Анете Хоберг
Нашето лято (22)

21

— Онази студентка се обади и настоя да получи час за днес. — Секретарката разлиства календара си.

— Каква студентка? — Щефан я поглежда въпросително.

— Онази, която задраскахте от списъка с присъстващите на курса ви за Бахман. Вчера й изпратих имейл, че съм я прехвърлила към семинара на професор Майнхард. Не беше никак просто да я вредя там. Всичко беше запълнено. Как се казваше? Изабел… — Тя поглежда към бележката. — … Вайднер. Тя…

Той не чува остатъка от изречението. Чува само дишането си, което изведнъж се учестява, сърцето бие по-силно, кашлянето, с което инстинктивно се опитва да се овладее.

— А вие какво й казахте? — изтърсва внезапно той.

— Ами че нямате свободни часове за днес. — Придружава съобщението си със свиване на рамене. Познава шефа си, знае, че не обича да се подреждат дните му без негово съгласие. — Сбърках ли? — В погледа й внезапно се появява несигурност.

— Всичко е наред — запелтечва той. — Колко е часът сега?

Тя поглежда към часовника.

— Един и половина. Трябвам ли ви за още нещо?

Той поклаща глава.

— Не, не. Можете да си вървите. Ще се видим другата седмица, когато започне семестърът. — Той се опитва да възвърне обичайната твърдост на гласа си. Опитът не му се получава.

С леко сбърчване на чело тя започва да прибира нещата по бюрото си. Изключва компютъра и посяга към чантата си. Голяма, безформена, черна кожена чанта, поизтъркана по ръбовете. „Като своята собственичка“ — мисли си Щефан, докато пристъпва от крак на крак. Неговата секретарка наближава шейсетте и май започва да се запуска. Животът е оставил следите си по нея и тя отчаяно се опитва да прикрие това с боядисани в червено къдрици, крещящи бижута и тежък парфюм. Той я харесва точно защото така отчаяно се бори с възрастта си. Не може да си я представи пенсионирана. Не на последно място и защото доста се е сраснала с неговия живот. Какви ли не приключения му е отбелязвала в календара с почерка си на момиченце. Нерядко е разчитал на нейната помощ, да го свърже с някого или да каже, че го няма, според случая. Резервирала е вечеря за двама в ресторант и хотелска стая за уикенда, без да забравя да поръча и студена бутилка шампанско. Навремето утешаваше Сузане и отстраняваше издайнически следи от кабинета му.

Сега го гледа загрижено.

— Наред ли е всичко?

— Да, да — отвръща бързо той и забелязва как се изпотява.

— Някоя нова история?

— По-скоро стара.

— О, това е нещо друго. — Тя става и отива до вратата. Натиска дръжката и му се усмихва. — Горе главата. — И тя излиза със своето „до понеделник“ заедно с тежкия си парфюм.

Той прекосява кабинета си и отваря прозореца. Влиза спарен въздух. Днес бяха казали по новините, че по-късно ще прегърми. Типично баварско лято.

Той взема телефона, оставен на бюрото му, и цъква на телефонния указател. Запазил е нейния номер под името „И“. Колебае се дали да натисне бутона със зелената слушалка. Сега всичко в живота му е програмирано в режим на колебание.

 

 

Днес щеше да подрежда някои материали, после мислеше веднага да си тръгне и да си легне рано. Уморен е от рождения ден на колегата вчера. Имаше много двойки и тук-там по някой необвързан. Самият той все още се числеше към категорията на вторите. Бивша асистентка, с която преди три-четири години беше имал нещо, седна до него. Той забеляза желанието й да продължат онова, което навремето бяха прекъснали. Забеляза и че това го ласкае. Тя беше хубава, дори много хубава, и той с удоволствие й наля чаша вино. На тръгване тя прокара ръка по косата му и го погледна с очакване.

— По-добре да не се захващаме — каза той.

Разочарованият й поглед не му убягна. И това го поласка. Той взе ръката й и я поддържа за малко. Сякаш за да се опълчи на вътрешния си порив. Назад към познатия терен, все едно искаше да каже това стискане на ръката, там, където отново поема управлението познатата лекота. Всичко искаше той, само не и това.

На път за вкъщи си беше пуснал в колата Джони Мичъл. Високо. За стотен път. Противно на логиката. Тази музика всеки път разчовъркваше раната, на която той ежедневно поставяше нова лепенка.

