Анете Хоберг
Нашето лято (9)

8

На палубата духа силен вятър. Вятър, който й роши косата. Клара се навежда над парапета, гледа разпенените гребени, които разгневената вода изхвърля нагоре изпод мощния натиск на ферибота. Усеща солените пръски по лицето си и слуша крясъка на стотици чайки, който съпътства превоза от Дагебюл към Амрум. Тук горе е сама. Сивото небе е прогонило пасажерите зад люковете, където се усещаше миризмата на бира и пържени картофи — там бяха седнали Йохан, Изабел и Хенрик.

Изабел изглежда потисната. През целия път не проронва и дума. Всички опити на Хенрик да я заговори се разбиват в мълчанието й. Накрая Клара и Хенрик подхващат разговор, принудителен разговор за фотоалбуми, изложби и камери.

От време на време се намесва и Йохан, но иначе е съсредоточен в движението, както обикновено по време на пътуване. Едносричните включвания на дъщеря си отдава на лошо настроение.

— Много е кисела — казва той на Клара, когато спират на място за почивка. И се усмихва. Клара кимва и поглежда към Изабел, застанала встрани, и щрака по телефона си. Очите на дъщеря им са зачервени от плач.

Хенрик търси с поглед помощ от Клара, но тя само свива рамене и предлага на всички бонбони. И отново се предава на щуротиите, които се премятат в главата й. От два дни не спираше да си припомня сцената в кафенето. Погледът на Щефан, когато за малко беше сложила ръка върху неговата. Сбогуването, когато почти едновременно усетиха, че се опитват се уверят взаимно, че пак ще се видят. Сякаш с няколко вяли изречения искаха да отнесат уверението всеки на своя полюс. Самата мисъл за повторна среща сега я разтърсваше, изваждаше я от равновесието, в което се намираше до момента. Отвори дупката, която бе напълнила с равнодушие. Улавяше се, че очаква. Очакваше както тогава на гарата в Екс ан Прованс. Очакваше, все едно това е целта на съществуването й. После отново всичко изчезна. Напиращото у нея стана забранено. Не искаше да допусне това, което щеше да я изкара от коловоза й. „Аз съм омъжена!“ Повтаряше си изречението безброй пъти тази седмица. Застопоряваше го да не вземе да се отпусне и да се разбие на съставните си части. „Имам съпруг, който — да, който какво? — който намира вестника по време на закуска за по-интересен от мен.“ И тогава отново Щефан. Щефан, който прокарва ръка по косата си и я пита: „Ще те видя ли пак?“ И тя, която в този момент мисли: „Да. Не. Само по-далеч оттук.“ Всичко едновременно.

Когато тръгнаха, пристигна есемес от него.

„Вече мога ли да копнея?“

Клара усети как кръвта се блъска в главата й. Йохан я попита дали е взела билетите. За миг тя го погледна объркано, после трескаво започна да рови с дясната ръка в чантата, като с лявата здраво стискаше телефона. Трепереше, когато му подаде документите. Той не забеляза нищо. Никой нищо не забеляза. Нито Изабел, която стоеше точно зад нея. Нито Хенрик, който гледаше през прозореца.

Сега въпросът на Щефан се намира в джоба на якето й. Там, където е портмонето с визитката му. Визитката, която онзи ден получи от него. Светлосива с тъмносиви букви. „Професор Щефан Лехман, Съвременна немска литература“, пише на нея. Отдолу адресът на университета, номерата на телефона, факсът, мобилният, имейл адресът. Думи и цифри, за които някога, преди повече от двайсет години, би дала всичко. Сега са събрани тук, сякаш съществуването им се предполага от само себе си. Приканват я да ги използва.

Въпросът му изисква отговор. А Клара се колебае. Не й се ще да звучи категорично. Усеща страх. Страх от конкретен отговор. Страх от това, че всичко, което е успяла да съгради в живота си, може да се разклати. Страх от думата с две букви, след която ще е трудно, да не кажем невъзможно, връщането назад. Страх от „да“-то. Хвърля на вятъра това „да“, за да го привърже към крясъка на чайките и те да го отнесат. Някъде, където да остане нечуто. И то се връща отново. Като бумеранг, отишъл много далеч и с хладнокръвна прецизност върнал се в изходната си точка. Да! Иска да му даде право да копнее. Копнеж, който усеща и у самата себе си. Който пърха в стомаха й и размеква всичко у нея. Душата й е като суша край лагуна, през която лъкатушат мечтите й, желаещи да потопят всичко под водата.

