Анете Хоберг
Нашето лято (16)

15

В просъница той потупва мястото до себе си. Празно е. Омачканите възглавници са хладни. „Да не би всичко да ми се е присънило? — минава му през ума. — Нейният смях, топлината й, уханието й? Да не би всичко да е било плод на въображението ми и да е оживяло в съня?“ Той съглежда двете винени чаши и празната бутилка до леглото. Внимателно събира спомените от вечерта. Прозорецът все още е широко отворен, слънцето е ниско. Осем часът, досеща се той.

В банята прокарва ръце по косата си и се поглежда в огледалото. Вижда, че в чертите му се е върнало нещо, което дълго не беше забелязвал. Нещо, което е изтрило целия цинизъм и е сложило на негово място ведрост. Той взема от закачалката хавлиения халат и забелязва, че другия го няма. Неговия го няма, тя е взела неговия.

Той се усмихва. Още докато с любопитство разглежда кутийките й с кремове и гримове на полицата, чува от градината шума на вода. Поглежда през прозореца. Отишла е да плува. С бързи, спокойни движения тя прекосява басейна. Той си дава сметка, че и това е един от моментите, които иска да съхрани. Желае да ги застопори и занапред да не изпусне безценните секунди, в които жадно се вкопчваш, защото твърде рядко те спохождат.

 

 

Клара влиза с хавлията си от градината в кухнята, където той вече е сложил масата. Хляб, шунка, сирене, яйца, кисело мляко, мед, мармалад, малко мащерка, прясно изцеден портокалов сок, папая, кафе, горещо мляко.

— Не беше честно да ме оставяш горе сам — поздравява я той.

Тя увива ръце около него.

— Ти още спеше дълбоко. Не исках да те будя.

Той леко я целува, лека целувка по носа за „добро утро“.

— Хубаво ли беше?

— И още питаш.

Той се смее.

— Говоря за плуването.

— О, да, и плуването беше хубаво — добавя тя със смях.

— Значи ставаш с петлите.

— Винаги е било така. Нали в Италия…?

— Да, да. Ти и тогава в седем беше будна и искаше да закусваме някъде на плажа.

Тя сяда на масата.

— Помня онзи малък бар, където имаше капучино и бадемови бисквити…

— … и една дебела бабичка зад бара, която се мъчеше да отгатне каква ли нощ сме прекарали.

— Искаше ми се да мога да прегърна целия свят.

— Аз и тази сутрин го искам. — Той сяда до нея и взема каничката с кафе. — Искаш ли?

Тя кимва.

— Мляко? Захар?

— Само мляко. — Очите й обикалят масата. — Каква великолепна закуска!

— Надявам се да имаш апетит?!

— Апетит е слаба дума. Зверски гладна съм.

— Значи папаята и мащерката са от градината. През есента имаме и смокини и бадеми, но за жалост сега не са узрели. Тук на острова има козе кисело мляко, както и мед. Дори само затова си заслужава да се идва тук.

Тя си взема от всичко. Опитва, дъвче, пие. А той я гледа, още не може да осъзнае, че е тук, при него, и й харесва всичко, което той е набрал и купил за двамата.

— Знаеш ли, че за първи път от години някой прави закуска за мен? — пита тя, докато пъхва парче папая в устата си.

— Твоят мъж обича ли…? — Той не довършва изречението и инстинктивно спира пред въпросителната.

Тя хваща ръката му.

— Всяка сутрин моят мъж сяда на масата, изяжда три препечени филийки, нито повече, нито по-малко, и се скрива зад вестника си.

— Звучи някак… класически. — Той прокарва пръстите на лявата си ръка под ръкава на нейния, неговия халат. Кожата й е свежа. Освежена от водата в басейна.

— Да — кимва тя. — Винаги съм си мислела, че е някакъв фарс. Да се отдаваш на размишления, скрит за половин час зад вестника си.

— Какъв е бракът ви?

Тя си взема от шунката.

— Ти със сланинката по края ли я ядеш? — пита тя.

Той реагира объркано.

— Да, разбира се.

Тя разкъсва шунката и пъхва по едно парче в своята и в неговата уста.

— Нашият брак е без сланинка по края — отвръща тя. — Той все ми напомня да я изрязвам. Било нездравословно. Накрая така се получава, че ни липсва вкусното. Движим се, така да се каже, по сухо месо. Винаги когато се възпротивя, той само поклаща глава. Аз съм неразумна, гласи стандартното му изречение. — Тя се усмихва. — Сам си направи изводите какъв е бил съвместният ни живот.

Той й сипва кафе.

— Изабел каза, че баща й ти дава малко храна. Той… да… тя каза, че той те държи гладна.

— Дъщеря ми е много наблюдателна.

— Като майка си.

Тя се усмихва.

— Изневерявала ли си му някога?

