Анете Хоберг
Нашето лято (26)

25

Джинът, който си сипа, ускори въздействието на виното, което беше изпил. Няколкото чаши му дойдоха множко, но сега това не го интересува. Сега, когато ключът лежи пред него на масата, където Клара му го хвърли.

Той не знае колко време още е лежал, след като тя затвори вратата след себе си. Половин час? Един час? После пристигнаха от нея есемеси. Молбата за отговор. А той само гледаше втренчено дисплея. Понечи да й пише, че всичко е наред, и просто да се върне при него. После обаче се намеси това „Сега не мога“, свързано с желанието тя да му даде време. Но време за какво? Да фокусира размазаното? Да уравновеси разместилите се теглилки?

По едно време посяга към телефона. Не, не за да се обади на Клара. Кликва на указателя си и преглежда имената на жените, минали през неговия живот и прекарали няколко нощи в леглото му. Минава по всички с пръст върху бутона за изтриване. Накрая остават четири жени. Жени, които през годините са му станали нещо като приятелки. С тях Клара трябваше да може да живее.

На Макс му се включва гласовата поща. Не оставя съобщение. Иска да говори, но не с някакъв апарат. „Моля, след сигнала оставете съобщение!“ Днес това не е честотата, на която трябва да прати своите мисли.

Той вади бутилката вино от хладилника, сипва си в чаша и бързо я изпразва. Усеща как алкохолът мигом се свързва с безпокойството в душата му и се спуска направо утешаващо по гърлото. На момента решава да се напие. Отдавна не е правил това целенасочено хлътване под повърхността на съзнанието, в което след всяка чаша нещата заплашително изчезват, докато не останат едва забележимо да потрепват в мъглата. Поне в началото. За една нощ. Вече е сложил в сметката махмурлука на сутринта.

Джинът има силен вкус на хвойна и изгаря пътя до вътрешностите му. Щефан взема ключа и го върти между палеца и показалеца си, усеща лъскавите улейчета по него. Ще атакува още веднъж. Не утре, не вдругиден, но може би следващата седмица ще й даде отново ключа. Той иска да й осигури достъп до живота си. Тя да може да влезе и да се движи в него. И въпреки това: не всичко, оставяло следи повече от двайсет години, може да се изхвърли. Не всичко може да се елиминира с едно натискане на бутона за изтриване. Клара постоянно ще бъде наранявана край него, както и той край нея. И двамата трябва да го прибавят в сметките си.

Той отпива голяма глътка и с благодарност усеща как алкохолът по странен начин опростява нещата, заменя страха с еуфория. Той я обича и тя го обича. „Най-простото от всички уравнения“ — казва си той, когато в два сутринта оставя чашата си в мивката. Какво може да им се случи толкова? След два часа се стряска от неспокойния си сън. В просъница осъзнава какво може да се случи. В уравнението има неизвестно, което пречи на простото решение. Аритметиката на любовта разкрива и своята неприятна страна. А последствията от тази нощ са пронизващите болки в главата.

В пет часа Щефан става, олюлява се към банята и търси да напипа ключа за лампата. По лицето, което го поглежда от огледалото, с мъка може да се разпознае познатият образ. Косата е залепнала по челото, под очите са се образували тъмни кръгове, дори останалият слънчев загар не успява да ги прикрие. Под душа той завърта кранчето за студена вода и подлага изпотеното си тяло под ледената струя. После се избърсва, облича си чиста тениска и разтваря два аспирина в чаша вода. Отново си ляга и решава следващата седмица да не близва алкохол. Решава и още същия ден да се обади на Клара.

След цели десет часа той седи с нея на мостика в Амбах.

— Езерото Щарнбергер подходящо ли е за обяснения? — пита я той по телефона. — Или е само за семейни?

— Става — отвръща тя и той познава по гласа й, че се усмихва. Усмивката се промъкна в ухото му и го успокоява.

Той я взе оттам, където тя живееше сега. Беше облечена с широка пола на цветя, с бяла блуза с навити ръкави. Конската й опашка се заклати, когато се затича към колата. Миришеше на хубаво, но лицето й изглеждаше уморено, воднистосиньото в очите й беше оттеглило блясъка си някъде навътре и изглеждаше мрачно.

