Анете Хоберг
Нашето лято (6)

5

— Хубаво ви е тук. — Изабел се оглежда. Дава време на погледа си. Време да съхрани всичко. Сивият, малко поизтъркан диван, снимките по стените, голямата етажерка с книги, кухнята, отделена само с един барплот, капандурата с покривната тераса зад нея, където има кашпа с олеандър, дървена маса и четири стола, витата стълба, водеща на горния етаж, където са спалнята и банята. Щефан обича жилището си. Тук се нанесе след радялата си със Сузане и тук е правил кафе на толкова жени сутринта след първата нощ. Невинаги оставаха само за по една нощ, понякога беше за няколко. Но не и за повече.

— Дали да не оставим това „вие“ пред вратата? — пита сега Щефан момичето с рокля на турскосини и бели райета.

Тя оставя чантата си на един от високите столове пред барплота.

— Съжалявам. Още ми е малко трудно. — Изглежда, леко се стеснява. Той отново усеща как се троши самоувереността й. Тънката мазилка, смесена с младост, веднага се пропуква. „Всъщност искам друго, мисли си той. Искам съпротива. Толкова са лесни тези още-не-пораснали, падат с един удар. Захващат се с неща, които не могат да довършат. Защото им липсват годините. Като малки момичета, които шляпат с прекалено големите обувки на майките си и позират с тях пред огледалото.“ — Не спомена ли нещо за вино? — Първото „ти“, което се отронва от нея. Той усеща как с това изречение тя отново преминава в офанзива. Не се предава. Сякаш знае, че точно това му харесва.

Той отива към хладилника, взема две чаши от рафта под барплота. С три движения маха корковата тапа и слага бутилката в шампаниера.

— Гладна ли си? Имам салам и смокини…

Тя поклаща глава. Конската й опашка се разлюлява леко. Не казва нищо. Той я гледа как се разхожда бавно из стаята му и спира до вратата на покривната тераса.

— Може ли? — Гостенката се обръща към него.

Той кимва.

Тя отваря вратата. Излиза навън и се навежда над парапета, а той обхожда с поглед силуета й. Тесни рамене, изящен гръбнак, малко дупе, тънки крака. Той слага виното и чашите на масата пред дивана, изгася ярката светлина в кухнята и светва настолна лампа до етажерката с книгите. Избира сиди на Кари Бремнес. Харесва тази норвежка с мек и същевременно приканващ глас.

Той излиза на терасата и обръща Изабел с гръб към парапета. Благодарен й е, че не коментира гледката или олеандъра. Предлага му само очите си. Очи, които го гледат сериозно. Сериозно и очакващо. Той застава пред нея, взема лицето й в ръце. Остават така, докато моментите се натрупат. Устата й първо се изкривява и после леко се отваря. Това е предложение към него и когато я целува, тя отвръща на целувката.

„Добре се целува, установява той. Знае какво иска и си го взема.“ Доста го изненадва буйността, с която заизследва устата му с малкия си твърд език. Прави го прецизно и едновременно настоятелно. По някое време той развързва лентата, с която е хваната конската й опашка, и сега ръката му обхожда разпуснатите черни коси. „Искам да спя с нея“, мисли си той. Но казва нещо съвсем друго:

— Да пийнем по едно?

В усмивката й отново присъства насмешливост, сякаш осъзнава, че с това го държи в плен. Оставя се да я отведе за ръка до дивана. Ръката й е студена.

Той пълни двете чаши до половината и й подава едната. Тя събува обувките си и качва крака на дивана. Повече сърба от виното си, отколкото да го пие. Иска да запази контрол и решителността, с която го прави, го възбужда.

— Имаш ли си някоя? — Въпрос без заобикалки, придружен с движение на пръстите й по крака му.

Той я поглежда смаяно.

— Не.

— Не си ли се женил?

— Трябва ли?

— Е… — Кикотенето й звучи сладко. Нито престорено, нито глуповато, нито пък умно.

— Искаш да кажеш, че ми е време за жена и деца?

— Нещо такова.

— Бях няколко години с една жена, но…

— Но?

— … не се получи.

— Защо?

— Нейните представи за живота се различаваха от моите. — Посяга към цигарите, оставени до шампаниерата.

Тя взема запалката от масата, пали и му поднася огънче.

