Анете Хоберг
Нашето лято (11)

10

Клара ходи на пръсти с гуменките си по пясъка, описва кръгчета. Трябва да зарови там „но“-тата. Така й писа той току-що. И докато чертае кръговете, си дава сметка: твърде много са. Твърде много „но“-та — нима можеха да се изгребат току-така. Трябва да ги постави, трябва да ги поеме, защото вече няма „по-късно“, не може да даде на Щефан друго „по-късно“. Може ли изобщо? Наистина ли ще постави на карта брака си? Все някога трябва да обясни и на дъщеря си, че…?

Тук тя спира и си представя, че е на седемнайсет, когато все още гледаш на любовта като на голямо предизвикателство. Йохан има право — тя е голяма жена и трябва да се държи като такава.

Това я подсети за неразбиращия поглед на мъжа й, когато скочи и извади едно от старите колела от хангара на Лютерсенови.

— Искам да остана сама — каза му тя.

Той само сбърчи чело, както правят родителите, когато детето се заинати. Нещо средно между гняв и загриженост. Изабел вдигна поглед от книгата — погледна първо баща си, после майка си.

 

 

Този следобед Клара намери в стаята на Изабел синя папка със записки за Витгенщайн. Видя почерка. Същият е, с който навремето бе написана цената на шезлонгите и чадърите на дъската на плажа в Леванто, както и температурата на водата. Този почерк все още беше небрежен, малко пообработен, но, както и преди, предизвикателен. Предизвикателен също като неговото „Дай воля на сънищата си“. До синята папка лежеше „Какво обичах“ на Сири Хусвет с надпис от вътрешната страна на корицата. „Щефан Лехман“, пишеше там, както на визитната картичка, която Клара още пазеше в портмонето си. Докато галеше книгата, Изабел внезапно се озова до нея.

— Какво правиш тук?

Клара се обърна.

— Аз… само исках да видя какво четеш.

— Шпионираш ли ме?

— Как ти хрумна? — Усещаше колко фалшиво звучи.

— Ами идваш в стаята ми и надничаш какво има на нощното ми шкафче.

— Харесва ли ти книгата? — опита Клара да смени темата.

Изабел помръдна ъгълчетата на устата си, сякаш се канеше да се усмихне.

— Мечти, идеали и разбити илюзии — като в реалния живот. Да, мамо, харесва ми.

Клара седна на ръба на леглото.

— Баща ти казва, че си влюбена.

— Моля те, не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Това… — Клара затърси думите — това професорът ли е?

Изабел преглътна. Кимването й дойде със закъснение, но дойде. Все още й се доверяваше. Понякога доверието между майки и дъщери се засилва въпреки всички опити да бъде разкъсано, все едно има тънки нишки, които здраво го държат отдолу.

— Съжалявам. — В момента, в който го изрече, Клара си даде сметка колко е двусмислено. Двусмисленост, която дъщеря й нямаше как да забележи. — Той… вие…?

— Имахме страхотна вечер, да. Той е умен, забавен, чаровен. Ясно ми показа, че ме сваля…

Клара пое въздух, но нищо не каза.

— … а после ми се обажда след два дни и ми говори за голямата разлика във възрастта. Просто не мога да повярвам! — Сега беше гневната.

— Не е съвсем неправ. — Клара се опита да възрази. Прозвуча неубедително.

— Не започвай сега и ти. Татко е с единайсет години по-възрастен от теб.

— Но не и с двайсет и четири.

— Откъде знаеш на колко е Щефан? Ти изобщо не го познаваш.

Клара пребледня.

— Не, не, само си помислих… — Не знаеше как да продължи.

Изабел нищо не забеляза.

— Пък и е все едно колко са годините. Той просто постъпи подло с мен. Направи си кефа и ме заряза. Адски унизително.

— И какво ще правиш сега?

— Ще говоря още веднъж с него, но не по телефона. Трябва да ми го каже в очите.

— Но какво очакваш? — попита я Клара.

Изабел я погледна изненадано.

— Ти не се тревожи. Само ще си изясня нещата. Все пак ще пиша дипломна работа при него.

Клара изобщо не се беше сетила за това. Нещата ставаха все по-объркани.

— Налага ли се? — попита плахо тя.

— Да, налага се. Ще пиша за Бахман, а Щефан е единственият, който предлага тази тема.

— Кога ще…?

— Още през ваканцията. Вдругиден няма да ходя в Дания.

Клара се сепна.

— Хенрик знае ли? — попита тя.

