Том Кланси
Срещу всички врагове (7)

5
Образът на бащата

Каса де Рохас

Пунта де Мита, Мексико

В крайокеанския ограден имот на голф курорта „Четири сезона“ имаше над двеста гости. Със своите хиляда и осемстотин квадратни метра площ, с четири луксозни апартамента, две детски стаи и самостоятелна вила домът определено имаше славата на най-известен в цялото градче. От масивната ръчно резбована входна врата до сложната каменна зидария и мрамора, от които фоайето приличаше по-скоро на европейска катедрала, а не на частен дом, Каса де Рохас спираше дъха още с влизането. Ето защо, когато Соня Батиста, приятелката на Мигел, ахна при вида на големите каменни колони, които подпираха арките от гранит и водеха към безкрайния басейн и широката каменна площадка от другата му страна, той не се изненада.

— Всеки има тайни — каза тя, като спря, за да се облегне на една от колоните и да вдигне поглед нагоре към огромните прозорци на тавана. — Но това… това ми идва в повече.

После тя погледна към каменния под, чиято сложна украса беше отнела на световноизвестни архитекти и художници няколко месеца за проектиране и години за изпълнение. Мигел щеше да й разкаже за това по-късно, след като я разведе из цялата къща. Сега трябваше да заемат местата си, преди баща му да започне своята презентация.

Но не можеше да устои на чудната гледка на къдравата й коса, падаща до раменете, която улавяше късното следобедно слънце и блестеше като черен вулканичен пясък. Застанал до нея, двадесет и две годишният младеж с бушуващо либидо си представи какво ще правят по-късно. Тя имаше стройната фигура на манекенка, но беше забележително атлетична и през изминалия месец той успя да изследва всяка извивка на младото й тяло и прекара много дълги мигове на съзерцание в дълбоките й кафяви очи с пръски в различни нюанси на златното. Приближи се до нея и бързо открадна една целувка. Тя се изкикоти. След това я хвана за китката.

— Хайде. Баща ми ще ме убие, ако закъснеем.

Тя за малко не се препъна и не падна, докато тичаха бързо, защото не гледаше напред, а зяпаше към една от трите просторни кухни с барплотове с по дванадесет стола и банкетната зала за почти сто души. От дясната и лявата им страна каменната зидария се издигаше нагоре към таваните. Той щеше да й разкаже всичко за мебелите, които баща му беше внесъл от целия свят, като много от нещата имаха своята история. Обиколката щеше да отнеме няколко часа и той се надяваше, че ще имат време да посетят библиотеката, спортния салон, медийната стая и закритото стрелбище, преди да се оттеглят за вечерта. Тя нямаше представа колко голям и просторен е този дом и докато й го показваше, щеше да научи много и за баща му, Хорхе Рохас.

— Доста съм неспокойна — каза тя и стисна ръката му, като стигнаха до края на дългия коридор, където едно стъпало водеше към площадката с шарени плочки до басейна.

Както винаги там стоеше Кастильо — почти двуметрова статуя в тъмен костюм със слушалка в ухото и черни очила. Мигел се обърна и каза:

— Соня, това е Фернандо Кастильо. Той е шефът на охраната на баща ми, но хич не го бива да играе „Зовът на дълга“…

— Това е, защото мамиш — усмихна се леко Кастильо. — Знам, че разбиваш всички игри.

— Ти трябва да се научиш да стреляш.

Кастильо поклати глава, а после свали очилата и разкри единственото си око — другото беше зашито. Соня потрепна, но пое ръката му.

— Радвам се да се запознаем — каза мъжът.

— И аз.

— Не исках да съм груб с такава красива дама — продължи мъжът, като си сложи очилата. — Но понякога е по-добре тези неща да са на носа ми, нали?

— Няма нищо — отвърна тя. — Благодаря.

Двамата тръгнаха и се запромъкваха около групичките хора до масите за храна от всички страни на басейна. Мигел й прошепна:

— Не позволявай да се шегува с теб. С едното си око вижда повече, отколкото другите виждат с две.

— Как го е загубил?

— Като малко момче. Тъжна история. Може да ти разкажа някой път, но тази вечер ще пием скъпо вино и ще се забавляваме!

