Анете Хоберг
Нашето лято (13)

12

Тя държи плика в ръка. Пликът, в който се намира потвърждение за полет. Потвърждение за полет, издадено на нейно име, тръгване вдругиден, връщане след една седмица. И картичка с кукловод на нея. „Чакам те.“ С почерка, с който преди повече от двайсет години бе написана цената на плажните чадъри и който преди близо две седмици отново бе видяла в синя папка със статии за Витгенщайн на нощното шкафче на дъщеря си.

Ръката, която държи плика, трепери. Не може да го овладее, треперенето просто е налице и не се поддава на контрол.

Но как си го представя той? Иде й да се ядоса, не може някой да решава така вместо нея. В същия момент се предава. Той мисли това, което мисли и тя. Тя и той, той и тя. Започват яко. Никакво стъпване на пръсти при плахите срещи в Мюнхен, а всичко или нищо. Една седмица на един остров. Далеч от Йохан. Далеч от Изабел. Далеч от това, което е животът й. С единия крак стъпила в един друг живот. За да пробва дали този друг живот й понася. За да падне или да се възроди. Да не знае какво ще стане — това толкова й липсваше. Никаква сигурност повече, а само риск. Да се изхвърли всичко хладко, което години наред си сервираше. Вместо това да вкуси от горещото и студеното, дори да…

Беа я наблюдава как отива до рафта с пътеводителите и вади том за Ла Палма.

— Трябва ми за една приятелка — бърза да обясни и пъхва книгата заедно с плика в чантата си.

После съобщава, че от вдругиден ще отсъства за една седмица. Думите идват почти естествено на устните й, без да се замисля. Изважда ги на бял свят и не може да спре.

Беа само кимва. Клара приема съгласието й за из път, сякаш то може да потвърди това, което тя отдавна знае. От колата се обажда на Ина. Пита я дали може да отскочи до тях. Приятелката отговаря, че разполага с изстудено вино. „Добра идея“, отвръща Клара и затваря.

Вече не изпраща есемеси на Щефан. Думите са излишни. Че е на Ла Палма, вече й е известно. През последните дни той й пишеше от острова, за светлината там, за морето, за вулканите. Отдал се е на копнежа, който само подсилва нейния собствен копнеж. А как вече брои дните до пристигането й, той премълчава. Сега тя мълчи. Сякаш все още ще открие възможност да се върне назад. Навремето, когато си наумеше нещо, майка й често я умоляваше да си даде време, в което още веднъж „да обърне листа“. Но сега вече няма лист. Сега има топка, която се търкаля. Блясват като светъл лъч добрите стари мъдрости, на Сартр и Бовоар, на екзистенциализма и на тласъка, който даваме на живота си, за да тече. Това никаква сила вече не може да го спре.

В ума й отново изплува терасата с червеното мушкато, ръцете му, обгърнали голото й тяло, които я повдигат, и за секунди краката й се отлепят от земята. Усещането, което тогава не успяваше да назове, днес знае, че се нарича щастие. Всичко това минава през главата й, докато колата й спира пред дома на Ина.

— Изглеждаш добре — поздравява я приятелката й и я прегръща, — дори много добре. — Тя тръгва пред нея. — Можем да седнем в градината. Залязващото слънце там пропъжда всички неприятности.

— Добре казано. — Клара се смее. — Откъде знаеш, че имам неприятности?

— Така ми прозвуча по телефона. — Ина вади бутилка бяло вино от хладилника и две чаши от шкафа.

— Къде са децата? — Клара се оглежда търсещо.

— Ще нощуват у приятели. А Кристиян е нощна смяна. Така че съм изцяло на твое разположение.

— Слава богу, точно сега не бих понесла деца и съпрузи.

— Какво има? — Ина слага бутилката и чашите на градинската маса и сипва на двете. — Амрум, изглежда, ти се е отразил добре — казва тя със смях и се чукват.

— В Амрум си е все същата скука. Но поне имахме късмет, че времето беше хубаво.

Приятелката сбърчва чело.

— Повече няма да ходя с Йохан на този остров. Аз… — отпива глътка — … повече няма да правя нещата, които съм правила през половината от живота си.

Ина не казва нищо. Вече не се смее.

— Помниш ли какво ти казах за родителите си вечерта, когато Йохан представи книгата си в академията? — започва Клара без заобикалки.

— Каза, че си скъсала с тях заради нещо…

— Да, а после ти казах за Изабел и нейния професор.

— Нещо не те разбирам, Клара.

— Значи скъсах с родителите си, защото се върнах от една ваканция в Италия бременна.

— Бременна?

— С Изабел, да.

— Но нали в Италия не си се познавала още с Йохан…?

— Не, Изабел не е дъщеря на Йохан. На двайсет и една се запознах с един мъж в Чинкуе Тере. Студент от Фрайбург. Беше ваканционна любов, красива италианска лятна любов. Мислехме да се видим след седмица във Франция, но той не дойде. Изостави ме. Поне така си мислех тогава. Останаха ми детето и спомените.

— А Йохан?

— С него се запознахме едва по-късно. Той се ожени за мен и осинови Изабел.

