Анете Хоберг
Нашето лято (4)

3

Още същата вечер набра шестцифрения номер. Обади се женски глас. Попита за Изабел Вайднер и след около половин минута тя беше на телефона, бездиханна. Той неволно се усмихна. Вече втори път този ден я оставяше без дъх.

— Преча ли?

— Не, не. Кой се обажда?

Той знаеше, че тя знае, но иска той да го каже. Направи й тази услуга.

— Щефан Лехман. — Титлата нямаше значение, името беше достатъчно.

— О, много бързо.

— Трябваше само да погледна в материалите си. — Направи пауза. Наслади се на паузата, в която тя трескаво търсеше отговор.

— Кога…? — Тя не продължи.

Той й се притече на помощ със смях.

— Утре вечер заета ли сте?

— Не.

Той си представи как тя се изчервява. Това някак си му хареса. И в същия миг се прокле. Прокле се за своята самовлюбеност, която толкова пъти му бе подлагала крак.

— Каня ви на по едно вино — каза той, — ако нямате нищо против.

— Да, да, с удоволствие.

— Сещате ли се за кафенето на Елизабетинския пазар, с червено-жълтия навес?

— Да.

— В седем часа?

— Окей. — Тя просто затвори, без да каже „довиждане“.

 

 

Сега той е пред нея. Поръчал си е черно бургундско. Преди това се замисли какво да облече. Реши да бъде светъл ленен панталон и сива риза. С афтършейва подходи пестеливо. Сложи в хладилника бутилка бяло вино, както и малко бургундско. „Какви ги върша?“, запита се по едно време той. Сега, когато седи под залязващото слънце и я чака, сам си отговаря. Тя го пожела. В мига, когато седна на дивана в кабинета му, го пожела. И той се отзова. Само леко парира неуважителното й разкриване. Сега при вида на Изабел Вайднер разбира и защо. Тя разстила воднистосините си погледи към него, докато прекосява улицата пред кафенето. Облечена е в лятна рокля на турскосини и бели райета, която разкрива коленете й. Леко ръбести колене. Дългата й черна коса отново е вързана на конска опашка. Младата жена се смее срещу него и в този миг той не може да направи нищо друго, освен да отвърне на смеха й.

— Здравейте — казва тя и сяда срещу него.

— Здравейте. — Той маха на сервитьора. — Какво ще пиете?

— Вие какво пиете? — Посочва чашата му.

— Бургундско. Тук имат едно много добро от Щирия.

— Окей, и аз искам от същото. — Тя приглажда ръбовете на роклята си и слага крак върху крак. Прави движението със същата мудност, с която го направи и вчера следобед в кабинета му. И той поглежда натам, съвсем за кратко поглежда, погледът му се препъва над дясното й коляно, което сега лежи върху лявото. — Често ли го правите?

Изненадва го, че първа започна разговор.

— Какво имате предвид? — пита в отговор той.

— Имам предвид дали често каните на срещи студентките си…

— Понякога. — Бърка в чантата, чантата на Сузане, която е сложил на съседния стол. — Ето ви ги и материалите.

— Благодаря. — Тя поема синята папка, която той й подава над масата. — Объркана съм. Винаги съм си мислела, че творчеството на Бахман гъмжи от препратки към Макс Фриш.

Тя отново минава по същество. Той усеща усилията й, усилия да запази суверенитета си. За възрастта си не се справя никак зле. След няколко години ще стане много добра, мисли си той, докато я гледа с любопитство. Жена, която съзнава въздействието си. Жена, която не би допуснала много мъже до себе си.

— „Приеми историите, от които е създадена голямата история. Вземи всичко от мен.“ Тя му подхвърля над масата този цитат на Ингеборг Бахман.

Той го улавя.

— О, намеквате за забележителните жени, които застават зад великите мъже?

— Ако го виждате така…

— Доста феминистко. Не е характерно за вашето поколение.

В усмивката й има нещо дръзко.

— Понякога разговарям и с майка си — отвръща тя.

— Майка, която познава Бахман. Тази авторка не е известна на всеки. — Става му забавно подхвърлянето на топката, при което тя залага знанията си като пари на рулетка. — Между другото, никак няма да сбъркате… с Фриш…

— Но вчера мислехте, че е прекалено романтично. — Сервитьорът й подава чаша, която тя с готовност поема. Отпива голяма глътка.

— Още го мисля. — Неговата глътка е по-малка. — Радвам се, че дойдохте.

— Бахман говори за собствената си смърт.

— Имате предвид онова място в „Малина“?

— Да. Трябвало е да внимава да не падне по лице върху плочата на печката, сама да си го причини, да изгори…

— Авторката е изгоряла в леглото.

— Да, да, знам. Сигурно е заспала със запалена цигара…

— Апропо. Пушите ли? — Той посяга към пакета цигари на масата.

Тя поклаща глава.

Той запалва. Тя го наблюдава. Устата й отново се изкривява, разполага се в насмешливите бръчки, които още вчера блокираха някои точки от разсъдъка му.

— Защо не пушите?

— Трябва ли да казвам, че вреди на здравето?