Мигел размърда вежди и я стисна за ръката.

Четири различни бара с бармани поддържаха потока вино и шампанско, а между два от баровете имаше и транспарант, зад който се виждаха спокойните води на Северния Тихи океан и оранжево небе, което създаваше идеалния фон. На транспаранта пишеше: „Добре дошли на срещата с Хорхе Рохас за набиране на средства за подобряване на училищата“. Вечерята струваше по хиляда долара на човек и по този начин бащата на Мигел уговаряше през две години богатите си приятели да се разделят с малко пари за една велика кауза. Фондацията на баща му имаше забележителни постижения. Мексиканското правителство не можеше да си позволи толкова подобрения на образователната система колкото досегашните и бъдещите постижения на Хорхе Рохас.

— Мигел, Мигел — обади се познат глас зад него.

Една група гости се раздели, за да пропусне Мариана и Артуро Гонзалес — неговите леля и чичо, които наближаваха петдесетте, изглеждаха безупречно фризирани и носеха дрехи, готови за червения килим в Холивуд. Мариана беше единствената роднина на баща му след смъртта на техния брат.

— Я виж как изглеждаш — възкликна леля му и го дръпна за ръкава на тъмносивия костюм.

— Харесва ли ти? Двамата с баща ми открихме нов шивач в Ню Йорк. Той дойде тук да се запознае с нас.

Мигел не можеше да каже на Соня, че костюмът струваше над десет хиляди щатски долара. Всъщност понякога той самият се притесняваше от богатството на своето семейство и когато можеше, не говореше за това. Бащата на Соня, преуспяващ бизнесмен от Мадрид, кастилец, притежаваше фирма за велосипеди по поръчка („Кастилия“), която снабдяваше професионалните отбори, участващи в „Тур дьо Франс“. Но нейното семейство не можеше да се съревновава с богатството на баща му. Хорхе Рохас не просто беше един от най-богатите хора в Мексико, а един от най-богатите в целия свят, което правеше живота на сина му комплициран и странен.

— Значи това е известната Соня? — запита леля му.

— Да — отговори Мигел, грейнал от гордост, след което, както очакваше леля му, каза с по-сериозен тон:

— Соня, това е леля ми Мариана и чичо ми, господин Артуро Гонзалес, губернатор на Чихуахуа.

Соня ги поздрави също толкова сериозно. Лъчезарната й усмивка и диамантената огърлица, която падаше меко по врата й, не останаха незабелязани от чичото. Мигел я гледаше, но не чуваше какво казва, а виждаше само действията й, радостта по лицето й, нейната усмивка и светлината в очите, която го опияняваше.

Бащата на Мигел ги беше запознал след съвместна инвестиция с приятели. Кастилският й произход се оказа много важен за баща му. А страхотният й задник и едрият бюст се оказаха още по-важни за Мигел, или поне през началния стадий на връзката им. Откри, че тя е учила в Мадридския университет „Комплутенсе“, един от най-големите в цяла Европа, и бързо установи, че зад цялата й хубост се крие и ум.

— Аз не съм само една приятна външност — беше му казала тя. — Не съм посещавала скъпо частно училище, но завърших с отличие.

Лятото след завършването беше прекарала в пътуване из Ню Йорк и Лос Анджелис — градове, които не познаваше. Постоянно говореше за модата и киноиндустрията. Имаше диплом за бизнес мениджър и смяташе, че няма да е зле да работи в Калифорния за голямо студио, или пък в Ню Йорк за някой известен дизайнер. За съжаление баща й не щеше и да чуе. През тази една година тя трябваше да открие себе си, а след това да се върне да работи в неговата фирма. Мигел, разбира се, имаше далеч по-големи планове за нея.

— Значи се върна от Испания — каза лелята. — Колко време прекара там?

Мигел се ухили на Соня.

— Около месец.

— Бащата ми каза, че това е подарък за дипломирането — сподели леля му с широко отворени очи.

— Така е — съгласи се гордо Мигел. След това се обърна към чичо си: — Как са нещата у дома?

Артуро поглади с ръка голото си теме и кимна.

— Имаме си много работа. Насилието расте.

Мариана махна с ръка.

