Анете Хоберг
Нашето лято (25)

24

Преди да пъхне ключа в ключалката, тя изпитва колебание. Ключът е нов и още лъскав. Виси на дебел ключодържател при останалите — ключовете от дома й в Туцинг и тези на временното й жилище. Така нарича апартамента на сестрата на Ина. От три седмици този неизползван досега ключ от дома на Щефан виси тук. Беше й го връчил безмълвно и с усмивка. По-късно й разказа за Йохан, за това, как мъжът й просто се появил в аудиторията и поискал да говори с него. Предаде й почти дословно разговора, при което не й убягна вълнението в гласа му.

На следващия ден тя отиде при Йохан в Туцинг, за да обясни това, което той не можеше да разбере, което не искаше да разбере. Той я наруга така, както никога не го беше правил досега. Тя търпеливо навеждаше глава и поемаше ударите. Чувството за вина я парализираше, на моменти приспиваше всичките й механизми за отбрана. После той отново се разплакваше, а тя се опитваше да го успокои. Но как? В случая всичко-ще-се-нареди не вършеше никаква работа.

И изведнъж дойде гневът, дойде със сила, която изплаши и нея. Гняв за това, че е бил дистанциран към нея през всичките тези години, а с дъщеря си се е държал като любимия татко, че се е затворил в себе си и е отблъсквал чувствата на Клара със свиване на рамене, че я е гледал отвисоко, сякаш е просякиня. А сега? Сега седи тук и вади от девет кладенеца вода, за да възстанови едно изхабено статукво.

— Твърде късно — изкрещява му по едно време тя. И: — Разбери, че всичко между нас е свършено. — И: — Винаги съм искала нещо друго. — Чувстваше се зле и същевременно облекчена да му изпраща тези куршуми. „Като в евтина семейна драма“ — мислеше си тя, докато сипеше в краката му изреченията си, насред дневната, между фотьойлите му с облегалки за глава и шкафовете с витрини. — Нека просто сложим край — каза накрая тя изтощено и думите се измъкнаха с нея от къщата.

Тя трепереше, когато седна в колата. Седя там поне половин час, неспособна да включи двигателя, а в гърлото й бяха заседнали напиращите сълзи и я задушаваха. Той още я искаше. Йохан още я искаше. И правеше това, на което никога не е мислела, че е способен: бореше се.

Бореше се за нея. Не се измъкваше от емоциите, които досега отблъскваше безстрастно.

„Може би трябваше да…“ Не довърши мисълта си, просто я отряза, след което подкара колата и натисна газта. Докато караше покрай езерото, отвори двете странични стъкла, вдиша хладния въздух и изхвърли навън смущаващата мисъл. Но тя не се оставяше да бъде премахната току-така. Преследваше я, разбъркваше всичко, което през последните седмици така добре си беше подредила. Нищо не пасваше. Нищо вече не пасваше в живота й.

 

 

И сега, докато се занимава с новите ключове, изведнъж се сеща за думите на Йохан по телефона тази сутрин. „Трябва да се видим, каза той, важно е.“ Беше казано с познатия й тон. Познатият, делови тон, с който се съобщава само най-необходимото, лишен от каквито и да е чувствени акорди. След краткото си турне трептящата, умоляваща мелодия се беше изпарила.

 

 

Тя превърта ключа, отваря вратата и влиза.

— Щефан? — извиква предпазливо. Въпреки това той се сепва. Лежи на дивана, с книга на коленете и телефон до себе си.

— Клара? — По погледа му личи, че е изненадан да я види. Изненада, с лека нотка на неувереност, която не й убягва. Той понечва да стане.

— Не ставай. — С няколко крачки тя се озовава при него, коленичи и слага глава на скута му. — Ти ми каза, че мога по всяко време да идвам с това — вдига ключа — и аз си помислих… — Спира, усеща от ръката му върху косата си някакво колебание. — Има ли нещо? — пита тя и веднага вдига глава.

— Не, не. — Той отговаря трескаво, твърде трескаво, намира тя.

— Преча ли?

— Не, наистина не. Аз…

Иззвъняването на телефона го прекъсва. Звъни три пъти, четири пъти, пет пъти…

— Няма ли да вдигнеш? — поглежда го тя изненадано.

— Да, да. — Той трескаво посяга към апарата и натиска зелената слушалка. — Ало?

Тя наблюдава израза на лицето му, докато той леко се обръща настрани и става. Обръща се към прозореца и гледа навън.

— Днес няма да стане — чува го да казва. И: — В момента имам гости. — Тонът му е свойски, свойски и извинителен. — Една много добра приятелка — допълва той. — Ами тогава до скоро. Ще ти се обадя. Чао. — Той затваря и пак се обръща.

