Анете Хоберг
Нашето лято (2)

1

Последната му лекция за семестъра. Някои студенти вече са запразнили за лятото. Присъствието в аудиторията е слабо. Отново бе разглеждал „Данцигска трилогия“ на Гюнтер Грас в петнайсет двойни часа. Отново аплодисменти накрая. Любимец е на студентите си. Знае го и му е приятно. Дърпа дъската зад себе си, взема голямата жълта гъба и избърсва каквото е написал. Небрежен почерк, станал специфичен през годините, в който буквите сякаш сами говорят. Подобно на много свои колеги, той не харесва презентациите на пауър пойнт. Смята, че са уморителни, а и липсва личният контакт: едно натискане на копчето и излиза все една и съща програма. Докато дъската и тебеширът осигуряват директен контакт с аудиторията. В момента, в който напишеш нещо, показваш частица от себе си, ставаш неповторим.

Той кимва на младите хора, които му пожелават приятна ваканция, и прибира записките си в тъмнокафява кожена чанта. Има я от петнайсет години и му е подарък от Сузане. Вече е поизтъркана, но още си я пази. Чантата се задържа при него по-дълго от Сузане.

— Имам час при вас. — Млада жена е застанала току пред катедрата му.

Първото, което му прави впечатление, са очите й. Воднистосини. Другото, което забелязва, са дългите черни коси, малкото носле и няколкото лунички, сякаш пръснати на случаен принцип по лицето. Обута е в светлосин панталон, някъде малко под коляното — може да се каже „капри панталон“, — с тясна бяла блузка отгоре, чиито презрамки се мотаят между тези на сутиена. Прави му впечатление, че е висока, поне метър и осемдесет, стройна и доста слаба.

— При секретарката ли го записахте? — пита той и затваря чантата си.

Тя кимва.

— Ами тогава най-добре елате с мен. — Явно ще трябва да говори със секретарката си да не му записва приемни часове в последния ден от семестъра. Кабинетът му е на петия етаж на института и двамата със студентката се качват горе. Той набира някакъв номер на мобилния си. — Здрасти, Макс, аз съм — казва той. — Малко ще закъснея. Половин час някъде…

— Аз да не попречих на плановете ви? — пита тя.

Той забелязва как се е задъхала от изкачването и му става смешно.

— Няма проблем — отвръща й.

— Защо не ползвате асансьора? — Тя едва диша, а той отваря вратата на кабинета си.

„Професор Щефан Лехман, Съвременна немска литература“ е изписано на малка светлосива табела.

— Аз съм стар планинар — отговаря той.

— Е, чак пък да сте стар.

Той вижда как при произнасянето на думите устата й се кривва леко шеговито. Нотката, придружаваща казаното, с цел да го поласкае, му е позната. Кокетиране, преминаващо понякога в нападение. Случваше се да се поддаде на този номер. Сузане скъса с него не на последно място и заради това.

— Елате. — Той прекосява преддверието. Секретарката му я няма, нейната ваканция е започнала. — Заповядайте. — Дава път на жената с „капри панталоните“ и тясната блуза. Всички са някак еднакви, мисли си той. И все пак тази май е различна. — Седнете. — Посочва й дивана, пред който има масичка и фотьойл. — Там е по-удобно, отколкото на бюрото. Ще пиете ли нещо? Кафе, минерална вода? — Тонът му е делови.

Тя избира вода. Докато носи бутилка и две чаши, я поглежда с ъгълчето на окото си как сяда на дивана и кръстосва крака. Движението говори само за себе си. Тук няма нищо престорено, нищо преднамерено предизвикателно. Само тези очи, тези воднистосини очи, които следят всяко движение на неговите ръце, и то със спокойствие, което сякаш има за цел да подкопае самоувереността му.

— И за какво искате да говорите с мен? — Той се отпуска на фотьойла срещу нея и я поглежда с очакване. В същия миг тя спира да го гледа.

— Възнамерявам скоро да започна дипломната си работа — казва тя с твърд глас, по който се разбира, че е наясно какво желае. — И искам да ви попитам дали можете да ми съдействате.

— Мислили ли сте вече за темата? — Той посяга към водата си. Сега ще трябва да го докаже. Ще трябва да изложи какво иска, да разгърне идеите си пред мен.

— Мислех за връзката между Ингеборг Бахман и Макс Фриш, за това как двамата…

— Забравете за Фриш — прекъсва я той. Съзнава, че я обърква, и му харесва. Има нещо у тази жена, което го предизвиква.

— Какво искате да кажете? — Получи му се, накара я да се почувства неуверена, обърка концепцията й. Концепцията, която тя така грижливо си е подготвила.

— Просто го забравете. — Собствената му самоувереност се връща, вече съвсем по професорски. Това беше целта. Колко пъти е разигравал така Сузане.

