Анете Хоберг
Нашето лято (10)

9

— Да беше ми казал, че е толкова уморително. — Макс пъшка и енергично забива щеките в земята.

Щефан се засмива.

— Иначе нямаше да дойдеш.

— Толкова ли добре ме познаваш?

— Задавал си и по-умни въпроси. Ще приема кислородната атака, на която си подложен сега, за смекчаващо обстоятелство.

Макс спира и диша тежко.

— У теб пък откъде се взе пустата кондиция?

— Тук горе съм от няколко седмици.

— Пушиш, правиш секс с млади жени, на всичкото отгоре и по планините се катериш. Понякога си мисля, че аз вървя в насрещното.

— Просто трябваше да се качиш тук, за да разбереш най-после, че се налага да пренастроиш винтовете в живота си. — Той тупва приятеля си по рамото. — Хайде, догоре са само още стотина метра. Гледката оттам е толкова невероятна, че започваш да виждаш нещата по нов начин.

След петнайсет минути са там. Издигнат кръст, пред който някой е сложил букет полски цветя, вече увехнали, наоколо сурови скали, над тях — небе, хвърлило по направо безвкусното синьо няколко облака. Макс се строполява на меката трева, протяга ръце и крака.

Щефан ляга до него.

— Случайно да съм преувеличил?

— Не, фантастично е. Имаш усещането, че си на Мачу Пикчу. Помниш ли как седяхме горе, без нищо друго, освен няколко листа кока?

— Да, да…

— Щеше да е добре и сега да си бяхме взели.

— Когато се видяхме на двора, нямах и представа, че ще дойдеш с мен.

— Имам нужда да се откъсна от Корнелия. — Макс свива лявата си ръка и подпира главата си на нея. — Ти ми каза да гледам френски дупета.

— Да, но тук горе не гъмжи от жени.

— Мисля занапред преди семейната отпуска във Франция да забягвам с теб за по няколко дни. Да усетя какво още е останало от мен.

— А какво би казала жена ти?

— Без реторични въпроси, моля.

— Добре.

Макс нищо не отговаря.

— Така и не разбрах защо точно нея…

— Стига, Щефан. Тогава тя беше симпатично момиче, а после забременя. Какво можех да направя?

Щефан вади шише вода от раницата и го подава на приятеля си.

— Да я оставиш да умре от жажда например с нейното разбиране-за-здраво-семейство?

Макс пие и му връща шишето.

— Ти би ли го направил?

— Може би. — Отпива голяма глътка вода. — А може и да не го направя. Никога не съм бил в такава ситуация. Сузане все мечтаеше за бебе, но, слава богу, това така и не се случи.

— Аз харесвам Сузане.

— Аз също. Но ние живеем на две различни полукълба — с огромен океан помежду ни.

— Връзките между несродни души също си имат добрите страни.

— Не и при нас обаче.

— Никога ли не си искал деца?

— Не. — Той откъсва тревичка и я върти между палеца и показалеца си. Още не е разказал на Макс за Клара. Клара, която от дни не излиза от главата му.

— Какво стана с твоята студентка, която ти няма уважението? — пита приятелят. Цар е на провокативните въпроси. — Сети ли се, онази, която в последния ден на летния семестър щеше да говори за дипломната си работа с теб. Обади ли й се?

— Да.

— И?

— Видяхме се, пийнахме повечко вино и прекарахме една нощ заедно.

— Знаех си.

— Не е каквото си мислиш. Само няколко целувки…

— Не може ли все пак да позавиждам?

— Минало — заминало.

— Защо?

— Защото аз… — Щефан хвърля тревичката. — Защото се срещнах с майка й.

Макс се изправя в седнало положение.

— С майка й ли? Но как…

— Помниш ли как в Южна Америка все ти говорех за едно момиче?

— За онова, заради което се напи яко в Сан Хосе ли? Как мога да забравя. А как се казваше тя? Май беше Клара…

— Добра памет.

— Аха, Клара си беше на практика наша спътничка из целия Мюнхен. Седеше с нас на масата, лежеше до нас на плажа, пътуваше с нас във влака… Божичко, колко беше влюбен!

— Тя е майката на Изабел.

