоят на открито се превръщаше в особено неприятен.

Колебливостта на стъпките му не убягна на Берандол.

— Не се поддавай на тревогите, Уинтроу — тихо го укори свещеникът. — Когато изпитваш притеснение за онова, което би могло да се случи, ти пропускаш възможността да се насладиш на настоящия момент. Онзи, който се тревожи за идното, губи настоящето и отравя следващото с предмисъл. — Берандоловият глас придоби острота. — Ти прекалено често се отдаваш на подобни мисли. Ако ти бъде отказана жреческа степен, то най-вероятно ще бъде заради това.

Момчето хвърли сепнат поглед към свещеника. За момент отчаяние изникна върху невръстното лице. Тогава то откри уловката. И се усмихна широко. Берандол се присъедини към мимиката му, когато момчето каза:

— Но ако се притеснявам за евентуалното си отхвърляне, сам ще съм го предизвикал.

Берандол одобрително го сръчка с лакът.

— Именно. Колко бързо се учиш… Аз бях много по-голям, почти на двадесет, когато най-сетне се научих да съчетавам това Противоречие с живота си.

Уинтроу срамежливо сви рамене.

— Снощи размишлявах над това, преди да заспя. Човек трябва да се подготвя за бъдещето и да очаква бъдещето, без да се бои от бъдещето. Двадесет и седмото Противоречие на Са.

— Едва на тринадесет да достигнеш до двадесет и седмото Противоречие…

— Защо, вие до кое сте достигнали в момента? — простодушно попита момчето.

— Тридесет и третото. Вече две години не успявам да го разреша.

Дребният юноша отново повдигна рамене:

— Аз още не съм стигнал до него.

Двамата навлязоха в сянката на ябълковите дървета, под листа, натежали от горещината на деня. Зрели плодове придърпваха клонките към земята. В отсрещния край на овощната градина послушници обхождаха дърветата и ги поливаха с кофи изворна вода.

— Жрецът не бива да съди, освен ако не е способен да съди с преценката на Са; абсолютно справедливо и с пълна милост. — Берандол поклати глава. — Признавам, че не виждам как подобно нещо е възможно.

В погледа на момчето вече личеше размисъл; челото оставаше леко сбърчено.

— Докато смяташ, че е невъзможно, сам си забраняваш разбирането. — Гласът му звучеше занесено. — Освен ако целта не е да открием точно това — че жреците нямат право да съдят, защото не притежават абсолютна милост и абсолютна справедливост. Може би от нас се иска единствено да прощаваме и утешаваме.

Берандол поклати глава.

— Само за няколко мига ти достигна до мисълта, отнела ми шест месеца. Но има и друго. Край себе си виждам мнозина свещеници, които си позволяват да отсъждат. Бродещите представители на нашия орден се занимават почти изцяло с това: да разрешават неразбирателствата сред народа. В такъв случай те трябва по някакъв начин да са разрешили Тридесет и третото Противоречие.

Момчето го погледна любопитно, понечи да каже нещо, изчерви се и замълча.

Берандол се загледа в повереника си.

— Говори, каквото и да искаше да кажеш. Няма да те укоря.

— Проблемът е, че аз се канех да укоря вас — призна Уинтроу. С просияло лице той додаде: — Но се усетих и спрях.

— И какво щеше да ми кажеш? — настояваше свещеникът. Когато момчето поклати глава, наставникът му се засмя. — Нима мислиш, че ще се наскърбя, след като изрично съм те помолил да споделиш мисълта си? Хайде, слушам те.

— Щях да ви кажа, че трябва да построявате поведението си според наставленията на Са, а не според делата на останалите. — Момчето говореше прямо, но още към края на думите си сведе очи. — Зная, че не е моя работа да ви напомням това.

Берандол изглеждаше прекалено замислен, за да се наскърбява.

— Но ако аз следвам само наставленията, а в сърцето си виждам, че за човека е невъзможно да отрежда като Са, с абсолютна справедливост и пълна милост, принуден съм да заключа… — Той говореше все по-бавно, заради неохотата да изрази достигнатата мисъл. — Трябва да заключа, че или Бродещите притежават много по-развита духовност от мен, или че те имат точно толкова право да отсъждат, колкото и аз. — Погледът му се зарея сред ябълковите дървета. — Възможно ли е цял клон от ордена ни да съществува сред неправда? Не е ли възмутително дори да си помислям подобно нещо?

Притеснените му очи отново се спряха върху момчето до него. То се усмихваше спокойно.

— Ако мислите следват наставлението на Са, те няма как да са нечисти.

— Ще трябва да размишлявам още над това — с въздишка заключи Берандол и с искрена привързаност погледна Уинтроу. — Благословен да е денят, в който ти стана мой ученик. Макар че в много случаи не ставаше ясно кой кого обучава. Ще ми липсваш.

Внезапна тревога изпълни взора на Уинтроу.

— Какво искате да кажете? Да не би да заминавате? Нима ви отзовават тъй скоро?

