Анете Хоберг
Нашето лято (20)

19

Вместо Клара сега на седалката до шофьора седи страхът. Всеки километър, който се трупа между него и болницата, захранва този страх. Иде му да последва вътрешния си импулс, да натисне спирачката и да завърти волана. Да се върне при нея. При Клара. На мига съзнава, че не е редно. Налага се да чака. „Сега ми трябва време за всичко.“ Последното й изречение е истинско изпитание за търпението му и подава още храна на страха. На него, който винаги си е мислел, че владее положението, че може да жонглира, изведнъж му се разбягват топките, просто се търкулват нанякъде под такъв ъгъл, та да не може да ги стигне.

Но какво очакваше? Още чува собствените си настоятелни молби от снощи. „Крайно време е да заживеем така, както наистина желаем.“ Думи, които си играят, показват мускули, парадират със сила. Нищо не са в състояние да сторят на противника, който сега е до него. Един повече от двайсетгодишен брак. И то никак нелош брак. Само дето е по-пестеливо изразяването на чувства в него, но пък така се е съхранил през годините.

Той дава мигач, за да мине в лентата за изпреварване. Не го изключва, макар колата пред него да е твърде близо. Натиска педала на газта, след което шофьорът най-после се оттегля вдясно.

Твърде рано било, му каза тя снощи в ресторанта и само се усмихна на идеята му за поставяне на ново начало. Усмивката не е обещание. Усмивката не може да бъде и маневра на разтакаване. Това ли иска тя? Да го разтакава? Още не знаела какво ще прави, беше казала, и така поне показа някаква честност. Честност, която сега го кара да погледне в огромна дупка. Наистина ли си мислеше той, че тя ей така ще каже „да“? Да каже „да“ на него и на неговия несигурен проект за бъдещето? Тя го обича, в това той не се съмнява, но може ли тази любов да промени нещо, което е хванало ръжда през годините? Може ли да размърда винтовете, които цяла вечност са стояли неподвижни?

 

 

Светофарът в края на магистралата светва червено. Той натиска спирачката, вади цигара от жабката и пали. Сега ще се успокои, ще замрази всички мисли за Клара, ще потисне натрапчивия страх. Така си говори той, докато си дръпва от цигарата, опитва да мисли за следващата стъпка, докато изчаква светофарът да се смени. Ще си отиде вкъщи, ще паркира колата в подземния гараж, ще занесе куфара си горе в апартамента и… да, какво всъщност? Усеща как няма никакви по-нататъшни планове за живота. Живот, който е проспал с години, живот, в който не са предвиждани никакви неприятности. Живот без Клара…

Някой му бибитка отзад. Той поглежда зелената светлина над себе си, превключва на скорост и дава газ. Много, много газ.

 

 

След половин час той отваря външната врата на апартамента си. Усеща типичната миризма на почистващия препарат — лимони и оцет. Явно Елена, чистачката, е минавала. Подът блести като металните части в кухнята му.

Възглавниците на стария му диван са опънати, големият прозорец към терасата вече не е на петна.

До печката има две найлонови торби. Купила е каквото й е поръчал, преди да замине. В хладилника намира шише бяло вино, което беше оставил, преди да тръгне. Сега има и масло, малко шунка, сирене и салам. Елена е добавила и два буркана маслини, черни и зелени, както и накиснати в олио сушени домати. След повече от пет години тя е разбрала какво обича. Той вади от торбите хляб, малки хлебчета, кроасани, макарони, ягоди, кайсии, портокали, гъби, домати и връзка градински чай. Елена е купила всичко от списъка. Но какво си е въобразявал той? Че Клара ще дойде директно от летището у тях, за да прекара вечерта с него?