— После ще му кажа — рече Изабел. — Той и без това усеща, че нещо не е наред. По-добре е първо да си изясним нещата между нас.

— Първо?

— Ами той нали ще се вижда с приятелите си и така ще е далеч от мен. А аз ще отида в Мюнхен да проверя какво става. После вече ще видим. — Сега звучеше прагматично. Все едно нещата от живота можеха да се подредят ей така.

Клара си спомняше, че навремето беше същата. И тя така не се терзаеше много, а действаше. Влизаше в директен сблъсък с всичко, което й се изпречеше на пътя.

Тя обви ръка около раменете на дъщеря си.

— Пази се — прошепна й.

Усети изречението на езика си като неприятен налеп. Преглътна, но налепът си остана в цялата си лицемерна загриженост, граничеща с предателство.

 

 

„Нека се радваме на предстоящото.“ Как можа да се върже на това? Още в кафенето трябваше да каже на Щефан, че не желае повече да го вижда. Как иска да продължи живота си, живот, в който няма място за големи температурни амплитуди, който поддържа умерена температура, която не вреди на никого, защото никога не стига до точката на кипене. Просто нормален живот.

Клара поглежда над крайбрежната ивица, където се намира съседният остров Фьор. Островът не може да се разпознае оттук, само знаеш, че го има. Също като мисълта, която от дни напира да се върне. Тюленчето пред нея издава някакъв жален звук и я гледа с големите си очи.

Преди около десет минути оттук беше минала група туристи и един мъж от наблюдателната станция за прелетни птици на дюните се скара на хората да не смущават плача на малкото, защото иначе майка му няма да може да го намери и то ще остане гладно. После мъжът кимна на Клара и измърмори нещо за криворазбраната любов, преди отново да се върне в къщичката си. Там, където имаше карти с обозначенията на всички птици, обитаващи Амрум. Карти, които очароваха Изабел като малка. Затова Йохан й беше подарил книга с много снимки. Всяка вечер двамата разглеждаха снимките, за да могат на следващия ден по време на разходката по плажа или по крайбрежната да изложат на Клара новопридобитите си знания по орнитология.

Сега Клара се отдава на миналото. Най-после му дава пространството, което от дни потиска упорито: Изабел подскача из дюните, хванала Йохан за ръка. Изабел, на която Йохан показа тук, на острова, как да плува. Изабел, която се състезава с Йохан с велосипед из иглолистната гора. Изабел, която стои вглъбено в малката църква на Небел и се диви на дървения кораб, който виси от тавана. После навън на гробищата слуша с отворена уста историите на Йохан за мореплавателите, мъжете, които излизат в морето и невинаги се връщат при жените и децата си.

Изабел беше тази, в която Йохан се влюби най-напред. По-късно Клара често говореше за това и всеки път, като се сетеше, се смееше. Тя и двегодишната й дъщеря пътуваха във влака от Хамбург за Хайделберг. Отиваха на гости на бивша състудентка на Клара. Изабел първо се усмихваше на мъжа, седнал до нея, после повърна обяда си върху якето му. Последваха извинения, опити да се забрави станалото, уверения, че не е нещо кой знае какво — и по някое време среща на кафе в Хайделберг, за да се оправят нещата. Там Изабел се хвърли сияеща в обятията на Йохан, а Клара се усмихна шеговито. Детето седеше в скута на мъжа, докато двамата възрастни ядяха шварцвалдска черешова торта и си говореха смутено за живота. Йохан говореше за човешкия мозък, за това, че постоянната нужда не води до задоволяването й, а се засилва още повече. Той обясни на Клара какво е неврална пластичност, способността дори и с малкото останали с възрастта клетки да се образуват нови синапси, а през това време Изабел се опитваше да се домогне до тортата му. Клара му каза за стажа си в една хамбургска книжарница и за това, че трябва да прекъсне следването заради дъщеря си.

Йохан не попита за бащата. Не и този следобед. Направи го едва в Хамбург, където след две седмици се обади на Клара в книжарницата й и я покани на вечеря в доста скъп ресторант. Тази вечер той не говореше за мозъци. Вместо това остави младата жена срещу него да му разкаже за младежката си любов в Италия. За мъжа, когото е очаквала във Франция, а той не дошъл. За кавгата с родителите й, когато им признала за бременността си в петия месец и вече не било възможно да се направи аборт. За баща й, който тогава я наругал и й казал, че така ще провали целия си живот, за майка й, която избухнала в сълзи. И за нейното решение да се грижи сама за детето, без парите и упреците на родителите си.

