Анете Хоберг
Нашето лято (24)

23

Той си взема „довиждане“ със студентите си. Беше първата му лекция. Каква ирония на съдбата точно този семестър да преподава за Макс Фриш и неговите романи „Монтаук“, „Щилер“, „Хомо Фабер“. „Кой ги измисля случайностите?“, питаше се той, когато тази сутрин гледаше на бюрото си така перфектно построения триъгълник между Валтер Фабер, Забет и Хана. Романът винаги го е впечатлявал. Роман, който придоби съвсем различно значение. Изабел постави пръст право върху това, което обикновено се нарича инцест, кръвосмешение. Постоянно чува изречението й отпреди две седмици в градината на бирарията на езерото: „За разлика от нас, баща и дъщеря наистина са го направили. Имам предвид, чукали са се.“ Той знае, че в онази нощ преди около два месеца не искаше нищо друго повече от това, да я изчука. Постоянно си внушаваше, че сега всичко е различно. Споменът за онази лятна нощ обаче постоянно му се хилеше злобно в лицето.

 

 

Вчера неговият колега му показа плана на Изабел. Веднага прочете какво е нахвърляла дъщеря му. Беше си направила труда старателно да съпостави Бахман и Витгенщайн и да оформи собствено мнение. В начина й на мислене той откри Клара. Клара, с нейния неподкупен поглед върху нещата. Клара, която виждаше много по-ясно от него.

Той прави това, което винаги е правил. Избърсва дъската. С голямата жълта гъба изтрива разкривените си писаници. После прибира нещата си в тъмнокафявата чанта, в чантата на Сузане.

Забелязва мъжа на последния ред едва когато тръгва да излиза. Вижда го да седи сам, всички студенти са напуснали аудиторията.

Щефан забавя крачка. Нещо в него му подсказва за тревога, когато с ъгълчето на окото си събира елементите пред себе си. Сив костюм, вратовръзка на сиви и червени ивици, бяла риза. Сива, леко пооредяла коса, кафяви очи, уморен поглед. „Той е“, стрелва се през ума му, и притиска чантата на Сузане по-плътно до себе си, все едно търси опора в нея. Усеща как закопчалките на чантата се притискат в корема му, сякаш искат да оставят следи. Усеща как неприятно чувство напира у него и заплашва да го задуши. Тук не може да се измъкне и самото съзнаване на факта го ритва в корема и му изкарва въздуха.

Мъжът се изправя и му подава ръка през реда столове.

— Йохан Вайднер. — Въздържа се от споменаването на титлите.

— Щефан Лехман. — Усеща подадената му ръка студена.

Йохан Вайднер само наподобява мъжа, когото той познава от телевизията. Смътно подобие. Изглежда по-нисък, по-набит… и още по-посивял. И не само косата, но и лицето му има някакъв пепеляв оттенък, който е в тон с косата.

Щефан търси опора с лявата си ръка по реда столове, чиито седалки са вдигнати, а с дясната все още стиска чантата. Мисли за дъщеря си, за тяхната дъщеря, която с появата си в аудиторията преди два месеца постави началото на една история. История, за която никой сега не знае как ще свърши.

— Какво искате от мен? — Гласът му звучи дрезгаво.

Йохан Вайднер го гледа.

— Искам да се запозная с мъжа, по когото моята жена буквално се побърка… — започва без заобикалки той. Слага едва забележим акцент върху „моята жена“.

Щефан изчаква.

— … и заради когото моята дъщеря — отново лек нюанс на собственост — си счупи не само крака.

Последвалото мълчание е тягостно. Предвещава буря както толкова често през последните дни.

— Изглеждате по-добре, отколкото си мислех — казва внезапно Йохан и погледът му измерва Щефан от горе до долу — от разрошената коса над малко поомачканата риза до изтърканите джинси. Погледът му увисва на токата на колана и го закрепва с цинична усмивка. — Трябва да призная, че жена ми има вкус.

— Не става въпрос за това — подема Щефан.

— А за какво става въпрос?

— Мисля, че Клара вече ви е казала.

— Да, да, голямата любов. — Той буквално изплюва думата върху светлозеления балатум.

— Не разбирам…

— Знаете ли какво е да си женен повече от двайсет години?

— Не.

— Никога ли не сте се женили?

— Не.

— И нямате деца?

— Моля ви, за какво е всичко?

— Имате ли деца?

Щефан поема дълбоко въздух.

— Имам дъщеря, да.

Йохан Вайднер хвърля поглед на събеседника си, който кара последният неволно да се свие.

— Нямате представа — казва предизвикателно той.