Макс млъква.

— Да не искаш да кажеш — най-после зацепва, — че студентката е дъщерята на онази… на онази Клара?

— Да.

— Божичко! — Търси думи, но не ги намира веднага. — Как… как разбра? — запелтечва той накрая.

Щефан му разказва всичко. Нищо не пропуска. Казва му за издайническата кукла, за нощта, в която не е мигнал, за виждането с Клара на следващия ден и за телефонния разговор с Изабел, в който от кратките й, неразбираеми изречения разбрал, че плаче. Чувствал се виновен, виновен и жалък, защото я лъжел, и усещал, че тя не се хваща на евтините му приказки. И въпреки това се хванал здраво за „твърде голямата разлика във възрастта ни“, дори опитал да я утеши, но така повече влошил нещата.

И още докато говорел на Изабел, растял копнежът му, копнежът му към Клара, поискал място в него, настанил се там, докато почти му призляло. Подтикнал го да напише онзи есемес, с който разкривал чувствата си. Той, който винаги е бил така предпазлив и предпочитал да се скрие зад иронията, за да не допусне близост. След първия есемес зачакал. Седял си вкъщи на терасата, телефонът — до него. Неспособен да прави друго, освен да поглежда втренчено в дисплея. След цял час дошъл и отговорът. „Всичко е възможно.“ Това било нейното „да“, опаковано в три думи, които изведнъж му дали шанс. Искал още веднъж да потвърди това „да“, искал да се увери, че това, което е уловил, е истинско. Искал внимателно да стисне протегнатата му ръка, преди тя отново да се отдръпне.

Тя отговорила и на това. Дори стигнала по-далеч в днешния си есемес. Нейното желание отново да гледат морето за първи път разсеяло всичките му съмнения. На тяхно място поставило увереността. Увереност, че имат бъдеще. „Ще го направим!“ Това обещание сложил той в раницата си и с него тръгнал към Митенвалд.

Днес сутринта, докато Макс още спял, писал още веднъж на Клара. „Чакам с нетърпение идеалната извивка…“ Тя веднага разбрала: „Моето коляно винаги е принадлежало само на теб…“ И той си спомнил как преди много, много години седял в кино в Швабинг и едва сдържал сълзите си на филма на Ерик Ромер „Коляното на Клер“, а после на улицата едва изтърпял момичето, с което бил.

Клара и той — какво всъщност е това? — постоянно се питал. Имат толкова малко общо помежду си. Една седмица в един живот. Не е повече от вдишване на сто метра височина. И сега и двамата били изтощени, споделяли си кислорода, който им давали спомените. Усещането, че някой е на неговата вълна, направо го изумявало. Всичко в него напирало за още, за потвърждение, за яснота. И нетърпението, което от дни глождило душата му, следвайки собствените си правила, не му давало покой.

 

 

— Какво ще правиш сега? — пита Макс, след като Щефан помълча известно време.

— Ще я видя отново, за нищо друго не мога да мисля.

Мълчанието на приятеля му е изпълнено със скептицизъм.

— Знам, че звучи откачено, но наех от колега къща на Ла Палма — продължава Щефан. — Знаеш, често ходя там…

— … и идната седмица пак ще отидеш, за да поработиш, да, да, разказвал си ми.

— В момента не искам нищо повече от това, просто да е с мен на онзи остров. Искам отново да е при мен, Макс, отново да я открия…

Приятелят кима бавно. Кимането му поражда въпрос.

— Защо Ла Палма?

— За мен е особено, магическо място. Да седнеш на най-високия връх, да гледаш слънцето и сякаш докосваш небето. Досега винаги съм бил там сам. Представата да съм с Клара…

— Тя е омъжена, Щефан. Има голяма дъщеря, подредила си е живота. Без теб! Виждаш я за първи път, веднъж след повече от двайсет години, и вече й изпращаш есемеси. Защо си толкова сигурен, че тя ще захвърли ей така всичко и ще отиде с теб на онзи остров?

— Така го чувствам.

— Ти си учен…

— … в областта на литературата.

— Искаш да кажеш, че и в реалността имаш право на фикция?

— По-добре и аз не бих могъл да се изразя.