 

 

Минали са вече две седмици, откакто бе оставил Клара пред болницата. Две седмици, през които тя му беше писала няколко есемеса. Казала всичко на мъжа си. Била в особено състояние. Главата й се мятала като във влакче на ужасите. Обичала го. Не можела сега да го види. Трябвало да бъдат разумни. Копнеела за него… Не й беше до неговите чувства. Ами той? Той само отговаряше. Омекотяваше, успокояваше, ободряваше… и спеше лошо. По цели нощи лежеше буден и когато все пак се унесеше, тя окупираше сънищата му и той се будеше в омачкания, влажен чаршаф.

По-предния ден й се беше обадил. В книжарницата. Това не влизаше в уговорките. Беше наясно, но не издържаше повече. Гласът й прозвуча задъхано. Той напразно търсеше топлия, мек тон, специалния тон, който беше запазила на Ла Палма за него. Щяла да се премести да живее при сестрата на една приятелка, която щяла да ходи за няколко месеца в чужбина, обясни му тя. Не бивало да я притиска, скоро щели да се видят. Да, трябвало да се раздели с мъжа си, поне като начало. И не, Изабел говорела само за най-необходимото с нея. Била изписана от болницата и общувала единствено с баща си. С майка си се отнасяла като с въздух. На това място Клара преглътна. Може да е направила грешка, добави тихо тя, голяма грешка, но какво ли още й предстои? Смехът й прозвуча нервно, почти истерично. „Всичко е по-трудно, отколкото си мислех“ — добавя още тя. И накрая: „Хубаво, че се обади. Липсваш ми.“ Това бяха последните изречения, на които оттогава се крепяха надеждите му. Висяха оттогава като на въже и се мятаха безцелно от вятъра.

 

 

Сега натиска зелената слушалка. Звъни се три пъти и Изабел вдига.

— Ало? — Опитва се това „ало“ да прозвучи не толкова неуверено.

Той се покашля.

— Щефан е.

Тя не отговаря нищо.

— Секретарката ми каза, че си искала да говориш с мен.

— Тя направо ме отряза.

— Не е могла да знае… Защо изобщо си звъняла в офиса, а не на мобилния ми?

— Може ли да се видим? — прекъсва го тя.

Той прокарва ръка по косата си.

— Да, да… разбира се. Кога?

— Сега?

— Къде си?

— Вкъщи. У дома в Туцинг.

— А майка ти? Искам да кажа, Клара?

— Тя се изнесе вчера.

— Но аз не мога току-така при теб…

— Не, не — побързва да каже тя, — знаеш ли я голямата градина на бирарията долу на езерото?

Той кимва бавно, преди да изстреля едно трескаво „да“.

— След един час?

— Добре. До скоро. — Затваря.

 

 

Тя го беше изпреварила. През последните две седмици той все се канеше да й се обади, но така и не го направи. За да не създава проблеми на Клара? За да укроти смута в душата си? За да не даде възможност на страха да се настани у него? Или просто го спираше малодушието? Малодушието да се изправи отново пред дъщеря си и… да, какво всъщност? Той нямаше план за тази среща. Пък и какъв план? Това, което му се случи, не се случва всеки ден. Няма пример, който да следва. Няма как да се хванеш за нещо изпитано. Тук липсват стандартни изречения, които като плувки го съпътстваха в спокойния му досега живот.

Той съблича изпотената си риза и отива до гардероба, където винаги има на разположение резервна. Докато я закопчава, хвърля поглед към огледалото над мивката, което му отвръща със загоряло лице. Тъмните кръгове под очите едва се забелязват. Той наплисква с още студена вода лицето си, избърсва го и тръгва към вратата. Хваща бравата, по която има хлъзгави следи от крема за ръце на секретарката му. Натиска още веднъж и излиза в коридора.

 

 

След час паркира колата си пред жълтата бирария в градината. Идеално място, точно до езерото. Преди често идваше тук в неделя да закусва на голямата тераса, сънен, махмурлия, нерядко с компания, но в мислите си винаги е бил сам. Никоя от жените не е искал да вземе със себе си в бъдещето, никоя от тях не беше като Клара.

По това време там има малко хора. По пейките и столовете са насядали майки с деца, неколцина пенсионери, група колоездачи. Слънцето се процежда лениво през старите кестени. По сиво-синята вода на езерото се клатушкат две платноходки. Днес училището по сърф е надонесло сума ти дъски. Има бриз. Бриз, който предвещава почти сигурна буря.

Щефан търсещо се оглежда. Още я няма. Отива до маса, разположена малко по-встрани. Маса на сянка. Сяда и чака. Чака и гледа как момиченце се опитва да храни дакел с парче геврек. Детето трябва да беше някъде на около три годинки. Никога не е обръщал внимание на децата. То е с тъмноруси къдрици и се смее, когато кучето се приближава с любопитство и яде от ръката му. Майката го вика, но момиченцето не реагира. Вместо това гали дакела, който веднага започва да маха с опашка.

