Том Кланси
Срещу всички врагове (9)

7
Планове за пътуване

Районът Шауал

Афганистан

Самад и двамата мъже избягаха от стопанството призори по трудния десеткилометров маршрут през границата в Афганистан. Избраха добре утъпкана пътека и се присъединиха към малка група от петима търговци, за да не привличат внимание върху себе си. Американците наблюдаваха от небето и ако тръгнеха по път с по-добро прикритие от дървета, вибрациите им можеха да бъдат засечени от някой от многобройните автоматични датчици „Рембас-II“, скрити внимателно от американската армия по границата. Това движение щеше да включи някой от разузнавателните спътници клас „Кийхоул“, за да ги снима. Изображенията почти мигновено щяха да преминат през екраните в Ленгли, където денонощно седяха анализатори и чакаха талибански бойци точно като него да допуснат такива грешки. Отговорът щеше да е бърз и фатален: безпилотен самолет, управляван от някой подполковник от ВВС във фургон в Лас Вегас, щеше да пусне ракети „Хелфайър“ по целта.

След като слязоха в долината, намериха молла Омар Рахмани седнал върху куп одеяла в една от дузината палатки, издигнати в полукръг под няколко орехови и дъбови дървета и скрита от погледите от няколко лимонови насаждения. Сутрешните молитви бяха отминали, Рахмани сърбаше чай и се готвеше за закуска със сладък хляб, който афганистанците наричаха рохт, кайсии, шамфъстък и гъсто кисело мляко (истински лукс в планините).

Рахмани ги поздрави с кратко кимане и погали брадата си, която се спускаше надолу към гръдния му кош и завършваше с остър връх. Очите му, уголемени от дебелите очила с телени рамки, изглеждаха постоянно присвита и не позволяваха човек да определи настроението му. Бутнал беше белия си тюрбан назад, за да разкрие дълбоките бръчки по челото си и подобния на бобено зърно белег от рождение на лявото слепоочие. Дългата конопена риза и широкият панталон скриваха значителната му обиколка, а ако свалеше камуфлажното яке, което стягаше раменете му, можеше да изглежда и не чак толкова страшен. Това яке, старо и разкъсано по лактите, той носеше още от битките срещу руснаците.

Самад трябваше да приеме, че Рахмани не се радва на вниманието, което районът привличаше напоследък, въпреки че моллата може би щеше да го похвали за бързите реакции и защото за пореден път успя да заблуди американците.

Рахмани вдигна брадичката си към тях.

— Мир вам, братя, и да благодарим на бог, че можем да се насладим на тази храна и днес и да преживеем още един ден — защото за нас това става все по-трудно.

Самад и хората му седнаха около Рахмани и няколко от младите мъже, които го обслужваха, им сервираха чай. Самад почувства хлад по раменете си, докато отпиваше от чая и се стараеше да успокои дишането си.

Не му беше лесно в присъствието на този мъж. Той екзекутираше на място онези, които го ядосат или се осмелят да не изпълнят заповедта му. И това не беше слух. Самад беше присъствал на обезглавявания. Понякога отсичаха главите. Друг път ги отрязваха с трион бавно, много бавно, докато жертвата крещеше, а после се задавяше в собствената си кръв.

Рахмани отново пое дълбоко дъх, сложи чашката на масата, скръсти ръце на гърдите си и черната риза и шаловете на врата му се изпънаха. Отново огледа хората пред себе си, от което стомахът на Самад се сви болезнено, прокашля се и каза:

— Армията е прекалено нестабилна за нас. Това е ясно. Ходай можеше да причини още повече вреди и въпреки че съм благодарен за действията на хората ви в Исламабад, сега останаха много неща за решаване — най-вече агентът, за когото ни каза нашият снайперист при хотела. Ние още го издирваме. А и отношенията ни с картела „Хуарес“ в Мексико са застрашени, защото се наложи да убием техния човек. Всичко това означава, че трябва да действаме по-бързо.

