Том Кланси
Срещу всички врагове (40)

38
Само с покани

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Днешните финансови новини трябваше да го радват. Индексите „Дау Джоунс“, „Насдак“ и S & P 500 се покачваха, а и акциите на мексиканската борса, на която участваха 35 процента от фирмите му, изглеждаха отлично. Индексът Ай Пи Си пък имаше особено значение, защото 43 процента от него се формираха от фирми на Рохас. Да, инвестициите му докарваха сериозен доход и фирмите съобщаваха за увеличени печалби за тримесечието.

В такъв случай защо седеше загледан горчиво в чашата кафе тази сутрин?

Заради толкова много неща… заради лъжата, която казваше на сина си… заради всекидневната болка от загубата на жена му… заради новата опасност за бизнеса, който обичаше и същевременно ненавиждаше…

Какво ставаше с него? Той не беше изградил империята си със сълзи, а с пот. Не беше мачкал противниците си с плач. Винаги отвръщаше десетократно на ударите.

Имаше необходимите пари за това. Имаше оръжие. Но не, това не го правеше по-добър от другите, от боклуците, които продаваха дрога по детските площадки, от бандитите, които крадяха от бабичките, за да задоволяват зависимостите си. Вече беше се превърнал в труп с брониран костюм, с къща и с тъжна душа. Алекси не знаеше тайните му, но виждаше болката и често му предлагаше да потърси помощ от професионалисти. Рохас не щеше и да чуе. Трябваше просто да изпъчи гърди и да продължи напред, както правеше винаги… както направи и след онзи поглед в безжизнените очи на брат си.

Провери телефона си още веднъж. Нищо. Молла Рахмани не отговаряше на обажданията му. Телефонът на Самад беше изключен. От Кастильо научи, че полицейските коли в Калексико са карани от араби и че ги е боядисало някакво местно хлапе. Стана му ясно, че Самад и хората му са убили Педро Ромеро и са се добрали до тунела. А Кастильо беше му казал, че след заповедта хората му да взривят тунела е намерил цялото семейство на Ромеро в техния дом простреляни в тила, като при екзекуция. Коралес все още липсваше, въпреки че според Фернандо бил в къщата на Зунига, който загина при престрелката там. Съгледвачите съобщиха, че от къщата е изнесено тялото на жена — навярно Мария, приятелката на Коралес, но от самия него нямаше и следа. Федералните агенти, които може да са били шпиони, бяха заминали с хеликоптер. Съгледвачите не бяха ги видели добре. Рохас се опасяваше, че Коралес може да е отишъл при мексиканските или американските власти. А най-лошото беше вестта от Фернандо, че най-добрият им контакт във федералната полиция, инспектор Алберто Гомес, е изчезнал.

Време беше за закриване на сметки, местене на пари, опразване на чекмеджета и смяна на ключалки. Рохас умееше отлично да крие връзките си с картела чрез своя законен бизнес и чрез напълно лоялните си служители. Знаеше, че никой от тях не би го разкрил. Но сега всичко се обърна.

Телефонът му звънна и като видя номера, подскочи.

— Ало?

— Здравейте, сеньор Рохас — каза на испански мъжът, но Рохас позна акцента.

— Рахмани, защо не отговаряте на обажданията ми?

— Пътувам, а покритието не е добро.

— Не ви вярвам. Къде сте сега?

— У дома.

— Преди да кажете нещо, чуйте внимателно думите ми. Самад дойде при мен в Богота с някаква сълзлива история за болен имам. Търсеше начин да влезе в Съединените щати. Опита да ме подкупи с експлозиви и пистолети.

— Които, доколкото разбирам, сте приели.

— Разбира се, но знаете докъде спирам — не трябва да будим лъва, когато спи.

— Сеньор, приемете моите извинения. Самад действа на своя глава и нямам връзка с него. Честно, не съм сигурен дали е в Съединените щати. Изрично го инструктирах да стои настрана и да не излага на опасност отношенията ни, но той е нахален млад човек и ще го накарам да плати за грешките си.

— Ако той е в Америка, с вас и с мен е свършено. Не само ще спра да внасям и продавам вашия продукт, но ще се погрижа той повече да не влиза в моята страна. Ще ви отрежа краката до коленете. Предупредих Самад за това, опитах да предупредя и вас преди, когато се намирах в Богота, но вие не отговаряхте на обажданията ми. Разбирате ли ме?