— Не става дума за мен. Трябваше да ти предам вестта по по-добър начин, но както става винаги, разговорът с теб успя да отвлече мислите ми. Ти си този, който заминава. По тази причина дойдох да те потърся. Викат те обратно у дома. Баба ти и майка ти са изпратили вест, че дядо ти умира. Двете биха искали да си вкъщи в такъв момент.

Сепнат от мъката, изникнала върху лицето на момчето, свещеникът добави:

— Прости нетактичността ми. Ти тъй рядко говориш за семейството си; не знаех, че си толкова привързан към дядо си.

— Не съм — призна Уинтроу. — В действителност почти не го познавам. Когато бях малък, той неизменно пътуваше сред морето. А в моментите, когато си беше вкъщи, той винаги ме плашеше. Не с ожесточение, а с властността си. Присъствието му успяваше да породи впечатлението, че околността е прекалено нищожна за него. Още тогава чувах хората да говорят за него като за някаква легенда. Не помня някога да съм се обръщал към него. Когато дойдеше вкъщи, той връхлиташе като Северния вятър. Вместо да се радвам, аз се стараех да се крия от него. Когато се окажех завлечен пред него, той критикуваше ръста ми. Защо момчето е толкова дребно? Уж момче, а пък е толкова дребно! Не му ли давате месо? Да не би да е злоядо? Тъй подпитваше той, а подир това ме дръпваше и започваше да преценява дебелината на ръката ми. В тези моменти винаги се чувствах засрамен, сякаш аз съм виновен за това, което съм се родил. След влизането си в храма съм го виждал още по-малко, но зная, че мнението му за мен няма да се е променило. Но не заради него не искам да се връщам, нито заради мисълта, че отивам край смъртно легло. Става дума за самото завръщане, Берандол. У дома е толкова… шумно.

Свещеникът сгримасничи състрадателно.

— Струва ми се, че се научих да мисля едва след идването си тук — продължи Уинтроу. — У дома беше прекалено шумно и прекалено населено. Никога нямах време да мисля. От момента, в който бавачката ни вдигнеше от леглата, до мига, в който ни изкъпеха и ни завиеха за лека нощ, ние бяхме обградени от неспирно движение. Непрекъснато ни преобличаха, извеждаха ни на разходка, на приеми или на трапези… край нямаше. Знаете ли, че след пристигането си тук не излязох от килията си цели два дена? Без бавачката, баба или мама да се разпореждат, аз си нямах представа какво да правя. Освен това бях свикнал да представлявам част от цялост, в която влизаме аз и сестра ми. Време е за следобедния сън на децата; време е децата да обядват… На заминаване ми се струваше, че съм изгубил половината си тяло.

Берандол се усмихваше разбиращо.

— Ето какво било да бъдеш Вестрит. Винаги съм се чудил как живеят децата на Търговците от Бингтаун. При мен беше различно и същевременно същото. Аз съм от семейство на свинари. Нямах си бавачка да ме води на излети, но при нас винаги се намираше някаква работа. Сега като се замисля, по-голямата част от времето ни минаваше в усилия просто да оцелеем: ние преживявахме с удивително малко храна, поправяхме неща, за които обикновен човек никога не би заподозрял, че възстановяването им е възможно, грижехме се за свинете… Не е преувеличение да кажа, че животните получаваха повече внимание от нас самите. Изобщо не можеше да става и дума някое от децата да бъде дадено в храма. Но тогава майка ми се разболя. Татко обеща, че ако тя оздравее, той ще обрече едно от децата си на Са. И тъй като тя оцеля, те изпратиха мен. Аз бях изтърсакът: най-малък, само с една здрава ръка. Дори и това беше лишение за тях, но пък далеч по-лесно за преодоляване от липсата на някой от големите ми братя.

— Само една здрава ръка? — изненадано попита Уинтроу.

— Да. Като малък веднъж паднах на нея. Тя заздравяваше дълго, а когато най-сетне се възстанови, остана по-слаба. Но жреците ме излекуваха. Те ме сложиха да поливам овощията. Отговорникът ми даде две различни по големина кофи. По-тежката трябваше да нося със слабата си ръка. В началото аз го сметнах за побъркан, защото родителите ми винаги ме бяха съветвали да правя точно обратното. Това беше първият ми досег с наставленията на Са…

За момент Уинтроу се намръщи в размисъл, преди да се усмихне:

— Подири ли силата си, слабият ще я открие и силен ще стане.

— Именно. — Свещеникът посочи към разпрострялата се пред тях постройка. Излизаше, че двамата са се насочили към килиите на послушниците. — Пратеникът е пристигнал със закъснение. Ще трябва да си събереш багажа бързо и да поемеш веднага, за да не изпуснеш кораба си. Пътят до пристанището е дълъг.

— С кораб! — Отчаянието, за момент напуснало лицето на Уинтроу, отново се завърна. — За това изобщо не бях се сетил. Но пък от Джамаилия до Бингтаун няма друг път. — След миг той се навъси. — А не са ли ми уредили кон до пристанището?

— Нима тъй бързо си готов да се върнеш към удобствата на богатството, Уинтроу? — смъмри го Берандол. Когато момчето сведе глава, посрамено, той продължи: — Не. В съобщението се казва, че приятел е предложил да се нагърби с превоза ти. Близките ти с радост са приели. Подозирам, че семейството ти вече не може да се похвали с някогашното богатство.

