Том Кланси
Срещу всички врагове (20)

18
Спящият лъв

Каса де Нариньо

Богота, Колумбия

Президентският дворец в Богота носеше името на родения през 1765 г. Антонио Нариньо — един от политическите и военни водачи на движението за независимост на Колумбия, построил си дом на същото място. Четири колони на входа на двореца завършваха със смайващо красива арка и докато минаваше в сянката на това величествено произведение на изкуството, Рохас си помисли, че с удоволствие би живял в къща с толкова богата история и традиции. Джеф Кембъл го следваше, а президентът Томас Родригес вече ги чакаше радостно усмихнат. Имаше гъста тъмнокафява коса и носеше черен костюм, бяла риза и златиста копринена вратовръзка, която впечатли приятно Рохас. Той не беше виждал толкова гладък и блестящ материал и си каза, че трябва да пита президента за нея.

Тримата се представиха бързо, като президентът ги гледаше в очите и стискаше здраво дланите им, след което прегърна Рохас и го потупа по рамото.

— Много време мина, приятелю.

— Извинявам се за късното ни пристигане — каза Рохас, — но след лудницата в Париж се наложи да чакаме почти три часа да ни пуснат през митницата.

— Разбирам — отвърна Родригес. — Ще се настаним в библиотеката. Аз ще си лягам чак към десет вечерта, така че имаме достатъчно време. Можем също да идем в обсерваторията, ако не е твърде студено. Сигурен съм, че ще ми говориш за своите холдинги и ще ми кажеш повече, отколкото ме интересува, за петрола, кафето и въглищата… Искам да ти кажа, че сега сме много по-добре от последния ни разговор насам.

— Да, така е — съгласи се Рохас с нотка на радост в гласа.

Президентът се обърна и тръгна.

Кембъл се извърна към Рохас и каза ухилен:

— Това е невероятно.

— Разбира се — отвърна Рохас. След това добави шепнешком: — А когато приключим, ще си тръгнеш с договор с правителството, да знаеш.

— Отлично — въздъхна Кембъл.

Минаха край входното фоайе, по чиито стени се виждаха красиви картини в рамки, включително няколко на самия Антонио Нариньо, както и пищни мебели отпреди стотици години. Такава история и пищност вече не впечатляваха Рохас дотолкова, че да реагира видимо, но се забавляваше да гледа как очите на Кембъл все повече се разширяват с всяка крачка навътре в двореца.

Виброалармата на телефона му се включи. Той провери съобщението от Фернандо Кастильо: „Тук съм с Балестерос“.

Рохас се зарадва. Балестерос имаше доста затруднения и Хорхе се радваше, че се намира в страната, за да помогне на лоялния си доставчик. Враговете на Балестерос щяха да изпитат на гърба си гнева на картела „Хуарес“.

 

 

Базов лагер на ФАРК

Някъде в джунглата около Богота, Колумбия

Полковник Хулио Диос от Революционните въоръжени сили на Колумбия — най-голямата бунтовническа група в цяла Америка, се настани на стола си в палатката. Днес ставаше на петдесет години и прекара целия ден в пиене и празнуване със своите мъже. Е, „мъже“ беше щедро казано. Повечето от бойците му нямаха още осемнадесет години, а някои дори бяха около четиринадесетгодишни, но пък той се постара да ги обучи добре и момчетата изпитваха свирепа лоялност към него и към мисията му да изстисква още и още пари от производителите на кокаин, за да може да разшири и въоръжи по-добре войската си. Не бяха готови за военен преврат срещу правителството на Колумбия, но Диос смяташе, че след няколко години силите на ФАРК ще могат да се вдигнат и да спечелят решителна победа. Щяха най-после да свалят корумпирания президент и нетърпимия му режим. Но за момента трябваше да увеличат парите си чрез по-големи данъци за производителите на дрога. Отношенията му с един конкретен производител, Хуан Рамон Балестерос, представляваха удобен съюз — Балестерос често разменяше кокаин за оръжие, а ФАРК се стараеше да не се намесва в производството и превозването на дрогата и осигуряваше на Балестерос допълнителна охрана, за да не го закачат местните и федералните власти.

Но докато бизнесът на Балестерос се разрастваше, Диос и приятелите му ставаха обект на агресивно преследване, започнаха да оредяват, а съдбата им изглеждаше сякаш зависима от щедростта на Балестерос и други наркотрафиканти като него. Диос беше решил, че това трябва да се промени и оказваше сериозен натиск над своя човек, чийто инат скоро щеше да доведе до смъртта му.