— Да, но не се тревожете. Ще направя всичко по силите си, за да отстраня проблемите, които Самад може да създаде на вас и на бизнеса ви.

— Очаквам скоро да ми се обадите — отвърна Рохас остро и с очевидна заплаха в гласа.

— Ще се обадя. Има още нещо. За нас работи ценен разузнавач, който може да ви заинтересува. Американец е, от ЦРУ. С удоволствие ще ви предам всяка информация от него, която може да засяга моя и вашия бизнес. Междувременно, умолявам ви да не спирате продукта. Не прибързвайте. Лъвът, както казвате, все още спи и няма да го будим.

— Намерете Самад. И ми се обадете.

С тези думи Рохас затвори телефона и погледна вратата, до която чакаше Фернандо Кастильо.

— Добро утро. Закуската ви е готова.

— Благодаря, Фернандо. Не знаех, че си и мой иконом.

— Не, господине. Всъщност дойдох за друго, за две неща…

Мъжът пое дълбоко дъх и се загледа в килима.

— Какво има?

— Имало е взрив в Сан Мартин Тексмелукан.

— Тръбопроводът ли?

Фернандо кимна.

— Убити са петдесетина души. Онези от „Лос Зетас“ пак не чуха предупрежденията ни и не се спират.

Бандата убийци на картела „Лос Зетас“ крадяха нефт от държавната петролна компания „Лемекс“. Президентът на Мексико беше се обърнал за съвет и помощ към Рохас, който въпреки че отричаше да има връзки с картела, даде пари за усилване на местната полиция и охрана в най-уязвимите места. Освен това накара Кастильо да се обади на „Зетас“ и да ги предупреди да не точат повече. Само през тази година бяха откраднали над девет хиляди барела — достатъчно да напълнят четиридесет автоцистерни. Продаваха горивото в собствените си бензиностанции и го извозваха със своите превозвачески фирми, чрез които перяха пари. Продаваха и на международния черен пазар. Повечето от горивото се озоваваше в Съединените щати. Понякога смесваха в горивото законно закупен продукт, за да печелят. Кастильо често беше искал да завладеят операцията на „Лос Зетас“ и да си осигурят нелоши пари. Рохас даваше на правителството с едната си ръка, а с другата крадеше, но излагането на опасност на финансовата стабилност на главния доставчик на нефт в страната му се струваше недалновидно и безотговорно. Освен това операцията се провеждаше небрежно и с много рискове. И сега експлозията само засили опасенията му.

Рохас изруга и отмести поглед замислено.

— Обади се на приятеля си. Кажи му, че ако „Лос Зетас“ не спрат да точат, ние ще охраняваме тръбопровода от името на правителството.

— Добре — отвърна Кастильо.

— Разкажи ми сега за тунела.

— Ще запълним дупката от нашата страна, ще отричаме, че знаем за него, и ще натопим някоя от строителните фирми. Вече търся нов инженер и ново място за тунел, но тук загубихме много пари. Надявам се разбирате, че постъпих правилно, като го взривих.

— Разбира се, Фернандо. Ти никога не си ме подвеждал.

Кастильо се усмихна леко, след което отиде при бюрото на шефа си и измъкна малко цифрово записващо устройство иззад една от многото снимки в рамки.

— Съобщиха ми за непозволено устройство в офиса ви. Това е другата причина да съм тук.

— Мигел ли е?

Кастильо кимна.

Рохас се замисли как да реагира и каза бързо:

— Изтрий всичко. И остави устройството на мястото му…

С усещане за празнота в стомаха си, Рохас излезе от кабинета и се отправи към кухнята, където го чакаше поне малко радост в този ден: сладкият аромат на мексиканската закуска с яйца.

 

 

Соня стоеше загледана през прозореца на спалнята към каменния път отдолу. Мигел се приближи зад нея и я прегърна през кръста.

— Хубаво миришеш — каза й той.

— Ти също. Ще ходим ли днес на водопада?

— Не знам.