— Отдавна ли чакаш?

Не я е чул да идва. Тя изведнъж се оказва там, опряна на патерици, с гипсиран до коляното десен крак. Облечена е в тъмнокафява, малко поомачкана пола, тясна бяла блузка и светлосиня жилетка отгоре. Твърде топло е за такава жилетка, минава му през ума. Бледа е. Кожата й е почти прозрачна, черната коса е разпусната. Подстригала се е. Сега косата й е някъде до раменете.

— Не, току-що дойдох — отвръща той и става да й подаде стол.

Тя опира патериците на масата и той й помага да седне. И двамата не обръщат внимание на краткото докосване.

Цяла минута никой нищо не казва, после той се покашля.

— Как ти е кракът?

Тя се усмихва, усмихва се за части от секундата.

— Вече е добре.

— Колко трябва още да си с това…? — Посочва патериците.

— Четири седмици някъде, но в болницата смятат, че мога полека-лека да натоварвам крака.

Той поглежда в земята, после отново към нея. Усеща, че тя не откъсва поглед от него.

— Ще пиеш ли нещо? — пита той.

— Ябълков сок.

Той става, отива при напитките и скоро се връща със сока и светла бира.

— Аз… все се канех да ти се обадя — започва той, след като отново сяда.

— И защо не го направи?

— Не се решавах.

Честен е и погледът й моментално му показва, че тя е наясно. Междувременно се беше научил да разчита нюансите на воднистосиньото, защото както майка й му предлагаше същата палитра от цветове.

— Защо ме изключи от семинара си? — пита накрая тя.

— Не съм те изключил. Но си мислех, че ще е по-добре, ако ти и аз… Искам да кажа, разбираш.

— Трябваше да ми кажеш.

Той кимва. Отърсва се от думите, които си е подготвил. Тя е права, толкова е просто.

Какво казва човек на дъщеря си, с която за малко да преспи и която сега го гледа с очакване?

— Започна ли вече да работиш по темата? — пита той.

— Да. Планът е почти готов. — Гласът й леко трепва, когато обяснява.

Той разбира, че зад деловите фрази тя с мъка прикрива вълнението си.

— Казах на колегата, че ще му хвърля един поглед.

Тя прехапва устни.

— „Хомо Фабер“ май щеше да е по-подходящо като тема.

Той се изчервява.

— Изабел, аз не знаех…

— Така де. Валтер Фабер и Забет в романа също не са знаели. Но за разлика от нас, баща и дъщеря, наистина са го направили. Имам предвид, чукали са се. — На нея явно й доставя удоволствие да метне въпросната дума на масата. Като коз в игра на карти.

— Пък и теб не те е ухапала змия, не си паднала на главата си, нито си умряла — спасява се той, минавайки на литературен терен. Днес обаче той не му предлага кой знае каква защита.

— Да, аз си счупих само един крак. Но доколкото си спомням, майката и бившият й у Фриш успяха някак да се съберат. Почти като в реалния живот значи.

— Моля те, Изабел, твърде елементарно е.

— Охоо, сега ще го играеш татко и ще ми казваш кое е редно и нередно? — продължава тя.

— Не, дявол да го вземе. Ти искаше да говориш с мен, аз също исках, нека все пак да бъдем разумни.

— Да бъдем разумни? На мен пък това ми се струва доста елементарно.

Той въздъхва. Тя е права и той усеща как тънкият лед на възстановеното му самообладание се пропуква.

— Аз съм твой баща, най-малкото биологичен баща, да, но нямах никаква представа — обяснява внимателно той — също като теб. За мен ти си беше симпатична, млада жена, с която…

— … която ти искаше да вкараш в леглото — прекъсва го тя.

— Да! Какво, да не е престъпление?

Тя мълчи.

— Това между нас свърши, преди да разбера, че си моя дъщеря. И ти знаеш защо.

— Да, защото изведнъж се появи майка ми и на теб не ти хрумна нищо по-добро от това да я изчукаш. — Тя произнесе думата с по-висок тон. — Без да те е грижа за мен, за баща ми…

Той се опитва да остане спокоен.

— С Клара имахме преди повече от двайсет години…

— О, не започвай сега и ти с онази сърцераздирателна италианска история. Писна ми да слушам шантави брътвежи за вас, за голямата ви любов и какво беше още. И за вашата възраст!

— Млъквай! — Тонът му внезапно става толкова рязък, че тя се сепва. — Това, което ти си мислиш, че е умно, то е шантаво. Разбирам чувствата ти — продължава по-меко той, — но няма да ти позволя да разиграваш майка си. Та тя те обича. И понася доста тежко, че я игнорираш. За какво всъщност я наказваш? За това, че е била честна с теб?

