Анете Хоберг
Нашето лято (5)

4

Четенето пожъна успех. Клара бе обградена от хора, които аплодираха — аплодираха Йохан, застанал на подиума зад масата си. Тя гледа мъжа си, вижда как ръкомаха, смее се, жестикулира. В такива моменти го обича. Обича го заради самоувереността, която се излъчва от него, самоувереност, която другите автоматично приписват и на нея. „Днес той изглежда добре, мисли си тя. Сивата му коса е къса, костюмът му стои идеално. Вратовръзката е в тон.“ Тя не харесва вратовръзки. Всичко си е купувал сам.

Клара се придвижва напред с много други хора. Една журналистка е притиснала Йохан. Клара се усмихва, като чува как той разказва на младата жена каква е консистенцията на мозъка. Първо, не е фиксиран, не е сложен във формалин.

— Купували ли сте си някога дроб от месарницата? — пита той. И след усърдно кимане отсреща продължава: — Мозъкът е като пресен дроб. И ако се вижда като жив орган на операционната маса, това се дължи на неговата чистота.

— Чистота? Все си мислех, че е нещо кърваво… — Младата жена го гледа с ококорени очи. „Очи, чието ококорване е упражнявано пред огледалото“, мисли си Клара.

— Той е светъл и блести — продължава Йохан. — Под микроскоп се наблюдават фини съдове по кората на главния мозък, както и кръвните телца, които минават през тях. Като цяло създава доста приятно впечатление. — Сега той забелязва Клара и за кратко я прегръща. Жест, който освен пред хора, друг път не си позволява. Тя разбира колко е развълнуван. — Може ли да ви представя жена си? — казва той на журналистката, която кимва на Клара. Въпросното кимване излезе като снизходително.

— Гордеете ли се със съпруга си?

— Човек може да се гордее само с онова, което сам е постигнал — отвръща Клара. — Но съм впечатлена от постигнатото от мъжа ми и неговите изследвания, ако това имате предвид.

Погледът на Йохан сигнализира „Едно на нула за теб“.

— Не понасям журналисти — прошепва му тя, когато жената се отдалечава с диктофона си.

— Личи си. — Сега той маха на Ина и Кристиян, които се приближават към него зад Клара. — Благодаря ви, че дойдохте — посреща ги той.

— Поздравления. — Кристиян потупва Йохан по рамото.

— И за секунда не ми доскуча — съгласява се Ина със смях. — Понякога като те слушам, имам усещането, че изобщо не сме господари на своите решения, а нашата така наречена свободна воля е в плен на командната централа горе.

— Да, да, сценариите на оценяване в мозъка винаги събират опита и сценариите за бъдещето и после проверяват тяхната съвместимост.

Йохан никога не изоставя доцентския си тон. Предпочита да изнася доклади и в реалния живот, защото се чувства сигурен. Тръгне ли разговорът в друга посока, поеме ли курс към страсти и емоции, той дава заето. Клара е наясно защо е така. Ето и сега тук, сред толкова много хора, дошли да видят мъжа й, тя си мисли за малкото момче, намерило баща си да лежи студен и вкочанен в родителската спалня. Бащата, който не искал повече да живее с майка му, който взел необходимата доза хапчета и причинил на осемгодишния си син тази гледка. Гледка, която се бе вкопала в харддиска на детската глава и бе заровила дълбоко чувствата. Тях си ги имаше, но вече не реагираха на сигнали. Той се беше капсулирал, беше се превърнал в особняк. Не е като да не бе обичан от другите, но се усещаше противопожарната врата, която го пазеше от емоционални изкушения. На Клара всичко това й го разказа майката на Йохан. Тогава двамата бяха женени от седем години. Тя понечи да поговори с него по въпроса, но той първо мълчеше, а после се ядоса. Един от малкото пъти в семейния им живот, когато той й повиши тон и й каза, че всичко това не й влиза в работата. Защо рови в неща, които не могат да се променят? Плахия й опит да го убеди да се подложи на терапия той изтри с едно-единствено движение по кухненската маса, на която бяха седнали тогава. Не искал повече да говори за случилото се с баща му, никога повече — и посегна към вестника си. След малко я попита какво има за вечеря, а тя само поклати глава и почувства, че това е един от моментите, които увеличават разстоянието помежду им, метър по метър. В един момент вече нямаше да могат да се чуват…

Гласът на Кристиян изтръгва Клара от мислите й.

