Анете Хоберг
Нашето лято (8)

7

— Търсите ли нещо определено?

Очите й го фиксират. Той не може да откъсне поглед от нея. Заплашва да се изгуби във воднистосиньото, което мислеше, че е загубил. Иска само да намери, да открие отново. Вижда, че тя още търси. Вътрешен глас настойчиво му повтаря, че са изминали твърде много години.

Наясно е. Въпреки това усеща, че и тя усеща, и това кара сърцето му да затупти. Кара мускулите му да омекнат. Забравил е какво е да усещаш сърцето си в гърлото, да изгубиш способността си да дишаш.

— Търся теб. Теб, Клара. — Гласът му идва нейде от далеч.

— Кой… Кой сте вие?

Тя е застанала на около метър от него и той може да усети дъха й.

Мъжът оставя книгата на купа до себе си, някакъв куп, все едно.

— Щефан — казва той. Изрича го тихо. — Аз съм Щефан.

Цветът се изтрива от лицето й. Остават само луничките, кафяви точици, които блясват уплашено. За сметка на това очите й се гмурват в дълбоки води. Там, където се изгубва земята под краката.

— Откъде имате… откъде имаш…? — Тя се препъва, препъва се в думите.

Той улавя въпроса й.

— Откъде имам адреса ти?

Тя кимва. По-скоро някаква имитация на кимване, идващо сякаш от много далеч.

— По-късно ще ти разкажа.

— По-късно?

Камбанката на вратата звънва. Влиза мъж, отива до рафта с книги джобен формат, поглежда към Клара.

— Аз… имам още работа тук. — Тя хваща пръстите на лявата си ръка с дясната. Силно ги стиска, сякаш така ще се освободи от вцепенението.

— На ъгъла има кафене. Ще те чакам там. — Как му се иска просто да й хване ръката, да й даде опората, която той самият търси.

— Да. — Тя не казва нищо повече.

— Ела по-скоро. Моля те.

Тя си взема кимването, когато се обръща към клиента, който дружелюбно гледа към нея. Щефан се обръща и отива към вратата.

 

 

Чака я около петнайсет минути навън — на малката кръгла маса на слънце. Поръчал си е двойно еспресо. Засега без алкохол.

Картината е още пред очите му. Картината, в която я видя преди малко в книжарницата. Образът се размива с този на момичето на плажа. Все още е с дълга коса и все същото червеникаворусо, в което някога заравяше лицето си. Още помни как миришеше на праскова. Странно какви подробности си спомня човек. Сегашната Клара е понапълняла, не е толкова слаба като преди. Носи панталон. Това го изненада. В неговите сънища тя винаги е била с рокли. Широки, с неопределена кройка рокли с някакви бродерии отгоре. И в сънищата му тя се смееше. И със смях се хвърляше в прегръдките му. „Какво правя тук? — мисли си той. — Опитвам се да надскоча повече от двайсет години. Отивам в тази книжарница и очаквам… Да, какво?“

— Ето ме. — Не я видя да идва. Тя сяда срещу него. Цветът отново се е върнал на лицето й. — И аз ще си взема едно… — Посочва чашата му.

Той прави знак на сервитьора.

Тя се обляга назад.

— … макар в случая една грапа да е по-доброто решение.

— Честно казано, и аз си го мислех.

Сега и двамата се засмиват. Смехът им действа отпускащо. Клара махва на сервитьора.

— Донесете ни две грапи, ако обичате. — Използва италианската форма за множествено число на „грапа“ — мисли си той. Вижда му се странно, че в момента го впечатляват такива неща.

Тя поглежда Щефан. Струва му се, че отгатва мислите й. Защото това са и неговите мисли. Малкият бар на плажа. Джони Мичъл. Грапа. Мъжът зад бара, който по някое време спира музиката.

— Откъде да започнем? — Пита направо, без заобикалки. Като дъщеря си.

— Не знам. Едно „Ти изобщо не си се променила“ е по-добре от нищо.

— Но също и истински евфемизъм.

Той се усмихва.

— Все още обичаш да си служиш с чуждици.

— Какво искаш да кажеш?

— На нашата първа вечер ми разказваше за родителите си. И тогава използва думи като „инкарнация“, „патологично“ и „проектира“. Доста се впечатлих.

— Спомняш си това?

Той кимва.

— Нещо такова, да.

Сервитьорът слага на масата кафето и грапата. Клара взема чашата си.

— Май е по-добре да пропуснем тоста, а? Би било твърде патетично… или прекалено профанно. — Изговаря чуждиците с леко шеговит тон. При това изкривява устни. Той отново си мисли: като Изабел.

Известно време и двамата мълчат. Моментите лежат между тях, втвърдяват се в нещо нерешимо, неопределено. И той усеща нещо, непознато досега: неувереност. Той, чиито думи винаги са казани на място, сега не намира думи — или поне не намира правилните, подходящите.

„Какво се казва на жена, в която преди повече от двайсет години си се влюбил отчаяно?“

— Изглеждаш добре — казва той. Банално, наясно е, но поне е самата истина.