Последните думи той изрече по-меко.

— Северната война засегна много от Търговските семейства, защото наруши двойния поток на стоки, пътуващи по река Овна. А и младият ни сатрап не отправя към Бингтаун щедростта, с която сме запомнили предците му. Те смятаха, че онези, които са достатъчно храбри да населяват Прокълнатите брегове, трябва да получават значителен дял от намерените там съкровища. Но младият Косго е на друго мнение. Очевидно той смята, че Бреговете вече са колонизирани и продължителното присъствие вече е прогонило проклятието. Той не само им е наложил нови данъци, но и е раздал някои от околните земи на близки до себе си хора. — Берандол поклати глава.

— Той нарушава думата на своя предтеча и утежнява живота на народ, който винаги е спазвал своята. От това няма да произлезе нищо добро.

— Зная. Трябва да съм благодарен, че не ми се налага да измина подобно разстояние пеш. И все пак е трудно, Берандол, да се примиря с пътуване до място, което ненавиждам, особено пътуване с кораб. През целия път ще се чувствам отвратително.

— Морска болест? — изненадано попита свещенослужителят. — Не знаех, че тя представлява проблем за потомците на мореплаватели.

— Определени условия са в състояние да развълнуват всеки стомах, но не става дума за това. Имам предвид шума, суматохата и тесните пространства. Миризмата. И моряците… По свой си начин те са добри хора, но… — Момчето повдигна рамене. — Те не разполагат с възможността да размишляват над нещата, за които ние говорим тук, Берандол. А дори и да имаха, надали биха се издигнали над нивото на току-що постъпилите ни послушници. Те живеят като животни и постъпват като животни. През цялото пътуване ще се чувствам заобиколен от скотове. Макар че те нямат вина за това — добави той, видял смръщването на свещеника.

Жрецът си пое дъх, само че не произнесе очевидно възнамеряваната реч. Вместо това след миг мълчание каза замислено:

— Минаха две години от последното ти посещение у дома, Уинтроу. Две години от последното ти напускане на манастира и навлизането сред работниците. Оглеждай се и се ослушвай добре, а когато се върнеш, ще искам да ми кажеш дали още разсъждаваш по същия начин. Запомни, защото аз няма да забравя.

— Ще изпълня заръката ви, Берандол — обеща момчето. — Ще ми липсвате.

— Ще започна да ти липсвам по-късно, защото ми е възложено да те придружа до пристанището. Ела, ще ти помогна да си събереш багажа.

 

 

Далеч преди края на плажа Кенит усети Чуждия, който го наблюдаваше. Пиратът бе очаквал това, но въпреки всичко проявата го интригуваше. Той бе чувал, че Чуждите са създания на ранната зора и мрака, които рядко се явяват през деня.

Някой по-обикновен човек би се стреснал, но пък въпросният по-обикновен човек не би заслужавал късмета на Кенит. Или фехтовалните му умения. Пиратът продължи да напредва със същата спокойна крачка; не прекъсна и събирането на находки. Той се преструваше, че не осъзнава наблюдаващото го създание, но в същото време изпитваше и необяснима увереност, че Чуждият осъзнава преструвката му. Игра в самата игра, каза си той и се усмихна мислено.

Няколко мига по-късно Ганкис дотича при него и с хриптене оповести, че горе имало Чужд, който наблюдавал.

— Зная — тросна се капитанът, раздразнен. Миг по-късно той вече си връщаше контрола над гласа и лицето. С далеч по-спокоен глас Кенит продължи: — И Чуждият знае, че ние знаем за него. Затова те съветвам да не му обръщаш внимание, както правя аз, и да довършиш търсенето си. Откри ли нещо друго интересно?

— Няколко неща — неохотно призна възрастният моряк. Капитанът търпеливо го изчака да започне да рови из джобовете на захабения си жакет. — Например това.

В случая ставаше дума за някакъв предмет от ярко боядисано дърво: дискове с редици отвори и вложени в тях лостове.

Кенит не можеше да определи същината му.

— Някаква играчка — заяви пиратът, повдигна вежда и зачака.

— Също и това — продължи подчиненият му и протегна роза. Капитанът я прие внимателно, като внимаваше да не се убоде. Едва допирът до необичайно скованото стъбло му показа, че в ръката си държи изкуствено цвете, и то такова, чието тегло не се отличаваше от истинска роза. Във всеки случай огледът му не успя да определи материала, от който тя бе изработена. Този предмет съдържаше и друга мистерия: отделяше миризма, която по нищо не се отличаваше от уханието на току-що отрязана роза.

С ново повдигане на вежда Кенит прикрепи цветето към куртката си — бодлите се погрижиха за застопоряването й. Ганкис стисна устни, но не се осмели да каже нещо.

Капитанът погледна към слънцето и към разливащите се вълни. Повече от час щеше да му бъде нужен, за да се върне до другата страна на острова. Не можеше да рискува да остава прекалено дълго, защото в такъв случай корабът му щеше да се разбие в скалите, оголени от отлива.