— Ти обеща. Мислех си за курорта, за който ми разказа — Мисион дел Сол. Можем да си правим масаж, а и аз искам да си направя педикюр. Можем да преспим там и да изкараме съвсем романтично. Мисля, че имаме нужда от нещо такова.

Мигел се почувства сякаш някой затяга кожен колан около него, бавно, дупка след дупка.

— Не ми е добре.

Момичето се отдръпна, за да застане с лице към него. Загледа се в очите му, сложи ръка на челото му и изду долната си устна като малко момиченце.

— Нямаш температура.

— Не е това. Виж тук — каза Мигел и извади от джоба на панталона си някакво устройство.

— Нов телефон?

— Това е цифрово устройство за запис. Снощи го сложих в кабинета на баща ми и сега си го прибрах. Той винаги се обажда по телефона сутрин. Аз от години си мисля за това. Той ме излъга, когато бяхме в трезора. Излъга. Знам го. И не иска да знам, защото се страхува, че може да си помисля разни неща за него.

— Чу ли записа?

— Още не.

Соня отиде до вратата на спалнята и я затвори.

— Добре. Искаш ли да съм с теб?

Двамата седнаха на леглото и той си пое дълбоко дъх. Натисна бутона. Нищо.

— Счупено ли е?

— Не. И работеше. Сигурен съм.

— Може да го е намерил.

— Да, и ако е имало нещо, го е изтрил, защото не иска да се караме за това.

— Съжалявам.

Дишането на Мигел се учести.

— Не може да не крие нещо.

Соня се намръщи.

— Баща ти не е наркотрафикант. Забравяш колко е направил за Мексико. Ако му се налага да се занимава с картелите, да ги манипулира, да ги заобикаля, ти щеше да разбереш.

— Според мен той не манипулира картелите. Самият той е картел.

— Не ме слушаш. Баща ми върши подобни неща в работата си. Винаги има търговци и производители, които му създават главоболия. Ако хванат някой велосипедист, че взема стимуланти, баща ми спира да го спонсорира. Така е в света на бизнеса и човек трябва да приеме, че някои неща са необходими, защото един ден ще наследиш нещо повече от парите. Ще наследиш ангажименти и точно това иска баща ти според мен. Може би опитва да те защити от мръсната страна на нещата, но в наши дни бизнесът не е чисто занимание. Не е.

— Ти си много приказлива днес.

— Защото ме е грижа за теб.

— Знам.

— Ами ако си прав? Ако баща ти наистина е картелът? И го арестуват. Какво ще правиш?

— Ще се самоубия.

— Знаеш, че това не е никакъв отговор. Ще продължиш напред, защото си много по-силен, отколкото си мислиш.

Мигел взе записващото устройство, отвори чекмеджето на един шкаф и го метна вътре.

— Не знам какъв съм.

Соня се нацупи на мрачния му тон и забележка, погледна встрани, но после погледът й се върна към Мигел.

— Значи следващата седмица започваш работа в „Банорте“. Това ще те разсее.

Младежът въздъхна.

— Не знам. Може би.

— Просто действай. Ще отидем заедно в Калифорния през есента и всичко ще е идеално.

— Казваш го почти с тъга.

Момичето стисна устни.

— Липсва ми моето семейство.

Мигел я притегли към гърдите си.

— Ще ходим при тях при всяка възможност…

Телефонът му завибрира.

— Пратиха ми съобщение от кухнята. Готвачът казва, че яйцата изстиват. Гладна ли си?

— Не.

— И аз. Хайде да тръгнем веднага. Ще си вземем кафе по пътя. Точно сега не искам да се виждам с баща си.

 

 

Самолет „Гълфстрийм III“

В полет към град Мексико

Мур и Тауърс седяха в двумоторния самолет и разглеждаха документ с планировката на къщата на Рохас в Куернавака. Тя имаше площ от почти седемстотин и четиридесет квадратни метра, с два етажа и многоетажен гараж, голямо мазе и зидария, заради която домът приличаше на крепост от приказките, построена на склон с изглед към града. Къщата беше показвана в списание, а покойната съпруга на Рохас, София (името й напомняше силно за агента им Соня) беше развела редакторите из сградата и околните градини. Домът се наричаше La Casa de la Eterna Primavera.