Тя го поглежда съсредоточено — не може да я подкупи.

— Ти също — отвръща тя.

— Щеше ли сама да ме познаеш при по-внимателно вглеждане?

— Забелязах, че има нещо, което ми е познато, макар да не можех да го назова. — Тя прокарва дясната си ръка по страничната облегалка на стола. Той съглежда брачната халка на пръста й. — Просто не допусках, че може да си ти — изрича тя и това прозвучава като оправдание.

— Така и предположих.

— Как ме намери?

— Дъщеря ти ме упъти.

Тя сбърчва чело.

— Изабел? — Сега вече е нащрек. Той трябва да внимава, буквално да отмерва всичко, което ще каже.

— Да.

— Познавате ли се?

— Да.

Още едно пребледняване. Не като това в магазина, но все пак такова, че да го забележи. Да забележи как луничките й блясват от уплаха.

— Откъде? — пита тя. Гласът й се мъчи да е твърд, не иска да издаде уплахата й.

— Моя студентка е — отвръща той.

— Значи ти си…?

Той иска да й помогне.

— Решила е да пише дипломна работа при мен за Бахман.

— Ти си бил този, с когото тя имаше среща снощи?

— Казала ти е?

— Е, отказа да дойде на мероприятието на баща си и беше принудена да сподели, че ще се среща с професора си. — Той вижда как долната й устна потреперва. — Но аз още не разбирам. Как… как ти…?

— Как съм разбрал, че ти си майка й?

Тя кимва.

— Помниш ли куклите, които навремето си купихме в Леванто, когато те изпращах на гарата?

Още едно кимване. Подканящо кимване.

— Изабел намери статуетката на етажерката ми с книгите. И каза, че и майка й има такава. Описа куклата доста точно и спомена, че не си й давала да си играе с нея.

— Значи сигурно ти е казала и това, че съм я зашлевила?

— Спомена и нещо такова, да. — Той опитва да се усмихне.

Тя отвръща на усмивката му. Отива й, мисли си той. И й го казва.

Тя оставя усмивката още известно време на лицето си, но внезапно я скрива, сякаш се е ухапала.

— Била е в дома ти?

— Да.

— Вие… — Гласът й става остър. Толкова остър, че той се сепва. — Ти и тя…?

— Не, Клара. Не съм спал с нея. Тя… тя не пожела.

— Не е пожелала?

— Не, никакъв секс на първата вечер, това каза тя. А… — Отпива от кафето. Беше изстинало, студено и горчиво. — А сега и аз вече не искам.

— Но ти си искал?

— Естествено. Изабел е красива, млада жена. И прояви интерес. Пък и нямаше как да знам…

— Целувахте ли се?

Той мълчи.

— Целувахте ли се?

— Имахме прекрасна вечер. И, да, имаше малко целувки и прегръдки, но после стана онова с куклата и така всичко свърши.

— Свърши?

— Мислех само за едно. Исках да намеря теб, да те намеря отново.

— Каза ли й нещо?

— Не. Тя си тръгна малко след това, а аз веднага потърсих адреса ти. — Той вади цигарите от джоба на якето си и й поднася пакета. — Пушиш ли още?

Тя си взема една.

— Всъщност отказах ги.

Той й поднася огънче, пали и своята.

— Все още ти отива — установява той, когато тя издухва дима.

Още една кратка усмивка. Чак сега той разбира за какво е копнял, усмивката й, да, жаден е за тази усмивка.

— Наистина имаш добра памет — отвръща тя.

— Онази седмицата в Италия ми е подредена като на филмова лента. Понякога си спомням по цели сцени наизуст.

— Защо не дойде?

Той очакваше въпроса. Та това е въпросът, чийто неполучен отговор бе съсипал живота му през всичките тези години. Въпросът, на който толкова лесно може да се отговори. Едно обясняващо изречение, което би могло да премахне недоразумението от света. Елементарно изречение, чак обидно в своята простота. Сега го казва. Изрича четирите думи с хиляди дни закъснение.

— Аз бях в болницата.

— В болницата?

— Да, шест дни след като си замина, получих ужасни болки в корема. Остро възпаление на апендикса. Наложи се незабавно да ме оперират. Беше спешно, защото онова нещо беше перфорирано. Лежах няколко дни в Интензивното. Дойдох на себе си, когато вече беше петък. — Той млъква, дръпва си от цигарата, издишва дима, сякаш за да открие в него спомените си. — Лежах там — продължава той — в онази италианска болница, на системи, и знаех, че ме чакаш, а не можех да дойда. Представях си как седиш в Екс на гарата и гледаш хората да слизат от влака. Щях да откача. Проклинах се, че не си бяхме разменили домашните телефони, или поне да си знаехме фамилиите. Толкова глупави сме били…

Тя слага ръка върху неговата, съвсем за кратко, а после веднага я отдръпва, но това е достатъчно да го накара да почувства нещо, което мислеше, че е загубил. Нещо като емоционален ток, който премина през всички фибри на тялото му.