— Кой беше? — Не искаше да зададе въпроса. Въпрос, съдържащ в себе си молба да я излъже и да й обясни едновременно. Просто й се изплъзна, доби форма и изпълни пространството между тях с обвинение.

Той прокарва ръка по косата си и хвърля телефона на масата.

— Ами стар познат.

Тя го поглежда гневно.

— Никога не постъпвай така с мен.

— Как?

— Не ме лъжи! Това там… — тя посочва към телефона — … беше жена!

— Клара, аз…

Тя прехапва горната си устна, толкова, че чак я заболява.

— Това… това не означава нищо — обяснява той.

— Така ли? Дотам ли стигнахме?

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Една седмица в Ла Палма, няколко любовни признания, няколко добри чукания и…

— Млъкни! — Той хваща раменете й с две ръце и я разтърсва. — Не разваляй всичко!

Тя се отскубва и усеща как всичко добива собствена динамика, която вече не може да се управлява, също като металните фигурки, които, веднъж пуснати, тръгват най-невъзмутимо в една посока.

— Не забравяй, че аз се отказах от повече неща от теб — изтърсва тя.

Той я гледа гневно, брадичката му трепери. Съвсем друг израз на лицето, израз, който не й бе показвал досега. Тя отстъпва крачка назад.

— Да не би да ме упрекваш, че съм виновен за всичко? — пита тихо той, предизвикателно.

— Нали ти искаше да ме имаш. И получи това, което поиска.

— А ти? Ти не беше ли част от това?

Тя не отговаря нищо, само гледа втренчено покрай него през прозореца, сякаш там са написани някакви отговори.

— Не се прави на жертва, Клара. Много е евтино. И ти го знаеш.

— Аз захвърлих всичко — гласът й звучи по-високо от обикновено, направо остро, — нараних дъщеря си, поставих брака си на карта…

— Но не го направи заради мен, а защото ти така пожела.

— Щефан, кажи ми коя беше жената.

Той въздъхва.

— Бивша колежка, с която от време на време се виждаме на по питие.

— Имал ли си нещо с нея?

— Да, по дяволите, но беше отдавна. Вече не се интересувам по този начин от нея.

— И трябва да ти вярвам?

— Ти какво очакваш от мен? Че ще зарежа всичките си познати?

— Очаквам да бъдеш до мен…

— Но аз го правя.

— … и да не ме лъжеш.

— Не исках… да те ядосам.

— О, така ли го наричаш ти? Аз на това му викам страхливост. — Тя направо изплюва към него последната дума.

Той се тръшва на дивана и скръства ръце на тила.

— Така няма да стигнем далеч.

Тя грабва ключа, новия, лъскав ключ, и му го хвърля в краката. Знае, че прави грешка, но нещо в нея я подтиква да постъпва точно така.

— Абсолютно прав си — изрича ледено тя. — Така няма да се получи нищо.

Обръща се да си тръгне, а той затваря очи. За миг тя се надява, че ще ги отвори, ще стане, ще я прегърне и ще каже, че всичко ще бъде наред. Както се успокоява дете, сънувало кошмар. Той обаче не помръдва, стиска клепачи и с нищо не й подсказва да остане.

Тя бавно върви към входната врата, а ударите на сърцето й придружават като заплашителен фон всяка нейна стъпка. „Кажи нещо“, простенва у нея, когато отваря вратата. Зад нея цари мълчание, мълчание, което направо я изтиква от стаята. Тя затваря вратата със затръшване след себе си. Не усеща как слиза по стълбите, по които само преди двайсет минути се е изкачвала.

Вече на улицата, не може да реши в коя посока да тръгне. Краката й поемат инициативата, сякаш някой е махнал главата й и е предал на тях управлението.

 

 

Два безкрайни часа обикаля из града. Часове, в които изпраща на Щефан четири есемеса — „Съжалявам.“ — „Пиши ми.“ — „Говори с мен.“ — „Моля те!“ — и не получава нито един отговор. Той, който обикновено й отговаряше на минутата, беше превключил на друг режим, оставяше всичките й думи в празното. Тя току поглежда към дисплея, но единствено за да установи, че има само едно съобщение за нея: „Нямате нови съобщения!“

Тя хвърля обърканите си чувства нагоре по стените и неспособна да ги улови, само ги гледа как падат на пода до нея.