Рядък момент на колебание помрачи мислите му. Кенит не бе дошъл на Съкровищния плаж единствено в търсене на съкровища; той бе дошъл да чуе и предсказанието на някой от Чуждите. Нали тъкмо по тази причина бе взел Ганкис за свой придружител и свидетел? Ганкис бе един от малцината му моряци, които никога не украсяваха историите си. Не само екипажът му, а и всеки пират в Заграба би приел думите на Ганкис за истина. А и ако предсказанието не се окажеше благоприятно за Кенит, той лесно щеше да се отърве от свидетеля — Ганкис бе лесен за убиване.

За пореден път капитанът прецени оставащото му време. Някой благоразумен човек би преустановил търсенето си, би се отправил да се срещне с Чуждия, а после би поел към кораба си. Благоразумните люде никога не се доверяваха на късмета си. Ала Кенит отдавна бе решил, че човек трябва да се научи да разчита на късмета си, ако иска да разполага с щастие. До тази идея той бе достигнал със собствени размисли и нямаше намерение да я споделя с никого. Никоя от значимите му победи не бе постигната без късмет. Най-вероятно в деня, в който Кенит станеше благоразумен и предпазлив, късметът му щеше да се наскърби и да го изостави.

Той се подсмихна при мисълта, че това е един риск, който никога нямаше да поеме. Никога не би приел на късмет, че късметът няма да го изостави.

Това заплитане му хареса и му позволи да продължи разходката си с предишното спокойствие. В близост до скалите, издигащи се в края на извития плаж, сетивата му пламнаха заради близостта на Чуждия. Миризмата му бе мамещо сладка, само че се промени в противно разложена, когато вятърът измени посоката си и я донесе по-ясно. Силата й почти донесе със себе си вкус, който на свой ред едва не накара капитана да повърне.

Не само миризмата пораждаше погнуса: присъствието на създанието бе осезаемо. Дишането му се долавяше като насрещен натиск, наблягащ върху очите и шията. Кенит дори не бе усетил изпотяването си: просто в следващия миг откри, че лицето му е започнало да лепне от пот, почти като пренесена от вятъра. Тази неканена асоциация определено не го накара да се почувства по-добре. Въпреки това той стисна зъби; нямаше намерение да проявява слабост.

Вместо това пиратът се изправи и леко намести жилетката си. Вятърът разрошваше перата в шапката му и лъскавочерните му къдрици. Можеше да се каже, че той има прекрасна фигура, която кара и мъжете, и жените да го вземат под внимание — високият му ръст бе придружен с подобаваща мускулатура. Куртката определено не скриваше широките рамене и плоския стомах. Лицето също представляваше повод за гордост: лице на красавец, с високо чело, волева брадичка и прав нос над решителни устни. Брадата бе модно заострена, краищата на мустака старателно намазани. Единственото нещо, което го дразнеше, бяха очите — наследени от майка му, бледи, сини и воднисти. Всеки път, когато ги зърнеше в някое огледало, насреща му надничаше тя, притеснена и насълзена от делата му. Струваше му се, че това са очите на идиот. Те определено нямаха място сред лицето му. За друг човек хората биха казали, че този поглед е мек, търсещ. В момента Кенит се стараеше да придобие студен син взор, но знаеше, че очите му са прекалено бледи за това. Затова той подсили ефекта с леко сбърчване на устната си. Точно в мига, в който погледът му се спря на изчакващия Чужд.

А Чуждият не изглеждаше впечатлен. На ръст той почти не се отличаваше от Кенит.

Странно успокояващо подейства фактът, че легендите се оказваха верни. Ципестите пръсти, очевидната гъвкавост на крайниците, плоските и хлътнали рибешки очи, влажната люспеста кожа: всичко се оказваше точно според очакванията на Кенит. Лисата глава имаше чудата форма, средно между човешка и рибешка. Челюстта се простираше до подушните отвори, достатъчно голяма, за да отхапе човешка глава. Устните бяха прекалено тънки, за да скрият редиците остри зъби. Раменете изглеждаха приведени напред, но по начин, загатващ по-скоро груба сила, а не тромавост.

Създанието носеше и лазурна одежда, наподобяваща наметка. Начинът на сплитането й придаваше гладкостта на листо. Освен това тя обгръщаше Чуждия по начин, достъпен по-скоро за течностите. Да, легендите се оказваха верни. Все пак изненада имаше — по някакъв начин вятърът бе заблудил обонянието му. Миризмата на създанието напомняше лятна градина; издишаният въздух напомняше уханието на рядко вино. А в непроницаемите очи личеше мъдрост. Кенит откри, че копнее да се покаже като достоен за оценката на това създание, да го впечатли с добротата и мъдростта си.

Хрущене на стъпки издаде приближаването на Ганкис. За момент вниманието на Чуждия се раздвои. Рибоподобните очи преустановиха наблюдението си над капитана, което на свой ред прекъсна влиянието на магията. Кенит едва не трепна, но се ограничи само да скръсти ръце, за да притисне талисмана към плътта си. Макар да не беше оживяла, фигурката прояви защитата си, защото влиянието на Чуждия не се прояви повторно. А знанието, което пиратът бе придобил, щеше да му позволи да вложи волята си срещу подобна манипулация.