Той преглежда пощата, сложена на барплота. Няколко фактури, рекламни брошури и картичка от Макс от Франция. На нея е изобразен бар, пред който няколко хубави жени седят на слънце и пият кафе. „Семейството ми се занимава с обичайното. Но: французойките имат впечатляващи дупета. Щеше да се гордееш с мен… Нямам търпение да пия вино с теб. Макс.“ Той се усмихва. Усмихва се на добрите си съвети отпреди четири седмици. „Поне се опитай да смениш посоката“, беше посъветвал приятеля си. А сега? Сега самият той бе сменил курса. Носи се към цел, която кой знае къде се намира.

 

 

На телефонния му секретар има шест съобщения. Една жена с писклив глас го пита за здравната му осигуровка. Секретарката му иска да знае дали ще обсъждат, както обикновено, срещите му три седмици преди началото на семестъра. Сузане, която пита малко остро как е, и му напомня, че след две седмици родителите й ще празнуват златната си сватба. Скрито подканяне да ги поздрави, досеща се… Наемодателят му, който има въпрос относно приспадането на допълнителните разходи. Колега го кани на рожден ден. Макс пита дали виното е вече изстудено.

 

 

Той посяга към слушалката. Набира номера на редакцията на приятеля си. Иззвънява пет пъти. Секретарката го познава, свързва го веднага.

С Макс правят каквото винаги са правили. Питат се как са, говорят общи приказки, смеят се… Докато Макс внезапно се покашля.

— Какво има, Щефан?

Той прокарва ръка по косата си, все едно с жест ще спечели време. Приятелят му чака. Чака, без да казва нищо.

— Можеш ли да дойдеш? — Насрещен въпрос вместо отговор.

— Сега ли?

— Ако е възможно.

— Тъкмо сега приключвам с редакцията на един текст. След един час ще съм при теб.

— Гладен ли си?

— Познаваш ме…

— Обичаш ли спагети?

— Глупав въпрос.

Затваря. С благодарност. Няма да е сам днес. Няма да е сам с мислите си, които само се въртят около въпроса дали тя…

Той включва телефона на високоговорител, за да не пропусне някое съобщение от нея, и качва куфара си горе, да си прибере нещата. Разопакова порцелановата си кукла от туристическите чорапи и хлъцва. Малкият мъж с папийонката на точки му се усмихва. Преди тръгване с Клара си размениха куклите. „Искам да задържа това, което е било при теб през всичките тези години“, каза му тя. После го прегърна и пъхна жената с червената рокля в пътната си чанта. Сега той слага веселия мъж с празничния костюм на нощното шкафче до купчина книги.

Поглежда още веднъж към куклата и се скрива в банята, взема си бърз душ, облича си чиста риза и удобен ленен панталон.

 

 

Макс идва, когато спагетите вече са заврели. Той носи две бутилки червено вино.

Щефан го прегръща, държи го в прегръдките си по-дълго от обикновено.

— Хубаво е, че ти така спонтанно…

— Хайде, остави любезностите. Любопитен съм, това е всичко.

 

 

След петнайсет минути двамата седят на терасата, с две чинии и купа спагети с домати и гъби пред себе си. И червеното вино от Макс.

Говорят за семейната отпуска във Франция. Много караници с Корнелия, разказва приятелят, караници за възпитанието на децата и неговото така наречено скатаване. Като се прибави и една балдъза, която по всички въпроси заемала позиция срещу него, нещата ставали още по-зле. А баджанакът му? Правел това, което правел от години — играел с децата на криеница, бършел сополиви носове и надувал плувки, като на плажа не се отдалечавал от жена си извън позволеното разстояние.

— Двамата са приели нещо като негласно споразумение — въздъхва Макс. — Всеки си е хванал пътя. И ако все пак нещо си говорят, то е само неща от рода на дали има още корнфлейкс, или дали помпата за дюшеците е в колата. Май баджанакът е по-умен от мен.

— Защо?

— Той си живее под прикритие, а аз съм напълно разкрит пред жена си. И при нас една отпуска като тази се превръща в истинска битка.

— Но поне още има чувства.

— Възможно ли е това да е утеха?

— Обичаш ли още Корнелия?

Макс поглежда смаяно приятеля си.