Сега тя си налива кафе. Налива си, за да спечели време.

— Беше мимолетна афера. История без бъдеще.

— Мъжът ти знае ли?

Тя поклаща глава.

В този момент внезапно го обзема страх. Студен, непознат досега страх, че всичко тук ще се превърне само в една забежка. Във временна история. Нищо повече от мигване в един дълъг семеен живот.

Тя сякаш мигом забелязва това, защото оставя чашата си и взема лицето му в двете си ръце. Ръцете й са хладни. Хладни и нежни.

— Това с нас е друго — казва тя. — Съвсем друго.

— Ти да не четеш мисли?

Тя го гали по косата.

— След тази нощ с теб вече няма да се предам, Щефан. Само си мисля, че ще бъде доста сложно.

— Не виждам нищо сложно тук.

Тя прехапва устни. Това й придава нещо неустоимо момичешко, смята той.

— Да, прав си — отвръща тя. — Най-добре да оставим всичко, което предстои в Мюнхен, за много, много по-късно.

— Стратегията на Скарлет?

— Ей, само не казвай, че великият професор по литература тайно чете не само „Любовна история“, а и „Отнесени от вихъра“.

— Само съм гледал филма един-два пъти.

— Голям кич.

— Аз си падам по кича.

Тя се усмихва.

Той я наблюдава как гребва с лъжица от меда, после и от киселото мляко и накрая я облизва. „Хубава е — мисли си той. — Без грим, няколко бръчки около воднистосините очи и на челото, луничките, пръснати по малкия нос, червеникаворусата, леко навита коса, прибрана на кок за плуването, небрежно загърнатият хавлиен халат, под него гола.“ Тя е доста над четирийсет, безспорно има бръчки и дефекти, за които говореше снощи, и въпреки това е много по-красива от младите жени, с които сутрин сядаше на закуска и тайно се надяваше час по-скоро да си съберат багажа и да си тръгнат.

— Искаш ли да разглеждаме забележителности? — пита той. — Можем да отскочим до Лос Ланос да пием кафе, после ще ти покажа южната част на острова. Ще си вземем хавлии. Плажовете тук не са нещо особено, но като за разходка стават.

Тя кимва.

— Звучи добре.

 

 

След два часа те седят в сянката на огромни индийски дафинови дървета на площад, който се казва като всеки втори в Испания: Plaza de Espana.

Купуват от пазарчето в Лос Ланос зеленчуци, скариди и риба тон и всичко наместват в хладилната кутия в колата. Щефан възторжено наблюдава как Клара се пазари на испански с търговците и получава одобрителните им погледи. Тя жестикулира с ръце, докато обяснява какво иска. Получава всичко на малко по-ниска цена от обичайната.

Той я прегръща, а тя се сгушва в него и тази близост сякаш се предполага от само себе си. „Ние отново сме двойка — мисли си той. — Двойка!“ Думата му звучи чуждо и той още не се решава да я използва. Скътва я търпеливо за себе си и се наслаждава на тишината на всички обещания, които този звук разтваря у него.

 

 

Plaza de Espana е центърът на провинциалния град, а гвоздеят на този център е дървената осмоъгълна будка, в която има постоянно работеща кафемашина. Тук идват всички, както местни, така и туристи. Семейства, приятелки, колеги сядат по масите, нахвърляни безразборно по почистения до блясък паваж. Тук разговарят, смеят се, спорят, четат вестник или просто замислено бъркат кафето си.

Щефан поръчва две кортадо.

— Късо, черно, с дебел слой сладко кондензирано мляко — обяснява той. — По-хубаво не може да се намери в цяла Испания.

Клара се съгласява с него, след като отпива първата глътка.

— Иначе сам ли си седиш тук?

— Да, обичам да гледам хората. Междувременно и чета.

— Навсякъде ли ходиш с книга?

— Без книга съм като половин човек.

— Какво четеш в момента?

— „Тендър бар“.

— Охоо, темата за пословичния алкохолик…

Той се смее.

— Признавам, че без бутилка уиски до мен удоволствието от този роман е само наполовина. А ти? Какво…?

— О, засега само кримколийки.

Той сбърчва чело.

— Така наричам кримките еднодневки — отвръща весело тя. — Понякога имам нужда от малко напрежение за кратките разстояния в живота си.

— А за дългите?

— Виж, за тях е друго. Наскоро препрочетох Джонатан Франзен.

— Значи си опряла до американците? — Той се покашля, за да направи преход към следващия си въпрос. — Мъжът ти обича ли… и той ли чете с такова удоволствие като теб?

— Професионална литература. Чете научни изследвания.

— А литература?

Тя поклаща глава.