Погледът на Чуждия отново бе срещнал неговия, но този път Кенит виждаше създанието насреща си в истинската му светлина: студено и люспесто същество от дълбините.

Изглежда създанието осъзнаваше изгубеното си влияние, защото когато то изду торбичките зад челюстта си и изплю първите си думи, Кенит долови известен сарказъм в тях.

— Добре дошъл, поклоннико. Виждам, че морето е възнаградило богато диренето ти. Готов ли си да сториш дарение и да изслушаш предсказанието за находките си?

Гласът стържеше като ръждива панта. Част от Кенит се възхити на усилията, които Чуждият бе положил, за да се научи да учленява човешки думи. По-суровата част от него отхвърли това постижение, приписвайки му сервилническа стойност. Пред него стоеше съвсем различно същество, приело Кенит на своя територия, а въпреки това принудено да учи езика му и да проси за милостиня в замяна на пророчествата си.

Но ако Чуждият го смяташе за превъзхождащ, къде се вписваше саркастичността?

Кенит прокуди този въпрос от съзнанието си, посегна към кесията и извади очакваните две златни монети. По-рано днес той се бе присмял на Ганкис, но в действителност бе проучил основно с какво му предстои да се сблъска. Късметът се проявява най-добре в отсъствието на изненади.

По тази причина капитанът не се трогна, когато Чуждият протегна сивкав и грапав език, а невъзмутимо остави монетите в крайчеца му. Езикът се прибра обратно; нататъшната орис на златото Кенит не можа да определи. Подир това Чуждият се поклони сковано и разчисти участък от пясъка пред себе си за намерените от пирата предмети.

Капитанът ги подреди без да бърза. За начало той остави стъкленото кълбо, до него положи розата, след което внимателно подреди дванадесетте нокътя край цветето. Следваха кутията с чаените чашки и шепа малки кристални топчета, открити близо до края на плажа. Последната находка представляваше медно перо, тежащо съвсем малко повече от истинско. С кимване младият мъж показа, че е приключил, след което леко отстъпи назад.

С гузен поглед към капитана си Ганкис срамежливо прибави дървената играчка и също се отдръпна.

Известно време Чуждият наблюдаваше ветрилообразно подредените съкровища. Накрая той повдигна чудатите си очи и се взря в Кенит.

— Това ли е всичко, което си намерил?

Натъртването нямаше как да бъде пропуснато.

Пиратът леко раздвижи глава и рамене в жест, който можеше да означава и потвърждение, и отхвърляне, а можеше и да бъде оправдан като обикновено раздвижване. Друг отговор от негова страна не последва. Спътникът му неловко пристъпи от крак на крак.

Чуждият шумно напълни торбичките си.

— Онова, което океанът отвежда тук, не е предназначено за човеците. Водата го донася тук, защото тя иска така. Не смей да се противопоставяш на волята й: никое разумно създание не постъпва така. На никой човек не е разрешено да запазва онова, което открие сред Съкровищния плаж.

— В такъв случай находките принадлежат на Чуждите? — спокойно попита Кенит.

Двамата бяха представители на различни видове, но пак лесно можеше да се види, че този въпрос е смутил Чуждия. Последният се нуждаеше от миг, за да се опомни и отговори важно:

— Онова, което океанът извежда на Съкровищния плаж, си остава принадлежност на океана. Ние сме само пазители.

Кенитовата усмивка изтъни устните му.

— В такъв случай нямаш основания за притеснение. Аз съм капитан Кенит и океанът е мой: нещо, което е не само мое твърдение. Всичко, което принадлежи на океана, е и мое. Ти получи златото си, сега е време да пророкуваш. И повече не се тревожи за неща, които по твои собствени думи не ти принадлежат.

Край него Ганкис не можа да сдържи възклицанието си. Чуждият не каза нищо. Вместо това той сведе глава, привеждайки цялото си тяло напред заради липсата на врат — почти като жест на примирение пред господар. Когато плоските очи се повдигнаха отново, те се втренчиха право в душата на Кенит. Сега вече създанието заговори с по-плътен глас, подобаващ на дълбините.

— Това пророчество е тъй видно, че дори някой от вашето потомство би могъл да го разчете. Ти вземаш онова, което не ти принадлежи, капитан Кенит, и го обявяваш за свое. Каквото и да попада в ръцете ти, ти никога не откриваш насита. Следовниците ти се задоволяват с дреболии и дрънкулки, а ти прибираш за себе си онова, което смяташ за най-ценно. — За момент създанието се взря в опулените очи на Ганкис. — Неговата преценка заблуждава и двете страни; обеднява и двете страни.

Това предсказание никак не се харесваше на Кенит.

— Направеното от мен дарение ми е предоставило правото да задам един въпрос, нали? — дръзко се осведоми младият мъж.

Чуждият разтвори паст — не от удивление, по-скоро като заплаха. Редиците зъби действително изглеждаха внушително. Подир това челюстта отново се затвори. Тънките устни почти не се раздвижиха сред просъскания отговор.