Диос хвана главата си с ръце. Готов беше за дълга и спокойна нощ.

Не чу и не видя мъжа, който влезе в палатката, а усети само лявата му ръка, с която той запуши устата му, и парещата болка в гърдите. Когато успя да вдигне очи в падащата тъмнина, зърна само човек в черно, с лице, скрито от маска с отвор само за едното око, или с два, но с превръзка за око зад единия от отворите.

— Балестерос ти праща поздрави. Не ни се бъркай. Никога. Момчетата ти ще знаят, че вече… Иди да видиш бог.

Мъжът отново го удари в гърдите, при което Диос изпита още болка и изведнъж загуби контрол върху ръцете и краката си. Искаше да се изкашля. Не можеше. Опита да си поеме дъх. Не можеше. И след това…

 

 

Когато излезе от палатката с опръскани от кръв ръкавици, Фернандо Кастильо се замисли за другите мъже, които точно в този момент биваха убити — шестима други висши ръководители от ФАРК, които щяха да умрат с бележки на гърдите, искащи ново сътрудничество и „търпение“. Картелът „Хуарес“ беше казал думата си.

 

 

Частна къща

Богота, Колумбия

„Ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати — и за тази цел трябва да използваш контактите си с мексиканците. Разбираш ли?“

Такава заповед беше получил Абдул Самад и всяко негово решение имаше за цел да я изпълни. Може и да не се радваше на онова, което щеше да прави, но не можеше да забрави думите на молла Омар Рахмани.

Самад пристигна сам в черния мерцедес. Ниази и Талвар гледаха испански сапунени сериали в апартаментите си в хотел „Чарлстън“, където ги настани Балестерос заедно с всички останали — общо седемнадесет души. Четиринадесет от петнадесетте бойци на Самад бяха вече в града и по волята на Аллах той, Ниази и Талвар успяха да се измъкнат от онази къща в джунглата след нападението на бойците от ФАРК. До момента имаха само един проблем: смъртта на Ахмад Легхари в Париж. Балестерос не можеше да използва подводницата, за да ги закара в Мексико, но този проблем имаше решение, като най-важно оставаше пресичането на границата със Съединените щати. Ако Самад можеше да се споразумее с картела „Хуарес“, щеше да реши най-трудната част от пътуването си. В противен случай щеше да задейства друг план, а от Рахмани знаеше, че имат готовност да действат с поне един от останалите картели. Боеше се, че преговорите с няколко картела едновременно може да стигнат до Рохас и затова действаха бавно и потайно.

Шофьорът на лимузината, младеж на не повече от двадесет и една години, го откара до входа на впечатляващата къща в колониален стил в подножието на планината и с гледка към града. Според Балестерос и тази къща принадлежеше на шефа му и струваше милиони при добър пазар на недвижими имоти, а Самад като човек с малки средства и ресурси изпита презрение към цялата тази показност — всичко от високите капандури и шестте различни фонтана по протежение на пътя към къщата до мраморните статуи му напомняше музей, а не частен дом. Спряха пред две дървени порти с ръчно гравирани листа със златен обков и байцвани в тъмен орехов цвят. Шофьорът излезе от колата и отвори вратата на Самад. Дори най-доверените му хора нямаше да го разпознаят отдалече. Сега имаше късо подстригани брада и коса и носеше костюм на бизнесмен и кожено куфарче. Всеки колумбиец щеше да го помисли за чуждестранен бизнесмен, който обича излетите през уикенда, ако се съди по брадата и стройното тяло.

Един леко прегърбен мъж със сиви мустаци и униформа на иконом го посрещна на вратата и го заведе на задната тераса, където мъжът, заради когото Самад беше дошъл тук, седеше сам до маса от ковано желязо с чаша портокалов сок и четеше ежедневника „Ла република Богота“.

— Сеньор Рохас? Гостът ви е тук — съобщи икономът на испански.

Вестникът се спусна, за да разкрие лицето на шокиращо млад мъж като за положението, което заемаше. Самад опита да скрие изненадата си, а мъжът стана, прокара пръсти през гъстата си черна коса с едва забележимо сиво, и стисна здраво ръката на госта.

— Buenos días. Моля, седнете.

