Анете Хоберг
Нашето лято (7)

6

Тя вижда това, което вижда всяка сутрин. Йохан зад неговия вестник. Не пропуска да си прочете вестника дори и по време на отпуска. Понякога Клара си мисли, че го прави само за да не й променя навика да го гледа така. След всичките години с него тя много би се учудила, ако някоя сутрин на закуска я погледнеше.

Той отхапва една от трите си препечени филийки. Това е втората. Винаги я маже с мармалад или мед, като слага точно толкова, та да не излиза от краищата на филията. Шунка или сирене не признава. Бърчи нос, когато я види да си слага двойна шунка на хляба. Тя я яде заедно със сланинката по края. Той вече се отказа да й напомня колко е нездравословно. Той пие чай, зелен чай, тя кафе, черно кафе, с малко мляко. При дъвченето той издава шум, не тих, а по-скоро средно силен шум. Дразни я това мелене на челюстта му, придружено от леко премляскване. Вече не му го казва, а само му отправя укоряващи погледи.

 

 

— Обичаш ли ме още? — Тя е наясно, че въпросът е тъпо женско питане. Знае и че така нарушава сутрешния ритуал. В него няма място за сантименталности. И все пак го задава. Поставя го провокиращо в помещението. Оставя го да се плъзне между редовете на вестника, който той държи в ръка.

Той вдига поглед към нея. Тя вижда само сивата му коса и кафявите му очи.

— Клара, какво е това?

„Вчера, докато стоеше на подиума в академията, изведнъж се замислих: аз го обичам. Все още го обичам. Въпреки всичко. Въпреки многото години. И сега… — отпива от кафето — сега само искам да знам дали чувствата ни са взаимни.“

Главата му отново изчезва зад вестника.

— Не обичам да ми задаваш въпроси, на които знаеш отговора — промърморва той, докато дъвче. — Детинско е.

— А ти си студен. Студен и арогантен.

— Предлагам ти да потърсиш в арсенала на упреците ти, касаещи мен, някои нови атрибути.

— Защо го правиш?

— Аз не правя абсолютно нищо. Само се опитвам да си чета вестника. Явно днес няма да ми се получи.

— Спри да говориш така префърцунено.

Той сгъва вестника и го слага върху купа с вече прочетените.

— Така, нека опитам пак. Мислиш, че съм студен, арогантен и говоря префърцунено. Въпреки това ме обичаш. Нещо тук не се връзва, не мислиш ли? — Той маже маргарин и мармалад от ягоди на третата си филийка и отхапва.

— О, я ме остави на мира. — Тя започва да разтребва масата. Наслаждава се на шума, който предизвиква с това. Дрънченето на съдовете, тракането на приборите. Увеличава и звука на радиото, което се намира на перваза на кухненския прозорец. Силният глас на говорителя нахлува в помещението и бодро съобщава каква е прогнозата за времето през следващите дни. Ясно, на места с гръмотевични бури.

Йохан става. Тихата му въздишка не й убягва. Последната глътка чай той изпива прав.

— Радваш ли се за отпуската? — опитва тя още веднъж.

Той я поглежда и поклаща глава.

— Разбира се. Защо да не се радвам?

— Защото не го казваш. Не и от сърце…

Той взема чантата си, която вече го чака пред вратата. Целувката по лявата буза на Клара е рутинна. За миг й хрумва да изметне главата си наляво и той да попадне на устните й. Отказва се.

— Успех днес с твоите американци — казва вместо това тя.

Все още чува неговото „Благодаря“.

Тя отнася каквото е останало в кухнята и се качва на първия етаж. Пропъжда мислите, които искат да дойдат с нея. Мислите за брака й. Мисли за това, което ги свързва с Йохан… и което ги разделя.

Взема душ, измива си косата, гримира се, всичко върши машинално. Пред гардероба малко се замисля, после се спира на бял панталон и светлосиня блуза. Слага си брачната халка, която снощи е оставила на нощното шкафче. Следват часовникът и колието. От обувките си избира равни сандали с тънки сини каишки. Косата си я връзва на тила.

 

 

Десет минути по-късно седи в колата и кара към Зеещрасе. Днес минава през Фелдафинг, Просенхофен, Щарнбергер. И докато подминава обширните зелени терени на голф игрищата и баните, които така живописно са наречени „Рай“, вече обмисля какво предстои в магазина днес.

Иззвъняването на телефона я сепва. Включва на високоговорител.

— Ало?

— Клара?

— Да?

— Хенрик е.

— Хенрик! Каква изненада! Какво има?

— Аз… — Дори не се мъчи да прикрие неувереността си. — Искам само да попитам кога ще заминаваме в събота и дали ще тръгваме от Мюнхен.

— Но аз говорих за това с Изабел. В седем ще минем през вас. Йохан, естествено, няма да иска да се заседяваме. Така че ще трябва да сте си стегнали багажа и да сте готови. — Засмива се.

— Ясно.

Тя бибитва на кола, която не тръгва на зелено.

— Изабел нищо ли не ти каза? — пита внимателно, докато натиска газта.

— Не. Снощи опитах да се свържа с нея, но Карин ми каза, че отишла на кафе с професора си.

— Да, да, и на мен така ми каза. — Опитва се да звучи бодро. — Щял да й носи някакви материали за дипломната работа. — Сама усеща колко неубедително звучи.

— В два през нощта още не се беше прибрала. — Преглъщането му не й убягва. Вижда пред себе си хубавото момче с тъмнокафяви къдрици и същия цвят очи. Очи, в които едва забележимо се прокрадва меланхолия.