— Но… — търси думите. — Не разбирам…

— Това между тях е само една сантиментална история, която сто пъти вече е предъвквана. Не е нищо ново, нищо интересно, може би само малко романтично.

— Какво имате против романтиката? — Изречението идва бързо, непредпазливо, като излязло от прикритието си. Тя отпива голяма глътка вода, погледът й отново започва да шари и се блъска директно в неговия.

Той се усмихва. Знае как действа тази усмивка на жените и се забавлява.

— Нямам нищо против романтиката — отвръща той. — Само против нещата, които са изтъркани. В чисто научно отношение имам предвид.

Тя сменя позата на краката си, слага ги успоредно един до друг и опира ръце на тях. Не се предава. Това му харесва.

— А какво ще ми предложите вие? — Тонът й е с една идея по-мек.

— Пробвайте с Витгенщайн вместо с Фриш.

— Витгенщайн?

— Да, Лудвиг Витгенщайн. Той е повлиял на Бахман повече, отколкото този швейцарец. Харесвам Фриш, не ме разбирайте погрешно, но той е ценен сам за себе си. Докато мисленето на Витгенщайн постоянно намира израз в творчеството на Бахман. Потърсете малко. Заслужава си.

— Колко време имам за работа?

— Елате следващия семестър на мой семинар за Бахман…

— Вече се записах — прекъсва го тя.

— Добре. Значи ще изясним позициите си по-подробно. Дотогава ще направите груба концепция и после ще я обсъдим. Работете спокойно. Никога не съм пришпорвал студентите за дипломните работи. — Взема тефтера и молива от масата. — А как ви беше името?

— Изабел Вайднер.

— Добре, госпожо Вайднер. — Той се изправя, с което показва, че за него разговорът е приключил.

Докато я изпраща до вратата, усеща лек дъх на пот. Топла, свежа пот.

— Кое ви харесва у Бахман? — пита той.

Тя рязко спира.

— Била е толкова крехка — отвръща студентката. — А аз харесвам хора, у които има нещо деликатно.

Може би това е изречението, което кара предупредителната му система веднага да се включи.

— Имам сборник съчинения на Витгенщайн — изрича бавно той още преди мислите му да го призоват към ред, да му свирнат да се върне. — Мога да ви го дам за ваканцията.

Сега тя се засмива — може би от облекчение.

— Благодаря, би било любезно от ваша страна.

— Дайте ми телефона си. Ще потърся вкъщи и ще ви се обадя.

Тя бръква в чантата си и вади черен тефтер. Написва набързо няколко цифри, откъсва листа и му го подава.

— Тук съм още четири дни. После заминавам с родителите си в Амрум.

— Дотогава ще ви се обадя.

Той затваря вратата след нея и остава още известно време с бележката в ръка. Синьо-бяла карирана хартия и дребен почерк с правилно изписани цифри. Шестцифрен номер. Можеше да изпрати Изабел Вайднер и в библиотеката, напълно е наясно. Знае и защо не го направи. Защото иска да я види отново, иска да продължи започнатата игра. Наясно е с правилата. Колкото и да се зарича да не я играе повече. Просто да спре. Колкото и да си дава сметка, че тези истории все някога приключват с патови ситуации, и животът го изритва със смехотворен равен резултат.

 

 

Връща се до масата, където нейната чаша още стои до неговата. Взема двете чаши и изсипва остатъка от водата в мивката, която секретарката му вече е почистила. Докато ги плакне, прокарва показалец по отпечатъка от устните на Изабел Вайднер. Отново вижда устата й как насмешливо се криви и как очите й насреща му плуват във воднистосиньо. Очи, които предизвикаха у него първо учудване, а после и спомен за нещо познато. Но кое беше познатото в тях?

Той поклаща глава, среща погледа в огледалото над мивката, докато посяга към грижливо пригладената червена кърпа на малката закачалка до нея. Последните месеци лицето му е станало по-бледо, черната къдрава, къса коса е започнала леко да посивява по слепоочията, очите му изглеждат уморени. Почивката в планината ще му се отрази добре. Много чист въздух и слънце, както и неописуемото усещане да излезеш от черупката си. Един вид ограничение, което си налагаше поне веднъж годишно, да, направо си налагаше. След раздялата със Сузане пак отиде на планина, за да си даде там сметка, че Сузане само е подсилвала онова, което през годините е набирало мощ у него. Подсилвала е неговата неудовлетвореност.

Само че той е бил твърде страхлив, за да се освободи от мъчителното чувство и да тръгне по свой си път.

На излизане от кабинета пъхва малката синьо-бяла карирана бележка в страничен джоб на чантата си. Усмихва се и затваря вратата след себе си.

