Анете Хоберг
Нашето лято (12)

11

Позвъняването на входната врата е кратко, внезапно и настойчиво. Той сбърчва чело и поглежда часовника. Пет и половина. Никого не очаква. Мята книгите, които държи в ръка, в куфара, отворен на пода, и отива да отвори. Пътьом си приглажда старата сива тениска с шантавия надпис „Голямото е красиво“, която се е поомачкала. Гънките не се поддават на вялия му опит.

— Здрасти, Щефан. — Воднистосиният й поглед го среща там, където се предполага, че е сърцето му.

— Ти? — Въпросът му прозвучава изплашено, олюлява се над прага и отстъпва в коридора.

Изабел забелязва тениската му, вижда „Голямото е красиво“, в което има нещо тиранично, и изкривява уста. Мимиката е наследила от майка си, мисли си той. Обула е тесен панталон, както първия път, и е с блуза, чиято материя е толкова тънка, че всичко може да се види под нея. Този път не си е сложила сутиен, забелязва веднага той.

— Ще влезеш ли? — Домакинът отстъпва встрани.

— Ако не преча… — Тя влиза в дома му и той усеща, че си е сложила парфюм. Миналия път миришеше само на себе си, а сега я обгръща някакво твърде сладникаво момичешко ухание.

Тя съглежда куфара.

— Ще пътуваш ли?

— Да, да, утре летя за Ла Палма.

— О…

— Наел съм къщата на колега и там ще преглеждам работите — бърза да отговори той и веднага се ядосва сам на себе си. Не й дължи никакво обяснение.

— Сам ли ще пътуваш?

— Не разбирам какво те засяга. — Беше брутално, сам вижда. Но тя пък какво си въобразява? Изтъпанчва се тук и задава въпроси. Въпроси, на които той не желае да отговори.

Тя поглежда встрани, за да сподави сълза. Изглежда наранена.

— Извинявай — промълвява тихо тя, — не исках…

— Няма проблем. — Той усеща рефлекса моментално да поправи гафа, но се овладява. — Ще пийнеш ли нещо? — пита я. — Едно еспресо може би?

— Може ли да е капучино?

— Ще видя дали е останало мляко. — Той отваря хладилника, вади бутилка и я вдига към светлината. — Ще стигне — установява само колкото да каже нещо. Усеща как погледът й следи всяко негово движение, нищо не пропуска.

Налива еспресото в чашите и прави пяна с млякото, а мислите му се въртят около Клара. Клара, за която днес на обед резервира в интернет полет за Ла Палма. Въпреки или може би и заради тихото колебание, доловено от есемесите й през последните дни. Колебание, което все още тлееше, за да отстъпи място на безкрайна нежност. Да, тя умееше добре да гали с думи. Той буквално се разтапяше след тези изречения, които го докосваха там, където никой друг нямаше достъп. Изречения, които станаха недвусмислени, все по-познати, разкриващи глада и жаждата. „Искам пак да ми четеш, искам както тогава да чувам гласа ти, искам, искам, искам толкова много…“ И после отново семплият въпрос „Но какво правим ние?“, в който страхът се промъква между буквите и оттам изпраща тихи тревожни сигнали.

Той беше сложил в плик потвърждението за датата на резервацията с данните за полета заедно с една картичка. На картичката бе изобразен кукловод, който държи за конците две марионетки. „Чакам те“, бе написал Щефан на гърба на картичката. Занесе плика в книжарницата в Нойхаузен и помоли младата жена там непременно да го предаде на госпожа Вайднер, когато се върне от отпуска. Тя обеща, като по изражението му разбра, че въпросът е важен за него.

 

 

— Размислих. — Изабел го връща отново в кухнята, където той е застанал с малката кана до кафемашината. Вижда, че млякото е стигнало до ръба, и бързо завърта кранчето. После разсипва пяната в двете чаши и ги слага на табла.

— Захар? — пита той.

Тя кимва.

Той слага за нея една лъжица и една бучка захар и вдига таблата.

— Да излезем — казва той и се обръща към терасата. Тя му отваря вратата. Той слага таблата на масата и сяда. Тя сяда срещу него, приглажда косата си, която днес е оставила пусната, зад ушите. Малки уши. Уши с лек мъх по тях. Уши, приканващи да ги погалиш.

Той трябва да си каже думата, тя го очаква от него.

— И за какво размисли? — Реторичен въпрос.

— За нас. — Тя сръбва от пяната.

Той отпива глътка кафе, за да спечели време.

— Ние сме само една студентка и един професор — изрича накрая той. — Всичко останало беше само една хубава вечер, дори много хубава вечер, но нищо повече. Още по телефона ти казах, че съм твърде стар за теб.

— Не ти вярвам.

— Но това е истината — лъже той. Не го бива в лъжите, никога не ги е умеел.