За момент й хрумва да откаже на Йохан, който я е поканил на ресторант, за да я види. Не каза за какво се отнася. Накрая реши все пак да отиде. Може би е добре да се срещне с него, мисли си тя. Онзи Йохан, който не иска току-така да се откаже от онова, което беше бракът им. Който е верен, невинаги любвеобилен, но верен. В добрите, както и в лошите дни… Двамата се бяха усмихнали на тази формулировка в скучната служба по гражданско състояние в Хамбург преди повече от двайсет години. Тя не знае защо си го спомни точно сега. И неволно поглежда ръката си, където още се вижда малката бяла ивица. Там, където винаги е стояла брачната й халка.

 

 

Влиза в ресторанта, а той вече е там. Най-обикновено заведение. Преди, когато живееха в Мюнхен, често се срещаха тук. Храната не е нещо особено, но днес тези неща са без значение. Тя и без това няма апетит. Сервитьорът я пита какво ще поръча и тя отговаря:

— Една минерална вода.

Йохан я поглежда въпросително.

— Какво има?

— Нищо. Днес на обяд ядох — лъже го.

Той си поръчва свинско печено и бира.

Тя се усмихва съвсем кратко.

— Сега? В шест часа?

На свой ред и той се усмихва.

— Имаш предвид алкохола ли?

— Ами да…

— О, знаеш ли, вече не съм толкова пристрастен към принципите.

Тя с изненада установява, че той е в добро настроение.

— Още по-малко пристрастен, отколкото в последните дни?

— Без ирония, моля. — Той отпива глътка бира.

Изглежда по-добре, намира тя. И леката ирония, с която той откри срещата, й харесва. Днес не носи костюм и вратовръзка. Облякъл се е с джинси, единствените, които има, леко широчки, но все пак тъмносиво поло, което го прави по-млад.

— Как си? — Тя пита, макар отговорът да е изписан на лицето му. След толкова много години тя познава езика на лицето му.

— Благодаря, оправям се.

Тя кимва.

— Йохан, съжалявам… толкова съжалявам за всичко.

Той се пресяга през масата и хваща ръката й.

— Да не се връщаме назад. Би било, как да го кажа… някак неподходящо.

Пръстите й отговарят на неговите почти инстинктивно.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги си била жена на ясните решения. — Той пуска ръката й.

— Напоследък ти ги наприказвах какви ли не. Може би някои неща — тя поглежда нагоре и веднага след това забива поглед в масата — не бяха точно така.

— При раздяла винаги се стреля с по-острички муниции.

Тя кимва безмълвно.

— Не исках да те нараня.

— Ама аз ти вярвам.

— И въпреки това го направих. Може би… може би просто ти бях ядосана, че си ходил при Щефан в аудиторията.

— А може би съм искал просто да се видя със съперника си.

— Съперникът си?

— Сещаш ли се за по-подходяща дума?

— Той е… той е мой приятел. — „Такъв ли е наистина?“ — пита се в същия момент и мисли за смълчания телефон в чантата си.

— Извинявай, любов моя. Още не съм се ориентирал съвсем в новите правила на изразяване. — Ето го пак. Сарказмът на Йохан. Тя е наясно, че има само една възможност срещу това, когато е във форма. А днес не е във форма.

— Оправили си съня? — пита тя. Той обичаше да я вижда загрижена за него. Това й се случваше доста рядко.

— О, не се тревожи за мен.

Тя го поглежда смаяно. Този тон й е непознат.

Той се усмихва и сарказмът му също се усмихва.

— Ти ме нарани, разбира се, но не ме уби.

Тя застава нащрек.

— Йохан, какво става тук?

Той кимва към сервитьора, който му носи чиния с печено и кнедли.

— Делови разговор между съпруг и съпруга. Обсъждане на положението, така да се каже — обръща се отново към нея и хваща ножа и вилицата.

— Добър апетит.

— Благодаря.

Тя мълчи, гледа го как дъвче, издавайки леко мляскащия звук, който тя не понасяше, но странно как днес не я смущава. Днес я смущава нещо друго. Начинът, по който той излага мислите си.

— И как изглежда положението? — пита накрая внимателно тя.

— Искам да говорим за развода.

— Разводът? — повтаря беззвучно тя.

— Ами да, нали така обикновено правят съпрузите, когато решат да се разделят.

— Но — тя отпива глътка вода — но това… това не е нещо спешно.

— Защо да протакаме нещата, Клара? Ти каза, че всичко е свършено, че никога не си ме обичала.

— Знам какво съм казала. Въпреки това…

— Не въпреки това. Затова реших да наема адвокат. Съгласна ли си да си наемем общ?

Тя игнорира въпроса му.

— Мислех, че ти… ами че няма толкова бързо да се предадеш. Имам предвид, след всички тези години…

— Моля те. От три седмици ми разправяш, че винаги си искала нещо друго и аз да съм си направел изводите. Не мислиш ли и ти, че е малко странно учудването ти?