— Разбирам. — Той кимва. Макар нищо да не разбира или да разбира все по-малко. По телевизията беше гледал в едно научно предаване изследователя на мозъка Йохан Вайднер. Възрастен мъж, с посивяла коса и вратовръзка, който добре формулираше изреченията си. Правилни изречения, без ъгли и ръбове, изречени с тих глас, който не признава отклонения нагоре и надолу. — Той добър баща ли беше? — пита Щефан.

Тя рязко извръща поглед, сякаш нещо е паднало до нея.

— Да — отвръща тихо, — да, той е добър баща.

Той забелязва, че гласът й трепери, докато казва това, и не смее да разпитва повече.

— Изабел спомена, че обичаш да се караш — сменя бързо темата той.

Тя се усмихва.

— Да, но на Йохан не можеш и да се скараш. Той смята, че кавгата не е решение. Не е решение или не води до нищо смислено… Постоянно ми противопоставя разума си. Изабел усети това и все се спасяваше при него. О, не, невинаги съм била добра майка… Я ми кажи, какво още си говорехте за мен?

— Разни работи.

— Трябва ли да се тревожа?

Той си играе с дръжката на чашката и поклаща глава.

— Ние… ние би трябвало да сме честни един с друг, да не крием нищо.

Тя преглъща. Това не му убягва. Винаги е бил подчертано наблюдателен. Сузане му беше казала, че е в състояние да чуе кашлянето на бълхите.

— Има много неща, които искам да ти разкажа — изрича внимателно Клара. — Но… дай ми време.

— Имаме цяла седмица.

До тях се настанява семейство с три хленчещи деца.

Мъжът казва троснато на жената да ги усмири. Тя гледа изнервено и трескаво маха на персонала.

— Предлагам да отидем на по-спокойно място — предлага Щефан и слага евро и петдесет цента на масата. — А, между другото, тук наблизо има магазин, в който видях една рокля. Прилича малко на онази, с която често се обличаше в Италия.

— Синята с бродериите?

— Точно така. Искаш ли да ти я покажа?

 

 

Той й подарява роклята и настоява да не я съблича. Връщат се към колата и той я хваща за ръка, после залюляват хванатите си ръце, както правеха на младини. Отново се озовават в своята палавост, която иска да отърси, да изхвърли натежалото през годините. И изведнъж се спират. Просто се спират на улицата, за да се целунат, ей така, сред хората, които минават покрай тях с пазарски чанти и детски колички. Целуват се, сякаш са само двамата, само тя и той, ненаситно, жадно, непринудено. Най-после се откъсват един от друг и се засмиват. И на него му се струва, че никога досега не е бил с жена, с която толкова често да се смеят, както с Клара. Освободен смях, смях, който те пуска по въжето, за да отскочиш и да се преметнеш.

 

 

Този следобед обикалят много. Той й показва вулканите и солниците в южния край на острова, чиято трепкаща в бяло и розово сол се намира в черните корита на вкаменена лава. Отиват да се изкъпят в един от малките заливи. Той я предупреждава да не се отдалечава много от брега. Тя махва с ръка, за да отклони тирадата му за опасните течения. После се връщат на брега, за да се изсушат на слънце върху черния горещ пясък. Тя нежно чертае с показалец кръгове върху пъпа му, където е останала малко солена вода, и той забелязва възторженото трепване на ъгълчето на устата й при вида на недвусмисленото повдигане на банския му.

По-късно в малък мизерен бар пият леденостудена бира и ядат пържени сардини. На връщане вече нямат сили да гледат каквото им се предлага навън. Пейзажът е само завеса пред това, което напира у тях.

Той току я поглежда отстрани. Тя в повечето случаи е със затворени очи, тихичко си тананика, а ръката й е поставена на бедрото му — сякаш е намерила мястото си в света.

„Възможно ли е двама души да се сближат толкова много само за един-единствен ден?“, пита се той. Усеща, че му е трудно да отговори на въпроса. Никога оттогава не се е отпускал така без „ако“ и „но“. Винаги се е стремял да си създаде вътрешна защита, която да го предпазва от евентуални сантименталности. Нерядко намираше убежище в цинизма. Цинизъм, който Макс често коментираше, поклащайки глава. „Абсолютно нищо ли не значат за теб всички тези жени?“, беше го попитал преди няколко години приятелят му, когато Щефан разкара млада асистентка от института и едва след седмица преспа с друга. Не се били различавали съществено една от друга, беше отвърнал със свиване на рамене той и същата вечер препи с уиски.

А сега? Сега изведнъж се оказва, че друг диктува нещата вместо него. Някой, който е живял по-рано у него и е причинил ужасно объркване. Един обичлив и същевременно неразгадаем тип, който презглава се втурва в своя добре подреден зрял живот, сложил в багажа си само празни приказки.

Тя продължава да си тананика, когато той я погалва по бузата и тихо казва същото, което каза и вчера по това време.