— Благодаря. — Духва дима към нея. С другата ръка навива кичур от косата й и черното се плъзга по показалеца му. — А ти?

— Аз си имам приятел.

— И въпреки това си тук с мен?

— Той не знае.

— И не трябва да знае. — Плъзга ръка по копчетата й и започва едно по едно да ги откопчава. Не бърза. — С какво се занимава приятелят ти?

— Фотограф е. — Гласът й трепва, все едно ще изгуби равновесие.

Целувката, която последва, кара слабините й да изгубят контрол. Той го усеща. Погалва гърдите й, които още са прибрани в сутиена, и тя изстенва почти беззвучно. Ръката му се плъзга по корема й към вътрешната страна на краката, тези малко кокалести крака, които като безмълвен знак леко се опъват. Той усеща как на бикините й се образува влажно петънце. Усеща и още нещо. Нещо, което му е доста добре познато. Задоволство. Задоволството, че пак му се е удало.

— Моля те, нека изчакаме малко. — Тя се изправя. Ей така. — Аз… аз не мога така… бързо.

Това не влизаше в сметките му. Тя го изненадва. Изтръгва го от филма. Само с едно движение цензурира едно толкова често повтаряно представление. Събира краката си и му се усмихва.

— Никога не правя секс още първата вечер — казва тя. Изрича го, без да се срамува, без да кокетира.

Той кимва.

— Разбирам — отвръща той.

Нищо повече. После внимателно я целува, прегръща я през тесните рамене и долавя облекчението й.

 

 

И като че ли всичко възвърна своята непринуденост и в следващите часове те не се отделят един от друг. Целувките им са като точка и запетая между това, което си разказват за живота. Той говори за жената, която не искала да се нагоди към него, тя пък — за родителите си, които били толкова различни.

— Баща ми е най-добрият баща, когото мога да си представя — казва тя. — И брилянтен учен. Но мисля, че е ужасен съпруг.

Той гали слепоочията й, челото й, не открива под пороя от коса никакви голи петна.

— Защо мислиш така?

— Дава на майка ми твърде малко… — тя търси подходящата дума — … твърде малко храна.

— На някои жени това не им е необходимо. И така си им е добре.

— Не и на нея. Тя е темпераментна, избухлива, като дете често се страхувах от избухванията й. Изисква много, за нищо не отстъпва…

— … и баща ти я оставя да командва?

— По-лошо. Оставя я да умре от глад.

— Често ли се карат?

— Божичко, не. Татко гледа всячески да избягва скандали. И тя си го изкарва на мен. Особено зле беше положението, когато бях на шестнайсет-седемнайсет.

— И за какво?

— О, обичайното. Училище, домашни, момчета…

— Момчета?

Тя се смее.

— Естествено.

— Много ли бяха?

— Добра бройка.

— А сега?

— Сега харесвам майка си. Е, поне в повечето случаи. Все още ми казва кое е правилно и кое погрешно. Това леко дразни.

— Разбира ли се с приятеля ти?

— О, да. Хенрик й е любимец. Намира го за внимателен, мечтателен, упорит.

— И? Такъв ли е?

— Нека да говорим за друго. — Тя се сгушва до него. — Ръката й се плъзва под ризата му, намира гърдите, открива космите по тях. Пропълзява към пъпа му и той усеща как членът му се повдига.

— По-добре недей — предупреждава той. — Иначе нищо не гарантирам.

Отново нейният кикот, който толкова странно въздейства. И който му рисува продължението. Когато стане това, момичето ще е негово. Те избягват темата, блокират въпроса как-ще-продължаваме-занапред. Вместо това изпразват една бутилка вино.

 

 

В три часа Изабел става от дивана и леко залита.

— Можеш да спиш тук — подхвърля той и допълва: — Без да се случва нищо.

Тя слага показалец на носа му.

— Благодаря за предложението. По-добре да не рискувам. — Спира пред етажерката с книгите и прокарва показалец по тях. — Може ли да взема тази за ваканцията? — Посочва Сири Хусвет — „Какво обичах“.

Той вади книгата.

Тя я взема, но очите й се спират върху друго, върху статуетка, поставена между книгите му. Порцеланова кукла в червена рокля, с весело засмяно лице.

— Ама че забавно — казва тя.

— Кое? — Той проследява погледа й.

