Анете Хоберг
Нашето лято (27)

26

Малко преди да затвори, Хенрик внезапно се появява в книжарницата. С пакет под лявата ръка и разлистващ с дясната няколко кримки.

— Здравей. — Клара се радва да го види. За първи път от дните в Амрум. Струва й се, че е минала цяла вечност оттогава.

Той вдига поглед и се усмихва.

— Тази кримка добра ли е? — Вдига книга на Арне Дал.

— На мен ми харесват скандинавците — отвръща тя. — Ако искаш, ще ти заема няколко.

— С удоволствие.

— Как си?

— По-добре.

— Чух, че ти и Изабел…

— Да, отново сме заедно.

— Щефан спомена нещо такова.

— Хм, професорът… — Той оставя кримката.

— Казах ти го още тогава.

— Е да, в Амрум си мислех, че с Изабел всичко е свършено. Ти се оказа по-умна от двама ни.

— Това шега ли е? — Тя се смее.

И той се смее.

— Радвам се, че си дошъл.

— Аз… исках да ти дам това. — Той й подава пакета, увит в дебела опаковъчна хартия.

— За мен?

— Да.

Тя внимателно разопакова подаръка. Вижда какво е и преглъща. Черно-бяла фотография на тюленчето, което Хенрик беше снимал онази вечер на Оде в Амрум. Между светлосиво паспарту, в матирана алуминиева рамка. Очите на животното я гледат уплашено и безпомощно и тя си спомня как бяха минали тогава туристи, които не трябваше да пречат на виенето на малкото, иначе майката щеше да го остави гладно.

— Благодаря, Хенрик. — Тя прегръща момчето. И то е кокалесто. „Като Изабел“, мисли си тя. — Снимката е прекрасна.

— Онази вечер спомена, че искаш да имаш такава за спомен.

— Да. Колко странно — тя поглажда стъклото, — изведнъж това придоби съвсем различно значение.

Той се изчервява.

— За това… за това изобщо не бях помислил. Честно, аз…

Тя се смее.

— Всичко е наред, Хенрик. Много се радвам. — Тя поглежда към ръчния си часовник. — Имаш ли малко време?

— Да.

— Разхожда ли ти се в парка? Затварям на обед, а днес е такъв хубав есенен ден. Ще е жалко да не подишаме малко въздух.

Той кимва и тя отнася снимката в малкото помещение отзад.

Връща се и взема връзката ключове. От по-миналата неделя ключът от апартамента на Щефан отново е у нея. Ключа от дома й в Туцинг го няма. Клара го тикна в ръката на Йохан, след като бяха при адвоката и обсъдиха необходимите подробности. Той безмълвно го взе.

— Да пийнем ли някъде кафе? — попита я той.

Тя само поклати глава.

— Трябва да взема Изабел от лечебната гимнастика — отвърна му.

Разделиха се по начина, по който бе протекъл и бракът им. Невпечатляващо. Пред голяма къща, която си беше на години, чиито белези ясно личаха по бетонната фасада. Йохан се опита да прегърне Клара, но тя се обърна и тръгна към колата си. Той така си и остана само с опита за някаква близост, но тя му беше благодарна и за този опит. На раздяла той й кимна. В този миг тя осъзна: това беше.

 

 

Малко по-късно Изабел се качи в старото й волво.

— Искаш ли да отидем на сладолед? — попита тя дъщеря си.

Изабел се усмихна.

— Навремето все ме канеше на сладолед, когато искаше да оправиш някоя своя каша.

— Може би и сега целя именно това. — Клара потърси свободно място и паркира на задна.

Поръчаха си ванилов сладолед със сметана, шоколад и фъстъци.

— Ще живееш ли с него? — попита ненадейно Изабел и гребна лъжичка от зеленото на фъстъчения сладолед.

Клара отби отговора с енергично поклащане на глава.

— В момента няма как — отвърна тя.

— Но защо?

— Това разпит ли е?

— Наречи го както искаш.

— Ами добре. — Тя остави лъжицата до чашата със сладоледа и се облегна назад. — С Щефан нямаме конкретни планове.

— Внимавай, мамо.