— Но сега няма да говорим за тези неща, нали? Не и в такава вечер, когато има толкова много за празнуване.

Артуро кимна примирено и се усмихна на Соня.

— Радвам се, че се запознахме. А сега ще ви заведем при вашата маса. Тя е там.

— А, добре. С вас седим, значи — възкликна Соня.

Преди да отминат басейна, за да стигнат до зоната за хранене, Мигел се спря да поговори с поне още четирима приятели — съдружници в бизнеса на баща му, момчета от стария футболен отбор в университета и поне една бивша приятелка, която превърна тридесетсекундния разговор в нещо като тридесетчасово мъчение, докато дърдореше на френски, а Соня стоеше и изглеждаше напълно объркана.

— Не знаех, че говориш френски — каза му тя, след като най-после се отърваха от нахалната сирена.

— Английски, френски, испански, немски и холандски — отговори Мигел. — А понякога и като чернокожите гангстери, разбираш ли.

Тя се засмя и двамата заеха местата си около богато украсената маса с най-фин порцелан и чинии, каквито рядко се срещаха по света. Баща му го учеше никога да не приема нищо за даденост и въпреки че Мигел прекара живот в уединение, оценяваше и най-дребните детайли, като плата на салфетката или вида на кожата, от която е направен коланът му. Твърде много хора в този свят имаха съвсем малко и той трябваше да е благодарен и да цени всеки лукс в живота си.

До голям преносим прожекционен екран стоеше катедра с микрофон и лаптоп. Баща му искаше презентацията да се покаже преди гостите да се нахранят, защото, както обичаше да казва, „надутият корем няма уши“.

Артуро стана и отиде при катедрата.

— Дами и господа, моля да седнете. Ще започнем след малко. За онези от вас, които не ме познават, аз съм Артуро Гонзалес, губернатор на Чихуахуа. Позволете да представя зет си, който не се нуждае от представяне, но реших, че в този случай мога да ви кажа някои неща за детството му, защото посещавахме едно и също училище и се познаваме цял живот.

Артуро си пое бързо дъх и внезапно добави:

— Хорхе беше ревльо. Не се шегувам.

Хората се разсмяха.

— Ако имахме домашно, с часове започваше да се оплаква. След това идваше у нас и аз му пишех домашното, а той ме черпеше кока-кола или дъвка. Виждате ли? Още тогава разбираше от бизнес.

Последва още смях.

— Но сериозно, дами и господа, двамата с Хорхе истински ценяхме образованието и учителите и без тях сега нямаше да стоим тук, и точно затова искаме така силно да даваме на децата. Хорхе ще обясни повече за работата на фондацията, така че без много приказки, ето го господин Хорхе Рохас!

Артуро погледна към един от баровете и иззад него се появи мъж с костюм като на Мигел, освен вратовръзката — яркочервена със златисти шевове по ръбовете. Виждаше се, че е подстриган съвсем скоро и косата му бе сресана с гел съвсем близо до главата. Мигел забеляза посивяващите коси по слепоочията и бакенбардите на баща си. Досега не беше мислил за него като за стар човек. Хорхе имаше тяло на атлет и беше играл във футболния отбор на университета през студентските си години. Дори няколко години участвал в отбора по триатлон, преди да си нарани коляното. И сега се поддържаше в отлична форма и ръстът му бе почти метър и деветдесет, за разлика от Мигел, който стигаше едва метър и осемдесет.

Хорхе често имаше по бузите си няколкодневна брада, която обясняваше със своята заетост (а това често предизвикваше гримаси — нима един от най-богатите хора в света не може да намери време да се обръсне?), но тази вечер беше гладко избръснат като кинозвезда. Усмихна се и махна за поздрав на тълпата, като буквално изтича иззад бара и приближи Артуро, след което го прегърна.

Но след това се отдръпна и се зае да извива врата на зет си, с което накара тълпата да се засмее отново. Пусна Артуро и застана пред микрофона.

— Помолих го никога да не споменава за реването и домашните, но е истина, дами и господа. Истина е. Явно съм имал страстно отношение към училището в един или друг смисъл.