— Какъв е този въпрос? От теб?

Щефан навърта няколко спагети на вилицата и ги пъха в устата си.

— Защо?

— Ами ти и любов…

— В Южна Америка…

— Това в Южна Америка беше преди повече от двайсет години. — Макс си долива вино. — Я стига. Нали не си ме повикал, за да говорим за стотен път за моя нещастен брак? — Той отпива. — Дойде ли онази Клара при теб на Ла Палма?

— Да.

Макс се обляга назад.

— И?

— Обичам я.

Известно време двамата не казват нищо. После Макс се покашля.

— По-добре да не питам какво предстои.

Нямал представа, изтърсва внезапно Щефан. Вече нищо не знаел. В главата му всички координати били разместени. Щял да се опита да си съгради бъдещето и същевременно се страхувал, че основите на тази къща ще поддадат. Къща, в която стаите са мечти. И единственото, което Клара могла да му каже със сигурност, било, че й трябва време. Ваканционната им история отлетяла заради една тъпа случайност. Винаги се появяват тъпи случайности… И сега трябвало да говори с дъщеря си и с мъжа си… Той спира, сякаш усеща в себе си нещо, на което неволно слага спирачка.

Макс не казва нищо, само го гледа. Чака. Наясно е, че има още какво да чуе.

И Щефан продължава. И продължава. Говори така, сякаш някой е отвъртял кранче, което отприщва неконтролиран поток. Говори за Ла Палма и за онова местенце в Чинкуе Тере. За моментите, в които се е чувствал така заситен и същевременно толкова лек. Моменти, които човек взема от миналото си, за да ги постави в настоящето, с надеждата, с копнежа, че ще се впишат добре в него. За смеха на Клара, за воднистосиния й поглед, за мъха по тила й. За небето, посипано със звезди. И накрая за една бременност. За момиченце, което се родило преди двайсет и четири години в Хамбург, в момента, в който той и Макс били решили на Мачу Пикчу да не пропускат нищо в този живот.

По някое време се появява онова чуждо, чепато, нереално „дъщеря ми“. Настанява се на парапета на терасата, там, където за първи път беше целунал слабото момиче с черната коса. Забелязва как приятелят му изпада в недоумение и на мига усеща, че и той самият вече е спрял да разбира. Кимаше на всичко, но не беше осъзнал напълно това, което Клара му разкри в онази звездна нощ.

Той посяга към цигарите си и пали една. Ръката му трепери. И ето че сега има един мъж, който е осиновил това дете и се е оженил за неговата Клара. С това евтино притежателно местоимение се опитва да задържи онова, което заплашва да му се изплъзне.

Макс поклаща глава, бавно, сякаш за да събере и подреди чутото.

— Божичко, в какво си се забъркал? Гръцката трагедия е нищо пред твоята.

Щефан свива рамене и посяга към втора бутилка вино, маха обвивката, завърта тирбушона и дръпва.

— Не знам какво ще стане — изрича тихо той, докато пълни двете чаши. — Казах й, че искам да живея с нея, че… не желая да я загубя, Макс. Не искам да я загубя отново. Самата мисъл, че сега е при мъжа си и говори с него за нас, ме побърква.

— Трябва да бъдеш търпелив.

Той кимва.

— Най-лошото е, че нищо не мога да направя. Единствено трябва да седя тук и да чакам.

— Не се ли уговорихте нещо, кога…?

— Тя каза, че ще се обади. Дъщеря й е в болницата със счупен крак, а мъжът й задава неудобни въпроси.

— Доста тежка раница й предстои да разопакова.

— Да, а дали ще захвърли всичко, което намери в нея… — Той въздъхва.

Приятелят му дълго го гледа, чертае с ръка кръгчета по страничната облегалка на стола, сякаш очаква движението да му помогне при размишленията.

— Искаш ли един съвет? — пита накрая той.

Щефан кимва.