Той изчака два дни, преди да зададе въпроса си. Два дни, в които тя пра, глади, подрежда куфари. Не иска повече да се колебае, сега, тук на този парапет, който е хванала здраво. Кокалчетата й побеляват, докато го стиска, сякаш за да не изпусне вече това „да“, защото то обещава съблазни, от които вече се беше отказала, които са заели само едно място за правостоящи в живота й. Евтино място за правостоящи на най-задния ред, там, където с приоритет е същественото.

Тя много добре знае. Отговори ли му сега, ще започне да търси възможности. Като в игра, започната от ловък играч, в която от нея ще се очаква следващият, решителен ход. Една игра с неизвестен за нея край. Човек трябва да даде каквото има, за да получи каквото иска. Някъде го беше чела. Но какво иска тя? Какво наистина иска? Само си търси причини да не му отговори. Търси ги трескаво, та после веднага да се препъне в други причини, които подкрепят точно обратното.

Изважда телефона с разтреперана ръка и натиска „Отговори“. Екранът светва, веднага се показва празно поле, в което да напише съобщението си. Трябват й повече от две букви.

„Всичко е възможно“, набира тя.

Поглежда към сивото, строго небе и изпраща думите.

 

 

Портата на пристанището Витдюн се появява и Клара бавно се връща към колите при другите. Здраво държи телефона в джоба си, сякаш за да не изпусне питащия копнеж на Щефан. И докато маха на Изабел, Йохан и Хенрик, е наясно, че залогът й е висок. Животът рядко разиграва такива високи залози. Това също й е ясно.

Пристигането в Амрум е съпътствано от плътни дъждовни облаци. Йохан включва чистачките на най-висока степен, когато слизат от ферибота и поемат по пътя през Витдюн до съседното градче Небел. Там, където е вилата, в която отсядат всяко лято вече цели петнайсет години. Къщичка със сламен покрив, грижливо подрязани шипки и ниско окосена морава. Навън четири бели пластмасови стола с възглавнички на жълти и бели райета, функционално и семпло. Две спални със старателно покрити легла и вградени шкафове с фурнир, всекидневна със светлосин мокет, диван и три фотьойла със синьо-розови мотиви, телевизор, бюфет, кухня с ъглов диван и практична мушама на масата.

Колко пъти Клара беше молила Йохан поне да сменят квартирата на острова. Но в отговор прочиташе само неразбиране. Тук си е много хубаво, казваше този поглед. Тя отстъпваше и в края на отпуската питаше наемодателката госпожа Лютерсен дали могат да резервират отсега за следващото лято.

Госпожа Лютерсен ги посреща и сега. Връчва им по обичайния си студен начин ключовете и им пожелава приятен престой. Точно престой казва, а не отпуска. Подхожда й. Всичко при тази бледа жена със сламеноруса, къса коса показва старание да не се прекалява с нищо. Радост, лудория, веселост — непознати за нея неща.

— Като че ли не умее да се смее — се беше изкикотила Клара, когато с Йохан и Изабел дойдоха тук за втори път.

Той се усмихна и я прегърна и тя още си спомня, че й беше станало приятно. Да, имаше си и моменти само за тях двамата. Още ги има, но са все по-редки през последните години. Изнизали са се през задната врата и на тяхно място се е настанило безразличието в ежедневието им.

А сега? Ей така, обръща поглед към друг мъж. Преди много време този мъж й е дал нещо, което оттогава не е спирала да търси. Защото той… Тя не продължава мисълта си. Затваря я като врата, зад която не й се поглежда.

„Луда ли съм?“ — минава през ума й, докато внася багажа с другите. Ново изпиукване на телефона й попречва да си отговори на въпроса. Просто оставя куфара в една голяма локва и бръква в джоба на якето си.

„Това начало ли е?“

Този път не размишлява дълго. „Възможно е“, пише в отговор.

На него са му нужни само няколко секунди. „Имам някакво предчувствие за… И ти ли?“

Тя бързо набира. „Да!“

— Какво правиш тук? — Йохан внезапно се оказва пред нея.

— А, есемес от Беа — изпелтечва тя.

— Не можеш ли да отговориш вкъщи? — пита той и като поклаща глава, взема куфара от локвата.