Клара вдига поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Изабел отново гребва от сладоледа и сметаната.

— Знаеш ли как съм си представяла цял живот баща си? Тоест истинския си баща.

Секундите мълчание кръжаха над масата, докато сладоледът бавно се топеше в чашите.

— Е, не мислех, че някога ще се появи, но знаех, че е някъде и ме чака — продължава Изабел. — Мъж, който разбира от нещата. Мъж, тип „разбирам същественото“. И изведнъж се появява Щефан, а аз се влюбвам в него, и то не малко, а истински.

Клара вижда сълзите, които посоляват шоколада.

— Мамо, разбери, че това е съществено, а не мимолетно удоволствие.

Какво да отговори? Вместо отговор пъха сладолед в устата си.

— Това, което искам да кажа — Изабел потапя воднистосиния си поглед в същия отсреща, — е, че търсех баща си, откакто се помня.

— Ами Йохан?

— Той си ми беше татко, да. И въпреки това винаги е имало друг герой в мечтите ми. Такъв, който хваща малката си принцеса за ръка и… е, да, сещаш се. — Тя разбърка шоколадовия сладолед със сметаната, докато в чашата не се образува светлокафява течност. — Че този герой ще се опита да си пъхне члена си в мен, определено не фигурираше в мечтите ми.

— Но той не е можел да знае… — изрича Клара с глух глас.

— Разбира се, че не е можел. Но, така или иначе, развали всичко.

— Той ти е баща, Изабел.

— Знам, но не го чувствам така. Него го привличат млади жени, мамо.

Тя вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Опитва се да вкара в леглото жени, които са на половината на твоите години.

— Той… той… той си има минало, което…

— … сега е зад гърба му? Откъде можеш да го знаеш?

— Няма нищо сигурно в този живот.

— При татко имаше.

— Знам, но… но там липсваше друго. Нещо много важно…

— … и ти мислиш, че ще го получиш при Щефан? Човек, който, без да му мигне окото, успя да ни скара?

— Някога ще ми простиш ли?

— Не съм сигурна дали мога да простя на него. Обичам го, мамо, още го обичам, но като мъж, не като баща. Аз изгубих мечтите си за татко и той никога няма да ми даде това, което цял живот съм търсила.

— Вие наскоро се срещнахте и…

— Да, аз му се обадих. Аз поисках да говоря с него.

— И как се почувства?

— Особено. Има близост между нас, но тази близост трябва да е на друго ниво. Дали ще го постигнем, знам точно толкова малко, колкото и той. А, да, той каза, че те обича, но…

— Но?

— Не искам някога да те нарани. Така, както нарани мен.

— Любовта винаги е малко рулетка. Никога не знаеш черното ли ще спечели, или червеното.

— Може накрая да се окажеш сама, мамо.

Изабел бръкна право в страховете на Клара. Само с едно изречение отключи съмненията, които от седмици задържаше на стендбай, и сега светнаха всички едновременно. Тя инстинктивно сложи ръка на очите си.

— Тогава сигурно ще загубя играта — отвръща тихо, — но поне няма да се упреквам, че не съм опитала.

— Абсолютен риск.

Клара й праща усмивка над масата.

— Може и така да се каже.

Изабел я улови.

— Тогава по-добре да се оттегля от ринга.

Тя не разбираше съвсем какво иска да каже дъщеря й. Но вече не се и питаше. „Достатъчно за днес“ — помисли си, когато сервитьорът им донесе сметката.

 

 

— Какво има, Клара? — Хенрик я гледа въпросително.

Тя се сепва и поглежда ключа в ръката си.

— А, нищо, бях се замислила — бърза да отговори. — Да тръгваме.

Те тръгват покрай канала Нимфенбургер. Червеният покрив на замъка блести на обедното слънце и когато стигат парка, установяват, че не са единствените възползвали се от хубавото есенно време.

— Да отидем до езерото — предлага Клара и завива вляво от централната алея. — Там има по-малко хора.