— Правиш го, защото не исках да спя с теб, нали?

— Божичко, не…

— Не мога, не и първата вечер. Но го исках, исках го също като теб. В Амрум непрекъснато си мислех какво би било, ако…

Тя оставя чашата на таблата. Движението е по-рязко от предвиденото.

— Не е това. Е, признавам, че исках секс, но беше от самата нощ, виното, настроението… Беше моментно състояние, но всичко свърши. Ако наистина исках да бъда с теб, твоето „не“ нямаше да ме спре. Щях да те чакам.

— Сега съм тук.

Той посяга към цигарите си и пали една.

— Моля те, Изабел, не ме карай да те наранявам повече.

— Има друга жена, нали? — Тя го гледа предизвикателно.

„Да, мисли си той, има друга жена. И това е майка ти, тя обсебва сънищата ми всяка нощ.“

— И ако е така…? — започва предпазливо той.

Тя не го оставя да довърши.

— Тогава защо не ми каза? Защо ми поднесе тази тъпа история за разликата от над двайсет години?

— Защото и това има значение.

— Коя е тази жена?

— Това си е моя работа. — Става му горещо. Заради кафето е, предполага, но знае, че не е така.

— Отдавна ли я познаваш?

— Да. — Най-после нещо вярно.

— Тя е… на твоята възраст?

— Може да се каже. Моля те, Изабел, не искам да говоря за нея. Нека просто да… — търси думи, не намира подходящи, хваща първите, които му попадат — … да си останем приятели. — Божичко, нищо по-добро ли не му хрумва?

Тя веднага реагира.

— Звучи доста безвкусно.

Той се усмихва.

— Един на нула за теб.

Тя се поколебава за миг и се усмихва.

— И какво ще стане с нас? — добавя тя. — Трябва ли да те гледам следващия семестър в университета така, сякаш нищо не се е случило?

— Можеш да отидеш и при колегата…

— Не мога, знаеш не по-зле от мен. Искам да пиша за Бахман, а това може да стане само при теб.

Той се обляга назад. Тя му харесва, отново му харесва с инатливата си настойчивост.

— Тогава ще намерим компромисно решение — отвръща й.

Тя става, отива до парапета, там, където преди две седмици беше първата им целувка, и се обръща.

— Компромисно решение. — Смехът й звучи грубо, смях, който не подхожда на млада жена, която е още почти момиче. — Значи така приключваш с любовните си връзки.

Отвътре иззвънява телефонът му.

— Извини ме. — Той оставя цигарата в пепелника, влиза в дневната, търси телефона си, намира го на дивана и поглежда към дисплея. Клара. Никога досега не му се бе обаждала, пращаше само есемеси. Пулсът му се учестява, надбягва се със сърцето. Можеше да остави да се включи гласовата поща, но вдига.

— Ало?

— Щефан?

— Да.

— Съжалявам, че ти се обаждам. Знам, че не е редно…

— Кое не е редно?

— О, мислех… и аз не знам. Само исках да ти кажа… — Тя се панира, губи нишката.

— Какво? Какво искаше да ми кажеш?

— Изабел… Тя мислеше да идва при теб.

Той понижава глас.

— В момента е тук.

— Божичко…

— Вече й казах, че между нас няма нищо, че не е нищо повече от малкото, което е било.

— Щефан, не използвай това нас, моля те.

— Разбира се. Нали не мислиш…?

— Не мисля абсолютно нищо. Само искам… Мисля, че ще е по-добре, ако аз говоря с нея.

— Клара? — Той прошепва името й, за да не може младата жена на терасата да го чуе.

— Да?

— Радвам се да чуя гласа ти.

Той чува как тя преглъща, чува дишането й плътно до ухото си.

— Къде си в момента? — пита той.

— В един плажен кош. Йохан… мъжът ми е на разходка.

— Виждаш ли морето?

— Да.

— Аз съм при теб, Клара.

— Цялата ситуация е толкова… толкова ненормална. Има толкова много за обясняване…

— Не сега — прекъсва я той. Усеща как Изабел гледа към него с любопитство. — Ще имаме много време, но в момента…

Клара тихо се смее и веднага става сериозна.

— Тя е много чувствително момиче, Щефан, макар понякога да изглежда, че не й пука.

— Като теб навремето.

— Донякъде да. — Тя въздъхва. — Ще затварям.

— До скоро.

— Скоро… звучи толкова близо.

Той се сеща за плика в нейната книжарница.

— То е близо.

После чува само кратко щракване.

 

 

Той бавно се изправя и хвърля телефона си на масата. Изабел го наблюдава от вратата на терасата.

— Значи ще се видим пак чак в университета? — казва беззвучно тя. Повече констатация, отколкото въпрос.