Небето отърсва последните си плътни дъждовни капки. Далеч отвъд Северно море се показва синьото. Тук времето бързо се променя. На Клара й е известно след всички тези години. Наясно е и че току-що се е хванала на хорото на лъжите.

Клара съблича якето си и го мята на един стол. Наблюдава как Йохан слага ръка на рамото на Изабел. Казва нещо на дъщерята, което Клара не може да разбере. Само вижда, че Изабел се засмива. Това е първият й смях този ден и той избликва така внезапно, както синьото на небето над Северно море. Клара се радва, радва се, че сълзите на Изабел са пресушени. Същевременно усеща пробождане. Остава изолирана от този смях, както често се случва, когато баща и дъщеря демонстрират единодушие, което я подминава.

 

 

— Мисля, че знам какво става с нея — казва по-късно Йохан, когато правят първата си разходка из дюните. — Изабел и Хенрик останаха вкъщи. „Вие излезте, ние трябва да останем малко насаме.“ — С тези думи ги отпрати Хенрик.

Клара поглежда въпросително мъжа си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами влюбена е.

— Откъде знаеш?

— Тя ми е дъщеря, Клара.

— Окей, тя… — прехапва устни. — Явно се интересуваш повече от нейните чувства, отколкото от моите. — Трябваше да го каже. Знае, че с това убождане капитулира пред неговата специално издигната стена. Стена, която прави невъзможно всяко истинско съприкосновение между тях.

Той повдига вежди. Това го прави по-млад, мисли тя, и за части от секундата десет от неговите петдесет и шест години се стопяват.

— Пак ли започваш? — пита той. В гласа му присъства леката нотка на раздразнение, която тя добре познава.

— С какво?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Не!

Получава се инатливо въпросното нейно „не“. Изисква от него становище. Иска той да заеме позиция, за да може да се ориентира. Тя, която само преди два часа пренастрои из основи вътрешната си навигационна система, като писа отговор на Щефан.

— Просто искам да използвам отпуската, за да си почина, а не да разчепквам брака си — заявява лаконично Йохан.

— Второто никога не го искаш. Искаш само проклетото си спокойствие — отвръща тя.

— Защото се нуждая от него. Изминалата година, книгата, новият изследователски проект, всичко ми дойде в повече, Клара. — Това прозвучава уморено.

— Извинявай. — Тя спира и го поглежда. Повехналото лице с дълбоките бръчки на челото, които сега, с пригладената назад посивяла коса, изпъкват още повече. Тъмнокафявите очи, в които има и топлина. Тя знае, че през всичките тези години е усещала тази топлина, за дъщеря им дори е имало в повече от нея. — И? — пита тихо тя. — Какво за влюбването на Изабел?

— О, мисля, че не е нещо сериозно — усмихва се той. — Някой я е разкарал. Разказа ми на ферибота.

— Някой?

— Не съм разпитвал за подробности. Само ми каза, че се познават съвсем отскоро, а тази сутрин той вече… Е, знаеш как е на тази възраст.

— А Хенрик? — Тя тръгва бавно.

— Той още не е дорасъл за нея.

— Не го харесваш, нали?

— Просто ми се струва още незрял.

— Все пак е с три години по-голям от Изабел.

— Това абсолютно нищо не значи.

— Симпатично момче е…

— Точно така, момче! Момче, прехласващо се по хубави снимки…

— Не си справедлив, Йохан. Все пак не всички имат твоите рационални разбирания за нещата.

— Аз такъв ли съм?

— Поне се правиш на такъв.

— Хм, ами разумът е и единственото нещо, на което може да се разчита. — Ето го пак поучителния тон, с който изнася и лекциите си. Който прелива в книгите му, книги в големи тиражи. — С фантасмагории не се стига много далеч — допълва той.

— Те са част от живота, Йохан.

— В твоите книги може би.

— Какво искаш да кажеш?

— О, стига, да оставим това.

— Какво имаш против книгите?

— Нищо. Аз самият пиша книги.

— Имам предвид романите.

— Размишления на хора, които ни натрапват своето виждане за нещата.

— Аз също исках да пиша, знаеш…

— И защо не го направи?

Тя млъква, търси, не намира веднага.

— Може би… — колебае се — … може би защото твърде рядко си позволявам да мечтая.

— О, стига, сантименталностите не ти отиват, мила.