— Разбирам — отговори Самад. — ЦРУ наемат хора в района. Плащат добре. За младите е трудно да устояват. Двама от хората ми в момента издирват един от тях на име Исрар Рана. Смятаме, че е помогнал за разкриването на нашите връзки.

Рахмани кимна.

— Някои от нас казват, че търпението води до триумф. Американците не могат и няма да останат завинаги и когато си идат, ще продължим да се обучаваме тук и ще доведем волята на Аллаха до хората на Пакистан и Афганистан. Но не съм съгласен да седим и да чакаме бурята да отмине. Проблемът трябва да се реши при източника. Вече пет години работя по един проект, който скоро ще даде плодове. Инфраструктурата е готова. Сега само ми трябват войни, които да реализират плана.

— За нас ще бъде чест.

— Самад, ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати — и трябва да използваш контактите си с мексиканците за целта. Разбираш ли?

Самад кимна, макар да знаеше, че да искаш услуги от мексиканците значи, че може да ги обидиш и разяриш. Но все пак трябваше да си осигури подкрепата им заради успеха на мисията.

Но как?

Ще се наложи да прибегне до худайбия — лъжа — както се изискваше според Корана, когато си имаш работа с неверници.

— Трябва да предупредя тебе и хората ти, Самад — продължи Рахмани. — Почти сто от нашите бойци са се посветили на този план. Някои от тях вече дадоха живота си. Залогът е голям и последиците при неуспех са големи… много големи.

Самад почти усети острието на врата си.

— Всички ние разбираме.

Гласът на Рахмани се извиси, когато той изрецитира от Корана:

— „Който воюва за Аллах, и ако бъде убит или победи, ние ще го наградим богато“.

— Раят ни очаква — добави Самад и кимна енергично. — И все пак ако загинем и станем мъченици, само за да бъдем съживени и отново да станем мъченици, ще го направим. Затова обичаме смъртта.

Рахмани присви очи още повече.

— Затова… Сега да ядем и аз ще обясня всички подробности. Сложността и дързостта на мисията ще ви впечатли. Сигурен съм. След няколко дни ще сте на път. И когато дойде времето, ще доставите такова послание от Аллах, каквото американците не са виждали.

— Няма да ви изневерим — каза Самад.

Рахмани кимна бавно.

— Не изневерявайте на Аллах.

Самад наведе глава.

— Ние сме негови слуги.

 

 

Международно летище „Гандара“

Исламабад, Пакистан

Мур пътуваше за Сан Диего за среща с новата си група и се ужасяваше от предстоящия седемнадесетчасов полет дотам. Докато седеше и чакаше първия полет по маршрута, наблюдаваше предпазливо околните пътници — предимно бизнесмени, международни журналисти (според него) и няколко семейства с малки деца, едното определено от Великобритания. От време на време поглеждаше таблета си, в който се намираха всичките му данни, сигурно скрити с двойно криптирана парола. Всеки опит за достъп до компютъра без отпечатъка на палеца му щеше да завърши с незабавно изтриване на твърдия диск. Мур четеше някои от най-новите разсекретени доклади на ЦРУ за действията на картелите по границата (секретните ги беше чел в по-сигурна обстановка). Най-много искаше да разбере свързана ли е тази дейност с Близкия изток или с арабските страни, но повечето материали говореха само за войните между враждуващите картели, най-вече „Синалоа“ и „Хуарес“.

Все по-често намираха масови гробове, някои с дузини тела. Зачестилите обезглавявания и обесвания на тела от мостове говореха за засилване на нападенията на бандите наемни убийци под ръководството на бивши бойци от специалните мексикански десантни войски. Според някои държавни служители войните между картелите илюстрирали успеха на правителствената политика, заради който трафикантите се хващали за гушите. Но Мур беше стигнал до извода, че картелите са толкова силни, че вече контролират някои части от страната и насилието е просто изява на бандитските им закони. Прочете един доклад от журналист, прекарал повече от година в проучване на картелите. Според него жителите на селските райони в югоизточната част на страната можели да получат работа и защита само от картела. Журналистът успял да публикува няколко статии, преди да го прострелят седемнадесет пъти пред един пазарен център, в който пазарувал за майка си. Очевидно картелите не харесваха статиите му.