— Gracias — отговори Самад, като реши, че ще разговарят на испански. — Голяма чест е да се срещна с вас лице в лице. Молла Рахмани сподели много добри неща за вас.

— Благодаря. Закуската ви ще бъде тук всеки момент.

— Отлично.

— Сеньор Балестерос ми каза, че пътувате с доста голяма група.

— Да, така е.

Рохас направи гримаса.

— Това ме тревожи. И вече изразих опасенията си пред молла Рахмани.

— Значи разбирате нашата дилема — отвърна Самад.

— Опасявам се, че не. Той не ми обясни причината за вашето посещение, а само че идвате и че е изключително важно да разговаряме.

— Да, но преди да обсъдим този въпрос, бих искал да ви уверя, че грешката от Пакистан няма да се повтори. ЦРУ ни оказват голям натиск, но сме вербували човек отвътре. Той ни даде някои имена. С негова помощ пратките ще бъдат възобновени по обичайния начин.

Рохас вдигна едната си вежда.

— Убеден съм, че така ще бъде, защото иначе ще се наложи да намеря друг доставчик. Много вождове в северните части чукат на вратата ми. А аз обясних ясно на Рахмани, че ние сме единственият картел, с който ще работите.

— Разбира се.

— И запомнете думите ми. Ако разбера, че не сте доволни от нас и изпратите продукта си на картела „Синалоа“ например или на друг от конкурентите ми, последствията ще бъдат сериозни.

Самад не можеше да прикрие презрението си към тези заплахи, но осъзнаваше съвсем ясно, че няма да излезе жив оттук, ако разгневи този мъж.

— Ние разбираме съвсем ясно, че нашият ангажимент е изключителен. И сме много щастливи, че работим с вас и че вие полагате грижи да разширите обхвата на нашия продукт, на който в миналото картелите до голяма степен не обръщаха внимание. Всъщност от благодарност ви донесох подаръци.

Самад забеляза, че Рохас погледна към куфарчето.

— О, не — добави той с усмивка. — Не са тук. Много по-големи са, бих казал.

— Мисля, че знам какво имате предвид.

— Да. Нещо за вашите врагове.

При къщата на Балестерос в джунглата чакаха два камиона с много сложни взривни устройства, произведени във фабриката на Самад в Захедан. Освен стотиците бомби имаше и двадесет и две каси с произведени в Белгия пистолети FN 5.7 — Самад знаеше, че тези mata policía са любими на мексиканските наркокартели при стрелба по полицаите с бронежилетки. Куршумите от тези пистолети често пробиваха бронежилетките и Самад реши, че подобен подарък почти сигурно ще се хареса на Рохас и неговите sicarios.

Гостът извади един инвентарен списък от куфара си и го показа на Рохас, който отвърна с широко отворени очи:

— Отлично.

— Ще ви ги доставя този следобед.

— Не тук. Ще накарам Фернандо да ви се обади, за да направи необходимите уговорки. Предполагам, че не сте дошли чак дотук, за да доставяте оръжие или да се извинявате за случилото се в Пакистан?

— Не.

— Търсите услуга.

Самад въздъхна дълбоко.

— Един от нашите приятели, уважаван имам, заболя от рак на белите дробове и трябва да отиде в Съединените щати за сложно лечение. Той пътува с нас заедно с двамата си синове, двама племенници и група сподвижници. Уверявам ви, че не е терорист, а бедна умираща душа, която се нуждае от възможно най-доброто лечение. Центърът за лечение на рак в университета в Хюстън има отлична слава. Искаме да заведем имама там. Но се нуждаем от помощта ви. Вижте, заради религиозните си убеждения и съмнително финансиране от арабските страни името му е включено в списъка на САЩ с терористи и в международните списъци на лица със забрана да летят на самолет. Ако ни помогнете да го вкараме заедно с групата му в Хюстън, ще ви бъдем вечно благодарни.

До масата приближи сервитьорка и постави пред Самад поднос с хляб на филийки, конфитюр, корнфлейкс и кафе. Настана неловко мълчание, като Самад опитваше да разчете реакцията по лицето на Рохас.

Арабинът благодари на жената и вдигна очи към домакина, който отмести суровия си поглед от чашата с портокалов сок, наведе се над масата и каза:

— Не мога да ви помогна.

— Но, сеньор, това е въпрос на живот и смърт.

— Така е.