Говорят си за работата на Хенрик, а по едно време — и за „онзи въпрос“. Така наричат историята, която през последните месеци толкова промени всичко. Клара разказва на хубавото момче за мъжа, в когото то виждаше свой голям съперник. Вади спомени като стари, вече по-избледнели снимки и ги слага до най-новите преживявания. Тя не прави разлика между начало и край, а смесва всичко, така както й идва в главата. Оставя на него сам да подреди хронологията. Сама не знаела защо е толкова открита. Знаела само колко е хубаво да си имаш в този есенен ден слушател като него. И тя се сеща за дъщеря си при вида на две патици, които се боричкат за няколко трошички.

— Все още ли мислиш, че Изабел може да се радва, задето има майка като мен? — пита тя, когато сядат на една пейка.

Той се замисля.

— Определено мисля — отвръща й накрая. — Макар в Амрум да имах друго предвид…

— Знам — прекъсва го тя.

— … но ти си честна — продължава той. — И последователна. И държиш на чувствата си.

— Вижда се докъде ме доведе това. — Двете патици минават с крясъци покрай пейката им. — Изабел знае ли…? Искам да кажа за това със снимката…

— Казах й, да. — Той се поколебава. — Вчера тя почти се скара с Йохан — казва накрая той.

Клара го поглежда смаяно.

— Как така?

— Той поиска от нея… ами да вземе страна. Това я вбеси.

— Нормално е. Той се страхува да не загуби и нея.

— Не иска да я пусне.

Клара сбърчва чело.

— Може би скоро ще заминем за една година в Ню Йорк — обяснява Хенрик — и той направо откачи, когато тя му съобщи.

— С Изабел ще ходите в Щатите?

— Да, там бих могъл да си намеря хубава работа, а когато Изабел приключи с изпитите, ще дойде и тя.

— Щефан ми каза, че дипломната й работа върви добре.

Хенрик се усмихва.

— Не съм и очаквал друго, при нейната амбиция.

— На мен ми харесва — казва тихо тя — това с Ню Йорк. Навремето и ние щяхме, имам предвид Щефан и аз… щяхме да ходим в Южна Америка.

— Все още можете.

Сега едната от двете патици е изкълвала всички трохи и литва победоносно над езерото. Другата остава на брега и само плясва няколко пъти с криле.

Клара се усмихва и усмивката й прераства в нещо като план. План с още неясни контури, но с ясна представа.

— Днес научих нещо — казва Хенрик, докато гледа към патицата, която лети над езерото.

— И какво е то?

— Това с нюансите на сивото. Помниш ли какво ми каза онази вечер на брега за черното и бялото?

Тя продължава да се усмихва.

— Тогава ми се стори леко патетично, но ти беше права. Искам да кажа, животът е съвкупност от нюанси.

— Да — почти извиква тя и рязко се изправя. — Хайде, да тръгваме.

На объркването му отговаря с усмивка.

 

 

По-късно Клара прибира в чантата си снимката на тюленчето и усеща облекчение. „Изабел ще се окаже права“ — казва си тя. А тя? Вече не носи отговорност, свободна е. И за първи път разбира смисъла на това необикновено състояние.

Взема телефона и набира номера в кабинета на Щефан. Обажда се секретарката му. Клара си казва името и усеща любопитството в гласа от другата страна на линията. Любопитство, скрито зад професионална сдържаност.

— Момент, моля, ще проверя дали мога да го безпокоя.

Клара чертае с показалец малки кръгове на масата, върху която има кафемашина и новите каталози на издателствата.

— Клара? — Той звучи задъхано.

— Извинявай, ако те…

— Няма проблем, секретарката ми е малко строга.

— Свикнала е да държи жените на разстояние от теб. Права ли съм?

Той се смее.

— С правилните винаги ме свързва.

Той е в настроение и тя решава да зададе въпроса си.

— Щефан, можеш ли… искам да кажа, възможно ли е…

— Какво, Клара?

— Би ли дошъл утре с мен до Леванто, а после и до Екс ла Прованс и Париж? С влака, Щефан, както някога. Само за няколко дни, но… мисля, че трябва… — Тя се препъва в мълчанието му.

Известно време никой от тях не казва нищо. После тя чува как той пали цигара и издишва дима.

— Ей сега ще си подам молбата за отпуск. — Не е нужно да изрича нещо повече, за да й покаже, че е разбрал.