Йохан слушаше, кимаше от време на време и в един момент взе ръката на Клара и я попита дали иска да се виждат по-често. В таксито, с което я закара в единайсет часа у тях, той я целуна. Беше лека целувка, такава, че не можеше да се определи дали беше истинска.

Оттогава започнаха да се виждат редовно. Често и Изабел беше с тях и нейното бърборене пълнеше паузите в разговора, които се появяваха, щом Йохан погледнеше Клара, и тя разбираше от погледа му, че иска от нея повече от посещението на зоологическа градина. Първия път, когато той преспа у тях, се възприе като в реда на нещата. След Щефан тя нямаше друг мъж. Просто се беше отказала от физическа близост. А ето че сега Йохан лежеше в леглото й и не правеше нещата никак зле. Точно това си помисли тогава, никак зле, без да си даде сметка, че е много далеч от добре. Тя просто скланяше глава на рамото на този мъж и чувстваше нещо, което за себе си определи като защитеност.

След половин година, докато миеха чиниите в кухнята, той я попита дали иска да се омъжи за него. Тя още се колебаеше, но след като сложи дъщеря си да спи, каза „да“. Осиновяването на Изабел беше чиста формалност. Дъщерята си имаше баща и Клара си внушаваше, че е извадила късмет. Йохан беше добър баща. Сдържан съпруг, който смята показването на чувства за загуба на време, но какво значение има? Винаги щом навлезеха в недостъпната зона на емоциите, се спасяваха с интелектуален разговор. Това работеше — поне в повечето случаи. Йохан харесваше ума на Клара и чувството й за хумор. Така минаваха двамата през годините без особени сътресения. Дори имаше хора, които ги възприемаха като идеалната двойка. Хора, които не ги познаваха отблизо.

Когато Изабел порасна достатъчно, за да разбира, Йохан и Клара седнаха да поговорят с нея. Обясниха й, че нейният баща я е осиновил. Тя го прие така, сякаш са й казали къде ще летуват догодина. Кимна сериозно, а после попита дали може днес да остане до по-късно.

След няколко седмици Клара чу как дъщеря й разказва на една приятелка, че има двама бащи — един, когото не познава, и Йохан, само че Йохан е нейният, истинският й татко. Таткото, който като малка й беше подарил пластмасов макет на мозък и подробно й беше обяснил къде се намират главният мозък, междинният мозък, средният мозък, хипокампусът. Тя беше занесла розово-сивия макет в училище и даде на момчетата в класа малко да го поддържат. Другите момичета си играеха с кукли, а Изабел си играеше с мозък. Клара се усмихваше на това, но по едно време дъщеря й започна да открива любовта към книгите и майка й усети нещо като облекчение. И тъга. Една вечер тя намери четиринайсетгодишното момиче разплакано в леглото, в ръка със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър.

— Толкова е тъжно и толкова красиво, мамо. — В този миг Клара не желаеше нищо повече от това, истинският баща на Изабел да беше тук. Бащата, от когото не й беше останало нищо друго, освен малка засмяна порцеланова статуетка.

На шестнайсет дъщерята попита още веднъж за него и на няколко чаши вино Клара й разказа за афера, която не останала без последици, и за един студент, който сякаш потънал вдън земя. Беше леко пияна, ала намери правилните думи, но че е обичала този мъж, както никой друг след това, не каза на дъщеря си. Вече нямаше значение…

Досега. Докато Изабел не посети лекция на баща си, не се срещна с него и не се влюби в него. Докато това почти, но не и окончателно забравено момче не се появи внезапно в книжарницата на Клара, подобно на влак с повече от двайсет години закъснение. Това момче, което й показа като на огледало собствените й чувства. Чувстваше се привлечена от него, без да знае какво всъщност я очаква. Ще трябва да говори с него, с Изабел, с Йохан — и самата мисъл за всички разговори, които се налага да проведе, й причиняват непознато досега замайване.

Пясъкът пред нея е издълбан, издълбан на много кръгове, които е направила с обувките си, издълбан като душата й, която постоянно репетира страстните думи на Щефан, сякаш ще държи изпит с тях.

— Ей, Клара.

Тя се изправя и съзира Хенрик. Не знае как е дошъл тук и избърсва тревогите си със светкавична усмивка.

— Здрасти. Какво правиш тук?

— Разхождам се и снимам. — Показва фотоапарата, който виси на черна кожена каишка на врата му. — Здрачът е уникален.

— Да, да. — Тя поглежда към небето, сякаш за да паркира там за малко мислите си. — Тук на север по това време на годината мръква чак в единайсет. — Само колкото да каже нещо, да не настъпи неловка пауза.