ЦРУ наблюдаваше тази къща чрез съгледвачи, защото навсякъде имаше охранителни системи и всъщност Тауърс и Мур знаеха от един подробен отчет колко души охраняват Рохас, къде се намират и каква наблюдателна електроника и охранително оборудване има там. Рохас притежаваше няколко охранителни фирми в Мексико и Съединените щати и можеше да се приеме със сигурност, че е защитил дома си с най-доброто: скрити камери с автономно захранване и софтуер, „обучен“ да включва алармата според електронен анализ на „интересни“ обекти — човешки силуети, животни или всичко, за което е програмиран. Разполагаше и с обемни датчици и звукови сензори, вътрешни и външни системи за откриване на подслушвателни устройства и всичкото това оборудване се следеше от охранител в добре защитен бункер в мазето. Статията включваше снимки на античните мебели и колекции от книги, за които авторът твърдеше, че са защитени грижливо в трезори. Мур реши, че тези трезори са в мазето.

Тауърс вече беше избрал една тераса в югоизточния край на къщата. Идеална за влизане на втория етаж. Чукна с пръст на това място върху екрана на своя таблет и сложи синя икона с формата на кабарче.

— Може да се измъкне оттук и от главния път — обади се Мур и посочи екрана. — А ако съвсем се отчае, може и да излезе през онази рампа в гаража, като опита да пробие стената тук… и тук… Ето втория гараж. Може там да го чака автомобил.

Тауърс вдигна поглед.

— Ако излезе отвън, двамата трябва да си подадем оставките.

— Само казвам.

— Не казвай. Това няма да се случи в моята смяна.

Мур се усмихна.

— Всъщност ти не ми спомена как ти позволиха да дойдеш?

— Не са ми позволили. В офиса мислят, че съм си в Сан Диего.

— Майтапиш се.

Тауърс се усмихна.

— Вярно е. Просто имам добър шеф. И той уважава работата ми. Но не съм губил толкова много хора в една-единствена операция. Затова отивам да свърша работата. Слейтър също ме подкрепи. Не искаше да идеш сам. Очевидно те харесват.

— Шокиран съм.

Тауърс вдигна вежда.

— И аз. Впрочем проверихме списъка от Гомес. Посочил е десет основни играчи във федералната полиция и помощник главния прокурор. Свършим ли с тази операция, ще ги прибера. Не ми пука дори ако трябва да арестуваме цялата полиция на Хуарес. Всички ще заминат.

— Съгласен съм, шефе. Е, сега поне ще поработим с печени хора. Страхотни са и правят чудно парти. Щастлив съм, че ни поканиха.

Разбира се, Мур се шегуваше. Слейтър беше използвал връзките си, за да ангажира Fuerzas Especiales (FES) — групата за специални операции на мексиканските военноморски сили, създадена в края на 2001 г. Мур ги смяташе за мексиканския вариант на тюлените от ВМС и беше прекарал четири седмици на учение в Коронадо с тях малко след сформирането на групата. Имаха прост девиз: „Fuerza, espíritu, sabiduría“ — сила, дух, мъдрост. Групата от почти петстотин души беше създадена от членове на въздушнодесантния батальон на ВМС от деветдесетте години. Освен за специални операции по вода и суша те се обучаваха и за самостоятелно изпълняване на бойни действия по въздуха, морето и сушата с помощта на всякакви налични средства. Опитни водолази и парашутисти, те се справяха отлично с парашутите, с бойните действия в градска среда и със снайперската стрелба. Като всички добри командоси се интересуваха силно от всяко нещо, което гърми. Групата се делеше на тихоокеанска и атлантическа и взе участие в 53-седмична програма за обучение, след която останаха само здравите мъже. Добре планираните и силно агресивни тактики, методи и процедури, или ТМП, както ги знаеше Мур, носеха големи успехи на мексиканското правителство в борбата срещу наркотрафикантите.

Една от по-известните операции на групата беше от 16 юли 2008 г. по югоизточното крайбрежие при Оаксака, Мексико. Бойците бяха се спуснали по въже от хеликоптер на палубата на десетметрова подводница за наркотрафик. Арестували бяха четирима мъже и конфискували 5,8 тона колумбийски кокаин.