— Да.

— Ще успея ли в начинанието си?

Чуждият замислено изду торбичките си.

— Няма ли да зададеш по-конкретен въпрос?

— Нима поличбите изискват конкретността ми? — търпеливо запита Кенит.

Съществото отново се загледа в находките: розата, чашките, ноктите, кристалното кълбо, перото, топчетата.

— Ще успееш да осъществиш най-съкровената си цел — прямо заяви Чуждият.

Върху лицето на капитана изгря усмивка, изчезнала заради заплашителния тон на последвалите думи.

— Онова, към което най-силно се стремиш, ще намери успех. Онази цел, за която бленуваш, ще попадне в ръцете ти.

— Достатъчно — с неочаквана припряност изръмжа Кенит. Той вече не възнамеряваше да настоява за среща с богинята им: тези пророчества му стигаха.

Пиратът се приведе, за да прибере находките си, но създанието неочаквано протегна ципести ръце над тях. Капчици отрова блестяха по върха на всеки от длъгнестите пръсти.

— Съкровищата, разбира се, ще останат на плажа. Лично ще се погрижа за прибирането им.

— Благодаря ти — напевно до искреност отвърна Кенит. Той бавно започна да се изправя, а когато съществото отдръпна ръце, капитанът неочаквано пристъпи напред и стовари подметката си върху стъкленото кълбо. То се строши с камбанен звън. Ганкис извика с вопъла на човек, зърнал смъртта на първородната си рожба; дори Чуждият трепна заради безсмислената разруха. — Жалко — заяви пиратът, докато се обръщаше да си върви. — Но щом аз не мога да притежавам нещо, защо то да попада в чужди ръце?

Той мъдро реши да не подлага розата на същата процедура: подозираше, че макар привидната й крехкост, в действителност е изработена от материал, който не би отстъпил пред натиска на ботуша му. А Кенит не възнамеряваше да накърнява достойнството си с неуспешен опит. Останалите предмети нямаха особена стойност в неговите очи; с тях Чуждият можеше да прави каквото си поиска.

Зад гърба му създанието бе започнало да съска гневно. След един бавно поет дъх то обяви към отдалечаващия се пират:

— Петата, която руши принадлежащото на морето, сама ще бъде погълната от него.

Трясък на стиснати зъби последва това предсказание.

Почти в същия миг Ганкис вече се изравняваше с капитана си: този моряк винаги предпочиташе познатата опасност пред неизвестната.

Няколко крачки по-надолу Кенит спря, обърна се и подвикна към клечащия над съкровищата Чужд:

— Намерих и още нещо, което смятам, че би те заинтересувало. Но мисля, че океанът го е изнесъл за теб, а не за мен, затова го оставих на мястото му. Ако не греша, струва ми се, че Чуждите не обичат котки?

Всеизвестно бе, че Чуждите изпитват дълбок ужас към всички коткоподобни. Чуждият не благоволи да отговори, но Кенит със задоволство забеляза как въздушните торбички се издуват тревожно.

— Ще ги откриеш малко по-нагоре на плажа: цяло котило със сини кожухчета. Бяха в кожена торба, някъде осем на брой. Повечето от тях изглеждаха малко умърлушени след банята си, но не се съмнявам, че разтъпкването ще им се отрази добре. Помни, че те не принадлежат на теб, а на океана. Уверен съм, че ще се отнасяш добре към тях.

Чуждият издаде необичаен звук, напомнящ изсвирване.

— Отведи ги! — замоли той. — Отведи ги, умолявам те!

— Да отнеса от Плажа на съкровищата нещо, което океанът е пожелал да остави тук? И насън не бих се осмелил — увери го Кенит. Той не се засмя, дори не се усмихна, а отново продължи пътя си. След няколко крачки откри, че е започнал да си тананика една грубиянска песен, особено популярна в Заграба. Ширината на крачките му скоро накара Ганкис да се задъха.

— Сър? — каза морякът. — Разрешавате ли да ви попитам нещо, капитане?

— Разрешавам — щедро отвърна Кенит. Той почти очакваше да последва молба за по-бавно ходене. Ако се случеше това, тя щеше да бъде отхвърлена: трябваше да се приберат на борда колкото се може по-бързо, преди отливът да е оголил скалите.

— Какво е начинанието, за което говореше Чуждият?

Кенит понечи да отговори, но се сдържа. Не. Прекалено дълго бе подготвял това и го бе проигравал в ума си. Той възнамеряваше да изчака до отплаването им, когато Ганкис разкажеше на останалите от екипажа за случилото се на острова. Нещо, което нямаше да отнеме дълго: морякът бе от бъбривите, а и останалите така или иначе щяха да се пръскат от любопитство. Когато корабът им навлезеше в открито море и преодолееше значителна част от разстоянието към Заграба, Кенит щеше да призове целия си екипаж. Във въображението си той вече се виждаше да разговаря с хората си, огрян от лунната светлина.

Тази част от обратния път те преодоляха много по-бързо, защото не се оглеждаха за находки. Много скоро двамата отново навлизаха сред стръмната пътека, разсякла гористата част на острова.