— Кажете каквото си искате.

— Мисля, че не ми отива.

— Може би сте права. И за да се върнем на Бахман, прочетете Витгенщайн и ще разберете какво имам предвид. Фриш е друга работа.

— Напрегнато…

— Безспорно. Но вие искате да пишете за нея, нали?

— Да.

— Между другото, с тази крехкост вчера ударихте в десетката.

Тя го поглежда. Очите й се мъчат да скочат в него и да потънат. За части от секундата го направиха, сигнализираха на устата й, която за малко се отказа от насмешливостта си.

Красива е. Дори много красива. Иска да й каже това, но същевременно си дава сметка, че още не му е дошло времето.

— Какво правихте през първия си ваканционен ден? — пита вместо това той, гребейки на плиткото.

— Плувах. На езерото Амер.

— Оттам ли сте?

— Не, израснала съм в Мюнхен и на езерото Щарнбергер. Родителите ми живеят в Туцинг — чинно го информира тя.

— С какво се занимават родителите ви?

— Баща ми е изследовател на мозъка. — Тя се заиграва с конската си опашка. — Тази вечер има голямо мероприятие в академията в Туцинг, където ще представи новата си книга.

— Йохан Вайднер? Този Йохан Вайднер ли е баща ви? — Той я поглежда с любопитство.

Тя кимва.

— Да, да, господарят на съзнаваното и несъзнаваното.

— Чел съм някои негови статии…

— Признавам, че повечето не съм ги дочитала.

— Пише нещо такова, че капацитетът на съзнаваното е ограничен. Човек не може да обръща внимание на произволно много неща. Затова вниманието трябва да се закрепи в съзнаваното. Мисля, че е напълно прав. Трябва по-често да се съсредоточаваме върху едно нещо, вместо да искаме всичко наведнъж.

— Ей, вие наистина сте доста запознат с разсъжденията на татко… — Тя се засмива, а неговият смях прибира нейния. Двамата посягат смутено към чашите си. — А вие върху какво се съсредоточавате? — вмъква тя в отворилата се пауза.

— Върху вас например. — Той дръпва за последно от цигарата си. — Засега това ми е достатъчно.

— Звучи доста нескромно.

Той я поглежда през дима. Вижда я как седи, изправена, събира цитати от света на възрастните, цитати като играчка.

— А майка ви с какво се занимава? — поема отново нишката той. — Искам да кажа, какво прави, когато не чете Бахман?

— Тя е книжарка. В малка книжарница в Нойхаузен. Може дори да я знаете.

— О, аз много рядко излизам от квартала си.

— Вашият квартал?

— Швабинг. Тук живея, тук работя, тук се срещам с приятели.

Тя е изпила виното си и леко побутва с показалец чашата си по масата.

— Искате ли още едно? — В същия момент дава знак на сервитьора да донесе още две бургундски.

— Не ми оставяте избор.

— Вие да не огладняхте?

Тя поклаща глава.

— Между другото, много мило от ваша страна да се срещнете специално с мен, за да ми донесете материалите за дипломната работа…

— А може и да не е само заради това.

„Тя веднага се изчервява“, отбелязва си той и наблюдава как издайническият цвят се настанява на бузите й. Съвсем леко, но достатъчно. Тя му харесва и той й харесва. Всичко в нея му говори за това.

Изведнъж се сеща за Макс, за пътуването му до Южна Франция, което вече му е кошмарно още преди да е започнало. За това как се мъчи да държи живота си в релси, без да забелязва колко много от този живот е вън от релсите. Вчера Щефан му каза, че не иска утешителни награди и продължава търсенето. Сега тук, с това красиво, умно момиче, което се изчервява, изчервява се заради него, той отново чувства това търсене. Знае, че няма да го намери при нея, че не може да го намери, но защо пък поне да не се наслади на илюзията.

Сякаш прочела мислите му, Изабел му се усмихва и усмивката улавя илюзията му, като че ли иска да каже: „Пробвай за кратко с мен.“

Докато се спасяват в разговори, усещат как виното, което пият, все повече ги отпуска. По едно време Изабел се извинява, трябва да се обади на баща си и да го поздрави. Щефан я гледа как се смее в телефона. Как пита татко си дали е минало добре. И дали наистина не е много разочарован, че не е могла да дойде.

— Заради мен ли не отидохте? — пита той, след като тя затвори.

— Честно ли?

— Ще ви бъда благодарен.

— Да.

Той хваща ръката й над масата. Топла ръка, за момент тя се поколебава, после бавно раздвижва пръсти и един по един ги сплита с неговите.

— Скоро ще затварят — казва той и посочва към сервитьора, който тъкмо започва да обръща столовете върху съседната маса. — У дома имам подобно вино. Харесва ли ти?

И ето я пак тази насмешливост по устните й, която сякаш е запазена за него и го предизвиква като на дуел. Тя кимва.

 

 

Когато тръгват, той я прегръща, погалва я по голите рамене и кожата по тях веднага настръхва.

— Не е далече — уведомява я той.

После остава само шумът от стъпките им, които се приближават едни към други.