— Бяхме млади, Щефан — промълвява тя. — Млади, наивни, безгрижни.

— След две седмици ходих в Екс ан Прованс — продължава той. — Обиколих целия град, надникнах във всяко кафене, във всяка книжарница, питах кого ли не в университета за момиче на име Клара. Никой не те познаваше.

— И аз се обаждах в Леванто — отвръща тя. — На онази симпатична жена от туристическата агенция, която навремето ми уреди стая при сестра си. Попитах я дали не знае къде е момчето, което дава чадъри под наем на плажа. Тя дори си спомни за теб, но каква полза. Напуснах Екс още в събота. Бях объркана… и тъжна. — Тя върти халката си. — Колко странно — изрича тихо тя. — Опитваш да се примириш, да закърпиш разочарованието, да намажеш с мехлем раната и ето че ти се появяваш след повече от двайсет години и само с едно-единствено изречение отново разкъсваш всичко.

— Това лошо ли е?

— Не, не е лошо. Дори съм някак облекчена. И благодарна. Защото онези — усмихва му се, — онези събития изведнъж се показват в съвсем друга светлина. Макар днес вече да няма голямо значение. — Тя изгася цигарата в пепелника.

Той посочва пръстена й.

— Щастлива ли си?

— Твърде рано е за такива въпроси. — Отпива последната глътка грапа. — Или твърде късно.

— Твърде късно?

— Можехме да имаме друг живот. Поне друг житейски опит. Можеше и да не се получи.

— Моля те, не ме карай да използвам изтъркани фрази като „Никога не е твърде късно“.

Тя се смее.

— Е, от време на време и аз си падам по тривиалното.

Сега той се усмихва.

— Признавам, че и аз имам известен афинитет.

— Охо, професорът по теория на литературата тайно чете Шагал?

— „Любовна история“ не е тривиална.

— Но не е и стойностна литература.

— Все същата многознайка. И тогава си беше такава.

— Мисля, че това ти харесваше.

— Подценяваш ме. Бях нещо като влюбен в теб. Само се чудя какво казваш на клиентите си, когато питат за евтини кримки.

— Продавам им всичко, дори боклуците.

— А как реши да отвориш книжарница в Мюнхен?

Тя се поколебава.

— Прекъснах следването си — отвръща тя.

— Защо?

— Забременях и трябваше да се науча да се справям финансово.

— А мъжът ти?

— Той ме доведе от Хамбург в Мюнхен. По онова време и двамата нямахме много пари. — Тя махва на сервитьора да се приближи. — Сметката, моля.

Щефан вади портфейла си и слага дванайсет евро на масата.

— Задръжте рестото — кимва на мъжа.

Двамата се споглеждат. Той не може да откъсне поглед от нея. Иска да я запечата, преди ей сега да стане и да си тръгне. Не иска да изгуби воднистосините й очи, желае да запази този цвят, цвета на неговия копнеж, и никога повече да не го губи.

— Щефан? — Гласът й звучи по-меко.

— Да?

— Моля те, не наранявай Изабел.

— Мислиш ли…?

— Младите момичета бързо се влюбват. — И още една усмивка, все едно иска да я опакова, да му я даде за из път, за да не стои гладен.

Сега се изправя.

— Трябва да се връщам.

Той също се надига, покашля се. Прокарва дясната ръка по косата си, задържа я малко на тила.

— Ще те видя ли пак?

Тя сякаш е очаквала въпроса.

— Не знам.

— Това поне не е еднозначно „не“.

— Не, но не е и „да“. Първо трябва да си събера мислите. През уикенда заминаваме за две седмици в Амрум.

— Изабел ми каза.

— Да, да, тя и приятелят й ще дойдат също за няколко дни.

— Ще ми дадеш ли номера на мобилния си? Колебанието й е само от приличие, усеща той. И още докато го мисли, тя бърка в чантата си и вади визитка.

— Тук пише всичко.

Той вади своята визитка и й я подава.

— Този път сме по-умни.

— Тепърва ще видим дали е умно.

Преди да тръгне, той я хваща за рамото, сякаш да задържи назадържимото. „Все още незадържимо“, мисли си той и за миг се отдава на надеждата. Става им топло, на раменете й и на надеждата му.

Тя се отдалечава на две крачки от него и отново се обръща.

— А ти ходи ли в Южна Америка?

— Да.

— Аз бях решила да дойда. — Хвърля му тези думи. Надеждата му се прехвърля и на нея.

Той стои още малко там и гледа след нея. Вижда я как се отдалечава с бързи стъпки, леко приведена напред както тогава. Като дъщеря си днес.

 

 

Веднага ще се обади на Изабел. Ще й обясни, че е размислил, че разликата във възрастта им е твърде голяма и нямат бъдеще заедно. Каквото се казва обикновено. С тези евтини локуми, които не понасяше. „Не я наранявай.“ Молбата на Клара още отеква в него. Пак вижда сияйната усмивка, с която тази нощ Изабел му махна на стълбите.

Не на молбата на майка й се кани да се подчини той. При други обстоятелства подобна молба не би го спряла.