— Майка ми има подобна кукличка.

— И как изглежда? — пита той и усеща как гласът му се прекършва.

— Представлява мъж в тъмен костюм с папийонка на точки.

Той пребледнява, усеща го.

Изабел нищо не забелязва.

— Веднъж като малка исках да си поиграя с него — продължава тя. — Намерих го в гардероба на мама и го отнесох в стаята си. А тя като ме видя с куклата, ми зашлеви шамар. Мисля, че това е единственият път в живота ми, когато ме е удряла. Много ревах тогава. После й стана жал. За сдобряване ми направи палачинки със сладко от сини сливи.

— А тя… — той се покашля — … тя каза ли ти откъде има куклата?

— Не. Не й се говореше за това. Само каза, че има неща, които не са за малки момиченца. По-късно пак потърсих в гардероба й, но куклата я нямаше.

Той усеща как мислите се завъртат в главата му, как се усукват, завихрят, опитват се да се спрат, от което само стават още по-необуздани. Как изплуват картини от миналото и се настаняват тук и сега. Картини с воднистосин цвят. Тя има нейните очи, минава му през ума. Очите на Изабел бяха тези, които отпушиха нещо у него, без да може да го назове. Онзи ден, в аудиторията, в кабинета му. И отново вижда момичето, онова момиче на онзи плаж, където морето беше синьо като погледа й.

 

 

— Има ли нещо? Ти май се отнесе нанякъде. — Гласът на Изабел го приземява.

Той се опитва да се усмихне, но съзнава колко не му се удава.

— Не, не. Просто съм уморен.

— Нищо чудно. — Тя поглежда часовника си. — Ще ми се обадиш ли?

Той долавя молба във въпроса й.

— Аз… да, да, ще видя — пелтечи той.

— Най-добре да ти дам номера на мобилния си. След четири дни ще съм в Амрум, а после в Дания. — Тя посяга към чантата си, която все още е на стола пред барплота, вади бележник и молив и записва няколко цифри. Откъсва листа и го оставя на стола. После пъхва бележника в чантата.

Той проследява движенията й и има само едно желание — просто да остане сам. Сам, за да укроти побеснелите си мисли. Да ги насочи в някаква посока. В каква, още не знае.

На вратата той прегръща Изабел. Целувката му има вкус на раздяла. Наясно е, че е последната целувка. Ще остане последната. Тя още не знае, а и как би могла. Дарява го със сияйна усмивка и на него му става жал за нея. Гледа след девойката, вижда я как подскача надолу по стълбите, как се обръща, за да му помаха. Неговото помахване е вяло.

 

 

Той затваря вратата след себе си, обляга се на нея и поема дълбоко въздух. Грапата, която си сипва малко след това, изгаря гърлото му. С чашата отива до етажерката и сваля статуетката. Усеща хладния порцелан в ръката си.

Гаси светлината, качва се по стълбата и отива направо в спалнята си. Там пред прозореца е бюрото му, с лаптоп на него. Включва компютъра, влиза в интернет и задава за търсене „Вайднер, книжарница, Мюнхен“.

Веднага я намира. Малкото й име веднага изскача. Клара. Повече от двайсет години разнасяше това име в себе си, в началото го вадеше всеки ден, накрая само от време на време и после все повече и повече го заравяше. Заравяше го под другите имена, които заемаха място в живота му. И ето го отново името. Пак се обажда. Клара. Той гледа петте букви, които бяха за него въплъщение на копнежа. Прокарва пръсти по статуетката, която стои до лаптопа и му се усмихва. Дребната жена още носи червената си рокля със същата радост както тогава, когато бяха увити с нейния дребен мъж с папийонката на точки в копринена хартия, вързани с една червена и една синя панделка, понесени към онази гара в Чинкуе Тере. Носеха ги млада жена и млад мъж, които заради своята току-що открита любов, само за няколко дни, изпълнени с палавост, лекота и безумие, бяха планирали цялото си бъдеще.

„След една седмица двамата отново ще са заедно.“ Неговото изречение, казано на гарата в Леванто, някъде се беше загубило, загубило в това, което животът му трябваше да бъде. Живот без нея. Без Клара.

 

 

Той изключва компютъра и си ляга. Знае, че утре ще го направи. И с това решение заспива.