Мигел хвърли поглед към Соня, която седеше изцяло погълната. Хорхе въздействаше така на всички и Мигел може и да го ревнуваше за това, но сега изпитваше огромна гордост от баща си и знаеше със сигурност, че на Соня той ще се стори удивителен, както изглеждаше на повечето хора.

През следващите петнадесет минути всички седяха, слушаха и гледаха презентацията за работата на фондацията по изграждане на нови училища, оборудване на класни стаи с модерна техника, наемане на най-добрите учители от Мексико и от съседните страни. Хорхе дори предложи статистически данни и резултати от изпити, за да потвърди онова, което вършеха. Но най-убедителният аргумент поднесоха самите ученици.

Хорхе отстъпи и на подиума се наредиха четвъртокласници — две момчета и едно момиче — и разказаха ясно и безпогрешно за подобренията в тяхното училище. По-големи сладури Мигел не познаваше и несъмнено тримата затрогнаха всички присъстващи.

След тях Хорхе завърши официалната част, като прикани всички да направят нови дарения, преди да си тръгнат. Посочи децата и каза с висок глас:

— Трябва да инвестираме в нашето бъдеще. Ще го правим и тази вечер. Приятна вечеря на всички! И благодаря!

Хорхе слезе от трибуната и приятелката му, зашеметяващата блондинка Алекси, която преди това стоеше при него на бара, се присъедини. Той я беше срещнал на командировка в Узбекистан и всички разбираха ясно с какво тя го привлича толкова. Имаше яркозелените очи на Гула, афганистанското момиче, прочуло се от корицата на списание „Нешънъл Джиографик“. Баща й беше съдия от Върховния съд, номиниран за президент на страната, а самата тя — юристка, която на вид нямаше и тридесет години. Мигел знаеше, че баща му не би търпял жена, с която да не може да проведе интелигентен разговор. Тя говореше свободно английски, испански и руски и освен това се интересуваше от всичко на света. Най-изненадващо се оказа, че тя остана по-дълго от другите приятелки на баща му. Двамата живееха заедно вече почти година.

Мигел се чудеше за кого са местата отляво в двора и когато отново погледна натам, видя, че са заети от оркестър, който започна да свири боса нова.

Алекси се настани плавно на стола си, който Хорхе издърпа от масата, и се усмихна на всички.

— А, виждам, че пътешествениците са се завърнали от Испания — каза Рохас и се усмихна лъчезарно на Соня. — Радвам се да ви видя, госпожице Батиста.

— И аз се радвам да ви видя, господине. Благодаря за презентацията. Невероятна беше.

— Каквото и да направим за тези деца, все е малко, нали така?

Мъжът се унесе в мисли.

— О, простете ужасните ми маниери — каза бързо той и се обърна към Алекси. — Това е приятелката ми Алекси Горботова. Алекси, това е приятелката на сина ми, Соня Батиста.

Мигел се сепна, когато сервитьорите напълниха вино в чашите по време на размяната на любезности. Хвърли поглед към етикета — „Шато мутон ротшилд пояк“, бутилирано през 1986 г. Мигел обичаше това вино и знаеше, че всяка бутилка струва над петстотин долара. Не му се искаше да се хвали с цената пред Соня, но тя доближи чашата до носа си и зяпна.

Хорхе вдигна чашата си.

— Да пием за бъдещето на нашата велика страна, Мексико! Viva Mexico!

По-късно, преди десерта, Мигел и Соня се измъкнаха от масата. Баща му водеше сериозен разговор с чичо му и с други местни политици. Пушеха пури, чиято миризма се оказа прекалено силна за Соня, а димът щипеше очите й. Отдалечиха се на една празна маса недалеч от оркестъра, който изсвири изненадващо добра версия на „Samba de Uma Nota Só“ Соня се изненада приятно, че той знае името на песента. Интензивното му обучение по музика си казваше думата. Тя сложи ръката си върху неговата и каза:

— Благодаря ти, че ме доведе тук.

Той се засмя.

— Искаш ли голяма обиколка?

— Не сега, ако нямаш нищо против. Искам да поседим тук и да си говорим.

В далечината се чу рев на сирена, към която се присъединиха още няколко. Вероятно автомобилна катастрофа, а не насилието, за което спомена чичо му, настанило се в град Хуарес като мъгла, заслепяваща хората и заставяща ги да се избиват един друг. Не, това трябва да е автомобилна катастрофа…

Соня вдигна брадичка и се загледа.