Тя преглъща, преглъща сълзите си.

— Съжалявам — прошепва Изабел. — Тя… тя съсипа всичко. Така добре си живееха с татко. А все едно е било кошмарно…

— Не е казала такова нещо. Просто иска сега да живее по друг начин. — „Наистина ли го иска Клара?“ — пита се той и същевременно отново усеща студения страх, който го вледенява отвътре и вече му е станал така познат.

— Но защо? — пита Изабел. — Как човек може да е сигурен след една-единствена седмица на някакъв остров?

Той свива рамене. Сам не знае отговора.

— Баща ти и майка ти… — започва той. — Та нали и ти ми каза преди, че той я държи гладна. Точно тази дума употреби — гладна.

Тя кимва и отмества от лицето си кичур, който мигом пак пада върху него.

— Но защо точно ти?

Той отпива от бирата. Става му топло. Не казва нищо.

— Обичаш ли я? — пита с отпаднал глас тя.

— Да.

Без обяснения. Само едно „да“. Достатъчно, трябва да бъде достатъчно.

Тя издърпва няколко нишки от жилетката си. „Моята дъщеря — мисли той, — това е моята дъщеря“ — докато я гледа как прави на масата купчинка от вълна. Забелязва заоблените й нокти. Като неговите. И без да се замисля много, хваща ръката й. Учудващо, но тя дори не трепва. Не мърда, седи смълчана и не го отблъсква. Сега няма галене както тогава, в кафето на Елизабетинския пазар. Само две ръце, които се докосват, една малка в една по-голяма. Само миг — и тя издърпва ръката си.

Повече не говорят този следобед. Сякаш свикват с присъствието на другия. Като при това оставят помежду си твърде тясно пространство, в което все пак има място за всички противоречиви чувства, които не могат нито да подредят, нито да назоват. Тези чувства първо трябва да се уталожат, за да може някой ден да се извадят на повърхността и да се разгледат по-внимателно. Още не знаят кога ще стане и дали изобщо ще стане. Единственото, което знаят, е, че в тази игра и двамата са наранени, а да се говори за бъдещето е още твърде рано. Усещат, че съзнаването на това ги свързва по един направо фаталистичен начин.

По някое време той я пита за приятеля й. Тя му казва, че с Хенрик пак са се събрали. И той е изненадан колко много го облекчава това.

След два часа го моли да я закара до вкъщи и той я поглежда ужасено.

За първи път този следобед тя се засмива. Има нещо скрито в смеха й, но той не може да определи какво.

— Спокойно, баща ми е на конгрес във Виена — добавя бързо тя. — Ще се върне чак утре. Аз… иначе ще трябва да си повикам такси. — Посочва крака си.

Той й помага да се изправи и й подава патериците. „Бързо се придвижва с тях“, забелязва той, докато върви до нея към колата.

Тя го упътва накъде да върви. От време на време той я поглежда отстрани. Поти се, усеща как ризата се овлажнява под митниците му. Изкачват се, правят няколко завоя наляво и надясно, после спират пред стара къща. Къща с прозоречни капаци и големи дървета в градината отпред.

— Тук живеем ние. — Тя натъртва на всяка дума.

Изведнъж той осъзнава какво е доловил в смеха й.

Този смях се осмеляваше да застане като удивителна в края на това изречено напук изречение. Иска да му покаже какво е разрушил.

Той вижда как Клара влиза в тази къща всеки ден, всяка година. Къщата на свекър й и свекърва й, беше му казала тя една вечер на Ла Палма. Къща, в която не се чувствала като у дома си. Въпреки това е била нейната къща. Тук е живяла, седяла, спала, смяла се, плакала, карала се е. И накрая си е събрала багажа.

В този миг той се чувства като крадец. Защото ако беше преспал с дъщеря си, щеше да й отнеме илюзията за отсъстващия, непознатия, истинския баща, каквато имат децата, които не знаят кои са им родителите.

На Клара пък отне съпруга, мъжа, заел мястото му на баща.

Той продължава да гледа след Изабел, която се придвижва към входната врата. Гледа крехкото момиче как решително се отдалечава.

Изабел не се обръща.

 

 

Телефонът му е в жабката. Той го вади, вади и цигарите. Първата, която пуши този следобед.

„Ела довечера при мен!“ Той набира номера на Клара и веднага й изпраща есемеса. После включва на скорост и потегля. Кара по-бавно от обикновено.

Излиза на главната улица, когато телефонът му изпиука. Името й на дисплея веднага се набива в очите му. С една ръка държи волана, а с другата натиска с палец „получено“.

„Ще дойда към осем.“

Навън гърми. Обещаната буря настъпва.