 

 

Макс вече е там, седи под старите липи в градината и му маха. През последните години е остарял, видимо остарял. Щефан често вижда приятеля си, но днес за първи път забелязва това. Шкембето над колана, което поразително съответства на все по-оплешивяващата му глава. Ръцете, по които свенливо се появяват първите старчески петна. В края на четирийсетте човек се подготвя да свикне с това, което неизбежно предстои.

— Взех бутилка бяло вино — поздравява го Макс. — Става ли като за края на семестъра?

— И още как. — Щефан сяда на масата срещу него.

Макс вади бутилката от шампаниерата, попива капките със салфетката, която сервитьорът е оставил, и налива на Щефан.

— Да се чукнем.

— За какво?

— За ваканцията. Или поне за твоята ваканция.

Щефан вдига чашата си и отпива голяма глътка.

Професорът в него изчезва и отново е момчето, което се вижда със стария си приятел. Приятелят, с когото се дипломира във Фрайбург, с когото пропътува Мексико, Гватемала, Никарагуа, Коста Рика и Перу, с когото после се позагубиха, за да се срещнат отново след години в Мюнхен. Тогава Макс вече беше женен, имаше едно дете и още едно на път. Приятелят, който бе признал света за свой дом, се беше превърнал в домошар. Като главен редактор на малко списание за пътешествия той започна да продава своите копнежи. Даваше възможност и на други автори да правят това, което на него не му бе позволено, редактираше един живот, който на него самия му се искаше да живее. Да не повярваш, помисли си тогава Щефан, докато Макс запознаваше него и Сузане с Корнелия, която гордо им се перчеше със седеммесечния си корем. Сузане малко завистливо гледаше самоувереното окръгление, което за Щефан беше отблъскващо. Всички опити на Сузане да го направи глава на семейство се разбиваха подобно на вълни, връхлитащи скала, кога повече, кога по-малко яростно, според времето. Аферите със студентките бяха достатъчно доказателство за Щефан, че неговият живот си има други пътища. Той си вървеше по тях и оставяше Сузане сама със сълзите й.

 

 

— Какви са ви плановете за ваканцията? — пита сега Щефан.

— След две седмици ще ходим с балдъзата и нейното семейство в Южна Франция. Корнелия организира всичко, а аз, е…

— … ти правиш доволна физиономия?

Макс отпива от виното, сякаш за да преглътне отговора на малки, благотворни глътки.

Щефан не го оставя да се измъкне.

— Сещаш ли се понякога за това, което си бяхме обещали в Коста Рика, на плажа на Кахуита?

— Често. — За миг Макс се размеква, пренася се на морето, където слънцето вече залязва, усеща лекота и сила, и безкрайност. — Ще излезем от примката, Щефан. Няма да бъдем като бащите си, няма да свършим в това еснафско блато…

— И? — Щефан го връща в настоящето. На масата в градината, под старите липи, които толкова пъти са ги приютявали.

— Какво да направя? — отвръща той. — Имам жена и три деца и трябва да внимавам животът ми да не излезе от релсите.

— Не е ли излязъл отдавна?

Макс кимва, сякаш за да разхлаби хватката, която здраво го е стиснала.

— Прав си, Щефан. Колелото се върти и нищо на света не е в състояние вече да го спре.

— Les jeux sont faits.^[1] Това ли искаш да кажеш?

— Не започвай пак със Сартр, моля те.

— Професионална деформация. Но един на нула за теб, че веднага разпозна цитата.

Макс махва на сервитьора да се приближи.

— Какво ще кажеш за пържола и пържени картофи?

Щефан се засмива.

— Понякога все още ти идват хубави идеи. Между другото, през всички тези години никога ли не ти е хрумвало да изневериш на Корнелия?

Макс поклаща глава.

— Не съм такъв човек… не ме бива за това…

— Искаш да кажеш, не си такъв като мен?

— Казвал ли съм колко много ти завиждам понякога?

— Защо? Имам една провалена връзка зад гърба си и от време на време преспивам с някоя студентка. Не е достойно за похвала, ако говорим за най-доброто, което може да се вземе от живота…

— Стар циник си ти. — Макс налива вино на двамата. — Апропо, имаш ли си някоя?

Щефан се усмихва и в усмивката му се скрива една насмешлива уста и едни воднистосини очи. Той търси цигарите в джоба на сакото си, изважда пакет и кибрит. Печели време, докато пали, и бавно издухва дима над масата.

— Кажи де… — Макс завърта виното в чашата.

— Нищо особено — казва Щефан, — поне засега. Беше мимолетна среща, няма смисъл да се споменава. Днес една студентка си беше записала час при мен и, е, как да кажа, у нея има нещо особено, дори не мога да ти обясня какво.

— Не са ли всички такива в началото?

— Е, да, но тази по някакъв странен начин ме респектира.

— Респектира те?