Рохас отмести стола си назад, стана, отдалечи се от масата, а после се върна обратно, като гладеше замислен брадичката си. Когато отново проговори, гласът му придоби много по-мрачен тон:

— Представяте ли си какво ще стане, ако заловят групата ви? Представяте ли си?

— Но няма да ни заловят, защото ще разчитаме на вашия опит да ни преведе там.

Рохас поклати глава.

— Съединените щати са спящ лъв. И както казват, не буди лъва, когато спи. Събудим ли го, и вие, и аз ще пострадаме от неговия гняв. Ще ни арестуват и бизнесът ни ще загине. Това го казах много ясно на Рахмани. Не може да ни използвате за своя джихад. Няма да ви съдействаме за безопасен преход в Съединените щати. В никакъв случай няма да застраша пазара на нашите продукти, а и двамата с вас знаем, че американците са потребител номер едно на стоката ни.

— Имамът със сигурност ще умре без помощта ви.

— Рискът е твърде голям. Съединените щати и без това отделят милиони долари за защита на границата си. Какво да кажем за безпилотните самолети, които ви създават толкова много неприятности във Вазиристан? Ами и тук летят, покрай границата. Представа си нямате колко трудности имаме точно сега и колко мащабни операции изпълняваме, за да се укриваме от тях, и то докато лъвът спи.

Изражението на Рохас доби неумолим вид. Нищо не можеше да промени решението му. Самад разбра, че няма смисъл да настоява повече.

— Разбирам вашите опасения. Разочарован съм от решението ви и ще трябва да кажем на имама, че ще се наложи да търсим лечение другаде.

— С това мога да помогна. Ще разпоредя от офиса да намерят център за лечение на рак, който ще задоволи всички потребности на имама.

— Благодаря ви много, сеньор.

Рохас се извини, че трябва да разговаря по телефона, а Самад опита закуската си. Когато домакинът му се върна на масата, отпи продължително от портокаловия сок и каза:

— Самад, все още посещението ви ме тревожи. Опасявам се, че вие и групата ви ще направите нещо прибързано. Ще се обадя на молла Рахмани и ще му кажа същото, което ще кажа и на вас — ако опитате да влезете в Съединените щати, сделката ни се отменя. Никой в Мексико няма да купува вашия опиум. Никой. Ще затворя бизнеса ви. Всъщност, когато приключа, никой на света няма да купува от вас. Искам много внимателно да помислите за това. В момента разполагаме с нещо много ценно. И да го съсипем, за да спасим един човек, е глупаво. Не искам да изглеждам коравосърдечен, но това са фактите.

— Доверието се спечелва — отвърна Самад. — А аз все още не съм спечелил вашето. Но ще го спечеля. Затова моля ви да не се тревожите по този въпрос.

— Добре. Е, а вие имате ли съпруга? Деца?

— Не.

— Съжалявам да го чуя, защото обаждането, на което отговорих преди малко, беше от сина ми. Той замина на почивка с приятелката си, а напоследък ме кара да се чувствам много стар — усмихна се Рохас и отново отпи от сока.

 

 

Като се върна в хотел „Чарлстън“, Самад се срещна с Талвар и Ниази и им разказа накратко за срещата. Когато свърши и двамата имаха еднакво изражение.

— Балестерос е верен на Рохас. Не мисля, че ще можем да го купим. Затова ще се откажем от плановете си да идем в Мексико с негова помощ.

— Но молла Рахмани ни нареди… — поде Талвар.

— Знам — прекъсна го Самад. — Ние ще идем в Мексико, но без Балестерос или някой друг от картела да знае за това. Смятах, че Рохас ще ни помогне, но съм грешил.

— Ти каза, че е заплашил да прекрати нашата договореност.

— Да, но на връщане насам говорих с Рахмани и той ми каза, че не го е грижа за Рохас или мексиканците. Винаги ще има нови купувачи. Ако мексиканците не могат да ни помогнат за джихада, и те трябва да бъдат считани за ненужни.

Двамата кимнаха и Ниази каза:

— Мисля, че имаме приятел, който може да ни закара със самолет до Коста Рика. Спомняш ли си го?

Самад се усмихна.

— Много добре. Да. Обади му се веднага.

Все пак щяха да заминат за Съединените щати.

А Рохас се оказа прав: не бива да будят спящия лъв…

За да го прободат с нож в сърцето.