Сега вече не знае какво да каже. Иска й се да го утеши, да го увери, че не е това, което си мисли. Същевременно й е ясно колко фалшиво би прозвучало. Въздух под налягане и нищо повече. Мълчи.

— Клара?

— Да. — Сега пътува по магистралата, вдига осемдесет, а след малко и сто и петдесет.

— Мисля, че Изабел и този професор…

— О, стига, Хенрик, тя те обича. — „Защо лъжа?“ — мисли си тя.

— Ами била много впечатлена от него. Поне Карин твърди така.

„Тъпо парче“, ядосва се Клара. Карин й става все по-неприятна.

— Нали знаеш как е с по-възрастните мъже — отвръща тя. Смехът й е леко нервен. — От пръв поглед са много интересни, но после…

— Малко ме е страх от тази отпуска.

— Моля те, на Северно море няма да има никакъв професор. Ще има само слънце, плаж и море, а и в Дания ще се видите с приятели.

— Може би си права. Пък и — той се покашля — не съм се обадил, за да ти се оплаквам.

— Всичко е наред. Не е нужно да казваме на Изабел.

— Благодаря, Клара. — Гласът му си възвръща увереността.

— Значи в събота, в седем тръгваме, нали?

— Окей.

Той затваря.

„Това не ме засяга, мисли си тя, когато стига до Средния кръг. Трябва да се науча да се държа настрана. Не мога постоянно да се меся в живота на Изабел, да го коригирам, направлявам, изглаждам. Тя трябва да направи своите грешки, както казва Йохан. А той го изрича с нотка на обич.“ Понякога Клара ревнува, ревнува мъжа си, който обгръща дъщерята в пашкул от снизхождение. Той с една усмивка изтрива всичко, което тя, Клара, се опитва да постигне при възпитанието.

Преди, когато се караха с Изабел, тя веднага търсеше утеха в скута на баща си. Клара и сега вижда как момиченцето слага главата си на рамото на баща си и от това сигурно място я поглежда победоносно. „Твърде много я глезиш“, казваше Клара вечер в леглото на мъжа си. „Само не казвай, че баща ти те е лишавал от това“ — контрираше я той. Знаеше, че така я поставя в патова ситуация. Понякога й се струваше, че това му доставя удоволствие. Ей така, да помете всичките й аргументи само с едно изречение. А и да се наслади на ролята си на баща.

 

 

Заедно с мотора спират и мислите й. Тя паркира волвото на двора зад магазина си. Беа още не е дошла, затова Клара отключва магазина и влиза в малката стая зад касата да включи кафемашината. Обича мириса на прясно сварено кафе, който се смесва с този на книги.

Бързо сортира няколко купчини от новите книги на голяма маса в средата на магазина. Много романи, няколко кримки, малко специализирана литература. Последните не вървят особено добре, откакто има интернет. За разлика от книгите за самопомощ, които се продават по-добре от всякога.

Беа идва, когато кафето е вече готово. Клара сипва в две чаши. Доволна е, че след толкова интервюта най-накрая си намери подходяща сътрудничка. Беа е в средата на трийсетте, жена, която разбира от книги, използва всяка свободна минута за четене и дава аргументирано становище.

Говорят малко за вчерашната вечер, за мероприятието в Туцингската академия, за научната работа и за надменните журналисти, докато първата клиентка не прекъсва разговора им. Така се слага началото на работния ден. А той започва с едни и същи баналности: „Добър ден! Желаете ли да разгледате? Мога ли да ви помогна?“

 

 

Следобед е. Малко след три, когато мъж влиза в книжарницата. По-късно Клара съвсем ясно си спомня часа, защото малко преди това бе погледнала часовника. Направи го несъзнателно, понеже жената, която обслужваше в момента, обясняваше надълго и нашироко какъв точно подарък иска да направи на приятелката си. В този момент Клара поглежда към часовника. Взема една семейна сага и я подава на жената, за да спре словесния й поток.

— Предполагам, тази книга ще хареса на приятелката ви. — Всичко това тя си спомняше после като на филмова лента. Жената, поглеждането към часовника, книгата, звука на вратата на книжарницата…

Веднага й се набива на очи. Висок, към метър и деветдесет, относително строен, къса черна коса. Облечен с протрити джинси, бяла тениска, тъмносиньо яке. Оглежда се търсещо. Отива към масата с книгите, взема една кримка, разлиства. Поглежда към нея. Взема друга книга, разлиства. Отново поглежда към нея.

Беа е в склада, подрежда новите книги. Клара бърза да приключи с клиентката, която, доволна, плаща книгата. Клара й връща рестото, но наблюдава мъжа с ъгълчето на окото си. Той не изглежда да проявява интерес към книгите, които разгръща една след друга, защото след малко ги оставя.

Жената си тръгва и Клара отива при него. Върви бавно. Струва й се, че стъпките й поставят въпросителни. Всичко в нея изведнъж се превръща във въпрос. Отговорите сякаш заплашват да офейкат. Поглеждат крадешком, не смеят да напуснат скривалището си. Не знае защо, но усеща някакво безпокойство, което не може да разбере, не е в състояние да назове. Безпокойство, което учестява дишането й. То кръжи някъде около спомените й. Предполага, но не знае. Търси, но не намира. Вижда, но не разпознава. Все още.

Той просто си стои, докато тя се приближава към него. Стои като посаден, сякаш някой го е поставил там и му е казал да не мърда от мястото си. Сега държи в ръка някакъв исторически любовен роман. Държи го здраво като алиби.

Тя го гледа право в очите. Не се усмихва, както прави обикновено, когато заговаря клиенти. Знае, че ще получи отговор. Въпреки това задава единствено въпроса, който си задава по принцип.

— Търсите ли нещо определено?