Хенрик сяда до нея на пясъка и отпуска погледа си над крайбрежната ивица.

— Никога не съм предполагал, че Северно море е толкова красиво.

— Хм, нали затова идваме тук вече над петнайсет години. — „Глупости, мисли си. Държа се над водата, като приказвам глупости.“

— Не ви ли омръзва?

— Не и на Йохан. Но, ако трябва да съм честна, не бих имала нищо против няколко палми за разнообразие. — Тя млъква. „Може би за последен път идвам тук“, мисли си. Мисъл, която изведнъж разкъсва коловоза. И в същия момент осъзнава, че ще се превърне в действителност. Семейните почивки, още докато са в настоящето, вече остават в миналото. Усеща как я изпълват страх и облекчение. И тя се загръща по-плътно в якето си, сякаш за да превъзмогне зъзненето, което внезапно я обхваща.

Хенрик се усмихва и тя не за първи път установява колко е хубава усмивката му. Той вдига фотоапарата и поглежда през обектива.

— Малкото плаче за майка си. — Той посочва тюленчето и натиска няколко пъти бутона.

Клара чува металическия звук, който се слива с крясъка на чайките.

— На мен ще ми дадеш ли една? — пита тя.

— С удоволствие. Изабел… — той се поколебава — … Изабел каза ли ти, че няма да дойде в Дания с мен?

— Да.

— Мислиш ли…?

— Абсолютно нищо не мисля. Откъде мога да знам аз какво ще стане? — Не иска да го утешава, сега не може. Самата тя се нуждае от утеха. — Просто изчакай — допълва унило. Не е това, което иска да чуе той. Тя е наясно. Но какво да му каже? Не се тревожи, мъжът, в когото е влюбена приятелката ти, е неин баща и тъкмо се кани за втори път в този живот да си играе със сърцето ми на „рай и ад“?

— Утре заминавам — казва момчето до нея и тя усеща по покашлянето му как се мъчи да овладее гласа си.

Клара кимва.

— Добре е да не се виждате известно време, повярвай ми. Тя ще размисли и може би… — „Ама какви ги говоря? — мисли си тя. — Аз не знам нищо. Само това, че камък върху камък няма да остане, ако продължавам в същия дух, ако мисля само за себе си, ако още веднъж се срещна с този мъж, ако…“

— Толкова се надявах, че тук ще й дойде друг акъл — казва тихо той. — А вместо това в главата й е само онзи тип. На всичкото отгоре е почти два пъти по-възрастен от нея.

— И той й е казал същото.

— Но тя не иска да го приеме. Мисля, че е готова на всичко, за да е с него.

Клара усеща как започва да се паникьосва. Нали в онова кафе в Мюнхен Щефан й беше казал, че намира дъщеря й за красива, умна жена, така че какво пречело да…? Отърсва се от представата, която се надига у нея. Не, той иска нея, не Изабел. Опитва да се успокои. Но защо всъщност е толкова сигурна? Откъде знае, че той не е мъж, който се задоволява с всичко? Трябва да говори с него веднага след като Изабел замине, трябва да му се обади. За да му каже какво? „Моля те, не докосвай дъщеря ми.“

— Клара?

Тя вдига глава.

— Да?

— Изабел може само да се радва, че има майка като теб. — Той го мисли сериозно, кафявите му очи се преместват от нея към тюленчето.

— Хайде, Хенрик — казва тя, става и изтупва пясъка от панталона си. — Да се прибираме, преди да сме си наговорили още безумия.

— Какво искаш да кажеш? — Той също се надига.

— Животът не е черен и бял. Точно ти трябва да го знаеш най-добре. Още си спомням как ни обясняваше на двамата с Йохан нюансите в сиво.

— Той тогава май ме взе за изкукал.

— За твоя утеха ще ти кажа, че не си единствен. — Тя се засмива.

 

 

Същата вечер, докато заедно прибират чаения сервиз в кухнята, Йохан внезапно я погалва по косата. Тя направо се стряска от явния му жест на нежност. Той улавя учудения й поглед, усмихва се и я прегръща. Тя не се отдръпва. Ръцете й увисват безучастно надолу, а главата й неволно се сгушва в рамото му. И изведнъж й се приисква да направи нещо щуро, нещо, което не е правила досега. Същевременно съзнава, че не е възможно, и топката, която сама подхвърли, набира скорост и неудържимо се търкаля към целта си. Цел с все още неопределени контури.