— Какво ще кажеш да свържем опита, който имаме, с една или две бутилки вино, със сценария съвместно пиене? — пита той Йохан.

— И без това ви каним на по още едно у дома — отвръща той и Клара забелязва как гласът му се препъва. Препъна се, когато понечи да демонстрира добро настроение.

 

 

Прибират се вкъщи пеша, прекосяват градината на академията, до чиято стена езерото плиска малки, тъмни вълни. Клара хвърля последен поглед върху черната блестяща вода и завива към голямата порта наляво. На половината път телефонът на Йохан иззвънява.

— Изабел — казва той, след като затваря.

Клара кимва. Веселият глас на дъщеря й от този следобед не излиза от ушите й и не й позволява да слуша какво си говорят тримата до нея. Вижда пред себе си Изабел, вижда я с онзи професор, който невероятно мудно и в същото време може би доста енергично е над нея. Дали това е само майчински защитен инстинкт, или нещо съвсем друго? Нещо, което не й се иска да си признае? Нещо, което не може да назове? Стигат до вратата на дома им и тя отново изплува от мислите си.

— Много си мълчалива днес — отбелязва Ина в кухнята, докато тя вади от хладилника сиренето и маслините.

— А, тъкмо си мислех за Изабел — отвръща Клара.

— Какво става с нея? — Ина слага четири чаши на табла и се оглежда за ножа за хляб.

— Тази вечер е на среща с професора, при когото ще пише дипломна работа.

— О, толкова ли са лични вече контактите? По мое време си имаше за това приемни часове в университета… — Тя се засмива и реже хляба на дебели филии.

— Именно. Имам някакво особено чувство. Разликата във възрастта…

— Йохан също е няколко години по-възрастен от теб.

— Нещата не са толкова прости, колкото си мислиш.

— А какво става с Хенрик?

— Нямам представа. Жал ми е за момчето. Другата седмица всички отиваме в Амрум. Чудесна перспектива, като се има предвид и колко го интересуват Йохан емоционални истории. После пак аз ще съм тази, която ще лекува наранени сърца.

— Те са големи хора, Клара.

— Ти на мен не ми ги разправяй тия. Изчакай само да пораснат синовете ти и ще видиш.

— Понякога си мисля, че моментът е адски далече. — Тя слага панера с хляба на таблата. — Между другото, миналата седмица ми се обади един от бившите ми колеги, който с още двама има проектантско бюро. Пита дали не искам да се включа в един от новите проекти. Става въпрос за жилищна сграда северно от Мюнхен.

— И?

— Сърбят ме ръцете, Клара, но Кристиян… Е, знаеш какво мисли той за това.

— Но той не може да ти забрани да работиш.

— Не го и прави. Поне не директно. Просто в тона му има някаква настойчивост, която, от една страна, ме вбесява, а от друга — все повече ме подвежда. Двете момчета…

— Те вече не се нуждаят от постоянно обслужване, Ина.

— Права си. Преди малко спорехме по въпроса и с Кристиян. — Тя бързо избърсва очите си.

Клара обаче вижда сълзите.

— Да поговоря ли аз с него? — пита тя и налива в две чаши на таблата от виното, което държи в ръка.

Ина веднага взема своята и отпива. Гълта алкохол, лее сълзи.

— Не мисля, че идеята е добра. Той смята, че проблемите ни касаят единствено нас двамата.

— О, да, така казваха и моите родители. Кавгата трябва да си остане в семейството. В един момент това ги задуши.

Ина я поглежда със сбърчено чело.