— Оттегли се. Това е единственото, което можеш да направиш сега, малко преди началото на семестъра. Опитай да охладиш мислите си, свързани с Клара. И моля те, не притискай себе си, още по-малко пък нея.

— Знам, знам. Но… то е толкова… толкова е хубаво с нея, просто не ми излиза от главата. Тя притежава всичко, наистина всичко, което съм искал от една жена.

— А може би просто си малко влюбен в усещането да си влюбен?

Щефан го поглежда смаяно.

— Не разбирам.

— Би ли искал просто да захвърлиш досегашния си живот? Всичко тук? — Той прави широк жест с ръка. — Вярваш ли, че можеш да се промениш от днес за утре? Ти не си същият отпреди двайсет години. Много неща са се случили оттогава и не можеш да ги захвърлиш ей така.

Щефан гледа в чашата си. Съзира парченце корк да плува на повърхността.

— Бъди честен. Към нея и към себе си. Просто не предприемай нищо — продължава Макс.

— Да не искаш да кажеш, че с нея нямаме бъдеще?

— Не казвам абсолютно нищо. Освен едно: бъди внимателен. Животът не е романтично галапредставление…

— … но не е и челна гара, от която релсите тръгват все в една и съща посока.

Макс въздъхва.

— Прав си. Адски много си прав.

Щефан го поглежда въпросително.

— Има и друго, нали?

— Не, не. Само някакво неопределено чувство, че нещо трябва да се промени. Другия месец съм в командировка. Една седмица във Виетнам с цялата там дандания. Приятна програма, приятни хотели, приятни колеги…

— … и колежки?

— Може би да.

— А Корнелия?

— Тя, естествено, се вкисна. Мисли, че само ей така се развявам. Било против споразумението ни.

— Имате ли такова?

— Навремето й казах, че ще пращам в командировки по-младите в редакцията. Заради семейството, такива работи… — Той се заиграва с виното в чашата си, като го клатушка насам-натам. — Знаеш ли, във Франция се измъкнах един следобед, просто така, от хотела, и влязох в първия бар. Доста пастис изпих и да, направих това, което ти ме посъветва.

Щефан го гледа с любопитство и пали още една цигара. Не казва нищо.

— В бара имаше една симпатична жена, малко по-млада от мен. Също туристка, привлекателна, с червена коса и зелени очи. Била от Англия и съвсем наскоро се скарала с мъжа си. Хм, беше първият път, откакто… ох, вече не знам дали пак ще целуна някоя друга.

— Само целувка?

— Само целувка, да. Но се получи добре. Много добре. — И?

— Разделихме се малко след полунощ. Това беше.

— А адреси, имена?

Макс се смее.

— Така стана по-добре.

Щефан му предлага кутията си с цигари.

— Искаш ли и ти?

— От години не съм…

— Затова и те питам.

Двамата пушат и пият, а когато поглеждат към часовника, вече е малко преди два. Щефан поръчва такси на Макс. Слага ръка на рамото на приятеля си, докато го изпраща на вратата.

— Ще държим връзка, нали?

Макс кимва.

— Задължително. Обади се. И не прави глупости.

— Обещавам.

След петнайсет минути Щефан е в леглото си. Решава утре сутринта да се обади на секретарката си и да обсъди с нея какво предстои. Решава също да зачеркне името на Изабел от списъка с участниците в семинара му. Ще помоли колега да поеме ръководенето на дипломната й работа. Да, тя трябва да пише по темата, която си е избрала. Той обаче не може просто да стои пред нея цял семестър и да говори за философията на Витгенщайн. Може и тя да не желае…

Но какво иска тя? Какво чувства? Ще говори с нея някога. Ще погледне момичето в лицето и ще потърси в него следи от себе си. Дали тя вече знае, че й е баща? Дали Клара й е казала всичко? Телефонът му цяла вечер не издаде и звук. Сега е на нощното му шкафче и мълчи с тъмния си дисплей.

Последното, което вижда, преди да загаси лампата, е малкият мъж от порцелан, който му се усмихва.