Той я гледа. Гледа дъщерята на Клара. Гледа момичето с черни коси и сините очи, които стават все по-влажни. Гледа как върти едно копче на блузата си, сякаш не знае къде да си дене ръцете. Той пристъпва крачка към нея и тя, сякаш точно това е очаквала, с няколко крачки преодолява метрите помежду им. Той изведнъж я усеща в обятията си, усеща главата й на гърдите си, вдишва сладникавия й парфюм. За миг се отдава на прегръдката й, притиска слабото, изглеждащо крехко тяло, което съвсем неотдавна толкова го привличаше. После хваща с две ръце раменете й и я отдалечава от себе си.

— Моля те, Изабел. Не искам. Бъди разумна.

Сега тя се откъсва от него.

— Добре, разбрах. Тя ли беше току-що? — Посочва към телефона му.

— Кого имаш предвид?

— Другата жена?

— Мисля, че е по-добре да си тръгнеш — отрязва я той. — Обмисли всичко на спокойствие и малко преди началото на семестъра си запиши час при мен. Тогава ще поговорим за работата ти. — Усеща как с всяко изречение все едно й нанася удар. Жал му е, че я наранява така. Не му се ще да го прави, но няма друг избор.

— Добре — казва тя и взема чантата си, която е оставила на дивана, — ще задържа още книгата ти. Хареса ми.

— И на мен ми харесваше навремето. — С това изречение той сложи лека превръзка върху раната, която току-що й беше нанесъл.

Тя се усмихва.

— На почивката майка ми я намери на нощното шкафче. Видях я как чете надписа отпред.

— Е, като книжарка няма как да не познава Хусвет — отвръща той и се старае да прозвучи небрежно.

— Едва ли има нещо, което да не е чела. — Тя плъзва поглед по етажерката. — Твоята библиотека ще й хареса.

Съвзела се е. Той смаяно наблюдава как тя се опитва с говорене за незначителни неща да излезе що-годе прилично от положението. Той обаче не може да се включи. Всяко, макар и бегло, споменаване на майка й му се струва направо абсурдно.

— Можеш по всяко време да я ползваш — казва вместо това той и веднага усеща, че забележката е напълно неуместна.

— Ще си запиша час при теб — отговаря тя и той чува как гласът й се зарежда с надежда.

— Как беше в Амрум? — пита той, за да отклони темата.

— О, както винаги и все пак различно. — Тя сяда на облегалката на дивана и поглежда куфара му. — Родителите ми бяха много добри с мен, дори и майка ми.

— Тя иначе не е ли добра с теб?

— Напротив, напротив, но този път сякаш беше по-топла, макар че тя и баща ми…

Той не смее нищо да я пита, а всъщност цялото му същество иска да знае всичко. Задоволява се само да сбърчи чело.

И реакцията й не закъснява.

— И двамата са като изгубени, повече от друг път. Майка ми често излиза сама с колелото, а преди никога не го е правела. От една страна, се е капсулирала, но от друга — има нещо у нея, което не ми е познато.

— Какво? Какво е то?

Този път тя не му прави тази услуга.

— О, защо ли ти разказвам всичко? Глупави истории за родителите ми.

— Приятелят ти не беше ли и той с вас?

— Да, но аз се разделих с него. — Изрича го почти с гордост.

— Защо?

— Не се ли досещаш?

Той въздъхва.

— Било е малко прибързано.

— И на мен така ми се струва. — Тя става. Стои пред него с леко сведена глава. Сресала се е на път, който разделя блестящото, пищно черно на две големи половини. — Наистина най-добре е да си тръгвам. Кога ще летиш утре?

— Много рано, в седем и нещо.

— Още не съм готова да ти пожелая „приятна ваканция“.

Той се усмихва лукаво. Съвсем за кратко, но това не й убягва. Както и очакваше, тя го целува. По устните. Нейните залепват за малко, сякаш очакват отговор. За да може после, когато не последва реакция, да се откъснат едва ли не извинително. Без да каже нещо, тя се обръща.

Той остава на място, гледа я как тръгва, отваря вратата, чува как с енергично натискане затваря след себе си.

Мигом по него се разлива облекчение. Тя заслужава нещо по-добро от това да се вижда с младежката любов на майка си, мисли си той, докато взема таблата от терасата и я носи в кухнята. Ако не беше Клара, сега щеше да прекара остатъка от лятото с това момиче. Щеше да е афера както всички, които е имал досега — флирт, който по всяка вероятност бързо щеше да се изпари. Може би щяха да продължат и през есента, тя като негова студентка, която топли леглото му, и той като неин професор, който по някое време й пише оценка. Той поклаща глава и слага чашите в съдомиялната.

 

 

Въпросът на Клара го спохожда, когато след малко слага в куфара си усмихнатата порцеланова кукла с червената рокля. „Но какво правим ние? Най-после правилното“, казва си той.