През цялото това време Кенит изпитваше тревога за кораба си, но я скриваше умело. Притесненията му бяха основателни, защото в този залив водата прииждаше и се оттегляше с бързина, която не се интересуваше от луната. Съд, смятан за закотвен по безопасно време, неочаквано можеше да се натъкне на невиждани по-рано скали. Кенит нямаше намерение да излага Мариета на риск: те щяха да са напуснали това магично място преди водата да ги е изиграла.

Сред за̀вета на дърветата денят изглеждаше застинал. Топлината на процеждащите се лъчи, съчетана със силните горски ухания, превръщаше деня в изкусително сънлив. Кенит се улови, че е забавил крачка заради обгърналата ги атмосфера на златист покой. На идване клоните все още бяха отронвали дъждовни капки, породили влажна и неприветлива атмосфера на дебнещи лицата лигави клони. Но сега той знаеше със сигурност, че гората е удивително място. Тя криеше съкровища и тайни не по-малко изкусителни от даровете на Съкровищния плаж.

Настойчивото му желание да се върне на борда на Мариета бавно се свлече от него. Капитанът откри, че е спрял насред пътеката. Днес той възнамеряваше да изследва острова. Пред него щяха да се разкрият удивителните места на Чуждите, където човек можеше да преживее потока на столетие само за рамките на една удивителна нощ. Много скоро той щеше да се сдобие с всички тези тайни. Но за момента му беше достатъчно да стои неподвижно и да вдишва златния въздух. Нищо не нарушаваше спокойствието му… С изключение на Ганкис. Морякът непрекъснато дърдореше нещо за отлива и Мариета и увеличаваше настойчивостта си паралелно с Кенитовото решение да не му обръща внимание.

— Защо спряхме тук, капитане? Добре ли сте, сър?

Кенит махна с ръка към него, за да го пропъди, само че морякът не го послуша. Капитанът се огледа в търсене на някакво вдъхновение, въз основа на която идея да прогони шумния досадник. Едновременно с това ръката му напипа златната верига на медальона. Кенит извади находката си, доволен от споходилото го хрумване.

Той прекъсна бръщолевенето на Ганкис с думите:

— Ужас, виж какво без да искам съм отнесъл от плажа. Бъди добро момче и го отнеси обратно. Дай го на Чуждия и се погрижи той да прибере и него.

Ганкис се втренчи в него.

— Няма време, сър! Оставете го тук. Трябва да се върнем на кораба, иначе скалите ще го пронижат. Или пък останалите ще тръгнат без нас. Чак след месец водата ще се доближи толкова. А на този остров човек и една нощ не може да оцелее.

Този досадник започваше наистина да го изнервя. Току-що влудяващият му глас бе прогонил една зелена птичка, канила се да кацне наблизо.

— Не чу ли какво ти казах? Върви!

Тези му думи прозвучаха далеч по-заповеднически. С облекчение той проследи как морякът грабва медальона от ръката му и се затичва обратно.

Най-сетне останал сам, Кенит се усмихна широко и бързо закрачи по пътеката. След като се отдалечеше от мястото, където двамата се бяха разделили, капитанът възнамеряваше да навлезе сред леса. Така Ганкис нямаше да успее да го намери и щеше да се принуди да напусне сам. А всички чудеса на Чуждите щяха да попаднат в ръцете на Кенит.

— Не точно. По-скоро ти ще попаднеш в техните ръце.

Собственият му глас произнесе тези думи — прошепнати по начин, затруднил иначе острия слух на пирата. Той внимателно навлажни устни и се огледа. Докосването на думите го бе разтърсило по начин, напомнящ събуждане. Само преди мигове той бе възнамерявал да стори нещо, но какво?

— Възнамеряваше да влезеш право в ръцете им. Тази пътека е обгърната с двустранна сила. Тя окуражава човеците да се придържат към нея, но постигането на този ефект я кара да отблъсква Чуждите. Магията, предпазваща техния свят от теб, предпазва и теб самия от тях. Стига да се придържаш към границите на пътеката. Ако те успеят да те накарат да я напуснеш, ти ще станеш уязвим за тях. А това не е особено препоръчително.

Кенит повдигна китка към лицето си. Собственото му миниатюрно лице се усмихваше насреща му. Оживяването на талисмана бе придало цвят на дървото. Резбованите къдрици бяха черни досущ като неговите, лицето имаше същия калѐн оттенък, очите притежаваха сходен цвят на подвеждаща слабост.

— Започвах да те смятам за лоша сделка — каза капитанът.

Дървеното личице изсумтя презрително.

— Ако аз съм лоша сделка за теб, то за мен се отнася същото — изтъкна талисманът. — Започвах да мисля, че съм прикрепен към китката на наивен глупак, обречен да погине. Но ти успя да се отърсиш от влиянието на магията. Или, ако трябва да бъдем по-точни, аз ти помогнах да се отърсиш.

— Каква магия? — остро попита Кенит.

Устните на талисмана изобразиха презрителна усмивка.