— О, стара история — махва Клара. — В началото на двайсетте си години прекратих контактите си с тях и едва след години отново проговорих на майка си. Вече беше тежко болна. Е, преди да умре, успяхме поне да сключим нещо като примирие.

— А баща ти?

— Ходя два-три пъти годишно да го видя в Хамбург. С годините стана по-отворен. Понякога дори проявява нещо като разбиране към мен.

— Сам ли остана?

— Не, все някой трябва да се грижи за него. Ожени се за бившата си секретарка. Симпатична жена. С нея му е добре.

— Защо — Ина се поколебава, — защо беше спряла да говориш с родителите си?

Клара поглежда през прозореца, вижда как в потъналата в черно градина проблясва миналото й.

— Вече не успявах да се вместя в представата, която имаха те за това, каква трябва да бъде дъщеря им. Някой път, когато имаме време, ще ти разкажа… — Обръща се и взема таблата с две ръце. — Сега по-добре да се връщаме в гостната, преди мъжете ни да умрат от глад и жажда.

Късно вечерта е. Йохан и Кристиян са се отдали на академични престрелки, в които Клара току се включва с коментар, като от време на време вплита и по малко ирония. Ей тъй, да поръси изреченията им с провокация. Прави го с удоволствие. Не можеш да се спреш, нали, казва й погледът на Йохан, но днес той е в прекалено добро настроение, за да се ядосва за такива работи. Клара е наясно. По време на съвместния им живот нейната наблюдателност се е изострила. Не й убягва и това, че след три чаши вино Ина се притисна по-близо до Кристиян, а той обви ръка около раменете на жена си. Клара не можа да изтълкува жеста иначе, освен като покровителствен, и в отговор повдигна вежди. Безмълвен коментар, който Кристиян улови и така го затапи, като притегли още по-плътно до себе си Ина.

 

 

— Забеляза ли, че двамата са се карали днес? — пита Клара по-късно в спалнята, докато съблича роклята през главата си.

Йохан си е легнал и вдига поглед над книгата.

— Не. Не съм усетил такова нещо.

— Къде са ти очите?

— Явно на друго място. Пък и изобщо това си е тяхна работа.

— В кухнята Ина ми каза, че желае пак да тръгва на работа, но Кристиян не искал и да знае…

Йохан отмята една страница и повдига очилата си за четене.

— Тогава говори и ти с него, ако мислиш, че имаш право да се месиш.

— Той доста я потиска.

— Във всяко семейство си има проблеми. Но с повече разум…

— А какви проблеми имаме ние? — прекъсва го тя. Разкопчава сутиена си, събува си бикините, за момент остава така, гола.

Той затваря книгата, сваля очилата и ги слага на нощното шкафче. Но не гледа към нея.

— В момента единственият ми проблем е, че съм уморен. Утре ще е напрегнат ден. В института ще имаме посещение от американски колеги.

Тя грабва нощницата си. Когато си ляга в леглото, Йохан вече е заспал. Чува се равномерното му дишане, смесено с тихо похъркване.

Тя изгася лампата и дълго остава да лежи с отворени очи до него. Потънала в мисли, прокарва ръка по корема, гърдите, бедрата си. Усеща кожата, изпълнена с копнеж. Желае неговите ръце да са тези, които да я галят сега. Неговите ръце обаче са стиснати. Винаги са били такива. Те докосват пестеливо и винаги малко непохватно. Веднъж месечно правят секс, понякога и два пъти. Дори това е за него ритуал — като трите препечени филийки на закуска и половинчасовата следобедна дрямка през уикенда. В повечето случаи минава бързо. Понякога Клара дори изпитва оргазъм. Напоследък Йохан все по-често я изпреварва. Обикновено й се извинява, а тя го прегръща с усмивка. Не може да му се сърди. Още по-малко пък да се кара с него. Просто няма как да стане.

Тя въздъхва и най-накрая затваря очи. Започва да мисли какво още трябва да свърши преди заминаването за Амрум. Нещата са толкова много, че докато ги изрежда наум, заспива.