Тя идва на себе си. Усеща как това, което досега е било само игра — рискована игра, но все още по-скоро игра, — изведнъж става сериозно.

— Прав си — отвръща му дрезгаво, — но някак…

— Да не би да предвиждаше да имаш съпруг и любовник едновременно? — добавя той и пъхва парче печено в устата си.

Тя преглъща.

— Не, разбира се, не.

— Ами ето. И ако правилно съм разбрал твоя Щефан, той гледа на теб съвсем сериозно.

— А какво ще правиш ти? Имам предвид, така сам?

— О, още не съм обмислял в подробности бъдещето си. Може би най-после ще направя това, на което приписват лековити способности — ще се отдам на работата си.

В чантата на Клара изпиука телефонът. Веднъж. Есемес.

— Извинявай. — Тя го вади, отваря го. Вижда, че е от Щефан, натиска „прочети“:

„Сега не мога. Дай ми време. Поздрави, Щ.“

Сълзите идват ненадейно. Тя се опитва да ги задържи, но те са твърде много и напират.

Йохан я поглежда изплашено.

— Нещо лошо?

— Да, извинявай… ще мине. — Вади носна кърпичка и си издухва носа. — Така — казва тя, като се мъчи да възвърне твърдостта на гласа си. — Нека да приключим всичко.

— Клара, аз не съм чудовище. Ако трябва да отговориш нещо — той посочва към телефона, — ще продължим някой друг път.

Сега тя не иска съжаление, още по-малко пък разбиране. Настоява единствено за яснота. Яснота, която да вдигне мъглата над всичко.

— Не, не, всичко е наред — изстрелва тя. — Значи искаш развод, така ли?

— Да, аз…

— Тогава да направим така, както каза. Имам предвид общия адвокат. Познаваш ли някого?

— Един мой колега.

— Добре. Ще запишеш ли час?

Той кимва.

— Ще чакам да ми се обадиш. — Тя вади портмонето от чантата си.

— Стига, ще ти платя минералната вода.

— Благодаря. — Прибира портмонето си, а след него и телефона. Когато става, става и той.

— Йохан?

— Да?

— Знам, че звучи доста безвкусно, но…

— Кажи.

— Можем ли да си останем нещо като приятели?

Той слага за малко ръка върху нейната.

— Не сме ли били винаги такива?

— Какво искаш да кажеш?

— По-скоро приятели, отколкото влюбени?

Тя забива поглед в земята.

— Толкова исках да те обичам повече.

— И кое ти пречеше?

— Ти. Ти не ми позволи.

— Понякога човек не хваща навреме правилния влак, Клара.

Тя преглъща.

— Защо по-рано не ми го каза?

— Просто защото не съм се сетил.

— А сега?

— Сега виждам само задните фарове на влака. Тичането вече няма да помогне.

— Мога да натисна аварийната спирачка.

— Не ставай глупава. Нали сама каза, че търсиш нещо друго.

Тя само свежда глава и се усмихва на малката му победа.

— И да се върна на въпроса ти, Клара — казва той след малко. — Да, мисля, че нашето приятелство е по-устойчиво от брака ни. Поне в дългосрочен план. Освен това… освен това си имаме и Изабел.

— Изабел е голяма.

— Да, така е, но си остава наше дете.

Тя кимва.

— Е, ами тогава ще се видим при адвоката.

— Добро последно изречение.

 

 

Вече на улицата, тя спира за малко и поглежда в клонака на огромен кестен, сякаш за да откъсне оттам някакви отговори на въпросите в душата си.

Две момичета минават на ролери покрай нея. Едното е с вързана коса на плитка, хваната с червени топчета, които навремето Изабел наричаше „черешки“. Изведнъж Клара вижда отново малката си дъщеря и чува леко пискливия й глас: „Тати, виж, имам плодове в косата.“ И в този миг й става ясно какво е загубила току-що в ресторанта. Мъжът, който повече от двайсет години й беше давал сигурност, закрила и своята посвоему умерена любов, който беше до нея, когато никой друг не беше, който държеше дъщеря й за ръка и я прегръщаше, който макар нерядко да я отчайваше, беше неотлъчно до нея и винаги е можела да разчита на него — този мъж затвори вратата, за която тя си мислеше, че ще си остане открехната, така че без големи усилия да може да се върне в предишния си живот. Тази врата се затвори и Клара е наясно, че никакво почукване по нея няма да помогне.

Върви бавно към спирката на метрото и бърка в чантата си, за да види телефона, който така упорито мълчи. Чувства се сама и ускорява крачка с надеждата да пропъди усещането. Два кестена се търкулват на паважа пред нея. Те се пукват и при звука Клара неволно се сепва.