Друг доклад сравняваше малките градове на Мексико с тези в Афганистан. Мур знаеше от опит, че талибаните се занимават със същото. И те, както картелите, получаваха повече доверие, отколкото чуждите нашественици. И те, както картелите, разбираха силата, която им даваше наркотрафикът, и се възползваха от нея, за да привличат невинни граждани, които просто не получаваха подкрепа или дори биваха пренебрегвани от правителството. Мур се затрудняваше да остане аполитичен, след като от първа ръка знаеше, че правителството е по-корумпирано от враговете, които той имаше за задача да убива.

И все пак зверствата на онези му позволяваха да не загуби посоката.

Бързо прелисти няколко снимки на мексикански полицаи, проснати сред локви кръв от прерязаните им гърла или многобройните рани от куршуми. Загледа се в нахвърляните в някакъв склад обезглавени тела на няколко емигранти — не се знаеше къде са главите им. Един sicario беше разпънат на горящ кръст пред дома си, за да могат баща му и останалите на семейството да гледат как гори.

Бруталността на картелите не знаеше граници и Мур подозираше, че шефовете му имат по-големи планове от онова, което му казваха. Най-лошият кошмар на всички включваше преминаване на това насилие през границата. И то беше само въпрос на време.

Провери телефона си и се зачете в трите съобщения от Лесли Холандер. В първото тя настояваше да й каже кога ще се върне в Кабул. Във второто питаше дали е получил първото.

В третото искаше да знае защо той я избягва и че ако й се обади, тя ще подготви една сесия, в която, според внимателно подбраните й думи, ще го чука, докато му се подгънат краката като на каубой.

Лесли работеше в пресслужбата на отдела за връзки с обществеността в посолството на САЩ, като първото й назначение беше в Исламабад, а после в Кабул. Двадесет и седем годишна, тя имаше много стройно тяло и черна коса и носеше очила. Отначало Мур я пренебрегваше, защото я мислеше за сопната сухарка, обречена на девственост чак докато някой блед и дебел счетоводител (нейно подобие от мъжки пол) не се появи и не й я отнеме след двучасов дебат и анализ на сексуалния процес, съгласуване на позата и преминаване към клинично чисто и неприятно за двамата действие.

Но, господи, свалеше ли очилата и блузката, г-ца Холандер разкриваше забележителни противоречия между външността и сърцето си. Мур оставаше поразен от сексуалните им лудории, когато успееше да иде до града за уикенда, за да бъде с нея. Но за съжаление знаеше как свършва този филм, а и сценаристът вече нямаше нови идеи: момчето казва на момичето, че работата му е прекалено важна и трябва да прекъснат връзката си. Момчето трябва да замине за града по работа и не знае кога ще се върне. Нищо няма да излезе между тях.

Интересно, но той беше й обяснил още на първата вечеря: че тя му трябва като източник на информация, че могат да се възползват и от другите възможности на връзката си, обаче кариерата му в момента не позволява дълготрайно или сериозно обвързване.

— Добре — беше отговорила тя.

Мур за малко не се беше задавил с бирата си.

— Смяташ ли ме за развратница?

— Не.

— Да, но съм такава.

Той беше отговорил ухилен:

— Не, просто знаеш как да манипулираш мъжете.

— И как се справям сега?

— Много добре, но не е нужно да се насилваш чак толкова.

— Виж какво, я се огледай. Не се намираме в някое от десетте най-приятни места, нали? Или най-щастливите. Затова от нас зависи да си го направим добре. Ние ще си направим веселото.