— Нападателна е, не можеш да я сплашиш. Цялото й поведение ми напомня за моята собствена самоувереност, която някога притежавах.

— Ще я видиш ли пак?

— Разбира се, другия семестър ще идва на мой семинар.

— Искам да кажа, преди това.

— Е, ще й се обадя… преди да замина за планината.

— Кога тръгваш?

— След пет дена.

Макс взема пържолата, която им носи сервитьорът, и му кимва.

— Между другото, наскоро Сузане беше на гости на Корнелия. — Той залива пържолата си със соса. — Запознала се е с някого. Учител като нея и май е сериозно.

— Радвам се за нея. Тя го заслужава. — Нищо повече не казва.

Вижда Сузане пред себе си. Вижда жената, която го чака, докато той броди по света с Макс. Която му прощава всички авантюри. Която отиде с него в Мюнхен, за да изградят общо бъдеще. Която първо се ядосваше, а накрая притихна съвсем, наблюдавайки как Щефан преднамерено разбива прекрасните й житейски планове. И която в един момент събра цялото си отчаяние и в пристъп на ярост и безнадеждност го замери с три думи: „Аз те напускам.“ Не очакваше това от нея, но го прие. Почти с благодарност прие трите думи и малко след това си събра багажа. Колко лек му се стори тогава багажът.

 

 

— Говорите ли си още? — Макс го гледа с любопитство.

— Понякога се чуваме по телефона, но нямаме кой знае какво да си кажем.

— На Корнелия й беше много мъчно за Сузане след раздялата ви.

— Защо направо не ми кажеш, че жена ти не може да ме понася?

— Това учудва ли те?

— Всъщност не. Тя се страхува, че мога да й открадна теб. В крайна сметка аз съм живото отрицание на всичко, което е важно за нея. Непостоянен, неспособен да се обвързва, начумерен…

— … пламенен и харизматичен.

— О, благодаря, но това са въздушните целувки, с които хората, които съм цапардосал, запазват равновесие.

— Нещо като самокритика, а?

Щефан бодва картофче с вилицата си.

— Може би.

— Понякога не ти ли се ще малко да си починеш от всичко това? — настоява Макс. — Нямаш ли такава потребност?

— Искаш да знаеш дали виждам в неясната далечина пристана на брака, за да завия към него и да поема курса към порядъчната скука?

— Примерно — щом не можеш да живееш без метафори…

Картофчето се завърта в устата на Щефан и той го сдъвква като усмивката, която се кани да легне между двамата мъже.

— Понякога наистина си го пожелавам — казва Щефан без всякаква ирония. Вижда тримата около билярдната маса, които, застанали в кръг недалеч от тяхната маса, застопоряват малката топка и после с отработен замах се опитват да наместят тежките метални топки възможно най-близо до „прасенцето“. — Като при тази игра е — той посочва топка, която тъкмо се удря в друга, — постоянно търсене на възможно най-добрата позиция.

— Разбирам. — Макс разпределя остатъка от виното в двете чаши. — Но нали накрая целта е да си победител?

Щефан взема чашата си.

— Ти победител ли си?

— По-скоро не.

Щефан вижда как смехът на приятеля му за секунди преминава в гримаса.

— Именно, Макс. А аз не обичам утешителните награди.

— Да не искаш да кажеш, че животът ми с Корнелия и децата…

— … не искам абсолютно нищо. Нямам право да те критикувам. Но навремето с теб искахме друго, а така и не го получихме. Поне към днешна дата не сме.

— Човек не бива да губи надежда.

— Доста банално казано. — Щефан махва на сервитьора и дава знак, че иска сметката. — Това изобщо не ти подхожда.

Макс се усмихва и изпива останалото вино на екс.

— Знаеш ли, тази почивка в Южна Франция е истински кошмар за мен.

Щефан изважда две банкноти от портмонето си и ги подава с кимване на сервитьора.

— Предполагам — казва той на приятеля си, когато младият мъж раздига празните чинии. — Просто ела с мен в планината. Малко да се поразсееш.

— Това е нещото, което най-много ми се иска, но не мога да…

— Добре. Но ми направи една услуга…

— Каква?

— Огледай задниците на французойките.

— Но…

— Ей, никакво „но“. Още не си толкова стар. Просто рискувай, преди да е паднал и последният косъм от главата ти.

Приятелите стават, а трите топки са се събрали около „прасенцето“. На око е трудно да се определи коя е стигнала по-близо до „прасенцето“. Играчите обикалят с малките щеки и се прицелват. „Всичко в този живот е въпрос на сантиметри“ — мисли Щефан, потупва Макс по рамото и се сбогува с него. Сеща се за Сартр, за неговата картина на топката, която вече не може да се спре, след като веднъж е започнала да се търкаля. И изведнъж му просветва спомен.