Според една печално известна телеграма, изпусната от американски дипломати, мексиканската армия се славеше като дребнава, необичаща рисковете, прекалено териториална и недопускаща ЦРУ и службите от САЩ за съвместна борба с наркотрафикантите. А мексиканските ВМС от години работеха с американските си колеги и се ползваха с доверието им. Сътрудничеха си несравнимо добре. А преди тях Агенцията за борба с наркотиците беше избягвала да работи с мексиканците след известното отвличане на един от най-успешните им агенти, Енрике Камарена, похитен през 1985 г. от корумпирани полицаи, измъчван и брутално убит.

Капитан Омар Луис Сото беше човекът за връзка на Мур от специалните сили, защото се познаваха още от Коронадо. Сото, който наближаваше петдесетте, се усмихваше постоянно, имаше широки рамене и нос, за който казваше, че наподобява архитектурата на маите. Фигурата му не внушаваше страх, но със стрелковите си умения стана най-запомнящия се човек в мексиканската група. На въпроса как може да стреля отлично с толкова много различни оръжия той отговаряше усмихнат:

— Искам да живея.

Мур по-късно научи, че най-голямата страст на Сото е стрелбата по мишени и че го прави от дете. Радваше се, че ще го види отново, макар да му се искаше тази среща да е при други обстоятелства. Слейтър беше заявил, че Съединените щати нямат нищо общо с нападението над къщата на Хорхе Рохас. Групата за специални операции пък получаваше доста пари, за да си мълчи, та мексиканското правителство да не научи нищо.

Мур научи от Слейтър, че хората на Сото горят от нетърпение да нападнат и се радват много, че ще работят с двамата американци и с такава добра разузнавателна информация.

 

 

Военен лагер 1

Град Мексико

Мур и Тауърс се приземиха в град Мексико по пладне и заминаха за военната база между улиците „Конскрипто“ и „Западорес“ и околовръстното шосе. Мур не беше виждал друга военна база с розови стени и черна ограда от ковано желязо. Показаха документите си на охраната, където провериха имената в списък и ги пропуснаха. Стигнаха едноетажна административна сграда, в която им казаха, че ще се срещнат със Сото и хората му. Залата за срещи беше предоставена за ползване на ВМС от управата на лагера и Сото се извини предварително за лошия трафик и недотам луксозната обстановка.

Малко след като Мур спря колата на паркинга, двойните врати се отвориха и Сото излезе по дънки и тениска. Ухили се и разтърси енергично ръката на приятеля си.

— Радвам се да те видя, Макс!

— И аз теб — отвърна Мур и представи Тауърс, след което двамата бързо последваха Сото в сградата. След три коридора, които от доста време не бяха виждали парцал, стигнаха в залата за срещи. Около дългата маса в нея чакаха дванадесет мъже в цивилни дрехи като Сото. За голяма изненада на американците, в задния край на залата имаше мултимедиен апарат, в който можеха да включат компютрите си, за да покажат изображения. Поискали бяха такова оборудване, но не знаеха дали може да се осигури.

Сото ги представи на всеки от хората си — опитни бойци от ВМС, преминали в специалните сили. Двама се оказаха пилоти. След представянето Тауърс взе думата, прокашля се и каза на испански:

— Добре, господа. Предстои да направим нещо, за което ще пишат вестниците. Хорхе Рохас не само е един от най-големите богаташи на света. Той е и един от най-значимите предводители на наркокартел в историята и тази вечер ще го сразим и ще разбием картела.

— Сеньор Тауърс, нашата група е свикнала да прави история — обади се Сото и изгледа екипа си с възхищение. — Така че можете да разчитате на нас.

Мур огледа залата. Мъжете нямаха търпение да действат и сърцето му заби силно.

Досети се отново за Ходай, Рана, Фицпатрик, Вега и Ансара и за това как тази вечер щеше да се погрижи смъртта им да не е напразна.

Тауърс повиши глас:

— Господа, имаме чертежи на къщата на Рохас и ще ги разгледаме много внимателно, но трябва да приемем, че не показват всичко. След това ще анализираме района около нея и ще доизчистим плана за нападение. И пак трябва да кажа, че операцията е строго секретна. В никакъв случай не можем да си позволим правителството да научи за нея.

Сото кимна.

— Разбираме, сеньор Тауърс. Всичко необходимо е направено…