По пътя говориха малко. Няколко забележки за небето колко е бяло-синьо, прекрасната светлина на късното лято по езерото, дърветата, които тук-там са загубили зеленината си, за да може полека-лека да се обагрят в жълто и червено. Оставиха колата в началото на Амбах и два часа се разхождаха пеша. Следваха взаимно темпото си като на излетите на Ла Палма. След известно време той взе ръката й. Пръстите й бяха хладни, но се преплетоха с неговите. Започнаха да говорят и не се пуснаха. Той жестикулираше с дясната си ръка, тя — с лявата. Жестовете им слагаха препинателни знаци след казаното. Говореха, а всичко, което и без това вече знаеха — сякаш искаха още веднъж да се уверят, че всичко е истина. Отнасяха се внимателно един към друг. Плахо опипваха терена, който агресивността им от вчера беше напуснала. Внимателно обезвреждаха оставените мини или ги подминаваха.

— Искаш ли да пием кафе? — попита Щефан, когато преди половин час стигнаха до стара гостилница срещу мостика.

— Може би по-късно — отвърна Клара. — Искам да отскочим дотам. — Посочи мостика.

Сега той пали цигара.

— Искаш ли? — Подава й кутията.

Тя поклаща глава.

— Не, ще си дръпна от твоята.

Погледът й се понася към езерото, клатушка се по вълните, които мощно се стоварват срещу дървените колове на мостика.

Те сядат на ръба и размахват крака над водата.

— Вчера се видях с Йохан — съобщава по някое време. — Той ме помоли.

— И?

— Иска развод.

Тя си дръпва от цигарата му и бавно изпуска дима.

— Логично следствие — продължава тя — и все пак… как да го кажа… изненада ме.

— По-скоро те изплаши, а?

Тя взема цигарата от ръката му и силно си дръпва от нея, преди да му я върне.

— И това също, да. Беше шок и освобождение едновременно. Снощи бях като парализирана, но днес си мисля, че за първи път от толкова дълго отново мога да дишам. От една страна, ми омекват коленете, а от друга…

— … ти поникват криле.

— Да, точно така. Само дето не съм толкова сигурна дали ще могат и да ме носят.

— Ако не пробваш, никога няма да разбереш.

— Мислиш ли… — тя се поколебава — мислиш ли, че нашата любов ще издържи на всичко?

— Отговорът, който мога да ти дам, може би няма да е достатъчен, но за повече не съм в състояние.

Тя повдига въпросително вежди.

— Досега не съм преживявал нищо, което да е подобно на това с теб. Така че няма как да се позова на някакъв опит. Знам, че не звучи точно успокояващо, но такава е любовта, мисля аз. Не е непременно спокоен пристан.

— Като брака.

— Ти имаш повече опит. Но, сериозно, ако бракът е само това, то той не е нищо повече от прегоряло мляко и скука.

— Недей да започваш сега с Тухолски.

— Човекът има право. Свърже ли се любовта с рутината, това е съюз с дявола, който ти дава смъртта на вноски.

— За човек, който никога не е бил женен, имаш доста точни представи.

— Просто съм чел много. И съм наблюдавал приятели. Някой ден ще те запозная с Макс. Въплъщение на нещастен семеен мъж.

— И не иска ли да промени това?

— Работи по въпроса. С моя помощ. — Щефан се усмихва и хвърля цигарата. — Стига, Клара, не бъди толкова плаха. Не ти подхожда. — Той обгръща раменете й.

Тази прегръдка я кара да се усмихне.

— Само не знам дали ще свикна с многобройните ти жени.

— Ревнуваш ли?

— В известен смисъл да.

— Не мога да зачеркна миналото си. А и не искам. Но ако това ще те успокои, вчера, след като ти си тръгна, изтрих повечето имена от телефона си.

— Повечето?

— Оставих четири. Истински приятелки. Можеш да се запознаеш с тях, ако искаш. Но можеш и да продължиш да ревнуваш от тях. Изборът си е твой. И преди да си ме попитала дали съм спал и с четирите, предпочитам направо да ти кажа. Отговорът е „да“.

Тя поема дълбоко въздух и шумно го издиша. Слага си маска на храброст и преди да обърне лице към него, той овладява трепкането на ъгълчето на устата си, за да не го види тя.

— Мислех си, че между нас всичко е свършено — казва тихо тя.

— Та ние едва сега започнахме.

— Е, ако трябва да сме точни, започнахме преди двайсет и пет години.

Той се приземява право в погледа й. И се чуди дали плахото сияние се дължи на слънцето, което се оглежда в езерото и очите й и отразява светлината си в нейното воднистосиньо, или й идва отвътре. Решава, че е последното.

— Вече не ти ли се допи кафе? — пита той. — Сигурно продават и хубави сладкиши.

Тя кимва и се оставя той да я привлече към себе си. Той я целува по темето и заравя нос в затопления от слънцето аромат на косата й.

Прегърнати, се връщат по мостика към брега. Зад тях се приближава кораб и заприиждат още повече вълни.