Макс пак се отпуска на тревата и запримигва на слънцето.

— Променила ли се е много?

— И да, и не. Когато бях в книжарницата й, носеше панталон. В Италия все беше с рокли и поли. Позакръглила се е, станала е по-женствена, не така момичешка… Но все още е с дълга червеникаворуса коса, все още ги има сладките лунички и воднистосините очи.

Макс въздъхва.

— Какво да ти кажа? Докато ти отново намираш жената на своя живот, Корнелия ме пита дали съм превел последната вноска за вилата ни. Животът е несправедлив.

Щефан го сръгва встрани. Коремът на приятеля му е мек, мек и разплут.

— Престани да се самосъжаляваш. Последно ти казах…

— Да, да, французойките, знам…

— … или някоя редакторка. Достатъчно игра глава на семейство. Пробвай да смениш посоката. Корнелия така или иначе няма да разбере.

Макс се засмива.

— Аз съм еснафът, а ти — сеещият пожари.

Щефан също се засмива.

— Този Фриш не ме оставя на мира.

— Наистина ли мислиш, че момичето, тази Изабел, ще те разлюби ей така?

Щефан спира да се смее. Изправя се.

— Хайде, да се поразходим малко. Имаме още около два часа до долната станция.

Макс го хваща за ръка в опит да се изправи.

— Надявам се слизането да не е толкова гадно.

— Уморяват се най-вече коленете. Трябва да задържаш темпото.

— Ако е само това, добре. Знаеш, че в това съм шампион.

— Казах ли ти колко се радвам, че дойде с мен? — От гласа на Щефан е изчезнала всяка ирония.

Макс го поглежда.

— Не си. Това тук не е Мачу Пикчу, но усещането е сходно.

 

 

Същата вечер те изпиват две бутилки вино. В девет часа телефонът на Щефан изжужава от джоба на якето му.

„Объркана съм. Ще хвърля обърканите си мисли в морето, за да доплуват до теб.“

Той веднага й пише отговор. „Къде си?“

Отговорът е въпрос на секунди. „Седя на Оде. Така се нарича северният връх на острова. Виждат се крайбрежните плитчини, едно тюленче и далечният хоризонт.“

„Сама ли си?“

„И да, и не.“

„Не?“

„Ти си с мен. Добре ми е. Помага ми да превъзмогна съмненията.“

„Съмнения?“

„Отново и «да», и «не»…“

„Нека се радваме на предстоящото, Клара.“

„Нищо не желая така силно, но…“

„Зарови «но»-тата в пясъка.“

„Ако ми помогнеш при копаенето… Лека нощ!“

„Лека нощ и на теб! Дай воля на сънищата си.“

 

 

— Какво правиш там? — Макс посочва телефона и долива в чашите им остатъка от бутилката. Междувременно дава знак, че иска да плати.

— Тя седи на този остров в Северно море на един забравен от бога плаж и мисли за мен. А аз стоя тук и мисля за нея. Имам чувството, че ще бъдем заедно по този начин цяла вечност.

— Е, ако трябва да сме точни, и сега го правите. Щефан отпива глътка.

— Повече от двайсет години, побрани само в една седмица.

— Ще се наложи доста неща да изгладите.

— Знам. Ако е необходимо, ще изкарам и един курс по статика за начинаещи.

Макс се усмихва.

— Няма да навреди.

Щефан движи чашата си по масата. За миг се чува само стържещият шум на стъклото по дървената повърхност.

Приятелят го наблюдава, следи всяко негово движение.

— Направо си се шашнал.

— Трябва да си дадем този шанс, Макс. Чувствам, че има нещо между нас, което нито бракът, нито дъщерята, нито подреденият живот ще спрат.

— А не мислиш ли, че преследваш фантом? Фантом, който преди десетки години ти е взел ума?

— Мислиш ме за луд, така ли?

— Аз съм ти приятел и съм длъжен да те предупредя.

— Ти си добър приятел, Макс. Най-добрият, когото имам. Но този път грешиш.

Макс се обляга назад.

— Е, тогава за Ла Палма. — Взема чашата си. — И за звездите, които небето ще спусне там за вас.