— Вие… вие никога не сте говорили за това…

— … защото вече е без значение. Бяхме семейство, съвсем нормално семейство, всеки със своята предистория. Момчето от Италия, бащата на Изабел, беше изчезнал от моя живот, просто се беше изпарил. Не знаех дори фамилията му.

— И?

— И после Изабел се влюби в професора си.

— Този, с когото имаше среща вечерта, когато беше представянето на книгата на Йохан? — пита приятелката.

— Да, той. И познай кой се оказа този професор.

Ина поклаща глава.

— Нямам представа — изрича внимателно приятелката и долива двете чаши.

— Баща й. — Клара отпива голяма глътка.

— Мислиш, че Изабел със собствения си баща…

— Не, не, не е каквото си мислиш. Поне те така твърдят. Но са били на път. — Тя бърка в чантата си, вади цигари и запалка и пали една.

— Пак ли пушиш? — Ина й подава пепелник.

— Чат-пат да. — Клара вдишва дълбоко и изпуска бавно дима. — И да ти разкажа историята докрай — този мъж случайно е разбрал, че аз съм момичето от Италия. Хм, дойде в книжарницата ми и докато бях в Амрум, непрекъснато си разменяхме есемеси. Сега той иска вдругиден да отида при него на Ла Палма.

— Извинявай, но това звучи като от романите, за които все ме предупреждаваш.

— Вече не знам какво да правя, Ина.

— А защо навремето той не е…?

— Остър апандисит. Заради един глупав апандисит пропуснахме бъдещето си.

— О, боже. Обичаш ли го… все още?

— О, Ина, откъде да знам? Та ние едва се познаваме. Откачено е, сега съм на четирийсет и шест и се каня заради една стара история да сложа на карта брака си, живота си тук, просто всичко.

— Кога те попита дали искаш да отидеш при него на Ла Палма?

— Просто е резервирал полет за мен и е оставил потвърждението в книжарницата. Заедно с картичка, на която пише, че ме чака.

— Може ли и на мен една? — Ина посочва към цигарите.

— Разбира се. — Клара се засмива и дава огънче на приятелката си. — Лошо влияние, би казал сега мъжът ти.

— Не ми говори за него. — Тя издухва дима. — И? Ще летиш ли?

Клара върти виното в чашата си.

— Все още не съм сигурна.

— Не ти вярвам. — Ина се навежда напред. — Изглеждаш така, сякаш отдавна си решила.

— Безумно е, знам…

— Малко. Но какво би било, ако не го направиш?

— Още не съм си задавала въпроса.

— Е, сега е моментът да си го зададеш.

— Ами Йохан? Той подозира ли нещо?

— Не. Тази сутрин отиде за пет дни в Лос Анджелис. Някакъв колоквиум. Ако му кажа, че заминавам с приятелка, ще ми повярва. Никога не подлага на съмнение думите ми. Вярва ми.

— Трудно ти е да го излъжеш?

Клара кимва.

— Да. Да, трудно ми е. Вече имах една афера и ми беше доста трудно да скалъпвам разни истории.

Ина я поглежда смаяно.

— От толкова време се познаваме, а чак сега разбирам колко малко знам за теб.

— Гледам да оставям тези неща единствено за себе си — отвръща тихо Клара. — Това, от което се страхувам, е, че ще рухне всичко, което съм градила през годините с толкова усилия. И че все някога трябва да кажа на Йохан и Изабел.

— Имаш време, Клара. Първо виж как ще ти потръгне с този мъж. Как се казва всъщност?

— Щефан. — Произнася жадно името му, това име, което изведнъж се върна в живота й.

— Не трябва да пришпорваш нещата. Иди на острова и виж какво ще стане. Боже, минали са повече от двайсет години. След ден-два може да откриете, че сте се заблудили. Краят на тази история е напълно неясен.

— Но той си остава бащата на Изабел.

— Това знаеш ти и никой друг.

Клара кимва. Погледът й се зарейва в градината, накрая се спира върху голямата люлка, висяща над моравата. Слага мислите си на люлката и тихо ги залюлява.

— Права си, Ина. Все още държа конците в ръка. Поне някои от тях.

Приятелката слага ръка на рамото й.

— Радваш ли се?

— Както никога досега в живота си. — И в този миг й става пределно ясно какво ще направи, когато след малко се прибере вкъщи. Ще се обади на Йохан, за да му каже, че отива в Рим с приятелката си Анне. После ще изпрати на Изабел по имейла същата лъжа. Ще информира Анне, че я ползва за алиби. Ще стегне куфарите си. Ще й трябват туристически обувки и трикотажни панталони, както и най-хубавите й рокли. Ще сложи и дребния мъж с тъмния костюм и папийонката на бели точки. За първи път от толкова години той отново ще пътува. Утре вечер ще си резервира стая в хотел близо до летището, а вдругиден, малко след седем, ще се качи на самолета. Повече няма да пише на Щефан. Той просто ще е там. Тя ще направи всичко това, без да разсъждава дали е правилно.

Странно й е колко невъзмутимо гледа на разпадането на дълго граденото бъдеще, неговото рухване и превръщането му в едно съвсем различно „утре“. В нейната зона на сигурност са се забили като колчета въпросителните, на които съвсем скоро сама ще отговори.