Всъщност точно тази нейна позитивност и чувството й за хумор я правеха така привлекателна за Мур. Но вече вървяха надписите в края на филма. Пликът с пуканки свърши. Лампите светнаха и краят между тях настъпи. Дали да не й каже същото, което каза и на предишните две жени? Колебаеше се. Смяташе, че й дължи повече. Някои връзки представляваха бърз флирт. И за тях стигаше кратка бележка. Той винаги поемаше вината. Винаги казваше, че не им е верен. След това прекарваше цяла година без връзка, даже стигаше дотам да плаща за секс, защото мъж като него се нуждаеше от ефективност и удобство. Но от време на време се появяваше някоя като Лесли и го караше да се съмнява в разсъжденията си.

Набра служебния й телефон и затаи дъх.

— Здравей, жребецо — каза тя. — Няма ли спътници при тебе? Сети се де, опитвам да те улесня малко. Подсещам те да измислиш оправдание…

— Получих съобщенията ти. Извинявай, че не се обадих.

— Къде си?

— В летището и се готвя да се качвам на самолета.

— Закъде? Място, за което не можеш да ми кажеш ли?

— Лесли, изтеглят ме оттук. Наистина не знам кога ще се върна.

— Това не е никак забавно.

— Не се шегувам.

Отговори му мълчание.

— Там ли си?

— Да — каза тя. — Значи, ъ, така, изведнъж? Ти знаеше ли? Можехме да се видим. Дори не ми даде възможност да се сбогувам с теб.

— Знаеш, че не бях в града. Нямаше време. Съжалявам.

— Много гадно.

— Знам.

— Аз може да напусна работа и да дойда с теб.

Мур почти се усмихна.

— Не си чак такава натрапница.

— Вярно ли? Май си прав. Е, и какво да правя сега?

— Ще поддържаме връзка.

Настъпи неловка тишина, нарушавана само от бръмченето по линията. Мур сви рамене и… усети, че му е малко по-трудно да диша.

Затвори очи и сякаш чу нейния зов: „Не ме оставяй! Не ме оставяй!“

— Мисля, че започвах да се влюбвам в теб — изведнъж каза тя на пресекулки.

— Не, не е така. Виж, и двамата си правехме хубавото. Ти искаше така. И ти казах, че този ден ще дойде. Но си права. Гадно е. Много.

После продължи с по-мек тон:

— Искам да поддържаме връзка. Но зависи от теб. Ако болката е силна, добре, зарежи. А и можеш да си намериш нещо по-добро от мен. Някой по-млад, с по-малко задължения.

— Да, бе, така е. Играхме си с огъня и се изгорихме. Но пък беше много хубаво.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че мога пак да го направя.

— Кое?

— Да се сбогувам.

— Спираш с връзките, така ли?

— Не знам.

— Хей, помниш ли как ми казваше, че ти помагам с кошмарите? И когато ти разказвах за нещата от колежа, а ти опитваше да спиш?

— Да.

— Не го забравяй, става ли?

— Разбира се, че няма.

— Надявам се, че ще можеш да спиш — каза тя.

— Аз също.

— Искаше ми се да кажеш какво те тревожи. Може би щях да ти помогна и повече.

— Няма проблем. Сега се чувствам много по-добре. Благодаря ти.

— Благодаря за секса.

Той се засмя слабо.

— Толкова мръсно звучи от устата ти.

Тя въздъхна тежко в слушалката и отговори:

— Такова си беше.

— Шантава кучка си ти.

— Ти също.

Мур замълча.

— Ще ти се обадя скоро. Всичко хубаво.

Затвори очи и прекъсна линията. „Ще ти се обадя скоро“. Нямаше да го направи. И тя го знаеше.

Мур стисна зъби. Трябваше да се махне оттук, да иде при нея, да я измъкне от нейната работа, да напусне своята и да започнат съвместен живот.

И след шест месеца щеше да полудее от скука.

А след осем щяха да са разведени и той щеше да я обвинява и да мрази себе си още повече.

Съобщиха, че е време пътниците да се качват. Мур се нареди заедно с останалите пътници и се отправи апатично към служителката, която приемаше билетите им.