— Алекси изглежда приятна.

— Добра е за баща ми, но той няма да се ожени за нея.

— Защо?

— Защото не е спрял да обича майка ми. Другите момичета не могат да се мерят с нея.

— Ако искаш, не ми отговаряй, но все още не си ми казал как е починала тя.

Мигел свъси вежди.

— Мислех, че съм ти казал.

— На някоя предишна приятелка.

Младежът се ухили и престорено я плесна по ръката, след което доби сериозен вид.

— Почина от рак на гърдата. Всичките пари на света не биха могли да я спасят.

— Съжалявам. На колко години си бил тогава?

— Единадесет.

Тя се доближи до него и го прегърна през рамо.

— Сигурна съм, че ти е било доста трудно на тази възраст.

— Да. Искаше ми се баща ми… не знам… да беше го понесъл по-леко. Той реши, че ще се побъркам. Мислеше, че ако остана тук, болката ще е непоносима. Затова ме прати в „Льо Розе“.

— Но нали каза, че там ти е харесало.

— Да. Но ми липсваше той.

Соня кимна.

— Да ти призная, като ми каза, че си учил там, потърсих информация за училището в интернет. То е сред най-скъпите пансиони… в целия свят. И е в Швейцария. Фантастично.

— Ами сигурно е така. Аз просто… имах нужда от баща си и двамата се променихме много оттогава. Той не знаеше как да се справи със смъртта й и с моето присъствие и затова ме разкара. Виждах го само три-четири пъти през годината, но имах чувството, че не отивам при баща си, а при шефа. Не му се сърдя. Той иска най-доброто за мене. Но понякога ми се иска… не знам какво говоря… Мисля си, че помага на училищата само защото изпитва вина заради мен.

— Защо не поговорите. Истински. Ти постоянно пътуваш по света. Може би трябва да останеш малко тук и да се опознаете отново.

— Права си. Но не знам дали той го иска. И той пътува постоянно. Ако притежаваш по-голямата част от Мексико, май трябва да го наглеждаш.

— Баща ти ми изглежда честен човек. Струва ми се, че ще е откровен с теб. Просто трябва да поговорите.

— Притеснявам се малко. Той вече е планирал живота ми и ако се заговорим, сигурно ще ме прати да пътувам някъде. Надявам се, че ще успея да си почина това лято, преди да ми намери работа. След това, през есента, ще ида в университета.

— Това не си ми го казвал.

— Много неща не съм ти казвал. Помниш ли, като сподели, че искаш да отидеш в Калифорния?

— Да.

— Е, през есента можем да идем там заедно. Аз ще ходя на училище, а ти можеш да си с мен — дори да си намериш работя в някое студио, както искаше.

Момичето зяпна.

— Това ще е страхотно! Майчице, наистина мога да намеря нещо…

Изведнъж тя замълча и на лицето й се появи кисела гримаса.

— Какво има?

— Знаеш, че баща ми няма да позволи това.

— Ще говоря с него.

— Няма да стане.

Тя понижи глас, за да имитира баща си:

— Упоритият му стремеж към качеството го е довел до успеха, или поне така казва. И има същият упорит стремеж спрямо дъщеря си.

— В такъв случай ще кажа на баща ми да разговаря с него.

— Какво говориш, Мигел? — запита Соня и вдигна идеално оформените си вежди.

— Искам да кажа, че баща ти иска да си щастлива. И да знаеш, че мога да го уредя. Мога да те направя много щастлива. Или поне ще положа максимални усилия.

— Вече си го сторил…

Тя се наведе към него и го целуна страстно и продължително, от което пулсът на Мигел заигра.

След като приключиха, той се извърна и забеляза баща си, който ги наблюдаваше от другия край на ресторанта. Хорхе им махна да идат при него.

— Е, почва се — въздъхна Мигел. — Ще пита какво мисля за световната криза и бог да ми е на помощ, ако нямам мнение…

— Не се тревожи — отвърна Соня. — Ще отговоря вместо теб.

Младежът се ухили и я хвана за ръката.

— Чудесно.