Тя усеща, че очите й се пълнят със сълзи, и излага лицето си на вятъра. Колко пъти вече си бяха разменяли тези емоционални удари. Те винаги провокираха Клара да поиска от него нещо, което той не е в състояние да й даде.

— Защо си толкова против чувствата? — Сега тя го поглежда директно.

— Не съм. Просто гледам на тях от известна дистанция.

— Безопасна дистанция, имаш предвид.

— Възможно е. Не ми се говори за това, Клара.

— Ти си мой съпруг. Кой, ако не ние двамата…?

Погледът му й дава знак, че засега е по-добре да си затвори устата. Тя не може, не иска.

— От какво се страхуваш, Йохан?

— Моля те, не започвай пак с псевдопсихологическите си опити за обяснение.

— Само исках да кажа… — Стяга се. — Само искам да кажа, че може да има шанс за нас, ако ти извадиш на повърхността онова, което криеш у себе си.

— О, пак задълбахме. Искаш да ми кажеш, че трябва да говоря, да се подложа на терапия. Кога най-после ще приключим тази тема? Година? Две години? А може и за по-кратко. Все едно…

— Това ще ти помогне.

— Нямам нужда от помощ, разбери го най-после.

— Но това с баща ти…

— Преодолях го.

— Майка ти беше на друго мнение.

— Майка ми беше причината за всичко. А сега престани, моля те. Тук сме, за да си починем.

— Ти си толкова… толкова…

— Никога досега не съм те лъгал.

— Не, не, ти винаги си бил честен. Честен и трезво анализиращ нещата. Също и голям, голям учен. — Тя избърсва очите си, не иска той да вижда сълзите й. — И откъде това брилянтно разбиране на проблемите на Изабел? — Сега звучи цинично.

— Ще й мине. След няколко седмици този мъж няма да има никакво значение за нея.

— А ако не е така?

Той я поглежда учудено.

— Защо пък да не е?

„Защото същият този мъж копнее за мен, мисли си тя. И защото…“ Пак се сепва. Сепва се от бариерата, която сама е поставила пред мислите си, и не я пуска да продължи.

— Ами просто така — прошепва тя. — Може би понякога твоята прекрасна емпирия не помага.

Той свива рамене.

— Нека сменим темата, Клара.

Тя преглъща.

— Мъчно ли ти е за Изабел? — пита накрая тя.

— Разбира се, тя ми е дъщеря.

Тя кима бавно.

— Не съм без сърце, Клара. Точно ти трябва да го знаеш най-добре.

Тя знае накъде бие той. И решава да не говори повече.

Бяха стигнали до гребена на една дюна. Пред тях се спускат каскади от пясък към широкия плаж. Морето се е оттеглило. Има отлив.

Клара стяга шала около главата си, който се развява от вятъра. Обича погледът й да се рее към хоризонта, далече, много далече. Винаги го е обичала. И изведнъж в мислите й изниква плажът в Леванто, оставя зад себе си Йохан и всички думи. Отново чува дрезгавия глас на Щефан, с който й чете Хемингуей. Вижда хоризонта, който тогава очертаваше Средиземно море с тънка светлосиня линия. „Като сто пъти разредена“, беше казал той за водата и че погледът й носи морето в себе си. Странно е как изведнъж излязоха на повърхността мисли, скътани в най-задния ъгъл на спомените, и там плетяха паяжината на годините. Бяха се запазили необезпокоявани, ставали все по-тихи, та толкова по-силно сега да пронижат пак съзнанието на Клара.

 

 

„Искам отново да гледам с теб морето.“ Това изречение му пише тя още същата вечер. Набира го, докато електрическата четка за зъби на Йохан бръмчи в банята до стаята.

„Ще го гледаме!“

Тя изключва телефона си и взема думите на Щефан в съня си. За да разпънат мрежите си там и да изтъкат сънищата, да оплетат тихия страх, който тя усеща дълбоко в себе си. Страхува се от този страх, иска да я остави на мира, да задуши отново пробудилия се копнеж. Но тя е и наясно как тепърва започва да гради бъдещето си върху пясък. Пясък, толкова фин, като онзи долу на плажа. Малко по-силен вятър, и всичко придобива нови форми.

Йохан се отпуска до нея в леглото, когато тя вече диша спокойно и равномерно. Усмихва се напук на всички колебания. Усмивката й му е обърнала гръб и той не я забелязва.