— Ние сме тук.

Тя отваря очи и го дарява с усмивка, с която гаси и последната искра от разума му.

Започват още на прага. Той затваря с крак вратата след себе си, вдига Клара и я понася към трапезарията на дивана. Съблича роклята й през главата и смъква бикините й, докато тя разкопчава колана и панталона му. Вече няма предпазливи докосвания, а само удължавано нетърпение. Правят бърз секс. Концентриран секс. Секс, който не може да чака, който не може да бъде удържан от прелюдии. Целият следобед беше любовната игра, сега направо вадят жадувания момент, скрит в погледите, мълчаливите паузи, думите и само чакащ да бъде освободен.

 

 

— Искаш ли джин с тоник? — пита после той.

Тя кимва.

— Мисля, че джинът с тоник е идеалната напитка след добър секс.

— Още не съм я изпробвала — отвръща тя.

— Твоят мъж…? — Той прехапва устна. — Извинявай…

— Всичко е наред. Той никога не пие алкохол преди осем вечерта. — Тя се смее. Смее се по много начини. Този смях звучи така, сякаш някой й е сипал нещо горчиво.

— Оу! — Той не казва нищо повече, само това. Започва да подрежда мъжа, който й е съпруг, като съперник в собствената си вътрешна координатна система. Никаква милост, не. Той няма да разбере този Йохан, с чиято жена току-що бе открил щастието.

— Никакви принципи ли нямаш? — пита тя, докато той отива към хладилника, за да донесе лед, джин и тоник.

— Аз съм на принципа живей за мига. — Той пълни двете чаши, разрязва един лайм и слага по една осминка от него във всяка чаша.

— Можеш ли да си верен?

Той й подава питието.

— Честно ли?

— Мога да го понеса.

— Никога не съм пробвал. — Той чука чашата си в нейната. — Навремето, когато те загубих, не бях на себе си. Може да се каже, че съм бил верен, за всеки случай цяла година не погледнах момиче в Южна Америка. Но после…

Тя отпива глътка.

— О, прекрасно е! — Ледчетата затракват едно в друго. — После животът си продължи, нали?

— Да, станах бройкаджия. Като момче, което иска да изпробва колкото се може повече играчки.

— Аха, психоанализа.

Вертикалната бръчка между веждите му става по-дълбока.

— Майтапиш ли се с мен?

— Само се опитвам да разбера що за човек е мъжът, заради когото преобърнах с главата надолу така подредения си живот.

— И?

— Още навремето се канех да захвърля всичко, следването, съветите на родителите си… Сега пак объркваш всичко.

— Може би такава е мисията ми. Да се появя след двайсет години и да създам хаос. — Той взема ръката й. — Хайде, ела да излезем. По това време е идеално за басейн.

— Само да си сложа банския.

Той я проследява как изтичва нагоре по стълбите. После взема двете чаши и ги изнася на терасата.

 

 

След около петнайсет минути тя застава до шезлонга му. Във всяка ръка държи по една кукла. Две порцеланови кукли, жена в червена рокля и мъж в костюм, на когото папийонката на бели точици придава нещо празнично.

— Търсех горе в кабинета молив и хартия — обяснява тя и мига енергично, за да задържи онова, което заплашва да се отрони от очите й. — И аз имам… Взел си я? — Тя вдига малката жена.

Той се изправя и взема от нея малкия мъж.

— И ти него?

— Мислех…

— И аз мислех… — Той чувства как и неговите очи се овлажняват. Той, който иначе стои над нещата, у когото самоиронията се е превърнала във втора природа, стои тук с някаква кукла в ръка и се опитва да потисне сълзите, които сякаш с години са чакали да се появят.

Тя първа се съвзема и нейното хлипане отваря шлюзовете и в него. Сега и двамата плачат. Няколко минути стоят там, до басейна, пускат цялата вода, която се отприщва в тях, докато циркулационната помпа си върши неуморно работата на дъното на лазурносиньото корито.

— Трябва да им потърсим някое добро място! — казва тя, когато успява да си поеме въздух. — Някое, което да ги компенсира за това, че години наред са били разделени.

— Спалнята на прозореца — отвръща той, — оттам ще могат постоянно да виждат морето.

Тя прокарва пръсти по мокрото му лице.

— Те, ние отново сме заедно, Щефан. Най-после отново заедно… Никога не съм мислила, че…

— Още е твърде рано за обещания, нали?

— Да, рано е за решения. — Тя поглежда нагоре. — Мисля, че днес и аз съм настроена да живея за мига.

Той отново сяда на шезлонга и я придърпва към

— Тогава предлагам най-напред да си изпием джина с тоник и после ще видим.

Когато се чукват, кубчетата лед вече са се стопили. В този момент той не копнее за нищо повече от това. Никога да не напускат този остров.