— Противоположната на заклинанието, почувствано от теб при пристигането ти. Всички, които прекосяват пътеката, се поддават на това заклинание. Магията на Чуждите е тъй силна, че е невъзможно да прекосиш земите им и да не се почувстваш привлечен към нея. Затова те са обгърнали този път с отлагане. Човек усеща повика на земите им, но отлага посещението за утрешния ден. Винаги за утрешния ден, който никога не настъпва. Но твоята заплаха за котките ги разтревожи. Тебе те възнамеряваха да примамят извън пътеката и да използват да прочистиш острова от мъркащата заплаха.

Кенит си позволи известна усмивка доволство.

— Не са очаквали, че ще притежавам талисман, който да ме защитава от магията им.

Резбованата глава стисна устни.

— Аз просто ти показах заклинанието. Осъзнаването на съответната магия е най-силната защита против нея. Самият аз не разполагам със собствена сила, която да използвам насреща им или срещу техните заклинания. — Сините очи се огледаха. — А ако продължаваш да стоиш тук и да си говориш с мен, възможно е гибел да връхлети и двама ни. Водите продължават да се отдръпват. Много скоро помощникът ти ще трябва да избира между изоставянето ти и сигурна смърт. Най-добре върви към залива.

— Ганкис! — смаяно възкликна Кенит и изруга, но въпреки всичко се затича. Нямаше смисъл да се връща за спътника си, трябваше да го изостави. И на всичкото отгоре му бе дал златния медальон! Беше се проявил като глупак, позволявайки да го заблудят по такъв начин. Ето че бе изгубил и свидетеля, и сувенира, който бе възнамерявал да отнесе. Нямаше никакво намерение да се лиши и от живота и кораба си.

С огромни крачки той летеше над виещата се пътека. Златистите лъчи, до неотдавна тъй съблазнителни, сега се бяха превърнали в обикновено задушно пладне, което не позволяваше на дробовете му да се изпълват.

Започналите да проредяват дървета оповестиха приближаването до залива. Мигове по-късно зад него долетя трополенето на Ганкисовите крака: морякът прелетя край него и го подмина. За момент Кенит успя да зърне ужас върху сбръчканото му лице; в следващия миг ботушите на спътника му вече разхвърляха чакъл зад себе си.

До този момент капитанът бе смятал, че тича с цялата си бързина. Подновено усилие го тласна на плажа.

Ганкис бе започнал да отправя викове към юнгата, настояващи за изчакване. Видно беше, че хлапето е престанало да се надява на завръщането им и е започнало да изтласква лодката към оттеглящите се води.

Изникването на Ганкис и Кенит породи вик, долетял от кораба. Някакъв моряк на кърмата трескаво започна да маха към тях. И с основание: Мариета се намираше в голяма опасност; отдръпването на водите почти бе доближило кила до скалите. Някои от моряците бяха наобиколили хаспела и повдигаха котвата.

Пред очите на своя капитан Мариета се разклати и се плъзна встрани, върху повърхността на голям камък. Тази гледка накара сърцето на Кенит да се свие: след себе си, той обичаше кораба повече от всичко.

Подметките му немилостиво потъпкваха водорасли и раковини. Дори и това бързане не бе съумяло да стопи преднината на Ганкис. Двамата почти едновременно достигнаха лодката и я тласнаха във водата. Двамата моряци сграбчиха веслата, а Кенит зае мястото си в задната част.

Котвата на Мариета вече се издигаше, обкичена с морска растителност. Съревнование между весла и платна смаляваше разстоянието между двата неравностойни откъм големина съда. В следващия миг лодката вече се изравняваше, а след още няколко секунди капитан Кенит вече стъпваше на палубата на своя кораб. Заместникът бе заел позиция край кормилото; в мига, в който той видя появата на командира си, помощник-капитан Соркор рязко тласна руля и изрева заповед за отплаване. Вятърът наблегна върху платната и отнесе Мариета далеч от опасната плитчина — в течение, което щеше жестоко да блъска корпуса й, но и щеше да я отнесе далеч от опасните подводни скали на Залива на заблудата.

Един бърз оглед увери Кенит, че всичко е наред. Придружавалият го юнга затрепера, когато погледът на капитана го докосна. Очите на пирата се задържаха върху му само за момент, но това бе достатъчно, за да покаже на момчето, че проявата на неподчинение няма да бъде подмината или забравена. Жалко — до този момент младият моряк можеше да се смята за горд притежател на гладък и непокътнат гръб. Утре и през оставащите от живота му дни това нямаше да бъде така. Тези белези щяха да му напомнят за проявената днес страхливост.

Кенит се ограничи да кимне на заместника си, преди да се оттегли в капитанската каюта. Начинанието му едва не се бе оказало фатално, но въпреки това в гърдите му туптеше триумф. Все пак ставаше дума за човек, надиграл Чуждите в собствената им игра. Късметът му отново се бе проявил, както винаги; скъпият талисман на китката му най-сетне бе оживял, доказвайки се като оправдана инвестиция. И най-ценно от всичко, самото пророчество на Чуждите бе потвърдило амбициите му.

Кенит щеше да стане първият крал на Пиратските острови.