— А откъде да имам? Преди пет седмици научих, че Изабел е мое дете. Как мога да…

— Вие едва не спахте с нея.

— Престанете. Не желая да го обсъждам с вас. Това си е между Изабел и мен… и Клара.

Мъжът се сепва.

— Но разберете — омеква той, — аз няма да ви отнема дъщерята.

— Не бихте и могли. Знаете ли какво означава да отгледаш дете?

— Не. — Той преглъща болката от това. Отново вижда снимките от албума на Клара. Снимките, които разглежда всяка вечер. Снимките, в които едно момиченце преминава през един свят, в който него го няма.

— Знаете ли какво е да четеш на това дете приказки за „лека нощ“ — продължава Йохан Вайднер, — да му обясняваш света, да лекуваш удареното му коляно, да го учиш да кара колело, да му показваш азбуката и как да разпознава писъците на чайките. Знаете ли това?

— Не. Никога не съм…

— Не, никога не сте. Вие просто се натресохте след повече от двайсет години в живота ни и посегнахте на него.

— Вече ви казах…

— О, оставете. Не се правете на невинен.

— Не се правя, но няма и да ви направя услуга, като ви кажа, че съм виновен.

— Обичате ли жена ми?

Той хвърля кратък поглед към прозореца на аудиторията и вижда през него небето, вече обагрено в есенни цветове, а после отново се обръща към мъжа.

— Да, обичам Клара.

— А дъщеря ми?

— Не, разбира се, че не. Разберете, аз просто се запознах с една студентка и прекарах с нея една хубава вечер. А след като научих, че е дъщеря на Клара, всичко свърши…

— … и й разбихте сърцето.

— Случва се. Но ние с Изабел ще…

— Изабел не иска да говори с вас.

— Извинете, но тя вече го направи.

Мъжът посяга назад за опора, напипва вдигната седалка и я сваля. Столът изскърцва.

— Кога? — прошепва Йохан Вайднер.

Щефан оставя чантата си на застопорените масички.

— Преди около две седмици. Тя искаше…

— Престанете. Вие… вие не се спирате пред нищо, нали?!

— Нямате право да ме притискате до стената.

— Всъщност наясно ли сте, че разбивате едно семейство?

— Не знам много за брака ви, а и това изобщо не ме засяга…

— Тук по изключение сте прав. — Йохан Вайднер се засмива. Това е смях, зад който се крие жлъч, подобно на човек, облечен в костюм, който го показва такъв, какъвто не е.

— Искате ли да бъда откровен с вас? — пита Щефан.

Мъжът отсреща само кимва.

— Открих отново жената, с която винаги съм искал да бъда, и разбрах, че днес още го искам. Толкова е просто.

— И всичко друго е без значение за вас?

Щефан си играе с дръжките на чантата на Сузане.

— А вие какво очаквахте?

— Забравете.

— Защо сте тук сега…?

— Не знам. Аз… аз обичам жена си. — Последният шанс.

Щефан усеща как у него се надига съчувствие към този мъж, този бележит, прочут учен, който стиска ръкохватките на седалките.

— Казвали ли сте й го? — пита внимателно Щефан.

— Много рядко.

— Искате ли да пийнете нещо силно? Имам предвид горе в кабинета си мога да предложа бренди… — „Защо го правя?“ — пита се на мига.

За секунди на лицето на Йохан Вайднер се появява усмивка.

— Не, благодаря.

Щефан хваща чантата си, успокоен.

— Мога ли… мога ли да направя нещо за вас?

Йохан Вайднер го поглежда.

— Добре ли се чувствате като победител?

— Не мисля, че тук става въпрос за победа и падение.

— О, стига. Не бъдете толкова скромен.

— Цинизмът ви е излишен.

— Искате да кажете, че не ми подхожда, така ли? Хм, може би сте прав. — Рязко става и тръгва към вратата, през която тъкмо влиза чистачка с количка, пълна с кофи, метли, парцали и почистващи препарати.

Йохан Вайднер се обръща още веднъж.

— Поне да бяхте задник.

Щефан се сепва. Думата изжужава между тях като опасно насекомо, което не е за тук.

Мъжът се засмива и това прозвучава по-скоро като силно, неконтролирано изхлипване. После минава бързо покрай чистачката към голямата врата на аудиторията. Щефан го проследява с поглед, докато сивото на костюма му изчезва през изхода и остава да мига само бледочервеното „изход“ над касата на вратата. „Някой сигурно проверява контакта“ — мисли Щефан, докато взема чантата си и кимва на жената с количката.