Анете Хоберг
Нашето лято (28)

Октомври 2007 г.

Барът си е още там. Обзавеждането е малко по-различно, по-светло, не толкова изтъркано, но барът си е още тук. И все още може да се гледа през големите прозорци към улицата и към големия часовник над входа на гарата.

И сега Клара си е поръчала червено вино, и сега то е евтино и с кисел вкус, каквито са всички червени вина в подобни барове във Франция.

С Щефан тръгнаха с нощния влак за Флоренция и оттам с експреса направо продължиха към брега.

Гарата на Леванто се е вписала в настоящето. Все още ги има двата коловоза, както и кафенето, но без стаята за прослушване на грамофонни плочи. Такова нещо няма в днешно време.

Отидоха право на плажа, вляво от главната улица са построени нови хотели и нови магазини, както и нови ресторанти за бързо хранене. Въздухът е топъл въпреки сезона, сякаш не иска да пусне лятото да си отиде. Чадърите и шезлонгите вече са прибрани. Тук-там има курортисти, излезли на разходка край морето. Можеш да си събуеш обувките и чорапите, пясъкът е запазил последния остатък от топлина.

Не успяха да намерят дървото, под което навремето Щефан я беше наблюдавал от стола си. Неговата наблюдателница „Клара“ била изчезнала, каза той и в смеха им се прокрадна малко тъга. Опитаха да я пропъдят, като хукнаха ръка за ръка към водата и потопиха краката си във вълните, които днес не правеха пенливи гребенчета. Той си спомни за нейния бански на розови и бели квадратчета, а тя — за неговите сини шорти и за това, че го бе взела за италианец. Той каза, че нейните воднистосини очи все още носят в себе си това море, и тя пусна погледа си да се затича към хоризонта, който в този ден образуваше леко назъбена линия, сякаш искаше да размие границата.

Дълго седяха на топлия пясък и целувките им опитваха отново да си обещаят бъдеще. Усещаха смелостта, с която се бяха върнали в началото.

По-късно намериха къщата, в която през това лято преди толкова години бяха прекарали първата си нощ заедно. Стори им се по-малка от тогава. Мазилката се беше откъртила от фасадата, а зелените прозоречни капаци висяха разкривени на пантите си. В няколко стари консервни кутии някой бе насадил мушкато и го бе оставил пред входната врата. Червено мушкато.

Bar Tabacchi още си го имаше. Alimentari, на което тогава му липсваше „m“-то и от което Клара си беше купила червеното вино, се бе превърнало в модерен супермаркет.

Вечерта пиха грапа в бар на плажа. Беше друг бар и не пееше Джони Мичъл, а бяха пуснали някакво модерно парче, което не им бе познато. Пиеха и разговаряха, докато мъжът зад бара не ги погледна и не попита дали може вече да затваря. Те му казаха как са се запознали тук преди повече от двайсет години, а той им поднесе още две чаши и им пожела щастие. Те само кимнаха.

На следващата сутрин се качиха на влака за Франция и им се стори като промяна на маршрута това, че днес заедно си купиха билет. Влакът вече нямаше за всяко купе отделен вход, нямаше и пердета на вратите с дебелите, тежки дръжки. Беше от тези модерните, изглеждащи еднакво влакове, каквито днес кръстосваха из цяла Европа.

Клара отпива глътка от киселото червено вино и поглежда към улицата. От сградата на гарата излизат неколцина пътници. Тя знае, че и той ще дойде.

— Изчакай тук — казва й той и отива да погледне набързо кои влакове заминават утре за Париж.

След малко тя го вижда. Вижда го под големия часовник, чиято стрелка сега е малко след шест. Гледа го как прокарва лявата ръка по косата си, докато изчаква преминаващите коли. Вижда как пресича улицата и върви право към нея. Тя оставя три евро на масата и тръгва насреща му. По пешеходната пътека са нападали листа. Листа, които нашепват за есен.

— Знаеш ли, че съм чакала този миг повече от двайсет години? — Очите й се овлажняват, докато пита.

Неговото „И аз“ се отнася от воя на една преминаваща линейка.